От ръководенето на бизнес среща или обаждане на стар познат до диктуване на идеалния сандвич с риба тон през гишето за коли. Дали ще е по работа, или за удоволствие – човешките същества сме в постоянно общуване.
Нашата склонност към социализация е характерна за целия ни живот, еднакво изразена както при подрастващите, така и при възрастните. Изследване установява основните разлики в начина, по който различните възрастови групи комуникират, както и един елемент, който устоява на времето: приятелството. По-конкретно – приятелствата между жените.
Под ръководството на бившите постдокторанти от Института Бекман – Мишел Родригес и Си Он Юн, интердисциплинарен екип изследвал как възрастта на участниците и това, че се познават взаимно влияят върху разговора, като анализирали общата ефективност на взаимодействието и стресовите реакции, породени от него.
Проучването „За какво са приятелите? Влиянието на приятелството върху ефективността на комуникацията и реакцията на кортизол по време на съвместно решаване на проблеми при по-млади и по-възрастни жени“, е публикувано в списанието Journal of Women and Aging.
Две хипотези формират основата на това изследване, фокусирано върху жените. Първата е хипотезата „грижи се и създавай приятелства“, която поставя под въпрос традиционната мъжка дихотомия „бий се или бягай“.
„Жените са еволюирали с алтернативен механизъм в отговор на стреса“, казва Родригес, която е доцент в катедрата по социални и културни науки в университета Маркет. „За да се справят със стреса, жените могат да се сприятеляват с други жени.“
Екипът също така тества хипотезата за социално-емоционалната селективност, според която с напредването на възрастта хората „орязват“ социалните си контакти, като се концентрират върху по-близки и по-качествени приятелски кръгове.
Въвеждането на възрастта като променлива е новост в изследването.
„Работех с няколко различни групи, като подхождах от гледната точка на изследване на приятелството, но преди това бях правила и проучване върху тийнейджърки, не върху по-възрастни жени“, споделя Родригес.
Тя обединява усилия със Си Он Юн, която изследвала когнитивните механизми на естествените разговори през различни етапи от живота – както при млади, така и при възрастни здрави участници.
„Моите изследвания бяха фокусирани върху езиковите показатели в социалните взаимодействия и се радвам, че имах възможността да работя с д-р Родригес, за да разработим интегративен подход, който включва както езиковата обработка, така и физиологичните показатели при изследването на социалното взаимодействие“, казва Юн.
Екипът обединява двете теории в един основен въпрос: как през различните етапи от живота на жените склонността към „грижа и приятелство“ и социалната селективност се отразяват в тяхната комуникация?
Били тествани общо 32 жени: 16 между 62 и 79 години и 16 между 18 и 25 години. Всяка участничка била поставена в комбинация или с приятелка („познат партньор в разговора“), или с непозната („непознат партньор“).
Двойките преминали през серия от комуникационни предизвикателства, при които едната участничка трябвало да инструктира партньорката си как да подреди комплект от танграми в ред, който само тя виждала. Уловката? Всяка фигура била абстрактна и умишлено трудна за описание.
„Можеш да погледнеш една фигура и да кажеш: „Това прилича на куче.“ Или пък: „Това изглежда като триъгълник, пътен знак стоп и колело от велосипед“, обяснява Родригес.
Това упражнение помогнало на изследователите да измерят ефективността на всяка комуникация: партньорките, които успявали да подредят танграмите с по-малко думи, се считали за по-ефективни, а тези, които използвали повече думи – за по-малко ефективни.
Изследователите установили, че по-младите участнички общували по-ефективно с познати партньорки в сравнение с по-възрастните, но по-малко ефективно с непознати. От друга страна, по-възрастните жени показали по-голяма гъвкавост в общуването – те успявали бързо и ясно да опишат абстрактните фигури както на приятелки, така и на непознати.
„Задача за комуникация като тази изисква да можеш да видиш нещата от гледната точка на другия. Изглежда, че по-младите участнички са малко по-предпазливи в това отношение, докато по-възрастните жени се справят по-лесно с тази задача, дори когато общуват с непознати“, обобщава Родригес. Този резултат не бил предсказан от хипотезата за социално-емоционалната селективност, която предполага връзка между възрастта и социалната изолация.
„Въпреки че по-възрастните избират да прекарват повече време с онези, които са важни за тях, очевидно е, че те имат социалните умения да общуват и с непознати, когато и ако решат да го направят“, казва Родригес. Екипът ѝ измерил и нивата на кортизол в слюнката, за да определи и сравни нивата на стрес на участничките по време на тестовия процес.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Когато изпитваме стрес и системата ни за реакция към него работи нормално, резултатът е повишено количество кортизол. Това е основният ни хормон на стреса, който казва на тялото да освободи глюкоза в кръвния поток“, обяснява тя. „Това се отразява в слюнката около 15–20 минути след преживяното. Ако видим покачване на нивата на кортизол в слюнката спрямо изходното ниво на даден човек, това показва, че той е по-стресиран, отколкото е бил при предишното измерване.“
И при двете възрастови групи участничките, които работели с познати жени, имали последователно по-ниски нива на кортизол в сравнение с тези, които работели с непознати.
