Водещ критерий за прием в първи клас в общинските училища в София остава уседналостта, пише dnews.bg. 

В първа група попадат децата с постоянен или настоящ адрес в прилежащия район на училището, които не са променяни над 3 години преди датата на класирането. В нея влизат и тези с брат или сестра до 12-годишна възраст, които учат в същото училище, независимо от адреса.

Втора група са децата с постоянен или настоящ адрес в района на училището от 1 до 3 години, а в трета група са тези с адреси, непроменяни през последната година. В четвърта група пък попадат децата, които живеят извън прилежащия район на училището към деня на класирането.

Когато децата от една група са повече от обявените места в план-приема на дадено училище, те се класират по допълнителни критерии. 

Според тях най-много точки – 6 се дават за деца с 50% трайни увреждания или с един или двама починали родители.

5 точки получават деца от многодетни семейства, близнаците и тези с адрес в район, граничен на прилежащия на училището.
4 точки са предвидени за кандидат-първокласник с брат или сестра над 12-годишна възраст в същото училище, както и за завършилите подготвителна група в него.

3 точки са отредени за децата от приемни семейства или осиновените. В случаите, когато броят на кандидатите, отговарящи на еднакви условия, е по-голям от броя на свободните места, кои ще бъдат приети, ще определя жребий.

Децата могат да кандидатстват за приемане в неограничен брой училища, но електронната система ще ги класира само в едно от тях според реда на желанията. След всяко класиране ще се публикуват списъци, а родителят ще получава информация по електронната поща. Той ще трябва да запише детето си в указаните срокове, в противен случай мястото остава свободно за следващо класиране.

Графикът на дейностите ще се изготвя за всяка календарна година и ще се публикува на сайта на системата до 30 март. Регистрирането и кандидатстването ще се извършват по електронен път.

Проектът за Система за прием в първи клас в София е качен за обществено обсъждане под формата на писмени консултации на сайта на Столичната община. Предложения, коментари и становища могат да се подават до 1 март.

Тази година 15 септември ще е по-различен. Празничното настроение вероятно ще е скрито зад оправдани притеснения и страхове от това, което предстои в следващите месеци - и за учениците, и за родителите, и за учителите.

Въпреки това вече е ясно, че годината ще започне присъствено и училищата ще приветстват децата на първия учебен ден. И за да се разсеят малко мрачните мисли, асоциация “Българска книга” подхваща нова инициатива, която се надява да се превърне в традиция: “Купи 1 книга. Дари я на своето училище”.

Идеята на кампанията е всяко дете, което има желание и възможност, да купи нова книга (ако това си е неговата любима книжка - още по-добре!) и да я занесе в училище на 15 септември, за да я сподели със съучениците си и да я дари на библиотеката. 

Мисията на “Купи 1 книга. Дари я на своето училище” е свързана с обогатяването на училищните библиотеки с нови заглавия и създаването на класни библиотеки.

Всичко това насърчава не само четенето и уважението към книгите и литературата, но спомага и за усещането, че принадлежиш към някаква общност (училищната), която градиш заедно с всички останали.

Вдъхновени и впечатлени от снимките в материала ни Това дете аз ли го изпратих на училище?, отворихме албумите със спомени от първия учебен ден и трябва да ви кажем, че пледираме временна невменяемост за повечето моменти, събрани в тях. Решихме да проверим дали има и други като нас и пуснахме задачка в групата ни Положението е "Майко Мила!" във Фейсбук: изпратете ни своя снимка и/или на децата си от първия учебен ден. И хората изпратиха. И после заедно се спукахме от смях.

Започваме с вашата Красимира, защото да се смееш на чужд гръб си е най-хубаво:

Виждаме, че още от малка е омагьосана от математиката и масовите убийства едновременно.

А сега сте вие на ход с вашите разкошни 15-септемврийски спомени:

Анна Панова

"От ден първи се правя на много умна. Някъде трябва да имам и с корделка и синя или червена – не помня – връзка, но това е баш от първия ден, в който ни дадоха всичко. За връзките чакахме няколко дни. Не че съм я носила повече от месец – края на 89-а се гмурнах у родното образование... И още не мога да изплувам."

Златина Станкова

"Аз бях много слабичка. Не като днес, а точно наопаки. Та, защото майка не е от онези амбициозните и перфектните и все се сещаше в последната секунда, и минавайки през ЦУМ предишния ден беше останала само една плисирана пола – с размерите за сегашното ми аз. 35 години по-късно и поне 70 кг отгоре... Любопитна гледка съм. Дрехи в перспектива. Снимката е от първия учебен ден в 1 клас, но след като съблякох омразната пола и навлякох моите си дрехи. Годината трябва да е 82-ра."

Катя Бенева

"Ентусиазирана съм... впечатлена... с лилав анцОк... Аз съм дете на 90-те!"

А тук Катя, която очевидно е сменила анцуга, изпраща дъщеря си на първия ѝ учебен ден: "В същото училище, в същата класна стая, тоалетът е по-адекватен обаче."

Силвия Минчева

"Бургас, 15.09.1987. Фунията е нелегален внос от Германия. Там традицията е на първия учебен ден децата да получат такава картонена, цветна фуния пълна с лакомства. Излишно е да казвам, че по време на комунистическия строй на такива заигравки не се гледаше с добро око."

Люси Стаменова

"1. през 1987 явно зрялото соц общество е допускало разнообразни дрешки на 15 септември;
2. отзад клети пионери нижат слънца;
3. на първия учебен ден не се ходи без прабаба! 
4. ризките са унисекс, сандалите с чорапи – норма."

