fbpx

Понякога като ти кажат, че „все едно не си раждала“, сякаш те поздравяват, че добре си прикрила следите от някакво престъпление. Все едно да си раждала и да се промениш след това е нещо лошо. Дали е лошо не знаем, но със сигурност е неизбежна. Защото дори да можеш да влезеш в същите дънки, вече не си същият човек.


„Ама ти все едно не си раждала!“
Виж се, виж се, готова си за второ!“
„На колко е детето? Браво, браво, хич не ти личи!“
„Има някои жени, много се отпускат, а ти си супер!“

Мога да изброявам още доста реплики, които съм чула по свой адрес от близки, познати, съседи, касиери в магазини и случайни баби на улицата, след като родих и започнах да излизам навън с живото доказателство – детето ми.

Изведнъж всички се почувстваха задължени да коментират външния ми вид – колко добре изглеждам „за раждала жена“, как не съм напълняла, как не ми личи, че съм била бременна. И все се чудех дали се опитват да ми направят някакъв комплимент (доста нескопосано), или се да ми повдигнат духа, защото съм изглеждала като сдъвкана и изплюта (както се чувствах през първите няколко месеца след раждането).

Има и трети вариант - хората просто са нетактични.

И не осъзнават, че не е задължително да коментират външния ти вид. Преди появата на децата, както и след това.

Да, след раждането наистина не изглеждах по-различно отпреди да родя. Поне на външен вид. Веднага се върнах на същите килограми, че дори и с 1–2 по-малко (не ме мразете!).

Коремът ми се прибра за седмица-две. Но това не е била целта ми, дори не съм мислила за всички тези неща. И въпреки това хората се избиваха да ми го посочват сякаш е голямо геройство.

Докато в моите очи най-голямото георйство си оставаше фактът, че от мен буквално е излязъл човек.

И какво лошо има в това да си родила и да приличаш на родила? Да ти личи, че преди дни, седмици или месеци, коремът ти е бил разтегнат до пръсване, органите ти са били натъпкани като пътниците на метростанция „Сердика“ в час пик.

Какво лошо има да ти личи, че си била подпухнала като мекица и че не помниш кога за последно си спала, яла и дишала въздух? 

И защо хората си мислят, че жената ражда и се превръща в бледа сянка, в клет хипопотам, в някакво митично същество, на което задължително му увисват и коремът, и гърдите, и пъпчасва, а носът и краката му порастват и изобщо раждаш и ставаш един изрод със стрии и целулит, на който задължително трябва да му се казва, че изглежда супер „като за раждала жена“.

И от тебе се изисква да глътнеш корема и с любезна усмивка да благодариш за тази учтивост.

Защото истината е, че жените раждат и после се променят.

И няма жена, която да е родила и грам да не ѝ личи. И В ТОВА НЯМА НИЩО ЛОШО. 

Все нещо ще ти се промени. Корем, крака, коса, може и стъпалото да ти порасне с един номер. Може да напълнееш или пък да отслабнеш. Тук-таме някоя стрия, малко целулитче от задържаната вода. Гърдите ти наистина може да увиснат малко, да станат по-големи, докато кърмиш, а след това тъжно да се спихнат.

Коремът ти може да се прибере обратно за 7 дни и да е стегнат, но никога няма да е както преди да се разтегли като балонче от дъвка за 10 стотинки. 

Не знам как би трябвало да изглежда една раждала жена. Дебела ли трябва да е? Слаба ли трябва да е? На челото ли трябва да ѝ пише нещо?

И защо всички смятат, че най-върховният комплимент за една майка е, ако ѝ кажат, че изглежда сякаш не е раждала.

Да, може видимо да нямаш много промени. Може и да си очевидно променена. Може дрехите да не ти стават или да са ти широки. Може на пръв поглед да си същата, а вътрешно да не си на себе си. Бременността и раждането променят тялото, но майчинството променя всичко останало.

И е време да спрем да казваме на майките как не им личи, че имат деца и са раждали, а да започнем да ги питаме „Как си“, „Трябва ли ти помощ“, „Искаш ли да ти донеса храна/възглавница/ чаша бира?“. И е време самите ние да спрем да се напъваме да изглеждаме като нераждали, при положение че сме раждали. И няма нищо страшно в това. 

Има една много готина рубрика в scarymommy.com – „Попитай MWLTF“ („Попитай майката, която обича да прави секс“). Всичко е много анонимно, заради което и искрено. В нея разни хора питат, а колумнистката Пенелопе – писателка и обучаващ се специалист по психично здраве, разнищва наболели въпроси за майчинството, секса, романтиката, интимността и приятелството.

А темата, която ни направи впечатление и решихме да споделим с вас, е как се променят отношенията в семейството покрай появата на децата и последвалата промяна във финансовата независимост на единия от партньорите.


Писмото

Когато се запознахме със съпруга ми, бяхме повече или по-малко равностойни по отношение на приходите ни. Аз работех като консултант на свободна практика. Той работеше в областта на технологиите и имаше работа от 9 до 5, като всеки от нас получаваше приблизително еднаква месечна заплата.

Когато се оженихме и създадохме семейство, обединяването на по-голямата част от доходите ни изглеждаше логично.

Продължих да работя и след раждането на първото ни дете, но година след появата на второто светът беше обхванат от глобална пандемия и грижата за децата, която винаги е била предизвикателство, стана невъзможна.

Тъй като на неговата работа разчитахме за здравните ни осигуровки и придобивки, беше логично да спра да работя, докато нещата се нормализират. Което означаваше, че за повече от две години той стана единственият работещ в домакинството.

Вече и двете ми деца са на училище, а аз започнах да възстановявам кариерата, която изоставих.

Напредъкът е бавен. Знам, че ще стигна дотам, но ще отнеме време.

Като цяло съпругът ми е съпричастен и ме подкрепя. Той оценява професионалната жертва, която направих за семейството ни, и ми го казва.

Също така казва, че няма нищо против да се придържам към работа на половин работен ден, при положение че основно аз се грижа за децата. Казва и че няма против да работя, колкото искам, и че можем да коригираме разходите си в съответствие с това.

Сами разбирате, че е страхотен човек. Което прави това, което ще ви кажа, още по-странно.

По някаква причина по времето, когато спрях да работя и той стана основният „издържащ семейството“, установих, че вече не искам да правя секс с него.

