Домашното насилие е една от най-разпространените форми на насилие. Според ООН една трета от жените по света са преживели насилие от интимен партньор, като за 18% това се е случило през последните 12 месеца. Проучванията за домашното насилие често пренебрегват транссексуалните хора, но доклад от 2015 г., който анализира 42 предишни изследвания, заключава, че те са по-потърпевши от домашно насилие, отколкото общото население.
Едно от основните предизвикателства, когато става дума за подобни ситуации, е, че насилието – и физическото, и психическото – се случва зад затворени врати. Поради стигмата около малтретирането и динамиката на подобни взаимоотношения хората, подложени на домашно насилие, често изпитват трудности да се отворят пред близките си, камо ли да отидат при властите. Това е и причината толкова много случаи да остават недокладвани.
Т.е. има голям шанс да познавате някого, който в момента е подложен на насилие у дома. Но е много трудно да му помогнете, без да влошите нещата. Журналистката Джанлиса Принхелс от VICE Нидерландия разговаря с Кирстен Регтоп, социален работник и съветник, която работи с жертви на домашно насилие. В разговора Регтоп се опитва да очертае някои от стъпките, които можете да предприемете, за да подкрепите приятел в подобно положение.
Всяка връзка е различна. Понякога, когато гледате отвън, е трудно да прецените каква точно е връзката на вашите приятели, защото не я разбирате напълно, или тъкмо обратното - защото правилно идентифицирате знаците за опасност.
Регтоп казва, че хората често се държат различно, когато станат жертви на насилие. Рязко променят гардероба си? Избягват да излизат с вас или с други хора, с които са излизали преди? Спрели са да отговарят на съобщения? Сменят внезапно темата, когато говорите по телефона с тях? Всичко това може да са признаци, че във връзката на вашия приятел или приятелка има насилие. Регтоп смята, че най-важно е да се доверите на инстинкта си.
Нещо, което тя съветва да не правим, е да търсим физически доказателства за насилие. Хората лесно могат да прикрият синини и драскотини, а освен това отношенията могат да бъдат насилствени и без физическо насилие. „Веднъж един полицай ми разказа за жена, чийто партньор заплашвал кучетата ѝ“, казва Регтоп. „Това е ужасен тормоз, но не ти причинява синини.“
Тя добавя, че представите ни какво представлява домашното насилие са твърде тесни. „Трябва да оставим зад гърба си клишето за плахата жена с насинено око“, обяснява Регтоп. „Има толкова много високообразовани мъже и жени, които работят на високо ниво и са подложени на насилие от страна на интимния си партньор.“
Според Регтоп повечето хора, претърпели насилие от интимния си партньор, ще останат с насилника си години, преди да си тръгнат. В повечето случаи след опасен епизод жертвата казва, че иска да прекъсне нещата, но скоро след това е твърде вероятно да промени решението си. „Може да си мисли, че партньорът ѝ най-накрая е готов да получи помощ, или се чуди дали не преувеличава ситуацията в главата си“, казва тя. „Когато влетите, за да помагате да прекъснат връзката си, често двойката вече е в процес на сдобряване.“
Това може да бъде твърде разочароващо. Ключово е да бъдете търпеливи и да приемете, че ще отнеме известно време.
Една от първите стъпки към подпомагане на приятел в подобна ситуация е наистина да се опитате да разберете неговата гледна точка и динамиката на връзката. Регтоп казва, че хората, претърпели насилие, са твърде чувствителни. Партньорът им често се възползва от тяхната емпатия и ги кара да повярват, че всъщност сами са отговорни за насилието. „Те не мислят за себе си като за жертва, а като за виновник за насилието“, казва тя.
Ако човекът смята, че сам си е виновен, ще повярва, че насилието ще спре, след като адаптира поведението си към изискванията на партньора. Въпреки че за вас може да изглежда безсмислено, от негова гледна точка е напълно нормално. Важно е да не съдите, а по-скоро да вземете предвид сложната динамика в тяхната връзка.
“Подобни връзки често стартират на висока скорост“, казва Регтоп. Обикновено са много интензивни от самото начало. Приятелят или приятелката ви вероятно са скочили в тези взаимоотношения, без да се замислят. Съотвено са инвестирали много емоции. “Партньорите, склонни към насилие, могат да се възползват от това по коварен начин.“
Например, за да упражнява повече контрол върху живота на вашата приятелка, въпросният партньор ще се опита да я изолира от хора, които се противопоставят на връзката им. „Може да се чуе: „Обичам те толкова много и ако ти изпитваш същите чувства, ще спреш да излизаш с тези приятели“, казва Регтоп. Влюбената и сляпо вярваща ваша приятелка ще се подчини и ще се приспособи, губейки границите си. Изолирана и несигурна какво наистина иска, ще започне да зависи изцяло от партньора си.
Идеята за доминиране и подчинение всъщност е централна за взаимоотношенията с насилие. Насилникът иска да запази контрола, но може да го загуби, когато силата му бъде оспорена. Това всъщност е най-важната причина, поради която не можете просто да очаквате вашата приятелка да си тръгне – най-малкото може да е опасно. В повечето фатални случаи на домашно насилие насилниците убиват партньорите си, след като са дръзнали да прекратят връзката.
