fbpx

Не искаме да ви дразним, ако не сте спали от 5 години, просто минаваме да ви кажем, че сънят си има своя ден и този ден е днес. Така че е напълно в реда на нещата да го отбележите, спейки.

Световен ден на съня

Да, днес (14 март) отбелязваме Световния ден на съня от 2002 г. насам, пише darik.bg. Инициативата е на Световната асоциация за профилактика на съня, на Световния фонд за психично здраве и на Световната здравна организация.

Акцентите в отбелязването на Световния ден на съня имат за цел да информират обществеността, че проблемите със съня са глобална епидемия, която създава много здравословни проблеми.

До какво води липсата на добър сън

Редица медицински проучвания доказват, че липсата на добър сън е причина за високо кръвно налягане, затлъстяване, диабет, белодробни болести и други. Ние добавяме и хронично лошо настроение вследствие на всичко това.

Нарушеният сън води до влошена концентрация и се отразява негативно при дейности, изискващи прецизност и добра кондиция. Голяма част от катастрофите се причиняват при заспиване на водача зад волана заради непълноценен нощен сън.

Търсете помощ, ако проблемът се задълбочи

Експертите напомнят, че нарушеният сън не е заболяване, а симптом, затова не бива да се прибягва до самолечение, а да се потърси лекарска консултация. След като бъде установена причината за безсънието, може да се предприеме адекватно лечение.

Според последните проучвания 45% от човечеството страда от нарушения на съня, но проблемът се неглижира и хората рядко търсят консултация с лекар.

Ако проблемите продължават месец или по-дълго, става дума за хронично нарушение и е необходима консултация със специалист.

Но да не прекаляваме

Прекомерният сън също вреди на здравето, затова не е препоръчително да прекарваме в леглото твърде много време. Според учените повече от осем часа сън на нощ могат да навредят на сърдечно-съдовата система и да увеличат риска от инсулт, сърдечна недостатъчност и инфаркт.

Всеки се нуждае от различна продължителност сън. Възрастните се нуждаят средно от 6-8 часа.

Не само продължителността на съня оказва влияние на тонуса ни, но и неговото качество. Понякога дори и да спим 8 часа, след като се събудим се чувстваме изморени, което се дължи на фактори като стрес и тревожност, прием на медикаменти, алкохол или тютюнопушене.

Физически дейности също не бива да се провеждат непосредствено преди лягане, а с малък интервал от около няколко часа. Препоръчително е да се вечеря 2-3 часа преди лягане, а консумацията на кофеин трябва да е не по-малко от 4-6 часа преди сън.

Храните, които ни помагат да спим по-сладко, са бадемите, бананите, твърдо сварените яйца и черешите. Ако последните не струват 40 лв. килото.

Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите. 

Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“  и любимото ми „Дръж се като момиче“.

Дръж се като момиче… 

Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА. 

Момичетата са спокойни и тихи. 

Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието)

Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.

Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво. 

Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“. 

Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това. 

В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия. 

Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“ 

Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание. 

Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна. 

Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца. 

Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя. 

После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая. 

Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина. 

Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод. 

Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми. 

Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици

Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем

Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела. 

Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям. 

Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD. 

Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните. 

Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла. 

После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани. 

Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото. 

Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:

  • Хората с ADHD говорят много. Те не го искат, но го правят. Ако на вас не ви се слуша, просто любезно им кажете, че много говорят. Ама мило им го кажете. Те не са идиоти. Знаят, че ви натоварват, че не се контролират и даже понякога имат нужда някой да ги спре. Просто го правете мило и не се правете, че няма проблем. Проблем има. Кажете им „Мисля, че пак много започна да говориш. Искаш ли да си починеш?“ Не се дръжте с тях като с невменяеми. 
  • Разберете, че хаосът, който носят със себе си, не е по желание. Не е екстравагантност. Той е признак и ефект на състоянието им. Той ги мъчи и тревожи точно толкова, колкото вас, но не знаят как да го овладеят. За да обясня по-добре, ще посоча, че хората с ADHD не знаят, че държат предмети. Не осъзнават тяхното съществуване и ги оставят несъзнателно по места. Все едно Господ ги е оставил нейде. И после намирането им е трудно, но не е защото някой е немарлив, а защото ако не знаеш, че държиш предмет, не можеш да се концентрираш и да запомниш къде си го оставил. Разбирате ли?
  • Хората с ADHD са много тревожни. Ужасени са, че не могат да се контролират. След всеки изблик на тревожност или агресия, изпадат в дълбока депресия, че се държат така. 
  • Хората с ADHD са много, много разсеяни. Много. Мислите ги връхлитат една след друга. Не знаят защо се намират в дадена стая. Не знаят защо са на дадена улица. Дайте им време да се сетят. Понякога не си спомнят вчера какво са правили. Това не значи, че са били с любовник. Значи, че не помнят.
  • Хората с ADHD имат нужда най-вече от състрадание. Туй не значи, че трябва да сте безкрайно състрадателни и да търпите тормоз. Просто проявете нормално човешко разбиране и им припомняйте, че живеем в общество и всички трябва да се съобразяват. Казвайте им когато викат или когато се блъскат в другите хора или са агресивни. Те често не се усещат. Но ако им го припомняте без злост и агресия, те ще се съобразят, ако наистина имат проблем, а няма да се правят на ударени.
  • Хората с ADHD също се уморяват, но не им личи толкова, защото продължават да мърдат и да тичат много след като вече не могат да дишат от умора. Те не могат да се „изключват“. Оставете ги да тичат в кръг и поемете някакви задачи от тяхно име. Прострете или сгответе, докато те копаят дупка в почвата. Мисълта, че някой ги отменя може да ги успокои. Единствено и само това може да ги успокои.

Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен. 

Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.  

Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.

Какво не бива да правите на човек с ADHD

  • Не му се подигравайте.
  • Оставете го да започне да говори, докато речта му не стане спокойна и разбираема. Не го прекъсвайте. Стресът е ключ към много тревожности. Оставете го да се успокои, но ако не се успокои, го спрете, защото самият той не знае кога да спре. 
  • Не го обиждайте и притискайте. Той се старае толкова много. 
  • Не му набивайте вина. Той е виновен по презумпция. 
  • Не му казвайте да се успокои и не го очаквайте. Това няма как да стане. „Успокояването“ е нещо, непознато за хората с ADHD. Дайте му да бродира или да подреди малки бурканчета в една редица. Липсата на концентрация е огромна тежест, затова прости физически задачи са ок. Да пренесе 83 куфара или да изчисти банята. 
  • Хората с ADHD имат интелектуални проблеми. Екселът не е за тях. Нищо с таблица не е за тях. Те не могат да кандидатстват по европроект, едвам попълват декларация. Не се дразнете. Това е положението. 

Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек. 

Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви. 

Е, при мен това няма как да стане. 

Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!! 

Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората. 

Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие. 

Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си. 

Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах. 

Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна. 

Мечтата ми? 

Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания. 

Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също. 


А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:

Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.

Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.

Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...

Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.

Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".

Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)

Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.

Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.


След като се запознахме с наскоро публикуваното проучване на платформата за психично здраве “Кожа”, решихме да поговорим със специалист, който да ни разтълкува следния резултат за детското психично здраве и развитие: 

12% от респондентите биха се консултирали с други родители и ако и техните деца имат проблеми, биха спрели да се притесняват; 

18% смятат, че детето им най-вероятно ще “израсте” проблема.

Какво се крие зад тези общо 30%, които предпочитат да пропуснат специализираната помощ, дори и да подозират, че такава се налага, и на какво трябва да обръщаме внимание в някои основни етапи от детството – за това говорим с психоложката Калина Йорданова

Калина Йорданова завършва магистърска степен по клинична психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска степен по централно- и югоизточноевропейски изследвания и докторска степен по психоанализа и антропология в Лондонски университетски колеж Юнивърсити Колидж. През 2016 г. Се присъединява към “Лекари без граница”. Практикува в София като психотерапевт на жертви на изтезания, домашно насилие, трафик с хора; работи с деца.

– Какво стои зад онези общо 30% от изследването на “Кожа”, които свидетелстват, че родителите биха си спестили специализираната помощ за детето?

– Този резултат е подобен и на близо 30% от запитаните, които при психично-здравен проблем ще потърсят приятел, ще опитат да се справят сами или не знаят какво да направят. Вероятно тук е валиден аргументът, че не гледаме на психичното здраве със същата сериозност като на телесното и затова се оправяме, както можем. 

По отношение на родителите може би има още няколко причини. Едната е, че децата са мислени като израз на надеждата и здравето, на нещо, което ще ни надживее и продължи, а това изключва заболявания и дефицит. 

В този смисъл търсенето на съвет от приятел, а не от специалист, може да бъде отказ от признаването на проблема или поне заключването му в най-близкия кръг. 

