Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Психотерапията за двойки работи. Но само ако и двамата участници са съгласни да посещават психолог. И само ако са достатъчно търпеливи да стигнат до момента, в който промяната в мисленето им за самите себе си и след това за другия, е видима от поведението им. Този период обаче може да трае години. Услугата не е и от най-евтините, но понякога е по-добре да инвестираме в менталното си здраве, отколкото да търчим за нови дрехи в мола, нали?
Испанското издание psicologiaymente.com засяга темата за семейната терапия като ключ към успешно съжителство. Авторката на този текст – Каролина Марин, която е психолог и специалист в областта на семейното терапевтиране, се впуска в анализ как работи консултацията с професионалист и с какво е полезна на двойката.
Проблемите в съвместното съжителство – трудна тема, нали? Въпреки това понякога тези казуси са много по-сложни в главата ни, отколкото в действителност.
Без значение колко перфектна изглежда една двойка в Instagram, никой не е защитен от трудности в съвместния живот. Някои успяват да ги преодолеят, докато други остават на място като в безкраен цикъл. Знаете ли каква е разликата? Начинът, по който се подхожда към тези проблеми, и готовността на двамата партньори да ги решават като екип.
Когато справянето със затрудненията между двама души изглежда непосилно, терапията за двойки се явява добра алтернатива за разрешаване на проблемите с помощта на външен поглед. Но как протича този процес?
Нека да започнем с един много често срещан пример.
Тук авторката дава пример с двойка, която е заедно от 5 години. Първата им година е като меден месец, но вече от една година се сблъскват с проблеми, които не знаят как да разрешат.
Единият човек в двойката е доста затворен и от страх, че не знае как да изрази емоциите си или да не би да остане неразбран, дълго време потиска едно недоволство: лошото управление на финансите от страна на другия човек. Тази нестабилност постепенно започва да разяжда връзката им, без нито един от двамата да го осъзнава.
В началото това не изглежда като проблем – ако единият не може да се справи с покупките, сметките или с други разходи в домакинството, другият поема всичко. Но с времето тежестта започва да се усеща все повече, докато един ден по-натовареният финансово не избухва. И излива цялата натрупана ярост. Всичко това се случва в един иначе обикновен момент, а реакцията идва с крясъци.
Този, по когото се вика, може да си помисли, че другият човек е „полудял“, тъй като малкият инцидент не изглежда достатъчно сериозен, за да предизвика такава реакция. Потискалият емоциите си, от своя страна, вероятно ще се чувства виновен, че е загубил контрол, без дори да успее да обясни, че капката, преляла чашата, не е истинската причина за неговото неудовлетворение.
Понякога, когато сме вътре във връзката, е трудно да видим корена на проблемите. Още по-трудно е да знаем как да ги решим, особено когато никога не сме били научени да изследваме емоциите си и да ги изразяваме по асертивен начин, така че да намерим общо решение.
Именно тук фигурата на терапевта за двойки придобива важност. Ако и двамата партньори са съгласни, специализиран терапевт ще играе ролята на наблюдател, безпристрастен слушател и на човек, който предлага начини двойката да се научи да общува по-добре и да разрешава проблемите си с уважение и любов – чувствата, които първоначално са ги събрали.
Когато говорим за проблеми в съжителството, имаме предвид тези предизвикателства, които възникват при споделянето на живота с някого. Някои от най-често срещаните са:
Изборът между терапия за двойки и индивидуална терапия зависи от конкретната ситуация и от потребностите ви. Например, ако усещате, че конфликтите в отношенията са свързани с лични казуси като несигурност или емоционални затруднения, може да бъде по-полезно първо да разгледате варианти за индивидуалната терапия. Това би помогнало човек да работи върху себе си и да допринесе положително за динамиката на двойката.
От друга страна, терапията за двойки е идеална, когато проблемите директно засягат самата връзка и трябва да бъдат разгледани заедно. Това включва ситуации като неефективни комуникационни модели, повтарящи се проблеми или емоционално отдалечаване, което и двамата усещат.
Още не сме свършили, скрол надолу
Важно е да се отбележи, че невинаги става въпрос за избор между едното и другото. Има случаи, в които комбинираният подход може да бъде най-полезен. Например, ако и двамата партньори имат лични проблеми, които пречат на връзката, работата в индивидуална терапия, последвана от решаване на общите проблеми в терапия за двойки, може да бъде ефективна стратегия.
И нещо важно: има случаи, когато терапията за двойки не е препоръчителна. Например, ако някоя от страните не желае да се ангажира с процеса, ако е имало физическо или емоционално насилие, ако единият от двамата е решил да се разведе и т.н.
Работата в терапията за двойки не е „както дойде“. Всъщност се разделя на няколко етапа, които помагат да се разгледат проблемите в съжителството по структуриран начин. Ето как обикновено се развива процесът:
Имайте предвид, че успехът на терапията не зависи само от терапевта. Важно е и двамата участници да се ангажират активно, да разсъждават върху собствените си нагласи и да прилагат наученото извън сесиите. Това е работа в екип.
Източник: psicologiaymente.com
Раждането на детето в семейството променя всичко. Ама наистина ВСИЧКО. Жената става майка, мъжът вече е “тате”, отговорността е огромна, грижите са непрестанни, емоциите бушуват, ежедневието е ново, непознато, понятието за време вече не е това, което сте си мислили, че е до момента, а двойката, която сте били, изхвърча през прозореца.
Появата на дете (или деца) в семейството е радост и променя динамиката. Хубаво събитие, което често носи след себе си не толкова положителни промени.
Това, което най-често започва да страда, е интимността между партньорите в двойката. До сега сте били двама, цялото време е било за вас, а сексът се е случвал, когато си пожелаете. Но как се променят нещата след появата на детето? Отговори ни дава психотерапевтката Цветелина Чобанова.
Да, естествено е да се промени. Особено след появата на първото дете е необходимо известно време, докато родителите се пренастроят за новата ситуация. Това е още един човек в къщата с различни нужди от нашите. С поява на следващото дете, макар да има опитност, също ще бъде необходимо двойката да си даде време да се пренастрои и намести семейната система. Това ще зависи и от разликата в годините между двете деца.
Всяка една промяна води до друга, няма как да очакваме, че ще има ново и значимо събитие, каквото е появата на детето и ще се запази по старому нашият начин на живот. Всеки един от родителите ще има по-малко лично свободно време. Вниманието, което ще бъде необходимо на детето, задоволяване на физическите и емоционалните му нужди, които в началото на жизнения си път то не може да задолови самостоятелно. Всичко това променя динамиката между партньорите.
След това се появява още едно същество, което има потребност от храна, грижа, топлина, гушкане, но само как да си ги осигури? Има нужда от нас. Така остава по-малко енергия за нас самите, за партньора. След първата година, година и половина от появата на детето /от психологическа гледна точка времето не е конкретно, точно и строго понятие за всички хора/ може лека полека да си спомним, че ние не сме само родители, а сме и партньори, любими както и самостоятелни същества. Да се върнем обратно към света и да отместим фокуса си от детето.
Да разгледаме дали сексуалните или интимните взаимоотношения между нас са се променили. В интимността се включва сексуалността, но има и много повече аспекти. Там е дома на споделеността, разговорите, доверието помежду ни, уязвимостта, цялата палитра от емоции, способността ни да си казваме истини, автентичността.
Интимността между двамата партньори може да съществува непрестанно. А тя е спойващия елемент и прелюдия към събуждане на сексуалното ни желание. За да я има е важно да отделяме време, да я търсим, развиваме и отглеждаме във връзката си.
Всичко може да разглеждаме като преди и след. Преди и след събирането ни да живеем заедно, преди и след сватбата, преди и след 30-те, преди и след първото, второто, третото дете. Преди и след домашните любимци. Преди и след кариерното ни развитие. Преди и след лятото.