Изолацията е един от основните инструменти, които насилниците използват, за да контролират. Това означава, че все повече хора биват откъсвани от живота на партньорите им. Просто бъдете приятел, това може да се окаже ключово. Регтоп смята, че добра първа стъпка е да се срещнете с приятеля или приятелката си извън дома им. „Отидете на разходка“, предлага тя. „Важно е да се намери безопасно място за разговор.“
Тук важен момент е „сигурното пространство“. „Първоначално може и да ви се иска да задавате много въпроси, но трябва да внимавате“, казва Регтоп. Човекът срещу вас вероятно е индоктриниран да защитава партньора си. „Докато вашият приятел вярва, че е отговорен за контролиращото, доминиращо и манипулативно поведение на партньора си, той също ще се чувства виновен, когато партньорът му бива описван в лоша светлина.“ И ако се почувства неудобно, няма да ви каже.
Също така е важно да забравите егото си. Ако постоянно повтаряте, че се тревожите или че чувствате, че трябва да направите нещо, само ще увеличите натиска. Вашата работа е да дадете важна информация, без да карате приятелката си да се чувства още по-отговорна за ситуацията. Например, ако има замесено дете, Регтоп смята, че не е добре да се казват неща като: „Трябва да го напуснеш заради детето“, а по-скоро: „Партньорът ти трябва да спре да се държи така заради доброто на вашето дете”.
Целта е да поддържате отворена линия на диалог, да станете човек, на когото вашият близък може да довери най-дълбоките си, най-тъмни чувства. След като изградите известно доверие, Регтоп предлага да започнете с простото „Как се справяш изобщо?“. Ако усещате, че има спестяване на истината, попитайте отново.
Регтоп добавя, че е изключително важно човекът, на когото искате да помогнете, сам да разбере, че това, което се случва, е грешно. Потърпевшият трябва да говори – може да бъде изключително полезно и освобождаващо просто да казва нещата на глас. Дори не е нужно да давате съвети. Ако не е готов да говори, кажете, че разбирате и ще бъдете насреща, когато това се промени.
Супер, проведохте разговор. Но какво правите, ако ситуацията ескалира? Регтоп съветва да се обадите на горещата телефонна линия за жертви на насилие или на организация, бореща се с домашното насилие, и да поискате съвет, ако смятате, че случаят на вашия приятел или приятелка трябва да бъде отнесен към органите на реда. „Най-важното е да проучите предварително възможностите. Когато човекът ви се обади, е полезно да сте готови за всичко.“
Ще има моменти, когато ще искате да се откажете или когато усещате, че каквото и да правите, не помагате. Но както казва Регот, „Не позволявайте на собствените си съмнения да ви пречат. Не се страхувайте, че ще влошите ситуацията или че си пъхате носа в чужди работи.“
Въпреки че може да ви е трудно да гледате как пак и пак приятелката ви се връща при насилника си, трябва да бъдете мили и да се отнесете с разбиране. И да помните, че повечето хора в нейното положение правят точно това. Въпреки че е трудна битка, напускането на партньор насилник е по-лесно, когато потърпевшият знае, че може да разчита на безусловна подкрепа.
„Когато някой ви каже, че се страхува и вие приемете това сериозно, е по-вероятно той да се придържа към решението си да прекъсне връзката“, казва Регтоп. С други думи – когато вашият близък човек осъзнае, че има нужда от помощ, е много важно да сте насреща.
Ако вие или ваш близък сте жертви на домашно насилие и имате нужда от помощ, звъннете на горещата денонощна линия на „Асоциация “Анимус”:
0800 1 8676
02 981 7686
Текстът на Цветелина Белева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Чакайте да ви кажа за мама. Тя е най-сладкият човек на света – секси, много красива, нежна... В следващия момент вади флекса и реже железа по терасата, фугира банята, мести мебели и ни се кара да не ѝ се пречкаме. Дори бормашината ѝ е в минивариант – само не е розова.
Майка ми има и супер сили. Когато бях малка, тя се хвърли върху един военен джип, който щеше да ни отнесе. Шофьорът гледаше настрани, а двегодишната ми сестричка пресичаше пред него. Мама не се замисли и за миг до кого ще стигне първа. Ей така, затича се и тя блъсна джипа! Излетя през цялата улица и падна на капака на една кола. Но джипът спря. 48 кила момиче блъсна джип! И оцеля заради нас.
Уроците да имаме достойнство и пари за сметката си в джоба. И да си я плащаме. А ако момчето е скромно – да платим и неговата.
Ммм, най-вкусните пържоли и манджички, разкошните торти, най-уютната къща и най-красивите гоблени и декорации. Златните ѝ ръце и дразнещият ѝ перфекционизъм на Дева.
Най-ласкавата усмивка, най-доброто сърце, но и "най-любимото" ми: "Цветано, ще помета къщата с теб" (заслужавах си го чат-пат).
Невероятните книги, всички стихове, любовта към изкуството и към хората. Да си добър човек и да си сърдечен с всички, да не съдиш другите, да помагаш.