Сексуалният ни живот винаги е бил динамичен и задоволителен, дори по време на бременността и след раждането на първото ни дете.

Единственото, което се промени, беше професионалният ми живот.

Една приятелка предположи, че може би съм депресирана и депресията причинява спад в либидото. Но не мисля, че това е причината.

Струваше ми се, че нещо специфично свързано с връзката ни. Макар че все още не разбирам каква е причината.

Възможно ли е да се чувствам инфантилизирана от тази нова икономическа зависимост от съпруга ми, или дори да му се сърдя за това? Може би. Предполагам, че въпросът, който ме интересува най-много, е защо усещам, че професионалният ми живот и либидото ми са голямо, объркващо тресавище, в което затъвам? Адски съм объркана.

Отговорът

Скъпа „Адскиобъркана“,

Латинският термин „либидо“ буквално означава сексуално желание или похот и думата обикновено се използва така, както Вие самата го използвате – за да опишете общия интерес на човека към сексуална активност.

Но ето какво: когато Зигмунд Фройд превръща тази дума в крайъгълен камък на психоаналитичната теория, той я разширява, за да я отнесе към цялата инстинктивна психическа енергия, прилагана в съзнателна дейност.

С други думи, либидото започва да се разглежда като инстинкт за живот, който включва секса, но и всички други импулси, на които разчитаме, за да останем живи.

Мислете за него като за енергията, която ни кара да търсим секс. Да, но също така и за нещото, което ни помага да станем от леглото сутрин, да продължим по пътя на кариерата, да напишем роман, да се заемем с ново хоби или да преследваме друга страст или занимание в света.

Колкото и удовлетворяващи и ползотворни да са отглеждането на деца и домакинството, те са истински убийци на либидото – и в двата смисъла на думата.

Говоря от опит. След като децата ми се родиха, реших да си взема няколко години почивка, за да се съсредоточа върху грижите за тях. Това имаше финансов смисъл за мен и за тогавашния ми съпруг и не съжалявам изобщо. Няколкото години обаче се превърнаха не просто в няколко, а в цели шест.

В края на този период любовният ми живот беше толкова вълнуващ, колкото бинго вечер в пенсионерския клуб. След това една съвкупност от случайни обстоятелства се вплетоха, за да съживят затъващата ми кариера.

Трябваше да си купя нови дрехи и да си оформя веждите. Трябваше да пътувам, да се срещам с нови хора и да си спомням как да говоря за неща, различни от упътване как се ходи до тоалетна.

Нищо от това не беше свързано точно със секса, но каквото ще да е, бях шокирана, че съм по-възбудена, отколкото бях от десетилетие. Очевидно е, че не такъв е опитът на всяка работеща жена, но това беше моят опит. И подозирам, че обратното може да е в сила за Вас.

Тъй като Вие и съпругът Ви сте започнали връзката си със сходни нива на ангажираност към професионалния и личния живот, логично е внезапната промяна в тази динамика да дестабилизира потока на сексуална енергия във връзката Ви.

И знаете ли какво, може би това е нормално.

Въпреки това, което ни казва попкултурата, не е необходимо всички да правим секс през цялото време, за да бъдем здрави, щастливи и добре приспособени.

Либидото естествено е на приливи и отливи. Но ако приливът започне да се превръща в застой, тогава може би е време да помислите за пренасочване на част от психическата си енергия от семейния уют към света, за да видите как това ще промени нещата.

Фактът, че намирате съпруга си за съпричастен и подкрепящ, подсказва, че това, което изпитвате, може би не е белег за проблем във връзката ви, а нещо като либиден житейски преход. Преходите могат да бъдат трудни и страшни. Но те могат да донесат и възможности за по-дълбока интимност и израстване.

Източник: scarymommy.com

Този текст може да приключи с едно бързо “Зле” като отговор и да ходим да правим каквото трябва да правим, защото постоянно има да се вършат неща. Но докато продължаваме да заобикаляме проблема с кратки, неангажиращи констатации и коментари, нищо няма да се промени.

Всички знаем, че липсата на места в детските градини и ясли се отразява сериозно на живота на майките, но как точно и до каква степен разбираме за първи път от ново социологическо изследване с автор Леа Вайсова.

Изследването

В проучването вземат участие 300 жени, които са майки на едно или повече деца до 6-годишна възраст и искат да запишат тъкмо тези едно или повече деца в детско заведение в София, но поради липса на места не могат да го направят. 

Този първи анализ е направен с данни от жени от София, тъй като в столицата проблемът е по-задълбочен, но подобна тенденция се наблюдава и в други големи градове в страната. 

Социалното проучване засяга жените, защото се доказва, че предимно те са тези, които остават вкъщи, за да се грижат за децата. Истината е обаче, че тази липса на места засяга цялото семейство.

Целият доклад може да бъде разгледан на страницата на организация Левфем. Тук ще обобщим някои от резултатите в него.

Резултати

Основната група са жени на между 30 и 40 години. Половината от тях са омъжени и още 42% от респондентите живеят в съжителство без брак. Т.е. говорим за наличие на партньор в голямата част от тези семейства.

Над 70% са на безсрочен трудов договор. Малко над 50% определят месечния доход на домакинството си в размер между 1000 и 3000 лв. От всички запитани жени 59% са се сблъсквали с проблема “кандидатствало, но неприето дете”.

За 20% периодът на безуспешно кандидатстване е над 2 години. А за 7% - и над 3 години.

Как се справят жените с това?

Картината в семействата с едно дете до 6 години е следната:

Над 50% удължават майчинството си през втората година. 38% са принудени да използват натрупания годишен отпуск, за да се грижат за детето вкъщи. Близо 13% са загубили работата си, а 7% дори не мога да си намерят работа. 16% са преминали на почасово/гъвкаво работно време. 

Това доста се задълбочава при семействата с две деца до 6 години. 

Процентът на жените, удължаващи майчинството си, тук е над 62, а тези, които преминават на гъвкаво работно време са над 30%.

Близо 87% от жените с едно дете се грижат сами за него, а при жените с две деца това е 100%.

Всекидневните затруднения, които жените посочват в изследването, са изключително показателни.

