fbpx

Коледните празници са най-прекрасното време от годината.

Така поне пеят в разни популярни песни („Christmas is the most wonderful time of the year”), така ни внушават рекламите по телевизията, безкрайният списък от романтични коледни филми и далеч не на последно място – неизменното щастие, което споделяме в социалните мрежи под формата на снимки на елхи, трапези и семейства с коледни пуловери.

Изобщо, Коледата е едно истинско чудо – семействата се събират, веселят се, опаковат и разопаковат подаръци, споделят вкусни трапези, пеят коледни песни. Всички са усмихнати, спокойни, добри.

Да, ама не баш. Без да иска да влиза в ролята на Гринч, Деница Илчева споделя, че хич не преживява този ден така патетично.

И между другото, тя е психотерапевт и би следвало, или поне е желателно, да е в добро психично здраве. Но дори когато разчита на това, Деница държи да заяви твърдо и непоколебимо:

Напълно е ОК, ако не обичате Коледа! Даже си е съвсем приемливо да я мразите!

Любимият ѝ ден от годината е 2-ри януари, когато цялата празнична суетня най-после е приключила и може спокойно да се върне към нормалния ритъм на живот, където понякога ѝ е весело и радостно, понякога ѝ е нервно и кисело. Позволява си да ѝ е заспало и просто такова едно никакво. И никой не очаква от нея да е непременно щастлива.

Емоционална свобода!

Тоест, ако сме тъжни или нервни по време на коледните празници, това не означава автоматично, че сме в депресия, допълва тя.

„Депресията е сериозно психическо състояния, съпроводено с персистираща тъга, загуба на смисъл, празнота, тревожност и други симптоми, които дълбоко повлияват качеството на живот на човека. Всеки, който се чувства по този начин, без значение по кое време на годината, е важно да се консултира със специалист и да се погрижи за себе си.

Това, за което говоря дотук, касае изпитването на празнична меланхолия и тревожност. Или по-скоро се опитвам да нормализирам факта, че не всички хора са щастливи, защото е Коледа.“

По-скоро Деница свързва меланхолията и тревожността, която може да се появи по Коледа, първо със зловещото комерсиализиране на празника.
„Коледа ми прилича на един огромен маркетинг проект, който още от средата на ноември ни засмуква и ни превръща в пазаруващи зомбита.

Храни, подаръци, украси, пак манджа, пак подаръци, още и още. Това, наред с всичко друго, си е стресор и от чисто финансова гледна точка.

А и на фона на така „спокойното“ ни всекидневие, какво пък толкова, че списъкът със задачи се увеличава поне двойно през този период? Стрес? Ами! Всичко е шест, Коледата е най-хубавото време през годината. Предупредих, че съм яко Гринч!“

Другото, което често може да ни се отрази зле на емоционалното състояние, е, че по празниците заменяме тренировките и движението за здраве със седене на маса, прекомерно ядене и употреба на алкохол.С всяка следваща лична година това става все по-неподходящо решение.

Самотата по Коледа също е фактор за тъгата.

Чест гостенин, макар неканен и неуместен.

За тези, които не са във връзка или са далеч от близките си, празниците могат да бъдат много труден период. Самотата боли най-много, когато постоянно ти се струва, че всички други са щастливи заедно.

Но дори и в огромни фамилии, където кипи от хора и събирания, пак може да се чувстваш самотен. Това, че човек не е сам, не изключва самотата. Често събирането на разширените семействата слага на масата до тиквеника заровени конфликти, недоизказани истини, стари спречквания. И вместо любов и радост бликват критични подмятания, скандали и обиди. И в това има самота.

И не на последно място – празниците често извикват и тъгата ни по близките, които вече не са с нас. Опитваме да я изгоним, но тя току се промъкне през някой отворен прозорец на спомените. Но нека тя не ни плаши, нека не я гоним. Коледата е и за да си спомним любовта на тези, които ги няма.

Реалистични очаквания

Като наближи Коледа, Деница Илчева има реалистични очаквания. Приема, че тези празници са такива, каквито са, и не се стреми да ги прави идеални.

„Старая се да се грижа за тялото си – да се движа достатъчно, да не преяждам, да не прекалявам с греяното вино. Ама само се старая, не казвам, че успявам.“

Не очаква нито от себе си, нито от близките си да са все щастливи и перманентно усмихнати. Приема, че, както във всеки друг момент от годината, и по Коледа всеки може да е тревожен, кисел и потиснат.

Гледа да не попада в капана на сравнението с възторжените споделяния в социалните мрежи на прекрасния празник. Добре си дава сметка, че на всеки може да му прегори питката, да му реве детето, да повръща котката, да не се размине със задължителната среща с мърморещи роднини, ама тези неща няма да ги сподели в мрежата.

Деница споделя, че за нея Коледа е и време, в което тъгува за онези, които е изгубила, за любимите хора, които вече ги няма. Почита паметта им, като прави някои от техните любими неща. И си плаче, когато ѝ се плаче. Дори и да е баш в коледната сутрин.

Известната британска психотерапевтка Филипа Пери разговаря с Хадли Фрийман от The Guardian по повод последната си книга The Book You Wish Your Parents Had Read (“Книгата, която ви се иска да бяха прочели родителите ви”). 

