Ако сте израснали като единствено дете, вероятно сте чували някои от тези стереотипни фрази в определен момент от живота си: „Тъжно е, че си израснал сам“; „Родителите ти сигурно са те разглезили“; „Трудно ли си намираш приятели?“. HuffPost разговаря с терапевти за най-често срещаните проблеми, които единствените деца споделят по време на терапия.

Въпреки че израстването без братя и сестри става все по-често срещано явление, все още има дълготрайна стигма около единствените деца.

Последните изследвания показват, че много представи за децата, израснали без братя и сестри, са неточни. И въпреки че някога семейната структура с едно дете е била рядкост, сега тя е най-бързо растящата семейна единица в Съединените щати. По данни на Pew Research Center около 20% от домакинствата, в които има деца, са с едно дете.

„Терапията може да бъде здравословно място, на което да научат за себе си и как взаимодействат със света около тях като единствени деца“, казва пред HuffPost терапевтката Алтереса Кларк.

Възможно е да мечтаят за „братска и сестринска“ връзка като възрастни.

По време на терапия възрастните, които са израснали като единствени деца, понякога споделят, че се чувстват самотни, защото произхождат от по-малко семейство и нямат никакви връзки с братя и сестри.

„Имат по-малко членове на семейството, на които могат да разчитат за подкрепа, за разлика от хора с много братя и сестри“, казва терапевтката Ребека Грийн. „Празниците могат да бъдат особено самотни за хората без братя и сестри, тъй като по-често нямат големи семейни събирания като по филмите“, добавя тя.

Алтереса Кларк допълва, че като възрастни хората, израснали сами, търсят близки приятели, които да чувстват като членове на семейството, за да запълнят тази празнота.

„Има една поговорка, че ако нямаш семейство, трябва да създадеш свое собствено – и аз вярвам в това с цялото си сърце“, казва тя. „При изграждането на своята общност намерете приятели, организации и обществено полезна дейност, където да срещнете съмишленици, които могат да ви окажат подкрепа като в семейство“, допълва терапевтката.

За единствените деца може да е добре да поканят свои близки приятели да празнуват с тях празници и големи събития, добавя Ребека Грийн.

Може да се чувстват изцяло отговорни за грижите за възрастните им родители.

„Много единствени деца се чувстват претоварени и стресирани, че са единственият човек в семейството, който трябва да се справи с грижите за родителите“, категорична е Грийн.

Ако живеят в един и същи район, това може да включва водене на родителите им на медицински прегледи, помощ при приготвянето на храна и съдействие при управлението на финансите. „Особено трудно може да бъде, когато единственото дете живее далеч от родителите си“, посочва Грийн.

Когато е възможно, тя препоръчва да се получи помощ за тези отговорности от мениджъри на гериатрични грижи, социални работници и придружители на възрастни хора. Тя също така подчертава, че е важно да се планира предварително.

„Само децата могат да разговарят с родителите си, както и с партньора си, за да обсъдят предварително плановете за грижите за възрастните, така че всички да са на едно мнение“, казва тя.

Може да се стараят постоянно перфектни.

Въпреки че голямото внимание от страна на родителите може да доведе до по-близки взаимоотношения с тях, някои единствени деца могат също така да имат чувството, че всяка тяхна стъпка се наблюдава.

„Когато детето е само̀ в семейството, може да има натиск от страна на родителите да постига успехи в различни области на живота си, което може да доведе до перфекционизъм или личност от типа А“, казва терапевтkata. А това пък може да ги накара да живеят в страх да не разочароват хората.

Може да са много независими във взаимоотношенията си.

„Израстването като единствено дете може да създаде голямо чувство за независимост, което може да бъде както сила, така и слабост“, казва терапевтката Прия Тахим.

Що се отнася до силните страни, единствените деца често умеят да бъдат самостоятелни, да се забавляват сами и да се чувстват доволни в собствената си компания.

„Те често са хора, които поемат отговорност, стават чудесни лидери и правят нещата по иновативен начин“, казва Грийн. „Понякога обаче другите могат да ги възприемат като властни или искащи да правят нещата само по техния начин“, допълва тя.

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

Животът с деца

"Животът" с две деца, мъж и куче между 7 и 8 сутринта

от 7 до 12 години

В прогимназията всичко отива по дяволите

Животът с деца

Позволете на децата ми да съществуват

Фокусирането върху уменията за сътрудничество, каквото например е ясната комуникация, може да помогне да не стига до крайности.

„Един от най-ефективните начини за подобряване на уменията за общуване с другите е да се използват изявленията „аз“ – предлага Грийн. Това е начин да формулирате чувствата или нуждите си, който поставя акцент върху това как се чувствате.

Освен това Тахим предлага да се задават въпроси и да се изслушват причините на другите хора, поради които те може да имат определени гледни точки.

Възможно е да се чувстват неразбрани или осъждани за това, че са единствени деца.

Това е често срещан въпрос, който единствените деца повдигат, особено в групите за подкрепа, казва Грийн.

„Определено все още има стигма да си едно дете, защото семействата с две или три деца все още са по-скоро норма. Да имаш братя и сестри е по-скоро типичен семеен опит за повечето хора“, казва тя.