Това е мама. Цял живот спорим със сестра ми коя първа ще роди момиче и ще я кръсти Царина. На нея. Ами тц, имаме си три момчета, които я обожават. И които рецитират "Аз съм българче" от едногодишни. А тя е до тях всеки ден и ги прави Човеци.
Най-добрият приятел и най-голямата благословия. Такава е моята мами. Честит празник, майки!
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Какво се случва с децата, след като самотната им майка в някакъв момент реши да не е само родител, но и жена, и започне да ходи по срещи? Ами в случая на Илейн Рот направо си подивяват. Тя обаче е успяла да разбере защо се случва всичко това и го понася с особена грация. Макар да няма нищо “грациозно” в поведението на децата ѝ.
След като казах “Да” през 2008 г., не съм си представяла, че отново някога ще тръгна по срещи. Дадох обет, обещах и планирах животът ми да протече с “… и заживели щастливо”.
Но животът обикновено не се случва както си го планирал. Дори мога да твърдя с голяма сигурност, че съвсем рядко върви по план.
И няколко години след като мъжът ми почина, след като това “… и заживели щастливо” беше пометено от невероятно бързо развиващ се рак, идеята да започна да се виждам с други мъже премина от “никога вече” до “може би някой ден”. И тогава това “може би някой ден” се оказа днес.
Изведнъж се оказах 30 и няколко годишна вдовица, майка на две деца, която мисли да започне да ходи отново по срещи, след като повече от десетилетие не го е правила.
Очаквах да се случат много неща, но най-вече да се появи онази неизмерима мъка, която идва с това, че се държиш за миналото и едновременно се протягаш към бъдещето. Но имаше и доста неочаквани моменти – като например разчитането основно на приложенията. (Очевидно сладките начини, по които се срещат хората, сега са само във филмите?) Но това, което съвсем не очаквах, е как ще се държат децата ми с приятеля ми. 9-годишният ми син става абсолютен варварин покрай него. Особено на масата, докато вечеряме.
Бях предпазлива, когато го представих на децата. Преди изобщо да се запознаем с приятеля ми, обсъдих с тях, че възнамерявам да започна да ходя по срещи. Говорихме си как би изглеждало това логистично. Уверих ги, че те винаги ще са приоритет за мен и никога няма да спра да обичам баща им, нито пък ще им позволя да го забравят.
Бяха доста развълнувани от идеята ми – леко притеснени, разбира се, но по-скоро развълнувани. След като се запознах с настоящия ми приятел и нещата помежду ни станаха сериозни, децата вече ме молеха да ги запозная. Изчаках точния момент и се приготвих за една (или две, или дванайсет) неловка среща. Както се оказа, това, че може да е неловко, е най-малкият ми приблем.
Първата храна, която споделихме аз, приятелят ми и децата ми, беше спагети. Вместо да вземе вилица, да навие и да хапне, може би с леко смукване на някой и друг спагет, синът ми награби снопове спагети с ръце, облиза им соса, след това ги захапа. След като първата ни вечеря “зададе тона”, той вече яде ориз без ръце, слага си краката на масата и ни показва как изглежда храната му сдъвкана.
12-годишната ми дъщеря все още си спомня маниерите на масата, но и тя започна да скача по мебелите, да подкокоросва брат си и да се държи както никога преди.
Вече прекалено много пъти ги изпращам по леглата изумена от поведението им. Научила съм ги как да се държат в компания, но няма как да се разбере, ако се съди само по тези срещи. Истината е, че не знам как приятелят ми още не е избягал с писъци.
Опитвам се да спра това поведение, когато започне да се случва. Правя строги предупреждения и мятам бесни погледи. Заплашвала съм, че ще взема Fortnite-а, когато нещата са били особено тежки, и това сработи добре. Но истината е, че не ги дисциплинирам твърде строго в тези моменти. Може би съм мека Мария. Сигурно съм. Но предпочитам да говоря с тях, след като особеният момент е отминал, когато са имали възможност да премислят вечерта. Когато знам, че няма да ги засрамя с конско пред все още непознат човек.
Честно казано, разбирам защо се държат така. Не правят глупости, защото не искат приятеля ми. Държат се така, защото емоциите им са прекалено големи, за да се поберат в телата им. Имат прекалено много чувства, които не могат да облекат в думи. По тази причина не искам да ги наказвам за маймунджилъците им, дори когато синът ми ползва спагет като конец за зъби.
Знам, че нито синът ми, нито дъщеря ми използват логичната част от мозъка си или тази, която знае как се борави с вилица и къде трябва да са ти краката, докато вечеряш. Те реагират. Управляват ги силни емоции, които не знаят как да определят. Защото синът ми харесва човека, който стои срещу него на масата, докато вечеряме. Може би дори малко иска да му се покаже. Но този човек също така означава промяна, а ние (нашето малко семейство от трима) тъкмо свикнахме с един ритъм. Така че промените, дори добрите, са плашещи.
