Как се споделя диагнозата рак на гърдата, как се говори по темата с децата, родителите и колегите, каква е ролята на психологическата подкрепа в периода на лечение, а нерядко и след него, съветва Жечка Илиева, детски психолог към фондацията „Една от 8“.
Психологическата помощ в този момент е от огромно значение, защото се отнася до проблем, с който една жена тепърва се среща и предполагаемо не намира ресурси, с които да подходи към ситуацията. Много е важно тя да получи психологическа грижа, защото, тръгвайки по пътя на лечението, който е придружен от серия отделни стъпки, отдавайки цялата си енергия на медицинската част, жената често забравя да помисли за своето емоционално състояние.
Забравя да попита самата себе си „Как си давам правото да не удържам?“, „Как си давам правото да тъгувам?“, „Как ще премина през това – какво се случва с мен?“. Забравя, че има правото да свали маската, която си поставя, за да не разклати семейството си, за да не развали нечий друг свят, да не притесни другиго. Именно в тези мигове на среща с подобна болест си мисля, че една жена има правото да си позволи да бъде такава, каквато не си е позволявала да бъде дълго време.
За да бъде намалена тази застрашителна сила, която връхлита при получаването на диагнозата, може би една от най-трудните стъпки е споделянето на болестта с близките и със семейството. Със сигурност това е труден разговор, защото от една страна жената се чувства обезпокоена както за себе си и за собствения си живот, така и за онези, които биха били застрашени от това усещане. Всичко това неминуемо и като емоция се отразява на цялото семейство.
Има и един друг момент – в семейството жената обикновено е справящата се. Тя знае, че семейството я подкрепя, но то я подкрепя по един специфичен начин, близките са част от общата картина. А когато потърси психологическа помощ, тя търси помощ извън тази рамка от човек, който може да види неща, които тя самата не вижда, и да ѝ даде подкрепа, от която дори не е подозирала, че има нужда.
Трудно бих дала конкретни съвети, защото всички семейства функционират по различен начин и това, което е приемливо за една семейна система, за друга не е подходящо. Всеки има своя личен опит, на базата на който може да прецени какво да бъде споделено, как да бъде споделено и кога да бъде споделено.
Тук няма правилно и неправилно. Някои хора избират да споделят за болестта си на по-късен етап, когато те самите са по-добре информирани. Други предпочитат да кажат веднага. Добре е действително да е събрана възможно най-много информация за заболяването и тя да бъде представена синтезирано, за да може, сядайки семейството на масата за този разговор, да не останат прекалено много въпросителни. Това е начинът да се намали тревожността във всички, включително в самата жена, и ситуацията да се подрежда като своеобразен пъзел – не с готови решения, но с подход за решения.
Със сигурност не е добър подход просто да се седне и подобна новина да се изстреля директно на едно дете. Първо трябва да помислим какво изобщо знае детето за диагнозата, на каква възраст е, защото това определя и доколко то ще се разбере за какво става въпрос.
Например едно съвсем малко дете няма как да разбере за какво става дума. На толкова малки деца е добре да се разкаже по детски, под формата на приказа, че на мама ѝ предстои лечение, за възможните промени... Във фондация „Една от 8“ създадохме разказвателна книжка, в която под формата на картинки представяме през какво ще се наложи да премине мама. Така се опитваме да обясним неразбираеми за малкото дете неща като химиотерапията, лъчетерапията, самата болест по разбираем за него начин.
Предпазването на децата в тази възраст е именно поднасянето на конкретната информация, конкретно за случая на майката – каква е точно диагнозата, какво лечение предстои. Младежите не биха имали нужда толкова от онагледяване, както по-малките деца, а по-скоро от конкретика, свързана с етапите на лечение – кога ще започнат, колко време ще траят, как ще се чувства вероятно майката, евентуалното ѝ неразположение. Това ще върне донякъде усещането за предвидимост и спокойствие в семейството, макар и не изцяло. Едно обяснение, с което се казва „Аз знам това и ти го споделям, защото си голям, имам ти доверие и това ще ти помогне да селектираш информацията в интернет, която е огромна“.
Когато децата не разбират нещо, обикновено пребивават в страха, а страхът е много лош господар и съветник. Когато липсва разговорът у дома, нещата могат да бъдат преувеличени и ситуацията да ескалира. Детето трябва да се усеща здраво стъпило на земята, а не без почва под краката си. Разбира се, това спокойствие не се постига за един ден или с един разговор, а с воденето на такива, когато детето има нужда или когато усеща, че майка му е разтревожена.
В никакъв случай не бива да се крият. Емоциите ни битуват в дома ни, независимо дали искаме или не. Те са поканени там всекидневно – на масата ни, в леглото ни, в душата ни. Те са около и във нас и са видими, дори да нямат физическа проява. Те са в невербалното, в поведението ни, дори в начина, по който седим, вперили поглед в нищото.
Това са неща, които се забелязват, а децата са изключително сетивни – те усещат всяка промяна, без значение на каква възраст са. Дори бебетата усещат, че майка им се оттегля в себе си. По-големите още с прекрачването на прага, усещат промяната. Така че ако си мислим, че запазвайки мълчание, те няма да усетят, че имаме проблем, грешим дълбоко.
Не трябва да забравяме, че никой от нас не избира дали да се разболее от рак, никой не пожелава никому подобно нещо, но всеки би могъл да попадне в тази ситуация. Когато споделим за болестта с приятелското си обкръжение, с професионалната си среда, нашето послание е „Да, аз в момента имам проблем“. Tова е нещо, което те чуват, и разбират, че ако и те в даден момент се сблъскат със същия проблем, биха могли да говорят спокойно за него. Защото ако се затваряме в себе си, вероятността да получим подкрепа клони към нула. Но ако споделим и протегнем ръка, е далеч по-вероятно някой да откликне.
Още не сме свършили, скрол надолу
Безспорно това са трудни моменти, но има нужда от приоритизиране – когато се лекуваме, се фокусираме върху физическото оцеляване. Ако погледнем на ситуацията, казвайки си „Сега ще се погрижа за здравето, а след това ще се погрижа и за женствеността си“, това би могло да ни помогне. Има възможности жените да се подложат на различни процедури за реконструкция на гърда, да използват перуки, които не се различават от естествената коса.
По-големият въпрос обаче е, че в съзнанието си ние имаме стереотип за женственост и ако допуснем в себе си чувството на дефицит в тази насока, каквото и да направим по тялото си, това усещане ще е проявление в живота ни занапред. Затова е нужно, ако жената държи в себе си страхове и се чувства несигурна да се справи сама, да потърси подкрепа.
Посланието, което винаги съм отправяла към жените, е да се грижат за себе си. Да се преглеждат, да ходят на профилактични прегледи ежегодно и задължително. Колкото по-рано се открие ракът на гърдата, той е не само лечим, но и толкова по-малко интервенции и лечебни протоколи ще се наложат. Бих посъветвала жените да вярват на медицината, да не оспорват постиженията ѝ и да не се осланят на алтернативни методи.