31% свидетелстват за финансови затруднения. Над 21% казват, че нямат възможност да работят. Умората и липсата на време е нещо, което споменават над 15% от жените с едно дете и 60% от жените с две деца с малка възрастова разлика.

Какво означава всичко това

Резултатите от изследването вероятно не са изненадващи, но са важни, защото хипотезите вече имат някакво фактологическо измерение.

Когато майката желае да работи, но не може да се върне на работа, защото трябва да се грижи за децата вкъщи, тя се деквалифицира и става финансово зависима от партньора си. Това засилва по неестествен начин патриархалната структура на семейството, в което по принуда се приема, че майката готви, чисти и гледа деца, а бащата изкарва пари. Защото в този период майката няма как да осигури доход. 

Ако жената все пак е на работа, то тя често преминава на гъвкаво работно време, което пък влияе на работния ѝ стаж. Всичко това води до т. нар. феминизирана бедност - жените имат по-малко доходи и по-ниски пенсии в бъдеще. 

По този начин се задълбочава и разликата в заплащането между мъжете и жените. При мъже и жени до 25-годишна възраст то е едва 6%, т.е. стартът е горе-долу равен. Но когато жената влезе в семейство и започне да се грижи за деца, тази разлика става 17% (информацията е на Виолета Иванова от КНСБ). И накрая излиза, че когато жените са в най-активната си икономическа възраст, понасят най-много щети. 

Щети понася и икономиката на страната, защото огромна група трудоспособни и квалифицирани хора не могат да участват на трудовия пазар. 

Основният извод от изследването, посочен от авторите, е, че липсата на места в общинските ясли и детски градини обострят социално-икономически неравенства, както и неравенствата между мъже и жени. Домакинствата, които не могат финансово да си позволят частна услуга, компенсират с нископлатен и/или безплатен грижовен труд, извършван от жените, които се декласират и прекомерно натоварват.

Възможни решения

След официалното представянето на изследването, което беше на 12 май - в деня на най-голямото класиране за детски градини и ясли, имаше обсъждане с експерти в различни области какви биха могли да са решенията на проблема. В обсъждането взеха участие Виолета Иванова (зам. директор на ИССИ на КНСБ); Надежда Дерменджиева (изпълнителен директор на Български фонд за жените) и Пламена Николова (директор „Политики за децата“, Национална мрежа за децата).

Всички се обединиха около извода, че е необходимо държавните, общинските и частните структури да работят в партньорство.

Некласираните деца са толкова много, че какъвто и строеж на градини да се предприеме, той сам по себе си няма да е достатъчен. Затова трябва да се помисли и за още възможности за откриване на места, освен реалното строителство, което е доста бавно предвид намирането на подходящи терени, вкарването на планове и пр.

Детските кътове или т.нар. корпоративни детски градини като вид публично-частно партньорство са възможна алтернатива. Легализирането и регулирането на съществуването на родителските кооперативи също е още една възможност. Подобряване и актуализиране според нуждите хората на някои социални програми като "Родители в заетост" също би могло да е работещ вариант за някои семейства.

Днес при нас е Емануела Шахинян. Майка на две деца и доскорошен притежател на депресия. Иска ѝ се да сподели, защото нейният опит може да е полезен за някого. 

"Случиха ми се разни тежки неща. И тъй като съм емоционална, супер любопитна и много упорита, реших, че като няма как да променя света, ще променя себе си. От много години се занимавам с повишаване качеството на живот чрез практики за интелектуално, емоционално и духовно развитие", казва Еми и споделя какво е научила за себе си и за измъкването от тежки състояния в блога си mindful-mama.life.


Депресията е ад. Ад, и то самотен. Всеки има своите различни причини и поводи да се счупи в този живот. 

Моите бяха с натрупвания. В повече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, жестоко напрежение в офиса, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… A някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.

Два месеца след раждането на втората ми дъщеря се оказа, че трябва да се изнесем от дома си. От на потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в такъв на изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.

Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи - то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.

Сривът

Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейско-битова, съвсем регулярна, общочовешка депресия.

Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. Не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.

Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше в повече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и - мислейки си, че разсъждавам трезво - смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. Нямах сили да го дам. Дори да потърся сили. Нищо нямах. Най-вече мен ме нямаше.

Осъзнаването

Ясно помня обаче момента, в който осъзнах, че не знам кога съм спряла да бъда себе си, но ето сега избирам да бъда своята нова версия.

Припомних си стратегията и тактиката, които ме преобразиха в друга житейска криза. И със знанието, че сега е много по-страшно, тръгнах по пътя.

Най-важното е да има разбиране към процеса. Признание на факта - да, депресия. Практиките, които можете да прилагате, зависят изцяло от вас. Нищичко не отменя терапията, разбира се. Но в моя опит тренировка, медитация и съчувствие към себе си са базисните механизми за успокоение на съществото и изцелението му.

Изготвих си план.

  • Тренировки всеки ден. 
  • Пиши. Следвай си личните цели.
  • Практика на благодарността всяка вечер преди заспиване.
  • Медитация ежедневно. Откакто открих Джо Диспенза - с него, купих си курс.
  • Съчувствие към себе си.
  • Движение. Ходи. Тичай.

Промяната

Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да контролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.

Повтарях си, че това е път. Страшен, реален, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.

Изключително много ми помогна един аудио курс от любимия ми Mindfulness app. Воден от Джон Кабат-Зин и още трима водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.

Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… И се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.

Нов фокус

А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетите мислите, изключвате анализите на мозъка и включвате усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко е приятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта?

Идеята е да дадете на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през вашия хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят - преминават. Само вие имате властта да ги задържите, подхраните, увеличите. Ако ги оставите без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите…

Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусирате в тялото и не ги подхранвате със страха на анализа, прекъсвате цикъла на влошаване на ситуацията, иначе неизбежно наличен. И, хоп, те са отминали.

Казвате "Промяна", както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирате. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум да изляза и да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий.

Резултатът

Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.

И в един чуден ден - да, като в приказките е тази история - усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.

След това имах (и даже дори все още понякога имам) пристъпи. Но вече не са онези злостни, впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.

Ще стане. Ако сте болни от депресия, знайте, ще стане. Дишайте, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободете се от анализа, пуснете мозъка, тялото, дръжте усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине.