„Голяма част от изследванията върху хипотезата „грижи се и създавай приятелства“ досега са се фокусирали само върху млади жени, така че е чудесно, че сега имаме резултати, които разширяват тази перспектива до края на живота. Виждаме, че приятелството има същия ефект през целия жизнен път. Познатите партньори и приятелството намаляват стреса – и този ефект се запазва с възрастта“, казва Родригес.
Източник: beckman.illinois.edu
Вече ви разказахме, че в зависимост от това кое дете сте в семейството сте или пък сте единствено, има значение какъв родител сте или ще бъдете. Проучване от края на 2024 година пък показва, че при голямо семейство е най-добре да сте средно дете, защото позицията ви носи със себе си редица благодорни качества, полезни и за вас, та даже и за околните. Британското издание Guardian ни разкрива повече в своята статия, симулация на интервю.
Име: Средните деца.
Възраст: Е, очевидно варира. Но по-млади от поне един брат или сестра и по-възрастни от поне още един.
Да, разбирам значението на фразата. И защо говорим за средните деца? Това някаква TikTok тенденция ли е?
Всъщност става дума за проучване – с участието на повече от 700 000 възрастни (предимно от англоезични страни), проведено от психолози в университета Брок в Онтарио, Канада. То беше публикувано през декември миналата година, но отново набира популярност.
Разбираемо. И как точно са провели изследването тези психолози?
Използвали са Hexaco.
Това някаква петролна компания ли е?
Индексът за оценка на личността Hexaco анализира шест аспекта на личността: честност – смирение, емоционалност, екстровертност, доброжелателност, съвестност и отвореност към опита.
И как се представиха средните деца?
Ами… добре!
А какво да кажем за така наречения „синдром на средното дете“? Да бъдеш пренебрегнат, защото не си нито най-големият, нито най-малкият?
Изглежда, че това няма особено значение. Проучването допуска, че средните деца може би всъщност са по-мили хора.
По-мили в какъв смисъл?
По-честни и по-скромни от по-големите и по-малките си братя и сестри.
Тоест са имали високи резултати при Hexaco?
Точно така. А според Hexaco хората с високи резултати в критерия за честност – смирение „избягват да манипулират другите заради лична изгода, не са изкушени да нарушават правилата, не се интересуват от разточително богатство или луксозен начин на живот, нямат усещане за специална привилегированост…“
Още не сме свършили, скрол надолу
Чудя се как Марк Зукърбърг, който има по-голяма и по-малки сестри, се вписва в това, с частния си самолет, яхта и новооткритото отвращение към проверката на фактите?
Очевидно винаги ще има изключения. Както и да е, обратно към проучването: средните деца също са постигнали високи резултати по скалата за доброжелателност.
Тоест?
Според Hexaco те прощават неправдите, които са претърпели, проявяват търпимост в преценките си за другите, склонни са да правят компромиси и да сътрудничат, умеят да контролират гнева си…
Сега започвам да мисля за Кендъл Рой...
Персонажът на Джеръми Стронг в Succession? От една страна, той не е реален човек, а от друга, както вече споменахме, винаги ще има изключения!“
Има ли значение размерът на семейството?
Резултатите за честност – смирение и доброжелателност бяха особено високи за средните деца в семейства с много деца.
Защо е така?
Авторите на проучването пишат, че това вероятно се дължи на факта, че „когато имаш повече братя и сестри, по-често трябва да сътрудничиш, вместо да действаш според егоистичните си предпочитания. Тази постоянна ситуация може да доведе до развиването на склонности към сътрудничество като цяло.“
Интересно, но се чудя…
Спри! Преди да ми кажеш, че Летърфейс от „Тексаско клане“ е средно дете в голямо семейство...
Кажи: „Чудя се дали това, че е бил средно дете, е допринесло за безкористното желание на Мартин Лутър Кинг младши да сложи край на несправедливостта чрез мирни протести.“
Не казвай: „Да, но онези Кардашиян?“
Източник: The Guardian
Как децата решават кога да проверят дадено твърдение? Дали ако от малки им предоставим инструменти за критично мислене и ги научим на скептицизъм, ще ги подготвим за епидемията от фалшиви новини в бъдеще?
Наистина една от най-големите трагедии на 20. век е пропиленият потенциал на интернет. През последните няколко десетилетия хората имат безпрецедентен достъп до цялата информация, съществуваща на света. Със сигурност няма да ви убеждаваме, че интернет е лошо нещо. Всички знаем, че получаваме жизненоважна информация онлайн.
Но също така интернет може да накара някои хора да вярват, че мистериозен кръг от гущероподобни същества (в правителството) контролират климата.
Като родители, които отглеждат деца в дигитална среда, първата ни реакция ще е да ги предпазим от всякакви подобни глупости. Но скорошно проучване на Калифорнийския университет в Бъркли предполага, че е по-добре да оставим децата да бъдат изложени на дезинформация (бел. ред. фалшива или подвеждаща информация).
Проучването, публикувано в Nature Human Behavior, включва 122 деца на възраст от 4 до 7 години. На децата е дадена електронна книга с картинки. На една част от тях с вярна информация. Например, за картинката със зебри изследователите казват на децата, че:„Зебрите имат черни и бели ивици“. На останалите деца е показана същата снимка, но с обяснението, че зебрите са зелени и червени. След това всяка група отговорила дали това твърдение е вярно или грешно.