На следващо място в нашата култура често имаме доверие повече на познат и приятел, отколкото на институция или непознат, било то и специалист. Тук е възможно да има трудност да се говори за лични проблеми пред друг, защото за много българи то е свързано със срам, страх от неприемане, несправяне и т.н. 

В моя опит съм забелязала и още два факта, свързани с родителите. Често детето е системен въпрос: т.е. неговите симптоми могат да изразяват проблем в родителската двойка или в семейството. Така например, родителска двойка, в която има отчуждение, изневери и напрежение, идва с дете, което ги е притеснило със затвореността си, ниския успех в училище и постоянното си пребиваване в интернет. 

Една хипотеза е, че детето изгражда механизми на избягване на реалността, защото в нея има нещо непоносимо около отношенията между родителите. Справянето обаче означава родителският конфликт да бъде назован, а много родители не са готови за това. 

Те често вярват, че водят детето на поправка и не се нуждаят от терапия. Не на последно място е и това, че детето „ще го израсте“ или „то не разбира“ (ако се касае за травматичен опит). 

Мисля, че зад това се крие вярването, че развитието е универсален процес, който е биологично зададен и не се влияе от средата, както и че тревогите на едно дете са по-малко сериозни от тези на възрастните. 

Детето обаче има по-малка емоционална и когнитивна зрялост да преработва средата, както и по-малко опит като база за съпоставка. Т.е. ако едно дете бъде нагрубено в училище, това може да има интензитета на загуба на работата при възрастния. 

Идеята е не да елиминираме всяка фрустрация отвън, за да расте детето спокойно, защото така то няма шанс да се научи да преработва загубата, а по-скоро да говорим с него за случилото се и как то се е почувствало, какви са правилата и как ние сме се справяли в аналогични моменти.

Много важно е с детето да се говори и то да бъде вземано сериозно, докато в същото време родителите не привнасят от собствените си тревоги в разговора.

– Откъде идва това “ще го израсте”? Какво всъщност “израстваме”?

– Предполагам, че в общия случай става дума за очакване да не се наложи да се сблъскаме с реалността, а решенията да се случат от само себе си. Ако нещо израстваме, това вероятно е метафора на плавното натрупване на опит, в който едно събитие от днес ни напомня на нещо отпреди и по този начин си обясняваме света, а опитът ни придобива свързаност, с което ние придобиваме идентичност. 

Това би означавало, че ако едно осиновено дете има трудности със страха от раздяла в първата си връзка, то е способно да си обясни това с факта, че някога е било изоставено, след това прието и заобичано, но нещо от тревогата от раздяла е останало да работи и в други отношения, които завързва. 

Това прозрение може да помогне ставащото тук и сега да се „разкачи“ от там и тогава, т.е. да се израсне. Тук обаче приемаме, че родителите спокойно и убедени в думите си са изговорили темата за произхода и са помогнали на детето си да разбере какво означава това, т.е. присъствал е един удържащ и създаващ смисъл възрастен, който е помогнал нещо плашещо да се превърне във факт от реалността, с който да се живее спокойно.

– С кого може да се консултира един родител в България, когато иска да свери със специалист как се развива детето му?

– Могат да се обърнат към психолог с опит в работата с деца. Важно е да проверят какво образование и опит има психологът, дали има някаква професионална информация за него, достъпна публично, как се чувстват при първата сесия.

Съществуват и центрове за работа с деца, финансирани от неправителствени организации, но те най-често имат специфична насоченост: аутизъм, домашно насилие и пр. 

Ако става дума за по-тежки състояние, трябва да знаем, че има детско-юношески психиатри и именно те могат да консултират деца. Уви, такива няма във всички градове.

– Доколко у нас е застъпена грижата за детското психично здраве? Има ли някакво проследяване?

– Въпросът за психичното здраве изобщо не е много добре застъпен, което личи в липсата на клинични пътеки по здравна каса за психотерапия. Така е и с детското психично здраве. 

Диагностиката, терапията и проследяването са по-скоро оставени на инициативата на родителите. Тук, разбира се, трябва да кажа, че има училищни психолози и учители, които идентифицират и насочват адекватно деца за терапия, както и педиатри с чувствителност към детското психично развитие. 

Това сякаш зависи основно от качествата на конкретния специалист, а не от общата политика в страната.

– Защо според вас у нас все още липсва доверие за работа със специалисти по детско развитие?

– Може би съществува непознаване на работата на психолога по принцип, откъдето и въпросният скепсис. 

Освен липсата на обществен опит с ходенето на психолог, липсата на достъп на много места и стигмата върху психичното здраве, тук ми хрумва, че клиничната психология, която в Софийския университет например се преподава във факултета по философия, оставя впечатлението за някакво мъгляво поле в хуманитарната област, а това всъщност е клинична дисциплина

Дълго време много от преподавателите не само в този университет бяха и все още са с опит в педагогически, философски и други свързани дисциплини, но без такъв в работата с пациенти. 

Това оформя някаква представа за психологията като за твърде субективна, небазирана на доказателства сфера, което не е вярно.

– Можете ли да отбележите няколко чувствителни момента в основните етапи от детството, които е добре да не се пренебрегват от родителите, защото биха могли да доведат до съществени проблеми?

– Когато аз виждам дете за анамнеза или първоначална оценка, това винаги е с родителите. В зависимост от възрастта на детето, то също е питано или наблюдавам действията му, както и интеракцията с мен, кабинета и родителите. 

Аз започвам с въпроси относно периода преди раждането на детето, за да се ориентирам как то е мислено и очаквано в семейството

Понякога се оказва, че е родено непосредствено след загуба, че е имало много бързо или много трудно зачеване и т.н. 

Питам за начина, по който са преминали бременността, раждането и периодът веднага след това, за да се ориентирам колко налични са били родителите, за да отговорят на нуждите на детето, дали нещо им се е сторило прекалено (плач, активност) или по-малко (реакция на бебето при повдигане, при кърмене, хранене, заспиване). 

За първите няколко години ме интересува времето на проговаряне, отбиване и прохождане, очния контакт, реакцията към близки и непознати, отношенията с братче/сестриче, ако има такива, употребата на местоимения, когато има реч, начина, по който играе (стереотипно, символно, с какво), храненето и отношението и на двамата родители към горното

За времето на детската градина – трудности при тръгване на градина, преживяванията на майката по повод на това, вписването на детето в групата на другарчетата, усвояването на правила и граници, и отново отношението и на двамата родители към това, както и отношенията в двойката.

За училищната възраст много зависи за кой етап говорим, но ако това е пубертетът, можем да очакваме актуализиране на всичко проблемно от детската възраст, което не е било адресирано навреме. 

Много трудно е да се очертаят всички възможности и е добре да се направи поне единична консултация за някаква диагностика.


Преди време публикувахме текста на акушерка Илона Нешкова, в който тя ни разказа за процедурата "епизиотомия". Провокирани от него, проведохме и анкета на страницата на Майко Мила във фейсбук, в която в рамките на една седмица гласуваха над 3400 жени. Въпросът беше дали по време на естественото им раждане им е била направена епизиотомия. Резултатите от тази анкета днес коментира отново Илона Нешкова от акушерски кабинет "Зебра".


Беше добро стечение на обстоятелствата това, че преди да започна да пиша анализа на анкетата за епизиотомията, трябваше да презентирам на акушерска конференция в Испания. Каквито и съмнения да съм имала преди това събитие, след няколко дни активно общуване и работа с колеги от цял свят, нямам никакво колебание, че трябва да говоря активно по темата, колкото и да е дразнещо за част от публиката.

Какви са резултатите?

Правим уговорката, че тази анкета няма как да е представителна, тъй като участвалите в нея са специфичен таргет от едва 3400 жени, от които, става ясно в коментарите на самите жени, малка част са раждали извън България. Резултатите показват, че въпреки липсата на уточняващи въпроси в анкетата, мнозинството от гласувалите жени са имали преживяването на раждането на детето си в българска болница, като 65% от тях са получили епизиотомия. Това означава, че от родилите вагинално 3400 жени, около 2210 са имали епизиотомия, а някои може би повече от една. Това са 2210 или повече целенасочени хирургически разрези, които са се наложили в последния етап на раждането, за да бъде извършена профилактика на разкъсването, облекчение на процеса, бързи реанимационни дейности за бебето или без обяснение за индикациите, които я налагат.

65% е огромен процент за тази интервенция, независимо, че подобен тип анкета ни пречи да разберем дали става въпрос за първораждащи или вече раждали жени, дали жената е получила адекватна информация за ползите и рисковете от тази интервенция, дали са й дадени други алтернативи, преди да се съгласи да й се приложи епизиотомия, дали е получила епизиотомия само веднъж или при всичките си раждания и т.н. От нашето малко и без големи претенции проучване обаче разбираме, че твърде често жените научават от личен опит какво е епизиотомия – постфактум, без дискусия с обгрижващите лица и с различна степен на възстановяване след нея. Опитът ми като акушерка може само да потвърди това заключение.

