“Това дете просто не спира да говори! Никога не млъква! Повечето пъти започва изречение, без дори да знае как ще го завърши. Често се случва да гледаме телевизия и той започва: „Мамо, какво ще стане след това във филма? А досега какво стана? Кой е този? Какво ще направи?“
Отговаряме му: „Ако замълчиш за малко поне, ще можем да чуем какво става във филма и ще разберем!“, и тайно се моля поне за няколко минути да млъкне.
Понякога родителите имаме усещането, че детето НАИСТИНА никога не млъква - може би само когато спи.
Истината обаче е, че да имаш приказливо дете всъщност улеснява живота ни. То може да ви каже от какво има нужда, какво го тревожи или дразни. Въпреки това, действително да си от другия край на този безкраен монолог може да е адски изцеждащо. Педагози и детски психолози ни успокояват, че можем едновременно да помогнем на детето да се научи да изразява себе си и в същото време да знае кога да замълчи, така че да не полудеем.
Въпросът, който трябва да си зададем тогава, е: Защо детето е като латерна? Какво се крие зад тази логорея? Имате ли усещането, че всяка мисъл, дори и незавършена, която мине през главичката на детето ви, излиза през устата му?
До около 7-годишна възраст децата мислят на глас, това е част от процеса на развитие и израстване. Всъщност детето говори на себе си повече, отколкото на вас. Някои деца са по-разговорливи, други - по-малко. Детските психолози обясняват това със сравнението, че ако колата ви започне да поднася на завой, ще вземете решение да намалите скоростта мислено, докато детето ви ще го направи на глас.
Това не е непременно лошо. Да си говорим сами е положително, стъпка в посока да се научим как да решим даден проблем и да развием вътрешен самоконтрол в критична ситуация.
Често децата обясняват всичко: „Камионът се движи нагоре по улицата. Сега завива зад ъгъла. Сега се движи бързо“. Това е като обяснение на света, стъпка по стъпка. Около осмата си годинка детето се научава да мисли за околния свят, без да изказва на глас мислите и наблюденията си.
Не е задължително обаче да участвате в монолога на детето или дори да му отговаряте, защото детето говори на себе си, не се нуждае от публика. В неспирното бърборене, обаче, има много повече от процес на развитие. За някои от нас е напълно естествено да обсъждаме всяко нещо от всекидневието ни, докато други са по-мълчаливи и не споделят мислите си.
Дайте си сметка как детето ви реагира на околния свят. Ако денят ви е бил дълъг и тежък, колата се е развалила и сте имали проблеми в работата, в случай че сте екстроверт, вероятно ще искате да споделите с други хора преживяното и как се чувствате. Това общуване ви разтоварва. Интровертите, от друга страна, е по-вероятно да се затворят в себе си, да предпочетат да четат книга или да имат друго занимание сами, за да релаксират.
Освен това, момчетата и момичетата са различни по отношение на говоренето и споделянето. Това не е просто стереотип - жените наистина са склонни да обработват информация повече на глас.
Понякога неспирното говорене на детето е начин да ви привлече вниманието. Децата, които се чувстват пренебрегнати, търсят внимание и публика. Бърборенето е един от начините да го забележите. За съжаление, този навик няма да му помогне в социалното общуване някой ден, защото никой не харесва хора, които монополизират разговора, но на този етап му помага.
Обяснете на детето важността от слушането. По този начин го учите и на съпричастност и емпатия. Попитайте го, например, как според него се чувства някой, който много силно е искал да сподели нещо вълнуващо, но не му дават думата.
Повечето деца се научават да слушат в училище, но за някои е по-трудно. Можете да им помогнете, като им заявите нещо просто, например: „Знам, че имаш много за казване и споделяне и искам да го чуя, но е важно и другите хора да могат да споделят историите или идеите си“.
Понякога се чувстваме виновни заради това, че не слушаме внимателно непрестанното бърборене на детето, но няма нужда да се съдите прекалено строго.
В това нещо трябва да има баланс. Да, искаме да дадем глас на детето и уважаваме мнението му. Искаме да чуем гледната му точка. Не искаме да стъпчем желанието му за споделяне.
Въпреки това, обаче, то не може да изисква от нас целодневно внимание само за себе си – така ще го приучим да изисква същото от други хора, което не е правилно.