Второ проучване ефективно повторило този механизъм, но чрез симулиран резултат от търсачката (бел. ред. Google или друг вид търсачка) вместо електронна книга. Накрая на децата било представено ново твърдение и в двата варианта – с е-книга и с измислен (симулиран) резултат от търсачката за „Zorpies“, въображаем извънземен вид.
Изследователите представили на децата снимки на около 20 зорпита.
Едното извънземно е ясно показано с три очи, другите 19 – със слънчеви очила. И казали на децата, че „всички зорпита имат три очи“. И им била дадена възможност да докоснат извънземните (картинката на е-книгата била интерактивна). Както и да свалят слънчевите очила, за да проверят имат ли всички по три очи. Проучването стигнало до заключението, че децата, които са били най-задълбочени в проверката на фактите (и са решили да свалят слънчевите очила, за да проверят), са тези, които са изгледали най-много грешни факти, свързани с животните от предишния етап на проучването.
Децата, на които им е поднасяна само вярна информация, са проверили плахо или не са направили никаква проверка на фактите. Тъй като децата нямат никакви предварителни познания за зорпитата, идеята била, че техният скептицизъм (или липсата на такъв) може да идва само от източника на информация, а не от самата информация.
Още не сме свършили, скрол надолу
С други думи, дезинформацията направила децата по-скептични. А в свят, в който ще трябва често да различават реалност от измислица, това е от изключителна важност.
Може да го възприемем като вид „ваксина срещу глупост“. И дори понякога да ги пробваме ще различат ли истината от лъжата. Това ще им помогне да се справят с по-сериозна епидемия от фалшиви новини в бъдеще. „Трябва да дадем възможност на децата да развият такива „мускули на скептицизма“, казва Евън Ортисио, доктор по философия, водещ автор на проучването.
Разбира се, това не означава да оставим децата да преглеждат часове наред конспиративни теории в интернет без надзор.
„Нашата работа предполага, че ако децата имат известен опит в контролирана, но несъвършена среда, в която често се сблъскват с неверни твърдения, и ние им покажем процеса за разгадаване на истината, ще бъдат по-бдителни“, казва Ортисио. Така че, да, разбира се, трябва да наблюдаваме сайтовете и приложенията, които нашите деца използват в интернет. Но е нереалистично да приемем, че можем да премахнем от интернет всичко, което не искаме да виждат. Особено когато пораснат.
Източник: Scary Mommy
Какви са възпитателните модели в България и как се променят те? Какъв е българският родител? Как сме били възпитани ние и как възпитаваме децата си днес? На тези въпроси опитва да отговори онлайн изследване на “Оммм позитивно родителство”. В него участват 2007 майки на общо 2685 деца на възраст до девет години, които дават отговори и за своите модели на възпитание, но и за тези на родителите си. Резултатите са доста любопитни и дават ясни тенденции в някои посоки.
Накратко - днешните майки са по-либерални, по-разбиращи и не толкова наказващи като своите майки. Прави ли ги това по-добри? Би трябвало. Изследването показва и че голяма част от бащите са ангажирани с децата си. Сред градското население със средно и по-високо образование близо 75% от анкетираните майки потвърждават, че и двамата родители вземат участие във възпитанието на детето, като при по-малко от 2% само единият родител е поел тази роля. На национално ниво процентите споделено участие във възпитанието са 65% и отново под 2% само един от родителите.
Данните потвърждават и нещо, което всички знаем - едно време нашите родители са били по-строги. На национално ниво 36,7% определят своите родители и техните начини на възпитание като “строги, прибягващи до наказания, включително и физически, и заплахи”. Тази група е следвана от родителите, които описват своето лично възпитание като “по-скоро строго, но с разбиране”, с 32,8%. Тоест, близо 70% са минали през строго възпитание.
Сега е различно - сред градското население 54,5% се определят като “по-скоро либерални, които НЕ поставят строги рамки на децата си, НО налагат коректив на поведението им”. На национално ниво процентът е близък - 50,4%. Либералните родители са следвани от “по-скоро строгите родители, които следят дали се спазват правилата, но проявяват разбиране” с 47,1% на национално ниво и 43,4% сред градското население.
Това, което ясно се откроява в проучването, е, че родителят днес осъзнава важността на безусловната любов към децата си. Майките, които твърдят, че са такива, са 94% сред градското население и близо 95% на национално ниво.
Родителите в България осъзнават и важността да насърчават децата си да споделят и им помагат да разберат чувствата си. Това потвърждават близо 88% от анкетираните на национално и градско ниво. Повечето родители в страната (67%) насърчават свободно децата си да се изразяват, дори когато има разминаване с вижданията на родителя.
Почти всеки втори родител (48% на градско ниво и 55% на национално ниво) счита, че има способностите да успокои детето си, когато то е раздразнено. Но това показва, че справянето с тръшканията и бурните емоции си остава предизвикателство.
Най-трудното за родителите се оказва валидирането и разбирането на емоциите на децата им. Само 35% на градско ниво и 39% на национално ниво са уверени, че могат да се справят.
Още нещо важно, което си заслужава да се отбележи, е промяната в нагласите към децата. Те са възприемани адекватно, като личности със свои нужди, заслужаващи уважение. 75% от родителите днес вярват, че когато се поставя правило, трябва да се обясни защо се поставя. Нещо, което се е случвало само с 15% от анкетираните в тяхното детство.
