Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
За страха от фентанила и причините детето да посегне към наркотиците – по тази тема ни писа нашата читателка Людмила Павлова. Тя е психолог и психотерапевт под супервизия, работи с деца, юноши и семейства, като се интересува от темите за привързаността, семейните отношения, тревожността и емоционалното развитие. В практиката си вярва, че зад всяко поведение стои човешка история, която заслужава да бъде чута. С нея поглеждаме отвъд страховете, които теми като фентанила и употребата на психоактивни вещества пораждат.
Когато говорим за фентанил и други опасни вещества, страхът е разбираем. Но истинската превенция започва с опита да видим не само наркотика, а и детето зад употребата.
Все по-често общественото внимание се насочва към опасността от синтетични наркотици като фентанила. Всеки подобен случай предизвиква тревога и поставя един болезнен въпрос:
Тази тревога е напълно разбираема. Когато става дума за живота и здравето на децата, лесно започваме да търсим причината – във веществото, в приятелската среда, в социалните мрежи, в училището, в семейството или в самото дете.
Всички тези въпроси са важни.
Но ако искаме превенцията да бъде истински ефективна, не е достатъчно да познаваме веществото и неговите рискове. Необходимо е да се опитаме да разберем и детето, което посяга към него.
Защото зад всяка употреба стои човешка история. И тя обикновено не започва с наркотика.
Когато разберем, че едно дете употребява психоактивни вещества, естествената реакция е да се съсредоточим върху поведението му.
Това са важни и понякога спешни въпроси. Но психотерапевтичният поглед добавя още един:
Какво е преживявало детето, преди веществото да се появи в живота му? Кога тревожността е станала прекалено силна? Кога самотата е останала без думи? Кога то е започнало да вярва, че трябва да се справя само́?
Психоактивните вещества могат да бъдат изключително опасни и понякога фатални. Това не бива да бъде омаловажавано. Но когато говорим единствено за самото вещество, рискуваме да пропуснем вътрешната болка, за която то временно се е превърнало в отговор.
Нито едно дете не се ражда със способността само́ да регулира страха, тъгата и напрежението си. То се учи на това постепенно – чрез връзката с възрастните, които се грижат за него. Когато малкото дете е уплашено и някой остане до него, когато плаче и бъде утешено, когато преживяванията му получат думи – „ядосан си“, „тъжно ти е“, „страхуваш се“ – то започва да разбира, че чувствата могат да бъдат понесени.
С времето това външно успокоение постепенно се превръща във вътрешна способност: детето започва да разпознава емоциите си, да ги назовава, да търси помощ и да намира по-безопасни начини да се справя.
Така се изгражда вътрешната сигурност. Разбира се, няма съвършени родители. Във всяко семейство има умора, напрежение, конфликти и моменти, в които не успяваме да бъдем достатъчно присъстващи. Важното не е никога да не грешим, а детето да има опита, че връзката може да бъде възстановена – че след трудния момент отново можем да се намерим.
Когато обаче силните чувства дълго остават без отклик или детето се научи, че няма на кого да ги повери, те могат да станат непоносими. Тогава по-късно младият човек започва да търси други начини да намали напрежението.
За едни това са спортът, музиката, творчеството или разговорът с приятел. За други бързото облекчение може да дойде чрез рисково поведение, самонараняване, прекомерно стоене онлайн, алкохол или психоактивни вещества.
Юношеството само́ по себе си не е проблем. То е естествен и необходим период на промяна. Младият човек започва да се отделя от родителите си, да търси собствена идентичност и място сред връстниците. Тялото се променя, емоциите стават по-интензивни, а принадлежността към групата придобива огромно значение.
Юношата едновременно иска свобода и има нужда от сигурност. Отдалечава се от родителите, но продължава да се нуждае от тяхното спокойно присъствие. Юношеството невинаги създава емоционалните трудности. Често просто ги прави по-видими.
Ако младият човек не е изградил достатъчно устойчиви начини да се справя със силните си преживявания, веществото може постепенно да започне да изглежда като решение.
За едно дете то е опит да притъпи тревожността. За друго – начин да не усеща самотата си. Някои юноши намират в употребата илюзия за смелост и увереност. Други – усещане за принадлежност към групата. За трети веществото се превръща във временен начин да избягат от празнотата, безсилието или болката, за които все още нямат думи.
Това не означава, че всяко дете, което страда, ще посегне към наркотик. Нито че зад всяка употреба стои една и съща причина. Означава, че поведението не бива да бъде разглеждано отделно от преживяването.
Преди едно дете да успее да разкаже какво преживява, психиката често започва да говори по друг начин – чрез тялото и поведението. Главоболие, болки в корема, безсъние, постоянна умора, промени в храненето, панически реакции или телесно напрежение могат да бъдат израз на трудност, която все още не е получила думи.
Понякога сигналът идва чрез поведението – раздразнителност, агресивност, рязко отдръпване, загуба на интерес към обичайни занимания, промяна в успеха, отсъствия от училище, нова приятелска среда или необичайна потайност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Нито един от тези признаци сам по себе си не доказва употреба на психоактивни вещества. Подобни промени могат да имат различни причини и телесните симптоми винаги следва да бъдат обсъдени и с лекар.
Но те са основание да спрем и да се заинтересуваме. Не само: „Какво правиш?“ А и: „Какво ти се случва?“
Зад трудното поведение не рядко стои дете, което не умее да поиска помощ. Друг път – млад човек, който се страхува, че ще бъде осъден, наказан или че ще разочарова родителите си.
Затова разговорът има по-голям шанс да започне, когато интересът е по-силен от обвинението.
Когато се говори за употреба на вещества, семейството често се поставя на подсъдимата скамейка. Родителите започват да търсят грешката си, а детето лесно се превръща в носител на проблема за цялата семейна система.
Но обвинението рядко помага.
Семейството може да съдържа рискови фактори – продължителни конфликти, емоционална недостъпност, насилие, прекалено строг контрол, липса на граници или непоследователност. Същевременно именно семейството може да се превърне и в най-силния източник на подкрепа.
Превенцията не означава един-единствен „сериозен разговор“ за наркотиците. Тя се изгражда всеки ден – в начина, по който слушаме детето, поставяме граници, реагираме на грешките му и говорим за трудните чувства.
Сигурната връзка не означава липса на правила. Детето се нуждае едновременно от близост и ясни граници. От възрастен, който може да каже „не“, без да отнема любовта си, и който може да остане до него, без да одобрява опасното поведение.
Когато употреба вече има, разбирането не заменя необходимите действия. Нужни са спокойна, но ясна реакция, оценка на непосредствения риск и професионална помощ. При съмнение за свръхдоза, загуба на съзнание, затруднено дишане или друго остро състояние, трябва незабавно да се потърси спешна медицинска помощ.
Да разберем преживяването зад употребата не означава да оправдаем поведението. Означава да потърсим причините, за да бъде помощта действително насочена към детето, а не само към симптома.
Когато обществото говори за фентанил, най-често говори за веществото. Когато родителите говорят помежду си, най-често говорят за опасността.
А когато психотерапевтът слуша едно дете, често чува история – за страх, самота, нужда от принадлежност или болка, която не е намерила думи.
Затова превенцията не започва с първия разговор за наркотиците. Тя започва много по-рано – в начина, по който се свързваме с децата си, в готовността да чуем чувствата им и в сигурността, че могат да се обърнат към нас не само когато са успели, но и когато са объркани, изплашени или са направили грешка.
Нито една връзка не може да даде абсолютна защита. Но сигурната връзка остава един от най-силните защитни фактори, които можем да предложим на едно дете.
Всяко дете има нужда някой да забележи не само поведението му, но и преживяването зад него. Именно там започва истинската превенция.
Публикуваме текст на наша читателка, която говори по тема, за която на никого не му се говори – самоубийството. Но точно с мълчанието си подкрепяме проблема.
Мила Атанасова е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство. Тя е майка на две деца.
„Написах текста, който Ви изпращам, в израз на личните си емоции по темата. Впоследствие ми хрумна, че може да е полезен на повече хора, отколкото биха го прочели в личните ми контакти, и реших да го изпратя на Вас. Виждам, че правите много за информирането на по-широка аудитория за теми като следродилната депресия чрез видео поредицата с д-р Сотиров“, пише Мила.
Ще започна с лична история. Моята баба имала трима братя. Но приказката не е „Тримата братя и златната ябълка“, а „Тримата братя и въжето“ – в някакъв момент от живота си и тримата се обесили. Първият загубил коня, когато бил на 17. Конят сигурно е можело да се намери, но малкият брат – вече не. Вторият го обвинили несправедливо за нещо, бил млад баща. Третият бил болнав, кой знае още какво го е мъчило.
В България последната статистика е, че на 100 000 починали мъже 11 загиват от самоубийство. При жените цифрата е 3 на 100 000. На пръв поглед не звучи много, нали? Средно 7 души от 100 000? Но самоубийството е като експлозив в социалното обкръжение – катастрофална болка в близост и летящи надалеч шрапнели.
В същото време смъртта от самоубийство е една от най-предотвратимите, ако ние сме по-информирани и по-рационални като общество. Не е достатъчно най-близките да знаят повече по темата, защото те често са твърде близо – твърде притеснени, твърде емоционално въвлечени, за да предприемат правилните действия.