Дори преди и след като отидем на фризьор, ако помислите. Ние по-лесно мислим в категории и сравнения, но дали те описват точното състояние на действителността, едва ли. По скоро ограничават и слагат тесни рамки на широката житейска действителност. Едно дете не може да бъде причината, но може да бъде повода, за да не погледнем истината какво се случва с нашите взаимоотношения. Може да е повода да си позволим да се отдалечим. Да кажем на другия – „нямам време за теб, защото сега обръщам внимание на детето си“. Но дали това е истината?
Може би първо обвързването и след това появата на детето са важни моменти да си зададем въпроси като – как разбирам аз семейството, какви са здравословните взаимоотношенията в него, какво е било в моето рождено семейство и какви са били взаимоотношенията между моите родители, какъв е примера, в който съм израснал. Дали искам този модел да го променя по моите вярвания, ценности, мечти или ще се движа от миналото.
Влизаме заедно с нашите родители, понякога баби и дядовци, ако те са били активни участници в отглеждането ни. По същия начин пристъпва партньора през вратата на нашата връзка. И така още от началото ние не сме двама, а няколко човека, макар и невидими. Как ще изградим нашата връзка обаче в нашите ръце, наше решение и избор. Като целта не е да променяме другия, а себе си и от там връзката си.
По време на бременността, в тялото на жената, започва увеличаване на хормона пролактин. След раждането той отговаря за секрецията на млечната жлеза и производството му се стимулира от сукането. Пролактинът е хормонът, който подпомага процеса на грижа и привързване между майката и детето. Хормоните, които се грижат за сексуалното либидо са тестостерон и допамин. Но когато имаме повишени нива на пролактин в тялото, нивата на тези два хормона намаляват и понижава нашето либидо.
Природата прави така, че за определен период и двамата родителя да са повече фокусирани върху детето и отглеждането му, отколкото към своите сексуални нужди. Това е естественият ритъм на живота. След периода на активно кърмене, тялото на жената възстановява своя хормонален баланс и либидото се възвръща. Тук отварям голяма скоба, че е възможно да има чисто физически или здравословни причини за липса на либидо. Тогава е добре да се отиде на лекар и да се изследва хормоналния баланс или сексуалната дисфункция. Да потърсим помощ от квалифицирани специалисти.
Индивидуално е за всеки мъж, както и за всяка жена. Но бих описала някои причини, като съвсем не твърдя, че ще изброя всички.
Още не сме свършили, скрол надолу
За да бъдем сексуален обект за другия, има нужда от малко потайнство, малко несигурност, непредвидимост, загадъчност и любопитство към нас. Партньорът не ни е даденост. Това, че сме семейство и имаме деца не означава, че другият е наша собственост или, както казваме, „в кърпа ми е вързан“. Да бъдем заедно е избор. Избор, който непрестанно правим. Всеки ден. Да се стремя да виждам човека до себе си с различни очи днес, утре, означава да искам да виждам, да търся, да съм любопитен, да се възхищавам, да оценявам това , което е той, да му го казвам понякога, но и да развивам себе си. Той не е фикусът в стаята. Аз не съм тенджерата на котлона.
Директно и откровено. Като споделим как ни кара да се чувстваме тази липса. Не като обвиняваме другия, а като поемем отговорност какво преживяваме ние, какво се случва вътре в нас. В психотерапевтичния метод, под който практикувам, разглеждаме пирамида на потребностите в двойката. Сексуалната потребност е на върха й. За мен това има двояко значение – без основи не можем да имаме здрава конструкция и да сложим последната, върховата част. Но без последната потребност също не можем да имаме завършена форма, нямаме важна част, нямаме връх. Знаем, че пирамидите са използвани в древността за храмове, защото имат свещена форма. Така и двойката символизира тази форма на завършеност – можем ли да изградим тази свещеност, можем ли да сме храм.
Да поговорим. Как ще знае партньорът ни, че имаме желание за секс, ако не му го кажем? Никой не може да се досеща ние от какво имаме нужда. Това се случва, само когато сме малки бебета. Тогава е периодът, в който мама знае или се опитва да отгатне кога и от какво имаме нужда. След това порастваме, придобиваме знания за себе си, научаваме се да говорим и е добре да започнем да казваме какво искаме, какво харесваме, от какво имаме нужда. Ако чакаме другите да сетят за нашите нужди, това е „характеров белег, травма“. Едно необгрижено дете, което изпитва цял живот другите – „ако ме обичаш, ще се сетиш, ще знаеш от какво имам нужда в момента“. Само че ние вече не сме деца. Хубаво е да не го забравяме и да поемем отговорността за нас, която идва с това порастване. Отговорността за щастието ни и удовлетворението в двойката.
Юношеството е период на голяма промяна, като всичко – от съня до социалните медии, оказва влияние върху растежа. Психологът Сара-Джейн Блейкмор обяснява как да поддържаме положителните навици при подрастващите.
Когато преди почти 30 години бях студентка, ме учеха, че човешкият мозък спира да се развива в детството. Но това е грешно. Сега, когато имаме технологията да надникнем в живия човешки мозък и да проследим промените в неговата структура и функция през целия живот, знаем, че той продължава да се развива значително и през юношеството, и в ранна зряла възраст. Щеше да ми е полезно да знам това, когато бях тийнейджър.
Ние определяме съзряването като периода от живота между 10 и 24 години. Това е сравнително нова дефиниция, която отчасти се основава на тези нови знания за развитието на мозъка. Мозъкът се променя както по отношение на функцията си – как се активира, когато вземате решения, планирате действия, мислите за други хора или обработвате емоции, така и по отношение на своята структура. Въпреки че още на 8–9-годишна възраст размерът на мозъка е почти колкото на възрастен, вътрешният му състав се променя радикално по време на юношеството.
По-конкретно това се отнася за количеството сиво и бяло вещество, съдържащо се в него. В бялото вещество има дълги влакна, наречени аксони, които позволяват на различните региони на мозъка да комуникират помежду си. То се увеличава постоянно от много ранно развитие до 30-те години. Това отразява процес, наречен миелинизация, който ускорява сигнализирането в мозъка и го прави по-ефективен. Междувременно от късно детство нататък в много области на мозъка сивото вещество, което съдържа клетъчни тела и връзки между невроните, наречени синапси, претърпява постоянен, бавен, продължителен спад.
Синапсите са връзките между мозъчните клетки, които позволяват на мозъка да върши работата си. Броят на синапсите се увеличава драстично по време на ранното развитие, затова мозъкът на малко дете съдържа много повече синапси, отколкото мозъкът на възрастен. След това тези излишни синапси трябва да бъдат премахнати. Синапсите, които се използват при определени обстоятелства, са синапсите, които остават и стават по-силни, а тези, които не се използват, се елиминират в процес, наречен синаптично съкращаване. Това е хитър начин, по който мозъкът се развива отчасти въз основа на условията, в които расте. Наясно сме, че все още имаме много да учим за мозъка на подрастващите. Но ето някои теми, по които вече има убедителни научни доказателства.
Сънят е важен във всички възрасти, но когато мозъкът се развива, той е от решаващо значение. Сънят също е ключов за психичното здраве. Няколко аспекта на съня се променят в юношеството. Има доказателства, че по време на пубертета цикълът сън – събуждане (циркадният ритъм) се променя. Преди пубертета мелатонинът, хормонът на съня, се произвежда по-рано вечер. След пубертета има забавяне с около два часа, така че да не сме толкова сънливи рано. Това означава и че нощният цикъл се е изместил с няколко часа, което отчасти е причината на тийнейджърите понякога да им е трудно да стават сутрин. Те често наваксват със съня си през уикенда. Това се нарича „социален джетлаг“, защото наподобява смяна на часовата зона всяка седмица. И може да бъде доста тежко за мозъка, тялото и настроението.
