Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Кога един баща става баща – преди появата на детето, веднага след като бебето се роди, или много време след това? Разнищваме този въпрос с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
Разбрахме, че мъжете също имат душа, че на всичкото отгоре, понякога и плачат! Защо е важно да НЕ потискат емоциите си и докъде ще стигнат, ако все пак го правят?
Д-р Сотиров говори колко е важно един баща да може да се вдетини и да регресира до нивото на бебето, да гука и да си играе с него. Обсъждаме и има ли място за мъжественост в това инфантилизирано поведение.
Ролята на мъжа в семейството включва и опора, подкрепа и закрила на жената, на която пък понякога ѝ идва до гуша от нейната роля на майка.
Гледайте епизода тук:
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Детето променя отношенията в двойката, а с психиатъра д-р Владимир Сотиров дълбаем към отговорите на въпросите защо и как. В една съвсем нова и различна ситуация изведнъж усещането може да е като да имаш съвсем нов и различен партньор. Защото той проявява непроявени до този момент характеристики.
Ще разберете и какво правим със секса – правим ли го? Както и защо е важно мъжът да бъде овластен със задачи, свързани с детето, а не да е изолиран встрани. Ще се запитаме какви са очакванията ни към децата и до какво води натоварването им с отговорността, че заради тях сме заедно.
Какво да правим, ако имаме нужда от помощ – индивидуална и обща?
Д-р Сотиров извежда ползите от семейната терапия, която обаче невинаги е в посока партньорите да останат заедно. Как, ако стигнат до раздяла, да кажат на детето си по начин, който да го предпази от травматични последствия?
Гледайте епизода тук:
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Още не сме свършили, скрол надолу
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Какво е следродилната депресия – лигавщина или сериозен проблем, който изисква подкрепа от близките и понякога дори намеса на специалист? По тази тема си говорим в шестия епизод на видео поредицата Майко мила, БЕБЕТО! с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
В епизода той откроява разликите между състоянието, наречено baby blues, и следродилната депресия, която понякога може да има и предродилни елементи и да си е една предродилна депресия. Ще разберете кои са основните симптоми на следродилната депресия, минава ли и кога. Гледайте епизода тук:
Д-р Сотиров говори и за помощта, която ако е натрапена, се оказва насилие. Коментираме и майките героини, както и рисковете от депресия при самотните родители. Накрая ще направим извод, че е важно сами да поискаме помощ.
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
„Локалите“ – групи от младежи, обикновено облечени в черно, които пребиват случайни хора „за спорта“ – станаха повод за още повече негативна енергия, тревога и стрес. Сложихме им етикети, намразихме ги, даже преди да сме ги срещнали, и оставаме с впечатлението, че агресията в страната удря тавана. И никак не сме далеч от истината вероятно, но проблемът е, че… това не решава проблема.
Психиатърът д-р Владимир Сотиров, управител на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“, вижда в „локалите“ лошо гледани деца – деца, които са израснали в дефицит на любов, деца, които са били системно неглижирани или дори активно малтретирани – били са „възпитавани“ строго (възможно е да са „яли“ доста шамари от строгите си бащи дори при най-малкото провинение, например неподчинение и това е възможно да е бил единственият начин, по който бащата е присъствал в живота на детето).
Според него много родители смятат, че възпитанието на децата се състои единствено в налагане на правила, в отправяне на изисквания и очакване за пълно подчинение. „Родителите смятат, че това им се дължи от децата, след като „от нищо не са лишени“, осигурено им е „всичко“, като тук се има предвид обезпечаване единствено на материалните нужди на детето, но не и на емоционалните.“
„Локалите“ са симптом на едно провалено родителство. Децата са огледало на своите родители – гледаме децата и тяхното девиантно поведение, но виждаме родителите и техните дефицити да се грижат и да обичат.“
Задаваме си въпроса дали обаче социалните мрежи не хиперболизираха образа на агресивните младежи? Дали боят не започна да звучи като нов прочит на стар стих? Д-р Сотиров смята, че винаги е имало канали за комуникация, през които са се предавали начини на мислене и форми на поведение. И дава пример с футболните агитки в миналото, които не са имали нужда от дигиталните социални мрежи, за да организират своите набези. „Социалните мрежи правят нещата само по-динамични.“
Дали младите хора днес са по-гневни от тези преди 20 години – психиатърът се съмнява да е така, въпреки че не може да каже със сигурност. По-скоро вижда леко модифициране във формите на изразяване на гнева.