Нужна е промяна на ниво общество – институции, които работят за превенция, не само когато една тема стане „гореща“. Специалисти, които изпълняват и роля на обучители. И най-вече всеки от нас да има поне базисно разбиране за това какво е депресия, как да я познаем и какво да правим. Едва когато имаме социална среда, в която търсенето на психологическа помощ се подкрепя, а не стигматизира и осмива, тази смърт наистина ще бъде предотвратима.
Ей тази зловредна фраза е част от отговора на въпроса защо мъжете, които умират от самоубийство, са повече, въпреки че жените правят повече опити и имат повече мисли за край на живота. В традиционно-патриархалните култури социализираме момчетата да са СИЛНИ. Само че криворазбраната сила се превръща в трудност да търсиш помощ, изолация и липса на подкрепяща среда, неспособност да разпознаваш и споделяш емоциите си. Започва да звучи като „аз ще се справя на всяка цена, няма да се предам, няма да си почина, няма да позволя да ме видят слаб“.
Един от най-силните мъже, които някога съм срещала, се самоуби наскоро. Остави деца, любяща съпруга и купища хора, които му се възхищават. И ако дори за миг ви е хрумнала мисълта: „Как може да си остави семейството, силните хора не правят така?!“, моля, прочетете този текст. Може за някого да сте човекът, чиято информираност ще спре таймера на тиктакащата бомба.
60% от хората, които се самоубиват, страдат от депресия. Разбира се, не всички, които страдат от депресия, се самоубиват (до суицид се стига при 10-15% от случаите на тежка депресия). Но ако близък човек има такива симптоми, бъдете този, който ще ги забележи и няма да каже „Ще ти мине!“ (За списък на още фрази, които не помагат, изчакайте малко, ще има.)
Репликата „депресиран съм“ се е превърнала в изтривалка напоследък и се използва за всичко от рода на потиснатост, тъга, меланхолия, лошо настроение. Но ако лошото настроение продължава седмици или е придружено от някои от тези неща, включете първа сигнална лампа:
Ако чуете някоя от тези или подобни реплики: „В нищо не виждам смисъл“, „То няма за какво да се живее“, „На другите ще им е по-добре без мен“, „Искам всичко просто да приключи“, включете втора сигнална лампа и една аларма.
Инстинктивната човешка реакция, когато чуем такива тежки чувства и мисли, е да избягаме надалеч от тях. Правим това, казвайки подобни неща (ето и обещания списък с фрази, които не помагат):
Вариации на тези фрази има много, но посланието отзад е едно и също: „Не ме натоварвай със своето страдание, не искам да го чувам, това е страшно!“. И огромното опасение – да не споменем думата „самоубийство“, защото може да наведем човека към тази мисъл.
Изследванията системно показват, че, зададен по подходящ начин, въпросът дали човек има мисли за самоубийство, носи облекчение и дава пространство за споделяне. Какво значи подходящ начин? „Съжалявам, че се чувстваш така и се тревожа за теб! Минавали ли са ти мисли за самоубийство?“
За самоубийството се шепне. Тихо, да не чуят съседите, да не разберат децата. „Страх ме е да направи нещо“, казват хората. Нещото не се назовава. Темата е обградена с митове и заблуди, които пречат на справянето с проблема. А статистиките са ясни – в културите, където самоубийството се стигматизира и темата е табу, честотата е по-висока.
От една страна заради това табу хората не искат да питат. От друга – не знаят как да реагират, ако се окаже, че има суицидни мисли. Намесва се и друга заблуда – щом говори за самоубийство, значи няма да го направи наистина. Не е така. Повечето от хората, които правят опит за суицид, са заявили намеренията си и/или са демонстрирали други сигнали за риск. В някои ситуации обаче знаците може да не са толкова праволинейни.
При част от хората (особено при мъжете) депресията може да не се прояви като потиснатост и чувство за безнадеждност. Вместо това те могат да са по-раздразнителни и гневливи от обикновено; да се оплакват от телесни симптоми – особено болка в гърба, главоболие и отпадналост; да прибягват по-често от обичайно до алкохол или други упойващи вещества.
Основните фактори, които влияят върху риска за самоубийство, се отнасят до човека – генетични, социални и психологически. Интуитивно усещаме, че след негативно лично събитие като загуба на работа или партньор, човек е по-уязвим. Но има и някои общи фактори от средата, които утежняват страданието на хората с депресия и се отразяват върху честотата на самоубийствата:
В такива моменти бъдете особено внимателни, ако имате близък в риск. Не знаете кое камъче ще затъркаля лавината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои знаци са особено притеснителни и от тях трябва алармената ви система да свети като коледна елха:
Когато забележите, че някой е в депресия и чуете или подозирате за мисли за самоубийство:
Няколко думи обаче за психотерапевтите в България. Не всяко нещо, което се преструва на психотерапия, е такава и можете да попаднете на абсолютни шарлатани. Един от най-ужасяващите моменти в професионалния ми живот беше, когато чух една дама, работеща като терапевт, да дава съвет в следната ситуация:
Мениджър в компания има служител, който споделил намерения за самоубийство, като казал, че няма да се видят на следващия тиймбилдинг, защото не планира да е жив. (Вашата алармена система вече пищи, нали?) Въпросната терапевтка“ посъветва: „Кажи му, че понякога и на теб ти иде да се гръмнеш“... (Това също влиза в списъка за реплики, които не се казват!)
Така че избирайте внимателно. Проверете в какъв тип терапия е обучен да работи специалистът, при когото отивате. (Пример за различни психотерапевтични школи са когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и т.н) Вижте дали има научни доказателства, че този метод действително работи и за какъв тип проблеми е най-подходящ. При депресия най-много доказателства има за ефективността на когнитивно-поведенческата терапия и специфични методи от нея.
Докато тази проста истина не достигне до умовете на повече хора, много трудно ще преодолеем стигмата към самото състояние и тази към посещаването на психиатри и психолози. Масово тази идея не може да „захване“, защото хората все още възприемат тялото и ума като отделни неща, а те НЕ СА.
Съжалявам, ако го чувате от мен, но нямате безсмъртна душа. Имате си мозък, в който текат химични процеси. Когато нещо в тях се обърка, имате „психични проблеми“. Конкретно депресията е промяна в начина, по който работят определени невротрансмитери в мозъка – съвсем пълноправна болест. Тогава какво казваме, когато твърдим, че някой е „избрал да умре“ в такава ситуация? Здравото, рационално „аз“, което би избрало да живее, не е там в този момент. Болестта дърпа спусъка, връзва въжето, прескача парапета. Самоубийството е антиизбор. А на нас остава да променим мисленето си, за да стигнат по-малко хора до него.
Аз не съм експерт по темата. Психолог съм, магистър по семейно консултиране и съм преминала обучение за работа с хора със суицидни мисли, но съм далеч от най-добрия човек, който да дава специализирани съвети. Но впечатленията ми са, че хората не са наясно с темата и по-добре малко и непълна информация, отколкото никаква.
Ако имате притеснения за близък, познат, колега не стойте в надеждата, че всичко ще се размине, а потърсете повече информация и подкрепа.
При спешни ситуации, обадете се на 112!
В София има спешно психиатрично звено в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ – ул. „Екзарх Йосиф“ 59. Телефонът на спешния кабинет: 02/9810006
Раждането трябва да е най-прекрасният момент за една жена. Или поне така го рекламират в сантиментални постове в социалните мрежи. Истината е, че всичко зависи от това на какъв екип ще попаднеш в болницата.
В следващия материал ви споделяме историята на наша читателка, поискала анонимност. Покрай темата, повдигната от нея, поговорихме с две психоложки за крехката психика на бременните и липсата на психологическа подкрепа в болниците у нас. Какво може да се подобри, така че да намалим случаите на следродилна депресия?
Преслава Биковска е психолог, семеен и брачен консултант и сертифициран терапевт в ментализационно-базирана терапия. Съоснователка е на семеен център „С теб“ и създателка на платформата за перинатално психично здраве и детско развитие „Първите 1000 дни с теб“. Работи като психолог в Болница „Вита“, където оказва психологична подкрепа на хоспитализираните пациенти, техните близки и медицинцките специалисти.
Марика Бабева е психолог, специалист по психоемоционална с фокус бременност и раждане. Марика преминава обучение за дули към Dona International, членува и в Асоциация на българските дули. Дулите извън столицата, по нейни думи, нямат достъп до родилните отделения, поради което се е записала да учи за акушерка.
„Не, няма значение в каква поза лежиш, колко ритмично дишаш или през колко минути са контракциите. Поне нямаше за мен. Това, което все още помня – четири години по-късно, не е раждането на детето ми, този уж съкровен момент, а думите на една акушерка – уморена, огорчена и очевидно отвратена от работата си: „Заради такива като теб се пенсионирам“ и „Сега викаш, ама като го правеше не“.
Явно съм от онези „лошите родилки“ – шумните, дето не напъват по график, ами си позволяват волности. Сигурно заслужаваме шамари. Аз лично поемам вината за всички, които са докарали акушерката от „Майчин дом“ до пенсия. Особено заради наглостта ми да родя на 31-ви декември и да им разваля празничните планове.