Като мина време, поведението им се поуспокои. Все още правят неща, за които ми се налага да шепна извинения на мъжа да мен, който пък приема всичко с лекота и изглежда ми вярва, когато го уверявам, че не са толкова диви през цялото време.
По време на тези срещи те имат нужда не толкова от напомняне какво е добро възпитание, а от малко милост и от малко пространство, за да разберат тези големи емоции. Обещах на децата ми, че те винаги ще са на първо място. И това означава да им дам тази милост и това пространство.
Знам, че добрите им маниери ще се появят. Знам, че приятелят ми ще опознае децата ми като сладки, мили, добри, забавни и, да, добре възпитани през по-голямата част от времето. Но това ще стане, когато те му позволят да опознае тази част от тях. Междувременно, ще гледам да не готвя спагети скоро.
Сякаш свикнахме с необичайната пандемична ситуация, спряхме да я наричаме “новото нормално” и си заживяхме в “нормалното”. Или поне така се опитваме.
Истината е, че много неща се промениха и сега повече отвсякога, когато някой казва “Вече нищо няма да е същото”, съвсем добре разбираме какво има предвид.
Вече нищо никога не е същото поне по шест пъти на ден. Затова е много хубаво, когато се огледаш наоколо и видиш, че напук някои неща са си същите, което ги прави абсолютно безценни.
Сред нещата, които не се промениха, със сигурност е нашето желание каузата ни Оле Мале да продължи да съществува по смислен и полезен начин. Особено в тази тежка за всички година беше изключително важно за майките на деца с увреждания от Оле Мале да знаят, че трудът им е все така ценен и търсен и нещата, които изработват в рамките на нашето социално предприятие, носят радост и красота на много хора.
Другото непроменимо, константно и непоклатимо нещо е доброто у хората. Няма да го мерим – повече ли е, по-малко ли, факт е, че го има и си е там. Срещаме го постоянно. И тъкмо в тези необичайни времена е още по-хубаво, когато го намериш в нов приятел, готов да те подкрепи.
Такъв скъп приятел и партньор срещнахме в лицето на Magniflex. Страхотните хора зад компанията повярваха в каузата на Оле Мале и решиха да зарадват своите клиенти с подарък, изработен от майките на деца с увреждания.
До края на декември с всяка поръчка от Magniflex в дома на всеки клиент на бранда освен чудесен матрак или възглавница, ще влезе и по едно разкошно коледно джудже (ние на галено си му викаме “гном”), част от артикулите, които изработват майките на деца с увреждания от Оле Мале.
Благодарим от сърце за подкрепата и вярваме, че добрите хора и смислените каузи винаги намират път едни към други!
Няма какво да се лъжем – целият свят обожава конкурса за детски рисунки на ИКЕА, в който се избират най-милите, смешни, чудесни образи и се пресъздават в меки плюшени играчки. Дори нашите деца вече са нарисували поне десет вълшебни същества, с едно от които ще участват в конкурса и стискат палци да бъдат сред избраните.
Затова бързо да ви информираме за всичко, което трябва да знаете за него и останалите инициативи, които ИКЕА са намислили. Защото то не е само конкурсът!
Изобщо не! От 01.11.2020 стартира ежегодната глобална кампания на ИКЕА „Ела да играем”. Както си личи по името на кампанията, тук ще се играе много! И не само от децата, но и от възрастните. Играта е любима и неизменна човешка потребност, начин да избягаме от напрегнатото ежедневие, да се отпуснем и да се справим с хиляди тревожности, общувайки по най-приятния възможен начин с хората около нас. Игрите ни забавляват, радват, вълнуват и развиват въображението. А и кой не обича да печели?
Ето защо всяка година ИКЕА дава възможност на децата да представят своя въображаем герой или любим приятел чрез авторска рисунка и да участват в специалния „Вълшебен конкурс“, в който най-добрите 15 детски творения се състезават с рисунки на деца от целия свят, а наградата е много специална – част от въображаемите герои „оживяват“, като стават част от колекцията плюшени играчки SAGOSKATT, но всички вие много добре знаете това, защото този конкурс, както вече споменахме, е световноизвестен.
Всички приходи от продажбата на колекцията отиват за подпомагане на програмите на УНИЦЕФ България, за да могат повече деца у нас да получат достъп до образование и бъдеще, изпълнено с възможности. Тази година каузата, около която ще бъде концентрирана кампанията, е специална програма срещу насилието в училище „Стъпки заедно“. А по-подробна информация за постигнатите резултати от съвместното партньорство между ИКЕА и УНИЦЕФ можете да откриете тук.
И така!!! Конкурсът тече от 1-и до 22-и ноември. После идва журирането!
В журито ще се включат Богдана Трифонова – радио и телевизионен водещ, Александра Димитрова – художник-дизайнер и педагог в детски научен център „Музейко“, д-р Джейн Муита – представител на УНИЦЕФ за България и Мая Велянова – мениджър комуникации и интериорен дизайн в ИКЕА.
Те ще отличат 12 финалисти, които заедно с още трима (избрани от гласуването на публиката чрез сайта ikeaplay.bg) ще бъдат финалистите от страната ни. Техните рисунки ще бъдат изпратени в ИКЕА Швеция, където измежду участници от целия свят, шест героя ще бъдат произведени като плюшени играчки и ще бъдат налични през следващата година във всички магазини на ИКЕА по света.
