fbpx

Когато децата са малки и искат да прекарват време само с мама и татко, изобщо не си помисляме, че един ден няма да ни гледат сякаш сме малки божества в тяхната единствена вселена. Но навлизането в тийнейджърските години може рязко да промени това. И авторката на този текст Ашли Питърс го е изпитала на гърба си, след като година и половина почти не е имала нормални отношения с дъщеря си. 


Аз съм горда майка на три деца – на 11, 14 и 15 години. Постоянна и уверена съм в нещата, които правя като родител, макар да не съм съвършена. Гордея се с всичко това. Именно несъвършенствата ми като родител ми дават възможността да уча, да израствам и да успявам да посрещна нуждите на всяко от децата си доколкото мога. Както за повечето майки, едно от важните неща в живота ми е да съм точно този родител, от когото детето ми има нужда. Освен това са човечна, грижовна и обичаща.

Най-голямото ми дете, 15-годишната ми дъщеря, която ме направи майка и ми показа, че съм способна да обичам някого толкова силно, ми разби сърцето. Мислех, че е без да иска, макар че имаше моменти, в които вярвах в обратното. 

Около 13-годишна започна с пренебрежителното отношение към мен. Стана пасивна, когато ставаше дума за мен, и изглеждаше, че нищо, което правя или казвам, не я вълнува по никакъв начин. Вече не означавах нищо и макар никога да не се е държала толкова неуважително, че да го каже, действията ѝ говореха достатъчно ясно.

Приятелите ми, които са минали през подобни моменти с техните деца, ме уверяваха, че всичко това е напълно нормално и че ще се върне към мен след някоя и друга година. Чела съм достатъчно неща и знам, че тийнейджърските години с момиче може да са трудни. 

Никога не съм очаквала да продължи да е така привързана към мен, както когато беше по-малка, или пък дори да ме харесва кой знае колко, но това беше различно. Това си беше всекидневно поведение, потвърждаващо, че аз съм без значение; че е все тая каквото и да кажа; и че едва ли не може да ме изключи от живота си без никакви чувства.

Почти всеки ден съпругът ми се опитваше да ме убеди, че не бива да го приемам лично. Винаги отговарях, че се опитвам, но не съм робот. Знаех, че аз трябва да съм стабилната и непоклатима майка, но колкото и да се опитвах, не успявах.

Живях така с разбито сърце 18 месеца, правейки се, че всичко е наред. Все още я карах с усмивка на волейболни тренировки и турнири, на училища, на всичките ѝ социални занимания. Ходех по тънката линия на между това да общувам с нея и да съм ѝ родител, без да я разстройвам или притискам.

Даже в един момент почнах да се самонадъхвам, преди да говоря с нея. “Хайде, ще се справиш. Просто влез и ѝ кажи, че следващия път когато намериш мокра хавлия, захвърлена на пода, тя ще отговаря за прането на всички кърпи в следващите две седмици. Ти си родител. Не се притеснявай да я притиснеш малко. Просто влез!”

Беше абсурдно, ужасно и самотно. Особено за такава последователна и уверена майка като мен. Чувствах се толкова сбъркана. Но не както преди – с недостатъци. Чувствах се недостатъчна, безполезна и абсолютно сбъркана като човек, не просто като родител.

Една вечер се прибирахме с трите деца, след като ги бях взела от всичките им тренировки и занимания. Беше в началото на март, точно преди всичко да затвори. И тогава, докато влизахме през вратата, дъщеря ми каза нещо, което просто ме съсипа. Дори не си спомням какво беше, а може би и настроението ми през целия ден беше такова, че бях свръхчувствителна, но направо рухнах.

Тя веднага започна да се качва по стълбите, но аз ѝ креснах да спре. Другите две деца спряха във фоайето. Стоях пред стълбището, пуснах всичко, което носех, и започнах да плача от дъното на душата си.

