Пазене на равновесие, крачка напред и ура - имаме прохождане! Началото на ходенето е важен момент в развитието на детето. Важен е и за бебето, което се чувства голямо и наравно с другите хора, важен е и за родителите - детето им се развива добре и идва новият етап в живота им, когато малкото човече крачи до тях.
Много родители се гордеят с факта, че децата им започват да ходят по-рано от повечето. Струва им се, че това говори за развитието на детето. Но всъщност това е измислено оправдание, което само храни вашата родителска гордост.
Периодът, в който детето ще проходи, е свързан с неговото развитие, физически или интелектуални способности по абсолютно същия начин, както формата на носа или цвета на косата. В прав текст – нищо особено няма в това, че бебето е проходило преди другите. Някой е червенокос, някой има сиви очи, а някой е проходил на осем месеца. И от това не следва абсолютно нищо.
Бебето започва да пристъпва самичко между десет и осемнадесет месеца. Кога ще проходи вашето зависи от развитието му – мускулното и неврологично състояние. Голяма роля играят още теглото и темпераментът. По-тежките бебета и тези с по-спокоен темперамент не бързат да хукват сами - те предпочитат да пълзят или да ги придържат. Децата, които са родени преждевременно, обикновено започват да ходят малко по-късно.
Все пак можете да ускорите момента на прохождане с упражнения. Правете гимнастика, дръжте го за ръчичка и нека не го е страх да върви, когато сте до него. Нашите майки и баби са проходили без помощта на проходилка, но тя също е добър вариант за тренировка. Понякога бебето, на което му е забавно да пълзи на четири крака, няма да потърси бързо по-нестабилния вариант. Все пак прохождането не е състезание „кой по-бързо”, а нормален процес от живота. Не бива да се тревожите, ако се случва бавно.
Да се изправиш на крака и да направиш първата стъпка без подкрепа е рисковано начинание. Някои деца просто “скачат в дълбокото”: пускат ръцете си от стената или дивана и тръгват. Разбира се, падат, понякога боли, но се опитват отново. Може би тази тенденция е част от природата им и те ще останат с тази нагласа завинаги.
Другите бебета се държат по-балансирано - ходят, само като са уверени, че могат да се справят със задачата. Внимателността и способността да изчисляват собствените си сили също могат да бъдат вродени черти на личността им.
Ако бащата или майката са започнали да ходят в ранна възраст, вероятно децата ще наследят тази черта. И обратното също е вярно. Ако например таткото е пълзял до година и половина, синът му може да избере същия подход.
Тренирайте детето си да стои без подкрепа, дори само няколко секунди. За да направите това, си играйте с него. Дръжте играчка в ръцете си, предложите му да я вземе от вас. Това ще го накара да се пусне и да опита да дойде при вас.
Малко по-предизвикателно упражнение е това да бута количката си. Но пък е забавно, защото няма бебе, което да не иска да бута собствената си количка. Помогнете на детето си да се изправи и след това му дайте количката като опора. Преместете я внимателно напред - бебето ще я последва. След като я хване, я преместете отново и бавно се придвижете напред.
Тежките стабилни играчки на колела са добър симулатор. Бутайки ги пред себе си, децата се учат да правят стъпки. В това отношение табуретка с колелца може да помогне много.
Ако детето ви се придвижва изправено от мебел до мебел и ако се изправя самичко, без да се държи за нищо, може да проходи до часове. Ако искате да проходи само с ваша помощ, пробвайте да махате едната си ръка, ако го придържате с две, след което да върви само хванало единия ви пръст. Децата най-често се страхуват да пуснат последния пръст. Така че не го принуждавайте, за да не го уплашите. Нека се пусне самичко, когато е готово.
На тази възраст някои деца вече знаят как да ходят. Но често те се притесняват от голямото открито пространство наоколо. Уверете се, че детето има способността да се движи „от мебел до мебел“ - тоест с максимум две стъпки се премества от една опора на друга. Това ще му създаде чувство за сигурност.
За изкуствена опора може да се използва и обикновен гимнастически обръч. Сложете го около детето, нека то се облегне на него и го дърпайте леко из стаята. Детето ще последва подкрепата.
Също може да използвате примамки. Например играчки или лакомства, които то желае и би се пуснало, за да ги достигне.
Бебето усеща, че се радвате, когато се движи изправено и получава похвали, затова не спирайте да показвате одобрението си. Нека се втурва към мама или татко, за да ги гушне. Това е любим момент за всяко бебе. А също би било преломен момент, за да се пусне самичко от ръката, която го държи. Най-важното при прохождане е родителят да е търпелив. Не се паникьосвайте от всяко тупване по дупе - така ще го уплашите. Още повече и самото дете се страхува. Все пак говорим за падане от ниска височина на човече със скромна маса. Не е като катастрофа с автомобил. Ако вие не се страхувате, бебето ще е смело и ще експериментира. Втурване към него с писък, ако е залитнало, не подпомага процеса.
Още повече голямото падане всъщност започва, след като големото прохождане. Бебето, видяло „свободата”, няма да позволява да го държите. Съответно то ще пада на задни части постоянно. Още повече децата щом проходят, започват да искат да тичат. Което, разбира се, няма как да стане, защото им липсва доброто равновесие. Което пък се постига само с много ходене и тичане.