Ето няколко кратки момента от Пери относно отношенията родители-деца, за които става дума в интервюто и които са сред основните моменти в книгата ѝ, базирана на дългогодишната ѝ работа: 

Децата имат и негативни емоции и това е нормално

Сред основните послания на Пери е това, че родителите трябва да приемат чувствата на децата си, без да се опитват да ги отричат (“Не ставай глупав”) или да ги замазват (“Не плачи, ще ти купя сладолед”).

Според Пери правим това, защото така сме отгледани и копираме онова, което са правили родителите ни. Освен това е болезнено да приемеш, че едно дете може да има и негативни емоции.

“Терапевт съм от много години и като такъв съм разбрала, че повечето родители не са зли копелета. Напротив, те са истински чудесни хора, които нямат правилните инструменти да се справят със ситуациите”, казва Пери. “Хората обичат децата си, но ги третират като задължения, като някакви задачи.”

Родителство в локдаун

“По време на ситуация като локдауна човек много бързо надхвърля лимитите си. Но един родител може да се опита да каже на децата си да поиграят сами за един час, защото той има нужда от време за себе си. Кажеш ли, че е за "тяхно добро”, това е хвърля масло в огъня и става лудница. 

Локдаунът е стресор, а стресорите ни карат да се връщаме към стари модели. Така че в подобна ситуация всеки опит да правим нещата различно – “Няма да съм като родителите ми, ще се отнасям към децата ми като към човешки същества” –, е обречен на провал и накрая крещим “Слез ми от косата! Лошо дете такова!”

Фазата на “залепеното дете”

“Периодът, в който децата имат нужда да са непрекъснато с някой от родителите си, е точно това – период, фаза, нещо временно. Докато работата, приятелите и другите занимания могат да продължат, когато малкият човек няма толкова нужда от нас.

Когато говорим за повече от едно дете в семейството обаче, нещата са по-скоро като в жонгльорски номер. Когато имаме повече от едно дете, е добре да не говорим за братята и сестрите като за “децата”. Нека останат отделни индивиди. Когато бях малка, със сестра ми винаги бяхме “момичетата” или “децата”. Много е важно родителите да имат индивидуална връзка с всяко дете, защото те не са аморфна маса.”


Една наша анонимна читателка днес ни разказва за дългия път на една двойка, която се обича дълбоко и която е решена да се справи с проблема, наречен мъжка депресия. Да, това е реален психологически проблем и е много по-различен от депресията при жените. В своя първи текст по темата една жена ни разказва какво да очакваме от депресията на мъжа и дава практически съвети на семейства, в които има същия или подобен проблем.

Ние сме странно семейство, смесен брак между българка и англичанин. Но не това е странното. Странното е, че имаме 20 години разлика във възрастта, а още по-странното е, че любовта ни е изключитeлно силна.

Ние сме онази двойка, на която всичко ѝ е наред – и къщата, и колата, и сексът; дори сме намерили баланс на културно-историческите си разлики. И кучето ни беше добро, възпитано и умно. Семействата ни се обичат и разбират.

Пътуваме, работим, веселим се, грижим се един за друг. Имаме всекидневни проблеми, както всички хора: тук-там парите са малко, от време на време мен ме тресе хормонът и мъжът ми се дразни, понякога ми иде да го убия, като се запъне като магаре на мост – типична черта на неговия характер.

Но винаги, винаги разрешаваме проблемите си, разбираме се, не се обиждаме, гледаме да се сдобрим преди да заспим, за да не пренесем лошите чувства в следващия ден.

Един ден преди няколко години, нещата тръгнаха на зле – на малкия португалски остров, където бяхме решили да поживеем година-две. Професията ни е такава, че можем да занесем лаптопа, където искаме, и да работим оттам. Супер. Хайде в рая тогава.

Съпругът ми обаче рязко се промени. Започна да не спи, да не яде много добре, да е тъжен. Тези чувства, мислех, са вдъхновени от новата атмосфера, несигурността на бъдещето ни в "рая". Основният му проблем беше местното население. Той никога не е бил най-общителният човек на света и аз мислех че новият език и обичаите на местните просто не му харесват.

След седмица-две нещата стигнаха до крайност – той започна да плаче, да се тресе, да не може да диша добре. Спря да се къпе, започна да яде много малко, да не слуша музика.

Видях се в чудо – какво се случва? Проверих в интернет и намерих информация за депресията. Стори ми се правилната насока на мислене – съпругът ми имаше минали житейски проблеми с тежък развод, невъзможност да изгради връзка с децата си, липса на лична свобода заради финансови затруднения и т.н. Може би не е могъл да отработи тези проблеми навременно.

Заех се да му помогна да преодолее проблемите, да размисли над миналото, да преживее тъгата. Последваха дълги разговори по цяла нощ, аз - спокойно и с разбиране, той - дълбоко емоционален и непрекъснато обвиняващ другите за проблемите си.

Бях много притеснена: нима този интелигентен мъж не може да разбере, че не са му виновни другите за това как се чувства? Исках да споделя със семейството ни, но той ме помоли да не му причинявам този срам. И аз се съгласих.

Никога преди не се бях чувствала толкова сама с него. Нещата се развиваха все по-зле и по-зле. Имах чувството, че обвинява мен за проблемите ни (не бях права за това, просто така се чувствах), и най-вече се чувствах ужасно че съм го предала и съм го завряла в този изолиран "рай".

