Отличници, първенци, златни медалисти, стипендианти – мерителите за успеха ни застават в редичка (разбира се, на първия ред!) и се взират в нас с очакване ще ги догоним ли. Още от деца слушаме какво се иска и изисква от нас и то е ОЩЕ, ОЩЕ и… още! 

Първо ни обясняват как да си играем, после ни казват как да учим, колко МНОГО да учим, за да сме перфектни, за да пишем без грешка, за да смятаме правилно, за да вземаме верните решения, което би трябвало да ни направи добри хора. Или пък успешни. Хора на първия ред, на най-високото стъпало, ИДЕАЛНИ същества. 

После един ден се будим – някъде между 30 и 40-годишни, и се чудим защо нищо не е наред и даже и на километър не е близо до имагинерния сюжет, развит в детските ни години. И този стремеж към най-доброто, направо съвършеното, се предава като семейна реликва и на децата ни. 

И така с много самовглеждане, вероятно помощ и от някой психотерапевт, стигаме до извода, че най-големият ни успех ще е да допуснем да сгрешим.

Не е случайно сигурно, че толкова много се говори за уроците от провалите напоследък. Говори го онова напоено с перфекционистки очаквания поколение, което беше на ръба на бърнаут пред вратата на несъществуващия идеален свят.

„Грешките са ключът към ученето и развитието“ 

„Изследванията върху „нагласата за растеж“ показват, че когато вярваме, че уменията ни се развиват чрез усилие и практика, а не са фиксирани, ние сме по-устойчиви, по-отворени към предизвикателства и по-мотивирани да опитваме отново“, казва Деница Фишър, преподавателка, сертифицирана от Асоциацията по позитивно възпитание и създателка на Мили Думи.

Тя обяснява, че ако се страхуваме прекалено от провал, често започваме да избягваме рискове. 

„А пътят към успеха винаги минава през риск – риск да пробваме ново, риск да не се получи от първия път. Когато приемем провала като част от процеса, ние даваме на децата си най-ценния урок: че да грешиш е нормално, че трудните емоции могат да се преживеят и че именно чрез тях растем.“

За да разберат нашите деца смисъла от неуспеха, е важно да видят живия пример за емоционална устойчивост. Фишър ни насочва не да се самообвиняваме, а да си позволим да почувстваме, да си поемем дъх и да опитаме пак.

В какво превръща децата прекомерната педантичност?

Изискващият идеални образи и поведение родител е като силно настоятелен човек, който вместо да ни доближава до себе си, по-скоро поражда семето на бунта и ни отблъсква.

Родителят перфекционист вероятно е силно недоволен от собствената си несъвършеност. 

„Когато като родители сме прекалено педантични – поправяме всяка дребна грешка, настояваме за „перфектно“ подредени кубчета или безгрешно написани букви – често неволно изпращаме на децата си посланието „Само ако си безупречен, си достатъчно добър.“ Това ги кара да растат с усещането, че всяка грешка е заплаха за тяхната стойност“, обяснява Деница Фишър.

Има две прояви, които доказват това: някои деца започват да избягват нови предизвикателства, защото не искат да рискуват провал; други стават свръхпостигащи, но за сметка на вътрешно напрежение и самокритика. 

Изводът на Деница е, че именно страхът от грешка е един от най-силните фактори за понижена мотивация и ниска увереност в собствените сили.

„Перфекционизмът може да изглежда като стремеж към високи стандарти, но в дългосрочен план често пречи. Децата, на които им е позволено да сгрешат и да опитат пак, се превръщат във възрастни, които се доверяват на себе си, не се отказват лесно и имат здрава връзка с успеха. Това не значи да махаме с ръка на всичко, а да ценим усилието и смелостта повече от крайния резултат.“

Образованието като проводник на идеята за безгрешност

Образователната система у нас се въплъщава ИДЕАЛНО в ролята на НЕСЪВЪРШЕН родител, който обаче изисква ПЕРФЕКТНО поведение от детето. Сякаш поради невъзможността сама да регулира себе си по ефективен начин тя започва да прехвърля личните си травми върху онези, които се опират за подкрепа у нея. Звучи като да се говори за човек и вероятно начинът на обучение има точно толкова силно въздействие върху развитието на детето, колкото имат родителите му. 

Според Деница Фишър един от проблемите в образователната система е посланието, че има само един правилен отговор. И тук не говорим за напълно ясни неща като 2 и 2 е 4, при които да, има само един правилен отговор. Става дума по-скоро за подхода към знанието и постигането му. Защото позицията „това се прави така и точка“ създава култура на „да не сбъркаш!“, където децата се учат да възпроизвеждат, вместо да мислят критично или да бъдат креативни. Не се търсят различни решения, а учениците бързо разбират, че по-сигурно е просто да повторят „правилния модел“, за да не се изложат. Така се намалява любопитството, а грешката започва да изглежда като провал, вместо като покана за учене.

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

Психично здраве

Тревожа се, че се тревожа, и се тревожа от това

Психично здраве

Напоследък всички са нарцисисти. Но какво всъщност е нарцисист?

И аз съм човек

Чувствам се пълен провал като родител

Другата трудност, която Деница отличава, е фактът, че системата възнаграждава резултата, а не усилието. Тя цитира експеримент на Карол Дуек, в който на деца са дадени математически задачи. На едната група казали „Браво, шестица!“ и после ги попитали дали искат да пробват по-трудни задачи. Повечето отказали – страхът да не загубят „перфектната оценка“ ги спрял. На втората група обаче казали „Истински се постарахте!“ и когато ги попитали дали искат по-трудни задачи, децата с радост приели. Изводът е:

„Когато ценим процеса и усилието, децата стават по-смели, по-устойчиви и по-отворени към предизвикателства.“

И ако на нас ни трябваше половин живот, за да разберем, че съвършеният свят е пълен с грешни послания, то имаме невероятната възможност днес да се провалим като ПЕРФЕКТНИ родители и да си позволим да бъдем хора.