Константина Каранешева

"Ето ме и мен, 1992-ра, 15-о училище, квартал Надежда. Роклята е ушита от майка ми, бутикова изработка. На снимката съм с горда усмивка с баба и татко + малко братче.
П.П. Погледът на татко е един път, вероятно е махмурлия или зверски отегчен от суетнята."

Теменуга Кръстева

"Плаче ми се от срам като видя тази снимка. Това е 3 клас. Първи учебен ден. Милите ми родители са в на чужбината и моето добруване е поверено на баба ми по бащина линия. Очевидно тази жена ме е мразила от моята ранна възраст... Нямам друго обяснение за това.
П.П. За прическата имам – въшки. Друг е въпросът защо баба ми не ме е завела на фризьор , а ме е кълцала сама..."

Златка Василева

Toten Licht

"Склонна съм да твърдя, че тази липса на вкус се дължи на факта, че друг ни е обличал. Отказвам да поема отговорност."

Нона Кацарова

"Това беше ъгълът в стаята за снимки, имам цял албум с различни “дантелки” пред този аквариум!"

Антонина Георгиева Кенова

"С ОГРОМНИ панделки и беззъба."

Кристина Янева

"Милинкият ми заек с очевидно предчувствие към родното образование... Годината е 2010, целодневна предучилищна и после си продължи на същото място, така че това е официалният първи учебен ден. (На следващата година за 15.9. вече в първи клас не я приготвях аз, а баща ѝ, който я беше придумал да си облече оставената рокля, но я беше оставил да твори с косата си каквото пожелае и съответно тя се появи със 100 дисковъшки в оранжево и зелено към семплата рокля в бяло и синьо.) Да уточня, че горкото е учителско чедо и затова страда от пълна липса на издокарване за съответните поводи (и обичайно и букети не носеше)."

Десислава Стефанова

"Ей ме и мен в първи клас с униформа. Всички бяхме с този почерк, само слагахме тебешира на края на думата."

Кремена Пашова

"Кордели, чорапи под коляното и карамфили. Ретро класика от 15. 09. 1982."

Яна Асенова

"Далечната 1991 г."

Силвия Лазарова

Ивелина Павлова

София Крачанова

"Първи учебен ден, 1997 г. Сако с подплънки и карирана вълнена пола, която много ми бодеше през памучния дебел бял чорапогащник. Помня само, че умирах от жега."

Мариета Кралева

"Шашнато подготве (преди първи клас), все още 5-годишно (роден между Коледа и Нова Година), в училищния двор. Направо не знаеше, кое първо да си пъхне в носа – пръста или букета."

Яна Николова

"1985 г. Преди чернобилския дъжд."

Соня Боджакова

"85-а ще да е било. Аз съм отзад с корделите."

Теодора Косова

"Голямото преди 6 години."

Милена Пекарева-Ненчева

"Малко размазана, но от сърце – 15. 09. 1997 г."

Радостина Хлебарова

Варна, 1958 г.

София, 1985 г.

и по-голяма:

"Безвкусни дрехи, отегчено изражение и ТОРБИЧКА, найлонова. Бяха рядкост тези торбички... 1991-ва трябва да е било."

Борислава Брайчева

1992 г.

"Дъщеря ми миналата година."

Милена Козарева

"Мечтаех за опашки с кордели, а нямах коса дори да ми боднат фибичка."

Нора Димитрова

"Мирно, ръцете зад гърба!"

Румяна Русева

"Положението е кариран панталон и идиотска усмивка и най-великият клас евър. Академичната снимка с бяла якичка, блеснал поглед и химикал е някъде при майка."

Учебната година ей я къде е и ние влизаме в нея с един откровен текст на Мая Цанева, която се престраши да ни сподели какво я ужасява във факта, че синът ѝ съвсем скоро ще бъде първи клас.

Аз съм майка на 6-годишно момче и ме е страх от първи клас. Всъщност имам време да се справя със страховете си или да изперкам, защото той ще влезе официално в клас едва след година. Но призракът на миналото ми на ученичка и сянката на опасенията ми на майка и мислещ човек вече са надвиснали зловещо над мен.

Мая, ученичката

Ако съм напълно честна, нямам нито лоши, нито добри спомени от първи клас. Помня, че ме мъчеше изписването на ченгелчета и завъртулки, с четенето се справих, но не понасях стола. В трети или в четвърти клас смених училището, после още едно, за кратко пях в хор… Мъките ми станаха тежки, когато математиката, физиката и химията влязоха с шут в живота ми, но това е друга тема.

Това, което ме преследва като лош сън от тези години, е усещането за постоянно състезание за оценки с другите деца, за престиж и т.н. Аз нямах проблеми със самите оценки, като изключим ужаса от първата двойка по физика или химия, а с надпреварата, която потискаше по-срамежливи деца като мен самата. Имах и имам малформация на ръката, която ме превърна в обект на подигравки сред съучениците ми най-запомнящо се в четвърти и в седми-осми клас. Преживях го тежко, но се справих благодарение и на подходящи учители.

Освен това бях и виден карък, така че познайте дали не си тръгнах наистина облекчена от гимназията. Ще кажа само, че целият ми клас отнесе наказание, защото ме изостави на разходка в град в чужбина, а аз си намерих млад италиански полицай и се прибрах в лагера с полицейска кола. Сега ми звучи забавно и се гордея с постъпката си, но тогава не беше приятно. Въпреки това съм благодарна, че имах учители, които ми помогнаха да си намеря мястото, дори и то да е понякога леко ръбесто. И най-вече проявиха търпение към моите странности.