Това продължи със седмици, месец, месец и половина. Не издържах, беше ужасно. Винаги съм била усмихната и щастлива, от малка още, а това ме съсипваше. Особено тежко ми беше, че не мога да споделя с никого.

Справихме се някакси, след около два месеца нещата се успокоиха, той се оправи и макар и с разклатено самочувствие и доста чувствителен, си беше моят обичен, прекрасен и красив съпруг.

Успяхме да съберем достатъчно пари, за да се изнесем от "рая", който се оказа ад преждевременно и дойдохме да поживеем в България за известно време - 9 месеца, тъй като откакто се познавахме, не бяхме живели близо до моето семейство, а аз исках те да се сближат. Не е лесно да обичаш някого, без да говориш езика му, без да се виждате редовно. Та, планът беше тип-топ. Мъжът, и той беше тип-топ. Аз - не толкова.

Имах чувството, че преживяванията в Мадейра са ме изцедили и няма да бъда никога същата. Ох, горката аз, нали, ха-ха?! Хората мислят, че да се самосъжаляваш е жалко. Да, съгласна съм донякъде. Но самосъжалението е като топла съчувствена прегръдка, която е от теб за теб. Има нужда и от нея. Само да не се прекалява.

В България нещата не минаха добре, и двамата нямахме мотивация за нищо. Всекидневният живот беше тежък, нерадостен и като цяло не можахме да прекараме достатъчно време със семейството ми – не толкова колкото ни се искаше. С приятелите пък още по-малко.

Най-хубавото нещо беше, че той се сприятели много силно с моя приятелка и не го бях виждала от отдавна толкова общителен. За късмет и кучетата ни се сближиха много и петимата прекарахме много хубави дни заедно.

Моята приятелка е психотерапевт и с нейна неформална помощ се справям със ситуацията. Тя не консултира мъжа ми, тъй като срамът от близките все още е дълбоко вкоренен в него.

Имаше отново влошаване на настроението му през зимата в България – около месец. По това време мислех, че връзката ни се разпада и се почувствах още по-виновна за това. Та нали бяхме в "моята" държава, сред моя народ и при моето семейство. А той не беше щастлив.

Не разбирах, че и на Луната да бяхме, той пак щеше да се чувства така. Какво ли не опитах за да го направя по-щастлив, но - нищо. Помислих си, че ако нещата продължат така, ще се разделим накрая, няма как. Настроението ми удари дъното и пак започнах да дебелея. Ужас.

И така, след много безсънни нощи, проведени в разговори и сълзи, и двамата решихме, че е най-важно да се справяме с, всеки ден, ден за ден. Тук е и първият ми практически съвет за вас – макар да ви се струва логично, че мечтите за бъдещето ще помогнат на депресирания мъж, това не е така.

Според множество публикации по темата и личния ми опит, дългосрочните мечти, а дори и тези в по-кратък план, добавят още повече тежест към грижите му. Натоварват го поради очакванията, които той налага върху себе си.

Все пак той иска да бъде напълно функциониращ човек и да ви направи щастлива. Казано накратко, концентрирайте вниманието му и вашето към днешния ден, за колкото по-малко неща едновременно трябва да мисли той, толкова по-добре.

Начинът на мислене на мъжете, да говорим честно, е по-различен от женския, и това е причината двата пола да преживяват депресията различно.

Разбира се, всеки човек е различен и има индивидуални черти на характера и психиката. Не приемайте думите ми като догма, мислете, анализирайте партньора си и вадете заключения не въз основа на "дебелите книги", а спрямо индивида срещу вас.

И не спирайте да се грижите за себе си!  

Научих това от майка ми и баща ми (с които най-накрая споделих преди около месец), но и от интуицията си. Моята приятелка също беше дълбоко загрижена за това, че не излизах с приятели, не се грижех за себе си, за теглото си (не заради начина, по който изглеждам, а заради самочувствието и здравето ми), за това че не се усмихвам, бяха ми потънали очите, изолирах се от обществото. Винаги съм била много слънчев и отворен човек, а сега все едно сянка беше паднала върху мен - или по-скоро покров.

Депресията на мъжа ви ще се отрази и на вас, няма как да не е така. И затова ви предлагам няколко начина, да си обръщате повече внимание:

  • Намерете ново хоби, което не отнема много време – аз започнах да пиша и Красимира и Елисавета от Майко Мила! ми подадоха ръка. Безкрайно благодарна съм им, защото това ми дава мотивация да седна и да завърша нещо, иначе сигурно щях да напиша два реда и да го зарежа, но сега знам, че те очакват от мен да съм редовна и това ме мотивира.

  • Изхвърлете всички стари вещи, които не ви трябват, заемат място и пречат вкъщи – депресията при мъжете често се изразява в желанието им да "раздават" вещите си. За тях изхвърлянето на вещи значи намаляване на броя на отговорностите. Отново, това може да не е вашият случай, но е често срещано. В някои по-сериозни случаи, когато хората раздадат повечето си вещи, това е сигнал за самоубийствени мисли – време е за консултация с лекар.

  • Консултирайте се с лекар – това е много трудно за някои мъже – и това е причината често депресията да не се диагностицира и лекува правилно. За щастие, моят съпруг се съгласи да се види с лекар и сега чакаме кръвни тестове за хормонален дисбаланс и скенер на мозък за проверка за отминал инсулт или стесняване на кръвоносни съдове, поради многогодишно пушене. Ако тези изследвания не покажат нищо физиологически нередно, минаваме към консултация с психотерапевт.

