Понякога се оказва, че искаме доста неща от децата си, за които те дори не подозират. Особено ако са съвсем в невръстна възраст, както детето на Лили Виденова в първата от трите истории, които ни разказва в този текст. А той е чудесен пример, че родителските амбиции невинаги са най-доброто за децата. Затова не е лошо да го караме по-полека. Важното е да сме живи и здрави.

Посвещавам този текст на сина ми, който наскоро навърши пълнолетие, и по всички писани и неписани закони вече нямам право да се бъркам в живота му. Но имам право да го поучавам и да изказвам мнението си, докогато си искам. Или поне докато той в крайна сметка не се изнесе от вкъщи или не ме сиктирдоса. Независимо от поредността на тези две събития. 

Иде реч за оная родителска амбиция, за която винаги съм твърдяла с убеждението на арабски терорист, че въобще не се отнася за мен. Детето ти да е номер 1! Във всичко! 

При мен тя достигна точно три върха, като след всеки един си казвах: „Отказвам се! Никога повече!“. Силно се надявам да не взема да намеря и четвърти, че с мен никога не се знае. Затова подарявам този текст и на себе си, защото спомените за тези амбициозни планове ме карат да се смея и да си казвам: „Боже, наистина ли?!?“.

Връх № 1 – Снимката

Това е историята на една невинна снимка на най-страхотното, най-красивото и съвършено бебе на света, за която правихме специална сесия, така че да застане под определен ъгъл ухилен като пача. 

Целта на сесията беше да изпратя снимката в известно бебешко списание и да участвам в конкурс за най-красиво бебе, което да окичи корицата на следващия брой. Ма как няма да участвам, бе, та моето е най-най-красивото. Да не говорим, че в предно издание на същото това списание беше публикувана снимката на бебето на моя съученичка и със сигурност знаех от нея, че нещата не са нагласени. Речено-сторено. 

Пращам снимката и чакам новия брой със затаен дъх, защото вече съм отделила бюджет да изкупя всички списания от будката и да ги подаря на роднини, приятели, колеги, познати и обикновени хора. Въобще на всеки, който срещна по пътя си. 

Междувременно със самочувствие на звезда обикалям с количката калдъръмените улици на квартала, в който живеех тогава, избягвайки старателно сбирките на майките, в които се обсъждаха битовите навици на кварталните бебета и кипеше съревнование за най-спало, акало и яло бебе. 

Както споменах, аз не съм от ония, дето се съревновават. Хич! 

За доказателство най-първите пъти, в които изкарвах сина ми на разходка, се обличах като за изискан коктейл – на токчета, с чанта в тон с обувките, блуза, пола, абе, въобще не майка, а извънземно от планетата на супермоделите майки. Така! 

Това трая към 2-3 пъти, в които ми се налагаше да се прибирам на бегом, защото онова нещо в количката се съдираше от рев по неустановени причини. Тоя бегом за малко да ми изкълчи краката, да не говорим за всичките локви под паветата, които подобно на мини, разпръскваха приятна кал върху глезените ми веднага щом ги настъпех. 

Съответно окаяният вид, в който се прибирах, предопредели по-нататъшното ми преминаване в режим обикновени дрехи и ниски обувки, които с течение на времето нарекохме „миризливки“ (няма да уточнявам защо). Както и започнах да присъствам на кварталните сбирки, на които смирено слушах за бебета еднорози в безуспешни опити да разбера защо, аджеба, точно моето перфектно дете постоянно реве.

И ето така идва сюблимният момент, в който новият брой на списанието е вече в будката. И, о, ужас! На корицата се мъдреше снимката на друго бебе – отроче на тогавашни бг випове (няма да споменавам имена да не вземе някой да се обиди). 

Разочарованието ме залива като лавина, отчаянието е още по-дълбоко. Нещата стават крайно трагични, когато установявам, че снимката на моето най-перфектно бебе дори не е публикувана в страничката със снимки на други бебета, които, да речем, не са толкова съвършени, нито пък имат известни родители, но журито е преценило, че са сладки и им е отделило ценно място на страниците на своето списание.