Победителите от България тръгват за Швеция, където на 12-ти декември ще се проведе грандиозното награждаване и супер церемония.
Но както обещахме, не е само това. Трябва да има игри, закачки и настроение за всички, които ще посетят ИКЕА до края на месец ноември.
Затова в рамките на инициативата, организаторите са предвидили нещо супер забавно с чудесна награда – играта „Открий 10-те разлики и вземи безплатен сладолед в ИКЕА Бистро“.
На 10 места в магазина ще има разположени различни плюшени играчки, а децата ще трябва да открият разликите между тях. За най-наблюдателните ще има специална сладка изненада в ИКЕА Бистро.
И „Раздвижи се с Мечо-Треньор“ - децата ще могат да се включат в играта, като следват упражненията у дома на Мечо-треньор от специална бинго карта.
Така че, нека обобщим! Бързо пращайте децата да рисуват и да участват в конкурса, а после отивайте в ИКЕА да ядете сладолед и да се раздвижвате.
Как ви звучи да ви сипят в питието – без ваше знание – бенадрил (с активно вещество дифенхидрамин, което се използва срещу алергии, но също така и за безсъние, Паркинсон, гадене и други "забавни" неща), за да може да спите тихо и кротко по време на 8-часово пътуване?
Вероятно ще ви прозвучи ужасно и сигурно някои от вас ще се сетят за дискотеките през 90-те години, когато подобен род неща се случваха доста често. Десетилетия след това обаче в такава ситуация попада млада жена, която споделя за случилото се в сайта Reddit, а след това историята ѝ разказва и сайтът CafeMom.
26-годишната жена разказва как е разбрала, че 35-годишният ѝ приятел я е упоил преди многочасовото им пътуване, за да не се налага "да я търпи" по време на пътя. Всичко тръгва от скандал, който двамата си спретват точно преди да отпътуват.
"Решихме да се приберем вкъщи, където да изкараме няколкомесечната карантина. Преди да тръгнем вечеряхме, за да не се налага да спираме по пътя", разказва младата жена.
Междувременно, двойката се скарва, защото момичето иска да прекара известно време при майка си, но приятелят ѝ не е съгласен и последва скандал.
Дотук нищо необичайно, но то тепърва предстои.
Почти веднага след тръгването жената "припада", както самата тя описва състоянието си.
"Дори не си спомням как съм заспала. В някакъв момент се събудих, той ми даде да пийна малко безалкохолно и после пак заспах. Помислих си колко странно е всичко, което се случва, защото не бях твърде изморена и дори не сме тръгвали много рано."
След като пристигат, момичето разказва на приятеля си колко странно се чувства, че е проспала почти цялото им пътуване. Напрежението между двамата спада, скандалът е забравен, докато в някакъв момент приятелят ѝ някак между другото ѝ съобщава, че е ѝ е дал Бенадрил, за да не се карат по време на пътуването, както и че би му се искало да я упоява по-често, когато тя се държи лошо и се кара с него.
"Каза го сякаш не беше нищо особено!", споделя жената и допълва, че е напълно потресена от случката, а след това моли останалите потребители за обратна връзка - дали не реагира прекалено емоционално и не преиграва. Разбира се, всички я уверяват, че не преиграва и че това да те упоят и да те возят нанякъде е напълно ненормално, както и че трябва незабавно да напусне този мъж и да потърси помощ, ако е необходимо.
След време младата жена пише отново, за да увери всички, че е добре и че се е разделила с приятеля си след разговор с брат си, който е реагирал незабавно и я е прибрал веднага щом е разбрал за случката.
Ако имате съмнения, че сте жертва на домашно насилие или сте е опасност, може да позвъните на Националната гореща телефонна линия за пострадали от насилие, чиято услуга е 24-часова: 0800 1 8676 и 02 981 7686.
Приятелят на Меган Девайн умира на 39-годишна възраст, докато плува в любимата си река. Всички смятат, че Меган бързо ще превъзмогне мъката, защото не са женени, а са били "просто" гаджета. И това само увеличава болката ѝ.
Приятелят ми от пет години се удави в един прекрасен, обикновен ден през 2009 г.
Мат беше силен, трениран, здрав и имаше нужда от регулярни дози река и гори, за да се чувства добре. Шегувахме се, че е наполовина планинска коза, която може да се катери по отвесните скали на водопад, ако се налага.
В онзи ден, първия слънчев ден след няколко дъждовни седмици, отидохме до река Призъмскът, обичайното ни място. Мат влезе да поплува, а аз се разхождах в гората с кучето. Когато извика за помощ, се обърнах и го видях как вече изпуска спасителното дърво, за което се държеше, и го повлича силното течение на придошлата река. С кучето се втурнахме след него, опитвайки се да го спасим, но бяхме завлечени от същото необичайно бързо течение. Тялото на Мат беше открито от претърсващите екипи три часа по-късно.