Тя седна на стълбите точно там, където беше спряла, и просто ме гледаше – без никакво изражение. Плаках още малко, преди да мога изобщо да говоря и после ѝ казах, че може да продължи да ме мрази, ако иска, завинаги, но това няма да промени нищо за мен – нито колко я обичам, нито готовността ми ВИНАГИ да съм зад нея. 

Казах ѝ, че ще продължа да казвам “да”, когато иска да си покани приятели вкъщи. Казах ѝ, че ще продължа да бъде първият родител в целия салон преди всеки мач. Казах ѝ, че ще продължа доброволно да правя каквото се налага в училище, което ѝ помага.

Застанах пред нея и докато хлипах, ѝ казах, че ще продължа да съм на нейно разположение, когато има нужда от мен, винаги и завинаги, защото така правиш, когато обичаш някого повече от себе си. Казах ѝ, че сърцето ми е разбито отдавна и ако трябва, ще се опитвам да се справя с това цял живот, но тези неща никога няма да се променят и ще ѝ помагам, докато съм жива.

Другите ми две деца плачеха. След това второто ми дете, единственият ми син, ѝ се разкрещя: “КАЗАХ ТИ, ЧЕ Я СЪСИПВАШ!”. И аз се разревах толкова силно, колкото никога досега в живота ми. Думите му означаваха, че той се е опитвал да говори с нея и това много ме развълнува.

Тя най-спокойно се изправи и отиде в стаята си. А аз бях изтощена и бях казала всичко, което можех да кажа. 

На следващата сутрин влезе при мен и легна на леглото ми, докато си ровеше в телефона. Нищо не каза, нито пък аз. Това беше началото на нова глава.

Странно е, че когато започна да се държи “нормално”, все още бях с вдигнат гард и трябваше да направя осъзнато усилие да не бъда. Трябваше тя да види и да почувства, че съм отворена и готова да я приема.

2020 беше година, която много малко хора искат да запомнят. Не и аз. За мен това беше годината, в която си върнах детето. Не много след моето рухване и промяната в нейното отношение светът се затвори и нашият хаотичен, забързан живот между две училища и четири спорта застина. Научихме се отново да бъдем заедно и имахме достатъчно време, за да го правим.

Сърцето ми цяло отново и съм благодарна.


Алекс Попова днес е в Майко Мила със страхотен, да не кажем СТРАХОВИТ, разказ за това чудо на чудесата “бебешки пубертет”. Някои деца ги тресе яко, други въобще не минават през тази фаза. 

Ако сте от последните, вие сте истински щастливци и ще имате повече нервни клетки в запас. За другите – спокойно, тъкмо ще излезе от “бебешкия” и ще вземе да дойде същинският пубертет. Важно е забавлението никога да не спира.


До ден днешен се чудя какво толкова му се стряскат хората на пубертета – имам предвид онзи през който момчетата се сдобиват с очарователния мъх над горната си устна, а момичетата – с непреодолимо желание да си боядисват косата поне 6 пъти на седмица. 

Вярно, вероятно е притеснително за отрицателно време да се превърнеш от на баба любимия внук в космат, миришещ на пот, дангалак с писклив глас и съмнителен вкус за дрехи. Или от малко момиченце с плитки и рокля на Елза в пъпчасала метълка с пиърсинг на носа и планове за татус на цял гръб. 

Но този пубертет си е някак очакван и в реда на нещата, а и родителите ти старателно те подготвят за него през цялото ти детство. Горе долу откакто си проходил, у вас се подмятат реплики от сорта на “Колко бях сладка като дете, после в пубертета качих 28 кила и носа ми порасна като на дядо ти”, или окуражаващото “Радвай се на тая кожа сега, че после....” . 

И така, добре информиран, крачиш неуверено към тая неизбежна участ ПУБЕРТЕТА, в очакване на пъпките, хормоните и отвратителния характер на по-големия ти брат. 

Никой обаче не те подготвя за бебешкия пубертет

Може би защото самият израз звучи малко помпозно и ако някоя майка случайно го употребява, неизбежно започваш да я гледаш, както гледаш веганките, антиваксърките и редовните консуматорки на годжи бери и конопено семе. Тъпо. 