Това, за което не бях достатъчно подготвена обаче, бяха коментарите под анкетата.

„Не ми направиха, а трябваше...”, „Да ме бяха резнали по-рано...”, С второто да, за щастие...”, „О, да, и се радвам, че така стана...”, „Сама си я поисках даже...”, „Според мен, за първо раждане е дори поредно е по-добре да се направи...”, „Радвам се, че я направиха...”, “Не, а трябваше...:” ... Това са кратки цитати от обсъжданията под анкетата. Признавам си, не бях достатъчно подготвена, макар да зная колко често жените у нас не са достатъчно подготвени с информация за предстоящото им раждане. Коментарите на жените разкриват огромната нужда да споделяме с тях заключенията на съвременната медицина – а именно, че епизиотомията не е интервенция, която трябва да се прави по-рано от необходимото, да бъде изискана от самата жена, нито е причина за голямо щастие.

Какъв е проблемът с епизиотомията? 

Дълги години епизиотомията е била част от рутинната грижа за жената по време на раждане. Толкова дълги години, че сега е много трудно и за професионалистите, и за пациентите, да свикнат с идеята, че различен подход може да е дори по-удачен и безопасен. Истината е, че няма никакви научни доказателства рутинното приложение на епизиотомия (а 65% изглежда като доста рутинно приложение) да спестява разкъсвания при жените. Напротив – избягването на рутинната епизоптомия води до 30% по-малко тежки разкъсвания на влагалището и перинеума. И още – рутинната епизиотомия не спестява кръвозагуба, не намалява случаите на новородени с нисък APGAR, нито намалява честотата на инфекциите. С други думи рутинното използване на епизиотомия не води до по-малък травматизъм при майките и бебетата. 

От опита на колегите в страните с по-добри показатели на майчиното здравеопазване от нашите знаем, че лекарите и акушерките се стремят към използването на епизиотомия възможно най-рядко, след като са опитали редица други прийоми, които да спестят на жената интервенцията. Голяма част от тези прийоми са трудни за повсеместно приложение у нас. В България е трудно да се въведе рутинното използване на позиции за раждане, които използват гравитацията, за да се улесни ротацията и раждането на бебето по този начин. Рядко се използват топли компреси или масла за перинеум, които да повишат еластичността на кожата, за да минимизират нуждата от епизиотомия. Рутината на акушерската работа често увлича и надделява над добрите намерения да опитваме нови неща, с които да повишаваме качеството на грижите за раждащите жени в България.

Намаляването на процента на епизиотомиите в страната ще започне едва когато изясним процента на интервенцията. Тоест, все още очакваме единна база с данни за показателите, описващи качеството на родилната грижа у нас, които да отговарят на международните критерии за събиране на точна статистика, отговарят на действителността в цялата страна и могат да бъдат дискутирани както в научни изследвания, така и заедно с жените като регулатор на качеството на предоставената им услуга – раждане в 21 век съобразно най-добрите медицински практики. 

Този текст трябваше да бъде забавен и смешен, но зави по друга улица и стана малко мрачен, но за сметка на това е поучителен - и ако стигне поне до още един човек, който носи същия товар, ще е облекчение.

Когато бях млада девойка, основното ми занимание беше да уча, да работя и да чета дълбоко философски книги със сложни и многопластови герои. По това време гледах да имам достатъчно пари, за да ида на кино, и си мислех, че най-трудното нещо на този свят е да накараш света да те приеме и да те разбере.

Размишлявах върху екзистенциални въпроси като трудността да преодолееш страховете си, да изкачиш стълбицата на успеха, да намериш сродната си душа, да съхраните любовта помежду си и да остареете заедно, за да умрете през един месец, защото не можете да живеете един без друг.

Ако тогава някой ми беше казал, че най-трудното нещо на планетата е да намериш сандала на 3-годишното си дете, а после да седиш и да гледаш втренчено, докато той се опитва да си го обуе, щях да се смея половин час със смеха на младите и глупавите, които понятие си нямат от житейски проблеми.

Но нека ви разкажа малко повече за себе си. В края на краищата, какво по-хубаво от това на някого да му дадат възможност да говори за себе си.

Аз съм от онези клети хора, които цял живот бързат за някъде.

Но не защото закъсняват, а защото са невротични типове. Бързат да си обуят панталоните без да гледат дали не са с петна от кисело мляко, навличат различни чорапи и търчат към вратата несресани, докато майка им вика зад тях „Елииииии, среши се, бе, маме, главата ти е като гнездо на орли“, а аз само махвам с ръка и тряскам вратата след себе си, за да установя след 20 минути, на път за работа, че съм си забравила ключовете и парите. Защото, освен невротична, съм и изключително разсеяна.

Разсеяността ми достига такива висини, че редовно забравям имената на хората около мен, включително и това на майка ми, рождените им дати, откъде ги познавам и защо не ги харесвам.

Забравям какво съм правила вчера, забравям за хора, срещи… забравям всичко, което ви се струва невероятно да забравите.

Веднъж се запознах с една дама, която протегна ръка и каза „Здравейте, казвам се Десислава“. Аз от своя страна бях забравила как се казвам и в паниката си просто повторих това, което чух: „Здравейте, и аз се казвам Десислава“.

„Ха, казваме се по един и същ начин, това е чудесно!“ възкликна Десислава. „Не, не се казваме по един и същи начин“, ѝ отговорих притеснено аз.

„Просто исках да кажа нещо преди да се сетя, че се казвам Елисавета.“

Десислава не остана с много добро впечатление за мен, но то това е нормалното впечатление, което оставям.

Забързаността и разсеяността ми не датират от младежките ми години, а от далеч по-рано. Още в детската градина, когато майка ми е идвала да ме вземе, аз съм се явявала пред нея с един чорап, по гащи и яке и съм казвала „Хайде, готова съм“, а зад мен се е появявал митичното ми другарче Мартин с думите „Другарко, майко на Елисавета, аз тука ѝ събрах другия чорап, едни гащи, панталоните и ви ги нося да ѝ ги сложите“.

Мартин, уви не го помня. Явно и той като Спайдърмен ще остане загадка за народа, на който служи. Майка ми обаче го помни и твърди и досега, че ако Мартин не си е падал по мен, редовно съм щяла да ходя гола през зимата или поне никой е нямало да знае къде съм си свалила чорапогащника и дали случайно не е във фризера с граха или в бюрото на директорката на детската градина.

Всичко това изглежда забавно, докато нямаш деца - патологичното ми състояние дори ми е придавало на моменти безпомощен и романтичен вид, но всичко това сериозно се промени, когато родих.

Не знам как да опиша какво означава да си човек с моя проблем и да имаш дете.

Давам си сметка, че преди децата съм живяла живот, който е бил на границата на възможностите ми, но не съм го знаела.

Да помним задълженията си, адреса и какво имаме в чантата за всеки друг е най-лесното нещо, а за мен – огромно усилие. Когато прибавите детето в картинката, нещата се усложняват неимоверно.

Изведнъж се оказа, че това дете не идва ПРОСТО ЕЙ ТАКА на този свят, за да го обичаш и прегръщаш. То идва с тонове малки неща, които те обозначават като майка – хранене на някакви интервали, хигиена, разходки, хиляди малки дрешки, съобразени с времето, играчки и образователни занимания.

Много бързо разбрах, че няма да се справя. И си казах „майната му“. Да, точно така си казах.

Казах си „Майната му, Елисавета, дай да видим какво можеш да правиш без да се побъркаш“ .

С храненето се справих, с къпането и обличането - също, а и мъжът ми беше великолепен в тези години.

Но разходките бяха истински провал. Излизахме и аз не носех нищо.

Ни мокра кърпа, ни шише с вода – нищо. Бях сложила 10 памперса в количката и толкоз. Пиехме от чешмата, миехме се на чешмата. За всичко останало имах пари.

Отървах се от количката в първия възможен момент, защото ми пречеше да бързам и така се осъдих да нося деца на раменете си. Заради това си докарах дископатия, но пък - малко хаотично - съм на път да я излекувам.

Не мога да започна да изброявам колко неща съм забравила да занеса в детската градина, колко пантофи не съм предоставяла навреме, докато учителките ме гледат гневно „Босо ли да ходи детето?“

Колко детски блузи съм губила по площадки, колко пъти съм тичала след чуждо дете, мислейки си, че е моето. Колко пъти съм викала след моето „Маргаритаа… ох, не беше така, Магдаленааа“ и хората са ме гледали като гръмнати.

Не знам дали си представяте как детето на такъв човек тръгва на училище.