Физически шамар не получих. Само емоционален – тежък и мокър като парцал в лицето. Но историята не свършва с „честито, имате здраво бебе“.
След раждането продължи – този път с подмятания: „Каква майка ще си ти, не можеш да го вдигнеш това бебе!“. А имаше и още по-грозни реплики, които се опитвам да изтрия от главата си и няма да ви споделя.
Пет дни в болницата се превърнаха в пет години. Страх, срам и тъга, събрани в стая, която би трябвало да носи само любов. Подкрепа? Няма. Психолог? Няма. Свиждания на семейство? Няма – заради COVID. Само ехото от обидите.
И днес, като ме питат защо нямам второ дете, отговорът е прост: защото не искам да минавам пак през унижението, вината и самотата. А дали, ако имаше психолог там, щях да искам второ дете днес?“
Преслава Биковска: В началото на бременността притесненията са повече дали бебето се развива добре, докато към края тревогите по-често се свързват с предстоящото раждане. Но през цялото време в жената присъстват и по-дълбоки вътрешни колебания – дали ще бъде добра майка, ще се справи ли с грижите за детето, как ще се промени животът ѝ след раждането, как ще се отрази това на връзката с партньора и на професионалния ѝ път. Именно заради това е важно тя да има достъп до подкрепа през целия перинатален период (бел. ред. периодът преди и след раждането – от 28 седмица на бременността, до 7 дни след раждането), а не само в критични моменти.
Марика Бабева: Психоемоционалната подкрепа в перинаталния период бива често пренебрегвана. Фокусът на здравната система е основно медицински и е насочен към физическото състояние на жената, докато вътрешният ѝ свят остава неразбран, неглижиран или дори осъждан. „Важното е да сте живи и здрави“, звучи познато тази реплика, нали? Вероятно много жени в България са я чували. Със сигурност животът и здравето са важни, но нима само те са? Майките често се чувстват неразбрани, изтощени, объркани или дори отчаяни.
Вместо подкрепа срещат тишина или съвет „да се стегнат“.
Според Световната здравна организация една от пет жени преживява психично разтройство по време или след бременността, включително депресия, тревожност или психоза. Въпреки това в много страни, включително в България, няма изградена система за психоемоционална грижа за бъдещи и настоящи майки.
Марика Бабева: Това не е прищявка на по-чувствителните. Психоемоционалната подкрепа е целенасочена съпричастна грижа, която признава вътрешния свят на жената като толкова важен, колкото и нейното физическо здраве. Тази подкрепа дава пространство на емоциите – страхове, радост, съмнения, гняв, вина, изненада, тъга и всичко, което жената преживява, без да бъде осъждана. Присъствие на човек, който умее да чува, без да поправя, без да съветва веднага, без да я омаловажава, и нежна грижа за психиката, без да е задължително формална терапия. Самата терапия може да се случи в разговор с лекар, акушерка, психолог, дула, в женски кръг, в група за споделяне или чрез подкрепа от патньора. Всъщност психоемоционалната подкрепа не обещава „да се чувстваш добре на всяка цена“, тя дава усещането, че жената е разбрана, чута и видяна.
Когато такава подкрепа липсва, жената не просто остава сама. Тя започва да се съмнява в себе си, често защото никой не ѝ казва, че това, което чувства, е нормално, и че има право да го чувства.
Марика Бабева: Анкета, която проведох през пролетта на 2025 г. (бел. ред. очаква се докладът да бъде споделен), повдигна въпроса за липсата на психологическа подкрепа в болницата и последиците от това. Анкетирани бяха майки от цялата страна, като въпросите бяха свързани с нагласи, нужди, източници на информация и подкрепа, емоционално състояние и преживявания.
Някои от резултатите, които получихме, бяха тревожни. Близо 70% от анкетираните съобщават, че не са получили грижа, свързана с емоционалното им състояние по време на бременността, чувствали са се самотни, уплашени и объркани по време на раждането, съжаляват, че не са настоявали за придружител в болницата. Някои от жените споделят за вербално насилие към тях. Над 60% от участничките съобщават за тревожност и депресивни състояния след раждането, но едва 5% са потърсили професионална помощ.
Тези данни категорично показват, че има липсващ елемент в грижата за жените в перинаталния период.
Марика Бабева: Жените, чиито емоции са пренебрегвани, често преживяват страх, който ги парализира, и това пряко влияе върху родилния процес. Така се стига и до неуважително отношение, като се взимат решения без реално информирано съгласие и диалог, както и до чувство за вина и срам, когато са критикувани по време на престоя в болница. Всичко това влияе както на раждането, така и на възстановителния период, когато се повишава рискът от посттравматично стресово разстройство, следродилна депресия, затруднения при свързването с бебето и при откликването на нуждите му.
Последствията на физическо ниво най-често се изразяват в продължително възстановяване, хронична умора, повишена болка и напрежение в тялото, основно предизвикани от пренебрегнати емоции. Психически се наблюдава повишен риск от следродилна депресия, тревожност, паник атаки, занижено самочувствие и усещане за неадекватност, трудност да се изгради връзка с бебето, чувство за изолация.
Марика Бабева: Ролята на специалистите е да разпознават емоционалните сигнали и да не ги подминават, да говорят разбираемо, без сложна терминология, да работят в екип – лекари, акушерки, психолози, терапевти, дули, консултанти – ВСИЧКИ ОКОЛО ЖЕНАТА, а не НАД нея. Здравната система от своя страна може да въведе рутинен психоемоционален скрининг по време на бременността и след раждането, да обучи здравните работници по темата, да осигури достъпност до тази подкрепа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Преслава Биковска: Акушерките действително са в много близък контакт с родилките и много често успяват да осигурят емоционална подкрепа, но техният ресурс е ограничен. Те имат други основни отговорности, свързани с високоспециализирана медицинска грижа. Идеалната система за подкрепа би действала на няколко нива едновременно – индивидуално, семейно и на ниво здравна грижа.
Психологична подкрепа трябва да има както за пациентите, така и за медицинските екипи, защото работата им е високорискова и с високи нива на стрес, което ги застрашава от професионално прегаряне. Когато човек е прегорял в професионалната си роля, страдат здравето, мисленето, емпатията, взаимоотношенията с другите. Мое непубликувано изследване върху преживяванията на медицинските специалисти показва, че по-високите нива на професионално прегаряне са свързани с намалена сензитивност към преживяванията на пациентите и намалена способност за разбиране на чуждата гледна точка.
Преслава Биковска: Бях много впечатлена от начина, по който е организирана психологичната грижа в една от водещите клиники за недоносени деца в Германия – Клиника „Карл Густав Карус“ в Дрезден. Такава грижа е осигурена за всяка жена с високорискова бременност, разработени са курсове за бъдещи и настоящи родители за усвояване на практически умения в грижата за детето, а семейството като единица е поставено в центъра на грижата. Мултидисциплинарен екип специалисти, сред които неонатолог, психолог, консултант по кърмене и др., проследява дългосрочно всяко семейство с преждевременно родено бебе, включително с високоспециализирани инструменти за наблюдение на взаимодействието родител – дете и с конкретизирана обратна връзка и подкрепа към родителите спрямо техните нужди.
Сред многото въпроси за възпитанието на децата, които си задаваме като родители, са тези, свързани с лъжата.
Диана Хименес, психоложка, специалистка по детско и тийнейджърско развитие и семейни отношения, ни дава яснота по темата в статия в сайта за родители на El Mundo и предлага стратегии за реакция, съобразени с всеки етап от детското развитие.
Да установим, че децата не казват истината, може да предизвика тревога, гняв или дори усещане за провал в начина ни на възпитание. Но преди да реагираме, е важно да разберем какво означава това поведение, каква роля изпълнява и как да се отнесем към него по уважителен (по възможност) и обучителен (пак по възможност) начин.
Не е нищо повече (нито по-малко) от това да кажеш нещо, което не е вярно, с намерението да заблудиш. Но когато става дума за децата, е важно да помним, че невинаги, когато едно дете казва нещо невярно, го прави съзнателно с такава цел. Понякога това е плод на въображението му, друг път на желанието му да се хареса, да избегне конфликт или да се предпази от последица, която възприема като заплашителна. С други думи, можем да приравним детската лъжа с тази при възрастните, но с нюанси.
По-добре е въпросът да се формулира по друг начин: за какво го правят? В повечето случаи целта е същата като при възрастните – да избегнат последствията, до които ще доведе истината.
Но лъжата не е просто поведение, което трябва да бъде коригирано, особено при децата. Тя е и знак, който ни дава важна информация какво се случва в техния емоционален свят.
В този етап това, което изглежда като липса на искреност, обикновено е плод на въображението или т.нар. магическо мислене. Децата все още не правят ясна разлика между реалното и въображаемото. Затова е толкова лесно да ги хванем в лъжа.
Пример, който илюстрира това:
Майка пита дъщеря си: „Ти ли взе червилото ми?“. А детето с изцапано с червило лице клати отрицателно глава и отговаря „Не“.