Ще се проваляте, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира вас, дефинира процеса. Изградете си план и го изпълнявайте. Ако вие свършите своята работа, съществото ви ще си свърши неговата по изцеление.

1987-ма година. Две години преди края на комунистическия режим в България и годината, в която в Русе се случва нещо немислимо към този момент – група майки излиза на протест с бебешки колички срещу дългогодишното обгазяване на града от страна на румънски завод.

Протестът на майките с количките се превръща в историческо събитие, дало тласък на промените в България няколко месеца по-късно.

Как се стига до протеста

Според документи от онези години, русенци са обгазявани в общо до 72 дни от годината, а “виновникът” за това е химическият завод „Верахим“ в Гюргево, който изпуска във въздуха хлор и хлорни съединения. В някои от тези дни замърсяването е изключително тежко – над девет пъти над допустимото. Резултатът е очакван – белодробните болести у жителите на Русе също се увеличават.

Комунистическата власт у нас, по традиция, не предприема мерки и мълчи по въпроса, както е направила няколко години по-рано и с аварията в Чернобил. Проблем няма.

За русенци обаче проблем не само че има, ами той е огромен – хлорът пари и дразни очите и кожата, а в голяма концентрация може да доведе и до белодробен оток. Идва датата 23 септември 1987 година, когато на площада в града са изкарани 10-годишни ученици, които трябва да бъдат официално приети в пионерската организация. Заводът отсреща бълва хлор и хлорни съединения с такава сила, че някои от децата буквално припадат на земята, където лекарските екипи ги свестяват, но никой не отменя тържественото събитие.

Шест жени обаче обръщат колелото на историята - Цонка Букурова, Дора Бобева, Вяра Георгиева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Спасова. Работещите като озеленителки в общинското предприятие “Паркстрой” стават свидетели на това как децата са обгазявани и как ползват пионерските връзки, за да не дишат изпаренията. 

Изчерпано търпение

Търпението на жените и майки също се изпарява и те решават да направят нечувано до този момент нещо – демонстрация срещу непрестанното обгазяване. Привличат към идеята много хора и така на 28 септември 1987 година излизат на протест – първият такъв в социалистическата ни република.

Следват още няколко, кулминирали в така наречения „Протест на майките с колички“ на 10 февруари 1988-ма година, когато няколко хиляди души, най-вече жени, излизат с бебетата си, за да изразят несъгласие с това да бъдат непрестанно обгазявани.

Протестът е заснет от режисьора Юри Жиров и е прожектиран като филма „Дишай“ още през март в Дома на киното, а след това учени, писатели, художници и журналисти създават Обществен комитет за екологична защита на Русе.

Филмът веднага е забранен от властта, всички участници в срещата минават през Държавна сигурност, а съдът съответно не регистрира обществения комитет. 

Промяната

И все пак промяната вече е задействана, а комунистическият режим усеща, че нещата не могат да бъдат овладени по обичайния начин. Комитетът за защита на Русе се превръща заедно с още една организация в познатия политически клуб „Екогласност“, а на 10 ноември 1989-та Тодор Живков е свален от власт.

Три от шестте жени, инициирали протеста, са живи и до днес, а за техния исторически подвиг има и филм. „Шест жени. Обгазяването на Русе през 80-те“ на сценаристките Веселина Антонова, Детелина Каменова, режисьора Владимир Кондов и оператора Никола Тодоров от регионалния център на БНТ в Русе. Можете да гледате откъсите с техните разкази.

А филма „Дишай“ можете да гледате и директно тук.

Вдъхновени от историята и смелостта на тези жени, нашите приятели от "Въздух за децата" се срещнаха с Веселина Антонова – историк и гражданин на Русе, която разказа за събитията от първо лице. Видеото "Пипнешком" може да гледате на Фейсбук страницата на "Въздух за децата".

И за финал – в днешни дни, когато имаме свободата да изразяваме мнението си навсякъде, разполагаме с данни и информация за качеството на въздуха и можем да работим много по-лесно и ефективно за големи промени, нямаме оправдания да не правим всичко възможно да живеем в колкото се може по-чист въздух. И трябва да започнем да го правим точно сега.


В текста са използвани данни от БНТ, вестник „Капитал“ и desebg.com. Архивните снимкови кадри са включени в документалния видео разказ на "Въздух за децата" за събитията в Русе от края на 80-те "Пипнешком".

Кремена Кунева вършее на няколко фронта едновременно и на нас ни се струва, че “удържа” чудесно всеки един от тях. Работи за няколко компании като финансов директор и управител, участва в създаването на стартъп аутомотив платформа, освен това е създател и председател на фондация „За доброто“, пише, свири на пиано, сади цветя и е майка на разкошно 4-годишно момиче. 

Пали се от смислени каузи и от действащи хора, готови за промяна. Самопредизвиква се постоянно с нови задачи и си настройва личната мотивация на вълна участие във всекидневните чудеса, които държат света ни цял.

Кремена започва инициативата за модернизация на детското здравеопазване “За доброто” като лична кауза, но бързо завихря около себе си екип от супер жени, които действат точно като нея – бързо, организирано и с мисъл за онези, които идват след нас и на които пък може и да се отвори възможност да водят по-добър живот в България.

Ето какво още ни разказа тя за себе си и за порасналата кауза “За доброто” в рубриката ни “Жените могат всичко”.

– Ако трябва да се опишете с няколко думи, кои биха били те?

– Ако мога да се опиша с няколко думи, ще съм незавършена при всички пложения. Може би съм прекалено много неща и вероятно не съм поне още толкова. Опитвам се да бъда себе си най-вече. Но ако трябва все пак да кажа няколко думи, вероятно ще са: човечна, непрекъснато мислеща и анализираща, експресивна, емоционална, социална, понякога хиперактивна, понякога пасивно наблюдаваща, често вглъбена в смисъла на разни неща от живота. Нещо такова. Опитвам се да бъда добър човек.

– Според нас ви се получава. В тази връзка, ще ни разкажете ли как започна всичко със “За доброто”? 

– “За доброто” започна с първия ми личен сблъсък с детското здравеопазване в България. Видях недопустимото състояние на детските болници. За щастие, си тръгнах бързо, но реших, че не желая да съм от тези, които не се връщат да променят нещата за следващите деца. 