Та за училище трябва да има пастели, бои, четки, чорапогащник за концерт, медицински картон, носни кърпи, вилица, пари, пропуск за училище, карта за транспорт…

Отстрани изглеждах просто поредната лоша майка и вероятно е така. Но, уверявам ви, състоянието ми е истинско мъчение. Физическо. Всяка сутрин паник атаки да не забравя нещо. Правя списъци, които губя или ако не ги изгубя, то съм забравила да напиша половината важни неща в тях. Въображението ми рисува картини как слагам чорапогащник на детето в чантата за концерта, а после се оказва, че… нищо не съм сложила.

А после дойде второто дете, а след него - и третото. И всеки път раждах като за пръв път, защото НИЩО не помнех. Това, разбира се, се случи през период от десет години, но, уверявам ви, аз не съм се подобрила. С възрастта всичко става далеч по-трудно.

Много шеги съм отнесла на свой гръб, много караници и много страдание съм изстрадала нощем, когато сълзите текат, а ти си казваш, че няма по-ужасна и немощна жена на планетата от теб. А на другия ден трябва да станеш и да бъдеш работеща жена, майка, любима и приятелка, докато се проваляш на всяка крачка заради това проклятие.

Преди няколко години реших да проверя в интернет дали има и други хора като мен.

Хора, които вечно бързат, всичко забравят, не могат да стоят на едно място, не могат да общуват кой знае колко добре с хора и мислите им скачат болезнено напред- назад, докато общуват с малкото хора, навити да участват в това мъчение.

Направих няколко реномирани теста на някакви медицински институти. Оказа се, че без усилие достигам най-горната граница на нещо, наречено Attention Deficit Disorder – състояние, в което човекът, клетият човек, подложен на това ужасно мъчение, е вечно нервен, вечно забързан, неспособен да се концентрира, да запомня, да слуша по начина, по който го правят другите хора и … да чака на опашка.

Навсякъде ме съветваха веднага да се обърна към личния си лекар, за да ме изпрати при специалист, което ме разсмиваше много. Но все пак това бяха сайтове от други държави - и пишещите в тях си нямаха понятие, че тук ADD не съществува.

Това беше важно откритие за мен.

Спрях да се презирам, да се обвинявам

и започнах да правя неща, за да избегна трудностите в живота си, които допълнително се увеличаваха от натрупаната безмерна умора. Когато ме попитат как се справям с три деца, откровено казвам, че не се справям. Но поне вече знам, че имам проблем и се опитвам да изградя система срещу него, която в доста случаи е ефективна.

Понякога ми е ужасно мъчно, че не помня живота си – влюбванията, щастието, нощите на веселие, децата като малки, първите ми успехи, провалите.

А още по-мъчно ми става, когато дойде хубав момент, а аз не мога да му се насладя, защото нещо в мен постоянно ме дърпа в друга посока, все бързам, все тичам напред към нещо, което едва ли съществува.

Та, не излезе много весел текст. Но е искрен и се надявам да помогне на някого.

В заключение искам да кажа, че винаги благородно съм завиждала на всички майки, които имат сресани деца със сложни фризури и панделки. Деца, на които чантите им са безупречни, книгите от списъка за лятото – прочетени, носните кърпи – в джоба на якето, а паричките – в малко, специално портмоне.

Завиждам им, защото внасят ред и спокойствие в живота на детето си, а моите деца живеят във вечна несигурност дали ще имат химикалка утре или не. Но животът не е справедлив, а това е най-важният урок, който трябва да научат.

Трагедията с починалата родилка Ренета Томова в сливенската болница предизвика вълна от недоволни коментари и ужасяващи истории, свързани с родилната грижа в България.

В „Майко мила!“ следим случая и междувременно изслушахме стотици жени, които споделиха детайли от своите раждания, за да инициира по-широк дебат по темата за родилната грижа и за да не потъне обективната истина за тази поредна трагедия в крайните емоции.

В разговор за критичната необходимост от качествена комуникация между лекари, акушери, бременни и раждащи жени и техните семейства днес в рубриката "Жените могат всичко" ни гостуват Илона Нешкова, акушерка в акушерски кабинет „Зебра“, и Мария Шаркова, управляващ съдружник на „Шаркова и партньори“, която работи като адвокат основно в сферата на медицинското право.

И двете са авторки в „Майко Мила!“, които досега са ни гостували с редица полезни текстове, сред които Как станах акушерка, За жените, кърменето и правото на избор (Илона) и Наръчник на (п)объркания пациент: 9 грешки, които правим в болницата и Когато родилките умират, а историите се повтарят (Мария). 

 

- Разкажете ни малко повече за себе си - как решихте да се развивате в посоката, в която работите в момента?

Илона Нешкова. Снимка: Личен архив

Илона: По време на двете ми бременности и раждания, престой в патология и запознанства с други жени в същата ситуация започнах да разбирам, че за майчиното здравеопазване у нас трябва да се направи нещо ново.

И реших да стана акушерка, тъй като акушерките предлагат много решения за осъвременяване на грижите за здравите бременни жени, които носят здрави бебета.

 

Мария: Решение да се занимавам с медицинско право не съм взимала. Ние взаимно се избрахме, харесахме се и не сме се пускали от тогава. Аз съм дъщеря на лекари и може би това направи навлизането ми в тази специфична материя естествено.

Едно сериозно автоимунно заболяване ме направи пациент. Работата в няколко болници ми предостави чудесна възможност още в първата година от моята работа да премина експресен курс по „Healthcare systems for Dummies”.

Шегата настрана, харесва ми да работя в тази динамична среда, в която си лягаш по време на действието на една наредба, а се събуждаш малко след като е отменена/приета нова.

- В момента интернет ври и кипи от случая на Ренета – починалата родилка в сливенската болница. Нека се опитаме да внесем спокойствие в тази иначе емоционална ситуация и да отбележим факта, че в България смъртността на родилките не е по-висока от средната за Европа. Защо тогава тази тема е толкова чувствителна за България?

Илона: В България за раждащите жени съществуват много условия за безопасна и качествена родилна грижа. Имаме специалисти, които следят последните тенденции в глобалните добри практики, прилагат ги в работата си и могат да обучават по-младите си колеги.

Но обществото не успява да схване какво се променя в системата след всеки смъртен случай, какво е научено и подобрено, за да не се повтарят трагичните инциденти. Затова често реакциите са емоционални и моментни, без отразяване на извлечената поука от дадена трагедия.

Мария: Действително статистиката не е никак тревожна. За сравнение ще отбележа, че в САЩ умират около 20 жени на 100 000 раждания, като в последните години има тенденция за увеличаване на този показател.

Редно е да се отбележи обаче, че смъртността е само един от показателите за качеството на медицинската помощ по принцип.

Темата за родилната грижа в България, както и навсякъде, е особено чувствителна, защото участници в нея са родителите и те все по-настойчиво желаят да участват активно в тези събития, а не да бъдат просто обект на родилните грижи.

Нормално е в такава ситуация все повече хора да имат активна гражданска позиция, да търсят информация и да изказват мнение. Разбира се, има и немалко граждани, които заемат една или друга позиция и изграждат своите разбирания, като се базират на недостоверна информация и фалшиви новини. Не бива да се смесват разумните, основани на доказателства искания, с истерии и конспиративни теории.

- Когато се случи подобен нещастен случай, напрежението между медицинския персонал и пациентите се увеличава до национално ниво. Много хора смятат, че това е пагубно за доверието между лекар и пациент. В някои случаи пациентите наричат лекарите и медицинския персонал с крайни и агресивни изрази, докато лекарите от своя страна обвиняват майките, че пречат на работата с „четене в интернет“ и „капризи“. Има ли изход от ситуацията според вас?

Илона: Темата е много крайна у нас, защото липсва спокоен разговор между жените, които се нуждаят от услугите ни, и медицинските лица. Жените не успяват да споделят с нас опасенията си за раждането извън моментите на криза, какъвто е сегашният със смъртта на Ренета Томова. Ние пък не успяваме да ги изслушаме, защото се чувстваме нападнати без причина.

Тези неуспешни опити за диалог се инициират само когато има огромна трагедия и нито една страна не се чувства способна да изслуша другата. Затова емоциите преливат в крайностите, а същината на проблема не се засяга – какво всъщност искат жените и как можем да им го предложим безопасно и структурирано във всяка болница в България.

Мария: Непрекъснато повтарям, че тази лоша или липсваща комуникация е причина за огромна част от конфликтите между лекари и пациенти - и за завеждане на една трета от съдебните дела в последните 10 години (по данни от изследването „Медицинският деликт“ с автор Мария Шаркова).

Мария Шаркова. Снимка: Личен архив

Много често се слага знак за равенство между неадекватна комуникация и медицинската грешка. Пациентите правят извод за качеството на оказаната медицинска помощ според начина, по който са се отнесли с тях. В още по-голяма степен това се отнася за раждащата жена, която е особено чувствителна в този момент. Грубото отношение, липсата на информация, резкия тон са неприемливи както за лекарите, така и за пациентите. Но пряката причинна връзка между нежеланите събития в медицината и лошото отношение е рядка.