Тенденцията за поколенческо емоционално израстване се вижда и от факта, че 70% от родителите днес винаги поощряват децата си, когато са се държали добре. В миналото този процент е бил под 25%.
Освен това повечето родители (68%) винаги обясняват на децата си последствията от тяхното поведение. Това се е случвало само с една четвърт от тях, когато те са били малки.
Спазваме и много повече обещанията си. Близо 42% го правят сега срещу 19,8% в миналото.
“Кога наказвате децата си” е доста тегав въпрос. 7,3% от родителите днес казват, че винаги наказват децата си, близо 22% го правят често и 31,3% - понякога. Тоест общият процент на наказания е над 60% - деца, които в един или друг момент са наказвани. Въпреки голямата разлика в начина на възпитание и осъзнаването на емоционалните нужди на децата, наказанията остават част от всекидневието ни. В миналото 17,7% са били винаги наказвани, 25% често, а 25,5% понякога (сумарно 68%).
83,1% от родителите в България разбират вредите от оставянето на децата сами като наказателна мярка и никога не го практикуват. А само 55% от нашите родители са го осъзнавали тогава.
Що се отнася до викането по децата - родителите преди и тези днес се борят с него. Макар повечето да знаем, че то често е признак на претоварване, безсилие или безизходица. 1,1% признават, че винаги крещят по децата си, 16,6% го правят често, а 30% - понякога. За сравнение - техните родители са викали повече: 12,2% винаги, 22,4% си спомнят за сериозна честота и 25,1% - понякога.
Родителите, които никога не крещят днес, са 14,5%. В спомените на 15,2% техните родители никога не са ги овиквали. Евала на такива родители!
Преди време по молба на консултанта по детски сън Мария Йонова предложихме на вашето внимание една анкета за детския сън и ви помолихме да отговорите на въпроси, касаещи съня на вашите деца. Мария ни обеща, че ще ни разкаже за резултатите, след като ги обработят. Ето, сега може да видите какво излезе от цялата работа - спят ли тия деца, или само се правят.
Може да прочетете и текста на Мария Йонова за митовете и заблудите за детския сън, както и съветите ѝ как да осигурим по-здравословен сън за децата си.
Когато преди повече от две години започнах кариерата си на консултант по детски сън, специалистите като мен в България се брояха на пръстите на едната ръка, а още тогава ми беше ясно, че това няма как да бъде просто работа. Докато помагах индивидуално, не спираше да ме вълнува голямата картинка.
Първото, което ми направи впечатление, е, че по това време масово се подценяваше колко важен е сънят за децата, а също и че липсват каквито и да е данни как спят децата в България. За щастие, с много усилия и споделяне на знания от нас и колегите, първото започна да се променя и пред очите ми все повече родители станаха на „ти“ с темата за съня. Но продължаваше да е трудно да проследим това официално, защото данни все още липсваха.
Затова и с екипа ми смело се втурнахме в задачата да проведем първото за България проучване на детския сън и в частност връзката на съня с екранното време. Радваме се, че резултатите вече са факт и сме благодарни на всички вас, които взехте участие и добавихте своя ценен принос. Без вас това нямаше да бъде възможно.
Проучването, извършено със съдействието на агенция за социологически проучвания Глобал Метрикс, е представително на ниво градско население и споделените резултати обхващат възрастови групи на деца от 4 месеца до 12 години.
Отговорихме си на основния въпрос:
Ще започнем с пояснение какво означава едно дете да се наспива и препоръките на Американската академия по педиатрия, според които на денонощие децата се нуждаят от следното количество сън:
Ако разгледаме тези препоръки в контекста на нуждите от нощен сън, можем да заключим, че за да бъдат отпочинали, децата до 6-годишна възраст се нуждаят от около 10 до 12 часа нощен сън, а след тази възраст от 9 до 12 часа.
Резултатите ни показват, че повече от 13% от децата спят по-малко от 8 часа нощен сън, което е под препоръчителния минимум, а други 56% си набавят между 8 и 10 часа сън, което за част от тях би означавало, че не се наспиват достатъчно.
Най-силно подценяван е нощният сън при бебетата и малките деца до 2-годишна възраст, където едва половината си набавят препоръчителните часове нощен сън.
Отново ще се върнем към препоръките на Американската академия по педиатрия и научни проучвания в областта на детския сън, според които „регулярното осигуряване на препоръчителните часове сън се свързва с по-добри здравни показатели като: подобрено внимание, поведение, учене, запаметяване, регулиране на емоциите, качество на живот, психично и физическо здраве. Системната липса на достатъчно сън се свързва с проблеми с вниманието, поведението и ученето. Също така недостатъчният сън повишава риска от наранявания, високо кръвно, затлъстяване, диабет и депресия.“
че повечето родителите (86%) определят нощния сън на децата си като спокоен.
И все пак, количеството остава важно, но за мнозина недостатъчно и има един лесен начин то да се повиши.
Децата по природа са ранобудници (едва ли е голяма изненада за повечето родители) и много от тях, независимо колко късно си лягат, са склонни да посрещат изгрева. Затова и единственият хитър и математически издържан начин да спят повече е като лягат навреме вечер.
Данните ни показват, че 20% от децата си лягат след 22:00 часа в делнични дни. При учениците този процент достига 60, което е обезпокоително, тъй като при тях вече липсва и обедният сън.