Три практически съвета по последната точка:

а) консултацията с лекар трябва да стане с негово съгласие, не можете да му помогнете, ако той не иска помощ;

б) запазете час рано сутрин, преди навалицата, за да се избегне чакането в чакалнята с други хора;

в) отидете с него и го попитайте дали може да влезете в кабинета с него, защото вие ще сте основният човек, който ще съпровожда неговото лечение и е важно да влезете в тази роля от самото начало (все пак, ако той откаже, не се притеснявайте, има и други начини да му помогнете).

Ако той откаже да се срещне с лекар, вие отидете, за да можете да поговорите със специалист. Ще ви помогне.

- Не говорете за състоянието му пред други хора – нека той да има къде да се "скрие" от обществото, нека домът му да е тайното място, където може да покаже истинските си чувства. Аз лично говоря с приятели и роднини тайно, не защото искам да го лъжа, а защото не искам той да се срамува от това.

Ще ви дам пример. Наскоро имахме много тежък епизод от около седмица и аз бях наистина на края на силите си. Обадих се на майка ми и баща ми (баща ми е лекар, а майка ми е най-близката ми приятелка). Хвърчаха сълзи и сополи навсякъде. Едвам успях да обясня какво се случва и те седяха на Скайп абсолютно безпомощни и ме гледаха как рева. Само това, че успях да споделя с тях след години на мълчание, ми даде сили да се справя.

И ето, нещата се успокоиха след няколко дни и съпругът ми беше достатъчно уверен, че да можем да проведем разговор за състоянието му. Аз мислех, че трябва да съм честна с него и да му кажа, че съм говорила с родителите си. Голяма грешка. Той се разтрепери, разплака се, ужаси се. Как ще го погледнат те сега? Какво ще си помислят за него? Как ще се държат с него? Различно?

Това не са лигавщини – това е част от състоянието му – срамът от близките, че си се провалил като човек, че си счупен и болен - това е истински проблем за мъжа с депресия. Пазете го това.

И така, това беше въведението към серията разкази за мъжката депресия. В следващия ще се постарая да ви покажа само обосновани и научно разработени тези. Не вярвам в караконджули, русалки и размахване на кристали и затова използвам информация от официални публикации, предимно на английски език.

Ако имате нужда от съвет, моля оставете ми коментар или ми пратете лично съобщение, чрез контактната форма на ‘"Майко Мила!" и аз ще ви помогна доколкото мога. Не съм психолог, но прекарах последните 3 години от живота си в борба с тази болест – мога да споделя с вас моя опит и да ви изслушам.

*Голямото черно куче е евфемизъм за депресия, но повече за това - следващия път.

Още по темата:

Депресията, моята 10-годишна анонимна компания

11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия


Рубриката на Майко Мила! с текстове от специалисти в различни области бе стартирана със статията Кризата в партньорските отношения след раждането на детето от психолога Елена Кръстева, а днес ще бъде попълнена с материал по един много разпространен проблем - емоционалното хранене при жени, които са родили наскоро. Много от тях изпаднат в дълбока дупка, породена от бушуващи хормони, промяната в живота, с която не могат да се справят лесно, липсата на подкрепа у семейството и партньора и много други фактори.

Следродилната депресия е сериозно състояние, но често остава неглижирано както от самата жена, така и от нейните близки. Така става, че жените постепенно започват да намират утеха единствено в неконтролируемото хранене и буквалното „тъпчене“ със сладки неща – вафли, шоколади, сладолед и какво ли още не.

Безразборното поемане на храна е симптом за проблеми, които трябва да бъдат правилно и навременно адресирани, за да не се развият в по-големи мащаби.

Какво ни кара да посягаме към храната, когато се чувстваме зле, ще ни разкаже Детелина Стаменова. 

Детелина Стаменова е психотерапевт и в своята практика се среща с хора, които реагират на стреса в живота си чрез „емоционално хранене“, както и такива, които страдат от хранителни разстройства. Била е дългогодишен главен редактор на Cosmopolitan България, работила е и в други медии.

********************

Слава Богу, сладкото е законно удоволствие, което дава ефект, когато много други неща не помагат. Действието му е чиста биохимия и малко психология.

Защо сладко?

Сладки са и кърмата, и адаптираното мляко. От първите си дни свързваме сладкия вкус с онова блажено удоволствие, което ни прави изцяло безгрижни.

В живота на жените, които са родили скоро, се случват много промени - те постепенно осъзнават голямата отговорност, която дори и да сте очаквали, вече придобива все по-ясен и детайлен образ. Пренастройването на собствените виждания изисква време, но също и разбиране, и приемане, и свикване – и те имат огромна нужда от нещо, което да ги връща назад във времето, когато всичко около тях е било по-различно.

Често обичам да давам един пример, който шокира и мен, когато го чух за пръв път:

еднакво силни стресови фактори за човек са появата в живота му на нов член на семейството и смъртта на близък.

Причината?

Огромната промяна в живота.

Решението?

Дайте си време. Опитайте се да си починете. В България следродилната депресия се подценява от широката публика, а в специализираната изключение правят единствено психотерапевтите и някои психиатри.

Какво можете да направите, за да не посягате толкова често към сладкото

Опитайте се да заместите сладкото със... сладко, но в по-малки количества, които да ядете бавно, или пък го заместете поне на първо време с плодове. Ако ви става все по-черно, а сънят бяга от вас, непременно се свържете и вижте с психотерапевт и ако той/тя прецени, може да ви предложи да отидете на друг лекар в случай на нужда!