За да има медицинска грешка, е необходимо да е настъпила вреда, която е пряко свързана с противоправно действие или бездействие, свързано с лечението. За това не трябва да приравняваме неспазването на отделни права на пациента с медицинската грешка, макар и двете да са еднакво значими като проблем и да се нуждаят от адекватни решения.

Освен това проблемите в здравната ни система създават условия за работа, които не само че не поощряват адекватната комуникация, а направо я препятстват в отделни случаи. Пациентите пък невинаги са наясно кои източници на информация са достоверни и този сблъсък в очакванията на двете страни една към друга често води до сложни ситуации, напрежение и спорове.

Докато се опитваме да изясним кой е „крив“ и кой е „прав“ в този спор, няма да стигнем до решение на проблема. Съдебната зала, Facebook и форумите също са сред най-неподходящите места за решаване на такива конфликти. Нужно е спорещите страни да обърнат внимание на гледните точки на опонентите си.

Изследването „Медицинският деликт“, което публикувах миналата година, показа, че годишно се завеждат около 50 дела за медицински грешки, при около 2 млн. хоспитализации. Жалбите, постъпващи в Изпълнителна агенция „Медицински одит“, която контролира качеството на медицинската помощ, пък са не повече от 600.

В същото време пациентите постоянно се съмняват, защото цялата здравна система е устроена по начин, който създава условия за подобни съмнения и недоволства. Абсурдно е обаче недъзите на здравната система да рефлектират върху всеки лекар или пациент.

Необходим е нов подход към проблема с нежеланите събития в медицината, който да включва тяхното регистриране и анализ. За целта обаче следва да се изясни, че обикновено не грешат лоши хора, а хора, работещи в лоши системи.

- В последните дни бяхме буквално залети от разкази на майки, които са били третирани зле, унизително, обидно. Тези изповеди често се тълкуват като „лигавщини“, „глезене“ и „манипулации“. Какъв е начинът да разберем истината, когато в залата или стаята са само жената и медицинският персонал? В края на краищата, всичко опира до дума срещу дума и всички се чувстват заплашени. Лекарите се притесняват да работят спокойно, а пациентите се чувстват беззащитни.

Илона: Трябва да отдадем нужното внимание на жените и да ги изслушаме. Независимо колко много се гордеем с качеството на грижите, които им предлагаме, ние трябва да им кажем: „Чуваме Ви! Вярваме Ви!“. Това не ни прави по-малко професионалисти. Прави ни хора, които зачитат преживяното от крайните ползватели на нашите услуги, без които нашата професия се обезсмисля.

Не можем да се държим все едно това са изолирани случаи – споделените истории са твърде много, за да се преструваме, че не съществуват. Ако признаем, че това е системен проблем, а не проблем на единични колеги, които са имали лош ден и са се държали неприемливо, можем да спечелим доверието на жените завинаги. Жените искат да им повярваме и да поговорим с тях за това. Малко или много им го дължим.

Мария: Не само в последните дни, а периодично се запознаваме със свидетелства за травмиращи преживявания в родилната зала. Освен това съм убедена, че няма бременна жена, която да си представя, че раждането е като СПА терапия, по време на която гледаш Нетфликс с чаша мохито в ръка, и просто се е разочаровала, че това не се е случило.

Раждането е свързано с болка и рискове, ето защо ми е непонятна причината, поради която жените трябва да понасят в допълнение и грубо поведение, навикване, унижение и обиди. Убедена съм, че няма лекар или акушерка, които да се съгласят с подобно отношение към самите тях, ето защо е нормално и пациентите да изискват същото.

Допускам, разбира се, че се случва медицинският персонал да се сблъсква с неинформирани пациенти, които, според тях, напълно неаргументирано имат желания, различни от тези на лекарите и акушерките, възприемани като „претенции“.

В огромната си част това са дължи точно на липсващата или лоша комуникация - ако своевременно не е създадено необходимото доверие между пациента и медицинския персонал и всяко едно решение се натрапва, има и ответна реакция.

На много места все още се преподава, че раждащата жена не може да взима решения за себе си, защото я боли и защото не е медицински компетентна. Това не е така.

- Какво бихте посъветвала майка, на която ѝ предстои раждане? С какво трябва да е запозната и какви практически стъпки да предприеме, за да подсигури за себе си и детето си раждане, което отговаря на съвременните медицински стандарти и едновременно с това е подкрепящо?

Илона: Бих посъветвала тази жена да потърси доверен екип, който е склонен да говори с нея за раждането и да ѝ даде информация, която задоволява разбиранията ѝ и зачита желанията ѝ. Жената трябва да е запозната с практиките в съответната болница, с процеса на раждането, с често използваните интервенции, с техните плюсове и минуси. Всичко това е въпрос на отделяне на време за разговор между двете страни.

Жените са способни да разберат сложната медицинска материя, ако им обясним какво е в тяхна полза и в полза на детето им според съвременните добри практики. Понякога това означава да се дистанцираме от това, което бихме избрали за себе си, но хората са различни, а ние сме длъжни да сме гъвкави, за да бъдем полезни на жените.

Мария: Бих я посъветвала да се информира от достоверни източници и възможно най-рано да обсъди със своята акушерка или лекар предстоящото раждане.

Да чете Наръчник на (п)объркания пациент: 9 грешки, които правим в болницата в Майко Мила!

- Как да се справят лекарите с индивидуалните случаи, в които пациентът не е дал информирано съгласие за дадена процедура, но тя се налага, защото състоянието му е спешно и застрашаващо здравето?

Илона: Повечето от раждащите жени в България, а и по света, са здрави жени. Нямаме закон у нас, който да счита жените за временно неспособни да изразяват волята си по време на раждане.

Информираното съгласие или отказ от манипулация в състояние на спешност се взима по установен от закона ред – писмено или устно, според ситуацията. Но всичко трябва да се документира в листа на жената изрядно, тъй като ползите и рисковете от всяка интервенция се понасят от пациента.

Мария: Информираното съгласие е основен принцип при оказване на медицинска помощ. В същото време практиката ми показва, че има ситуации, при които следва да се вземат много бързи решения с цел опазване живота и здравето на раждащата жена и детето ѝ.

В Закона за здравето се изисква информацията за предстоящата медицинска помощ да бъде предоставена своевременно, разбираемо и достъпно, но правилно законът е отчел, че конкретната ситуация определя и параметрите на тези понятия. Разбира се, че никой не очаква при необходимост от извършване на спешно Цезарово сечение някой половин час да изброява на родилката всички възможни рискове. Обратното обаче също не е приемливо - да се извършват дейности без никакво обяснение или въпреки изрично изразеното несъгласие.

В практиката съм имала и казуси, при които пациент е отказвал оказването на спешна медицинска помощ и така е застрашавал живота и здравето си. Изключително деликатен и сложен момент е това, особено в акушерството, когато са застрашени два живота.

Препоръките на международните акушеро-гинекологични организации са да се положат възможно най-много усилия да бъде убеден пациента в необходимостта от конкретните диагностично-лечебни дейности, без да се налага принуда, тъй като се предполага, че само в много редки случаи жената би отказала адекватна инструментална или оперативна намеса, ако се обясни риска за нея или бебето.

В същото време трябва да отбележа, че нашият Закон за здравето не предвижда адекватни и бързи процедури, отнасящи се до случаи, при които родителите взимат решения, които според медицинския персонал не съвпадат с най-добрия интерес на детето, гарантиран от Конвенцията за закрила на детето.

Конкретно за раждането: колкото по-рано персоналът е обсъдил с бъдещата майка предстоящото раждане и възможните усложнения и начина, по който следва да се процедира при възникването им, рискът от подобни сложни от етична и правна гледна точка ситуации намалява драстично.

- Много жени ги е страх да раждат естествено и предпочитат секцио като безопасен вариант, което звучи повече от абсурдно. Какво толкова плаши съвременната жена, че е съгласна без медицински показатели „да ѝ опрат ножа в кокала“? У нас процентът секцио е много висок, но това е една „споделена“ отговорност между лекари и родилки, защото в крайна сметка, дори при наличие на медицински показатели, лекарят не може да откаже на жената секцио, ако тя желае.

Илона: Именно тази споделена отговорност е най-важната тема за обсъждане, когато жената реши да избере основна коремна операция, за да роди детето си. Информирането на жените за краткосрочните и дългосрочните рискове на операцията за майката и бебето, влиянието върху възстановяването на жената и бъдещи бременности е част от процеса на информирано съгласие и споделената отговорност между лекар и пациент.

Мария: В последните дни говорих много за това, но се налага да го спомена още веднъж.

В България няма медицински стандарт по „Акушерство и гинекология“, в който по принцип се определят относителните и абсолютни индикации за Цезарово сечение. Няма и приети правила за добра акушерска практика, нито консенсуси и протоколи, което означава, че липсват гаранции, че всеки един лекар е запознат с международните препоръки, които предоставят информация за утвърдените от науката и практиката методи.

