Преди няколко дни ви срещнахме с д-р Даниела Данчева и ви обещахме, че ще ви разкажем още малко за страхотните хора, с които се запознахме в протезен център "Алегро". Днес ви показваме Слава и Мартин, които са родители на деца, протезирани в центъра, както и Краси Петрова, която написа книга с главна героиня дете с протеза и направи всички тези прекрасни запознанства възможни.
Когато имаш привилегията да се срещнеш такива хора, светът почва да ти се струва малко по-нормален. Ето ги и тях:
Слава Александрова, майка на Радост на 10 години
Радост се роди с вродено увреждане. В началото беше много страшно, защото при раждането се разбра, че тя има дефицит. Не се видя по време на бременността и лекарите, които бяха в болницата тогава, не дадоха информация. Казаха ни, че такова нещо не са виждали и не знаят какво ще се случи с това дете.
Дните, които прекарахме в болницата, бяха много страшни, защото с баща ѝ бяхме млади и неопитни – на по 23-24 години, и изведнъж ти казват: “Не знаем какво е това, не сме го виждали, оправяйте се’’!
Затова в деня на изписването от родилното отделение веднага отидохме при детски ортопед, който от вратата ни каза: “Нищо му няма на детето, липсва му половината крак, но то ще бъде пълноценно с една добра протеза. Оттам нататък всичко е във вашите ръце – колко вие ще сте спокойни и как ще го научите да живее”.
Тя прави всеки ден нещо ново. Сама открива света, сама се адаптира. Може би тук не съм ѝ била много полезна като родител, защото тя казва: “Ще карам колело!” И аз отвръщам: “Как така, абсурд!". После пък искаше тротинетка, но няма такава. Излиза пред блока, взема тротинетката на някое дете и след два дена се научи и ми каза: “Ето, виж – аз карам!". Тези неща си ги научава сама.
Ние в семейството я учим коя е тя. От малка сме ѝ казали, че, да, тя е такава и има трудности; че различните хора могат едно, други не го могат. Поставили сме всичко на масата и оттам нататък е въпрос на адаптация.
Дори като тръгна на детска градина или още по-рано – когато започна да излиза с децата пред блока. Разбира се, че среща любопитството на децата – гледат я, по-малките деца идват да я разпитват. Беше ми казала, че не ѝ е приятно, но аз ѝ обърнах внимание, че и тя като види човек с гипс, ме пита “Мамо, защо му е така ръката?”. Обясних ѝ, че любопитството им е нормално, че това е нещо интересно, защото не се вижда човек с протеза всеки ден. И това се превърна в начин на мислене.
Никога не е била толерирана, никога не ѝ е спестявано нищо. Научила се е при любопитство към нея да казва, че се е родила така - без да се сърди, да напада или да се крие.
Ето, сега завърши 4. клас и си спомням, че периодът, когато трябваше да кандидатства в 1. клас, също беше тежък. Но за мен. Винаги от мен е тръгвало: “Е, не, не, това вече няма как да стане!". Минах през сериозни размисли, дори си мислех да не я записвам на училище, да бъде частна ученичка или да ходи събота и неделя, или вечер, или вкъщи… Семейството ми ме върна на земята и ми каза да не се излагам и да я запиша. А аз исках да ѝ спестя евентуалните подигравки, защото смятах, че децата в тази възраст са жестоки - не за друго, а заради незнанието си.
Истината е, че не се сблъскахме с подобни проблеми. Въпреки че сме от Люлин и тя е записана в кварталното училище - 56-о. Подчертавам това, за да кажа, че няма нищо специално, което да сме предприели или променили, само защото започва училище. Не се вглъбихме изцяло в нея, най-малкото защото след това имаме още две деца.
Радост попадна в страхотен клас със страхотни учители. Ходи на физическо, на плуване, а отскоро и на футбол с момчетата, които, между другото, я хвалят колко добре играе. Не ѝ се случи нищо от това, за което се притеснявах.
Дойде момент, в който Радост вече се изправяше и се опитваше да си подлага сама някакви неща под крачето, за да стои права, и видяхме, че е време за протеза. Трябва да вметна, че когато има такъв дефицит в краката, ръцете много се развиват и там идва проблемът, защото започват много да се катерят. Радост непрекъснато висеше от разни места. Качва се, хваща се и висва. Влизаш в стаята, очакваш да я намериш да си играе кротко на пода, а тя виси на шкафа.