Ето и част от въпросите и проблемите, с които се сблъскват жените в моята практика

През бременността бях добре горе-долу, но след като родих, започнах да ям неконтролируемо и качих близо десет килограма за около година. Не мисля, че съм в депресия, просто всичко ми е вкусно.
`
Апетитът, освен с храненето, идва с умората. Жените често компенсират умората от всекидневните грижи и недоспиването с храна. В зависимост от това колко време спите и дали ви стига това време, зависи и вашето здраве. Щом успеете да увеличите съня, дори и да лягате с детето следобед, ще се почувствате по-добре.

Знам, знам - докато то спи, на вас ви идва да направите нещо друго – пералня, телефон, кафе... Но в момента сънят е, точно така – здраве.

Колко часа е количеството сън, което ви зарежда на 100%?

Това е сънят, който сте имали в най-добрите си периоди преди бременността и раждането на детето.

Много хора подценяват съня (българската класика гласи „от сън спомен няма“), но истината е, че той е основен фактор, за да се чувствате добре, а недостигът му води до компенсаторни поведения, някои от които може да е свръх храненето.

Зад засиленият апетит може да стоят и други причини – като проблеми в семейството и дори трудно раждане - всеки случай е индивидуален.

Изпитвам пълно безразличие към това, което ям. Ям, когато се сетя и каквото ми падне. Нямам никакво отношение към храната и всички казват, че не е нормално. Така ли е?

Всички сме с различни способности да оценяваме храната и напитките – само си помислете за сомелиерите, които напълно сериозно изживяват пред отбраната си публика оргазми с носовете си, душейки някое вино!

Безразборното ядене и преяждане често е знак за състояние, познато като „болестно преяждане“, причините за което се коренят в душевни травми. Те са строго индивидуални, но най-общо казано - един проблем се „натъпква“ надълбоко с храна, така че да не се мисли за него.

В същото време обаче, оставайки нерешен, той търси как да напомни за себе си – и чисто телесно това става чрез „дъвчене и предъвкване“. При приемането на много храна наведнъж също има проблем, защото освен психологичния аспект на този процес, вие товарите и стомаха и червата си, което води и до здравословни проблеми – започва се с наднормено тегло, а оттам нататък вариациите са много.

Въпросът с безразборното хранене ме кара аз да си задавам други – а какво обичате? Колко време му отделяте? Какви удоволствия си доставяте в живота? В случай, че не изпитвате никакви удоволствия от каквото и да било – не само от хранене, може би наистина имате проблем и е добре да се видите с някой психотерапевт – или психиатър.

И накрая – ако имате своите удоволствия, но просто храненето за вас не е такова удоволствие, каквото е за кулинарите, и това не ви пречи – значи просто няма проблем и няма значение какво казват другите!

Бях на различни лекари, защото имам болки в гърдите, задух и главоболие, които не минават с лекарства – и джипито, и кардиологът, и неврологът ми казват, че нищо ми няма, а трябва да потърся помощ от психотерапевт? Защо?

Психотерапевтите са добре действащ гръмоотвод при един тип болести, които носят наименованието „психосоматични“. Душата (психе) действа на тялото (сома) и изведнъж душевната болка излиза на сцената като физическа.

При тези болести тялото реагира, давайки „на късо“. Усещането е за сърдечна болка, а сърцето е здраво. Коремът е нервен, но изследванията не показват нищо нередно. Имате усещане, че получавате инфаркт, но след изтощителните минути болката минава. Понякога тревогите взимат за заложник тялото и лекарите вдигат рамене, а някои от тях все пак се сещат да ви изпратят при психотерапевт.

Паническите атаки са пример за такова състояние, при което всякакви други средства имат спорен ефект, а чрез психотерапия се овладяват сравнително бързо. Откривайки какво стои зад паниката, чрез разговор се стига до онези проблемни точки, които провокират физическото състояние.

Не се чувствам никак добре – даже бих си поставила диагноза депресия, като чета разни неща в интернета. Приятелка ми каза да си взимам, като нея, едни хапчета и даже си ги държа в чантата. На психиатър ли да ходя?

Първо, бих ви препоръчала да не взимате лекарства ей така, защото другите ги взимат. Това е безотговорно към вас самата. И второ - да, препоръчвам да потърсите професионална помощ.

Каква е разликата между психолог, психоаналитик, психотерапевт и психиатър?

Психологът, психотерапевтът и психоаналитикът се занимават с физиологично здрави хора и не предписват лекарства, докато психиатърът е учил медицина и работи с органичното състояние на човека и проявите му чрез поведението. Те предписват лекарства, когато се налага.

Има психиатри, които са обучени и като психотерапевти, но са рядкост. При психиатъра рядко ще проведете дълъг разговор как се чувствате, как възприемате света около вас и т.н. Те ще искат да разберат основните ви проблеми и техните проявления – както при джипито, което иска да знае и чуе как кашляте, а не как се чувствате, когато кашляте.

Психолозите са онези, които са завършили бакалавърска или магистърска програма по психология и могат да бъдат срещнати на много места - като специалисти по човешки ресурси, в училищата и в други институции и организации. Те знаят много неща за психологията на човека, но не могат да провеждат друго, освен психологични консултации – не и психотерапия.