А това е изключително важно, защото спазването им е пряко свързано с прилагането на диагностично-лечебни дейности, основани на доказателства.

Това позволява множество интерпретации по различни теми: от това следвало ли е в конкретен случай да се извърши Цезарово сечение, до приложим ли е, или не даден метод, позволен ли е или забранен.

В публичното пространство беше изтъкната следната теза: че тези правила са необходими на адвокатите и съда, за да знаят кога лекарят си е свършил работата и кога - не. Категорично не съм съгласна с тази теза. Правилата са нужни, за да гарантират сигурност както на пациентите, така и на медицинския персонал. В противен случай се отварят широко възможностите за различни субективни преценки и интерпретации.

Не е вярно, че при липса на стандарти, лекарите не могат да понесат отговорност. Напротив, напълно възможно е, но в този случай се увеличава зависимостта на крайния резултат от субективната преценка на вещото лице.

- Обяснете ни малко повече за метода Кристелер и каква е точно неговото положение спрямо медицинските стандарти. Покрай случая на Ренета много лекари и специалисти се изказаха, че този метод не е забранен, а не се препоръчва, но никой не призна да го ползва. Прилага ли се Кристелер в България и ако “да” или “не” как да разберем кога се прилага и в какъв процент от ражданията?

Мария: Законът изисква при оказване на медицинска помощ да се прилагат утвърдени от науката и практиката методи. Тъй като в Закона за здравето няма уточнения по какъв начин следва да се утвърждават тези методи, споделям становището, че доказателства за тяхната приложимост и утвърденост следва да се търсят в източници с висока степен на достоверност.

Или казано по-ясно: когато се анализира даден проблем, аргумент не следва да бъде „една жена каза“ или „вещото лице посочи“, а „съществуват следните данни в следните източници относно конкретния метод“.

Например, конкретно за Кристелер една от най-актуалните статии в Тhe Journal of Maternal-Fetal & Neonatal Medicine анализира близо 40 осъдителни решения в Италия, Англия и различни щати в САЩ, касаещи използването на този метод, и апелира да се изготвят препоръки за различните методи, свързани с вагиналното раждане, в които се да посочи изрично прилагането на кои техники следва да е абсолютно забранено, прилагането на кои е позволено, съответно при какви условия.

Илона: Методът Кристелер е архаично наследство от 19-ти век. Първоначалното изпълнение на интервенцията се е размило в годините. Сега не съществуват ясни указания кога, колко силно или колко дълго да се прилага натиск с ръка върху корема на раждащата жена.

В наше време се счита се, че съществуват твърде много други алтернативи на този агресивен и потенциално увреждащ метод, за да бъде изследван и прилаган в съвременното акушерство. Световната здравна организация и редица съсловни организации за акушерство в Европейския съюз предупреждават да не бъде използван.

Ако толкова много жени използват популярния израз „скачане по корема“ в описанията си на ражданията, които са преживели, редно е да си дадем сметка, че това се случва достатъчно често в родилните зали.

За съжаление, не можем да установим статистически колко често се прилага, тъй като методът не се описва в документите, отразяващи раждането на дадена жена. Затова разполагаме само с разказите и спомените на жените, които можем да променим, ако осъвременим начините, чрез които им помагаме да родят децата си.

В заключение представяме и резултатите от анкетата, която публикувахме на страницата на Майко Мила! след случая с Ренета. Подчертаваме дебело, че тя е абсолютно непредставителна, но все пак е някаква обратна връзка от жените във връзка с изживяното от тях в родилните домове - можете да прочетете всички коментари тук.

Кампаниите, които целят да постигнат по-голяма информираност и осъзнатост за мащабите на домашното насилие срещу жени, включително тормоз от бивши партньори или хора от обкръжението на жертвите, стават все по-въздействащи и провокативни.

Вчера сутринта Кристина Георгиева публикува снимки в групата Видяно в София от столичния трамвай 22, в който бяха окачени различни части от женско бельо. На етикетите на всеки продукт са разказани смразяващи истории за насилие, извършени от близки или познати на жените и завършили със смърт за жертвите. Сред тях са добилите публичност случаи на Хюлия Маджар, Виола Николова, Симона Великова.

Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Това прави 25% или около милион подлагани на тормоз жени, много от които не доживяват да се измъкнат от този капан.

Двуезичната герила кампания протича и в други линии на градския транспорт, включително в метрото, и е поредната, която цели да привлече внимание върху проблема, за който у нас се мълчи.

Масово хората, които са свидетели на домашно насилие, извръщат поглед или се правят, че не чуват. Заради липсата на реакция, инертно мълчание и безразличие към по темата преди няколко месеца бе създаден и въздействащият проект Beat, отправил въпроса Защо викаме полиция за силна музика, но не и за домашно насилие? 

Въпреки че кампанията с дамско бельо насочва вниманието върху ужасяващ с мащабите и фаталните си последствия проблем, тя вече има своите критици и конспиративни теоретици. Докато очакваме авторите на кампанията да обявят нейните официални цели, ви питаме: По-шокираща ли е появата на бельо в градския транспорт от убита от партньора си жена? Как трябва да се говори за домашното насилие, за да намалим мащабите му и фаталните последствия от него?

Днес отново на гости ни е Аделина Банакиева, която вече добре познаваме от текстовете Как от скука се сдобих с петима сина!, Как се изхранват четири момчета, Нищо, другия път ще е момиче! и Мораториумът върху лекарствата и хората.

Днес тя споделя с нас личната си история за близката си среща с дислексията и дава няколко съвета, които да помогнат на родителите при разпознаване на състоянието. Защото понякога не е съвсем очевидно, че този проблем е налице и детето може с години тихо да страда. Вижте историята ѝ и ако желаете, споделете своята на maikomilabg@gmail.com.

---------

Имам петима сина – повече или по-малко проблемни – четирима от тях вече големи и самостоятелни. Като се роди петият, си мислех, че ВСИЧКО знам! Недосегаема съм за изненадващи драми и провали, през всичко съм минала и акъл мога щедро да раздавам. ДА, АМА НЕ!

Знаех, че още след раждането му трябва да употребя всички сили, връзки и средства за добра детска градина и последващо училище. Докато другите се вълнуваха от първо зъбче, аз дерзаех за елитна детска градина.

Записах го и в „селската“ месна детска ясла, където на третия ден един от братята му отиде на обяд да го вземе. Бяха червени и двамата, а големия бесен ми заяви: „Ти в колко часа водиш детето на тоз тормоз, щото 7 минути след теб аз ще го взимам. Ако още веднъж видя брат си на пода да си бие главата в земята, ще плащате за бая адвокати“.

Така кариерата на малкия с ясли приключи!

В ЕЛИТНАТА детската градина наричаха детето „Рицарят на печалния образ“. До втори клас той плачеше всекидневно!

Стараеше се, учеше, но плачеше всеки божи ден. После някак осъзна, че това зло е неизбежно и не че се кефи, но поне не реве. Развиваше се прилично. Е, с народните танци и песни не се получаваха ХИЧ нещата, но поне е грамотен. Обаче почнаха главоболията му. Системни и всекидневни. Минахме през всичко от очен лекар до томография – нищо!

Просто 3 години пие хапчета.

Сега синът ми е в шести клас в същото елитно училище. На една родителска среща учителката по български ме повика и сподели, че е и логопед и смята, че трябва да заведа сина си на психолог, тъй като смята, че е възможно да има дислексия.

Йоан (така се казва момчето ми) се занимава с програмиране, изкарва даже и пари, играейки компютърни игри, успехът му е над 5,50. К'ВА ДИСЛЕКСИЯ, БЕ???

Една психоложка препоръчана отсече „ДА! Има дислексия“. Втори специалист – и той!

Училищните психолози ми препоръчаха някакъв институт и професорка, за която чакахме 2 месеца за прием на място, до което се достига през вход на бирария... пак това!

Оказа се, че главоболието е от напрежение и вдигане на кръвно, за да компенсира сам състоянието си. Защото ОПИТНАТА майка и ЕЛИТНИТЕ учители не са се усетили, че той въобще не вижда като другите, че толкова се старае да не изостава, че вдига кръвно.

Че реве, като го водим на градина, защото се мъчи. Изтезавах го и с тенис, водна топка, футбол. Братята му се подиграваха, че е „кьопчо“. Аз късах лист след лист от грозно написани домашни, крещях и наказвах да пише през ваканциите.

Всъщност, до около 8 – 9-годишна възраст дислексията се овладява, ако се диагностицира навреме и АКО намерите добър психолог! Иначе – безплатно се прави тест в районното ДКЦ, където има що-годе утвърдени тестове.