„Например поведенията на самонараняване са станали по-популярна и разпространена форма за отреагиране на фрустрациите и гнева. Самоувреждащите поведения също са (суб)културно специфични – от (зло)употребата с алкохол и наркотици, през порязванията по крайниците, та чак до малтретирането на тялото (и душата) чрез гладуване или подлагане на обезобразяващи козметични процедури“, обяснява той.
Тези деца най-вероятно са били системно неглижирани, не им е било обръщано достатъчно внимание, никой не се е ангажирал с тях, с техните преживявания, с вътрешния им свят, с вътрешните им конфликти и терзания, с несигурностите и страховете им, коментира д-р Сотиров. Именно с това той си обяснява факта, че те развиват подобни форми на поведение – от една страна да демонстрират (това е ключово, подчертава психиатърът) колко са смели и силни, а от друга страна – да заявят за своето съществуване по начин, който трудно ще направи когото и да било безразличен.
Тоест, тези агресивно действащи групички младежи „имат нужда да (свръх)компенсират преживяването си за незначителност, за незабележимост.
Тези деца викат, крещят за внимание. И мисля, че тази потребност е съвсем валидна. Проблемът е, че тази нужда от валидиране не може да дойде от родителите им, поради собствените им дефицити.
Ето защо тази потребност ще трябва да бъде удовлетворена по институционален път – служби (правоохранителни, пробационни, превъзпитателни) ще трябва да влязат в ролята на отсъстващия родител, който да наложи нужните санкции, но с грижа и внимание. Иначе казано – с любов.“
Агресията е поведение и като всяко поведение подлежи на култивиране – думите на д-р Сотиров звучат успокояващо на фона на крещящото недоволство, в което не откриваме разрешение. Затова с дългогодишния и опитен психиатър се залавяме да търсим причините за появата на толкова много физически изразен гняв.
Проявите на агресия той определя като артефакт на културата и отбелязва, че търпят влияние от същата тази култура, разбирана като система от норми и ценности, регулиращи отношенията между хората. Тоест – културата предписва допустимите поведения, а субкултурата предписва своите поведения, които често са контрапункт на мейнстрийм културата.
Д-р Сотиров нарича гнева преживяване и ни обяснява, че той възниква тогава, когато несправедливо ни е отнето нещо, което ни се полага по право.
„Когато сме малки деца, още бебета, на нас ни се полага да бъдем обожавани, след това ни се полага да бъдем харесвани, а по-късно да бъдем обичани. Да бъдем обичани означава, че можем да бъдем и критикувани, но с грижа и внимание към усещането ни за лично достойнство.
Обичта изключва малтретирането, садистичните наказания, униженията. Ако един родител е обичащ, детето усеща любовта му дори тогава, когато родителят го наказва.
Ако обаче детето е лишено от любовта, която му се полага по право, то реагира с гняв. Гневът се проектира в поведението под формата на агресия. Когато гневът е насочен към авторитет (какъвто е родителят, сам по себе си), който е прекалено силен и е опасно да се конфронтираш с него, гневът се пренасочва към някого в съседство, който е по-слаб и върху когото е безопасно да излееш гнева си. Или пък върху себе си.“
Във всеки случай агресията (независимо дали е насочена към другите, или към себе си) е проявление на дефицит на любов, обобщава психиатърът. Той е категоричен – отгледаните с любов деца не са агресивни. „Или по-скоро агресията при тях е култивирана – трансформирана в конкурентност, амбициозност, желание да се докажеш през академични или спортни постижения, непримиримост с неправдите, твърдо отстояване на позициите си.“
Неглижирането също е предпоставка за възникване на фрустриращи преживявания и гняв. Купуването на маркови дрехи и маратонки не е проява на любов, казва д-р Владимир Сотиров. Защото, обяснява той, любовта на един родител към неговите деца се проявява в начина, по който този родител общува с тях, във времето, което прекарва в игри с тях, във вниманието, което им отделя, особено когато те имат нужда от него.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Любовта е отношение, поглед, милувка, интонация, дума. Безразличието, отсъстващият поглед, прекаленото ангажиране със свои задачи и реагирането с раздразнение на желанието на детето от общуване с родителя, са все форми на лишаване от любов. Лишените от любов деца не стават здрави възрастни. Гневът, който лишаването им от любов предизвиква, може да ги съпътства през целия им живот.“
Поглеждаме и към така традиционно ползваните „лоши“ и „добри“ чувства, за които ни се говореше преди 30 години, но те се оказват актуални и днес.