В следващия момент обаче се сблъскваш фронтално с него. От миловидно създание, което тъкмо се е научило да казва “моля” и предизвиква в теб неописуема гордост и чувството за изпълнен майчински дълг, детето ти се превръща в нещо средно между Мегз и Тити Папазов: създава излишни драми и обилно си поревава

Така например напълно в реда на нещата е то да грее от радост, защото току-що сте взели лилаво балонче с еднорог, и после да избухне в нечуван, дори за родилно отделение, рев, защото всъщност е искало розово и вече не харесва лилаво, още по-малко пък еднорози. Това в рамките на около минута и половина. 

Докато гледаш невярващо и се чудиш “къде сбърках”, то отново изглежда добронамерено и достатъчно мило, та да те заблуди, че бурята е отминала – до след още минута и половина. 

Събуждането

Можете само да си представите как минава една типична делнична утрин с такова същество – тогава, когато нещата трябва да се случват бързо. Имате някъде около минута безгрижие след събуждането, докато не разбере, че днес е понеделник и трябва да ходи на градина.  

Тежко́ ви, ако научи тази новина още в леглото. Тогава единственият начин да го изкарате от там е с помощта на Скалата – ако случайно живее у вас. Разбира се това е само в някои дни. В други то особено много обича да ходи на градина, обожава каките там, по-известни като лели по мое време, и изобщо не си спомня, че някога не му е харесвало. 

Обличане

Дори фазата събуждане да е минала гладко обаче, рано или късно ще стигнете до фазата обличане. Тук нямате правилен ход – може вечерта да сте избрали дрехите заедно, да сте преговорили многократно с какво желание ще ги облечете днес. Забравете. 

Няма НО, казвам ви ЗАБРАВЕТЕ. 

Нищо, приготвено за обличане преди повече от 5 минути, не се одобрява вече, затова веднъж облекли се, трябва да напуснете помещението с гардероба възможно най-бързо. В противен случай ви грози опасност от повторно преобличане, а тогава дори и будистки монах в нирвана би се напрегнал. 

Също да знаете, че опитът ви да съчетаете нещо по цветове единствено ще доведе до огромни количества сълзи и реална опасност от дехидратация. Абсолютно противопоказно е и да вадите дрехите сама от гардероба.

Ще загубите ценни 10 минути, в които детето ви първо да възвърне нормалния си цвят след рязкото посиняване от рев, след което да започне да издава някакви членоразделни звуци, подобни на думи, и някак криво ляво да ви обясни, че не ВИЕ, а ТО САМО̀ е трябвало да извади дрехите. 

Накрая ще станете печален свидетел на завръщането на дрехите по местата им в гардероба, само и само за да може ТО САМО̀ да ги извади отново. В случай че е зима, и дъщеря ви на финала е с клин под лятната рокля, а синът ви дори се е съгласил да си сложи чорапи, можете да си отдъхнете – минали сте тази фаза успешно. 

Закуска

Малко ме е страх да започна с етапа закуска, но ще трябва. За нея трябва да поемете въздух, да си наместите де що чакра имате и да плюете здраво през рамо (не по кухненския плот, ако може). 

Ясно е, че детето ви иска торта с шоколадови бонбони и сладолед за закуска, а вие сте му приготвили здравословно ядене от последното издание на “Рецепти за здрави деца”. Това не е големият проблем. 

Всъщност истинското предизвикателство е пробутването на хранителната добавка, която пиете в тоя момент – още повече ако е под формата на сироп в ТЪМЕН цвят. 

Тъмните цветове според децата (както и зелените, плуващи в супата) са извор на всички злини и нечистотии в тоя свят и в никакъв случай не трябва да бъдат поемани. Единственият начин да му го пробутате е, ако евентуално таткото е вкъщи и е възседнал детето ви, вие му държите устата и пеете неуморно “Хей ръчички”, а съседът, ако е бил така добронамерен, че да се отзове, налива сатанинската течност. 

После, разбира се, трябва да предвидите 20-ина минути за последвалата истерия, но това едва ли ще е проблем, като се има предвид че вече сте закъсняли с общо поне 40 минути. 