Разревавам се! Толкова ми е болно! 

„Всичко е с връзки!“, казвам си, обсъждам надълго и нашироко този велик проблем с всичките ми приятелки, които по онова време нямаха деца и си нямаха грам идея защо се вълнувам толкова, но ме слушаха милинките. 

Даже един ден дойдоха с мен в „кафето на майките“, където обърнах три малки джина в чест на окончателното спиране на кърмата ми и за да „отпразнувам“ резултата от участието в конкурса. В резултат на което едната гушна бебето, другата забута количката, а аз вървях след тях на зиг-заг, обяснявайки че изобщо, ама изобщо не съм пияна, просто ме е хванало бързо, защото не съм пила от има-няма година и половина и имам право да се напия от мъка или от радост. Все тая... 

Та с този окаян завършек приключи първото ми катерене на връх №1 на родителските ми амбиции.

Връх № 2 – Математическата гимназия

Еее, кой не знае семеге, кой не е слушал за него. Тази велика амбиция се зароди още в най-ранна възраст на моето отроче. Видите ли, двамата му братовчеди пък са точно от ония деца, които до 7-и клас учиха в СМГ, а след това – в Немската. Път-мечта за всеки софийски родител. Сещате се, че нямаше как да не се кача на това влакче. Щом братовчедите му могат и сина ми може. 

Значи по онова време вече съм разведен родител с минимално, да не кажа почти никакво, участие от страна на бащата, но това мен не ме спира. Аре бе! Повличам с мен и най-добрите ми приятели, чиято дъщеря е на възрастта на моя син и в общи линии споделяме еднакви проблеми и амбиции. 

Записваме децата на курс, но сме пропуснали нещо важно – децата вече са четвърти клас, а за да има успех, подготовката е трябвало да започне още в трети. Понеже съм си имала други грижи, тази важна подробност някак ми е убягнала, но си казвам “Аааа, моят син е умен, бе, номер едно е, бива го с математиката и от четвърти клас става. Ще се справи!”. 

Та тръгваме на курс всички заедно. Заедно, защото курсът е в събота от 8:00 до 10:30 и ние освен че ги караме, седим като прани гащи в близкото кафе, за да ги чакаме да свършат. Навън е студено, спи ни се, както казах по-горе – събота е... Но нищо. За добро е. 

На моя син хич, ама хич не му се ходи, задачите са му сложни, въобще цялото начинание е нещо абстрактно и толкова далече от компютъра, картите Югио и легото, че не спира да мрънка и да се оплаква колко несправедлив е животът с него. „Един ден ще си ми благодарен!“ му казвам и сама не си вярвам. 

И така стигаме до трети етап на курса, който се провежда някъде през февруари, и аз съм вече сериозно отчаяна. Резултатът е среден, желанието му нулево, но аз не се отказвам. Идва и пробният тест. Заклевам сина ми да си провери задачите минимум 10 пъти и да не си тръгва преди 12:00, защото ще дойда да го взема точно тогава и нито минута по-рано. 

Разбира се, всичко това е лъжа, за да го накарам да остане дотогава и да си провери внимателно задачите. Някъде към 11:00 обаче ми звъни и ми казва, че всичко си бил написал и проверил и че повече не можел да седи вътре, затова е излязъл на двора и ме чака. На –15 градуса! Ох, да му се не види. 

Връщам се почти на бегом и какво да видя – синът ми увиснал на оградата на училището, плетената му шапка килната на една страна, а един тъжен зелен сопол се точи бавно от лявата му ноздра. Якето е разкопчано, целият е мръсен, защото докато е катерил оградата е обрал цялата прах и мръсотия от железата ѝ. С най-тъжния и окаян поглед ми казва жално: „Мамо! Моля те, не ме води повече тук!“ Разревавам се. 

И с това изкачването на връх № 2 приключва. Сбогом, СМГ!