Грешката на родителите в такъв случай е двойна:
Подходящата реакция би била:
„Виждам, че си взела червилото ми. Какво ще кажеш следващия път да ме попиташ и да го използваме заедно? Това е ми е много ценно и искам да си го пазя, но можем да използваме друго заедно.“
Децата вече започват да разбират какво е лъжа, но все още често лъжат, за да избегнат наказание или за да оправдаят очаквания. Имат нужда да се чувстват приети, дори когато грешат.
Препоръката тук е подобна на предишната: ако знаеш какво се е случило, не питай, а просто посочи случката.
Пример:
„Видях, че удари брат си – защото се ядоса ли? Какво ще кажеш следващия път да ми разкажеш какво се е случило, за да ти помогна?“
В този етап лъжите обикновено са по-съзнателни. Децата ги използват, за да защитят своя образ, да избегнат конфликти или да постигнат нещо, което искат. Те са по-сложни като натура и често изпитват повече страх.
Възможно е тези лъжи да произтичат от по-ранни етапи, в които детето е научило, че ако каже истината, последиците може да не са добри – например: ще разочарова някого, ще бъде наказано, ще предизвика гняв и т.н.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не е възможно да я избегнем напълно и не бива да мислим за изкореняването ѝ, защото тя е част от нормалното развитие и социалното учене. Но можем да създадем среда, която да намали честотата ѝ и необходимостта от нея. Някои важни превантивни насоки:
Първо, трябва да имаме предвид, че не е едно и също, ако лъжата е единичен случай (например, детето е изяло шоколад, въпреки че му е било казано да не го прави, и отрича), или ако лъжите се повтарят (деца, които казват, че имат домашен любимец, а нямат; че родителите им имат лодка; или редовно взимат боички от училище и твърдят, че им ги подаряват и т.н.).
Не приемайте лъжата като липса на уважение. Ако каже, че неговото мече е говорило или че не то е боядисало стената, вероятно просто експериментира с въображението си.
Отговаряйте с хумор. Например:
„Каква забавна история! Само че и двамата знаем, че мечетата не боядисват стени, нали? Хайде да почистим заедно.“
Избягвайте капана на въпроса „Наистина ли не беше ти?“. Децата вече знаят, че е грешно да лъжат, но ако се почувстват притиснати, ще го направят, за да избегнат наказание.
Създайте възможност за доверителна връзка помежду ви. Кажете нещо като:
„По-добре ми кажи истината, дори да си сгрешил. Така мога да ти помогна.“
Фокусирайте се върху поправката, а не върху вината:
„Как можем да оправим това заедно?“
Питайте с любопитство, а не с обвинение. Например:
„Какво те накара да кажеш това?“ или „Какво си мислеше, че ще се случи, ако кажеш истината?“
Говорете за ценностите. Искрените разговори за значението на честността и как се чувстваме, когато някой не ни казва истината, са много важни.
Дайте на децата втори шанс. Понякога е достатъчно да кажете:
„Искаш ли да помислиш по-добре над отговора си? Можем да започнем отначало.“
Лъжата не определя детето ви. Важно е да не слагаме етикети – „ти си лъжец“ не помага, а наранява. Децата са в процес на изграждане на идентичността си. Имат нужда от насока, а не от присъда. Лъжата не е дефект в характера, а начин на изразяване, който може да бъде коригиран с уважение и разбиране.
Нека обобщим:
Източник: saposyprincesas.elmundo.es
Вече сме говорили колко е необходимо сексуалното образование и как ако темата за секса се превърне в като табу, това може да породи насилие, основано на пола. Да, всички знаем, че е важно, но е факт, че част от подрастващите се учат за любовта и секса в движение, и най-вече от филмите за възрастни. Попаднахме на интересен материал от El País с испански психолог, който обяснява как въздейства порното на тийновете. Според експерта да гледаш порно и да се учиш от него как се прави секс е все едно да гледаш „Бързи и яростни“ и да се учиш от филма как се шофира.
Седем от всеки десет тийнейджъри в Испания гледат порно редовно, а 53,8% от младежите на възраст между 12 и 15 години твърдят, че са гледали за първи път между 6 и 12 години, според данни на Save the Children. И тези данни показват, че потреблението на порно започва твърде рано. Луис Мигел Реал е на 33 години, психолог, експерт по лечение на зависимости, обяснява, че „за съжаление, в наши дни потребяването на порно в много ранна възраст става все по-често срещано (макар и да не е желателно)“.
„С интернет на мобилния телефон още от 10–12-годишна възраст е много лесно децата да попаднат на порнография, преди да разберат добре какво всъщност гледат“, добавя още той. Психологът твърди, че в началото тийнейджърите не я търсят с похотливо любопитство, типично за възрастните. „Много често става дума за чисто любопитство или за линк, пратен от съученик“. „Но тогава се посява семето“, добавя той. Ето какво разказва още в интервюто:
Какво въздействие оказва върху мозъка гледането на порно в толкова ранна възраст?
Голямо и доста отрицателно. Все едно да се учиш да шофираш, като гледаш „Бързи и яростни“. Дава ти изкривена представа за секса – нереалистични тела, механични движения, пълна липса на нежност или емоционална връзка и сюжет, съсредоточен почти изцяло върху мъжкото удоволствие.
Мозъкът на тийнейджъра все още е в процес на изграждане – буквално. В този етап се изграждат убежденията за света, за връзките, за собствената идентичност… Ако порнографията се превърне в първия „урок“ по сексуално образование, се затвърждават много проблематични идеи: че съгласието на партньорите не е задължително, че жените са за да задоволяват (почти винаги в ролята на робини), че сексуалното удоволствие е просто представление.
Порното носи бърза и лесна награда. Какво става, ако свикнеш да получаваш визуално удоволствие без усилие, без връзка, без чакане?
Когато настъпи реалният секс с истински човек, мозъкът ти казва „уф“. Защото порното е вдигнало летвата изкуствено и е създало нереалистични очаквания. Истинските връзки изглеждат скучни или много мудни в сравнение с порнографията. Освен това много тийнейджъри се опитват да имитират някои от рисковите практики, които виждат в порното – шамари, задушаване, анален секс без съгласие, или се съсредоточават изцяло върху собственото си удоволствие, без изобщо да мислят за другия човек. Резултатът? Тревожност, сексуално неудовлетворение, проблеми с ерекцията при момчета на по 20 години. Един вид коктейл „Молотов“, който не се забелязва веднага, но избухва няколко години по-късно.
Пристрастяването към порното води ли до психични разстройства?
Да. На първо място може да се появи тревожност, свързана с представянето. Ако мозъкът ти свикне с идеята, че „истинският“ секс трябва да изглежда като порното, идва драмата: „Ами ако не я накарам да крещи като в онова видео?“, „Ами ако не издържа толкова дълго?“, „Ами ако тялото ми не изглежда така?“. Тези „ами ако“ са гориво за тревожността.
След това може да се появи и емоционално откъсване. Порното се фокусира върху бърза, интензивна стимулация без нужда от емоционална връзка. Ако свикнеш да се възбуждаш само по този начин, после една милувка, поглед или целувка ще ти се струват недостатъчни. Това води до празнота, неудовлетвореност, отчуждение от партньора… Всичко това те съсипва емоционално и се отразява негативно на бъдещите ти връзки.
Има също вина и срам, особено при хора, израснали в среда с табута или религиозна вина, които чувстват, че гледането на порно ги прави лоши хора. То не само поражда тревожност, а и подкопава самочувствието.
Освен това хората често се изолират социално, ако порното се превърне в основен или единствен източник на удовлетворение. Започват да пренебрегват реалния живот – срещи, връзки, приятели...
И накрая, както всяко поведение, стимулиращо системата за възнаграждение в мозъка, порнографията също води до развитие на толеранс. Тоест, с времето ти трябва все повече стимул, повече съдържание, нещо по-грубо, за да постигнеш същия ефект. А когато го няма, се появява неудържима нужда – онази спешна, неспокойна нужда, която е като умствен сърбеж. Каква е причината? Тревожност, раздразнителност, безсъние и силно желание да се гледа порно възможно най-скоро, за да се облекчи временно дискомфортът.
Още не сме свършили, скрол надолу
Какво е първото, което трябва да направят родителите, ако мислят, че детето им има проблем с порнографията?
Първото нещо е да не създават драма. Да не крещят, да не шпионират телефона му и да не блокират всичко сякаш е престъпник. Това само поражда повече срам, повече прикриване и повече дистанция. Трябва да се разбере, че достъпът до порно днес е лесен, мигновен и в много случаи – неизбежен.
Това, от което имат нужда децата, не е наказание, а контекст. Ключът е да се говори, но откровено. Не с осъдителен тон от типа „това е ужасно“, а по-скоро с отношението на някой, който обсъжда реалността. Нещо като: „Да, порното е навсякъде и разбирам, че си любопитен, но бих искал да чуя какво мислиш ти за това“. Целта не е да им четем морал, а да отворим пространство за разговор. Да слушаме, вместо да съдим.
Как трябва да им се обясни разликата между сексуалното желание и това, което продава порното?