Психотерапевтите са обучени да провеждат психотерапия. В България има различни психотерапевтични школи – един психотерапевт може да е обучаван в една или няколко от тях, и да прилага наученото спрямо пациента, който идва при него.

Различните школи са например (без претенция за изчерпателност): телесната психотерапия, юнгианската терапия, психодрамата, когнитивно-поведенческата терапия, арт-терапия и т.н. Психотерапевтът работи чрез разговор.

Психоаналитикът пък е психотерапевт, който работи по най-старата школа – психоаналитичната, която е много сериозна и изисква време и отдаване от страна на психоаналитика и пациента.

Един психолог, психотерапевт или психоаналитик могат да изпратят свой пациент за консултация към психиатър, когато искат да са сигурни за състоянието му и да изключат наличието на болест.

В Майко Мила!, въпреки че много обичаме да се смеем и да намираме забавното във всичко, което ни се случва, дори и за миг не забравяме основната ни цел, а именно - да бъдем полезни на майките. И да обсъждаме теми, които често остават неглижирани, необговорени и дори негласно забранени.

Затова от днес стартираме с нещо отдавна необходимо, което, сигурни сме, ще донесе облекчение и подкрепа за много жени - рубрика с мнения на доказани специалисти в различни области - психология, различни видове зависимости, хранителни разстройства и други.

Нашите читатели могат да изпращат и въпроси към експертите на имейла ни maikomilabg@gmail.com, а те ще се стараят да отговарят на всички.

Елена Кръстева. Снимка: Личен архив

Първият експерт, с който започваме, е Елена Кръстева.  Тя е психолог и психотерапевт, специализиран във фамилна терапия и терапия на двойката. Работи с групова и индивидуална терапия.

Завършва със стипендия бакалавър по психология от Атинския Университет "Каподистриас". Взима магистърска степен по системна психотерапия от Мадридския Университет "Комийяс".

Практикувала е в Испания, Гърция, Латинска Америка.

Има участия на международни конгреси по психология на теми семейство и детски проективен тест на личността "На приказките" (Fairy Tale Test). Участва в списването на изследването "Семейството в различните култури" издадено от "Кеймбридж Прес" и посветено на световно интеркултурално сравнение на семейната институция, представяйки главата за България.
 
За контакт с нея може да ѝ пишете на info@elenapsi.com

*************************

Раждането на детето е безспорно едно от най-значимите събития в живота на неговите родители. То може да заема много малко физическо пространство в дома, тъй като почти непрекъснато е в ръцете на майка си, но психичното пространство, което трябва да му се отвори, е значително по-голямо и бързо се усеща в семейството. Двойката, която очаква с нетърпение раждането на бебето си, дори и не предполага как това малко създанийце идва, за да обърка досегашния установен домашен ритъм.

Често родителите си мислят, че промяната се свежда до липсата на сън и смяната на пелени. В  същото време те имат фантазии за щастливото семейство, в което ще се превърнат, като станат от двама трима. Дори и да не си го споделят, партньорите обикновено имат очаквания за сближаване на отношенията им и изживяване на безметежно щастие и пълнота.

На практика не се оказва точно така

Появата на малкия човек се отразява на много нива, но най-вече върху отношенията в двойката. Раждането води до промяна на установените правила и включването на нова роля – родителската. Неслучайно раждането на първото дете се смята за нормативна криза в семейния живот.

Кризата в партньорските отношения, която е добре да се случи

Това значи не само, че се случва задължително, а и че е добре да се случи.

Партньорите влизат в нова за тях роля – родителската, която със сигурност оказва влияние върху партньорските им отношения. Начинът, по който ще преминат през тази криза, ще повлияе на бъдещите им отношения и на качеството на семейния живот. Кризата идва, за да разбута нещата и да го подреди по друг, различен и по-адекватен към новата ситуация ред.

В добрия случай може да им помогне да постигнат по-богати и удовлетворяващи отношения, в които се интегрира и родителската роля, но се запазва важността и значимостта на партньорската връзка. В нежелания случай кризата може да дистанцира партньорите. И те да останат в тази отдалеченост поради невъзможността да разберат, че е необходима промяна в отношенията.

Може би не е случайно, че китайците имат един и същи йероглиф, с който се изписват думите криза и промяна. От комбинирането му с друг йероглиф зависи окончателният смисъл на думата. Идеята е, че кризата съдържа в себе си възможност за промяна.

Кризите, особено нормативните кризи в семейния живот, дават възможност за промяна и по-различен ред, който отговаря на новата ситуация. Преминаването към нов етап от жизнения цикъл на семейството е свързан с промяна на отношенията.

За какво мислят бременните жени

Истината е, че на никоя бременна жена не ѝ идва наум да мисли за тези неща.

Вниманието ѝ е фокусирано върху бременността и раждането, а животът след това някак изглежда прекрасен. Той е сведен до умилителната картинка на себе си и партньора си. Те се гледат с любов и щастие в очите, докато държат бебето в прегръдката си.

Със сигурност има такива мигове. Но това далеч не се оказва представителна картина на живота с бебето, особено през първите месеци. Очакването, най-общо, е, че със самата си поява бебето ще донесе радост и сближаване на двойката, даже някои стари проблеми с партньора ще се решат автоматично. А всъщност партньорските отношения, както и цялата семейна динамика, е поставена на изпитание.