Мая, родителят

Днес имам прекрасно дете, което е чувствително и любознателно. Понякога трудно води своите битки и се отказва лесно, но пита много и търси отговори на въпросите си. Държи на правдата, а тя е дефицитна стока.

Накратко, почти виждам себе си, в комбинация с пъргавия ум и неспирно говорене на баща му, за когото това е професионално изкривяване. Има потенциал за голям успех или за пълен провал в училище, в зависимост от това на какви учители и среда ще попадне. Или ще яде много бой, или ще е социопат, или кой-знае – президент/председател на класа, ако има такова нещо.

Проблемът е в това, че аз, родителят Мая, почти излизам от уравнението на отношенията му със съучениците, защото това не е площадката за игра. 

В училище се закаляват характери. Дали ще стане жертва на тормоз, или той самият ще наранява? Как ще се справи със сблъсъка „богати-бедни“, ще прави ли достойни избори, ще лъже ли? Ще осъзнава ли разликата между малките битки и големите победи? Ще бъде ли кариерист, или ще намери своето призвание? Има още една година да му помогна да научи как да се справя с тези изпитания, и най-вече, че в училище 2+2 невинаги е равно на 4. След това само ще се надявам да бъде добър човек и да не загуби жаждата си за знания. 

Призраците от първи клас от бъдещето

Около мен има родители на ученици в началните класове от около две години. Разказваме си нещо като вицове. Например как на бизнес презентация две майки от по-задните редове решават задача по математика от помагало за 2. клас. Когато шефът ги хванал, и той влязъл в заверата и екипът стигнал до отговора с помощта на начална учителка приятел.

Или как петима родители пишат домашно по български език за морфологичен анализ, или спорят за дублетните форми на дума, като накрая, освен че звънят на БАН, намират и речник от 1982 г. и последно издание, за да сравнят правилата. А после първи клас не бил първи курс в университета...

Но докато това се разказва с усмивка, с лека паника извиква въпросът за избора на училище и подготовката на първокласника. Държавно или частно образование? Дали районното училище си струва? Ако не знаете отговора на този въпрос, питайте случайните минувачи покрай оградата на училището, които надничат какъв е дворът, дали децата играят, или се бият, дали наоколо се размотават странни типове. Дори и да не ги виждате, те са във Facebook и говорят за това. Някоя връзка за иновативното училище отвъд булеварда? А за класа на г-жа Пешева? А чухте ли за промяната в класацията по успех на малките матури?

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

Образование

Списък за първокласника

Образование

Родители на първокласник? Какво е важно да знаем за спокоен „готови… старт“

Образование

Първокласник в Испания

Връща се и болезненият спомен за молебените пред екрана на компютъра преди да излязат заветните точки за влизане в ясла или детска градина. Този път предстои повторение на опашката за мляко от детските ни години, но пред желаното училище. Какъв родител си, ако не си пред вратата на лелеяното школо в три часа след полунощ!

Моите кошмари вече започнаха, спестявам и за всички тетрадки, помагала, подвързии, моливи и гумички от списъка с 30 позиции, без униформата и екипа за физическо. Следя зорко промоции на раници, на спортни екипи, маратонки и каквото там се купува за един ученик. Възнамерявам да наема и ремарке за чантата му, за всеки случай.

Но 15 септември ще отмине, ще дойде време за ваканция, и … честито! Край на детската градина през лятото! Здравейте, летни школи, лагери! Сбогом, спестявания! Дано бабите имат желание и възможност да вземат внучето за по една-две седмици през дългите месеци от май до септември, защото без тях то е обречено на лято в апартамента извън отпуска на мама и татко. За наше и за тяхно съжаление, вече не сме във времената на летни ваканции от поне месец като в „Синьо лято“. Ех, синьо лято… Там не правеха диктовки, нали?

А ученическите ваканции не са леки не само за децата. Не познавам родител, който с желание да натиска детето си да чете или да му прави диктовки и да учи таблицата за уморение, както казва Пипи. И за нас това е мъчение. Връща ни във времето на уроците по пиано или по английски например през юни, докато другите ритат на двора. Да, и на нас не ни е било лесно, но сме оцелели.

И накрая, стигаме до най-големия ми кошмар – сблъсъкът с образователната система по принцип и изобщо. Както показва опитът на други бивши ученици, малко от тях изпитват удоволствие да учат стихчета, да преразказват приказки, да решават логически задачи, каквито никога не сме виждали като малки, а още по-малко да се чудим дали оценките на децата ни не са всъщност оценяване на нас самите.

Аз нямам спомен майка ми да е писала домашни с мен, но доколкото разбирам, дори и след занималня, пак се решават задачи, и то семейно. 

Ще си купя гинко билоба или друго хапче за стимулиране на паметта, та дано си спомня как се обясняват уравнения и защо не запомних и една дата или формула през цялата гимназия… Ще се чудя защо научих повече за световната история, за вселената и ботаниката от научно-популярните филми, енциклопедии и книги извън клас, а не от учебниците… И ще се моля детето ми да е в мир с образователната система или поне в примирие. А аз ще си пия редовно витамините за мозъчна стимулация и ще се надявам да попадна на учители, които да са ми съюзник за любознание. Заради детето ми и заради самата мен. Но засега много ме е страх. А вас?