В опит да намалят проблема някои учени и психолози смятат, че учебният ден трябва да започва час или два по-късно. Това е трудно за прилагане, защото не се вписва в социалните норми и работните модели на родителите. Но наистина и аз се питам дали е оптимално тийнейджърите да бъдат карани да стават и да ходят на училище по средата на биологичната си нощ.
Нещо, което влияе на съня, е използването на телефон и желанието да се проверяват социалните медии до късно през нощта. Социализирането винаги е било особено важно за младите хора. Когато бях тийнейджър, окупирах стационарния телефон и разговарях с приятелите си с часове. Родителите ми пък бучаха да затварям телефона и да си лягам. Сега е същото, само методът на комуникация е различен. Младите хора вече могат да се свързват с приятелите си по всяко време на деня и нощта и често го правят. Пропускането на известие или съобщение и липсата на отговор може да бъде социален риск, който подрастващите искат да избегнат, затова остават будни до по-късно, за да общуват онлайн, и спят до телефоните си.
Не знаем много за ефекта на социалните медии върху мозъка на юношите. Има някои проучвания, показващи слаба връзка между по-засилената употреба на социални медии и по-лошо благосъстояние при тийнейджърите и това се приема като доказателство, че времето пред екрана или използването на социални медии може да причини психични проблеми при младите хора. Това обаче е просто статистическа взаимовръзка. Възможна е и друга посока на мислене – вместо социалните медии да причиняват по-ниско благосъстояние, да се окаже, че ако се чувствате отпаднали, мотивацията ви да прибягвате до социални медии се увеличава. Има също някои доказателства, които сочат, че степента на вреда от социалните медии зависи от това какво се гледа в тях. И дали хората превъртат пасивно, или се ангажират в активна комуникация с другите.
Една колежка, д-р Ейми Орбън, проведе проучване, в което участвах. То разглеждаше връзката между увеличеното използване на социални медии и благосъстоянието на подрастващите. Това, което открихме, е, че в повечето възрасти има почти нулева връзка. Има няколко изключения – на възраст от 11 до 13 години при момичетата, от 14 до 15 години при момчетата и отново на 19 години за двата пола, където по-честото използване на социални медии в рамките на една година предсказва по-ниско благосъстояние през следващата.
Смятаме, че в тези по-ранни възрасти, които съответстват приблизително на времето, когато настъпва пубертетът при момичетата и момчетата, когато хормоните, тялото и мозъкът се променят бързо, начинът, по който обществото ви третира, също се променя. Има голям натиск да действате, да изглеждате по определен начин и да бъдете одобрени от връстниците си. Често това е социално бурен период, в който младите хора са по-склонни да използват телефоните си и могат да бъдат изложени на отрицателните ефекти на социалните медии като онлайн социален натиск и кибертормоз. На 19 години повечето млади хора напускат дома си и стават независими за първи път. Това отново носи социален натиск, който може да доведе до потенциална вреда.
Да знаят повече за случващото се в мозъка на тийнейджърите е полезно за родители, учители и за всички останали, които работят с млади хора. А и за самите тийнейджъри, разбира се. Но дори и да не знаем какво се случва, има начин да намалим конфликтите
Първата стъпка е да не ги обвиняваме веднага, че са кисели, егоистични или вземат „лоши“ решения. Опитът да бъдете по-съпричастни и да вникнете в гледната точка на млад човек е полезен и може да помогне на възрастните да разберат защо младите хора понякога действат по начина, по който го правят. Например, поемането на всякакви рискове е завишено в тийнейджърските години. А повечето рискове – например пушене, експериментиране с наркотици, опасно шофиране, се поемат, когато младите хора са с приятели. Когато сме тийнейджъри, имаме по-голяма склонност да се влияем от връстници. Това се дължи на факта, че сме свръхчувствителни към социално изключване и сме мотивирани да бъдем част от група. Това е важно за развиващия се млад човек и би било „социален риск“ да каже „не“ на приятели. Но не означава, че младите хора не се интересуват от семейството си. Или че правят неща, за да дразнят възрастните. Просто върху тях има силен адаптивен натиск да бъдат част от общото.
Нашата образователна система и общество са устроени така все едно „един размер става за всички“. Но ние сме невроразнообразен вид и във всяко училище и университет има млади хора, чиито мозъци обработват информация по различен начин. Съществуват много изследвания на състояния като аутизъм, дислексия и синдром на дефицит на вниманието (СДВ) при малки деца. Юношеството обаче засега е пренебрегнато при изучаването на невроразнообразието. И все пак, това е период с големи промени в хормоните, мозъка и социалния свят. Всичко това създава натиск върху младите хора, а невродивергенцията представлява допълнително предизвикателство. Трябва да разберем повече как се проявява невродивергенцията през тийнейджърските години и как най-добре можем да подкрепим младите хора с проблеми в развитието.
Нашите мозъци са пластични във всички възрасти, включително в зрялата. По време на юношеството обаче невропластичността в определени области на мозъка се повишава. Това означава, че юношеството е период, който предлага възможност за учене и творчество. Означава и че определени интервенции могат да са полезни.
Повишена невропластичност също е и уязвимост, тъй като средата невинаги е положителна. Стресовите обстоятелства могат да имат ефект върху мозъка и върху развитието му и могат да доведат до склонност към психични проблеми: около 75% от психичните заболявания започват преди 18-годишна възраст.
Средата, в която тийнейджърите растат, е по-стресираща, отколкото беше дори преди само 20 години. Изпитите и оценките постоянно се увеличават и това създава остър стрес на етап, когато те са особено уязвими. В допълнение към академичния натиск младите хора са притеснени от провала, от навлизането им на пазара на труда, от нуждата им от жилище и от климатичните промени.
Животът е особено труден за младите хора, живеещи в бедност. В скорошно проучване, ръководено от моите колеги Бланка Пиера Пи-Сюнер и Джак Андрюс, открихме, че възприемането ти като не толкова заможен в сравнение със семействата на приятелите ти е свързано с по-ниско психическо благополучие в ранна юношеска възраст. И то без значение от обективния семеен доход. Това са сериозни екзистенциални притеснения, и то на възраст, когато не можеш да направиш кой знае какво. Младите хора нямат много свобода на действие или власт.
Има някои доказателства, че редовното пушене или консумация на сравнително големи количества канабис преди 18–21-годишна възраст е вредно за мозъка по отношение на когнитивните способности като памет и учене. Знаем и че има повишен риск от развитие на психоза.
Знаем по-малко за дългосрочните ефекти от консумацията на много алкохол. Има някои доказателства, че алкохолът засяга развиващия се мозък по различен начин от мозъка на възрастните. Но няма как да проучим дългосрочните вреди при подрастващите.
Младите хора имат голямо влияние един върху друг. Има доказателства, че интервенциите, ръководени от връстници, например кампаниите срещу тормоза в училищата, могат да бъдат по-ефективни от кампаниите, ръководени от възрастни. И въпреки това много малко такива „намеси“ по важни въпроси са проектирани и изпълнени от млади хора. Трябва да дадем глас на подрастващите. Трябва да ги овластим да се насърчават взаимно да вземат положителни и здравословни решения.
Сара-Джейн Блейкмор е професор по психология в университета в Кеймбридж и автор на Inventing Ourselfs: The Secret Life of the Teenage Brain („Да се преоткрием: Тайният живот на тийнейджърския мозък“)
Сигурно повечето от нас се страхуват от случващото се в Украйна. И няма по-нормално нещо. В 21 век в европейска държава се води война. Може би не можем да направим много, но можем да сме съпричастни, казва Яна Палагачева, която е автор на този текст.
Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Една секунда, една сирена време?
Какво е нужно да прескочим в новата реалност? Ужасът в очите на изплашено дете достатъчно ли е?
Факт е, че много войни са се водили в съзнателния ни живот и апатията към която и да е от тях е неоправдана. Все ми се иска да вярвам, че фундаментално не сме лоши хора, а имаме много силни защитни рефлекси, които ни карат да се дистанцираме от случващото се някъде там много далече.
Колко близо трябва да е случващото се обаче, за да го вземем наистина присърце? В очите на нашето собствено дете ли трябва да видим този ужас, с нашите собствени уши ли трябва да чуем смразяващия звук на сирени, последван от този на взривове?
Допреди няма и седмица ми се струваше напълно нормално основната тема във Фейсбук да е сексизмът в предаването "Ергенът". Струваше ми се и нормално да водим с часове дискусии на тема колко точно захар е редно да ядат децата ни.
И на майките в Украйна вероятно това им се е струвало нормално допреди седмица. Техните проблеми също са били до съвсем скоро first world*. Докато един луд човек не реши да промени това.
И сега нашата реалност вече също е различна, макар в много по-малък и далеч не толкова ужасяващ мащаб. Вече по форумите не си говорим само за авокадо, а за оказване на първа помощ, превоз на бежанци, събиране на дарения.
Знам, че ситуацията ще се променя в следващите дни. Знам, че ще наизлязат къде платени, къде уплашени хора, които ще апелират за неутралитет, ще споделят противоречиви или направо неверни факти. Ще има и такива, които ще се опитват да изместват фокуса обратно върху "Ергенът", за да не става твърде сериозно и потискащо.
Но аз искам да кажа на тези, които като мен за друго не могат да мислят и се побъркват от това колко са безсилни – не сме. Най-важното, което можем да направим в момента е да не извръщаме поглед и да не позволяваме фокусът да се измести. Общественото мнение е винаги ключов фактор в конфликти. Ако не беше, нямаше да се влагат толкова усилия и финанси за пропаганда.
Информирайте се от адекватни източници, говорете за войната, назовавайте нещата с истинските им имена и бъдете съпричастни.
Защото колкото и да ни се иска да се върнем към ерата на first world problems, това е невъзможно, докато хора на няколкостотин километра от нас се крият в бункери, изоставят домовете си и биват убивани без никой реално да разбира защо.
Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Едно събуждане, едно пряко включване, една снимка на срутен блок, едно разплакано дете. Днес войната е срещу всички нас и апатията ни точно сега би била непростима.
first world problems - букв. "проблеми на Първия свят"; проблемите, които ни се струват много значителни, когато нямаме никакви други проблеми
В "Да оцелееш като родител" разглеждаме как появата на децата може да извади на показ неизказани проблеми в партньорските отношения. За какво трябва да внимаваме и как да подходим, ако забележим, че нещо не е както трябва?
Психологът Елена Кръстева обяснява какво бихме могли да направим, когато ни се струва, че нещата не вървят в добра посока, така че и родителите, и децата да са добре.
Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.
Никак не можете да отслабнете след празниците, защото у нас празниците се прескачат и след единия веднага идва друг, а разстоянието между тях е прекалено кратко.
Таман човек свикне да не закусва със сарми и щрудел и оп – станало пролет и отвсякъде започват да те обстрелват с козунаци, а докато се научиш да ги отбягваш и да не ти влизат в устата, вече е станало време да се съблечеш по бански на плажа.
Тогава обикновено хората започват да плачат, депресират се, крият се в гардероба и си бършат носа в рокля с изрязан гръб и презрамки (повече жените, но може и някои мъже), а след това хукват да се тъпчат напосоки, защото са чували, че депресията се лекува с ядене.
Започват се едни пържени картофи, сафрид, сладолед и френски селски торти, търкаляне по пясъка и топене на месата в хладната морска вода, където е известно, че телата изглеждат и се чувстват по-леки (усещането е измамно!).
След това идва есента, телата се увиват в дебели палта и пуловери до глезените, отвсякъде започва отново да мирише на зеле и боб, и цикълът се затваря, образувайки огромен кръг – по подобие на нас самите.
Означава ли, че до края на живота си ще растем под напора на пълнени чушки и мусака, докато заприличаме на преял овцебик, който се тътрузи с огромни колене и висящо шкембе към залеза на своя живот?
Не, не означава. Наистина в началото казах, че не можем да отслабнем, защото отчаянието понякога кара човека да ослепее за възможностите и да вижда пътя осеян единствено с пържени кюфтета.
В действителност обаче не е невъзможно да спрем да се тъпчем и да възвърнем продълговатата си форма, ако следваме тези няколко непопулярни, но прости стъпки.
Седнете (изтъркаляйте се) върху дивана и си поговорете едно хубаво сами със себе си. Попитайте се:
Елеонора, наистина ли искаш да отслабнеш? Това ли е най-голямата ти мечта в живота? Да не би ВСЪЩНОСТ да искаш да се разведеш или да си купиш ботуши (не непременно в тази поредност)?
Защото понякога човек след толкова мъчения, тренировки, пот и диета с шишарки и люспи, вземе, че свали ПЕТ КИЛА и изведнъж осъзнае, че е все така нещастен. Едва тогава подава молба за развод и от целия зор качва 10 килограма, да не дава Господ.
От друга страна, ако започнете диета ПРЕДИ развода, ще сте спестили от ементал и мъфини и ще може да си позволите адвокат. Затова признайте си какъв реално ви е проблемът и ако не е в областта на ханша, идете си купете ботуши (АКО ВИ СТАВАТ НА ПРАСЦИТЕ) и след това се разведете.
Проблемът ви е в областта на ханша, бедрата, подбедриците, прасците, шията и въобще навсякъде.
Вие сте една ходеща административна област от проблеми, която се тресе като малеби на силен вятър и когато види огледало, тича покрай него (доколкото е възможно да се тича, разбира се).
Психолозите в такива случаи съветват да приемем реалността с цялата ѝ грозота, да заставаме пред огледалото и да си говорим всякакви небивалици от рода на „аз съм красив славей, който трябва да бъде обичан такъв, какъвто е“.
Съветвам ви да не се поддавате на тези простотии. Вместо това застанете пред огледалото, погледнете се (или тази част от тялото, която се побира в огледалото) и си кажете:
„Аз не съм славей, защото славеите не тежат 78 килограма, и дори някой ден да се роди 78-килограмов славей, това не е за поощрение. Славеите нямат двойна гуша, трипластов корем и желе на доктор ЙОТКЕР по вътрешната част на бедрата. Славеите са фини и нежни същества, чийто глас ромоли като пролетен поток, а не грухтят като гигантска горска свиня, която току-що е видяла тава с гювеч“.
Прегърнете образа в огледалото – доколкото е възможно, но го приемете реалистично. Говорете му нежно, кажете му, че е посвоему красив с новия си коледен пласт сланина по гърба, но в никакъв случай не го наричайте лебед или славей.
Пътят към промяната започва от приемането на истината, а истината е, че от тия празници сме заприличали на... (не се чува от силния плач).
Още не сме свършили, скрол надолу
ДЕ ФАКТО, започнете тая диета. Какво означава това? Означава да изплюете веднага сухата паста, която току-що си натъпкахте в гърлото, и да я заместите с морков и извара.
Знам, че е пълно с мотивационна литература от сорта на „ЯЖ КОЛКОТО ИСКАШ И СТАНИ СЛАБАТА КУЧКА, НА КОЯТО ВСИЧКИ ДЕБЕЛИ ЖЕНИ ЗАВИЖДАТ“, но това е диетологичният еквивалент на „50 нюанса сиво“.