Това, за което трябва да следите (освен за много тежките случаи, когато детето въобще не успява да се научи да чете и да пише), е:

  • липса на синхрон в движенията (при спорт с топка се вижда ясно, защото за тях топката не е точно там, където вие я виждате)
  • обикновено трудно тактуват на музика
  • трудно позиционират рисунка в центъра на листа
  • изразено несръчни
  • бъркат букви и цифри и може от един ред да идат на 2 по-долу

Всъщност има много информация в интернет и ви съветвам, ако нещо не се получава ХИЧ с ученето, прочетете и тествайте, НЕ Е СРАМНО!

Даже и да върви училището, пак прочетете, защото нашият случай е такъв.
Срамно е, че аз не се усетих навреме, срамно е, че начални учители и 4 броя училищни психолози в елитно столично училище не са ми сигнализирали, че може и нещо да не е ок.

И въобще, добре е да сме прекалено загрижени, нищо, че ще досаждаме на околните – по-добре така, отколкото в шести клас с високо кръвно, за да ми угоди и да не се карам. Защото аз съм толкова „опитна“, че нон-стоп него упреквах, никога учителите.

Терминът специални образователни потребности (СОП) обхваща деца с различни обучителни трудности, езиково-говорни нарушения и различни видове увреждания. В стремежа си да ги приобщят към всички други деца със стандартни потребности в образованието и да могат всички те да растат здрави и щастливи, за да станат пълноправни и удовлетворени членове на стабилно общество, едни хора се събират и съставят няколко документа – Конвенция за правата на детето (ООН, 1989 г.), Конвенция против дискриминация в образованието (ЮНЕСКО, 1960 г.), Декларация от Саламанка (ЮНЕСКО, 1994 г.) и Конвенция за правата на хората с увреждания (ООН, 2006 г.) – които да се грижат за благосъстоянието на децата и хората с увреждания, а в частност – на децата със специфични потребности в образованието.

Те стигат до заключението, че най-ефективното средство за борба с дискриминацията в образованието, са обикновените училища, които би трябвало да създават гостоприемна среда, да изграждат толерантно общество и да предоставят равен достъп до образование на всички. Именно те трябва да осигуряват специална педагогика за децата със специални образователни нужди. Смисълът на приобщаването им е в това да са заедно със своите връстници; да се чувстват пълноправна част от обществото; да са в достъпна и здравословна среда, съобразена с техните възможности на обучение; да имат достъп до индивидуални образователни програми и специалисти – ресурсни учители, логопеди, психолози.

А какво прави България, за да приобщи децата със СОП? Учтиво ги кани да застанат в ъгъла, където никой не ги вижда, за да не затормозяват и без това измъченото всекидневие на хората. Или просто, ако може, въобще да не се появяват в хубавите дни. Наскоро беше 8 март – символ на силата на женския дух и равноправието между половете. На този ден все още в много детски градини се провеждат тържества, от които някои майки на деца със специални образователни потребности, са помолени да отсъстват.

За сблъсъка си с българската образователна система реши да ни разкаже една от тези майки – Антонина Кенова – която от няколко години полага зверски усилия да накара някой да предостави адекватно отношение и образование на детето ѝ. И проблемът е многопластов – на цялото ни общество – а не само в отделни институции. Промяната трябва да започне във всеки от нас поотделно, за да има своя масов отзвук.


Имам две необикновени момчета. Едното е с етикет „СОП“ и е на 5г, другото с етикет „в норма“, почти на 4.

Исках да напиша историята на Теди, „по-необикновеният“, и през какво премина за 2 години и половина в детската градина. Всъщност тази история не е само негова. Срещнах достатъчно родители на „Теодоровци“, за да се убедя, че МАСОВО децата ни са нежелани в детските градини.

Записваш детето си в детска градина на 3г. То изостава говорно и комуникативно. Или с други думи – той е различно дете. Може да е с Генерализирани разстройства на развитието (ГРР), Аутизъм, със Синдром на Даун. Психолог ти препоръчва, че масовата градина е най-доброто за детето, за да може да догони връстниците си. Попадаш на учител, който заявява: „Детето Ви не е за тук!“ Смело питаш „ А за къде е?

За частна градина или самостоятелно гледане.

При 30 деца в групата нямало как да се справи с него. И тук изниква въпросът „Аз имам ли вина, че учителката работи с 30 деца в групата, 2 – 3 от тях със СОП и без никаква подкрепа от специалисти?“. Добре. Имам явно, ще се опитам да подобря условията за децата и техните учители!

И започвам. Предлагам услугите си на доброволец – да помагам в друга група, не в тази на детето си. Пък в неговата ще намеря друга майка. НЕ става. Предлагам външни специалисти да влизат в групата. Не става. Предлагам студенти. Не става. Година по-късно предлагам да назначат помощник на учителя, защото е излязла наредба и има такава опция. Не става. Всичко, което предлагам не се приема. Временно го записвам в частна градина, защото положението в общинската става нетърпимо. Учителките вече ме гледат лошо, постоянно се оплакват от Теди, а на него не му е добре там.

Как премина първото тържество на Теди? Водя го на градина и се сбутвам с медицинска сестра и директор. Говорим си и по едно време чувам „Вие нали ще дойдете на тържеството следобед? Нали ще седите с Теди отстрани?“ Държа да подчертая, че беше мила молба. Наистина. Учителките не са посмели да ме молят, прехвърлили топката в ръцете на директора. Как мина тържеството ли? Не отидохме. Прибрах си го по-рано и не отидохме. И от тогава не съм фен на тържествата. Даже искам да ги забранят в този им вид.

Вярвам в детето си! Винаги съм вярвала! Плакала съм и съм била обезверена един-единствен път. Когато трябваше да преразкажа историята за тържеството. Оказа се, че съм била дълбоко наранена, а дори не съм подозирала. Истината е, че аз искрено вярвах и се надявах да го включат в тържеството, та дори и да го държат за ръката!!! Ама не – ОТСТРАНИ му е мястото.

Знаете ли кой е основният похват за справяне с родители като мен? Родители на деца с проблеми, които отстояват правото на децата си да посещават масови общинска градини или училища? Настройване на останалите родители срещу детето. Ако детето проявява вид агресия, това е добре дошло за писане на жалби. Жалби срещу деца… Ако детето е като моя Теди и е миличък и неагресивен, тогава е по-трудно. Тогава учител обяснява на родителите, че догодина в подготвителна група ще се УЧИ сериозно и той ще спъва процеса.

Трябва да се отървем от детето. НЯМА ДЕТЕ, НЯМА ПРОБЛЕМ. ЧУДО!

Родителите в групата ни, в по-голямата си част се оказаха доста свестни. За единиците, които бяха срещу детето… за тях нямам думи! Та част от свестните предложиха сами да си финансираме помощник, но аз вече бях отправила такова предложение и ми бе отказано. Интересното е, че дори и тези, които бяха на моя страна, постоянно ми повтаряха да махна детето си, защото виждат, че там не му харесва. И бяха прави. Но в онзи момент вече се бях запознала с достатъчно родители в моето положение и реших, че няма отказване.

Пак го спрях от градина. Цели 7 месеца не ходи. Писах жалби и бях готова да ги пускам през септември 2017 г. И тогава изведнъж смениха едната учителка! Реших да дам шанс на новата. А тя се оказа ПРЕКРАСНА!

Като общество (има ли го, няма ли го?), не можем да си позволим да оставим децата със СОП, техните учители и родители да се справят САМИ! Това не е в ничия полза.

През 2015 г. бях гневна на учителите.

През 2016 г. – и на родителите.

През 2017 г. осъзнах, че и най-прекрасните учители не биха успели да са от полза за детето ми, ако не са подкрепени от специалисти. А родителите не се запознати със състоянията на децата ни и се страхуват.

През 2018 г.:
1) В едно квартално училище в София майка на дете с аутизъм е допусната да влиза в клас и да подкрепя както него, така и учителката му.

2) В един провинциален град друга мама не я допускат да влезе с детето си в клас и да подпомага процеса на обучение.

3) В една столична детска градина дете с ГРР ходи 2 пъти седмично за по 3 часа, защото не могат да се справят с него.

4) Има пълен екип в нашата градина – психолог, логопед и специален педагог, назначени на половин щат. Има и трима помощници на учителя. ОБАЧЕ! Винаги има едно „обаче“ в такива случаи. Проектната дейност, по която са назначени част от специалистите, приключва в края на юни 2018 г. И съществува опасност част от тях да бъдат съкратени поради липса на средства! Не само в нашата, а във всички градини, в които не достигат средства за специалисти, трябва да бъдат отпуснати такива!

5) В детски градини и училища родители се борят за осигуряване на специалисти и им се отговаря, че „ПАРИ НЯМА“.

6) Там, където има специалисти, масово работят с повече деца, отколкото е по наредба. А това означава по-малко часове работа с децата. Неефективност.