Идва моментът, в който очите ни шарят по пазарски списъци за тетрадки с всякакви видове редове и квадратчета, моливи 3В, НВ, 6В, 2Н, тефтери, етикети, подвързии и всякакво друго ученическо пособие, което ще подпомогне клетия ученик в изкласяването, вземането на диплома и превръщането му в доктор или най-малкото инженер. Цялата работа, разбира се, е обилно полята с повсеместна психопатия, колкото поеме, защото всеки малко от малко отговорен родител се е втурнал да прави същото, да не би утре госпожата да се скара, че детето няма баш верния молив за задача номер 3, на страница 14 от сборника. 

Накрая излиза, че сме купили толкова дървесина във всякакви форми и цветове, че едва ли не се опитваме да набутаме в багажника на колата една минигоричка. И в съседните коли други трескаво пазаруващи тъпчат още и още бивши дървета… И накрая може би няма да е лошо да ни хване и малко срам пред децата, защото не е сериозно да им обясняваме колко е важно да рециклираме и как трябва да сме отговорни към планетата, докато правим тъкмо обратното. 

Оказва се, че има как хем да удовлетворим изискванията за пособия, хем да измием срама от челото, че всяка нова учебна година е белязана с масово разхищение на дървесина. За да можем да гледаме децата си в очите, без да ни е срам, че им оставяме съвсем съсипано място за живеене, няма да е лошо да обърнем внимание какво точно купуваме.

От WWF са измислили как да ни помогнат в този избор и включват в кампанията си “Ако можеха да говорят, щяха да те помолят за нещо” обитателите на горите, и по-точно малките на животните, от които обикновено се умиляваме. Видеото към инициативата ни дава точната доза умиление, за да се вдъхновим за добър пример и добри дела.

Как точно?
За да има дървета, покрай които малките мечета да играят свободно и щастливо, природозащитната организация ни призовава да избираме продукти с етикет FSC (Forest Stewardship Council), удостоверяващ, че те са произведени от дървесина от отговорно управлявани гори. Маркировката ни успокоява, че това, което купуваме, не участва в унищожаването на световните гори, а сертифицирането на всеки продукт с подобен знак е съпроводено с проверка от независими експерти поне веднъж в годината. 

WWF “дава глас” на обитателите на горите в опит да ни покаже, че дърветата, които за нас са суровина, всъщност са дом за животните и имаме отговорност към тях – а и към децата си – да го пазим. И е по-добре да обърнем внимание на това, докато е още време, за да не вземе да ни се яви и майката на мечетата. А както знаем, по-страшно нещо от ядосана майка на тоя свят ня-ма. Така че ние лично си опичаме акъла и се оглеждаме за етикета FSC. 

Повече за кампанията има тук.

Преди-и-след снимки от първия учебен ден на 5-годишно момиче се споделят от хиляди хора, след като майка ѝ ги публикува във Facebook.

Луси, от Източен Ренфрушър, Шотландия, изглежда изключително спретната, чиста и бодра, преди да напусне дома си, за да отиде в училище, което нито е ЗЕЛЕНО, нито е ВОЕННО, а е едно съвсем прилично училище, където се предполага, че ще си намериш панделката на същото място в косата в края на деня.

В края на деня обаче нещата изглеждат по съвсем друг начин:

Когато майка ѝ Джил я попитала какво е довело до трагичното състоянието на униформата ѝ, Луси отговорила: „Нищо особено“, разказва BBC.

„Очевидно е имала много забавен ден“, добавя майката, чийто пост е отнесъл повече от 10 хил. харесвания и прилежащите реакции.

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

Образование

4 кг учебници, един тон помагала и опаковка валериан

Образование

5 спомена за училището

Новини

Еднократна финансова помощ за първокласници и осмокласници

Тя изпратила снимките на мъжа си, след като я питал как е минал първият учебен ден на детето.

„На него ситуацията му се видя много смешна, затова решихме да го споделим с приятели във Facebook“, казва още Джил.

Много родители отговарят на публикацията ѝ със снимки на своите деца.

4-годишната Харпър от Броксбърн също изглежда фантастично, излизайки за първия си учебен ден. „Върна се с разменени обувки“, разказва майка ѝ Лорън. „Казах ѝ: Обула си се на обратно, а тя каза: Но пък имах много як ден...“.

Bored Panda добавя още няколко снимки към колекцията „Преди и след първия учебен ден“

Както и по темата „Първи и втори учебен ден“

Изобщо, ето в какво се превръща ентусиазмът след великия първи учебен ден

След няколко ултрамаратона по пресеченото трасе на образователния пазар, Деница Гроздева ни гостува, за да повдигне темата "избор на училище за първи клас". И за да предупреди, че дори да се насочите към някое от частните училища в София, трябва да започнете тренировката доста рано (ама вие, не детето!)

Синът ми, живот и здраве, трябва да е ученик тази есен. Не е задължително, защото точно направи 6, но от градината тръгна с предния набор. По този повод от около година правя леки проучвания. Разпитвам, чета и уж следя. В средата на декември реших, че е време да се заема сериозно със задачата. И циркът започна.

Клоним към частно училище, защото кварталното не ни устройва, а нямаме 3 години уседналост, където са така наречените елитни училища.

Първото, което ми казват всички с опит, е, че най-важното е госпожата да е добра и средата да е здравословна. Но освен да хвърлям боб, не знам как мога да разбера това за училището на съседната улица. Може би не съм достатъчно находчива.

И решихме, че ако позатегнем коланите, можем да се справим. А и вече частните училища не са синоним на мутри, както беше навремето.

Тръгвам да ги проучвам и се оказва, че съм закъсняла. Приемите, записванията за тестовете и интервютата са започнали. Разбрах, че има сигурно над 30 частни училища в София и, разбира се, всички са на майната си! Четенето на форуми само задълбочи кризата.