Хората четат и започват да мечтаят да могат да се тъпчат с хамбургери и да бъдат 49 килограма, но всъщност стават 89 килограма, защото в заглавието на книгата има печатна грешка.
По същия начин жените четат „50 нюанса сиво“ и си мечтаят да бъдат с милиардер-еротоман, който има хеликоптер и камшик, но всъщност са със счетоводител, който има елка и абонамент за „Български законник“.
Преди да започнете легендарната диета, която НАЙ-НАКРАЯ ще ви вкара в геометрично желана форма, трябва да извършите и един почти религиозен ритуал.
Застанете пред тавата с баклава, тенджерата с пържени кюфтета или каквото там друго обичате да поглъщате денонощно, и кажете отчетливо и на висок глас:
ОТРЕЧЕ ЛИ СЕ ОТ БАКЛАВАТА?
ОТРЕКОХ СЕ!!!
ОТРЕЧЕ ЛИ СЕ ОТ БАКЛАВАТА?
ОТРЕКОХ СЕ!
ОТРЕЧЕ ЛИ СЕ ОТ БАКЛАВАТА??
ОТРЕКОХ СЕ!!!!
(Тук на някои от по-нестабилните сред нас им се случва да се свлекат над баклавата, да започнат да плачат и да я галят, но това е съвършено нормална реакция, част от изцелителния процес).
Имайте предвид обаче, че освен да бъде започната, тя трябва да бъде продължена и завършена. Това е една много екзотична особеност на диетите.
Те не са заклинание на Хари Потър, което казваме във вторник сутрин, когато се опитваме да си обуем дънките, и започваме да плачем, а сълзите се стичат по лицето, планината от гърди и трите пласта корем и оттам се разбиват с грохот върху огромните ни, подпухнали крака в джапанки.
Диетата е нещо, което започваме и УДЪРЖАМЕ в последващите дни на така наречения ни живот. Не я спираме понеже е Йордановден и трябва да опустошим два килограма руска салата, нито защото третата ни братовчедка има рожден ден.
Просто преставаме да се виждаме с хора, изключваме си телефона, изкопаваме си землянка в някоя гора и шест месеца ядем собственоръчно уловени яребици (без кожата и попивайте мазнината със салфетка или листо от дъб).
Връщаме се в цивилизацията едва когато ни заболи зъб или дрехите, с които сме отишли в землянката, започнат да ни падат.
Ако диетата не помага и същевременно нямате особени амбиции за живота си, започнете да взимате наркотици. Имайте предвид, че не всички наркотици действат отслабващо.
Кокаинът например закръгля фигурата, оформя ханша, изкривява устата и придава една ленивост, която те кара да стоиш денонощно с тъмни очила и да се тъпчеш с пържени картофи, въобразявайки си се на Джаки Кенеди. Освен това е скъп и накрая резултатът е, че си едновременно беден и дебел – нещо, което Джаки Кенеди никога не е била.
Хероинът, от друга страна, е евтин и доказано забързва метаболизма. Ако наистина ви е толкова важно да сте слаби и не държите толкова на жилището и златните обеци на баба си – давайте смело.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако не става, не става. Ма майната му, бе. Да не е само слабостта в тоя живот? Да не живеем само за едните трохантери, стърчащи от корема ни?
Не, разбира се, че не живеем само за това. Живеем за изкуство, музика, любов, пътувания, технологии, свят, красоти, постижения, изкачване на върхове, пари, професия, ех, за колко много други неща си струва да живеем!
ПРОСТО ЩЕШЕ ДА Е ЧУДЕСНО ДА СМЕ СЛАБИ, ДОКАТО ЖИВЕЕМ ЗА ТЯХ!!!
Но не сме. Просто някои неща ар нот мент ту би, както казала една жена, която все искала да отслабне след празниците, но празниците били прекалено нагъсто и ѝ пречели.
На 11 октомври се задава тазгодишният Уиз Ейр София Маратон, на който, ако планирате да потичате, може да го направите с кауза.
За четвърта година Софийският маратон и организацията, предоставяща адаптирана екипировка и целогодишни спортни занимания за деца, ParaKids обединяват усилия в името на една важна мисия:
децата и младежите със специфични двигателни и ментални потребности да имат достъп до спорт и занимания на открито.
Тази година каузата на ParaKids е идейно вдъхновена от двама доброволци - Валентин Стоев и Денис Димитров, и е под надслов Run for those who can't. Тяхното желание е да бягат на маратона, но им се иска да го направят в името на някаква кауза и избират да са полезни за ParaKids.
През 2020 г. организацията решава да събере средства за закупуване на специализирани колички за бягане за деца с двигателни затруднения, които да са свободно достъпни за ползване в София, Пловдив, Варна и Бургас.
С тази цел ParaKids свиква под знамената приятели, които ще бягат на маратона за тези, които не могат.
Всеки може да влезе в отбора на ParaKids като се регистрира за участие в маратона и по този начин част от таксата му ще отиде за купуването на количките.
Всяка от тях струва 2400 лв., а първоначалната цел е да се купят 5 такива, така че колкото повече хора се запишат, толкова повече средства ще се съберат - ясно е.
Защото с подобни колички децата с двигателни и ментални затруднения и семействата им ще могат да прекарват повече време на открито в спортни дейности, което повишава качеството на живот на всички – заради двигателната активност и споделеното време.
Идеята е количките да са достъпни на определени места в градовете, от които могат да бъдат вземани напълно безплатно и след това да бъдат връщани пак там.
Записвайки се в отбора на ParaKids, получавате валидна регистрация за официалния Уиз Ейр София Маратон 2020. Може да изберете да тичате в различни дистанции като всяка от тях носи различна сума като дарение за каузата.
А в случай че искате да подкрепите ParaKids и тяхната идея, но някак не ви се тича, все пак можете да го направите и в страницата на организацията или с дарение на сметката на клуба.
Първа Инвестиционна банка АД
Титуляр: Сдружение Спортен клуб ШАРК
IBAN: BG36FINV91501016892867
Основание: Дарение за кауза "Run for those who can’t”
Почнахте ли да загрявате вече?
Какви са правилните параметри, в които може да съществува едно женско тяло? Оказва се, че това по-често се определя от обществото, отколкото от нагласата на самата жена.
Преди време Надежда Данабашева ни разказа историята си в текста “Аз съм Надя и съм дебела”, а днес Линдзи Улф се опитва да обясни, че женското тяло заслужава да бъде харесвано и уважавано във всичките му размери, възрасти и разновидности, без значение дали носи бебе, или току-що е родило такова.
Никога няма да забравя момента, в който се влюбих в корема си.
Лежах в болничното легло, след като бях родила дъщеря си. Нивата на окситоцин бяха високи, а аз бях зашеметена какво беше направило тялото ми току-що. Казах на мъжа ми да вземе телефона и да ме снима, за да запомня как точно съм се чувствала в този момент. Докато се хилех към камерата и гордо се държах за корема, ми просветна. Това беше първият път, в който истински обичах тялото си.
Десетилетия наред хранително разстройство и натрапчиво усещане, че нещо не е наред с тялото ми ме хвърляха в постоянен цикъл на самоненавист. Като тийнейджър се пристрастих към хапчета за отслабване и се абонирах за програми за сваляне на килограми с идеята да сваля тегло от едно така или иначе кльощаво тяло.
Нямаше тегло, което да ме удовлетворява, а безкрайните комплименти колко съм отслабнала само ме провокираха да се смаля още повече. Съвсем отрано обществото ми беше изпратило ясно съобщение, което пазех като неоспорима истината и в 30-те си години: бях привлекателна и достойна за този свят, само ако останех слаба.