В този период ни бяха изпратили от едната болница при други протезисти, които не обърнаха особено внимание на случая. Тогава през наши близки намерихме координатите на
д-р Данчева и център “Алегро”. Вниманието, с което бяхме посрещнати, беше несравнимо. Мисля, че Радост беше първото такова дете за протезния център. Взеха ѝ една-две мерки и точно на първия ѝ рожден ден ѝ дадоха готовата протеза и тя просто тръгна. Точно когато децата прохождат - около годинката.
Истински сме благодарни на д-р Данчева и на целия екип на “Алегро”, защото не е имало нещо, за което да съм се обадила да попитам или да помоля, и да не ми се е помогнало. Вниманието, загрижеността, професионализмът са на топ ниво.
А на хората, които тепърва ще се сблъскат с нещо подобно, бих искала да кажа да бъдат искрени с децата си. Да им обяснят по подходящ начин, че един може едно, друг – друго. Ето, тя например не може да кара кънки, ама то и аз не мога, нищо че имам два крака!
Другото важно е да ги научат да виждат истински стойностните неща и да не се сърдят на живота. Но това е възможно, когато ние, възрастните, си дадем сметка какво се е случило и помислим трезво дали е толкова страшно. Трябва да съпоставиш добрите и лошите страни и да действаш. Животът те учи как.
Мартин Ласков, баща на Илиян на 6 години
Илиянчо е вече на 6 и половина и скоро ще ходи на училище. Доста жилаво дете е. Кара колело, тротинетка, вече се опитва и скейтборд.
В началото обаче не знаех, че така ще се развият нещата. Преди да се роди, на ехографа се виждаше, че може да му е криво стъпалото. Оказа се доста често срещано и обикновено се оправя с гипс. Бяхме проучили нещата и предварително се бяхме свързали с доста добри ортопеди. Те бяха в готовност, след като се роди, да им изпратим снимки и да се прецени какво трябва да се направи. Мислехме си, че проблемът е един, но след като се роди, се оказа доста по-сложно.
Това е трета степен на състоянието - има по-добри случаи, които могат да се подобрят с операция. Консултирали сме се с един от най-добрите специалисти в света - д-р Пейли от САЩ, който прави такива сложни операции, при които детето пак е с протеза, но може да се сгъва и да я контролира. Той е на мнение, че подобна интервенция при него ще е много сложна. А и операцията е доста скъпа – 360 хил. долара. Засега мислим да изчакаме, а и той се справя доста добре вече. За нас това е супер, защото много се притеснявахме в началото.
Даже не искаха да ни извадят снимки. Снимаха го, като се роди, но не искаха да ни дадат снимките – нямало смисъл, да сме го оставяли… Няма да влизам в подробности за другите ни преживявания по време на бременността, когато ни бяха казали, че е мъртво в утробата.
За щастие, той ходи и се оправя добре, което на този етап за нас е достатъчно. И това е така благодарение на протезата.
Към “Алегро” ни насочи лекар от Токуда, при когото ходихме. Тогава протезният център беше в мазето на болницата. Слязохме и те веднага ни посрещнаха. Останахме много доволни. Бяха доста съпричастни.
Екипът реагира веднага, взеха размери и направиха всичко. Той още не можеше да ходи, а вече имаше протеза. Пълзеше, опитваше се да се справя на едно краче. И тогава бях на един тридневен семинар, в който правехме различни полезни средства за хора с увреждания. На втория ден жена ми ми прати клип как малкият прохожда.
И оттогава не сме имали кой знае какви проблеми. В началото в детската градина го гледаха скептично. Директорката ни прие много добре, каза, че няма никакви проблеми и че е добре, че искаме детето да се социализира. Но учителките го гледаха малко стреснато, за да не падне, да не се удари.
Имахме един куриозен случай. Обади ми се учителката притеснена и ми каза, че му се е счупило крачето. Той е скочил отнякъде и му беше паднало самото стъпалце. И аз взех един комплект инструменти и казах на госпожата: "Няма страшно, сега ще дойда да го сменя!". Отидох, оправих му крака за нула време и той си продължи с игрите.
Ще видим как ще са нещата в училище. Ще ходи в държавно училище и се надяваме да няма проблеми.
В днешния развит свят, който тепърва още ще се развива, със сигурност ще има още повече решения и няма да е толкова голям проблем. Може би светът вече се учи, ние се учим, че трябва да подхождаме по друг начин към хората с увреждания.