Получих паник атака и разревана се обадих на приятелка, чието дете е ПУК в едно от най-популярните училища. Да е жива и здрава - сподели ми сдъвкана информация, която би ми отнело седмици да събера.

Попитах я откъде знае всичко това и тя каза, че цяло лято това била правила. Поуспокоих се, но за малко.

Оказа се, че да изсипеш две торби с пари не е достатъчно. Не се знае дали ще ти приемат детето. Най-търсените училища приемат между 16 и 18 деца, а желаещите са над 100.

Почнах да правя таблици, да сравнявам и да обмислям идеята да се изнесем на квартира. Ребусът и за таксите е сложен - униформи, храна, зелени училища, бембени училища, транспорт и още и още. А двор имат ли? А басейн? А логопед? Джъмп математика или сметала?

Толкова неща трябва да се вземат предвид, че идеята да напуснеш работа и да почнеш хоумскулинг някак почва да ти се струва привлекателна. Чудиш се как сме изкласили, като сме учили в училища, избрани от родителите ни - според критерия дали трябва да пресичаш улица, или не. За бога, мен даже брат ми ме е записал в училището, без да каже на нашите. Но времената са други.

А локацията! Всемогъщата царица, която обръща играта. С едно-две изключения, всички частни училища са по Яворов - в полите на Витоша. Ние живеем до големия пръст на левия ѝ крак. Детето ни трябва да прекарва средно по 2 часа на ден в някакво микробусче, което гори диаманти, защото такса транспорт си е перо. Милата му клета майчица ще трябва да става преди кокошките, за да го буди и приготвя. Нямам търпение! Да, знам, че има майки героини, но аз не съм от тях!

Има едно в центъра, но днес детето ми беше с още стотина бъдещи първокласници на изпит и май не се е справил добре. 6-7 годишни деца на изпити. Логически задачи, роботи в лабиринти и цифрови вериги. Реве ми се, честно ви казвам. Чувствам се подтисната и провалена.

А една от майките получила следния въпрос от сина си след изпита: "Мамо, ще ме обичаш ли още, ако не съм се справил?" А върху него не са били стоварени никакви очаквания. Като цяло нагласите са "Дай да видим, ако стане - стане."

Защо е всичко това? Какво ще правят в 4-ти клас? Знам, че знаете. Ще ходят на курсове за СМГ. А кога ще играят? Кога ще се смеят на смешки за пръцкащи котета и ще си ожулват коленете? И не го казвам, защото гроздето е кисело, а защото не ми се струва редно.

Другата седмица ще обикаляме пак. Има чудесни места. С усмихнати и начетени дечица, отдадени преподаватели и родители, които не са на ръба на нервна криза. И хората все повече търсят такива места и са склонни на компромиси.

Стискайте ни палци да намерим правилното училище! Темата е необятна. И, без да ви плаша, ако детето ви е минало втора група в детската градина, не знам какво чакате!

Не пропускайте:

Не веднъж сме споделяли с вас истории за силни жени, които са чупили калъпа на стереотипа за ролята и мястото на женския пол в обществото. Разказахме ви за велики българки в „Райна Княгиня – революционер и… първата българска акушерка!“ и „Донка Комитката, била се в три войни – има и такива жени!“. Както и за някои от жените по света, които са били първи в своята област във „Велики първи жени“.

А днес ще ви запознаем с разказа на Messy Nessy за едни дами, които дотолкова не ги е свъртало, че са взели една торба неща, метнали са се на двуколесното си превозно средство и са обиколили света. Сами. За първи път. И хич не ги е интересувало какво им говорят, въобще не са се спирали пред глупости, а са последвали порива на духа си и са разбивали шаблони с размах. Вижте ги, вдъхновете се, правете каквото ви харесва и мачкайте и вие!

--------

Честит месец на историята на жените. Още една причина да пиша за невероятни човешки същества, които по случайност са и жени. Това, което най-много ме изумява в историите на жените, които искам да ви споделя днес, не е фактът, че са имали смелостта да се научат да карат мотор или велосипед, или да станат част от култура, доминирана предимно от мъже. По-скоро естествената им смелост да карат в непознатото, през света – без сигурността да имаш партньор, без удобството на технологиите (особено без сателитна навигация), без да има първенци в областта, които да проправят пътя. Имената, историите и лицата на тези жени трябва да бъдат запомнени и преразказвани отново и отново. Защото техният кураж е нашият двигател за по-добро бъдеще. Да тръгваме...

Елспет Биърд ме поведе в търсене на жени, които са тръгнали по пътя си сами на две колела. Съвсем накратко – на 24 години става първата англичанка, която обикаля света с мотоциклет – тръгва през 1982 г. и за 3 години изминава 54 000 км.

Тя започнала своето пътешествие от Ню Йорк, след като качила на кораб и превозила от Англия мотора си – BMW R60 от 1974 г. – за който сама спестила пари, докато работела в лондонска кръчма.

След като минала през Канада, Мексико и Калифорния, Елспет отново качила мотора на кораб до Сидни, а после до Сингапур и Тайланд, където преживяла инцидент, от който се възстановила при местно семейство, което я приело.

Влязла в Пакистан с фалшиво разрешително, след което през Турция се върнала отново в Европа. Елспет е мой тип приключенец – говорим на един език, когато става дума за пътуване.