И след това забременях и възхвалите към тялото ми изведнъж се изместиха в друга посока. Хората не спираха да ми повтарят колко красиво расте коремът ми. Колкото по-голям беше той, толкова по-голямо обожание получаваше. Все едно съществувах в някаква паралелна вселена, където единствената приемлива форма на напълняване беше корем с растящ в него живот.
Наивно си мислех, че позитивното отношение ще продължи и след като родя, тъй като всички изглеждаха много положително настроени към промяната в тялото ми, докато в него растеше бебе.
30 кг по-късно, с току-що родило тяло, което си изглеждаше абсолютно бременно, седях в болничното легло и ми се искаше завинаги да живея със същата смелост, свобода и изключително достойнство, които изпитвах.
Разбира се, прибирането вкъщи беше съвсем различна история. Защото там вече станах уязвима за добронамерените, но вредни реакции и съвети, които получавах за следродилната ми фигура. Любимите ми хора се чудеха дали някога “ще си върна тялото”, като през цялото време ме уверяваха, че ще отслабна след кърменето. Похвалите към тялото ми спряха напълно.
Няколко пъти непознати ме питаха дали съм бременна и когато им се усмихвах и им казвах, че току-що съм родила, ме поглеждаха със странна смесица от вина и симпатия, преди да започнат да се извиняват обилно.
Коремът ми се беше разтегнал и пораснал в новия етап от майчинството ми и ми се налагаше да живея в дебело тяло за първи път в живота си. И още веднъж онова досадно послание ме шамароса през лицето, убеждавайки ме, че изобщо не е редно да оставям тялото си да съществува нормално в новия му вид.
Искате ли да знаете най-странната част от тази история? Неочаквано се влюбих в коремчето си, без да изгубя и килограм. На всичкото отгоре родих още едно дете, качих още килограми и все още като се погледна в огледалото обичам големия си корем със стрии по него.
Но се случи и нещо още по-фундаментално, когато изненадващо се “сприятелих” с майчиното ми коремче.
Спрях да обичам обществото, заклеймяващо дебелите хора, което неправилно ме беше научило да се срамувам от естествената еволюция на тялото ми.
Културата на диетите е тотално сбъркана и абсолютно ми е дотегнало от нея. Издигаме в култ слабите тела, а после изпадаме в умиление към растящия корем на бременната жена. И след това имаме наглостта да ѝ предлагаме опции като операции за възстановяване на корем след раждане, тренировки “върнете си тялото”, тренировъчни корсети и кремове за стрии, които карат жената да си мисли, че трябва да изтрие всички физически доказателства за майчинството, които, между другото, огромна част от всички хора хвалеха и боготворяха месеци наред.
Акълът ми не го побира как културата ни е стигнала дотам да демонизира неща като стрии, отпусната кожа, белези, целулит и промени в теглото все едно те изобщо не са естествена част от живота. В моя Инстаграм често говоря за това и редовно получавам съобщения от жени, които дълбоко се срамуват от телата си - без значение дали са родили, или не.
Тези жени се борят със себе си, за да позволят на партньорите си някаква интимност, презират корема, в който са пораснали децата им, получават редовно критики от близките си и се чувстват негодни, защото външният им вид не отговаря на критериите на обществото.
И направо ми се къса сърцето, защото последното нещо, което трябва да чувства една жена, току-що родила дете, е омраза към тялото, помогнало ѝ да направи това. И никоя жена не трябва да бъде карана да мисли тялото си като безкраен проблем.
Трябва вкупом всички да променим нагласите си и да минем от боготворене на бременните кореми и отхвърляне на следродилните тела към наратив, в който жените са уважавани, оценявани и подкрепяни във всеки физически етап от живота им. Истината е, че ако всички го направим, ще има един тон индустрии, които ще спрат да съществуват.
Защото приемането на собственото тяло не продава детокс чайове за отслабване и истинската любов към себе си никога няма да свърши работа в реклама за хапчета за отслабване.
Можете ли да си представите свят, в който тялото на родилата жена е смятано за точно толкова достойно за изкуството, колкото е тялото на бременната? Чудя се и колко много жени биха била различни в живота си, ако изобщо не смятаха, че размерът, формата или състоянието на корема им имат някакво значение за тяхната привлекателност, стойност и достойнство.
Докато пиша това, “майчината ми торбичка” лежи меко и спокойно в скута ми. Усмихвам се, когато от време на време поглеждам към нея, защото абсолютно честно си мисля, че е очарователна.
Коремът ми разказва историята на живота ми. А това е история, която си заслужава да бъде разказана. Разбирам, че моят случай е сам за себе си и че за много от нас пътят към обичането на телата ни, без постояно да смятаме, че трябва да ги променяме, е много труден.
Така че какъвто и избор да направите си е ваша работа и няма да получите осъдителни оценки от мен, ако все пак решите да посегнете към крема за стрии. Повярвайте ми като ви казвам, че абсолютно разбирам. Просто се надявам, че историята ми може да помогне на някоя от вас да осъзнае, че никога не е имало никакви проблеми с тялото ви.
Моля ви, никога не позволявайте да ви убедят, че неизбежните физически промени, които настъпват в течение на живота и с остаряването, са нещо, от което трябва да се срамувате. И ако сте родили деца, вие и тялото ви заслужавате същата любов, която получавахте, когато детето все още растеше във вас.
Преяждането с храна и преяждането с власт са част от едно и също деструктивно поведение. Не го казваме ние, а специалистите, и по-конкретно психиатърът д-р Владимир Сотиров, който обръща внимание на някои съществени аспекти на затлъстяването като болест, и ни дава храна – но само за размисъл – относно поведението и външния вид на някои политически фигури и висши държавни чиновници.
Благодарим на д-р Сотиров за възможността да публикуваме текста му. Правим го с незначителни редакции (заглавието е на Майко Мила). Оригиналният текст е в личния Фейсбук профил на д-р Сотиров.
Нека започна с нещо фундаментално: затлъстяването е болест. Но не просто медицински проблем, следствие от нарушени физиологични процеси, свързани с метаболизма, а проявление на комплексен психосоматичен процес, при който емоционални проблеми се проявяват в поведенчески и телесни/физиологични проблеми.
Здравите (в биологичен, психологичен и социален смисъл) хора не са дебели. Дебелите хора не са здрави. Децата (обичайно) не са дебели. В хода на живота си голяма част от хората се разболяват (в биологичен, психологичен и/или социален смисъл). Нещо в живота разболява хората.
Освен всичко друго известно на медицината, един от универсалните увреждащи фактори, причиняващ голямо разнообразие от психосоматични нарушения и заболявания, е стресът. Под стрес аз тук ще разбирам нарастване на напрежението, тревогата и несигурността, породено от поемане на отговорности, съпътстващи съзряването, в степен която не съответства на възможностите ни. Тоест, поемане на отговорности, за които (все още) не сме (достатъчно) готови.
За превенция на психосоматичните разстройства, породени от стрес, е важно, от една страна, да се развиваме като личности, да разгръщаме потенциала си, да се учим и да ставаме по-умни, да усвояваме нови умения за справяне, което ни позволява да се справяме с все повече и все по-сложни задачи, и от друга – да поемаме отговорности и да се ангажираме със задачи, които са ни по силите или, както аз обичам да казвам, които са ни по мярка. Тоест, готови сме и разполагаме (в голяма степен) с ресурс (знания и умения, но също и манталитет – отношение към нещата, ценности, нагласи и възгледи) да се справим с тях, а дори и да не сме съвсем и напълно готови, можем или сме в състояние сме бързо да мобилизираме допълнителен вътрешен и/или външен ресурс.