Връх № 3 – Първа английска гимназия

Чисто статистически бих казала, че това е връх № 4, но няма да съм напълно права, защото родителската амбиция с кодово название НВО (Национално външно оценяване) не е баш амбиция, а обща мелачка, в която щеш не щеш влизаш. Пък каквото стане! 

Това, което стана беше, че го приеха в Първа английска и аз честно, заклевам се, изкарвам една блажена година, наречена 8-и клас, в която не се напъвам за нищо, свързано със сина ми. Първо защото той някак си беше научил английския без никакви странични курсове и второ защото наистина, ама наистина вече не ми пукаше.

Само че така си мислех. Защото дойде 9-и клас, в който започнаха да се изучават всякакви предмети, и то все на английски. Първият срок е някак странен – на всичките ми въпроси как върви ученето и дай си бележника получавах спорадична информация, и то когато беше в настроение. 

И в този леко тревожен дух идва и междусрочната родителска среща. Отивам аз с притаен дъх и сядам на един чин. До мен се настанява бащата на негови съученички, заговаряме се, човекът чистосърдечно споделя колко добре се учели децата му и как той е дошъл, едва ли не, проформа. 

Прехапвам си устните, щото не знам какво да кажа, ни бележник съм видяла, ни оценки, ни нищо, цял 8-и клас съм изкарала в блажено неведение. Възпитано отговарям на човека, хваля децата му, ще ми се и аз да мога да кажа за моето същото, но… 

Тихичко кръстосвам пръсти, надявайки се като видя дневника да му кажа на тоя баща: „На ти! Виждаш ли! И моят син има само шестици и яде бонбонки тик-так“. Или нещо от сорта... 

Започват да влизат учителките една по една, казват каквото имат да казват за успеха на класа и в някакъв момент всяка една от тях започва да пита кои са родителите на В. и Г. 

В. е моето дете. 

Плахо вдигам ръка. Една руса глава по диагонал на мене прави същото – майката на Г. Всички родители вперват очи в нас и ни оглеждат хубаво. Изчервявам се. К'во па толкова да е станало… „Ами, вижте, трябва да поговорите с децата си, само двойки и тройки тоя срок.“ Решавам, че това е само по първите 1-2 предмета, чиито учителки се появяват. Но уви. 

Същото се повтаря с всеки един новопристигнал учител (с изключение на този по физическо), включая и двете по английски. „Да, да, разбира се, че ще му обърна внимание! Да! Нали знаете! В такава възраст са, че…“, свивам безпомощно рамене. А вътрешно вече съм отвъртяла няколко шамара, спряла интернета за вечни времена и за всеки случай съм му взела компютъра и телефона. Отново за вечни времена! 

Бащата на съученичките ме успокоява: „Спокойно! И аз на неговата възраст бях така, пък все някак изкласих. С 5 и 45!“, доналива сол в раната той. Въртя отчаяно очи, аз съм тотално провалилият се родител, който иска да се махне максимално бързо, за да изпълни злокобния си план. 

След като съм оцеляла от това мъчение, за пръв път от много време насам се обаждам на баща му и някак успявам да му излая как аз повече това дете няма да го гледам, да си го взимат там с новата му жена и оттук нататък въобще не ме интересува. Заминавам за някоя държава в третия свят, където няма амбиции, интернет и родителски срещи. Ще заживея с някое племе, ще уча голите аборигени на английски и изобщо няма да се сетя да се върна. Никога! 

С тези животоспасяващи мисли се прибирам вкъщи, решавам, че ще съм спокойна, няма да избухвам, призовавам духа на татко („О, татко, където и да си там на небето, помогни ми да запазя спокойствие.“), викам си “Оммм” и това е. Поканвам кротко сина да си поговорим. Тийнейджър е, не върви да му се развикам от вратата. 