„Няма позитивни и негативни чувства. Всички емоции са полезни. Гневът също. Той ни помага да се защитим, когато сме злоупотребени, насилени, ограбени. Гневът мобилизира съпротивата ни, дава ни сила да се противопоставим и да не позволим да бъдем злоупотребени. Единственият проблем е, ако насочим гнева си не към насилника, не към този, който ни отнема онова, което е наше и което ни се полага изначално – да бъдем зачитани и третирани с уважение, с грижа и внимание (което е еквивалент на любовта)“, казва д-р Сотиров.
Той е убеден, че дори и да сме постъпили лошо и да сме наранили (волно или неволно) друг човек, има начини да бъдем санкционирани с грижа и внимание. Онова, което е важно, когато става дума за чувства, е:
„А не да придобиват единствено форма в поведения. Важно умение, свързано със съзряването на личността, е придобиването на способността за наричане на нещата с истинските им имена и тяхното споделяне. Важно е да можем да кажем: „Това, което се случи/направи, ме нарани. Чувствам се объркан/тъжен/отчаян/гневен/уплашен.“
Няма лоши чувства, има лоши поведения, обобщава д-р Сотиров.
В това да погледнем към обстоятелствата в миналото ни, които пораждат агресията, специалистът вижда пътя към разрешаване на агресивното поведение. Важно е да посочим и аналозите на тези обстоятелства в настоящето, които активират агресията и я събуждат за живот.
И още – да си позволим да се разгневим (вътре в себе си) на върховните авторитети в живота ни – на родителите си – за това, че са били твърде заети със себе си или с работата си, или с грижи за другите, вместо да бъдат заети (ангажирани) с нас.
Изводът на д-р Владимир Сотиров е: „Най-здравословният начин да отреагираме гнева е като го назовем и го изречем, и като го адресираме към човека, с когото е свързан и чието поведение го поражда: „Ядосан съм ти!“, „Сърдит съм ти!“, и това отвори пространство за обяснение един към друг.
Обясняването, говоренето, споделянето един с друг създава условия за ескалация на конфликта, но също така създава и условия за поставяне на гнева в контекст на реални отношения с конкретен друг човек, дава шанс за осъзнаване на вината, приемане на вината, искане на прошка, респективно, получаване на прошка.“
HOUR SPACE – Общество за психология и психотерапия организира безплатна група за подкрепа на хора, пострадали от насилие, в партньорство с Милица Бельовска, гещалт психотерапевт, и Ралица Станкова, психолог и интегративен психотерапевт. И двете имат опит в работата с хора, пострадали от насилие.
Срещите са за пълнолетни лица, а участието в тях – напълно безплатно.
Групата ще се провежда на живо в рамките на 12 срещи в София, в hOUR SPACE. Те ще са с продължителност от 2 часа всяка – 26 октомври, 9 ноември, 23 ноември, 7 декември, 21 декември, 4 януари, 18 януари, 1 февруари, 15 февруари, 8 март, 22 март и 5 април.
Още не сме свършили, скрол надолу
Идеята е да се създаде общност от хора, които са преживели насилие под една или друга форма. Ще бъде изградено безопасно пространство за споделяне, което ще улесни преодоляването на трудностите, пред които участниците са изправени. А процесът ще помогне на всеки да открие своя вътрешен потенциал за трансформация в рамките на терапевтичния опит.