В този случай поемането на нови отговорности пак ще бъде стресиращо, но този стрес ще бъде добър, „бял” стрес, тоест стрес, който е предпоставка за и обслужва личностното ни развитие. В обратния случай стресът ще бъде лош, вреден стрес, т.нар. дистрес, който ще ни разболява по един или друг начин.
Едно от най-честите психосоматични заболявания, предизвикани от стрес, е затлъстяването. Така. Сега нека продължим с друга фундаментално наблюдение: в общия случай, при правилно развитие, децата не са дебели. Тоест, отсъствието на затлъстяване означава, че детето се развива правилно и е по-вероятно това да е индикация за добра родителска грижа отколкото обратното. Ако едно дете е със затлъстяване, това е достатъчно основание да се породи съмнение (например у педагогическия персонал, общопрактикуващия лекар, респ. у социалните служби) за недостатъчно добра родителска грижа.
Това основателно съмнение предполага проверка на начина, по който детето се отглежда. На първо място трябва да се провери дали родителите са регистрирали затлъстяването като проблем, който е адресиран по подходящ начин. Например, тревожат ли се около това, консултирали ли са се с общопрактикуващия лекар и/или друг/и специалист/и, имат ли някаква хипотеза за причините за това, информирани ли си и имат ли базисни познания относно здравословния начин на живот и по-специално, здравословното хранене и т.н.
Заедно с това, освен наличие на базисна здравна компетентност, необходима да се осигури здравословно отглеждане през здравословно хранене, следва да се проверят нагласите у родителите по отношение на наднорменото телесно тегло – как гледат на него: тревожат ли се, опитват ли да ограничат детето и да го предпазят от затлъстяване чрез някаква форма на контрол върху храната и хранителното му поведение или, напротив, изразяват задоволство от външния му вид, радват се и го насърчават да злоупотребява с храна с поведения като пощипване по бузките и реплики от рода на „У, какъв си ми хубавец, как хубаво си папкаш! Папкай, папкай, на кръвчица да ти стане… пу, пу, да не ти е уроки”… Или пък не се опитват да осигурят на детето прясна, разнообразна и здравословна храна, като вместо това му предлагат еднообразни, високовъглехидратни храни и полуфабрикати; осигуряват ли сравнително ограничен репертоар от стимули, насърчаващи развитието и активния начин на живот; прехранват ли детето, например като настояват и изискват то да си „изяжда всичко”, а не толкова, от колкото има нужда и т.н.
Възприемат ли храната като бутилка с мляко, която използват като основен (или дори единствен) начин за овладяване на фрустрациите на детето („бебето”), като му пъхат „биберона” всеки път, когато то е разстроено. Тоест, отнасят се с детето не както предполага периодът от развитието му, а продължават да го третират като бебе, на което „запушват устата” с биберон, всеки път, когато се разплаче/разстрои, независимо дали то плаче, защото е гладно (усеща празнота в телесното си пространство) или поради друга причина (усеща празнота в психическото си пространство).
Така че, когато видим затлъстяло дете, хипотезата, че с това дете е злоупотребено от хората, които го отглеждат, е съвсем основателна и заслужава прецизна проверка. Защото най-честата причина за затлъстяване в детството е прехранването. Само че хранителното поведение на детето е функция от грижата и поведението на хората, които са в родителска роля. Възможно е те да не са в състояние да разбират нуждите на детето и да му дават толкова храна и тогава, колкото и когато то има нужда. А вместо това да му дават храна всеки път, когато то е разстроено и показва признаци на дискомфорт.
В този случай даването на храна ще е ненужно и ще представлява увреждащо поведение, насилие с храна, ненужно, дори вредно тъпкане с храна, причиняващо затлъстяване, тоест увреждане на здравето. Няма да бъде изненада, ако открием, че и самите обгрижващи използват храната, за да тъпчат самите себе си, с неосъзнатото намерение да успокоят собствената си тревога и изтласкано (несъзнавано и отричано) чувство за вина, че не се справят добре със задачите, произтичащи от ролята им на родители (но не само). Изпълненият с тревога, несигурност и неясно дефинирано, смътно чувство на вина родител, често опитва да се „справи” с тези негативни чувства, като се престарава с грижата за детето, разбирана основно като осигуряване на храна, тоест като прехранва детето.
Сега, нека се върнем към друго фундаментално понятие, свързано с хранителното поведение и по-специално с психологическите механизми на прехранването, респ. затлъстяването. Това е усещането за вътрешна празнота или усещане за глад (но не във физиологичен смисъл, а в психологичен, тоест глад за емоционално наситени преживявания, позитивна самооценка и удовлетворителни взаимоотношения с другите).
Това, което стресът причинява, е преживяване за неудовлетвореност, за несправяне, за провал. В този случай естествените ни нарцистични потребности (т.нар. нормативен или здрав, тоест здравословен нарцисизъм) са фрустрирани. В този случай ние преживяваме вътрешен дефицит/празнота, породен от липсата на нещо, от което имаме нужда, но не можем да го получим. Ако тази фрустрация (усещане за провал, за липса на успех и преживяване за справяне) е хронична, това може да се отрази на самочувствието ни по един устойчив начин и да развием ниска самооценка.
Често пъти този тип преживявания не са достатъчно осъзнати (или дори никак не са осъзнати). Защото са болезнени и съзнанието ни отказва да ги приеме. Или ги приемаме частично. Но те са силни и въздействат на цялостното ни същество по един значим, макар и прикрит, подмолен начин. Нерядко хората, които имат такива преживявания за дефицит се нагърбват с още и още задачи (правят по-големи залози, взимат по-големи заеми…), с което се стремят да компенсират неудовлетворителните си преживявания, опитват се да постигнат значителни успехи, да демонстрират (на другите, но и на себе си), че са способни, можещи, справящи се или пък просто са късметлии.
И така се засмукват в един порочен кръг, който върви спираловидно надолу към една декомпенсация с депресивен (или тревожно-депресивен) облик. Често в стремежа си да облекчат страданието, породено от усещането за „вътрешна празнота” и фрустрирани психологически потребности, хората използват храната.
И така стигаме до следващата фундаментална истина и тя е, че храната е универсално лекарство. Освен че осигурява жизненоважни елементи за правилното функциониране на организма, с храна се утешаваме, успокояваме се, лекуваме напрежението, опитваме се да запълним нещо вътре в себе си и да се освободим от фрустриращото преживяване на вътрешна празнота. Когато, обаче, това вътрешно усещане за празнота, е породено от хронично неудовлетворени психологически нужди, използването на храна не може да доведе до успокоение на напрежението, породено от тази фрустрация, защото психологическата празнота не може да се запълни с храна. Тя може да се запълни с емоционално наситени преживявания, свързани с двигателна активност и активно взаимодействие с другите и света.
Храната освен това не ни осигурява жизненонеобходимото усещане за смисъл. Усещането (макар и прикрито, несъзнавано и отричано) за дефицит на смисъл често съпътства екзистенциалните ни кризи, в които усещането за вътрешна празнота е особено мъчително. Храната и тъпченето с храна не ни помага да решим вътрешните си конфликти, напрежението от които ни разкъсва отвътре.
Храната не успокоява чувството ни за вина, по-скоро обратното – кара ни да се чувстваме виновни, че сме злоупотребили с нея. Храната и злоупотребата с храна не повдига ниското ни самочувствие, не ни помага да се харесваме и ценим повече – по-скоро обратното, чувстваме се провалени, дебели и грозни. И понеже не постигаме нужното успокоение, ние продължаваме да правим още от същото – да се тъпчем с храна, отново и отново… Защото разполагаме само с този модел, защото на това сме били научени от средата, от културата, към която принадлежим и в която сме били формирани. Защото когато сме разстроени, чуваме вътрешен глас, който ни казва „Ела, хапни си/пийни си и се успокой!” – това е интериоризираният глас на хората, които са се грижили за нас, основно като са ни хранели, включително като са ни утешавали чрез храна, а не чрез разговор, обяснение или игра, например.