Освен това, затвърждавайки тези стереотипи, единствените деца често са представяни негативно във филми и телевизионни предавания като разглезени, егоистични и със слаби социални умения.

„Нуждаем се от повече положителни образи, които се фокусират върху силните страни и предимствата да си единствено дете. И имаме нужда хората да не съдят само въз основа на липсата на брат или сестра“, допълва Ребека Грийн.

Терапията би могла да ви помогне в изследването как детството ви оформя това, което сте – без значение какъв е редът ви на раждане.

„Независимо дали сте единствено дете, най-голямото дете, средното или най-малкото дете, всичко има своите плюсове и минуси“, каза Тахим. „Но основно значение има начинът, по който избираме да растем, да се учим и да се адаптираме…“

Източник: HuffPost

Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите. 

Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“  и любимото ми „Дръж се като момиче“.

Дръж се като момиче… 

Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА. 

Момичетата са спокойни и тихи. 

Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието). 

Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.

Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво. 

Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“. 

Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това. 

В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия. 

Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“ 

Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание. 

Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна. 

Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца. 

Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя. 

После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая. 

Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина. 

Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод. 

Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми. 

Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици. 

Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем. 

Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела. 

Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям. 

Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD. 

Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните. 

Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла. 

После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани. 

Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото. 

Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:

• Хората с ADHD говорят много. Те не го искат, но го правят. Ако на вас не ви се слуша, просто любезно им кажете, че много говорят. Ама мило им го кажете. Те не са идиоти. Знаят, че ви натоварват, че не се контролират и даже понякога имат нужда някой да ги спре. Просто го правете мило и не се правете, че няма проблем. Проблем има. Кажете им „Мисля, че пак много започна да говориш. Искаш ли да си починеш?“ Не се дръжте с тях като с невменяеми. 
• Разберете, че хаосът, който носят със себе си, не е по желание. Не е екстравагантност. Той е признак и ефект на състоянието им. Той ги мъчи и тревожи точно толкова, колкото вас, но не знаят как да го овладеят. За да обясня по-добре, ще посоча, че хората с ADHD не знаят, че държат предмети. Не осъзнават тяхното съществуване и ги оставят несъзнателно по места. Все едно Господ ги е оставил нейде. И после намирането им е трудно, но не е защото някой е немарлив, а защото ако не знаеш, че държиш предмет, не можеш да се концентрираш и да запомниш къде си го оставил. Разбирате ли?
• Хората с ADHD са много тревожни. Ужасени са, че не могат да се контролират. След всеки изблик на тревожност или агресия, изпадат в дълбока депресия, че се държат така. 
• Хората с ADHD са много, много разсеяни. Много. Мислите ги връхлитат една след друга. Не знаят защо се намират в дадена стая. Не знаят защо са на дадена улица. Дайте им време да се сетят. Понякога не си спомнят вчера какво са правили. Това не значи, че са били с любовник. Значи, че не помнят.
• Хората с ADHD имат нужда най-вече от състрадание. Туй не значи, че трябва да сте безкрайно състрадателни и да търпите тормоз. Просто проявете нормално човешко разбиране и им припомняйте, че живеем в общество и всички трябва да се съобразяват. Казвайте им когато викат или когато се блъскат в другите хора или са агресивни. Те често не се усещат. Но ако им го припомняте без злост и агресия, те ще се съобразят, ако наистина имат проблем, а няма да се правят на ударени.
• Хората с ADHD също се уморяват, но не им личи толкова, защото продължават да мърдат и да тичат много след като вече не могат да дишат от умора. Те не могат да се „изключват“. Оставете ги да тичат в кръг и поемете някакви задачи от тяхно име. Прострете или сгответе, докато те копаят дупка в почвата. Мисълта, че някой ги отменя може да ги успокои. Единствено и само това може да ги успокои.

Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен. 

Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.  

Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.

Какво не бива да правите на човек с ADHD

• Не му се подигравайте.
• Оставете го да започне да говори, докато речта му не стане спокойна и разбираема. Не го прекъсвайте. Стресът е ключ към много тревожности. Оставете го да се успокои, но ако не се успокои, го спрете, защото самият той не знае кога да спре. 
• Не го обиждайте и притискайте. Той се старае толкова много. 
• Не му набивайте вина. Той е виновен по презумпция. 
• Не му казвайте да се успокои и не го очаквайте. Това няма как да стане. „Успокояването“ е нещо, непознато за хората с ADHD. Дайте му да бродира или да подреди малки бурканчета в една редица. Липсата на концентрация е огромна тежест, затова прости физически задачи са ок. Да пренесе 83 куфара или да изчисти банята. 
• Хората с ADHD имат интелектуални проблеми. Екселът не е за тях. Нищо с таблица не е за тях. Те не могат да кандидатстват по европроект, едвам попълват декларация. Не се дразнете. Това е положението. 

Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек. 

Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви. 

Е, при мен това няма как да стане. 

Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!! 

Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората. 

Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие. 

Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си. 

Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах. 

Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна. 

Мечтата ми? 

Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания. 

Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също. 

А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:

Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.

Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.

Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...

Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.

Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".

Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)

Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.

Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.