„За мен пътешествието не е карането на мотора“, казва тя на VCC в интервю за марката дамски облекла. „Пътешествието е в случките, в преживяванията, в хората, които срещаш, местните, които срещаш. Ако си фиксиран в преследването на синята или розова линия на екрана... няма нужда да спираш, за да те упътят...“

„Имах страхотни моменти, когато спирах да питам местните, а те ме канеха на чаша чай и накрая оставах да пренощувам. Тия неща не ти се случват, ако си вглъбен да следваш права линия до хотел, който си резервирал от проклет телефон.“

Преди да поеме на своето пътешествие, Елспет пробва да привлече някакъв интерес от страна на медиите, които отразяват моторните спортове. Но в усилията си се изправя пред стена от шовинизъм, недоверие и незаинтересованост. Едва наскоро невероятната ѝ история добива популярност, защото решава да напише книга за пътешествието си.

„Моята история – кутия с дневници, записки, всичко – седеше в един шкаф в продължение на 30 години […] Бе част от живота ми... и никой никога нямаше да научи за нея“.

Вижте и това страхотно интервю с Елспет.

И това ме накара да се зачудя колко ли такива истории са останали неразказани.

Запознайте се с Ан Франс Дотвил – френска журналистка и писателка, едновременно безстрашна и очарователна – която през 1973 година, на 28-годишна възраст, вероятно е била първата жена, която сама обикаля света на мотоциклет. Или поне никой все още не е разказал своята предшестваща история.

Със своето Kawasaki 125 тя изминала 20 000 км на три континента. Три десетилетия по-късно получава имейл от френската модна къща Chloé, с предложение да бъде муза на колекцията за 2016 г. Това подклажда нов интерес към историята ѝ и Ню Йорк Таймс споделя истории от пътешествията на Ан Франс:

Махнали ѝ да спре от един автомобил, излязли три деца , и започнали да ѝ задават въпроси за нея самата, за живота ѝ и за грима на очите ѝ. („Винаги гримирах очите си“) „След това отпрашиха по-бързо от мен. Десет километра по-нататък отбиха встрани от пътя и пак ме спряха. „Забравихте ли нещо“, попитах. А те казват „Ами чудехме се дали си момиче или момче“. Дотвил се смяла от сърце.

На въпроса дали някога я е било страх да пътува сама, отговаря: „Да, но в един момент осъзнах, че сама жената е изключително защитена. Веднъж спуках гума в Афганистан и видях трима мъже да слизат от един камион. Единият ме хвана за раменете и ме накара да седна, а другият ми направи сянка, докато третият смени гумата! Вероятно доста неща са се променили оттогава, но живях в страхотно време“.

Но толкова по-трудно ли е днес?

Нека вземем историята на Беси Стрингфйлд – афроамериканка с любов към Harley Davidson. Живяла през 30-те години на ХХ век – десетилетия преди Движението за граждански права – непрестанно обикаляла САЩ и дори се състезавала в мотоциклетни състезания за мъже (отказват да ѝ дадат награда, защото е жена).

Докато преследвала страстта си към двете колела в страна, в която по това време било почти невъзможно за тъмнокожи граждани да се придвижват свободно, а линчуването все още е било легално, Беси излагала живота си на постоянен риск.

Когато мотелите ѝ отказвали стая, което се случвало твърде често, нейният Harley Davidson се превръщал в легло, якето ѝ – във възглавница, а паркингите на бензиностанциите – в хотелски стаи. Бели мъже в пикап нарочно я събарят от мотоциклета ѝ, а дискриминацията не е чужда и на пътна полиция.

Въпреки всичко Беси пътува през почти всеки щат в САЩ, както и в Европа, Бразилия и Хаити. Тя ги нарича „пътешествия на късмет“, защото хвърля монета над отворена карта. Където падне монетата – там е следващата цел. Страхът, опасенията и извиненията просто не са достатъчно сериозно оправдание за нея.

Но нека се върнем и още по-назад към времето, когато моторизираните возила все още не са били достъпни. През 1856 една свободомислеща латвийка от еврейски произход, имигрант в САЩ, става първата жена, която обикаля света с велосипед. Името ѝ е Ани Коен Копчовски, също позната като Ани Лъндъндери. Всичко започва с един облог, когато двама богати мъже от Бостън се хващат на бас, че няма жена, която може да обиколи света на велосипед.

Ани вероятно била най-нетипичната жена, която се приела предизвикателството, най-вече защото за първи път се качила на колело едва няколко дни преди началото на пътешествието. Също така била омъжена майка на три малки деца и еврейка в държава, в която антисемитизмът процъфтявал. Тя успяла да намери спонсор, който ѝ платил 100 долара, в замяна на които трябвало да прикрепи табелка с надпис „Londonderry Lithia Spring Water” (марка изворна вода) и да се представя с името Ани Лъндъндери по време на пътешествието.

Тя тръгнала от Бийкън Хил, Масачузетс и стигнала до Чикаго, където обновила части от велосипеда си и заменила една от роклите си за мъжки спортен панталон. След това се качила на френски кораб от Ню Йорк до Хавър, Франция, където велосипедът и парите ѝ били конфискувани. Не бил достатъчен бюрократичния саботаж, ами и френската преса започнала да списва груби статии за нейната поява.

След като в крайна сметка преодоляла спънките, Ани карала от Париж до Марсилия с превързано наранено стъпало, качено на кормилото. Тя се качила на параход до Сидни, като ѝ оставали само 8 месеца да се завърне в Чикаго. Минала през Александрия, Шри Ланка, Индия (където ловила тигри с немски кралски особи), Сингапур, Сайгон, Хонг Конг, Шанхай и Нагасаки, където се твърди, че я вкарали в японски затвор с прострелна рана.