Хубавото в цялата работа е, че минете ли етапа със сиропа, пробутването на здравословната закуска си е направо играчка. Нещо като след Толстой да прочетеш Паулу Коелю – почти не го забелязваш. 

Зъбите

Виж обаче не може да се каже същото за последвалото миене на зъби. Отново ви обръщам внимание, че за детето в бебешки пубертет е от изключително значение да прави всичко САМО̀. Това означава, че макар и закъснели с 40 минути, вие трябва да стоите неподвижно и да наблюдавате мълчаливо как детето ви си мие зъбите за още около 10 минути. Това горните. После следват и долните. 

И да не сте дръзнали да спестявате време и да вадите якета и обувки междувременно – внезапното поемане на паста за зъби в бронхите не е съвсем препоръчително за малки деца. 

След зъбите обаче ще се усетите, че ако продължите така, е възможно да изпуснете и обяда в детската градина, затова напълно съзнавайки евентуалните рискове, се заемате да обувате детето САМА. Последиците не закъсняват – напускате жилището с оглушителен рев, с което и бележите края на поредната делнична утрин в условия на бебешки пубертет. 

Ето ги, уважаеми дами и господа, скъпи родители, 2-3 годишните на вашите екрани! Този ужасен, стресиращ за цялото семейство и половината квартал период, в който всичко е някакъв малък ад. За своя път през него ни споделя Ани Стоицев, която иска да каже на всички майки, минаващи през същото, че не са провал и че децата им не са чудовища.


Случвало се е на всеки. Или лично на него, или е ставал свидетел. Майка, която гледа безсилно, вбесено, отчаяно, готова да избухне, и дете, легнало на земята, в най-добрия случай далеч от някоя локва и хорските очи, гърчещо се, ритащо и очевидно неконтролируемо.

“Няма да се случи на мен”, казват си тези, на които все още не им се е случило, подминавайки с една доза високомерие, една – облекчение, че не се случва именно на тях в този момент. Без желание да помогнат, без капка съжаление за майката. Само с тих упрек. Тя е лоша майка, а детето и е невъзпитано. 

Аз съм тази майка и детето ми е това дете. Почти всеки ден откакто стана на година и половина. Имаме и добри периоди. Месеци наред детето ми е кротко, спокойно ме държи за ръка, когато излизаме навън, и успявам да туширам потенциално опасните ситуации с много изобретателност, говорене, забаламосване и железни нерви.

Но има и периоди, които ме карат да се съмнявам в способността си да родителствам, в годността ми на майка и възпитател и най-вече в чисто човешките измерения на отглеждането и създаването на малки хора.

Понякога нервите ми не издържат и това си личи. Понякога викам повече, отколкото трябва, а след това съжалявам моментално, след като видя широко отворените пълни със сълзи детски очи, които ме гледат неразбиращо и изплашено. Понякога имам нужда да чуя, че не съм сама в това.

Ако и някой друг има нужда от подкрепа и уверение, ето го: НЕ СИ ЛОША МАЙКА И ДЕТЕТО ТИ НЕ Е НЕВЪЗПИТАНО! Просто преминава през ужасния период, през който в една или друга степен се намират всички 2-3 годишни. Дори тези, чиито майки са се заричали, че няма да позволят детето им да легне на земята в магазина или да тропа с крак.

Случва се дори на онези майки, които прекарват дните си, измисляйки и прилагайки Монтесори методи и занимания. Дори онези, които имат железни нерви, зверско търпение и са способни с поглед да дресират цяла армия мъже. Дори на тях им се опират двегодишните.

Като майка на едно прекрасно, будно и своенравно същество, представител на гореописаният вид, очакваща съвсем скоро попълнение в редиците, често получавам неодобрителни погледи, непоискани съвети от приятели или непознати и дори неодобрението и съжалението на част от близките си хора.