Трябва да им се обясни, че едно е сексуалното желание – което е нормално, здравословно и част от порастването, а съвсем друго е порнографията, която не е сексуално образование. Това е фантазия, като екшън филм, която изкривява реалността и ти оставя представа за секса, която няма нищо общо със случващото се между двама души, които се обичат и уважават.
Защо според Вас тийнейджърите гледат порно?
Понякога порното не е просто любопитство, а е начин за бягство от фрустрация, скука или несигурност.
Затова е важно да помогнем на децата да разберат какво чувстват и да им дадем инструменти да управляват тези емоции, без да се крият зад екрана.
Разбира се, трябва да се поставят и граници, но без домът да се превръща в затвор. И най-вече – да им се предложат други начини за учене за сексуалността: книги, профили в социалните мрежи на сексолози, разговори с родител, дори и да е неудобно. Те все някога ще правят секс, рано или късно, харесва ли ни, или не. Ако не се включим ние, цялото им „знание“ ще дойде от Pornhub. И после се чудим защо е такова положението...
Източник: El País
Темата за професионалното прегаряне често намира място в МАЙКО МИЛА, защото си е съвсем в реда на нещата човек да не издържи, когато е майка, дъщеря, леля, мениджърка, миячка на чинии, независима жена, пазаруваща в магазина и излизаща от него със 120 торби, паркираща с финес или напълно без такъв… Бърнаутът обаче може да е блестящ тласък да погледнем обстойно към себе си, да сканираме емоциите си и да разберем за кое си струва да си даваме толкова зор.
Разказваме ви историята на Мила Захариева – психолог и развитиен консултант. След дълги години усърдна работа във фирма, менталното ѝ Аз решава да запретне ръкави и да намери спокойствие и път към себе си в нещо свое – неврографиката. Какво е това чудо на чудесата и как може да ни бъде полезно, ще разберете от Мила.
Мила Захариева. Снимка: Личен архив
Неврографиката за мен е вълшебен инструмент, който съчетава умело в себе си психологията и изкуството.
Мила добавя, че методът е създаден от руския психолог Павел Пискарьов и сe основава на принципите на невронауката, гещалт психологията и коучинг философията. Чрез създаване на определени линии, фигури и структури хората всъщност моделират нови невронни връзки в мозъка си, с които съзнанието да може да премине към по-ресурсно състояние.
„В моята коучинг практика използвам неврографиката като мощен инструмент за визуализиране и осъзнаване на вътрешни блокажи и конфликти, както и на силни страни и ресурси за постигането на дадена цел или преодоляване на проблем.
Вълшебството е в това, че целият процес не приключва в рамките на проведената сесия, в която клиентите стигат до осъзнаванията и прозрения по темите, с които са дошли. Не приключва и с красивата рисунка, с която си тръгват и която често окачват на стените си, независимо дали имат умения да рисуват, или не. А продължава с дни, седмици, месеци, в които мозъкът несъзнателно помага в постигането на целта, формирайки новите невронни връзки и запечатвайки цветното и силно впечатление, което сме му създали с помощта на маркерите или моливите.
Много често клиентите ми споделят, че след рисуването изпитват облекчение, оптимизъм, вдъхновение, яснота и нова перспектива“, добавя Мила Захариева.
Неврографиката я намира съвсем случайно и в точния момент. Възстановявайки се от тежък бърнаут и търсейки нови професионални пътища, тя разбира за метода и се записва на курс, за да може да прилага неврографиката в практиката си.
„На секундата разбрах, че искам да се занимавам с това, защото открих нещо много специално в начина, по който изглеждат рисунките. И всъщност неврографиката се яви обогатяване и разширяване на моя професионален опит, тъй като съм организационен психолог с основен фокус върху развитие на хора и организации, както и вдъхновение за едно специално пространство, което създадох – Enjoy Coaching.“
Целта на сесиите е човек да осъзнае къде са блокажите и ресурсите му, както и да помисли за ново работещо решение за актуален за него казус. Няма ограничение дали става дума за личен, или професионален план.
Подходът намалява напрежението, което сме насъбрали, и води до облекчение.
Идеята е всичко това да бъде елегантно насочвано от специалист, за да е ефективно. Именно в тази роля влиза Мила, която отправя фокуса към мислите, емоциите и телесните усещания на участниците в сесиите, така че да са тук и сега в темата и да не позволяват на мисълта им „услужливо“ да прескача на други места. Задаването на подходящи въпроси е начин участниците да изследват различни аспекти от казуса си и да сглобят пъзела към най-доброто за тях решение.
За ефективността на метода Мила съди по обратната връзка от клиентите: „Споделят за работещи решения, ценни прозрения, повече лекота в действията, вдъхновение, „изненадващи“ подобрения относно казусите им. Понякога това настъпва още в края на самата сесия, а друг път – дни, дори седмици по-късно.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Когато консултацията е индивидуална, темата я задава клиентът. Ако няма избран фокус, функцията на терапевта е да го предразположи, да си позволи да признае (понякога дори и пред себе си), че има неща в живота, които иска да му се случват по различен начин. „И така темите започват да изникват една след друга. Тогава се налага и да ги приоритизираме“, казва Мила.
Тя предлага и групови практики, в които предварително фиксира темите. Те са актуални за хората в активна работеща възраст и в условията на динамичния и осеян с промени живот.
„Избирам и теми, които са били силно актуални за мен и с които съм се справяла. Например бърнаутът и неефективните поведенчески стратегии, които често водят до него. Това са темите, в които горя – вече в позитивния смисъл на думата; в които намирам много вътрешен смисъл и мотивация да подкрепям останалите. Правя и групи за деца – между 10 и 13-годишни, където фокусът най-често са емоциите или пък суперсилите им.“
Не съм сигурна, че всеки има нужда да е спокоен. По-скоро балансът е важното. Балансът между спокойствие и вълнение, между работа и почивка. Самонаблюдението пък е начинът да се развиваме, да се подобряваме и да ни става все по-лесно в живота, във взаимоотношенията, във връзката ни със самите себе си.
Мила е майка на две деца, но фактът, че е и психолог звучи като да е една идея по-подготвена за ролята си на родител. Така ли е обаче и дава ли ѝ предимство професията?
„Когато вкъщи положението е извън контрол, взимам лист, правя си една бърза техника с рисуване и вместо да се разкрещя на двете си момчета, търся друг подход, през рисуването. Често отговорът на въпроса как да постъпя, излиза, но и като се успокоявам, изсипвайки емоцията на белия лист, вече нямам толкова потребност да крещя!
Може би звучи абсурдно как хващам маркер на фона на разхвърляната стая и две момчета, въоръжени с всичките си безумно шумни играчки, след което започвам да си драскам и да оцветявам на един лист, но за мен това работи. Иначе за по-задълбочените казуси, свързани с децата ми, си отделям специално време, в което си правя коучинг сесии с неврографика, така че да си помагам и да търся решения.“
На финала Мила ни показва как изглежда нейният бизнес план през очите на неврографиката. Кой както иска да го разбира...
„Намери си работа, която харесваш, за да нямаш нито един работен ден.“ Това го е казал някакъв абсолютен лентяй. Как така нито един? Когато обичаш това, което работиш, целият ден ти е работен ден! Всеки ден!
До тежкия екзистенциален извод от по-горе достига Елица Жекова, която определя себе си като „лауреат на два бърнаута и носител на експертизата „Как да се измъкнем от блатото, като сами се издърпаме за косата“. В последните 20 години Елица е графичен дизайнер. Добра е в това, което прави. Защото е талантлива (признава си го осъзнато и с гордост, не от самохвалство) и защото работи много. Ама много!
Елица Жекова. Снимка: Личен архив
„Аз съм човек, който никога не може да се отдели напълно от работата – винаги се паля, приемам служебните ангажименти и цели лично и за мен е немислимо да предам доверието на колегите и клиентите. Това е огромна грешка, защото ме прави перфектния служител, който може да бъде изцеден до капчица, ако попадне на „правилния“ работодател или клиент. А дори и да не попадна, вътрешната ми пружинка ще ме кара да се въртя на място и да бия барабанчето, докато не ми свърши батерията. True story“, разказва Елица, чиято история ни води към портите на бърнаута.
Оставяме я за малко пред вратата на професионалния ад и тичаме към кабинета на експерта. В него ни чака Слави Стоев – психолог с дългогодишен опит в подкрепа на хора чрез методите на когнитивно-поведенческата психотерапия, а също и ководещ (заедно с Мариана Събева) на любимия ни подкаст за психичното здраве Естествен ѝнтелект (подкрепете ги!). Питаме го първия и най-важен въпрос по темата.
Бързият му отговор е синдром на емоционално изчерпване. Част от енергийния двигател на тялото ни са емоциите. Това са привидно субективни преживявания, които обаче имат биологичното свойство да активират организма в една или друга посока. Когато човек е толкова изтощен от изискванията на реалността, че вече няма енергийния ресурс, за да се задвижи, за да реагира на това, което се иска и очаква от него, започва перманентно изчерпване.
Когато човек е до такава степен обезсилен от това, което му се случва, просто няма повече ресурс. Наличието на емоционално изчерпване означава, че ние за много дълго време, много рядко или в много малка степен сме имали онзи тип емоционални преживявания, които всъщност зареждат организма ни.