Факт е обаче, че и ние, като родители, трябва да се научим да слушаме и под това имаме предвид наистина да слушаме. Не може да сме фиксирани върху детето непрекъснато, но децата имат нужда да знаят, че са най-важното за родителите си. Дори няколко минути, но отделени само на него, са по-смислени от часове вяло внимание, когато хем физически присъстваме пред детето, но умствено никакви ни няма.
Да сме изцяло посветени на детето, дори за кратко, е изключително важно за него. Детските психолози предупреждават да избягваме реплики като: „Престани да говориш!“ или „Ти никога не млъкваш!“. Дете, което често чува такива думи, се затваря в себе си и може да има трудности със споделянето по-нататък в живота си.
Добре е да планираме и време за разговори. Представете си следните, често действителни, ситуации: приготвяте вечеря и внимавате да не изгорите нещо, да не се порежете и така нататък, опитвате да се преоблечете насаме или искате да отидете до тоалетната, а в този момент детето ви следва на всяка крачка и бърбори. Можете да му кажете: „Това звучи наистина интересно. Като приключа с това, ще седнем и ще си говорим.“
Дайте на детето място и час за този предстоящ разговор. По този начин то ще знае, че тогава ще получи цялото ви внимание. Може дори да планирате един ден предварително. Например: „В работните дни ще си говорим от 6 до 6:30 или след вечеря, или след като си напишеш домашните“. Планирайте го около или след някаква рутина от всекидневието на детето, за да свикне по-лесно.
Бъдете подготвени. Искате ли дълга дискусия как се сглобява лего по време на сватбата на леля му? А може би не? Вземете превантивни мерки. Кажете на детето: „Знам, че е трудно да седиш на едно място дълго време и че искаш да си говорим, но по време на това тържество всички трябва да седят мирни и да мълчат. Какво да направим заедно, за да ти е по-лесно и да си мирен и да мълчиш?“.
И после заедно намерете решението. Ако детето само́ предложи решение, вероятността да мълчи кротко е по-голяма.
Изтощително е да имате дете, което не спира да говори. Времето, което родителите са сами, както и времето, в което децата са сами, е важно. Поставете граници. Например, от толкова до толкова часа мама има време само за себе си. Дори и да погледа телевизия, това не е чак толкова страшно за детето, стига да ви даде малко спокойствие и свобода.
Може да го запишете на някакво занимание или спорт - това хем го държи заето и ще изчерпва енергията му, хем през това време вие ще си почивате (или ще правите каквото там искате да правите). Ако усещате, че вече сте на предела на издръжливостта си, споделете с детето, кажете му, че сте изтощени и имате нужда от малко време, за да съберете енергия и пак да си говорите или играете.
Има ситуации, в които прекаленото говорене дава индикация за проблем, който изисква по-задълбочен подход.
Свръхумните деца често говорят повече. Непрекъснатото говорене може да значи, че имате надарено дете, което е отегчено и трябва да измислите с какво да занимава ума си.
Раздразнителното дете често говори за страховете и притененията си или за „свой приятел“, който има подобен проблем, по същия начин, по който възрастните обсъждат някакъв проблем или инцидент в опит да го проумеят.
Ако това се случва с детето ви, обърнете внимание да не е стресирано или да страда от безпокойство. Децата, които страдат от синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието, също говорят прекомерно. Този проблем по-често като че ли се открива у момчетата – заради традиционното схващане, че момичетата принципно говорят повече, което често забавя поставянето на такава диагноза при тях.
И накрая - ако имате съмнения или притеснения, че детето ви говори твърде много, най-добре поговорете с неговия учител – той, все пак, прекарва достатъчно часове на ден с него и би забелязал някакво отклонение.
Струва ли ви се, че децата ви си губят времето през лятото, шляейки се безцелно? Не трябваше ли да направите един стегнат списък с полезни и одухотворяващи занимания, който да се следва без никакви оправдания ама, „нали съм във ваканция“... Таня Добринова разказва за „нищожната“ ваканционната програма на сина си и споделя с нас няколко съвета от психолози, според които да оставим децата да скучаят е сред най-добрите неща, които можем да направим за тях.
Миналото лято бяхме на море с тогава 10-годишния ми син и други семейства. Една вечер баща на по-малко, около 2-годишно, дете попита моето какво спортува. „Играя футбол, карам колело и скейтборд“, каза синът ми, на което бащата с дълбоко учудване отвърна: „Е, то това е само за удоволствие, нещо по-сериозно?“.