Майки на бебета, които все още са далеч от тази вълна, убедено клатят глава и твърдят, че по-труден от бебешкия период няма и само да стане голямо детето им, такива неща няма да им се случват, защото те са чели в една книга или някой им е казал, че като му обясниш (на детето), то ще те разбере, ако не – ще го накажеш и така три пъти и проблемът е решен.

Непознати цъкат с език, подминавайки ме на улицата, докато мъкна като чувал с картофи ритащата си изпаднала в истерия наследница, едва носеща освен нея и осеммесечния си бременен корем.

“С едно не може да се оправи, второ тръгнала да ражда”, достига до ушите ми, но подминавам, защото не ми се влиза в затвора на този етап от живота ми. 

Истината е, че през по-голямата част от времето тези неща не достигат до мен, не позволявам да ме разклатят. Защото знам колко важно е детето ми да премине през този период. Защото знам, че аз нямам вина и че правя всичко по силите си да се справя. Но въпреки това (особено в последно време, вероятно заради хомоните и наближаващото раждане), понякога се чувствам безсилна, тъжна и победена.

Най-вече изморена да очертавам граници – там, където детското въображение и вродено свободолюбие не познават такива; изтощена да обяснявам и да се оправдавам пред хора, които нямат ни най-малка представа какво е да се възпитава човече с характер; повалена от дългите дни и тежестта на крехкото детско телце, което успява да ме остави без дъх, докато го нося далеч от хорските погледи.

В действителност, тя е прекрасно дете, което не знае, ама изобщо, какво го чака в най-скоро време. Дете, което в този момент учи какво е АЗ, какво е ТИ, какво е НИЕ. Какво може и какво не – и най-вече да споделя и да взема решения за себе си.

Мъчно ми е да я гледам как се бори сама с незрялата си нервна система и непознатите емоции, чувствам се горда, когато успява да разграничи правилното от грешното и когато с малките си ръчички изтрива сълзите ми, осъзнала, че мама е разстроена заради поведението ѝ. И това е окей. Нейна задача е да поставя нервите ми пред изпитание, нейно право е да опознава света и механизмите, по които работи. Това не я прави лошо и невъзпитано дете и в никакъв случай не превръща мен в лоша майка.

Ще дойде ден, в който ще се гордея още повече с нея. Дотогава ще преглъщам трудните моменти.

След като в Перник програма за превенция от насилие, в това число и сексуално, беше прекратена в едно от училищата, където се преподаваше, заради фалшиви сигнали относно случващото се в час, отново зажужахме като в кошер по темата за сексуалното образование. Дарина Рангелова - нашата любима майка, живееща в Канада, реши да ни сподели набързо как изглежда то в Онтарио. Ами прочетохме и не можахме да видим нещо страшно. Вижте и вие да не би нещо да пропускаме.


Мине се не мине време и отнове се завърта темата как сексуалното образование е вредно и нанася травми. В Канада винаги е имало сексуално образование, но в провинциите програмите са различни.

През 2015 г. решиха да осъвременят програмата, която не е променяна от 1998-а. И тогава тук настана възмущение как ще се показват снимки на полови органи на малки дечица. Имаше протести главно от емигранти, идващи от консервативни общества, от мюсюлмански общности, от бордовете на католически училища и хомофоби. Много от тях спряха децата си от училище. Правителството разпечата брошури за емигрантите на родните им езици – много от тях не говорят английски, а съдят по това какво са чули от някой. Материалите обясняваха програмата и хората имаха уверение от властите, че ако не им харесва, са свободни да си запишат децата в частни училища. И всичко утихна.

Аз не съм преминала през "мелачката" сексуално образование, но моите деца имат такова. Програмата в Онтарио се казва Health and physical education (Здравно и физическо образование). Състои се от 4 модула: здравословно хранене, лична безопасност и предпазване от травми, растеж и развитие и употреба и злоупотреба с вещества. Синът ми Тони е 4 клас и наскоро учили за вредата от цигарите. Аз съм пушач и ме побърква да ми обяснява и да ме кара да ги отказвам. Ако не бяха учили, сега нямаше да ме тормози.