Някъде на втората минута скандалът е станал толкова грандиозен, че той си грабва раницата и ми заявява: „Отивам да живея у баща ми!“. „Чудесно! Той вече те чака!“, отговарям в същия дух аз. След като вече се е изнесъл, провеждам още два вече по-спокойни разговора с баща му, в които се разбираме, че детето ще се прибере ако не на другия, то поне на по-другия ден. Горе-долу така и стана. 

Когато той се прибра, за пръв път седнахме и проведохме разговор като големи хора. Извиних му се. Извини ми се. И ми каза сериозно: „Виж, майка ми, това че са ми ниски оценките сега, не означава, че съм тъп и не уча. Просто трябва да свикнеш, че нещата невинаги стават, както ти искаш“. Останалото няма да ви го предавам, че ще почнем дружно да циврим тука. Но резултатът беше, че от този момент нататък започнах полека да напускам всички малки и големи състезателни писти, на които се бях застопорила тогава. 

А детето... Детето тази година взе стипендия за успех, продава картофи на една сергия, кара кола, има си гадже, собствени амбиции, научи трудни уроци, разказва ми най-подробно как е минал денят му, умее да готви и твърди, че е един щастлив човек.

Така че към днешна дата единственото състезание, което все още искам да спечеля, е 700 точки на онлайн Скрабъл срещу робота и смятам така да остане още дълго време. Та горе главата! И да не стане това, което искате, ще стане това, което трябва! Бъдете здрави, обичани и щастливи! Наздраве!

В Майко Мила ни гостува един баща мил (в случая даже Емил), който ни разказва за първата си година като родител на едно чудно детенце. Какво му е дошло до главата в тези шеметни 12 месеца – той реши да сподели с широката бащинска (и не само) общественост.

Емил Джасим е успял да синтезира емпирично 5 правила, които според него всеки баща може и трябва да спазва.

Четем и си водим записки.

Бащите могат всичко

Бащата може да прави всичко, което и майката може (разбира се, без кърменето и раждането – да не се подведе някой). 

Може да сменя памперси, да мие наакано дупе, да къпе сам бебето, да дърпа сополи с аспиратора за сополи, да стои буден когато и колкото е нужно, да чисти, храни и облича. 

Но също и да говори, да пее песни, да разказва истории, да обяснява света, да направи детето си смело, да дава защита и сигурност. 

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

И аз съм човек

"Животът" на бащата между 2 и 8 сутринта

И аз съм човек

"Бащата днес" - един филм за бащите, които присъстват на раждане

И аз съм човек

"Да си играя с детето на пода" - мечтата на една самотна майка

Всичко е наша работа

Няма такова нещо като „това не е моя/твоя работа“. Всичко, което се отнася до детето, е работа и на бащата, и на майката. 

Да си родител не е просто досаден „глагол“, който те кара непрестанно да се чувстваш виновен. А онова действие, в което непрекъснато вземаш решения в консенсус с другия родител.

Тате носи

Бащата носи детето си на ръце, на гръб, на рамо, подмишница и по всякакъв друг начин, ако това го успокоява. 

Няма нищо по-хубаво от това детето да ти е в ръцете живо и здраво. Да, понякога може да е малко досадно, но няма кой друг да свърши тази работа. Точка. 

Утехата

Бащата, освен усещане за защита и сигурност, дава утеха на бебето, когато го мъчат колики, запек или всякакви други неразположения. 

Понякога не можем да дадем друго, освен утеха... И това хич не е малко.

Опората

Бащата, освен всичко гореизброено, е и опора на майката. Това е неговата най-важна роля в първите месеци на новия живот. Щастлива и спокойна майка – щастливо и спокойно бебе.

Това е навярно само хилядна от наблюденията и изводите ми. 

(Сигурни сме, че тепърва предстоят още.)

Рядко си спомняме какви сме били през първите дни от метаморфозата ни от редови граждани на обществото в родители. Може би защото повечето от нас пледират временна невменяемост, което е напълно разбираемо. Том Бърнс обаче се опитва да си спомни 20-те най-големи тъпотии, които е направил през първата си седмица като баща, за да им се посмеем заедно. Признанията му датират опреди няколко години, но ние сме абсолютно наясно, че това са непреходни неща и са валидни по всяко време от развитието на човечеството!