Ще посочим и още един аргумент в полза на ранното вечерно лягане. То осигурява по-голям процент възстановителен сън, тъй като дълбокият сън, който е изключително важен, се случва предимно в часовете преди 12 вечерта. Или казано с други думи, количеството сън невинаги се равнява на качествен такъв, а една от стъпките към осигуряването и на двете е това да се уверим, че детето си ляга навреме.
Едно от любимите ни твърдения е, че бебето просто ще се научи да спи добре, когато е готово. Или когато вече не е бебе. И че трябва да оставим нещата на естествения им ход.
Действително при немалко деца и това се случва, но можем да споделим и следните любопитни резултати.
Предвид широката възрастова група е логично първоначално да си помислим, че резултатите са повлияни от групата на бебетата, но резултатите са красноречиви:
Отново рискуваме да се изкушим и да посочим бебешката възраст като основен „виновник“ за тези резултати, но действително:
А още по-интересно е, че този процент спада в ученическа възраст, но не драстично:
Ясно е, че времето, което децата прекарват пред екраните, е основна тема за всички специалисти, заети с детското здраве и развитие, и използвахме възможността да съберем ценни данни в тази насока.
Американската академия по педиатрия препоръчва децата до 18 месеца да не прекарват време пред екран (с малки изключения като участието заедно с възрастен във видео чатове с близки).
На 2-годишна възраст екранното време следва да се ограничи до 1 час с постоянно присъствие на възрастен и селективност към съдържанието (висококачествено съдържание, тип образователно). След ревизия на препоръките през 2016 г. те включват и насоки за качеството на съдържанието, което прави препоръчителните часове за следващите възрастови групи по-относителни.
Според Американската академия по психиатрия за деца и подрастващи, прекомерното време пред екран може да доведе до проблеми със съня.
Причините както винаги са комплексни: стоенето пред екран намалява физическата активност и може да причини трудно заспиване; същият ефект може да има неподходящо видео съдържание със стимулиращ ефект върху децата. Освен това, както потвърждават и учени от Харвард, светлината и най-вече синята светлина, излъчвана от екраните, потиска производството на мелатонин – хормонът отговорен за по-лесното заспиване и спокойния нощен сън.
Следвайки тези насоки, в работата си препоръчваме да се балансира екранното време с други активни занимания и да се избягват екраните в последните два часа преди лягане.
Можем да потърсим вероятно обяснение, както в по-трудното заспиване заради влиянието на екрана, така и в отложеното заспиване заради интересното за детето съдържание.
Представихме ви част от най-любопитните акценти и предстои да се възползваме от тези интересни резултати и занапред, като внимателно следим промяната в тенденциите. И вярваме, че ще виждаме все по-обнадеждаващи резултати.
Повече от 56% от децата в България, мнозинството от тях във възрастта до 6 години, получават приказка преди заспиване.
Прекрасно, нали?
Свикнали сме, че бебетата правят някакви неща, ако ние, родителите, им ги научим, или ако достигнат съответната възраст за това – т.нар. крайгълни камъни в развитието. На 3 месеца трябва да посяга и да държи дрънкалка, на 4 да се обръща, на 6 да седи и да брои до 1000.
Всичко това, разбира се, е важно, но невинаги се получава така, просто защото някои неща не са цел, която се достига на определена възраст, а ако не се – то тогава на бебето му има нещо. Едно от тези неща е спането и по-скоро непостоянното спане.
Като родители знаем, че бебето в някакъв момент трябва да започне да спи цяла нощ. Какво обаче означава “цяла нощ” – колко часа са това и изобщо коя нощ?! Разпространеното мнение е, че до 6-месечна възраст бебето може и трябва да откара по 8 часа, без да се събужда.
Може и да може, може и да не може. И не защото това е някаква способност, свързана с умения, които то развива като човек, или умения, които вие развивате като нечовек (разбирайте “родител”), а защото спането и моделите, по които човек спи, по цяла или по половин, или по колкото си нощи иска, са процес.
Тоест, вашето дете може да спи тихо и кротко в самостоятелна стая на 3 месеца, а това на съседката да не е спало повече от 4 часа без събуждане, нищо че вече е на 1 година. И нито вие, нито съседката имате вина/заслуга за това.
Чисто ново проучване на университета “Макгил” (Монреал, Канада) доказва именно това: установяването на модел за сън, в който малкият човек не се буди в продължение на необходимите му за почивка часове, не е точка в развитието на детето, а процес.
От университета проследили 44 6-месечни бебета в рамките на две седмици като помолили майките им да си водят дневник на бебешкия сън. Оказало се, че моделите, по които децата спят, варирали не просто от бебе до бебе, а били различни от нощ до нощ при едно и също дете.
Усредненият резултат от дневниците на майките е следният: за период от две седмици бебетата са спали непробудно в 5 нощи за по 5 часа, а в 3 нощи за по 8 часа. Половината от изследваните бебета НИКОГА не са достигали 8 часа непробуден сън.
Проучването също така установило, че майките, които кърмят и спят с децата си, отбелязвали повече събуждания, което обаче може да се дължи на факта, че имат възможност отблизо да наблюдават пробужданията на бебето, без тези пробуждания задължително да са сериозни и да водят до разсънване.