А ето я и Красимира Петрова, без която нито една от срещите ни с тези страхотни хора нямаше да може да се осъществи.
Красимира Петрова, автор на “Фантазия”
Казвам се Краси Петрова, на 35 години, от София. В момента съм по майчинство. Работя в голяма компютърна фирма и реших, че това, което правя цял живот - работа с немски клиенти и трудни задачи, е далеч от мен и имам нужда да направя нещо за душата си, затова ми се искаше да напиша книга.
Това ми желанието се появи малко след като родих. Може би защото тогава ставаме по-емоционални. Тогава някак се вгледах малко в себе си и в това, в което се случва в обществото. В този период в живота ми влезе и темата с инвалидите през интервю на д-р Данчева по телевизията.
Книгата ми беше готова, героинята беше момиче, но характеристиките ѝ все още не бяха конкретизирани. Д-р Данчева ме грабна веднага с няколко думи, които каза. “Нещото, което ме прави щастлива, е да съм навън и да ме духа вятърът в лицето, тъй като само там мога да усетя. Вие сте щастливци, че можете да го усетите и по ръцете и краката си." Помня думите ѝ.
Книгата като текст и илюстрации идваше директно в главата ми. Имам изключително развита фантазия – затова книгата се казва “Фантазия”. Затваряйки очи, оставайки на тишина, веднага виждам моменти от нея, записвам си, скицирам нещо. Нямам претенции, че съм невероятен художник, но смятам, че се е получило добре. Текстът е целенасочено простичък и достъпен на езика на децата.
Действието се развива в четири разказа, които са рамкирани от четирите сезона. Трите разказа са съвсем нормални детски истории. В последния разкривам, че главната героиня е с протеза. Тя е подкрепяща и всеотдайна, без да има мотив, заради който да бъде възприемана за нещо специално. Това, че е с протеза, е просто част от живота ѝ. Всъщност в книгата тя, като инвалид, помага на своите приятели, а не обратното.
Всъщност техните характери дават сила на всички останали. Така приключва и последният разказ в книгата: всеки е ценен и важен за другите, затова сме общество, а по какъв начин изглеждаме и как е станало, това е част от нашата съдба.
Много исках да представя книгата на д-р Данчева. Обадих ѝ се да ѝ се представя, след като бях готова с всичко. Радвам се, че тя не възприе идеята като налудничава, понеже е малко странно да те търси непознат човек с информация, че пише нещо за теб, без да изисква нищо. Когато ѝ донесох книгата и се запознахме, се потвърдиха впечатленията ми, че тя е изклчючително силен характер.
Аз съм с две малки деца вкъщи. Беше ми трудно да се организирам, защото самостоятелното издаване на една книга е свързано с търсене на печатница, материали, предпечатна обработка. Всичко правех, докато децата спят или са на градина. То едното е още бебе, така че си е с мен през цялото време.
Свързах се с читалището на слепите и им казах, че искам да преведем книгата на брайловата азбука. “Коя сте вие?", “Красимира Петрова". “Добре, донесете ни книга". Изпратих текста и всичко вече е готово. Звъннах на Съюза на глухите и им казах, че искам да запишем разказ с жестов превод, да го предоставим на читалищата в цяла България. После ще намеря субсидии, ще преведа книгата на чужд език и ще я пуснем с чуждоезичен жестомимичен превод.
Просто никой не се сеща, като издаде книга - детска или за възрастни, да изпрати безплатно текстовия файл на глухи и слепи хора, а те да си го обработят самостоятелно. За това не се изисква нито финансова помощ,нито подкрепа, защото по този начин литературата достига до тези групи хора.
Давайки им пари, смятаме, че сме помогнали. Но на тях им трябва много повече от това, социализирането е част от този процес. За да се социализираш, трябва да имаш информация, а за да имаш информация, обществото трябва да ти даде ръка, да ти даде информацията, за да я обработиш на разбираем за теб език. Парите се изяждат, изпиват и свършват. И в обществото оставаш сам.
Иска ми се да мислим малко повече за човешките отношения, да бъдем малко по-чувствителни, уважителни и да живеем малко по-бавно, за да забелязваме всеки детайл от живота.
Благодарим на всички чудесни хора от протезен център „Алегро“ за гостоприемството.
Материалът е създаден съвместно с People of Sofia.