Нашият организъм има два вида нервна система, обяснява Слави. Едната е мобилизационна – тази, която активираме при вършене на задача. Другата е свързана с време за възстановяване и почивка, спокойствие, удовлетворение, гордост, щастие и усещането, че светът е едно добро място.
Когато функционираме много дълго време в перманентно усещане, че не можем да догоним темпото, че не се получават нещата, не можем да активираме онази нервна система, която помага на тялото да се възстанови.
Обратно при нашата героиня и нейната лична история. Връщаме я назад, за да отбележим кога е посяла зародиша на бърнаута в живота си.
Първа част: фрийлансър
„Всекидневието ми беше като на всеки „млад и динамичен човек“, както казват по обявите за работа, т.е. доста нездравословно. Късно лягане, ранно ставане, работа, работа, работа. След време – бебе, пак работа, работа – от третия ден след раждането (защото как така, поела съм ангажименти, хората разчитат на мен!).
Здравейте на тези, които все още си мислите, че сам да си си шеф е най-яко.
Но нека се върна към показването само на най-лошата страна на нещата. Читателите да си имат наум, че има и хубава, за нея – някой друг път.
В един момент се усетих, че нямам никакъв социален живот. Тъкмо се бяхме преместили на ново място, почти нямах нови познанства и единствените ми контакти, общо взето, бяха с клиентите. Работех си по цял ден сама и по пижама и водех под нос разговори със себе си, разбира се, за работа. В деня, в който излязох по пижама да взема детето от детската градина, реших да потърся външна причина за промяна. Намерих си работа в голяма фирма, за да имам поводи да излизам от вкъщи, да се среша и да си облека нормални дрехи. Да говоря с хора. Да вкарам малко структура и социален елемент.“
Втора част: нает служител
„Вълнения, хора, разговори, екипна работа, обедни почивки… То било супер да ходиш на работа в офис! Всекидневието ми стана една идея по-младо и по-динамично. Денят ми се удължи, движението ми се увеличи, научих как да вземам големи разстояния за нулево време, защото как се работи до 18:00, като от детската градина потропват нервно с крак, ако не вземеш детенцето до 18:10.
Всичко щеше да е добре, ако бях разредила личните клиенти.
Бележка към себе си: Не е нужно да направиш дизайните на целия свят!
Така и не се осмелих да приключа напълно с всички лични мои клиенти. Истината е, че не исках, защото бях работила много здраво, за да спечеля някои от тях. А и бях поела ангажимент, нали така? Запазих отношения с голяма част от тях и продължихме да работим.
По някое време започна доста да ми тежи, че – благодарение на пословичната ми липса на лични граници и неумението да казвам „не“ – съм поела прекалено голям брой ангажименти. Работният ми ден се увеличи двойно. Компромис направих, разбира се, със себе си и със семейството. След детска градина бързахме да се приберем, защото имам краен срок и се съсипвах от вина, че не можем с детето да останем в парка. Почивката ми за деня беше пътят до вкъщи. Детето проговори с британски акцент от гледане на „Пепа Пиг“. Това продължи повече от година.
От едно блато скочих директно в по-голямо и хубаво нагазих до шията.
Елица Жекова признава саркастично, че първият ѝ бърнаут явно не успява да я зашлеви достатъчно, та е решила да се пробва какво ще стане и втори път.
„Първия път имаше симптоми, но аз не разбрах, че трябва да забавя темпото, докато не дойде парният локомотив, който директно ме прати в болницата. При втория вече бях по-умна и ги познах веднага, а и те бяха доста по-сериозни. Чак тогава взех мерки.
Първият път беше през 2019. В продължение на два–три месеца през пролетта направо се смазах – всеки уикенд имах своеобразен „махмурлук“ от преумора – главоболие, светкавици в очите и виене на свят. В добавка възпаление на носната лигавица и конюнктивит… Нищо не направих. Продължавах да си работя, да тичам за детето, да си работя другите проекти, да ям, да спя и да повтарям деня отначало.
Една събота се събудих с изключително силен шум в ушите (все едно някой бие камбана до главата ми), силен световъртеж и гадене. Не можех да вървя, без да се подпирам. Тръгнах по лекари, по клинични пътеки...
В рамките на две седмици загубих и голяма част от слуха си в двете уши, а до края на лятото нещата само се влошаваха. До декември вече бях минала всички възможни видове прегледи и лечения и имах три различни диагнози, все с дълги и научни имена. Силно възпаление на средното ухо. Лабиринтна дисфункция. Двустранна асиметрична несиндромна глухота, все вследствие на стрес. А всъщност диагнозата е „изчерпана“. Диагноза: Черупка. Робот. Машина. Сянка.
Последният лекар ми каза: „Истината е, че не знам какво ти е, според изследванията си напълно здрава.“ Нормално, все пак бях на 36.
Тогава реших и да си дам почивка от постоянното препускане по лекари, процедури и изследвания (то и това е немалък стрес). Купих си предписания слухов апарат за лявото ухо (дясното беше окончателно аут). Върнах си се на работа и влязох в новата 2020 година. Нова година – нов късмет. Нали така?
Всъщност на мен цялото Велико глобално забавяне на темпото покрай ковид ми направи огромна услуга. Преминаването на разговорите в писмена форма и на слушалки ми беше добре дошло. Стоенето вкъщи ми беше супер – камерна обстановка, само два гласа за вслушване. Носенето на слухов апарат подобрява чуваемостта, но – наред с гласовете – чуваш и всяко щракане на химикалка, смачкване на хартия, местене на стол, както и климатика в другия край на стаята така, сякаш са до теб. Единственото хубаво в цялата ситуация беше, че като ми дойдеше в повече, просто се изключвах, махах апарата и потъвах в тишина. Не можех да изключа само шума в ушите, той си беше винаги там и всеки ден беше различен – щурци, бургии, корабна сирена, военен хор, африкански песни, хладилник… Ако не бях толкова заземена, щях да си помисля, че ми се включват алтернативни вселенски честоти.
Та прибрахме се по домовете си и аз слагах апарата само когато се налагаше да излизам и да слушам отдалеч.
Вършех си работата, пиех си гинко билобата и косата ми растеше като луда. Успокоих се, динамиката се сви в ъгъла и заспа. Шумът вече беше на нивото на хладилник, който спокойно си бръмчи някъде наблизо и само от време на време се „включва“ по-силно, когато съм притеснена или ядосана. Все по-рядко бях притеснена или ядосана. Все повече се завръщах към нормалното си аз, само дето се налагаше да си слагам ръката на ухото като фуния, ако искам да чуя нещо по-тихо. (Маските изобщо не помагаха, скривайки устните на хората, които тъкмо се бях понаучила да разчитам.) Музиката бавно започна отново да придобива познати форми. Лека-полека започнах да влизам в по-удобен и по-здравословен ритъм.
Постепенно разбрах, че от мен зависи да поставям граници.
Намалих частните поръчки до абсолютния минимум. Вършех си работата от 9:00 до 18:00 и започнах да си почивам вечер. То се оказа много хубаво.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Слави Стоев описва още симптоми, които може да са знак, че организмът ни функционира само през активната система, но не получава време за възстановяване.
Хората най-често биват диагностицирани с бърнаут, когато стигнат до кардиолог, гастроентеролог или невролог, обобщава психологът.
В следващите две години лекарите установяват окончателно около 60–70% загуба на слуха в лявото и 90% в дясното ухо на Елица.
„Тъкмо си мислех, че ще си остана така и това е добре, когато внезапно при едно по-голямо натоварване на работа една сутрин слухът ми изчезна напълно и в двете уши. Нова хоспитализация, нови вливания на познатите лекарства. Няколко дни след края на лечението, слухът се завърна до степента си 60–70%.
Това се случи няколко пъти на всеки 5–6 месеца. Винаги, когато имах повече и по-продължителен стрес, спирах да чувам, шумът в ушите ми се увеличаваше и сменяше честотата си и започваше да ми се вие свят. Последния път лечението не даде ефект. Взех си отпуск и заминахме на почивка за няколко дни. Като се върнахме, се оправих. При следващите загуби на слуха изобщо не ходех в болница – вземах си почивка и намалявах темповете“, споделя Елица.
Съвсем случайно и при друг повод Елица научава каква е пълната причина за загубата на слуха ѝ. При едно генетично изследване със съвсем друга цел се оказва, че тя носи патогенен вариант на гена, който кодира синтезирането на единия от протеините, отговорни за клетките във вътрешното ухо. Мутация в този ген прави носителя му податлив към отключване на несиндромна глухота, особено при определени нездравословни условия на живот.
„УНГ лекарката ми каза, че и нивата на кръвната захар, на кортизола и на кръвното налягане също играят съществена роля за клетките на вътрешното ухо. Разбрах защо слухът ми спада, когато се ядосам или разстроя, или дори когато прекаля със сладкото. Разбрах защо след по-продължителни периоди на стрес и преумора направо спирам да чувам.“
След 2023-а нещата във фирмата, в която Елица работи, ексалират и поради претоварване, тя отново стига до пълна глухота.