Видях нечовешки материални бази и невероятни лекари и сестри на ръба на отчаянието. Това не можеше да остане така. И в този момент, когато изборът ти не е случаен – както обичам да казвам –, цялата Вселена застава зад теб. 

Събрахме се група невероятни хора, група, която ставаше все по-силна, жива, активна, допълваща се. Ремонтирахме няколко детски отделения, дооборудвахме други, а в началото на пандемията в България, знаейки отвътре за състоянието на болниците, решихме да помогнем и с осигуряване и бърза логистика на лични предпазни средства, респиратори и медицинска техника. Беше велика кампания, защото най-силното не бяха събраните средства, а огромната енергия на хиляди хора, които свършиха чудеса за няколко месеца. 

– Как се разви инициативата и къде е тя днес?

– В края на миналата година създадохме официално фондация „За доброто“ с основна цел спомагане на процесите по модернизация в детското здравеопазване и подкрепа на деца в неравностойно положение. Основахме Фонда за децата на герои – медици и педагози, загубили битката с Covid-19 в изпълнение на служебния си дълг. Към настоящия момент Фондацията е поела грижата за 21 деца, като им изплащаме месечни стипендии в размер на 500 лв. с надеждата това да се случва до завършване на тяхното средно образование. Най-малкото ни детенце е на 3. 

– Разкажете ни за последната си кампания. Какво искате да постигнете с нея?

– Последната ни кампания е #детскиболницивБългария2021 и това е информативна кампания, с която целим да покажем на обществото пълната картинка на състоянието на детските отделения в страната. Скоро ми изпратиха снимки от затвора в Сливен като сравнение със състоянието на детското отделение в Стара Загора. Е, познайте кое от двете изглежда по-добре?

Тази кампания е от изключително значение за нас, защото сме достигнали предела на търпимостта си към хората, които в продължение на десетилетия са позволили това и продължават да го позволяват. 

Материалните бази са само едната част от проблема. Следва липсата на адекватна политика за детско здравеопазване, за квалификацията и заплащането на педиатрите и сестрите, за отношенията между лекари, родители и деца пациенти. 

Време е да направим тази “снимка”; да си дадем сметка какво сме позволили да се случва на децата ни с нашите действия и бездействия; и да изискаме незабавна промяна. 

Вярвам, че ще успеем, ако този път го направим всички заедно. Много е тънка линията между хубавия и спокоен живот и момента, в който се оказваш на място, където детето ти трябва да бъде лекувано, а то плаче от ужас къде точно се намира.

– Как се оправяте с всички “дини”, които носите, и коя е “най-тежка”, но най-сладка?

– Оправяме се, защото сме феноменален екип от 8 жени, всяка с различна професия и знания. До такава степен сме се напаснали, че сякаш сме едно цяло. Най-тежкото не е работата. Най-тежкото е отношението на хората, които вместо да помогнат, се опитват да пречат, да демотивират съзнателно или несъзнателно. 

Когато правиш нещо изцяло на доброволни начала, дори една дума има огромно значение. Една дума може да напълни резервоара ти с гориво, а може и да ти спре тока. И тогава да си кажеш “Абе, за кого го правя…”. Най-сладкото е да си спомниш, че всъщност го правиш за децата. И ако си успял да помогнеш и на едно дете, може пък да си помогнал на цял един бъдещ свят.

– Кое ви ядосва най-много в действителността, в която живеем? Какво най-много искате да се промени?

– Това, че хората приемат за нормални неща, които не са, и не само че не желаят нищо да променят, а се опитват да те спрат да действаш и ти. Обществото ни сякаш е с притъпени сетива за проблемите, защото едва ли не не го засягат лично. Струва ми се, че повечето хора не осъзнават, че всяка несправедливост един ден може да достигне и тях самите. Тогава обаче няма да имат време и сили да променят каквото и да е. 

Това искаме да се промени – критичната маса, действащата маса. Вярата на хората, че заслужават по-добър живот. “За доброто” започна като социален експеримент в името на тази идея – дали заедно като общество можем да променяме средата, която не ни харесва. А по пътя към промяната да променим и себе си и да заразим още много хора с истинския смисъл на правенето на добро. Ако всеки, който се сблъсква с нещо нередно, се опита да го промени не за себе си, а за човека след него, то един ден ще се окаже, че някой е променил нещата към по-добро и за теб. В това е смисълът.

– Как обяснявате на дъщеря си действителността ни?

– Обяснявам ѝ света такъв, какъвто е. Не ѝ измислям приказни светове. Казвам ѝ колко е важно да е смела и да следва мечтите си, но и да уважава различията между хората. Да бъде критична, когато някой просто казва „Това е така“. Да бъде добра с хората, но и да знае, че невинаги нещата стават така, както ѝ се иска. 

Е, съвсем наскоро това се “обърна” срещу мен. На настояването ми да си изяде вечерята получих отговор: „Мамо, невинаги нещата се случват така, както искаш, и това е супер готино!“.

– Как толкова инициативен и борбен човек като вас се зарежда, когато му падне батерията? Откъде идва мотивацията за всичко, което правите?

– Аз лично понякога наистина си мисля, че има моменти, в които съм хиперактивна и след това определено имам нужда от дни, в които тотално да изключа. Тогава правя съвсем обикновени неща – обичам да копая из двора и да садя и разсаждам цветя, за които никога не съм чувала, да чета книги по цели нощи, да се разхождам с дъщеря ми, да приготвям храна, да се смея с приятели, да пиша в тефтер разни безумни неща, които ми хрумват, да слушам джаз, да разучавам някакви готини парчета на пианото... Да стъпя здраво на земята. И после пак към небесата. 


Следете кампаниите на проект "За доброто" във Фейсбук.

Помните ли какво беше само преди година? Как пълнехме ресторантите и баровете и се чудехме как е възможно още да има места, на които да се пуши – такова безобразие?! Как се тълпяхме на опашките и се бутахме един в друг, прегръщахме се и се целувахме, ходехме до Барселона за един уикенд? Как спирахме с колата на път за някъде, за да обядваме в някоя крайпътна кръчма? 

После дойде Covid-19 и всичко се промени. Радостта и веселието бяха отложени за по-нататък. Концерти, вечери навън, един коктейл след работа. Бягане в офиса, само и само да не си вкъщи. Всичко това приключи.