Майките, чиито бебета са в самостоятелно креватче в стаята или в отделно помещение, може и изобщо да не разберат и съответно да не отчетат подобни събуждания.
“Родителите обикновено получават много противоречива информация за бебешкия сън. Със сигурност не бива да се тревожат, ако до точно определен момент бебето им не спи през цялата нощ, защото моделите на сън много се изменят по време на бебешката възраст”, казва Мари-Eлeн Пенестри, която е ръководител на проучването и асистент професор в департамента по образователна и консултативна психология в университета “Макгил”.
Тя добавя, че и родителите, и педиатрите трябва да са наясно, че спането през цялата нощ, случващо се от време на време, не означава непременно трайно установяване на такова поведение за сън.
Голямо облекчение за родителите е, че по-малко деца се заразяват с Covid-19 или поне не го карат толкова сериозно, колкото възрастните. Експертите се опитват да проучат причините за това още от самото начало на пандемията и ново изследване по въпроса може би хвърля малко светлина, пишат Parents.
Публикуваното наскоро в Science проучване от изследователите в лондонския институт “Франсис Крик” показва, че повече деца, отколкото възрастни имат изградени антитела от други прекарани коронавирусни инфекции (семейството вируси, които причиняват настинките). Те може би дават известна протекция и срещу SARS-CoV-2 – вирусът, причиняващ Covid-19. Специфичните антитела, които учените проследили, имали “62-процентов пик между 6 и 16-годишна възраст”, пишат авторите на проучването.
Какво всъщност означава това? Центърът по контрол и превенция на заболяванията в САЩ описва антитебалата като “протеини, които помагат да се преборят инфекции и може да осигурят защита срещу повторно разболяване”. Това проучване показва, че хората имат налични в кръвта си антитела от предишни болести, които са способни да се прикачат към специфичната шипова структура, характерна за коронавирусите.
“Има няколко проучвания, които се опитват да открия защо някои хора, особено деца, се справят добре и се възстановяват с малко или без симптоми, когато са заразени със SARS-CoV-2”, казва д-р Бетси Херълд, завеждащ отделението по педиатрични инфекциозни заболявания и вицепрезидент по проучванията в Детската болница в Монтефиоре.
“Една от възможностите, отбелязана в изследването, е вече съществуващ имунитет за други коронавируси, които споделят някои сходства със SARS-CoV-2, да осигурява някаква защита.”
Друго проучване, също публикувано в Science малко по-рано през годината, има подобни резултати.
Д-р Стивън Дж. Еледж, професор по генетика в медицинския факултет на Харвард, който е част от това изследване, обяснява пред Ню Йорк Таймс, че възрастните може да се разболеят един-два пъти годишно, одкато децата може да се разболяват и 10-12 пъти през годината, което ги излага на повече антитела срещу коронавирусите за по-голям период от време.
Необходими са повече проучвания, за да се устави със сигурност дали тези антитела имат потенциална защитна роля и срещу новия коронавирус.
“Трябват ни още изследвания, за да разберем с по-голяма категоричност дали запаметеният имунен отговор срещу други коронавируси изгражда известно ниво на защита. Трябва да изследваме тези причини, както и разликите в иммуния отговор на вирус, което може да обясни защо някои хора, особено деца, са сравнително безсимптомни и се възстановяват без някакви сериозни последствия”, отбелязва д-р Херълд.
Учените изследват и други причини защо децата обикновено изкарват по-леко Covid-19 от възрастните. В друго проучване на учените от Колежа по медицина “Алберт Айнщайн”, Детската болница в Монтефиоре и университета “Йейл”, от което д-р Херълд също е била част, не открива никакви разлики в антителата срещу коронавирусите, които имат деца и възрастни.
“Открихме, че децата, които като цяло се възстановяват по-бързо от инфекции и са били изписани от болницата само след няколко дни, имат различен имунен отговор на вирусите в сравнение с възрастните”, казва д-р Херълд. “Нашите открития предполагат, че децарт може би притежават по-ефективен вроден имунен отговор, който може би ги предпазва от развитието на по-сериозни белодробни заболявания, асоциирани с Covid-19 при възрастните.
Вроденият имунитет, както се обяснява в проучването, се получава, когато “имунните клетки отговарят по-бързо на патогени от всякакво естество” и е по-силен по време на детството.
Независимо какво показват проучванията на този етап, родителите трябва да продължат да вземат необходимите предпазни мерки и за себе си, и за децата си.
Сигурни сме, че ще чуваме за успехите на Лиана Апостолова все по-често, затова ви обръщаме внимание да запомните името ѝ. Как се помни и как се забравя, и въобще какво се случва в мозъка ни, е сферата, в която д-р Апостолова е най-силна.
Тя е професор по неврология, радиология и молекулярна генетика към Университета в Индиана, САЩ, и задълбочено се занимава с болестта Алцхаймер. Толкова задълбочено, че един ден като нищо ще четем “Лиана Апостолова” и “Нобелова награда” в едно изречение.
Преди това ви я представяме в Майко Мила, за да разкаже малко повече за това обществено значимо заболяване и за работата си.
В момента Лиана има клиничен кабинет в Университета на Индиана, където приема, диагностицира и проследява пациенти два пъти седмично, а през останалото време се занимава с наука.
Прави го вече 20 години, а в момента оглавява мащабен проект в 25 университета в САЩ, който изследва ранната форма на Алцхаймер, засягаща хора до 65 години.