Ани Лъндъндери отплавала от Япония за Сан Франциско, откъдето поела с велосипеда към Аризона. За малко не загинала в инцидент с избягал кон и каруца, от който два дни кашляла кръв в болницата. В Айова си счупила китката, след като се разбила в стадо прасета и носила шина до края на пътуването, когато през 1895 г. се прибрала у дома. След всичко това тя заслужено взела наградата си от 10 000 долара и публикувала свидетелство за подвизите си в New York World със заглавие „Най-удивителното пътешествие, на което жена е поемала“.

По-късно в статия за приключенията си като „Нова жена“, тя пише: „Аз съм журналист и „нова жена“, което значи, че вярвам в способностите си да сторя наравно всичко това, което и един мъж може да стори“.

Автор Lydia Laceby за Scary Mommy

„На колко е бебето ви?“, пита жена, немного по-възрастна от мен, докато тъпча шоколадови блокчета в количката за пазаруване, две от които ще са ми награда за това, че успях да приспя бебето днес следобед.

„Почти на 3 месеца“, отговарям, докато мигам заради луминесцентната светлина и бързо потърквам очите си, за да проверя дали очите ми са измити, след като се сещам, че не съм се погледнала в огледалото преди да изляза от вкъщи. Отново.

Жената кимна дълбокомислено и каза: „Ах, значи още сте в 100-те дни мрак“ преди дори да коментира колко е сладко бебето.

Сто дни мрак – оттогава се сещам често за това.

Чувала съм с други термини да описват живота с ново бебе. Майка ми ме пита веднъж дали съм се освестила от „мъглата“. Месец по-късно една многословна касиерка, когато откри, че бебето ми е на 4 месеца, заключи:

„Страхотна възраст. Най-накрая се е превърнал в човек.“

И двете по подходящ начин описаха лудостта, която представлява майчинството в първите няколко месеца, но 100 дни мрак е просто идеално и описва перфектно всичко:

♦ Ужасът, че си отговорна да поддържаш живо това малко човешко същество.

♦ В теб бушуват хормони и обхващат всякакви чувства: тревожност, вина, тъга, радост, гордост и гняв – които понякога се сменят за секунди.

♦ Изтощението от липса на сън, което те кара да се чудите ЗАЩО преди бебето въобще сте се оплаквали от умора?

♦ Сеизмичната промяна в отношенията ви. Истинска история: Преди да редактирам предишното изречение, бях написала: "сеизмичните лайна в отношенията ви". Прекрасен израз за състоянието на връзката ни през първите 100 дни.

Нещата бяха зле. Беше тежко. Да се научиш да общуваш в движение, без да крещиш над крещящото бебе, беше интересно и често мрачно приключение.

♦ Самотата, която те удря по всяко време - не само в 3 часа сутринта, когато бебето реве заради колики.

♦ Безкрайните часове на хранене и гърди, които се опитват да проумеят какво, по дяволите, им се случва.

♦ Скуката, която се прокрадва и е повод за изненада.

♦ Побъркването и лудостта, които ти причиняват разкъсани и препълнени памперси, непрекъснатият плач, невъзможността да се нахраниш, спиш или изкъпеш. Чували сте за това преди да родите, но реалността няма нищо общо с това, което сте си представяли тогава.

♦ Това, че животът ти се е променил неузнаваемо, и трябва да намериш начин да се впишеш обратно в този свят. Ако не можеш дори да вземеш душ или да хапнеш сандвич, как ще успееш да се видиш с приятели, да спортуваш, да прочетеш книга, да станеш следващия Пикасо, или да напишеш свой бестселър? Или да идеш на театър??

Как изобщо оцеляхме през първите месеци с бебе?

Макар че сега всичко е неясен спомен, мисля, че сме изкарали на гориво от бебешки усмивки и гукане, безкрайни кани кафе, гледайки всяка комедия по Netflix, наслаждавайки се на перфектните моменти и чудейки се кога да се скатаем и кога да се намесим.

Извинения, признателност и приемане се носеха между емоционални сривове.

И най-важното, опитвахме се да се смеем.

Искам да знаете, че всички тези неща не изчезват магически на 101-ия ден, така че не започвайте обратно броене. Но клишето е вярно: става по-лесно. Добрите дни започват да надделяват над лошите.

Бебето спира да плаче и започва да се усмихва, а усмивките разтоварят сърцето и го изпълват по начини, които никога не сте си представяли. Терорът намалява, храненето става по-лесно, връзката ви ще започне да се връща на мястото си и ще започнете отново да се чувствате нормално – всъщност едно ново нормално.

А тези мрачни дни ще избледняват от светлината, понякога толкова силна, че се прокрадва неочакваната мисъл: Дали да не пробваме да си направим още едно?

Дарина Рангелова скоро ще има собствена рубрика в Майко Мила, тъй като започва да покрива с текстове всякакви сегменти от живота, а почти всеки неин текст предизвиква вълна от коментари. Разбира се, започваме с Аз не кърмя и не ме е срам от това, след това споменаваме С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, продължаваме с култовия разказ За ревящото бебе и други демони, проследим живота на бременната в Канада с Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено! и завършим с последния ѝ хит Едно българче в една обикновена канадска гимназия. И след като всички прочетохме за гимназията, време е да научим и какво е да си първокласник в Онтарио - много е хубаво, да знаете! Текстът е много полезен и в светлината на случая с починалото момиченце в 52 ОУ в София, във връзка с който публикувахме текста Училището днес – всички са жертви!