За първи път откакто съм на тази земя, участвам активно и равноправно в световно събитие и то се оказа затваряне на света.

Нямам нищо положително да кажа за пандемията.

Хора изгубиха живота си, работата. Децата истински страдаха затворени у дома. Цели бизнеси не функционират от месеци. 

От една година се опитвам да намеря някаква полза, някаква поука от цялата работа и единственото, което разбрах е, че принудително се сдобихме с още една отговорност - животът на другите. 

Дори и да не се интересуваме как ще протече болестта при нас самите, дори да не ни се живее или да не ни е страх от смъртта, Covid-19 ни принуди, щем не щем, да се поинтересуваме как нашето поведение влияе на околните.

Ако наистина искаш да се самоубиеш, например, Covid-19 не е най-добрият вариант. Оказа се, че дори свръхдоза наркотици или скачане от висока сграда е доста по-приемливо (ако внимавате да няма никой, който се разхожда долу, защото и това се е случвало – да претрепеш някого, докато умираш).

Моралната тежест да не кашляме в лицето на другите

добави нов елемент, в който индивидът изгуби част от своята самостоятелност и пандемията го превърна в някой, който реално отговаря за здравето на неопределим брой хора във всеки един момент от обикновеното си битие – когато се вози в метрото или дори когато си купува кисело мляко. 

Признавам, че в първите месеци на пандемията нямах търпение да изкарам болестта, за да ми се „маха от главата“, сякаш е досадна конска муха, която трябва да изтърпя, за да продължа напред.

Това беше до есента, когато реално започнаха да умират хора в страната и разбрах, че „да изкараш болестта“ не е лично преживяване, а обществено. И дори да изкараш болестта, леко или сериозно, голямата тежест пада не върху собственото ти изживяване, а върху онова, което си причинил на всички, с които си контактувал до този момент. Отговорност, която досега съм чувствала единствено към децата си, а внезапно се разпростря спрямо приятели, познати и съвсем непознати хора.

Тази нова концепция за общност,

признавам, ме кара да се чувствам притисната в ъгъла. Всеки път, когато се видиш с колега, чийто родител е със слаба имунна система, мислиш за последствията. Всеки път, когато заведеш родителите си до пазара, защото се налага, мислиш отново. 

Изведнъж животът на учителите стана наша персонална работа. Кой досега е мислил какво точно се случва, ако изпрати детето си със сополи на училище? Защото понякога СЕ НАЛАГАШЕ да го изпратиш със сополи. Когато си самотна майка и няма кой да ти помогне. Когато можеш да изгубиш работата си.

И какво толкова може да стане? Най-много да се разболеят още две-три деца. За учителите никога не сме мислили. Или за родителите си. Има ли дете със сопол и баба на разположение, първото, което правиш, е да ѝ метнеш детето, за да идеш да правиш ексели. 

Тази година децата ми не са виждали баба си отблизо 5 месеца.

С тези темпове на ваксинация няма и да я видят скоро. Внезапно се оказа, че след 16 години помощ и подкрепа от страна на бабите и дядовците, успявам да се оправя сама или по друг начин.

Намерихме приятели на наша възраст с деца на възрастта на нашите и започнахме да си помагаме за отглеждането на децата, докато се трепем от работа, защото трябва и нещо да се яде. Но моите родители не ми идват на гости, не празнувахме Коледа заедно. През 2020-а за пръв път в живота ми сготвих сама по празниците. Козунак по Великден,  питка и баница по Коледа, да не повярва човек... 

Научих се да нося маска, да ходя по срещи с маска, да стоя на 3 метра, да чакам на опашка пред магазини, пред които никога не съм вярвала, че ще видя опашка в живота си. Да вися отвън пред банката и да студувам, подскачайки от крак на крак. 

И няма да лъжа, през повечето време съм бясна, притеснена и отегчена. Не ми стига, че имам три деца, работа и родители, но и трябва да внимавам за хора, които не харесвам. Не само това! Трябва да внимавам за хора, които дори не познавам, а това минава понякога всички граници.

Но не мисля, че животът ще ме срещне с по-голяма обществена отговорност. Така или иначе, не мога да я заобиколя. По-добре да се опитам да запазя здравия си разум и нечие и друго здраве. 


Без значение дали детето ви си харесва кошарката, или няма търпение да изпълзи от нея, все някога ще трябва да направите прехода към леглото за по-големи деца. Но кога и как да се случи това възможно най-лесно и безболезнено? Тук има няколко предложения от експерти, събрани от Parents.

Кога да направите смяната?

Основното правило е: когато детето може да прескача и да излиза от кошарата, тогава е време да го преместите в легло. От съображения за сигурност. Така съветва д-р Марк Уидом, професор по педиатрия в Детската болница на Пенсилвания.

Повечето деца могат да прескачат преградите на кошарата, когато са на година и половина – две. Разбира се, някои бебета може да опитат подобни маневри и по-рано, което означава, че им е време за друго легло. 

Ако вашето дете не е роден катерач и си му е добре в кошарката, може да си го оставите там и след 2-годишна възраст. 

Но колкото по-дълго детето спи в кошара, толкова повече може да се привърже към нея, както отбелязва Джак Уолш, изпълнителен директор на The Danny Foundation. Това съответно ще направи смяната на леглата доста по-трудна.

А какво ако кошарата ви трябва за друго бебе?

Ето още една причина, която може да определи кога трябва да направите прехода от кошара към легло

Тук трябва да сте още по-внимателни, тъй като новото попълнение в семейството и без друго е голяма промяна, с която детето трябва да се справя. Не искате да го накарате да се чувства “изместено”, съветва д-р Памела Хай, медицински директор в Центъра за развитие на деца към Женската и детска болница в Провидънс, Роуд Айлънд.

Започнете смяната месец или два, преди да се появи новото бебе, ако детето ви е вече поне на година и половина, казва д-р Уидом. 

Веднъж щом детето се е настанило удобно в новото си легло, кошарката ще стане неутрална територия. 

Ако е възможно, разглобете я или я преместете в друга стая, където няма да му е пред очите. Или пък я направете непригодна за сън като я напълните с играчки и одеяла. 

Без значение каква е причината за смяна на леглата, идеалното време да се случи това е, когато няма други съществени промени в живота на детето, казва д-р Уидом. Например, ако тъкмо в този момент детето ви се учи как да ползва тоалетна, как да заспива без биберон или тръгва на ясла, не е добре да вкарвате и тази новост.