Сексуалното образование е в модула Растеж и развитие. В малките класове учат частите на тялото, видове семейства, човешкото развитие от бебе до възрастен. В първи клас Тони научи, че никой няма право да го докосва по private parts (интимните части) и трябва да съобщи на някой, ако това се случи. Да, казват им истинските имена на частите, но във всекидневието се използва private parts.

Реалното сексуално образование започва от 6 клас, когато и започват да обясняват за физическите и емоционалните промени през пубертета, за менструацията, за полово предавани болести, хомофобия, стереотипи...

От 8 клас учат какво е сексуална ориентация, полова идентичност и разликите между тях, както и за романтичните отношения, поемане на отговорност и съгласие за сексуален акт. В гимназията им предоставяха безплатно презервативи и имаше дни, в които идваше сестра, и всеки ученик, ако желае, може да попита каквото го притеснява, но се срамува да го сподели с родителите си.

снимката е на сина ми Теди от неговия университет

В университетите сексуалното образование продължава, макар и не под формата на предмет. Организират събития и игри като основното е, че сексуалният акт трябва винаги да е доброволен. НЕ значи НЕ. Също, че не СРАМНО да се говори за секс и не е СРАМНО да кажеш предпочитанията си на партньора.

За съжаление, когато спечелиха консерваторите в Онтарио, върнаха старата програма от 1998 г. и разрешиха на децата, чийто родители не са съгласни да им се говори за "секс и гейове", да не влизат в тези часове.

Точно тези, които имат най-голяма нужда, именно защото семействата им са много консервативни, а Канада е либерална. Тук еднополовите бракове са разрешени и всеки трябва да го приеме, колкото и да не им харесва.


Днес в Майко Мила! пускаме текст по една скъпоценна на сърцето тема за всяка майка - ВЪШКИТЕ. Ние, по-отлежалите във времето майки, помним сместа от газ, мас и оцет, памук, навит на молив, който се топи в отвратителната смес, и безкрайното пощене на гниди и въшки върху бял лист. Въпреки че тези времена отминаха, въшките очевидно са си вечни, и нашата авторка - Нели Трендафилова, е нападната от тях по всички фронтове. Много ѝ благодарим за смешния разказ и ѝ пожелаваме дълготрайа безвъшливост!

**********************

Веднъж гледах един захаросан филм със Сара Джесика Паркър в ролята на преуморена, работеща в офис, майка на две деца. Имаше сцена, в която детегледачката съобщава на Сара Джесика Паркър по телефона, че децата имат въшки - точно преди важна бизнес среща с Пиърс Бросман. Сара Джесика Паркър започна веднага да се дръгне по главата като гламава, а аз си помислих, че цялото нещо е изсмукано от пръстите. Във всеки случай засуканата Сара Джесика Паркър изглеждаше неубедителна в ролята на въшлясала майка!

Тази година моята любима дъщеря навърши първо кръгло десетилетие и като по часовник, влезе в пубертета и психически, и физически. Докато първото се изразява в слушане на досадна за родителството музика и още по-досадни променливи настроения, второто, освен в издължаването с половин глава, се изразява в едно непрекъснато, несекващо боледуване.

Детето ми се разболяваше много първите две-три години от детската градина, но после настъпиха блажени 5-6 години, когато се разболяваше рядко и за малко, въпреки всичките ски, разходки на -17, курсове по плуване през зимата и детски лагери на Северно море в началото на юни.

От това лято и паметното море, което напуснахме панически с 40 градуса температура, се заредиха болести. Германската държава (където живеем) плаща за гледане на болно дете 10 дни на година, които почти са изразходвани до този март.

Преди две седмици детето си докара ангина. Тъй като аз бях отсъствала цяла седмица преди това от работа заради грип, вкъщи си остана мъжът ми. Антибиотикът подейства, дъщеря ми тръгна на училище. През уикенда заради хубавото време направихме един преход с колелата и вечерта тя отново се тръшна с температура.

И двамата имаме проекти, вече сме пресрочили крайни срокове, не можем да отсъстваме. Майка ми може да дойде чак след седмица.