Всички снимки, публикувани в текста, са на Вихрен Георгиев от People of Sofia и не могат да бъдат използвани под никаква форма без разрешението на фотографа.
Един ден с нас се свърза жена на име Красимира Петрова. “Здравейте, много ви харесвам. Написах книга с главен герой момиченце с протеза. Книгата се казва “Фантазия”. Показах я и на д-р Даниела Данчева, тя написа посланието към нея. Искате ли да ви я покажа?”
Искаме ли? Искаме, разбира се!
Преди години имаше телевизионен репортаж с д-р Даниела Данчева, в който тя показа как шофира и навигира през живота с четири протезирани крайника. Бяхме напълно завладени от видяното и чутото. Колко често виждате такива хора? Колко от тях са в България? Искахме моментално да се срещнем с нея. Защото Даниела Данчева не само функционира като всички останали хора – шофира, пътува и работи, но и управлява единствения по рода си център за протезиране в страната, връщащ живота на десетки хора у нас.
Можете да си представите какво беше вълнението ни, когато уговорихме среща с Краси Петрова, д-р Данчева, екипа на протезен център “Алегро”, който тя ръководи, и родители на деца, протезирани в центъра. Отидохме заедно с нашия приятел, фотографа от People of Sofia, Вихрен Георгиев, и изкарахме четири изключителни часа, пълни с възхищение и - ще си го кажем направо - гордост, че в България има център за протезиране на такова ниво и че тук се прави нещо “като света”.
Посрещна ни Красимира заедно с цяла тумба деца, които хвърчаха като хеликоптери на колелета и тротинетки, обикаляйки невъзможно зелената поляна на центъра към 900 пъти за 15 минути. По-късно, в течение на разгорите, разбрахме кое дете е посетител на центъра, защото има нужда от протезиране, и кое е придружител - братче, сестриче, приятелче. Докато тичаха като свободни електрони, не ставаше ясно.
После се появи д-р Данчева, която ни строи в две редици с "Тука ще правите каквото казвам аз!”, и докато се чудехме колко точно сериозно говори, тя вече беше прихнала в смях и търсеше къде са ѝ “адютантите”, за да ѝ подадат една цигара.
“Хайде тук да си говорим, а? Вижте колко е хубаво!”, каза, докато държеше дървеното цигаре, специално изработено за нейните цигари. И наистина: центърът се намира близо до резиденция Врана в парцел, който гледа директно към Витоша. Наоколо всичко е обезкуражаващо зелено, като в някаква изпусната към Балканите Швейцария, тревата е разкошна, слънчево е и - да - пеят птици, съжаляваме за клишето. Как да не ти се седи навън?!
Посрещнаха ни всички страхотни хора, които работят там. Вкараха ни в лабораториите, в работилниците, при инструментите, показаха ни как се правят високотехнологични протези и ни разказаха десетки истории, в които протезата спасява живота.
И не защото физически няма да си жив без нея, а защото колкото по-зависим си от друг, толкова по-малко човек остава в теб самия. Зависимостта чупи духа на парчета. И като казваме “дух”, в главата ни зазвучава д-р Данчева: “Абе дух, дух… Ти си имай дух, ама ако нямаш една хубава протеза, с която да отидеш да си купиш хляб и мляко от магазина, с високия си дух ли ще ходиш? На хората, които могат да бъдат протезирани, им трябват протези - да видиш тогава какъв дух имат!”.
В този текст ще ви срещнем с д-р Данчева и ще ви “прожектираме” няколко епизода от нейния живот така, както ни ги разказа тя и както ги видяхме ние. В следващата част ще ви запознаем с родителите на две прекрасни деца, които са част от децата на “Алегро” и се радват на живота и детството си благодарение на сръчните ръце на ортопедичните техници в центъра. Ще ви представим и един от най-големите ентусиасти, когото сме срещали напоследък – Красимира Петрова, която освен че написа “Фантазия”, направи възможна тази фантастична среща.
Не си спомняме кога за последно сме били на такова място сред такива хора. Благодарим им за отделеното време и дано успеем да ви предадем поне малко от този свиреп копнеж по живота, радостта и неприлично зелените в работен ден поляни, който се зароди у нас след времето, прекарано в “Алегро”.