7) В десетки детски градини родители са изнудвани да водят децата си за половин ден. По-лесно е, нали ви писах по-горе – „няма дете, няма проблем“.

Уважаеми учители, ние родителите знаем колко отговорна и тежка е работата ви. Знаем, че често имате нужда от подкрепа. Приемете я, когато ви я предлагаме. Борете се ЗАЕДНО с нас за специалисти.

Уважаеми родители, децата със СОП не са страшни. За да могат да разгърнат максимално възможностите си, те трябва да са сред връстници, а не затворени в домовете си.

Уважаеми родители на деца със специални образователни потребности, НЕ трябва да мълчим, за да може всяко едно дете да бъде подкрепено според нуждите му!

Петър Хераков не е нов на писателския хоризонт. Негови текстове сме чели в Плейбой, Максим, Ексуайър, където, както сам казва, е писал за всичко - от цици, през съвети за това как да направиш една вечер незабравима, до защо винаги трябва да имаш лют сос за месото и с какво вино вървят ягодите. Плюс как да обиколиш седем дестилерии в Шотландия за една седмица и какво да опиташ без да се напиеш безкрайно. Всякакви безумия. Иначе Петър коментира футбол по Евроспорт, а днес прави дебют в Майко Мила!

*******************************

Не знам как, но от дума на дума се забърках в писане на следващия текст. „Как да задържим жена си и тя да ни купува подаръци, и да ни води на Малдивите" - ей това искам, ми обяснява Елисавета. Нищо работа, мисля си. Раждам идеи с лекота и имам огромен опит. И току-що успях да се скарам едновременно с бившата си съпруга и с майка ѝ в разстояние на два часа. А вечерта вкиснах и настоящата ми жена. Идеален съм!

Точка преди точка 1. Най-важна.

Няма как жена ти да е винаги доволна. НЕВЪЗМОЖНО Е! И свиквай с това. Без значение дали ще е малък проблем (несвалената седалка на тоалетната), среден проблем (не можеш да ходиш с любимата си тениска два дни, макар че я ползваш само за да излезеш за два часа) или голям проблем (видял си случайно пропуснат косъм на неподходящо място и си го съобщил). Тоест, трябва ти непрестанно старание и усилия. И адски много внимание да не развалиш някой специален момент, защото тогава става страшно - Годзила се чифтосва с Пришълеца и поколението идва за твоето треперещо мъничко "аз".

Точка 1. Секс.

По другите точки може да има спор, тук - не. Сексът е еднакво важен и за двете части на уравнението, иначе сте загубени. Подробностите са ненужни – ако не знаете какво и как ви харесва, какво правите, бе, хора? Но все пак – повечето жени наистина обичат да ги гушкат след секс. Така че - ще търпиш. Ако тя не иска – ще си каже. Ще търпиш, дори и ако тя реши, че докато заспиваш, е идеалният момент да си играе с ухото ти. От това директно спасение няма, ама може да пробваш да мъркаш – сигурно ще се усети, че не си котаракът.

Важно е и да знаеш, че при жените желанието невинаги се появява за три секунди, като при теб. Някои имат нужда да си изчистят мозъка от работа, деца, проблемите с 480-те грама повече и какво ли още не. Бъди търпелив, внимателен и нежен. И после също, де.

Точка 2. Деца.

Децата са толкова твои, колко и нейни. Давай ѝ почивни дни – спасявай я от тях. Защото те са напаст. Неумолима и неуморима.

Пробвай да се напиеш и да излезеш с дете на другата сутрин, и ще разбереш. Пробвай да се напиеш и да излезеш с две деца - ще искаш да повръщаш зад всеки храст. И помни усещането, за да знаеш защо жена ти не ти обръща внимание. Съответно – стани приятел с тъщата и тъста, спомни си колко обичаш твоите мама и татко, стани приятел с родителите от детската градина или училището. Всички сте на този хал, така че е добре да се редувате в поемане на дневните дози от хаоса.

Вземи детегледачка - за предпочитане солидна дама на средна възраст. Иначе ще вземете да си мислите, че, като в порнофилмите, и двамата палувате с кръшната студентка – за теб е супер яко, ама от гледна точка на жена ти оставаш без бъбреци и ляв крак (поне). Намери познат с вила, за да можеш да затваряш чаветата в двора или да ги пускаш да тичат, докато не паднат по поляната от умора. А и, доказвайки, че си добър баща, отключваш някакви инстинкти у човека до теб, които те издигат в очите му.

Точка 3. Хигиена.

Къпи се. Всеки ден, а понякога и по-често. Жените, които обичат миришещи мъже, са рядкост и сигурно вече са си намерили някой (добър) пастир. Къпи се преди да правите секс, мий си ръцете след тоалетна, чисти си космите след бръснене и не си бъркай в носа. Разбираш, че ако не го правиш, е доста вероятно мацката ти да се превърне в кисела домакиня или да ти спре секса – каквото повикало, такова се обадило. Поддържай се – безличните чичаци на 30 години бяха приемливи през соца, но, за щастие, той свърши отдавна. Ега и носталгията по него умре скоро!

Точка 4. Пералня, миялна и прахосмукачка.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Това е най-силното видимо доказателство, че не си мамино детенце. Разбира се, ако можеш да переш на ръка и да миеш чинии под течаща вода, е още по-добре, но не е наложително.

Пералнята и миялната, брат, са елементарни.

ЕЛЕМЕНТАРНИ.

Разделяш дрехите по цветове и винаги пускаш на най-студената програма (освен ако не си хванал нещо и бельото ти трябва да се дезинфекцира, ама тогава си загубен във всеки един смисъл). С миялната е същото – плакнеш предварително, после си играеш на тетрис със съдовете, слагаш таблетка/гел и включваш. И не се прави на водопроводчик като баща си и съседа отгоре. Знаеш, че ако се наложи, ще псуваш и ще се оправиш. Но можеш да отделиш този час, който вероятно ще стане половин денонощие свинщина, на половинката. А ако ѝ го поднесеш и по този начин, тя ще пърха около теб. Прахосмукачката (или метенето/парцалът) също не отнемат време и не са сложни, но показват отношение.

Щом ще те водят на Малдивите, ще се напрегнеш малко в кръста, ебаси. Ако си хитър, взимаш чистачка. Задължително баба с лека дискова херния, а не някоя кръшна студентка (те в рекламите са само такива, ама лъжат), защото си загубен.

Точка 5. Футбол, бири и прочие.

Жена ти най-вероятно не се интересува от Левски, Реал Мадрид, Морейзензе и това колко гола има Меси в последните пет сезона. И това ти го казва човек с 20 години опит в тази сфера. Така че, да се опитваш да обясниш правилото за засада е все едно тя да ти говори за разликата между черните рокли с тънки и дебели презрамки, и това с какви обувки и чанти се съчетават.

Разбира се, има идеален вариант - дами, които биха дошли с теб на стадиона, и знаят защо вратарят е с друг екип. Ама пък да си викате двамата един до друг „Смърт на Милко Балев, смърт за ЦСКА“ или „Втора дузпа да даде, от резила да ги отърве“ е добре до време. Остави футболните емоции за приятелите, с които ги споделяш дълги години. И се научи да слушаш мачове онлайн – един вид си с нея и все пак можеш вътрешно да си подскачаш, докато обсъждате достойнствата на Достоевски.

Точка 6. Трепене на пълзящи и летящи гадове.

Това е най-добрият ти шанс да се докажеш като мъж. Защото ти си спокоен, силен и можещ. Само предварително се разбери с половинката дали трябва да си милостив и да ги хващаш живи, и после да ги пускаш през балкона, или да ги терминираш на място (културно, без петна по тавани и стени). Ти си смел, ти си човекът за всяка пчела, оса, могъщ търтей, нощна пеперуда, мравка, паяче, гадна миризливка, още по-гадна хлебарка и каквото друго допълзи. И не ѝ се смей. НИКОГА. Бъди сериозен и ще получиш награда.

Точка 7. Шопинг.

Търпиш и кимаш умно. Все пак не е толкова зле. Ако тя пазарува онлайн, можеш в същото време да си цъкаш тутонаполи.ит примерно. Или да стреляш като идиот по каквито гадове идват отсреща. Ако пък нахлуете в мола, се примиряваш, че ще изпълняваш ролята на носач и това е. Само много внимателно следи за нюансите при пробването на различни неща. Ако ги уловиш, ще знаеш какво иска тя и няма да сгазиш лука. И ще можеш да си заинтригуван и ентусиазиран, когато трябва.

Толкова много текст за малко идеи как да намериш баланса между това да си тотален идиот, да си себе си и да мълчиш, когато трябва. И въпреки това да виждаш всичко и никога да не го забравящ, да си галантен, романтичен и достатъчно мъж, когато трябва.

Как става това?

Fuck knows, както би казал Денис Уайз (който май не е много Wise, а?)

cross