Как да организирате промяната?

Изберете най-доброто легло за вашето дете

Някои родители предпочитат първоначално да сложат матрак на земята от съображения за сигурност, а и за да е по-лесен преходът, казва д-р Хай. 

Други избират по-ниски легла, които често се правят в различни привлекателни за децата форми - като кола или замък например. 

Тези легла, подходящи за по-малки деца, не са необходими от гледна точка на сигурността, казва д-р Уидом. Винаги може да сложите преграда, която да пази детето от падане от леглото. После, когато вече не е необходима, може да я махнете.

На каквото и легло да се спрете, оставете детето само да избере чаршафи, калъфки, плюшени играчки за сън. Така новото легло ще е по-привлекателно.

Установете нов режим преди сън

Може да е приказка, може да е разговор помежду ви или друго занимание, което детето ще чака с нетърпение и с което ще обвързва времето за лягане. 

Промяната е трудна за малките деца, а установяването на някакъв ритуал може да спомогне за по-лесното преминаване от един период в детството в друг

Обезопасете къщата

Вижте дали има нещо опасно във всяка стая, до която детето има достъп. Ако имате стълби, подсигурете и тях. Както и рафтове с книги, телевизори, закачени на стената, гардероби и всякакви други мебели, по които детето може да се опита да се катери. 

Веднъж щом излезе от кошарата, малкият човек може да обикаля на воля из къщата, и ако тези разходки са предимно посред нощ, когато всички спят, по-добре жилището ви да е обезопасено.

Не очаквайте да е лесно

Детето ви може да плаче и да си иска в кошарката. Може би ще му отнеме месец или два, за да свикне напълно с новото легло.

Новопридобитата свобода може да го подтикне да прави доста екскурзии из къщата. Просто го върнете в леглото му и излезте от стаята.

Ако детето все пак не може да привикне съвсем бързо, не е голяма работа, ако понякога остава да спи в кошарата. Децата бързо се променят в тази възраст и буквално за няколко седмици може и само да поиска да спи в ново легло. 

Бъдете търпеливи. Промяната ще дойде така или иначе.


Не, не е криза на средната възраст, а момент, в който осъзнаваш, че нямаш нужда от оценката на околните. Тъкмо това казва и Кейти Бингам-Смит, която споделя, че с началото на 40-те ѝ години старата Кейти е изместена от една нова жена. И това е страшно вълнуващо и ценно. Въпросът е да я пуснеш.


Преди пет години снимах кокошарника си. Червената облицовка ми се навря в очита и превъртях. И после врътнах още веднъж. Почувствах нещо адски силно: в мен нахлу някакъв мрак, някаква буря се заформи в мозъка ми, лицето и сърцето ми се прегряха. Бяха минали 16 дни от 40-ия ми рожден ден. Тогавашният ми съпруг заминаваше за уикенда с най-голямото ни дете, а аз оставах вкъщи с другите две по-малки.

Докато тръгваше от алеята, му казах, че нещо не е както трябва. "Психически ми е зле, не физически. Не знам какъв е проблемът."

Каквото и да беше, реших, че ще го изкарам с пребоядисване на кокошарника и печене на неща цяла нощ. И ето ме пет години по-късно, чувствайки същата буря, същата топлина. Ту се появява, ту изчезва – една нискочестотна тревожност, която ме кара да спра и да се запитам какво не е наред. Не мога да го определя точно, но нещо ме човърка постоянно и ме кара да правя неща, като например да пиша каквото мисля, да казвам "не" по-често, да искам див секс и да си правя илюзии, че държа нещата в свои ръце.

Но не. Нищо не е в мои ръце.

Веднага щом навърших 40, сякаш се изхлузих от себе си и започнах да гледам някаква жена, която не разпознавам. А тя се чувстваше изключително неудовлетворена. Нещата, които някога я караха да се чувства доволна, вече не ѝ вършат работа. Пита ме постоянно какво ще правя с живота си оттук насетне, защото със сигурност има още много неща, които трябва да се свършат.

Чувствах се адски виновна дълго време. Стараех се да продължа да правя каквото правя – да съм възможно най-добрата майка, да пека курабийки, да се срещам със сестрите и приятелите си и да говорим за майчинството, да се държа сякаш всичко е наред.

Но дълбоко вътре в себе си знаех, че не е. Копнеех да имам повече, да правя повече, да махна старото си Аз – и в същото време ме беше страх да го пусна. Една сутрин, на средата на кухнята, започнах да говоря със съпруга ми как се чувствам, заради което той закъсня за работа. Можех да кажа само по начина, по който ме гледаше, че изобщо не схваща за какво говоря.

Знаех, че му се искаше да го обобщи като "криза на средната възраст", но ме познаваше прекалено добре, за да е наясно, че не трябва да го прави.

През целия си живот слушам за кризата на средната възраст – новата кола, извънбрачната връзка, развода, да се държиш като отвързан, докато другите си мислят, че си си изгубил акъла.

Но аз си мисля, че това просто е моментът, в който надрастваш себе си, старото си Аз. Или поне това ми се случваше на мен.

Също така смятам, че не губиш нищо, когато ставаш различна своя версия. По-скоро става въпрос да откриеш истинската си същност. И това е добре.

През целия си живот, тайничко, някъде скришно в главата ми, съм си мислила: "Добре, сега това, че съм тук добре ли е? Дали това, което казах, е ок? Подходящо ли е да се облека така? Може ли да направя това или онова, щом никой друг не го прави?"

И ако направя тези неща и всичко е наред, всичко наред ли ще е всъщност? Дали ще се чувствам комфортно, или ще се прецакам толкова здраво, че вътрешният ми глас ще измърмори "Казах ли ти аз, кучко!".

И после изведнъж ставаш на 40 и започваш да чувстваш, че си изгубила време в чудене дали нещо е ок, или не. Накрая се лишаваш от всичките чувства и разсъждения какво си мислят другите, което е велико.

Но в същото време е и адски страшно, защото не знаеш какво правиш. Винаги си го играла на сигурно. И обикновено се случва, когато си омъжена дълго време и започнеш да се отдалечаваш от партньора си. Може и да имаш деца, които вече са по-големи и независими и нямат нужда от теб освен за храна или превоз.