Под нейно ръководство са 19 клинични екипа, които набират болните и събират данните, и още 13 научно-изследователски отбора, които анализират тези данни.
Междувременно Лиана е ръководител и на няколко други клинични проучвания с конвенционални пациенти с Алцхаймер в напреднала възраст. Преподава на студенти по медицина и специализанти по неврология и психиатрия.
Намери време да говори и с нас, за което от сърце благодарим.
Кажете ни какво въобще е болестта Алцхаймер?
Това е невродегенеративно заболяване и най-честата форма на деменция в света. Деменцията е общ синдром на когнитивни нарушения, които се появяват най-често в напреднала възраст. Не е умственото изоставане, при което има недоразвитие на определени когнитивни способности в детска възраст.
95% от хората, които развиват болестта, са над 65-годишни, като след тази възраст рискът се повишава експоненциално. Само 3 до 5% развиват болестта по-рано в живота си.
Казвате, че Алцхаймер е най-честата форма на деменция, но какво го различава от останалите видове деменция?
Алцхаймер се причинява от натрупване на два протеина в мозъка – амилоид и тау. Счита се, че амилоидът е основната причина, а тау се натрупва впоследствие.
Докато сме млади, имаме активна система за изчистване на амилоида, но при повечето болни от Алцхаймер с възрастта механизмите за прочистване на този токсичен продукт се забавят. Това е механизмът на заболяването в късна възраст.
Редките генетични форми на Алцхаймер се дължат на мутации, които причиняват свръхпродукция на амилоид. И при хората с Даун, при които има три копия на хромозомата, на която е генът на амилоида, се стига до свръхпродукция. Всички хора с Даун за съжаление развиват Алцхаймер на около 30–40-годишна възраст.
Причинява ли Алцхаймер неизбежно смърт?
Заболяването е изключително разпространено в цял свят и е в топ 6 на причините на смърт след инсултите, раковите, белодробните и сърдечните заболявания; а сега Covid-19.
Смъртта настъпва не защото хората губят възможността да помнят, да планират, да се ориентират, а защото се залежават.
Когато загубят способностите си за амбулация и са приковани в болничното легло, те стават много податливи на инфекциии на пикочните пътища, пневмонии, сепсис – и тези инфекции ги побеждават.
Наследява ли се болестта?
При класическата форма говорим за наследяване на риск за болестта, тъй като тя не се предава само с един-единствен ген. При Алцхаймер в късна възраст роля играят много гени, които, в зависимост от комбинацията, наследена от родителите ни, предопределят нашия индивидуален риск.
Болестта по майчина линия носи малко повече риск от тази по бащина линия. Но дори и двамата родители да имат Алцхаймер, това не значи, че децата им непременно ще развият болестта.
Обяснете ни защо се занимавате специфично с Алцхаймер при по-млади хора?
Причините за болестта и за по-бързата ѝ прогресия сред по-младите не са ясни. И понеже тези болни са едва 3-5% от всички хора с Алцхаймер, заболяването в по-ранна възраст не беше систематично проучвано досега.
В един институт могат да се съберат приблизително 50-60 болни, но с мрежа от клинични бази из всички щати можем да съберем 700-1000 и тогава имаме възможности за сериозна наука и силна статистика. Това ни е целта – да направим проследяване на болните и да изучим подробно болестта.
Срещаме се с пациентите веднъж на 12 месеца за детайлни изследвания – събираме клинични данни, психологични изследвания, ДНК, кръв, ликвор, образна диагностика – ЯМР и ПЕТ с контрастни материали, които се свързват с двата протеина на Алцхаймер и демонстрират натрупванията.
Идеята е след като придобием представа какво се случва с тези болни в рамките на първите 24 месеца, да ги включим в терапевтични проучвания на нови медикаменти.
Какво ви прави впечатление по време на проучването с по-младите хора, страдащи от Алцхаймер?
Поради малкото случаи на младата форма на болестта, лекарите не са подготвени достатъчно и не диагностицират болните навреме. На повечето пациенти им се казва, че им няма нищо, че е стрес или депресия.
Ако пациентът е жена, обикновено ѝ казват, че е в менопауза. Така болните ходят недиагностицирани, влошават се, губят функции, без да разбират защо.
Много биват уволнени на възраст, на която нямат достатъчно спестявания. И много се грижат за деца в училище или в колеж, когато губят доходите си. Семействата им не разбират какво става и ги обвиняват.
Важно е колегите да разберат основните разлики между нормалното старческо отслабване на паметта и деградацията на паметта от Алцхаймер.
Да не можеш да намериш думи или да си спомниш името на приятел моментно не е Алцхаймер, а си е нормално стареене на мозъка.
Моментът, в който влезеш в една стая и си кажеш „За какво дойдох тук?“ и информацията се възстановява след минута-две, не е Алцхаймер.
При Алцхаймер информацията се забравя напълно и не се възстановява. Не се формират спомени. Затова и възрастните хора с Алцхаймер могат безкрайно много пъти да питат едно и също нещо – например „Кога ще дойде синът ни да ни види?“, и да не помнят не само отговора, но и че са питали.
Други тревожни промени са, че се губят, плащат сметки по два-три пъти или забравят да ги платят систематично, купуват едно и също нещо по няколко пъти и пр.