*****************************

Днес искам да ви разкажа за училищната система в Канада. Тук децата тръгват на 6 години в първи клас, а за 4 и 5-годишните има предучилищна занималня, но тя не е задължителна. В първи клас няма програма с часове, а само блокове. Има определен материал, който трябва да се вземе, но учителят преценява кога и как ще го преподаде, като учителите са насърчавани да бъдат креативни.

Една от учителките на Тони ми разказа, че тя и още няколко от колегите ѝ са били за една година на обмен в в училище в Австралия по някаква програма, и след това, връщайки се обратно в Канада, сами решават дали могат да приложат нещо от видяното там в техните часове, както и да го покажат на колегите си.

Учебният ден започва в 8:40 с химна и децата стоят неподвижно, където и да се намират в момента.

В първи клас няма учебници. Не знам дали имат тетрадки или пишат на листове. Образованието в Онтарио е безплатно и не се купува нищо (в Квебек обаче не е точно така). Понякога се казва на родителите, че който желае, е добре дошъл да дари моливи или някаква такава дреболия. По-често обаче искат да пращаме опаковки, кори от яйца и други подобни, с които правят разни неща.

Децата се учат да пишат и да четат, но не с отделни букви и ченгелчета. Тук методологията е друга и учат да четат и пишат направо цели думи и изречения. Запаметяват ги, като си помагат с картинки. Понякога пишат думи с клечки или нещо друго. Смятат с доброто старо сметало или с различни предмети. Наскоро учиха за формите и децата ги изработваха в 3D вариант с клечки и едни меки бонбони (marshmallow).

След това по Технологии едно дете заснема друго дете на видео с наличните им айпади, и обясняват кой какви форми е направил. За обем и тегло пък всяко дете трябваше да занесе 100 бр. от някакви дребни предмети (монети, копчета, бонбони, памучни тампончета) и сравняват всичко донесено.

Децата имат занятия и по изкуства, като учителите често им дават да опитат да свирят на различни музикални инстументи. Последно имаха урок за африканските инструменти и гост-музикант. Измислят си театрални постановки, като освен актьори, някои от децата са и сценарист и режисьор. Стаята им е достатъчно голяма, така че да има място за масите и столовете, както и кът с екран и място за дейности на пода.

Въобще, принципът е око да види, ръка да пипне.

Домашни няма. Най-много да изпратят някой лист с думи или изречения, които трябва да се преговорят. Или нещо по математика, но винаги под формата на игра. Веднъж седмично ходят в библиотеката на училището, за да си вземат книжка за вкъщи.

През есента бяха заведени и в гората, като част от урока им за растенията, имаха и посещение на ферма, откъдето всеки се прибра с по една тиква. Изненадах се като разбрах, че фермата не е истинска ферма, а е създадена само за посещение на ученически групи.

В двора на училището имат място, където садят зеленчуци и когато реколтата беше готова, сготвиха супа, като от родителите се искаше да изпратим по детето купичка и лъжица. Готвенето стана с помощта на ученици от 6 клас.

Много често големите ученици се ангажират да помагат на по-малките. Например, на обяд ходят да им помагат с отварянето на кутиите за обяд. Други пък от големите помагат на малките при отвеждането им до автобусите, след като свършат училище. Не знам точно как ги разпределят кой къде ще помага, но това си е част от учебния процес и децата го приемат съвсем естествено.

Излизат на двора поне 3 пъти на ден, където имат пързалка и всичко, което има една детска площадка. Спират да излизат, ако температурата е под -19. Всички вътре в училище се преобуват с други обувки, което особено през зимата е доста практично.

Получих писмо, че ще имат 10 урока по ски в учебно време. Това в началото доста ме учуди, но нямах нищо против, тъй като нито плащам, нито трябва да правя нещо. Училището си има ски, а децата така или иначе ходят със ски екипи на училище.

Уроците бяха от 13,30 до 15 часа на една поляна с баирче до училището, като родители-доброволци помагат за уроците. Училището свършва в 15:15 часа.
Когато уроците по ски свършиха, ми пратиха един лист с различни дейности, от които трябваше да избера едно задължително, тъй като пак са от 13:30 до 15 часа и няма учебни занятия. Имаше плуване, готварство, танци и т.н. Тони си избра боулинг. Имаше 5 посещения на избраното, като учителите се качват с децата на автобуси и ги карат.

По някое време имаше и родителска среща, която става по следния начин: записваш си час, срещата е лична и продължава 10 минути, след което влиза следващият родител.

Отсъствия не се пишат. Трябва само да се обадиш за колко време ще отсъства детето, тъй като голяма част от децата пътуват с училищни автобуси и тази отчетност е заради безопасността им.

Получих и едно писмо, с което ме уведомяват, че Тони ще посещава "Зоната". Това са занятия със специалист за овладяване на емоциите. Отново са в учебно време и те си го водят, аз нямам ангажимент. Подразних се, че никой не ме е питал. Обаче след това се замислих - какво пък има да ме питат.

Виждат проблем и имат решение.

Аз самата знам, че Тони има този проблем, а не знам как да се справя. Понякога става агресивен, а и със сигурност пречи и влияе на другите деца. И не, никой не му е поставил диагноза „хиперактивен“ и не му дават хапченца. Тези занятия/упражнения са за всички деца, които проявяват агресия, автоагресия и въобще тези, които не могат да изразят какво ги тревожи, плаши и т.н.

След всичко описано е ясно, че няма опасност Тони да натрупа академични знания в първи клас, но пък е гарантирано, че ще получи страхотно отношение, внимание и ще му бъде забавно, тъй като тук с децата се отнасят като с деца.