И тъкмо заради това 40-те ти години може да са самотни. Изправяш се пред странни чувства, които не си познавала преди. Може и да имаш малко повече време. Мислиш си за всички неща, които искаш да направиш, които не си направила, а си можела. Всепоглъщащо и вълнуващо е. Опитваш се да смачкаш тези мисли и да си продължиш с нормалния живот, но изглежда сякаш не можеш.

Не се чувстваш като себе си, но си си ти.

Честно, разбрах, че само жените, които минават през същото, разбират за какво говоря, затова се държа за тях. Те са ми спасението – е, и лудият секс и писането.

Този човек, който съм в момента, е толкова различен от онзи, който бях като по-млада. Понякога тази нова жена, която съм, ме кара да се чувствам толкова неудобно, че ми се иска пак да потъна в стария си живот.

И мога да го направя. Мога. Но ако се върна, ще захвърля голяма част от себе си. А 40-те ми години се опитват да ми кажат "Стига толкова, правиш го вече прекалено дълго. И ще си добре."

Просто отнема време, докато го повярваш.

Преди да стана майка и да започна да мисля за нова кариера се занимавах с маркетинг и комуникации. Бях подплатила опита си с дипломи от САЩ и Дания, както и години работа в Ню Йорк.
 
След като синът ми проходи, проговори и започна да си слага обувките наобратно с изключителна компетентност, аз самата се замислих в каква посока искам да поема. Вече с две деца, промяната вкъщи беше налице и ме караше да мисля и за промяна в кариерата.
 
Магазин за детски дрешки? Всички сме си го мислили. Исках нещо ново и интересно, с гъвкаво работно време и по възможност - преносимо през граница. Не бях сигурна какво, но трябваше и да плаща добре.
 
Обмислях различни варианти, но беше мъжът ми, който предложи ИТ – смяташе, че ще ми е мнооого интересно. Направо се обидих. "Искам нещо креативно. От колко години сме женени? Аз в ИТ? Не ме ли познаваш?"
 
Само за да му докажа, че не е прав, реших да взема няколко урока онлайн. И после още няколко. И май всъщност е интересно. И май всъщност е креативно. Виж какво направих днес - кликни тук!

И така започнах да взимам курсове онлайн и да гледам YouTube - каквото намеря.  Започнах да уча основните неща, които ми трябваха, за да построя уебсайт.

Първият опит беше доста семпъл. Направих си уебсайт, после убедих един приятел да направя и неговия – безплатно, разбира се - само ако ти хареса, ще го ползваш (още го ползва).  Това не се случи за 3 дни - отне ми месеци в учене и писане на код, докато гледах и 2 малки деца.
 
Реших да не казвам на никого за резкия кариерен завой. Хората питаха - как са децата, как е да си домакиня? А аз отговарях: Добре е - днес ще готвя пиле.

Така де -  дори не ги лъжех  - много от уроците сравняваха писането на код с рецепта за готвене - имате продукти, имате инструкции - направете нещо. В началото нещата не се получаваха много вкусно, но постепенно развивах умения и започвах да "готвя" по-добре.
 
Когато децата вече ходеха на градина без да се конкурират кой ще се разболее по-бързо, реших че е време да си намеря работа. Беше ме страх. Дали ще успея? Жена съм, не съм на 20 и нямам предишен опит в ИТ индустрията. Въоръжена с новото си портфолио от уебсайти се подготвих за битка.
 
Но ми отне точно един ден, за да намеря първата си работа в ИТ. И аз не очаквах. Дори не бях приключила с изпращането на определената квота от СВ-та за деня, когато телефона звънна.
Търсим си джуниър човек - искаш ли да минеш през офиса да поговорим?

Джуниър? В крайна сметка колко често могат да те наричат "джуниър", като си на 30 и няколко. Започнах веднага.
 
Трудно беше и още е трудно - работата е динамична, постоянно учиш нови неща. Откакто съм в ИТ сферата, минаха няколко години и имах възможност да работя като frontend developer, да стана мениджър на проекти, после да сменя работата и отново да се завърна към фронтенд-а.

Като девелопър понякога си фрустриран, понякога си екзалтиран. Свикваш с ритъма на това да се чувстваш глупав и гениален в рамките на 3 минути (последователността варира).

Развитие е дума, която чуваш постоянно.
 
Тъй като в ИТ често можеш да си работиш и от вкъщи, децата вече са свикнали с черния екран на мама, пълен с редици на пръв поглед несвързани неща. Обяснявам им как строенето на уебсайт е като строенето на Лего. Имаш модел и всеки строи различна част от него. Понякога се чудите как точно да построите нещо. Може би липсва част и всички се включват да я търсят, за да продължи строежът. Най-накрая трябва да напаснете всичко и да стискате палци да не се срути. Голяма радост е като проработи!
 
Харесва ми да им обяснявам, а дъщеря ми вече използва детски програмни езици (scratch): „Мамо, виж какво направих - кликни тук…“

Много родители вече са записали децата си на програмиране, но ако сте майка (или пък татко), в които също се прокрадва идеята за ново начало в ИТ, ето ви няколко от моите причини "ЗА":
 
 ✓ Креативност на работното място - много хора мислят за ИТ като за скучна индустрия, но е точно обратното - дава ви много място за творческо мислене
 
✓ Толерантност - един от най-големите ми страхове беше как ще бъда приета. Разбрах, че хората не само те приемат, но и са готови да ти помогнат
 
✓ Гъвкавост - като майка се нуждая от гъвкавост в работното време и повече ваканция, което е факт в новата ми професия
 
✓ По-добро заплащане - тук няма нужда от коментар
 
✓ Професия без граници - занаят, който можеш да вземеш навсякъде с теб или да работиш с хора от цял свят

✓ Малки, големи и още по-големи - в светът на ИТ може да намерите различни по култура и размер компании - от фрийленсъри и малки старт-ъп-и до глобални корпорации - изборът е ваш

Аз направих моя избор и откакто смених професията си, вече няколко майки са ме питали за съвет и насоки как да преминат към ИТ. С удоволствие споделям своя опит и им помагам в първите им стъпки в областта на информационните технологии. 

Николет Йенсен работи като Frontend Developer в Accenture Bulgaria

cross