Какво бихте посъветвали хората с близки и роднини, болни от Алцхаймер?
Ако се грижите за такъв болен човек, не бива да му се ядосвате и да го обвинявате, защото той не е виновен. Конфронтацията не помага.
Ако например болният си е внушил, че сестра му е жива, а тя отдавна е починала, няма нужда да се конфронтираме с него, по-добре е да се съгласим или да подминем разговора. Важно е да има спокойна динамика при тази болест, а и при всяка друга.
Семейството има нужда от образование, да се запознае с литература, от която да разбере как да се справи с проявите на болестта и какво го очаква. Има много какво да се научи от книгите, от групите за подкрепа, от професионалистите и експертите.
Аз бих препоръчала Гражданското Сдружение Алцхаймер България на всички, които имат близки с Алцхаймер.
Много жени раждат след 30-та си година и ново проучване твърди, че те може би ще имат едно неподозирано предимство пред останалите – по-дълъг живот.
Изследването, публикувано в журнала на Северноамериканското общество по менопауза, посочва, че жените, родили последното си дете на по-зряла възраст, обикновено имали по-дълги теломери.
Смята се, че те са отговорни за дългосрочно доброто здраве и по-голямата продължителност на живота. По-късите теломери се свързват с повече болести и по-кратък живот според изследване публикувано в Current Opinion in Clinical Nutrition & Metabolic Care.
Дължината на въпросните теломери пък зависи от житейски избори като диета и занимания. Възможно ли е късната бременност да е тъкмо един от тези житейски избори, които да спрат скъсяването на теломерите? Все още не е ясно.
Трябват ни още проучвания, за да разберем дали по-зрялата възраст при раждане допринася за увеличаване дължината на теломерите или тъкмо обратното – дължината на теломерите е условието за добро здравословно състояние, което кореспондира с възможността на жената да им дете и на по-късна възраст, казва д-р Стефани Фабиън.
Въпреки че изследването показва интересна връзка между по-късното раждане и дълголетието, експертите подчертават, че това не означава, че жените трябва съзнателно да отлагат майчинството за по-късна възраст, когато фертилността вече намалява.
„Това не означава, че жените трябва да чакат да имат деца в по-зряла възраст, за да увеличат собствените си шансове да живеят по-дълго,“ казва проф. Томас Пърлс, съавтор на проучването и професор по медицина в Бостънския университет, пред списание Time.
„Възрастта при последното раждане може да бъде показател за темпа на стареене. Естествената способност на жената да зачене и износи дете в по-късна възраст вероятно означава, че нейната репродуктивна система остарява по-бавно, а заедно с нея и останалата част от тялото.“
Това обаче не е първото изследване, което показва връзката между по-късната бременност и по-продължителния живот. Има такова, публикувано в журнал „Менопауза“ през януари 2015 г., в което се твърди, че жените, родили последното си дете след 33, увеличават двойно шансовете си да живеят до 95 или нагоре в сравнение с тези, родили последно дете до 29 години.
Изследователите обясняват тази връзка с възможни генетични вариации, които позволяват на жените да забременяват по естествен път в по-късна възраст и същевременно са свързани с по-бавно стареене и по-дълъг живот.
„Ако жената притежава тези генетични вариации, тя може да ражда в по-дълъг период от живота си и така увеличава шансовете си да предаде тези гени на следващото поколение,“ обяснява Пърлс.
Любопитно е, че и други проучвания в миналото са стигали до подобни резултати.
Например, по-ранно изследване от New England Centenarian Study установява, че жените, които са имали деца след 40-годишна възраст, са четири пъти по-склонни да доживеят 100 години, отколкото тези, чието последно дете е родено в по-млада възраст.
Още не сме свършили, скрол надолу
Без значение кога решите да имаш дете, моментът трябва да е правилният за вас – не за някой друг. Добре е и да отбележим, че има много други фактори, които допринасят за по-дългия живот.
Използвани са материали от: Parents и Time
Националният здравен институт на САЩ е провел изследване сред 5000 жени, в което става ясно, че приблизително 1 на всеки 4 жени е изпитала високи нива на депресивни симптоми в някакъв момент през първите 3 години след раждане.
Американската академия по педиатрия препоръчва педиатрите да следят майките за следродилна депресия на детските консултации до шестия месец на детето.
Изследователите са открили четири възможни траектории на депресивните симптоми, както и факторите, които може да увеличат риска за развитие на подобни симпторми.
Във връзка с тези открития се препоръчва по-продължително наблюдение на майките - поне до 2 години след раждане.
“Според нашето проучване 6 месеца не са достатъчно дълъг период, за да се определят с точност симптомите на депресия”, казва д-р Даян Пътник. “Събирането на данни в дългосрочен план е ключът към подобряване на знанията ни за майчиното психично здраве, което е критично важно за благосъстоянието и развитието на детето ѝ.”
Учените наблюдавали 5000 жени в рамките на първите 3 години след раждането на децата им, като самите раждания са се случили между 2008-а и 2010 г.
Симптомите са изследвани чрез въпросник, но изследването не е диагностицирало клинично депресията в жените.
Жените с предшестващи раждането състояние като промяна в настроенията и/или гестационен диабет с по-голяма вероятност развивали по-висока степен депресивни симптоми, които траели през изследвания период.