И сега какво?

Слава Богу, и двамата с мъжът ми имаме свестни работодатели и направихме нещо като смени. През настоящата седмица всекидневието ми изглеждаше така:

Аз ставам в пет, до шест и нещо вече съм в офиса. Работя и до три се прибирам. Мъжът ми е поработил малко от вкъщи, прескочил е до магазина за пет минути и тръгва в два на работа.

Играем си с детето, пиша имейли, варя чайове, сготвям две яденета и един десерт, в девет вече съм полузаспала. Мъжът ми се прибира залитащ от умора след десет и успяваме да легнем чак в 12. През нощта се будим през час да мерим температура, да слагаме капки или просто защото се притесняваме и не можем да спим.

В резултат на този режим в четвъртък съм се зомбирала дотолкова, че се съм на автопилот. Инженерът на проекта, по който работя, ми се обажда да ми каже че сградата не може да се захрани с парно, а трябва да се правят някакви сложни комбинации от газови котли, термопомпи и колектори.

При нормални обстоятелства тази новина би ме накарала да се метна на пода и да вия от горест, че трябва да преработвам сутерен за 3758 път. Сега успявам само да благодаря и да му пожелая приятна вечер (в два на обяд)

Вие сигурно вече се питате какво общо, по дяволите, има тази история със Сара Джесика Паркър. Стигнахме и до там.

В четвъртък вечерта пращам детето да си измие косата, която покрай болестите не е мита от две седмици. Когато тръгвам да я суша, установявам, че е ужасяващо, брутално въшлясала. Превъртам лентата и осъзнавам че тази седмица детето е спало в неговото си и в нашето легло, лежало е на канапето, както и че няма възглавница, одеяло, юрган или друго парченце текстил, в което да не се е отъркало.

И че след всичкото гушкане и при мащабите на въшлясването, няма как да не съм прихванала и аз.

Тази сценка се разиграва в девет и половина вечерта. Проверявам за денонощна аптека в интернет. Звъня на пожар на мъжа ми. Той не ми вдига. Когато се прибира, е 11 часа. Заявява, че няма да търси никакви денонощни аптеки по нощите, нито пък ще ми разреши да се мотая из нощен Берлин в търсене на шампоан за въшки.

Аз на другия ден трябва да придружа шефката на среща с бъдещата управителка на хотела, който проектираме в офиса. Управителката е дама с чип нос и сложна двойна фамилия, в комплект със съпруг с някаква титла. Свекърва ми гледа едни австрийски филми, в които стройни ботоксирани тевтонки на средна възраст изживяват любовни драми на фона на замъци или круизни кораби.

Тази жена сякаш е отлята по такъв типаж. На последната среща ме гледаше сякаш съм нещо изпълзяло от шахтата и се бях зарекла за тази да съм перфектно облечена, гримирана и с прическа.

Цяла нощ сънувам как се навеждам над някакъв чертеж и върху белия лист, под чипия нос на управителката, от косата ми започват да падат въшки, въшки, въшки.

На другия ден се появвям на срещата с прорасла къса прическа, след трети пореден изпуснат час за фризьор тази седмица, и сенки под очите като панда. Негримирана. Кой ще ти се гримира след 4 часа сън?

Косата ми е пълна с въшки и вече съм над всякаква суета.

Срещата мина добре, въшки не се видяха, дамата се оказа симпатяга и в крайна сметка дори ни покани като пробни гости в най-новия си хотел, преди той да влезе в есплотация.

В единствения ми почивен ден тази седмица ми предстои обезпаразитяването на жилището, на две деца и на нас самите, най-малко седем перални, 14 сушилни и изваряване на четки и гребени.

Една приятелка на дъщеря ми е при нас за уикенда, родителите ѝ са на спа и всичко е уговорено преди месеци. Със сигурност и тя е прихванала, а има коса до кръста. В неделя съм на работа, че сутеренът ме чака и имам да отработвам часове.

С деца реалността често е в състояние да засенчи всяка фикция.

cross