„Научих, че всеки човек, който е бил в ситуация на насилие, има нужда от подкрепа, разбиране и много емпатия. Неща, които невинаги може да намери сред своите близки и роднини“, споделя Милица Бельовска, гещалт психотерапевт. „Мисля, че човек по-леко може да си върне надеждата и смисъла след тежко преживяване, когато бъде подходящо подкрепен“, допълва Ралица Станкова, психолог и интергративен психотерапевт.
Ако искате да се включите в групата, е необходимо да се регистрирате тук.
Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.
Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти.
В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.
(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)
Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.
Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.
Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.
На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.
Който има желание, може да се включи да подърпа с него.
Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.
По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.
А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.
– В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”?
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван.
Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни.
В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон.
Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели.
В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна.
Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети.
Еманацията на този опит беше “Кожа”.
За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана.
– Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве.
Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно.
Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса.
Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания.
– Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай.
Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно.
На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.
Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.
Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”
– Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват.
Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам.
– Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично.
Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”.
На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%.
Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26.
И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв.
Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест.
Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят.
В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.
Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви.
След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.
Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени.
– С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…
Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си.
Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист.
Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор.
Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол.
Всъщност, алкохолът е депресант.
След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.
На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли.
И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни.
Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество.
А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма.
– Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем.
Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването.
Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране.
Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки.
Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора.
Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване.
Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми.
Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”.
– От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност.
Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност.
Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си.
Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.
Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.
– Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това.
За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома.
Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма.
У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”.
Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх.
Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”.
Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент.
Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство.
Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”.
Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.
Д-р Владимир Сотиров, психиатър с дългогодишен опит, включително 6 години в Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" в Нови Искър (Курило), публикува снимки във Facebook от един от центровете за психично "здраве" в София. Споделяме ги с вас с негово разрешение плюс коментара му към тях...
Днес, по силата на служебните ми задължения, попаднах в нещо, което би трябвало да бъде лечебно заведение - място, в което се възстановява и укрепва здравето. Тоест, произвежда се здраве.
За краткото време, в което пребивавах на това място, аз усетих своето собствено здраве застрашено - при това аз имам добра закалка от пребиваването си в подобни институции, включително 6 години в Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" в Нови Искър (Курило).
Това място се финансира с бюджетни средства, тоест с пари от нашите данъци и такси. Иначе казано, ние сме акционерите в това "лечебно заведение".
В него се лекуват нашите приятели, братя, сестри, майки и бащи. В него ще се лекуваме (или сме били лекувани) и ние.
В него работят високо квалифицирани специалисти, които някога са влезли в тази професия, водени от наивни представи и алтруистични фантазии да помагат на страдащите и техните близки, като съдействат за възстановяване и укрепване на тяхното здраве.
Вместо това те разболяват. И сами се разболяват! Защото тази среда не е здравословна за никой, който пребивава в нея.
Областен психиатричен диспансер (за благозвучие наричан Център за психично здраве), София, бул. Сливница 309. Нарочно го наричам с името му от времето, което го е създало такъв, защото там времето не просто е спряло, то върви назад...
Стаята е с 10 легла. Важен детайл в тази снимка е, че вратата няма дръжка отвътре!
КОЙ ВЕК Е ТОВА, НАИСТИНА?! 13-и, 14-и или 21-ви?!
Рубриката на Майко Мила! с текстове от специалисти в различни области бе стартирана със статията Кризата в партньорските отношения след раждането на детето от психолога Елена Кръстева, а днес ще бъде попълнена с материал по един много разпространен проблем - емоционалното хранене при жени, които са родили наскоро. Много от тях изпаднат в дълбока дупка, породена от бушуващи хормони, промяната в живота, с която не могат да се справят лесно, липсата на подкрепа у семейството и партньора и много други фактори.
Следродилната депресия е сериозно състояние, но често остава неглижирано както от самата жена, така и от нейните близки. Така става, че жените постепенно започват да намират утеха единствено в неконтролируемото хранене и буквалното „тъпчене“ със сладки неща – вафли, шоколади, сладолед и какво ли още не.