Това е типичният психологически механизъм на злоупотреба с храна по психологически причини. Хората, които използват храната по този начин, са едни възрастни бебета без зрели, адаптивни, здравословни механизми за справяне със стреса/фрустрациите и обикновено затлъстяването ги съпътства още от детството. А това е тип затлъстяване, който остава за цял живот.
Нека кажа още малко за чувството за незначителност и „олекване” като причина за прехранване и затлъстяване. Когато един човек се чувства твърде „олекнал” в отношенията си с другите, незначителен, и има подозрението или болезненото, натрапчиво усещане, че другите не го приемат много сериозно, той може да се опита да компенсира това усещане с инвестиране в себе си, в натрупване на „тежест”, например на специфична експертиза, на знания и умения.
Когато обаче е твърде телесно ориентиран и е научен да използва основно тялото си като инструмент за емоционално балансиране, той започва да инвестира в тялото си, в натрупване на мускулна маса или просто натрупване на телесна маса и увеличаване на килограмите в отчаян опит да започне да „тежи на мястото си” и да респектира околните с телесната си маса (евентуално с мускули). Това е честа причина за крайно увлечение и злоупотреба с бодибилдинг занимания, например у мъже на средна възраст, които започват да забелязват, че вече не правят такова впечатление и не предизвикват такъв респект/ефект у околните, какъвто са предизвиквали в предходни периоди от живота си.
Такъв тип кризи обаче, типично появяващи се в средата на живота, могат да настъпят във всяка една възраст, включително в младежка. Безпорно е, че храната е източник на удоволствие. Това е поредният, фундаментален факт, който ви съобщавам. Винаги, когато имаме дефицит на удоволствени преживявания и позитивните стимули са оскъдни, е възможно да се опитаме да си доставим поне малко удоволствие с вкусна храна – това е често срещан механизъм за невротичната булимия и по принцип за прехранването, особено с „вредни” храни.
В заключение: прехранването е дисфункционално, неадаптивно поведение; проблемен начин за „справяне” с чувството на тревога и постигане на спокойствие. Защото прехранването е форма на себеувреждащо поведение. Ние малтретираме себе си с храна и дори можем да се убием, ако го правим продължително време, чрез някое от усложненията и болестите, свързани със затлъстяването.
Относно обществените личности, най-вече политиците, които е възможно да злоупотребяват и да преяждат с „храна” под формата на власт и публичен ресурс, ние трябва да сме особено нащрек. Защото е възможно патологични психологически процеси, такива като описаните по-горе (или други) да са се активирали под въздействието на стреса, съпътстващ публичните им роли, от които произтичат огромни отговорности. Ето защо за нас като граждани е важно да имаме знания и умения и да сме информирани за наличие на подобни психологически процеси, за да не позволим тези процеси да предизвикат злоупотреба, чрез която пряко ще бъде ощетен нашият и на общността ни интерес.
Тъй като тези процеси са вътрешни, скрити, често неосъзнати и/или отричани, за тяхното съществуване ние съдим по косвени, външни белези – поведенчески прояви и промени във външния вид. Затова, всеки път, когато пред очите ни политиците започват да затлъстяват, ние трябва да се изпълваме с подозрение и да настояваме за прецизна проверка и оценка на цялостното им състояние (разбирано като биологично, социално и психологично функциониране). Всички ние имаме нужда от здрави политици.
Нека да припомня това, с което започнах: затлъстяването е болест, твърде често психосоматично проявление на патологичен, вътрешен (психологичен) процес.
И сега малко практика… Като начало ви предлагам да се упражните, като фантазирате относно вероятните вътрешни процеси, разгръщащи се в душите на някои от действащите политици, бивши политици, политически креатури и висши държавни чиновници, независимо дали те си дават сметка, или не за наличието на подобни възможности. Но ако не ви се занимава с драмата на политиците, обърнете поглед към себе си.
Ако работата ви изисква определено ниво на сложност или трудност, в някакъв момент все нещо ще се обърка. Може да са непредвидени обстоятелства. Може и да е, защото сте знаели, че е малко вероятно планът ви да е успешен. Може дори да направите грешка в начина, по който извършвате някаква рутинна дейност. Човешко е.
Във всяка от тези ситуации има голяма вероятност да се опитате да избегнете вината. Може да се опитате да прикриете грешката си, да прехвърлите отговорността на друг или да заметете проблема под килима, надявайки се, че никой няма да забележи какво сте объркали. И макар че всичко това изглежда по-лесно в краткосрочен план, Fast Company дават три достатъчно добри причини защо винаги трябва да признавате, че сте в грешка, и да се опитвате да оправите проблемите, породени от вашите действия.
Без значение колко сериозни са последиците, с времето оправянето на проблемите, породени от грешката ви, стават все по-сериозни. И ще се трупат, докато не вземете мерки, за да ги разрешите. А няма как да вземете мерки, преди да признаете пред останалите какво се е случило. Затова е много важно да споделите с хората покрай вас, веднага щом осъзнаете, че има проблем.
Когато решите да кажете, че нещата са се объркали, е много важно да споделите цялата истина. Обикновено се опитваме да намерим начини, с които да представим грешката си като нещо не чак толкова сериозно. Може и да ви се иска да пропуснете някои детайли или да пробвате да отвлечете вниманието на околните от някои последици.
Просто се изправете и изговорете всичко подробно. Какво сте направили? Какво сте казали? Кой е замесен? Колкото повече информация има, толкова по-лесно ще се минимизират щетите. След това се заемете със същинското справяне с проблемите. Дори някой по-опитен от вас да поеме нещата в свои ръце, трябва да проследите какво е необходимо, за да се оправят нещата.
Една от причините, поради които хората крият какво са направили, е защото се страхуват до какви последствия ще доведат действията им. Ако направиш грешка, може и да понесеш наказание за нея.
Въпреки това, да не признаете грешката си възможно най-бързо, само добавя допълнителен негатив върху и без друго негативната ситуация. Забавяте последиците, пред които може да се наложи да се изправите, но не ги елиминирате.
Ако сте на ръководна позиция е много важно да поемете отговорност за грешките. Добрите лидери трябва да запазят баланса между предприемането на някои трудни действия, чиито положителни резултати може и да не последват веднага, и готовността незабавно да признаят, когато нещо е направено грешно или зле и има необходимост да се премисли и да се подходи към него по нов начин.
Веднага щом стане ясно, че има грешка, лидерите трябва да признаят за нея, да обявят как ще оправят нещата и да обяснят какви стъпки се предприемат, за да не се повтаря случката.
Парадоксът на това да признаеш грешките си бързо идва от факта, че хората се притесняват, че признанието ще намали вярата на останалите във възможностите им. Предполага се, че доверието се гради изцяло на безпогрешност.
Когато ви е поверена дадена отговорност, хората се надяват, че ще им помогнете да постигнат някакъв желан резултат. В идеалния случай това се случва без проблеми. Но е по-важно проектът да достигне до крайната си цел, вместо това да се случи без грешки. Когато сте честни за грешките си, увеличавате шанса проектът да успее и това ви прави човек, на когото може да се разчита.
Това е особено важен урок за хора на ново работно място. Супервайзърите имат нужда да знаят кой се нуждае от постоянно наблюдение и кои хора ще работят самостоятелно. Колкото по-често задавате въпроси, когато сте объркани, и колкото по-често се изправяте, за да поемете отговорност за грешките си, толкова по-бързо ще постигнете самостоятелност, защото супервайзърът ви ще знае, че нищо няма да се обърка, без той да разбере.