Когато се сетя за първата ми седмица като баща, единствено мога да клатя глава с неодобрение и съжаление. Направих ТОЛКОВА МНОГО грешки. Толкова много глупости, заради които днес се изчервявам от срам, ми излязоха от устата, че направо не ми се мисли.

Години по-късно, когато вече се чувствам горе-долу уверен като родител, мога да обърна поглед назад към тази най-първа седмица и да се посмея… Горе-долу.

И за да не забравя, колко съм научил и колко далече съм стигнал, събрах двайсетте най-тъпи неща, които направих през първата си седмица като баща.

20.
Не беше много умно да зяпам мониторите в предродилна зала, за които беше вързана жена ми, и да ѝ викам “ЛЕЛЕ, току-що получи контракция. ГОЛЯМА.”

Най-малкото защото тя вече знаеше, че получава контракция, нали така?

19.
Изключително съм щастлив, че настоявах да остана с жена ми и новороденото ни бебе в болницата през трите дни докато бяха там. Не съм щастив, че си взех само една тениска и изглеждах (а и миришех) като клошар през цялото време.

18.
Не трябваше да гледам с омраза всеки член на медицинския екип, който влизаше в операционната зала, където вкараха жена ми за Цезарово сечение по спешност.

Ако бях проучил малко по-добре нещата, щях да знам, че стандартната процедура е да не се допуска придружителят в операционната поне в първите минути, когато пациентът се подготвя за операция. Вместо това, стоях навън и се цупех на всеки от хората, на които им предстоеше буквално да държат в ръцете си живота на цялото ми семейство. (Пуснаха ме 5 минути по-късно.)

17.
Останах само по бельо и чорапи, когато ми дадоха престилката за операционната.

Мислех си, че така се прави. Но в СЕКУНДАТА, в която операцията свърши, сестрата си взе престилката и аз трябваше да избягам от семейството си, за да търся панически цели десет минути къде са ми дрехите.

16.
Пратих на разни хора снимки на жена ми с дъщеря ни в ръце след операцията, без първо да ѝ ги покажа.

Това беше абсолютно новобранска грешка.

15.
Купих снимки от “официалния” фотограф на болницата.

И до днес това са НАЙ-УЖАСНИТЕ снимки, които някой някога е правил на иначе страшно фотогеничната ми дъщеря.

14.
Предполагах, че знам как жена ми иска да бъде записано името на детето.

Оказа се, че имаме ТОТАЛНО различни представи по този въпрос и се наложи администраторката на болницата да стане свидетел на адски неудобен разговор.

13.
Не предвидих, че някой трябва да хвърля по едно око на колата на паркинга, докато бяхме в болницата.

Ноември в Мичиган. Студ. В резултат колата ни загасна пет пъти, докато се приберем вкъщи. И в случай че не знаете, нивата на стрес, когато шофираш с новородено в колата за първи път, се равняват на това да караш тир с нитро през легнали полицаи.

12.
Опитах се да давам съвети за кърменето на жена ми. 

Няма думи, които да опишат това.

11.
Мислех си, че през по-голямата част от времето бебето ще спи в креватчето си.

ХАХАХАХАХАХАХАХА

10.
Когато семействата ни казаха, че ще помагат в първите седмици, си помислих, че ще ни готвят и ще пускат пералня, докато ние се гушкаме с бебето.

Вместо това, те се гушкаха с бебето и ни оставиха ние да си готвим и да си перем.

9.
Проверявах си служебната поща.

8.
Пусках фрази от типа “като родител” в най-различни разговори МНОГО по-често, отколкото е социално приемливо. 

Защото нямах какво друго да кажа.

7.
Обсъждах техники за успокояване на бебе с всеки друг родител.

Включително със своите собствени. И всеки от тези хора имаше много повече опит, отколкото аз.

6.
Отказах се от повиването почти веднага.