Инцидентът с мен се случи през 1984 г. Протезираха ме за първи път през 1985 г. в Германия. По това време тук в Горна баня правеха дървени протези. Първите протези, които получих, бяха безумно тежки – трагедия! Тогава дойде един немски професор, прочут ортопед, проф. Шлегел. Той беше придворният ортопед на всички от ЦК. Той ги оперираше в Германия и идваше тук да ги преглежда.
Някак през връзки на майка ми успях да се срещна с него. Щом се видяхме, се заговорихме веднага. То за музика, то за книги… "Даниела", каза ми той, "нямаш проблем. Ще те взема в Германия!". И така той ме вмъкна в програмата си и ме взе още по комунистическо време.
Направиха ми протезите в Дудерщат и после професорът ми каза: "Виж какво, като знам в България какво е, няма да се връщаш там, докато не свикнеш да правиш всичко сама". Той тогава беше професор в медицинския университет в Есен. Осигури ми стая в общежитието за лекари, защото аз вече бях лекар. Осигури ми възможност да чета лекции в университета. И ме държа там една година.
До такава степен се грижеше за мен, че един ден ме попита къде всъщност живея и как ще се справям, защото всичко трябва да е приспособено в жилището ми. Обясних му, че живеем в една стара къща, която не е пригодена за инвалид. Тогава той се обади на Владко Живков, с когото членуваха в Lions Club, и му каза: “Значи: д-р Данчева се прибира сега, да ѝ осигурите жилище!’’. И като се прибрах, Владко Живков изпрати една лимузина и ме развеждаха из София да си избирам жилище.
Като падна Берлинската стена, веднага си казах, че без кола не мога и отидох до Германия. Още преди това, като бях в Есен, проф. Шлегел ме заведе на едно грамадно изложение, на което имаше всичко за инвалидите – коли, колички, какво ли не. “Сега ще те запозная с г-н Завацки, който прави коли за инвалиди", каза той.
И първата ми работа като падна Стената, няма да забравя, беше да отида при Завацки в Хайделберг. Казах му, че искам кола. “Ето тук имам една кола на старо, ако искаш ще ти я дам, я дай да те пробвам!’’, ми каза. А то няма какво толкова – колата трябва да е автоматик и на волана да има едно приспособление като вилица, за да мога да го хващам. “Ооо”, казва Завацки, “нямаш проблем, ей този Рекорд ти го давам, взимай го!”.
И така сестра ми, която тогава беше цигуларка в Германия, ми докара първата кола до България. Записах се на курсове, защото инвалидите трябва да карат курсове на приспособената кола и си взех изпита веднага.
За съжаление, в момента в България има само три комисии в цялата страна, които освидетелстват медицински инвалидите, които искат да си изкарат шофьорски книжки. Ходила съм къде ли не да се разправям и мога да кажа, че това е вследствие на липсата на всякаква човещина в чиновниците. Ти си вземаш изпита, имаш кола, представяш си, че се качваш и започваш да караш, но ти дават дата за комисия след 5 месеца и край - няма кола, няма независимост.
През 1992 г. започнах работа в Социалното министерство, за да мога отвътре да въздействам на промените, които бяха необходими. Тогава с Евгения Спасова направихме първия закон за инвалидковците и той си се казваше точно така – “за инвалидите”, не “за хората с увреждания”. Аз предпочитам думата “инвалид” пред “човек с увреждане”. За моето музикално ухо „инвалид” звучи меко, мелодично и красиво като L'hôtel national des Invalides в Париж, докато „човек с увреждане” ми звучи като урунгел. Освен това хайде да ги нямаме тези политически коректни манипулации как сме еднакви, как няма различия помежду ни. Е, на мен ми го няма половината тяло - естествено, че не сме еднакви!
Та, след като направихме първия закон, съм тичала денем и нощем из парламента и по депутатите, за да можем постепенно да променяме другите закони. Например, специално за ограничението за мощността на колите при инвалиди съм ходила да се разправям в парламента и да внасям предложения, в които се обяснява, че да има ограничение е безумие.
Тогава имаше ограничение на конските сили, защото, видиш ли ти, инвалидът ще трябва да си кара трабанчето и това е. Даже няма да забравя как една министърка на околната среда ми каза: “Ама, д-р Данчева, то е много опасно инвалидите да карат!". А между другото моят Опел Рекорд беше 2000 кубика и аз я попитах: “Вие карате ли кола?", и тя: “Не, аз велосипед карам”. “Ами като не карате кола, тогава ще мълчите!", отговорих ѝ аз. “Една голяма кола е много по-безопасна, отколкото една мъничка кола, така че не ми казвайте кое е опасно и кое не е.”