Много майки и бащи използват проходилката. Според експертите обаче това не е най-добрият вариант.
Първо, проходилките намаляват желанието на детето да се научи да ходи, защото му създават излишно удобство. Второ, проходилките не са безопасни. Благодарение на тях децата за секунди могат да бъдат на място, на което не трябва да бъдат. Например до ръба стълбище или до маса с чаша горещо кафе на ръба. Възрастните не ги следят толкова много, защото проходилката им дава измамна сигурност.
След като разберете, че детето ви вече се опитва да ходи, трябва да обезопасите околното пространство. Застанете на четири крака и се огледайте на височината на очите му. Премахнете и обезопасете всичко, което може да го нарани. Остри ъгли, ръбове, висящи покривки, ютия на дъска за гладене и други подобни - това са опасности. И те трябва да бъдат неутрализирани.
Светът на проходилите бебета изглежда другояче и те започват да го изследват бясно. Освен, че ще пада и ще се удря, то ще иска да достига високи неща, да отваря шкафове, да дърпа покривки и куп други предизвикателства. Желанието му е всичко да прави самичко, но понякога от безсилие ще плаче. В тази периоди сънят също става неспокоен. От много впечатления и емоции бебето може да се буди нощем. Но постепенно ходенето и тичането стават рутина и за него, и за вас. Така че с времето ще дойде и мирът.
Все пак има определени ситуации, когато забавяне в началото на ходенето, е повод за тревога. Казахме в началото, че няма строга рамка за прохождане. Но здраво дете трябва по някакъв начин да направи първата независима стъпка преди 20 месеца. Към тази възраст децата са достатъчно силни, за да могат да го правят. Ако детето откаже да ходи, или го прави само с подкрепа, е необходимо да се свържете с педиатър. И да сте подготвени, че може да се наложат допълнителни прегледи от ортопед и/или невролог.
Второ, важната е голямата картина за 14-месечно непрохождане. Едно е, ако детето не ходи, но двигателните му функции очевидно се развиват - уверено се преобръща, сяда, посяга към играчки, пълзи, опитва се да се изкачи до стената на креватчето или да се качи на дивана, ентусиазирано скача, когато го хванете за ръце. И е съвсем различно, ако физическата му активност ви се струва недостатъчна. Това е сериозна причина да се консултирате с лекар.
Най-хубавото на родителството (освен самите деца, разбира се) е фактът, че все някой някога е минал през това, през което минаваш и ти. Или поне през нещо подобно. На това разчита, дамата споделила ни следващите редове и помолила да остане анонимна. Тя търси съвет за проблем, който може би не е толкова съществен, но натоварва съществено цялото ѝ семейство.
Дъщеричката ѝ може да ходи, но отказва да го прави сама. А вече е стигнала възрастта, в която е редно да го прави. Ако сте имали подобна ситуация около вас, или ви хрумва към кого още може да се обърне това семейство за помощ и съвет, пишете ни.
Много се чудих дали да се обърна към вас за съдействие, но вече не виждам какво друго мога да направя, освен да се допитам до опита на други родители. Надявам все някой да се е сблъсквал с нашия, макар и за мнозина „незначителен“, проблем.
Дъщеря ни е на година и осем месеца и все още не иска да ходи сама. Може и го прави от месеци, при това много уверено – без кривене на крака или стъпване на пръсти. Но в момента, в който усети, че аз или баща ѝ я пускаме, изпада в ужас и се вкопчва още по-силно или сяда на земята.
Може да стои права с часове и да си играе, стига да усеща опора – на масата, дивана или нещо друго. Обикаля по тях, като се държи, но няма желание да се пусне. Направи го един ден през ноември, започна да минава по няколко метра и да идва до нас и още на следващия ден отказа да повтори.
Не е имала тежки или травмиращи падания, които да я уплашат... Но трябва да кажа, че не е и пълзяла като бебе. Нямаше никакво желание и започна рано-рано да обикаля с проходилка. И все пак я махнахме още около годинка. Оттогава е все за ръка, а впоследствие за един пръст – за увереност.
Дотук сме посетили невролог, ортопед, очен лекар. И според тях няма причина за притеснение. Но месеците си минават и нищо не се променя. Вече се чувстваме безсилни и тотално обезкуражени.
Дори няма да акцентирам на жестокото напрежението, което се трупа с всеки въпрос на близките или пък родителите по площадките – „ходи ли вече“, „пусна ли се“, „айде, де, кога ще правим прощъпалник“, или на факта, че деца, наполовина на нейния ръст и години, вече уверено изследват света, а тя е вкопчена в нас.
Всички тези очаквания и въпроси – все едно можем да го направим насила или вместо нея, ни карат да се чувстваме като тоталните провали. Аз все още съм по майчинство и след като това е основното ми занимание вече година и осем месеца, какво друго правя, че едно елементарно нещо да не мога да го науча това дете.
Колкото и да се опитваме да сме спокойни и балансирани в един момент пак се поддаваме на емоциите. Трудно е. Надявам се след години да гледаме с насмешка на това, но сега си е изпитание.