5.
Ядох ужасно много мазен джънк (доставен от приятел) пред очите на току-що оперираната ми жена.

4.
Смятах, че всяко бебешко нервничене се дължи на “газове”.

3.
Мислех си, че знам как да монтирам столчето за кола правилно.

Докато една наша позната от полицията на инспектира “инсталацията” ми и незабавно не обра още пет пръста луфт от колана, който смятах за “стабилен като скала”.

2.
Не снимах достатъчно.

Не си записах достатъчно истории. Не си отбелязах достатъчно от върховете и спадовете в тази луда седмица.

1.
ВСИЧКО

Всичко, което направих, беше тъпо, без достатъчно информация, искрено, емоционално и ненормално. Но това си е стандартно, когато си родител за първи път, така че имайте малко милост.

Най-накрая някой кратко и ясно да обобщи какво точно значи да си баща, особено в първата година на детето и особено когато ви е първо дете. Всъщност няма нищо особено. Просто трябва да си баща и да правиш всичко, без да се изживяваш като мъченик или герой. Казва ни го Божидар Божанов, а ние няма как да не сме съгласни с всяка една дума.

В началото на месеца Оги стана на една годинка. След година бащинство ми се иска в една малко по-лична публикация да споделя размисли за ролята на бащата в целия процес.

Първата година е „код червено“ – всичко се променя много бързо, сблъсквате се с неща, които за първи път виждате, и за които няма „верен отговор“. Предвид статистиката, че рискът от развод се увеличава в първите години след раждането, периодът поставя под особено напрежение отношенията на родителите.

Приоритетната задача, разбира се, е малкото човече да расте здраво, наспано, нахранено и жизнерадостно. Но това е функция на много неща, в т.ч. информираността, дисциплината и организираността на родителите, но най-вече на тяхната психическа възможност да напредват с „мисията“ бебе.

А колкото и да помага бащата, психическата тежест диспропорционално пада върху майката – тя е тази, която стои по цял ден вкъщи с едно много сладко, но изискващо и не особено разнообразно същество. Без хора, които да ѝ помагат, с които да споделя ежедневието. Сама през голямата част от деня. И тя е тази, чийто живот е най-преобърнат.

Има африканска поговорка, че има нужда от цяло село, за да се отгледа дете. И тя е важала до голяма степен и за нашия континент до неотдавна. Децата са гледани от роднини, съседи, техните деца и внуци. И това е позволявало както много по-лесно предаване на знанията, така и доста по-малко стрес за майката.

В цивилизования свят, обаче, майката и бебето са между четири стени, извън които има предимно непознати, които най-много да се усмихнат на бебето на улицата (но и това е рядко). А тези, от които могат да черпят практични знания и за гледането на бебето, и за психическото си здраве – техните родители – почти нищо не помнят (а дори и да помнят, са препоръки, които междувременно са се променили – напр. дали да се дава вода на бебетата). Организираното излизане с приятелки, дори в рамките на същия квартал, е сложно – синхронизирането на съня на бебетата, особено като са по-малки, е доста трудно.

Говорейки за съня – липсата му утежнява ситуацията допълнително. Дори когато сумарно имаш определено количество сън, ако той е накъсан, качеството му е по-ниско и съответно се чувстваш като парцал. А това е ежедневие за много родители.

Бащата трябва да може да прави всичко, което може майката и е добре да го прави във всеки момент, в който е на разположение (защото през останалото време го прави тя). Невинаги това ще е възможно (напр. след шестия месец приспиването става сложно до невъзможно), но родителите трябва да са оперативно взаимозаменяеми – това спестява доста проблеми.

Бащата не е герой. И трябва да е наясно с това. Сменянето на памперс е лесно. Спането на дивана не е толкова лошо. От пускането на прахосмукачка не падат ръце. Извеждането на разходка е дори приятно. Написването на текст като този също не е геройство. А когато влизам с количката в тясна тоалетна, „не ти е лесно“ е позитивен коментар от придържащия вратата мъж, но изпуска цялата картинка – вкарването на количка в тоалетна не е трудната част. Може да попаднете и на статии, които обясняват, че след раждането майката все пак е „длъжна“ да прави неща за бащата. Това са опасни глупости, които могат да изострят и без това нелекия период (не, няма нужда жената да бъде „лирическият герой“ на Кобилкина).