„Този път не ми се размина след няколко дни почивка, а навлязох в една дълга, ужасна серия. Разбира се, не спрях да работя. Нещата бяха зле. Здравей, дъно, стари приятелю…“
Докато Елица влиза от едно емоционално прегаряне в друго, бързаме да се опрем на професионалното мнение – бърнаутът е обратим! Изключително важно е човек да си вземе отпуск, но е важно и какво ще прави по време на този отпуск, уточнява Слави Стоев. Дали може да се грижи за собствения си енергиен капацитет?
„Когато се стигне до крайните форми на бърнаута, тогава трябва да се активира т.нар. клиничен протокол, който включва психотерапия. А когато говорим за осезаемо и осъзнато изчерпване на енергия и при психиатрични симптоми, няма нищо срамно човек да се види с лекар психиатър, който може да подкрепи централната и периферната нервна система, за да се справи. Защото понякога се налага хората да пият антидепресанти, да пият успокоителни за някакъв кратък период между 6 и 12 месеца. Което не те прави луд!“
Слави препоръчва и енергизиращи практики, всякакви техники, свързани с успокояване на централната нервна система, занимания, които не ни натоварват физиологично – тип разходки, йога, риболов. Той уточнява, че ходенето на фитнес поради отделянето на ендорфини и някои други химикали, ни кара да се чувстваме добре, но също изтощава организма, без да го презарежда.
„В началото на 2024 инстинктът ми за самосъхранение се включи и реших да направя абсолютно немислимото – да спра да работя, да отлепя лепенката със замах и просто да изпадна в безтегловност за известно време. Приятно ми е, Майор Том.
Напуснах работа и се отдадох на тотален вакуум. Оказа се супер, още повече че съвпадна с пролет, Великден, птички, пчелички и цветенца. Както каза 10-годишният ми син тогава:
„Нашата работа е да си живеем живота и да гледаме светлината.“
Отне ми една седмица да се отърся от постоянната тревожност и да спра да искам да си проверявам имейла. Светът не свърши. Корпоративният свят не колабира. Дълго време след напускането си отспивах. След дежурното ставане в 6:00, за да изпратя детето на училище, просто си лягах пак и спях с часове. Без угризения, без вина. Тялото ми и психиката ми наваксваха с най-лесно запълнимите дефицити.
Започнах да ходя пеша по няколко километра на ден, което за мен си е сериозно постижение след години зад бюро или постоянното бързане да стигна някъде със свръхзвукова скорост. Имах цялото време на света и свободата да го запълня с каквото си поискам.
Изследвах си всичко, което ми беше останало за изследване, и започнах да запълвам недостици и да потушавам пикове.
Изкарахме едно лято на безгрижие, без притеснения, че дължа нещо някому, че имам срок, среща, непроверена поща или нотификация в Тиймс.
После детето започна пети клас и ежедневието ми се напълни със задачи по математика за басейни, които се пълнят от две тръби, гръцка митология и история на цивилизациите по Двуречието. Ние с него сме „колеги“ по бюра и докато той си пише домашните, аз се заех да вкарам малко файлове в ред и да си пооправя портфолиото.
Имах време и да помисля какво ще правя нататък. Не бях сигурна дали искам отново да се връщам в голяма компания. Стигнах до извода, че колелото отново се е завъртяло и ми е ред да поработя пак сама и със собствен ритъм.
В момента тъкмо излизам от зимния си сън и приключвам едногодишната почивка, която си бях обещала. Започнах полека да се връщам към активна фрийланс работа и да работя по поръчки, които ми харесват.“
Слави Стоев препоръчва преките ръководители да сигнализират и да съдействат, ако забележат, че някой от служителите им проявява симптоми на емоционално претоварване. Трудността идва, ако човек сам си е шеф, но тогава може повече да се вслушва в себе си и в близките си хора, защото много често те забелязват, когато нещо се променя в нас и не е наред.
Елица пък признава, че няма да разкаже история как като феникс от пепелта се е издигнала с нови знания за самосъхранение, железни лични граници и ново умение за бавен живот. Онова, в което се е убедила, е, че стресът е неизбежен и е добър двигател, но не трябва да позволяваме да стане враг и отрова. Приема го като кон, който трябва да яхнем, за да ни закара на място, което искаме.
„Опитвам се да съм по-търпелива – и към себе си, и към останалите. Пожелавам си да оставя животът да се доизкаже и тогава да действам. Може да се окаже дори, че няма нужда всеки път да скачам отвисоко, а мога и да заобиколя и пак да стигна там, където искам.“
„Не си длъжна.“ Не си длъжна да спасяваш целия свят. Не е нужно да участваш навсякъде. Ще се оправят и без теб.
„Не си виновна.“ Не си виновна, че оглуша.
„Не е това важното.“ Важна си ти, важно е семейството. Важно е здравето и спокойствието. Другото ще се намести и ще се случи, когато трябва.
Психотерапията за двойки работи. Но само ако и двамата участници са съгласни да посещават психолог. И само ако са достатъчно търпеливи да стигнат до момента, в който промяната в мисленето им за самите себе си и след това за другия, е видима от поведението им. Този период обаче може да трае години. Услугата не е и от най-евтините, но понякога е по-добре да инвестираме в менталното си здраве, отколкото да търчим за нови дрехи в мола, нали?
Испанското издание psicologiaymente.com засяга темата за семейната терапия като ключ към успешно съжителство. Авторката на този текст – Каролина Марин, която е психолог и специалист в областта на семейното терапевтиране, се впуска в анализ как работи консултацията с професионалист и с какво е полезна на двойката.
Проблемите в съвместното съжителство – трудна тема, нали? Въпреки това понякога тези казуси са много по-сложни в главата ни, отколкото в действителност.
Без значение колко перфектна изглежда една двойка в Instagram, никой не е защитен от трудности в съвместния живот. Някои успяват да ги преодолеят, докато други остават на място като в безкраен цикъл. Знаете ли каква е разликата? Начинът, по който се подхожда към тези проблеми, и готовността на двамата партньори да ги решават като екип.
Когато справянето със затрудненията между двама души изглежда непосилно, терапията за двойки се явява добра алтернатива за разрешаване на проблемите с помощта на външен поглед. Но как протича този процес?
Нека да започнем с един много често срещан пример.
Тук авторката дава пример с двойка, която е заедно от 5 години. Първата им година е като меден месец, но вече от една година се сблъскват с проблеми, които не знаят как да разрешат.
Единият човек в двойката е доста затворен и от страх, че не знае как да изрази емоциите си или да не би да остане неразбран, дълго време потиска едно недоволство: лошото управление на финансите от страна на другия човек. Тази нестабилност постепенно започва да разяжда връзката им, без нито един от двамата да го осъзнава.
В началото това не изглежда като проблем – ако единият не може да се справи с покупките, сметките или с други разходи в домакинството, другият поема всичко. Но с времето тежестта започва да се усеща все повече, докато един ден по-натовареният финансово не избухва. И излива цялата натрупана ярост. Всичко това се случва в един иначе обикновен момент, а реакцията идва с крясъци.
Този, по когото се вика, може да си помисли, че другият човек е „полудял“, тъй като малкият инцидент не изглежда достатъчно сериозен, за да предизвика такава реакция. Потискалият емоциите си, от своя страна, вероятно ще се чувства виновен, че е загубил контрол, без дори да успее да обясни, че капката, преляла чашата, не е истинската причина за неговото неудовлетворение.
Понякога, когато сме вътре във връзката, е трудно да видим корена на проблемите. Още по-трудно е да знаем как да ги решим, особено когато никога не сме били научени да изследваме емоциите си и да ги изразяваме по асертивен начин, така че да намерим общо решение.
Именно тук фигурата на терапевта за двойки придобива важност. Ако и двамата партньори са съгласни, специализиран терапевт ще играе ролята на наблюдател, безпристрастен слушател и на човек, който предлага начини двойката да се научи да общува по-добре и да разрешава проблемите си с уважение и любов – чувствата, които първоначално са ги събрали.
Когато говорим за проблеми в съжителството, имаме предвид тези предизвикателства, които възникват при споделянето на живота с някого. Някои от най-често срещаните са:
Изборът между терапия за двойки и индивидуална терапия зависи от конкретната ситуация и от потребностите ви. Например, ако усещате, че конфликтите в отношенията са свързани с лични казуси като несигурност или емоционални затруднения, може да бъде по-полезно първо да разгледате варианти за индивидуалната терапия. Това би помогнало човек да работи върху себе си и да допринесе положително за динамиката на двойката.
От друга страна, терапията за двойки е идеална, когато проблемите директно засягат самата връзка и трябва да бъдат разгледани заедно. Това включва ситуации като неефективни комуникационни модели, повтарящи се проблеми или емоционално отдалечаване, което и двамата усещат.
Още не сме свършили, скрол надолу
Важно е да се отбележи, че невинаги става въпрос за избор между едното и другото. Има случаи, в които комбинираният подход може да бъде най-полезен. Например, ако и двамата партньори имат лични проблеми, които пречат на връзката, работата в индивидуална терапия, последвана от решаване на общите проблеми в терапия за двойки, може да бъде ефективна стратегия.