С идването на малкия човек, с когото семейството от двама става трима, партньорските отношения често остават на заден план. Бебето има своите физически и емоционални нужди, а

майката обикновено е родителят, който ги посреща. И трябва да е на разположение по 24 часа в денонощието

Къде остават нуждите на майката?

Майката прави най-доброто за своето бебе, за чието нормално психо-емоционално развитие е изключително необходима връзката с възрастен, който е отдаден на грижите за него през първите две години. В нашето общество и в модерните семейства, съставени от баща, майка и деца, този възрастен най-често е майката.

През първите месеца от живота на бебето, майката откликва на нуждите му, винаги е на разположение. И често пренебрегва собствените си емоционални, интелектуални и даже и физиологични нужди.

Прост пример е, когато бебето заплаква преди да си стигнала до тоалетната или си на път да си приготвиш нещо бързо за ядене.

Изследванията показват, че бебетата, на чийто плач се откликва, формират базисно доверие към света. И те приемат света като дружелюбно място за пребиваване. И обратното, ако бебето бъде оставено да плаче, тъй като само не може да задоволи нито една своя потребност, научава че светът е гадно място, където на никой не му пука от какво имаш нужда.

Майката е човекът, който се грижи да създаде това спокойствие и увереност у малкото човече. За щастие, изследванията казват, че близката връзка с бебето и откликването на нуждите му помагат за доброто емоционално и психично състояние и на майката, както и за самочувствието ѝ в новата ѝ родителска роля. Това се оказва win-win (печеливша и за двете страни) ситуация. Тя обаче, има собствена динамика и крехко равновесие.

Става ясно, че първите месеци след появата на бебето, то и майката са почти „залепени“, което е добре и носи ползи и за двамата.

Какво се случва с бащата?

Той участва в семейния живот и грижите около бебето в степента, в която успява. Често работата му не му позволява да прекара повече от няколко часа с бебето и партньорката си. В това време те се суетят около бебето или споделят мигове на щастлива почивка до заспалото бебе.

Мигове.

Истината е, че няма много време за някаква обща дейност между двамата партньори, защото бебето се събужда или жената е уморена и ляга да спи, докато бебето спи.

Някои мъже успяват с лекота да се впишат в новата си роля на родител и изпитват истинско удоволствие от контакта с бебето. Много често обаче, в отношенията си с партньорката могат да се усещат пренебрегнати, обидени, ядосани. Сякаш вече на са центърът на вселената за нея, дори не са и обект на голямо внимание.

Интересът на партньорката им е по-скоро ориентиран към това кога ще се прибере той, за да му даде бебето тя и да може да си вземе един душ или да поспи. Няма любимото сготвено ядене, няма „Слънчице, как мина денят ти?“.

Мъжът, който е свикнал на друг интерес от страна на партньорката си, се чувства оставен на втори план. И това е самата истина. Той на практика е оставен на втори план. Приоритетната връзка в семейството става тази между бебето и майката.

Колкото по-бързо стане напасването на майката към бебето, толкова по-лесно ще вървят нещата за всички в семейството. И съответно по-бързо ще се установи новият ритъм, който е добър за всички. Двойките, които разбират необходимостта от този кратък период от месец-два, в който нуждите на родителите естествено отстъпват място на нуждите на детето, и нуждите на партньорските отношения естествено отстъпват място на нуждите на диадата майка-бебе, успяват да преодолеят първоначалния етап на бъркотия и интензивни емоции.

Периоди на дистанциране и сближаване

След като се установи някакъв ритъм на живот с бебето, към който майката вече се чувства адаптирана, добре е отново да обърнем внимание на партньорските отношения, без които бебе нямаше да има. С това искам да кажа, че основата на семейното благополучие е партньорската връзка. Тя може да изтърпи периоди на дистанциране, но след това е важно да има и сближаване.

Съвсем опростено казано, може да има периоди или трудни нощи, в които бащата отива да спи в хола, за да се наспи или да улесни наспиването на майката и бебето, но не е подходящо да остане там, докато детето стане на 5 години, например.

Съвсем отделно от сексуалния живот, който може да е наличен или не през първите месеци след раждането, самото споделяне на общо легло носи усещане за близост между двамата партньори.

Бебето, за което е добре да спи при родителите си в началото, може да се сложи от страната на майката на прикрепено креватче или дори и в същото легло. Не се препоръчва бебето да спи между родителите. Понякога докосването през нощта между двамата партньори остава единствената близост, на която успяват да се радват в изпълненото с умора и напрежение всекидневие.

В този смисъл, а и по принцип, не е добре бебето да застава между тях.

Необходимо е да има и да се пази физическо и емоционално пространство за партньорските отношения. И то независимо, че ще има периоди, в които това пространство няма да е голямо.

Интимността между партньорите е гаранция за тяхната удовлетвореност в личен план. Потребността от физическа и емоционална близост е добре да бъде посрещана така, както се посрещат и нуждите на детето. Практиката доказва, че партньори, които не са удовлетворени в партньорската си връзка, не се чувстват успешни и като родители.

„Добрият родител е добър партньор“, както казва Патрисия Лав. А това се доказва и от практиката на фамилните терапевти по цял свят. Детето расте щастливо, когато родителите му са удовлетворени хора, които припознават и се грижат за потребностите си, както в индивидуален, така и в партньорски план.