Синът ми повдигна рамене и продължи да си яде пълнения патладжан, а аз понечих да стана от масата, за да отида да вдишам, когато чух следващия въпрос: „А КАКВИ ЕЗИЦИ УЧИШ?“. „Английски и почвам немски скоро, ама не държа много“, отговори с пълна уста детето ми, а таткото отбеляза, че то тия езици трябва да се знаят по подразбиране...
„Значи така, майко на вече голямо дете, печеш се тука по гръцките острови, а синът ти по цял ден рови в пясъка, вместо да ходи на фехтовка, шах, бойно и изобразително изкуство и да изучава екзотични езици?“, чух глас, докато припадах.
Честно да ви кажа, за миг се замислих, че може би ми е поизостанало детето, можеше пък да му дозапълня времето с конна езда и рисуване, но толкова ми се търкаляше по плажа, че си казах „другото лято ще му мислим“.
И ето я настоящата ваканцията, върви с пълна сила. Вече 11-годишният се мята на колелото или борда всяка сутрин и изобщо не иска да чуе за странични спортове и всякакви други конструктивни и одухотворяващи дейности. Накрая си стиснахме ръцете поне за два часа плуване седмично и час и половина четене на ден.
И докато си представях как онзи амбициозен татко клати отчаяно глава, научавайки за невзрачната ни лятна програма, друг татко сподели в страницата си ето тази статия на Quartz.
В нея г-жа Оливия Голдхил цитира психолози и експерти по детско развитие, според които прекаленото планиране на времето на децата през лятото е ненужно. То може да им попречи да открият какво всъщност наистина ги интересува.
Ролята ни като родители е да подготвим децата да заемат своето място в обществото. Но част от това да бъдеш възрастен е сам да планираш заетостта си и да умееш да запълваш свободното си време по начин, който ще те направи щастлив, казва детският психолог Лин Фрай. Според нея, ако родителите са прекалено вманиачени в това да запълват времето на децата си с какво ли не, те (бъдещите възрастни) никога няма да се научат да правят това сами.
Д-р Тереза Белтън пък буквално препоръчва скуката, намирайки връзка между нея и въображението. Тя казва, че скуката е от решаващо значение за развитието на „вътрешни стимули“, които проправят пътя към истинското творчество.
Вярно е обаче, че някои теории за ползата от скучаенето са отпреди десетилетия. Тогава нито интернет предлагаше толкова атракции, нито хората са подготвяли децата си за университет и 12-часов работен ден в Силициевата долина от 4 клас.
Ето една от тях. През 1993 г. пихоаналитикът Адам Филипс пише, че скуката ни дава възможност да размишляваме върху живота, вместо безразсъдно да се втурваме в него. „Едно от най-потискащите желания на възрастните е да искат вниманието на детето винаги да е заето с нещо, вместо то да отдели време да намери това, което наистина го интересува“, казва още Филипс.
Лин Фрай все пак съветва родителите в началото на лятото да седнат с децата си (поне с тези над 4 г.) и заедно да съставят списък с всичко, което биха могли да правят, за да си прекарат пълноценно ваканцията. Можете да включите четене на книги, настолни игри, каране на колело и т.н. Но и по-сложни занимания като да сготвят фантастична вечеря, да подготвят някаква постановка или да се занимават с фотография. И ако детето ви дойде в един момент, за да ви се оплаче, че му е скучно, можете да му кажете да погледне списъка. „Това ще ги накара да се почувстват отговорни за времето си и да кажат „Да, ето това искам да правя“, казва Фрай.
Още не сме свършили, скрол надолу
Важно е да осъзнаем, че не е загуба на време детето да се шляе безцелно през ваканцията, допълва тя.
„Скуката не е проблем. Тя не е грях, нали така? Мисля, че децата трябва да се научат как да скучаят, за да имат и мотивация да свършат нещо. Това е пътят, по който стават самостоятелни“.
Сериозното обвързване е придружено с убеждението, че любовта и разбирателството никога няма да имат край. За това как да се измъкнем от мъката, ако случайно се окаже, че край има, си говорихме в статията 10 неща, които правят развода поносим.
В Медиатор – третият в развода, който помага да запазим човешки облик, ви запознахме с ролята на човека, който може да превърне и най-ужасяващата раздяла в нещо сравнително нормално, а пък в Малка лятна приказка за майки разбрахме как нахлуването на секси татко на детската площадка превръща и най-феминисткото сърце в клатушка на пружина...