И нещо важно: има случаи, когато терапията за двойки не е препоръчителна. Например, ако някоя от страните не желае да се ангажира с процеса, ако е имало физическо или емоционално насилие, ако единият от двамата е решил да се разведе и т.н.
Работата в терапията за двойки не е „както дойде“. Всъщност се разделя на няколко етапа, които помагат да се разгледат проблемите в съжителството по структуриран начин. Ето как обикновено се развива процесът:
Имайте предвид, че успехът на терапията не зависи само от терапевта. Важно е и двамата участници да се ангажират активно, да разсъждават върху собствените си нагласи и да прилагат наученото извън сесиите. Това е работа в екип.
Източник: psicologiaymente.com
HOUR SPACE – Общество за психология и психотерапия организира безплатна група за подкрепа на хора, пострадали от насилие, в партньорство с Милица Бельовска, гещалт психотерапевт, и Ралица Станкова, психолог и интегративен психотерапевт. И двете имат опит в работата с хора, пострадали от насилие.
Срещите са за пълнолетни лица, а участието в тях – напълно безплатно.
Групата ще се провежда на живо в рамките на 12 срещи в София, в hOUR SPACE. Те ще са с продължителност от 2 часа всяка – 26 октомври, 9 ноември, 23 ноември, 7 декември, 21 декември, 4 януари, 18 януари, 1 февруари, 15 февруари, 8 март, 22 март и 5 април.
Още не сме свършили, скрол надолу
Идеята е да се създаде общност от хора, които са преживели насилие под една или друга форма. Ще бъде изградено безопасно пространство за споделяне, което ще улесни преодоляването на трудностите, пред които участниците са изправени. А процесът ще помогне на всеки да открие своя вътрешен потенциал за трансформация в рамките на терапевтичния опит.
„Научих, че всеки човек, който е бил в ситуация на насилие, има нужда от подкрепа, разбиране и много емпатия. Неща, които невинаги може да намери сред своите близки и роднини“, споделя Милица Бельовска, гещалт психотерапевт. „Мисля, че човек по-леко може да си върне надеждата и смисъла след тежко преживяване, когато бъде подходящо подкрепен“, допълва Ралица Станкова, психолог и интергративен психотерапевт.
Ако искате да се включите в групата, е необходимо да се регистрирате тук.
Как се споделя диагнозата рак на гърдата, как се говори по темата с децата, родителите и колегите, каква е ролята на психологическата подкрепа в периода на лечение, а нерядко и след него, съветва Жечка Илиева, детски психолог към фондацията „Една от 8“.
Психологическата помощ в този момент е от огромно значение, защото се отнася до проблем, с който една жена тепърва се среща и предполагаемо не намира ресурси, с които да подходи към ситуацията. Много е важно тя да получи психологическа грижа, защото, тръгвайки по пътя на лечението, който е придружен от серия отделни стъпки, отдавайки цялата си енергия на медицинската част, жената често забравя да помисли за своето емоционално състояние.
Забравя да попита самата себе си „Как си давам правото да не удържам?“, „Как си давам правото да тъгувам?“, „Как ще премина през това – какво се случва с мен?“. Забравя, че има правото да свали маската, която си поставя, за да не разклати семейството си, за да не развали нечий друг свят, да не притесни другиго. Именно в тези мигове на среща с подобна болест си мисля, че една жена има правото да си позволи да бъде такава, каквато не си е позволявала да бъде дълго време.
За да бъде намалена тази застрашителна сила, която връхлита при получаването на диагнозата, може би една от най-трудните стъпки е споделянето на болестта с близките и със семейството. Със сигурност това е труден разговор, защото от една страна жената се чувства обезпокоена както за себе си и за собствения си живот, така и за онези, които биха били застрашени от това усещане. Всичко това неминуемо и като емоция се отразява на цялото семейство.
Има и един друг момент – в семейството жената обикновено е справящата се. Тя знае, че семейството я подкрепя, но то я подкрепя по един специфичен начин, близките са част от общата картина. А когато потърси психологическа помощ, тя търси помощ извън тази рамка от човек, който може да види неща, които тя самата не вижда, и да ѝ даде подкрепа, от която дори не е подозирала, че има нужда.
Трудно бих дала конкретни съвети, защото всички семейства функционират по различен начин и това, което е приемливо за една семейна система, за друга не е подходящо. Всеки има своя личен опит, на базата на който може да прецени какво да бъде споделено, как да бъде споделено и кога да бъде споделено.
Тук няма правилно и неправилно. Някои хора избират да споделят за болестта си на по-късен етап, когато те самите са по-добре информирани. Други предпочитат да кажат веднага. Добре е действително да е събрана възможно най-много информация за заболяването и тя да бъде представена синтезирано, за да може, сядайки семейството на масата за този разговор, да не останат прекалено много въпросителни. Това е начинът да се намали тревожността във всички, включително в самата жена, и ситуацията да се подрежда като своеобразен пъзел – не с готови решения, но с подход за решения.
Със сигурност не е добър подход просто да се седне и подобна новина да се изстреля директно на едно дете. Първо трябва да помислим какво изобщо знае детето за диагнозата, на каква възраст е, защото това определя и доколко то ще се разбере за какво става въпрос.
Например едно съвсем малко дете няма как да разбере за какво става дума. На толкова малки деца е добре да се разкаже по детски, под формата на приказа, че на мама ѝ предстои лечение, за възможните промени... Във фондация „Една от 8“ създадохме разказвателна книжка, в която под формата на картинки представяме през какво ще се наложи да премине мама. Така се опитваме да обясним неразбираеми за малкото дете неща като химиотерапията, лъчетерапията, самата болест по разбираем за него начин.
Предпазването на децата в тази възраст е именно поднасянето на конкретната информация, конкретно за случая на майката – каква е точно диагнозата, какво лечение предстои. Младежите не биха имали нужда толкова от онагледяване, както по-малките деца, а по-скоро от конкретика, свързана с етапите на лечение – кога ще започнат, колко време ще траят, как ще се чувства вероятно майката, евентуалното ѝ неразположение. Това ще върне донякъде усещането за предвидимост и спокойствие в семейството, макар и не изцяло. Едно обяснение, с което се казва „Аз знам това и ти го споделям, защото си голям, имам ти доверие и това ще ти помогне да селектираш информацията в интернет, която е огромна“.
Когато децата не разбират нещо, обикновено пребивават в страха, а страхът е много лош господар и съветник. Когато липсва разговорът у дома, нещата могат да бъдат преувеличени и ситуацията да ескалира. Детето трябва да се усеща здраво стъпило на земята, а не без почва под краката си. Разбира се, това спокойствие не се постига за един ден или с един разговор, а с воденето на такива, когато детето има нужда или когато усеща, че майка му е разтревожена.
В никакъв случай не бива да се крият. Емоциите ни битуват в дома ни, независимо дали искаме или не. Те са поканени там всекидневно – на масата ни, в леглото ни, в душата ни. Те са около и във нас и са видими, дори да нямат физическа проява. Те са в невербалното, в поведението ни, дори в начина, по който седим, вперили поглед в нищото.
Това са неща, които се забелязват, а децата са изключително сетивни – те усещат всяка промяна, без значение на каква възраст са. Дори бебетата усещат, че майка им се оттегля в себе си. По-големите още с прекрачването на прага, усещат промяната. Така че ако си мислим, че запазвайки мълчание, те няма да усетят, че имаме проблем, грешим дълбоко.
Не трябва да забравяме, че никой от нас не избира дали да се разболее от рак, никой не пожелава никому подобно нещо, но всеки би могъл да попадне в тази ситуация. Когато споделим за болестта с приятелското си обкръжение, с професионалната си среда, нашето послание е „Да, аз в момента имам проблем“. Tова е нещо, което те чуват, и разбират, че ако и те в даден момент се сблъскат със същия проблем, биха могли да говорят спокойно за него. Защото ако се затваряме в себе си, вероятността да получим подкрепа клони към нула. Но ако споделим и протегнем ръка, е далеч по-вероятно някой да откликне.
Още не сме свършили, скрол надолу
Безспорно това са трудни моменти, но има нужда от приоритизиране – когато се лекуваме, се фокусираме върху физическото оцеляване. Ако погледнем на ситуацията, казвайки си „Сега ще се погрижа за здравето, а след това ще се погрижа и за женствеността си“, това би могло да ни помогне. Има възможности жените да се подложат на различни процедури за реконструкция на гърда, да използват перуки, които не се различават от естествената коса.
По-големият въпрос обаче е, че в съзнанието си ние имаме стереотип за женственост и ако допуснем в себе си чувството на дефицит в тази насока, каквото и да направим по тялото си, това усещане ще е проявление в живота ни занапред. Затова е нужно, ако жената държи в себе си страхове и се чувства несигурна да се справи сама, да потърси подкрепа.
Посланието, което винаги съм отправяла към жените, е да се грижат за себе си. Да се преглеждат, да ходят на профилактични прегледи ежегодно и задължително. Колкото по-рано се открие ракът на гърдата, той е не само лечим, но и толкова по-малко интервенции и лечебни протоколи ще се наложат. Бих посъветвала жените да вярват на медицината, да не оспорват постиженията ѝ и да не се осланят на алтернативни методи.