Задълбочаване на кризата в партньорските отношения

П.С. Има случаи, когато нормативната криза не се преживява като възможност за промяна, а се задълбочава. И може да се превърне в ад. Раждането може да се окаже трудно и даже травматично. Това има отношение не толкова към трудността или дължината му, а към това как е преживяно от самата жена – а именно, дали е получила достатъчно информация, грижа, подкрепа, уважение.

Следва един мощен хормонален коктейл, който разбърква, обърква, изнервя, отчайва…

Може да се окаже, че близките нямат разбирането за това, през което минава жената и не могат да ѝ окажат подкрепата, от която има нужда. Подкрепата има много лица – може да е просто разбиране на объркаността, приемане на емоциите; може да е от чисто битово естество – някой да ти сготви и да си тръгне без да задава въпроси и да дава съвети; може да е социална – група от майки със сходни преживявания на майчинството.

А може и да липсва.

Може да се добави проблем с кърменето въпреки желанието на жената да кърми. Проблем с партньора. С роднините. Изискващо бебе. Изморена, изнервена, депресирана.

И вина, че не се грижи по най-добрия начин за бебето си, понеже е изморена, изнервена, депресирана.

Палитрата е богата, с много и различни нюанси. В тези случаи майката често се изолира, защото смята, че това което се случва, се случва само на нея и никой няма да я разбере. Или я е срам. Или просто няма сили.

А подкрепата дебне зад ъгъла

Други майки с подобни преживявания, споделяне с партньора, заявяване на нуждата от помощ, а в някои случаи и търсене на професионален съвет.

Влизането в майчината роля е предизвикателство, което дори не е еднократно, а надига глава с всяко едно раждане. Необходимо е да имаме разбиране за този толкова уязвим период в живота на жената и да умеем да се погрижим за себе си.

Когато започнахме проекта Майко Мила, си казахме, че е време някой да направи нещо за майките, което истински да им помогне да живеят по-качествен живот, да имат по-устойчив вътрешен свят и да намерят своята истина за себе си, без да се срамуват или страхуват.

Вие много ни помагате, когато ни изпращате текстовете си. По примера на Дарина Донкова и нейният текст "За ревящото бебе и други демони", ни показвате колко ви е трудно.

Майчинството е изключително важна част от живота на жената, но все пак е само част, а жената представлява сбор от хиляди емоции, преживявания, спомени, травми, щастливи моменти и лично познание.

И така, лека полека, стигнахме до една от основните цели на Майко Мила - да говорим и коментираме психическото здраве на жената, независимо дали това е жена, която успешно е станала майка, или е преживяла травмите на спонтанния аборт, или е преживяла нещо друго, което я е разтърсило, променило, объркало, натъжило или всичко от изброеното. Освен това, Майко Мила е сайт и за жените, живеещи с нежеланието или невъзможността да станат майки.

Ние вярваме, че майката - настоящата, бъдещата, неосъществената, нереализираната - има право на опора, утеха и помощ. Вярваме, че всяка жена има. Затова сме тук - да насърчаваме жените да се смеят, да си поплакват и да споделят една с друга, дори да се карат помежду си по пътя на себеоткриването.

С развитието на сайта се запознахме със стотици жени. Някои търсят информация, други - забавление, трети - утеха, че не са сами в проблемите си. Благодарение на вашите думи и коментари, разбрахме на колко много жени са самотни, изморени, подценявани, неразбрани, объркани, недоспали или нещастни, и въпреки това продължават да се грижат за децата и семействата си, често подценявайки собственото си психическо здраве.

И тогава, с най-искрени чувства, решихме, че искаме да дадем мъничкия си принос към каузата за едно по-щастливо и уравновесено съществуване на жената.

И, ето - днес ви представяме Рада Наследникова. Тя е клиничен психолог и аналитичен психотерапевт с 14 години стаж в индивидуалното и групово консултиране и психотерапия. Има опит в работата с жени с психогенни репродуктивни проблеми, постродилна депресия, както и жени, преживели насилие.

Участва в различни форуми и инициативи, свързани с правата на жените, както и в множество инициативи, свързани с работата с уязвими групи и човешки права. Регистриран психотерапевт към Българската асоциация по психотерапия (Рег.N 046) и член на Българското психоаналитично общество.

Рада е тук, за да ви помогне, ако имате нужда от нея. Когато сте объркани, изтощени и нещастни и няма кого да попитате защо е така или какво можете да направите, пишете ѝ на имейл psychologist.maikomila@gmail.com и тя ще се постарае да ви отговори и да ви помогне. Освен това, ще се включи с материали по основни проблеми, с които се сблъскват жените.

Далеч сме от мисълта, че можем да направим вълшебство със съвет по електронната поща, но е добре да започнем отнякъде. Надяваме се инициативата ни да се разрасне и с времето да успеем привлечем повече специалисти, които да помагат на жени в нужда.

Не подценявайте трудностите, пред които сте изправени. Не се страхувайте да признаете, че сте безпомощни напук на всички приказки "Стягай се", "Стига си мрънкала", "Ти какво си очаквала?" и любимото ни мотивационно обръщение - "Еми, майка не се става лесно".

Пазете се и се съхранявайте в името на собственото си добруване и добруването на децата ви, които имат нужда от спокойни, доволни и психически устойчиви и здрави майки. А ние от Майко Мила ще се опитваме да помогнем това да се случва на колкото се може повече жени.

cross