Безразборното поемане на храна е симптом за проблеми, които трябва да бъдат правилно и навременно адресирани, за да не се развият в по-големи мащаби.
Какво ни кара да посягаме към храната, когато се чувстваме зле, ще ни разкаже Детелина Стаменова.
Детелина Стаменова е психотерапевт и в своята практика се среща с хора, които реагират на стреса в живота си чрез „емоционално хранене“, както и такива, които страдат от хранителни разстройства. Била е дългогодишен главен редактор на Cosmopolitan България, работила е и в други медии.
********************
Слава Богу, сладкото е законно удоволствие, което дава ефект, когато много други неща не помагат. Действието му е чиста биохимия и малко психология.
Защо сладко?
Сладки са и кърмата, и адаптираното мляко. От първите си дни свързваме сладкия вкус с онова блажено удоволствие, което ни прави изцяло безгрижни.
В живота на жените, които са родили скоро, се случват много промени - те постепенно осъзнават голямата отговорност, която дори и да сте очаквали, вече придобива все по-ясен и детайлен образ. Пренастройването на собствените виждания изисква време, но също и разбиране, и приемане, и свикване – и те имат огромна нужда от нещо, което да ги връща назад във времето, когато всичко около тях е било по-различно.
Често обичам да давам един пример, който шокира и мен, когато го чух за пръв път:
еднакво силни стресови фактори за човек са появата в живота му на нов член на семейството и смъртта на близък.
Причината?
Огромната промяна в живота.
Решението?
Дайте си време. Опитайте се да си починете. В България следродилната депресия се подценява от широката публика, а в специализираната изключение правят единствено психотерапевтите и някои психиатри.
Какво можете да направите, за да не посягате толкова често към сладкото
Опитайте се да заместите сладкото със... сладко, но в по-малки количества, които да ядете бавно, или пък го заместете поне на първо време с плодове. Ако ви става все по-черно, а сънят бяга от вас, непременно се свържете и вижте с психотерапевт и ако той/тя прецени, може да ви предложи да отидете на друг лекар в случай на нужда!
Ето и част от въпросите и проблемите, с които се сблъскват жените в моята практика
През бременността бях добре горе-долу, но след като родих, започнах да ям неконтролируемо и качих близо десет килограма за около година. Не мисля, че съм в депресия, просто всичко ми е вкусно.
`
Апетитът, освен с храненето, идва с умората. Жените често компенсират умората от всекидневните грижи и недоспиването с храна. В зависимост от това колко време спите и дали ви стига това време, зависи и вашето здраве. Щом успеете да увеличите съня, дори и да лягате с детето следобед, ще се почувствате по-добре.
Знам, знам - докато то спи, на вас ви идва да направите нещо друго – пералня, телефон, кафе... Но в момента сънят е, точно така – здраве.
Колко часа е количеството сън, което ви зарежда на 100%?
Това е сънят, който сте имали в най-добрите си периоди преди бременността и раждането на детето.
Много хора подценяват съня (българската класика гласи „от сън спомен няма“), но истината е, че той е основен фактор, за да се чувствате добре, а недостигът му води до компенсаторни поведения, някои от които може да е свръх храненето.
Зад засиленият апетит може да стоят и други причини – като проблеми в семейството и дори трудно раждане - всеки случай е индивидуален.
Изпитвам пълно безразличие към това, което ям. Ям, когато се сетя и каквото ми падне. Нямам никакво отношение към храната и всички казват, че не е нормално. Така ли е?
Всички сме с различни способности да оценяваме храната и напитките – само си помислете за сомелиерите, които напълно сериозно изживяват пред отбраната си публика оргазми с носовете си, душейки някое вино!
Безразборното ядене и преяждане често е знак за състояние, познато като „болестно преяждане“, причините за което се коренят в душевни травми. Те са строго индивидуални, но най-общо казано - един проблем се „натъпква“ надълбоко с храна, така че да не се мисли за него.