В тази сутрин планирахме как ще се преместим от Мейн във Флорида. Вечерта вече започнаха да валят съболезнования:
“Ти си млада и хубава. Ще си намериш някой друг. Ще видиш, всичко ще е наред.”
“Искрено се надявам възможно най-бързо да срещнеш някой друг и да оставиш всичко това зад себе си.”
След няколко дни започнах да дочувам и други коментари, първите на погребението:
“Изобщо не знаех, че има приятелка, едва ли е било толкова сериозно.”
“Не е като да са женени от 30 години.”
Постарах се доста, за да игнорирам тези “благопожелания”. Много от тях идваха от хора от поколението на родителите ми, за които бракът е едва ли не цивилизационно изискване. По-лесно щеше да ми е просто да отхвърля предположенията, че “ще срещна някой друг” – като че ли това щеше да реши нещо… Да определям живота си според романтичната си връзка, никога не е било моето нещо. Не живеехме заедно през цялото време. Нямахме деца и не планирахме да имаме. Приятелските съвети да си намеря някой друг просто засилваха усещането ми, че съм извън очакваните норми.
Но заличаването – оценките на валидността на връзката ни – това беше много по-трудно за понасяне. Да чувам пак и пак от хора, намиращи се в периферията на живота ни, че връзката ни никога не е имала значение или даже не е съществувала, беше ужасно оскърбително.
Както по-късно разбрах, моят опит в подобна ситуация, не е уникален. Виждам го постоянно в текстовете на студентите ми и в писмата на читатели: ако младият ти партньор, с когото нямате брак, почине, не е толкова сериозно, по-скоро е временно неудобство, отколкото ако това е законният ти съпруг.
Както ми каза една жена, чийто приятел е починал на 33 от мозъчна аневризма: “Къде-къде по-удобно щеше да, ако можех да се определя само с една дума: “вдовица”. Тази дума не би изисквала допълнителни описания колко дълго сме били заедно или обяснения дали сме живеели под един покрив… Знаех много повече за него, отколкото членовете на семейството му, знаех повече за личния му живот и финансовите му дела, но всичко, което можех да направя, е просто да предам нататък това знание. Защото не бях негова съпруга.”
Дори без външна намеса, когато човекът, когото обичаш, изчезне внезапно, това може да те накара да поставиш под въпрос всичко. Губиш ехото от живота си. Вече няма как да правиш проверките на реалността, които правим всички, разчитайки и на партньора си за успокоение. Останали сте ти и паметта ти и артефактите от живота ви. Това, че връзката ви е поставяна под въпрос постоянно и едва ли не отписвана, добавя странно измерение към нея.
Преживях тези първи седмици и месеци като премълчавах. Разчитах на приятелите и семейството ми, които бяха свидетели на живота ми с Мат, които знаеха кое е истина и кое не. Уповавах се на това, което знам за себе си, и на това, което съм научила в кариерата си на психотерапевт. Прекарвах много време в гората с кучето ни. Накрая се оказа истина това, което много приятели ми бяха казали в началото – обидата от преценките и от предложенията “да сменя човека” избледня.
Колкото и да беше трудно тогава, колкото и да болеше, в известен смисъл връзката ни оцеля. Това, което имахме с Мат, и живота, който живях, ми принадлежи. Нищо не може да го промени – нито мненията на околните, нито новият живот, който започна, след като него вече го няма.
Не съм омъжена, не съм сгодена, не се виждам с някой специален в момента. Отне ми години, за да спре да ми прилошава само от мисълта да започна да се срещам с някого. Сега е по-леко – излизането е забавно, странно, досадно – точно каквото е за много хора, без значение със или без починал партньор. Отворена съм към нови връзки. Липсва ми да ме обичат по този начин. Липсва ми да съм част от екип. Не виждам това желание за партньорство (или връзка в различни форми) като замяна. Любовта на Мат е част от историята ми и от всекидневието ми по много начини.
В годините след неговата смърт, се преместих в другия край на страната, кучето ни почина след дълъг, щастлив живот и много от другите белези на общия ни живот изчезнаха. И въпреки това той е тук: в реките, които никога не видя, в начина, по който се държа, в начина, по който обичам.
По това време на годината последният ден от живота на Мат отеква в сънищата и мислите ми. Колко лесно един обикновен, хубав летен ден може да се превърне в необикновен. Как най-хубавите ти планове могат да се изпарят внезапно. Как външният свят може да изказва мнение за живота ти спрямо това, което са виждали отвън, но никога не могат да заличат истината: любовта, която си споделял, и живота, който сте изградили заедно. Да приемеш в себе си тази истина е най-доброто лекарство срещу мъката.
Тема, по която не сме говорили много - за новите хора, които влизат в живота на децата ни, когато/ако се разделим с партньора си и продължим напред с друг човек до себе си. Сценариите за отношенията между възрастните и тяхното влияние върху децата са много. Терапевтът Валентина Димитрова обаче започва този разговор, разкривайки гледната точна на възприемания за "най-отрицателен" герой в ситуацията - тази на жената, която не знае като родител или приятел да се държи с децата на мъжа си.