Днес обаче повдигаме темата за поведенческите и когнитивни стратегии, които могат да ни помогнат да регулираме емоциите, свързани с обичта към партньора ни или раздялата с него.
"Може би е възможно да усилите или да намалите любовта - като махало", пише за ozy.com Джеймс Уоткинс и ни разказва за първото по рода си изследване, посветено на способността на ума ни да насочва чувствата нагоре или надолу.
____________
Бионсе беше луда по нея; Def Leppard я обвиняваха, че хапе и кърви; Foreigner просто искаха да знаят какво е това проклето нещо.
Любовта е най-капризният господар на живота ни - побърква ни, когато сме във властта ѝ и ни прави още по-луди, когато я няма. Поболява ни, опива ни и ни заслепява.
Оказва се, че по един или друг начин сме нейни жертви от векове, но психолозите предполагат, че можем да използваме поведенчески и когнитивни стратегии, за да насочваме нашите чувства.
Авторите на ново проучване предлагат доказателства за "регулиране на любовта", чиито последици са примамливи, макар и малко плашещи.
Техниките за регулиране на любовта биха могли да ни помогнат както да засилим страстта, ако любовните ни чувства са в застой при дългосрочна връзка, така и да се хвърлим стремглаво в нови романтични планове след съкрушителна раздяла.
Изследователите Сандра Лангеслаг от Университета на Мисури-Сейнт Луис и Ян ван Стриен от университета "Еразъм" в Ротердам, изследвали 40 участници в проучването, което според Лангеслаг било "първото по рода си". Всеки участник носел със себе си 30 снимки на неговия или нейния настоящ или бивш партньор. Половината от участниците имали връзка в момента, а другата половина наскоро били преживели раздяла.
Всички били инструктирани да се опитат да регулират своите любовни чувства, като използват техниката на "преоценка" - гледане на слайдшоу с изображенията и фокусиране всеки път върху положителна черта на любимия им човек за "регулиране нагоре" или отрицателна - за "регулиране надолу".
Резултатите? Е, участниците всъщност изпитвали повече любов след положителното регулиране и по-малко любов след регулирането "надолу". Нещо повече, измерванията на мозъчните вълни показали, че това не е просто илюзия: Мозъчната вълна на Късния Позитивен Потенциал , която "показва колко емоционален е даден стимул за теб", намаляла след регулиране надолу и се е подобрила до известна степен след регулиране нагоре, казва Лангеслаг.
"Идеята, че можем да управляваме любовта звучи много правдоподобно, защото можем да регулираме всяка друга емоция", казва д-р Холи Паркър, преподавател по психология в Харвардския университет, където преподава курс по психология на близките взаимоотношения. Има много доказателства, казва тя, че "можем драстично да променим начина, по който възприемаме нещо или някого, въз основа на това как се очертава нашата перспектива".
Всъщност Джеймс Грос, професор в Станфордския университет, е един от пионерите в областта на емоционалното регулиране, което показва, че "макар чувствата да възникват неволно и да е трудно да се направи нещо по този въпрос", всъщност хората могат да променят собствените си емоции, когато го сметнат за необходимо.
Това не е нова концепция - психолозите, като започнем от Фройд, са мислили, че умът ни може да контролира определени емоции. Затова е малко изненадващо, че не са били направени повече проучвания като това. Полето на изследване на емоционалното регулиране - казва Грос - се е концентрирало върху стратегиите за контрол на отрицателните емоции, като гняв и безпокойство, без да се поставя акцент върху изследвания за това как да се регулират положителните емоции като любовта.
Поради това музикантите от Foreigner не са единствените несигурни по отношение на това какво е любовта. Много психолози я разглеждат не толкова като чиста емоция, колкото като мотивиращо състояние за различни състояния като щастие или може би ревност. Любовта не е очевидно "чиста" или "основна" емоция, казва Грос. "Мисля, че можем да сме доста уверени, че нещо се случва"- казва той - "но все още не сме сигурни дали наистина е любов".
С размер на извадката от само 40 души, е очевидно, че са необходими повече проучвания. Бъдещите изследвания биха могли да използват допълнителни обективни измерители, като разпознаване на изражението на лицето, за да потвърдят замерванията на мозъчните вълни – твърди Грос.
Така че, можете да прекарате уикенда си в опити да разлюбите бившия си с PowerPoint презентация, но нищо не обещаваме.