В същото време обаче, оставайки нерешен, той търси как да напомни за себе си – и чисто телесно това става чрез „дъвчене и предъвкване“. При приемането на много храна наведнъж също има проблем, защото освен психологичния аспект на този процес, вие товарите и стомаха и червата си, което води и до здравословни проблеми – започва се с наднормено тегло, а оттам нататък вариациите са много.
Въпросът с безразборното хранене ме кара аз да си задавам други – а какво обичате? Колко време му отделяте? Какви удоволствия си доставяте в живота? В случай, че не изпитвате никакви удоволствия от каквото и да било – не само от хранене, може би наистина имате проблем и е добре да се видите с някой психотерапевт – или психиатър.
И накрая – ако имате своите удоволствия, но просто храненето за вас не е такова удоволствие, каквото е за кулинарите, и това не ви пречи – значи просто няма проблем и няма значение какво казват другите!
Бях на различни лекари, защото имам болки в гърдите, задух и главоболие, които не минават с лекарства – и джипито, и кардиологът, и неврологът ми казват, че нищо ми няма, а трябва да потърся помощ от психотерапевт? Защо?
Психотерапевтите са добре действащ гръмоотвод при един тип болести, които носят наименованието „психосоматични“. Душата (психе) действа на тялото (сома) и изведнъж душевната болка излиза на сцената като физическа.
При тези болести тялото реагира, давайки „на късо“. Усещането е за сърдечна болка, а сърцето е здраво. Коремът е нервен, но изследванията не показват нищо нередно. Имате усещане, че получавате инфаркт, но след изтощителните минути болката минава. Понякога тревогите взимат за заложник тялото и лекарите вдигат рамене, а някои от тях все пак се сещат да ви изпратят при психотерапевт.
Паническите атаки са пример за такова състояние, при което всякакви други средства имат спорен ефект, а чрез психотерапия се овладяват сравнително бързо. Откривайки какво стои зад паниката, чрез разговор се стига до онези проблемни точки, които провокират физическото състояние.
Не се чувствам никак добре – даже бих си поставила диагноза депресия, като чета разни неща в интернета. Приятелка ми каза да си взимам, като нея, едни хапчета и даже си ги държа в чантата. На психиатър ли да ходя?
Първо, бих ви препоръчала да не взимате лекарства ей така, защото другите ги взимат. Това е безотговорно към вас самата. И второ - да, препоръчвам да потърсите професионална помощ.
Каква е разликата между психолог, психоаналитик, психотерапевт и психиатър?
Психологът, психотерапевтът и психоаналитикът се занимават с физиологично здрави хора и не предписват лекарства, докато психиатърът е учил медицина и работи с органичното състояние на човека и проявите му чрез поведението. Те предписват лекарства, когато се налага.
Има психиатри, които са обучени и като психотерапевти, но са рядкост. При психиатъра рядко ще проведете дълъг разговор как се чувствате, как възприемате света около вас и т.н. Те ще искат да разберат основните ви проблеми и техните проявления – както при джипито, което иска да знае и чуе как кашляте, а не как се чувствате, когато кашляте.
Психолозите са онези, които са завършили бакалавърска или магистърска програма по психология и могат да бъдат срещнати на много места - като специалисти по човешки ресурси, в училищата и в други институции и организации. Те знаят много неща за психологията на човека, но не могат да провеждат друго, освен психологични консултации – не и психотерапия.
Психотерапевтите са обучени да провеждат психотерапия. В България има различни психотерапевтични школи – един психотерапевт може да е обучаван в една или няколко от тях, и да прилага наученото спрямо пациента, който идва при него.
Различните школи са например (без претенция за изчерпателност): телесната психотерапия, юнгианската терапия, психодрамата, когнитивно-поведенческата терапия, арт-терапия и т.н. Психотерапевтът работи чрез разговор.
Психоаналитикът пък е психотерапевт, който работи по най-старата школа – психоаналитичната, която е много сериозна и изисква време и отдаване от страна на психоаналитика и пациента.
Един психолог, психотерапевт или психоаналитик могат да изпратят свой пациент за консултация към психиатър, когато искат да са сигурни за състоянието му и да изключат наличието на болест.