Мащеха
1.Несъщинска майка, съпруга на бащата по отношение на неговите деца от предишен брак
2.Прен. Този, който се отнася зле, без любов и ласки
Това ще прочетете, ако решите да потърсите думата „мащеха“ в тълковния речник.
Освен това, от приказките знаем, че мащехата не е просто отрицателен герой, а е истинско зло. Тя иска да се отърве от Хензел и Гретел, като кара мъжа си да ги изостави в гората; унижава Пепеляшка или казва на съпруга си „Не ща дъщеря ти вкъщи! Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!“ (откъс от „Златното момиче“).
Това послание, което ни дават приказките, остава дълбоко вкоренено в нас като вярване, към което се придържаме. Щом има втора жена, значи тя е мащеха, следователно – е лоша. Тя е „развалила семейството“ или е „отмъкнала мъжа“ (да ви кажа под секрет: много преди Нея този съюз е бил изчерпан).
Има много статии, за това как децата трудно приемат новия родител в семейството, какви емоционални процеси протичат в него, както и за болката на майката, обидата и отчаянието ѝ.
В редовете по-долу ще се опитам да ви представя една по-различна гледна точна.
Жената, която трябва да навлезе в живота на много хора, но всички я сочат с пръст и шушукат. „Погледни ги! Как не го е срам, да я води тук! Каква работа има тя на рождения ден на сина му, като истинската майка ще е там“.
Ами, има! Особено, ако това ще е жената, която ще се грижи, готви, чисти и пере на същия този син, всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца…
Много често чувам хора от предишното поколение да казват: “Като че ли сега времето тече по-бързо, преди всичко се случваше толкова бавно. Ден не минаваше“. Сега времето не достига за нищо – движим се бързо по улиците, ядем бързо, пием водата на големи глътки, дори се обичаме „бързо“.
Като терапевт се срещам с много хора, които искат да поемат по друг път, различен от този на партньора си. Забързани да търсят щастието си, страхувайки се, че „времето ги притиска“, често взимат решението да се разделят.
Статистиката показва, че всяка година в България се развеждат около 10 000 души, а в брак встъпват около 20 000, което ще рече всеки втори! Този процес не е лесен – съпроводен е с много тъга, скръб по загубата, гняв, отчаяние, обида, обвинение.
Последното нещо, което може да искаме от хората в такъв момент е да проявят разбиране към „чуждия“ човек, особено ако в тяхната версия именно той е причината за разпада на семейството им.
Но аз съм срещала много „мащехи“ и на тях никак не им е лесно и също имат нужда от разбиране и подкрепа. Моя близка ме допусна в приказката си, за да ми разкаже за своите преживявания, мисли и чувства от първо лице. Това е една непозната територия, за която не е подготвена.
Тя не знае какво точно изпитва към детето на мъжа си. Обича ли го? А като майка ли го обича? Има ли право?
То си има майка и тя знае, че никога няма да може да я замести. Не може да се конкурира с нея, но и не иска това. Трудно ѝ е, защото всяка събота и неделя са заедно (или през седмица).
Не, не ме разбирайте погрешно, разбира се, че ѝ е приятно, но трябва да готви двойно повече, да се съобразява с неговия вкус, а и сега като имат още едно дете е доста по-изтощена.
Понякога доведеният ѝ син е толкова груб с бебето, че се страхува да не го нарани. В следващия момент се самообвинява за тези мисли и ги задържа за себе си, за да не я изкарат чудовище, защото „той е такова ангелче“ и „на него много му се насъбра“. О, да има моменти, в които много се ядосва, но какво да му каже?! Коя е тя, че да му се кара?!
Когато останат само двамата ѝ е много трудно, защото не знае за какво да си говорят. Приятелски разговор ли да водят или възпитателен?
Често усеща, че нещо го мъчи, но не знае как да подходи. Не иска майка му да се ядоса, ако станат по-близки. Но детето понякога ѝ споделя, когато му е тъжно или има проблем в училище. Обаче и него го е страх да я хареса. Защото той също се опитва да свикне с новата ситуация и да намери местенце за нея в живота си. Но родителите често забравят, че децата са с огромни сърца и в тях има място за всичко, което обичат и могат да приемат.
Тя е другата жена, но и на нея ѝ е трудно. Тя е мащехата, но и тя трябва да свикне с новата ситуация и има нужда някой да ѝ каже, че е добра. Иска да ѝ имат доверие, когато се наложи да вземе доведения си син от училище. Не иска да го изгони, а иска той да я приеме.
Иска да разбере какво обича да яде, за да му сготви. Не иска да го отрови, а да се погрижи за него. Не иска да кара съпруга си да избира между нея и него, просто иска да намери своето място в живота му.
И разбира, че тя няма една единствена роля. Понякога е нещо като негов приятел, друг път възпитател, роднина, приятелката на баща му, просто познат…
Понякога обаче детето не само не я приема - на моменти дори и я мрази. Често е объркана и се чуди тя ли е виновна, къде е сбъркала?! Просто тя е мащехата и може за него сега да е с неясна роля, но в бъдеще да се превърне в сигурен съюзник.