И тогава успях да премахна това ограничение, макар че пак не се съгласиха съвсем да няма, но поне качиха максималните конски сили на 150 коня и 2000 кубика.
Много хора ме питат защо протезите са толкова скъпи. Скъпи са, защото големите фирми производителки на тези съвършени технологии инвестират милиони в разработките им, а пазарът е малък.
Ти си хвърлил милиони за разработката на едно микропроцесорно коляно или хидравлично коляно, или карбоново стъпало, но пазарът, на който можеш да го продадеш, е лимитиран. Това не е смартфон, а скъпо медицинско изделие и здравните каси по света го заплащат.
Ние имаме наредба с предвидена сума за “помощ за изработване на протези”. Разправяла съм се десетки пъти, че една протеза не струва толкова, колкото е предвидено. Отговорът: “Да, ние знаем, че не струва толкова, само че ние плащаме помощ.’’
През 2008 г. за една подколянна протеза даваха 400 лв., за една бедрена - 600 лв. И когато отидох да се разправям с министър Масларова по бTV, тя каза: “Не, с д-р Данчева няма да влизам в едно студио!". Тогава журналистите снимаха нейните обувки и проучиха, че струват повече от сумата, отпускана за една протеза за крак от нейното министерство.
През 2008 г. бях направила вече какво ли не, за да се променят тези пусти 400 и 600 лв. Казах на германските партньори, с които работех, че трябва да направим семинар с политици и поканихме президенти, министри, депутати. Дойдоха и пациенти, протезирани в Германия, и им демонстрирахме разликата. Нищо не се случи.
След този семинар обаче на единия родител на един от най-големите хора, присъствали тогава, се наложи да му направят протеза в Горна баня – дървеничка, тежка… И в онзи момент той разбра за какво става въпрос. Дойде им акълът и извикаха мен и още двама души, за да напишем промени на тази наредба.
Тогава от 400 лв. за подколянна протеза помощта се увеличи на 1680 лв., а за бедрена стана от 600 - 3580 лв. И записахме още, че тези плащания ще бъдат актуализирани ежегодно. Още на другата година тихомълком махнаха думата “ежегодно” и от 2008 г. досега тази помощ не е мръднала и със стотинка.
Махнете ги тези клишета за високия дух. Това са журналистически вдъхновения: “Какъв висок дух!”. Не го ползвайте това. Ако човек няма крак, с високия дух ли ще ходи, ако няма протеза?! Във всеки човек е заложено да се движи, да е независим. Естествено, че има мързеливи и работливи хора, глупави и умни хора. На един мързеливец и глупак каквото и да му дадеш, все ще си е такъв.
Преди време при нас дойде пациент, който не вдигаше поглед от земята. Не искаше нищо, не говореше. Направихме му протеза и проговори. Онзи ден се появи усмихнат, щастлив. Когато човек дойде първоначално при нас, му казвам: "Не си мисли, че ще получиш крак. Крак няма да получиш. Слез на земята. Оттук нататък, стъпка по стъпка, трябва да влезеш в добра физическа форма, защото, за да проходиш с това чуждо тяло, трябва да си в достатъчно добра кондиция. Трябва да можеш да се изправяш, да стоиш прав, с проходилка да се движиш и тогава ще дойдеш да ти направим протезата".
Всъщност това, което най-вече изумява пациентите ни, не са протезите. За тях е ясно, че ги правим на европейско ниво. Те не могат да повярват къде са попаднали заради отношението. Обикновено идват от болници, където са били третирани, меко казано, доста "дисквалифициращо". И идват тук, и получават внимание.
Подбирали сме екипа точно по това - могат ли да бъдат внимателни, доброжелателни, милосърдни и търпеливи. При нас са кандидатствали много хора, но човек, на когото му липсват първите 7 години, човешкото отношение, възпитанието и емпатията, ако ще и да е превъзходен техник, никога няма да взема.
(Край на 1 част)
Благодарим на всички чудесни хора от протезен център "Алегро" за гостоприемството.
Материалът е създаден съвместно с People of Sofia.
Всички снимки, публикувани в текста, са на Вихрен Георгиев от People of Sofia и не могат да бъдат използвани под никаква форма без разрешението на фотографа.