И със сигурност не си и помисляйте да се скатавате. Изморени сте след работа? Жена ви е по-изморена. Не сте си доспали? Тя не е спала нормално от месеци. Някой ви е изнервил в офиса? Поне е имало с кого да се „напсувате“, тя и това няма.

Така че ролята на бащата, поне през първата година, според мен е да минимизира негативния ефект от съвременния начин на живот върху майката. Не само битово, но и емоционално. Чрез помощ, старание, разбиране, немрънкане, говорене, излизане, правене на неща заедно. Няма да се получава перфектно. Ако сте несръчни и разсеяни, колкото мен, ще е много далеч от перфектно. Вероятно ще е недостатъчно. Ще има криви моменти. Но от моята гледна точка това е правилният подход. Това означава и от възможно най-рано бащата да бъде равноправен родител, а не „детегледачка“.

А в по-общ план трябва да помислим как да решим дългосрочно тези проблеми. Явно е, че не можем да гледаме бебетата на улицата, заедно със съседите. Бабите и дядовците ни са работещи хора и не могат да помагат през цялото време. А оставянето на тримесечно бебе на бавачка с адаптирано мляко (както се случва в САЩ, например, поради липса на регламентирано майчинство), не мисля, че е най-доброто за бебето. Нямам конкретни предложения, но това майките да не бъдат гледани като „истерични бг-мами“, а да се чувстват добре трябва да е приоритет не само на бащите, а на цялото общество. По очевидни причини.

Първите дни, седмици, месеци, година с новото бебе са шантав период. Хем си изтощен да краен предел, хем е толкова вълнуващо и запленяващо да ти гукат насреща и, разбира се, да сменяш памперси за норматив, че няма описание, което да побере тази картинка. В първата година разбираш и много неща – за себе си и за околните, които дори не си подозирал. Днес в Майко Мила! Катерина Пунзарова празнува своята първа година майчинство с няколко мисли какво ѝ се случи и какво не през нея.

Да, мина една година откакто родих и откакто съм в пълно информационно, емоционално и социално затъмнение! Мъжът е в странство, за да изкара прилични доходи за памперси и мокри кърпи, които свършват толкова бързо, сякаш имам не едно, а 15 деца.

Сексът е мираж, също като наспиването. Родителите ми, слава на Бога, са огромното ми рамо и помощ, но все пак и те за хляб работят, не е като да им хвърлиш детето и да избягаш, докато навърши 18.

Приятелите... Имах ги малко, сега останаха още по-малко. Може би неродилите смятат, че да сменяш памперси, да чистиш повръщано и крещиш след гологъзото дете с ръка, омазана с крем до лактите, и с памперс в другата, е някакво страхотно, ултра, мега забавление и не смеят да те откъснат от него. Родилите те посещават рядко по същата причина, но с точно обратното мислене: да не развалим режима, че иначе ни е известно как бебето се превръща в разярена триглава ламя, която реве, крещи и те дърпа за крачола. Благодаря на всички!

Може би най-смелата ми приятелка, която идва редовно, е тази, преборила се с нейната ламя, а тя – повярвайте ми – не беше триглава, а по-скоро с 20 глави. Но както и да е, живея си и с ламята, и със сладкото в дъщеричката ми, и с ината в нея. Също така съжителствам с цялата си вежда и мустаците, които са толкова големи, че може би хората в магазина ме мислят за мъж джудже.

И в цялата картинка никъде не попада родата на съпруга ми, защото те са друга работа, чакат специална покана, изваяна върху бивна на индийски слон албинос, но пак не съм сигурна, че и тогава ще се престрашат да навестят 50-те процента от гените си. Здраве да е...