Как ще се развие животът ѝ не знам, но тя вече има своята приказка и играе главната роля! Все пак животът е доста динамичен и не се знае дали това, че днес си „Спящата красавица“, няма утре да бъдеш целуната от разведен принц… с дете.
Оригиналният текст е публикуван на сайта на Център Нюанси
Още по темата:
Наскоро 21-годишната Никол Граймс от Пенсилвания, която вече е и майка, решава да си вземе куче. Първо разглежда онлайн какви са възможностите да осинови домашен любимец от приют. И когато вижда един симпатяга, кръстоска между померан и пудел, има чувството, че вече го познава, тъй като много ѝ напомня за любимото ѝ куче Клоуи от детството.
Когато Никол била на 10 години, получава Клоуи от баба си като изненада за рождения си ден. Тя и кучето стават най-добри неразделни приятели през следващите четири години.
Както разказва Никол пред BBC обаче, в един момент на баща ѝ му се наложило да работи от вкъщи, като работата му изисквала пълна тишина. Тъй като Клоуи била много шумна, тя била откарана от таткото на Никол в приюта Washington Area Humane Society...
Тогава Никол е на 14 и през следващите години регулярно звъни в приюта, за да иска информация за кучето, но никога не получава актуални данни.
И така, когато вече порасналата Никол отива да вземе пудела, който бил свободен за осиновяване, разбира, че това 11-годишно куче също е наричано Клоуи. „И в момента, в който дойде и облиза лицето ми, знаех в сърцето си, че това трябва да е моето куче“, разказва тя.
Съпругът на Никол не вярва и решава да проверят микрочипа, който обаче потвърждава това чувство: Никол и Клоуи отново били официално заедно след седем дълги години.
Тя също така е щастлива, че през това време кучето е живяло при възрастна двойка и е било достатъчно обичано.
„Чувствах се, сякаш съм спечелила от лотарията. Никога не съм мислила, че ще я видя отново“, казва Никол и добавя, че кучето вече се сприятелява с малката ѝ дъщеря Вайълет.
Още:
Малката японка Маме и гигантският ѝ пудел
Раждането през очите на малкия акушер Рейнджър
Темата за или против детето да има смартфон е сложна - на колко години е нормално да разполага с такъв, нужно ли е да е някакъв супер модел, как да бъде ограничено използването му в училище, а и изобщо, за да не се зомбира детето, как да следим за какво го използва без да нахлуваме прекалено в личното му пространство. Днес обаче имаме гледната точка на 12-годишния Стефан, който се опитва да убеди майка си, че много, ама много спешно му трябва по-як телефон, при това - по един доста културен и аргументиран начин. Чрез писмо. Получателката е Анна Герджикова, която разсъждава върху писмото от 15 септември, когато го е получила, и най-накрая го споделя с всички нас. Прочетете го и кажете вие как бяхте (или не бяхте) убедени да купите смартфон на детето си и съжалявате ли за това!
Скъпа МАМО,
Пиша ти това писмо, за да ти обясня защо ми трябва по-добър телефон.
"Страхувам се от деня, в който технологиите ще надминат човешкото взаимодействие. Тогава светът ще има поколение от идиоти.", казал е Айнщайн и аз му вярвам, но ако получа нов телефон, ще продължа да общувам с различни хора и ще си намирам нови приятели. Освен това Бил Гейтс казва: „Технологиите са просто инструмент. В случаите, когато събирате децата да работят заедно и искате да ги мотивирате, учителят е най-важен!”.
Мисля, че той също е прав.
Искам по-добър телефон, за да мога да влизам в интернет - място с интересни факти и нови знания. Да, ако имам телефон, може да гледам видеa в YouTube, ама ще са само най-интересните канали: The Hacksmith, The Backyard Scientist, Slo-Mo Guys и Brave Wilderness.
Вярвам, че съм достатъчно достоен да имам по-добър телефон, защото съм отговорен. Правя доста неща, за които не би трябвало да се сещам – но ги върша без да ми напомняш. Отговорен съм и защото не загубих първия си телефон в продължение на три години (е, не си спомням точно колко време беше, но знам, че беше много). И не забравяй, че карам колело до тренировките по таекуондо почти всеки път, което значи, че съм достатъчно самостоятелен, за да имам и смартфон.
Ето още една причина защо ми трябва: понякога се налага да провериш нещо в интернет по време на час... И, какво, аз само си седя там и нищо не правя, докато другите си цъкат в телефоните…
Чувствам много неудобно с флип телефона, който имам сега. Когато се налага да го извадя пред другите, ставам параноичен, защото мисля, че ще ми се смеят. Ако имам по-добър телефон, няма да го крия.
И друго - тъч скрийнът ти позволява да пишеш бързо, а този, който имам сега, ми отнема ужасно много време да напиша нещо.
Ще спазвам няколко правила: няма да използвам смартфона в стаята си след 20:00 ч. (освен ако не говоря с някой приятел); ще го оставям да се зарежда в друга стая; няма да го използвам и през уикенда (освен ако не си говоря с някой приятел).
Ако имаш други правила, кажи ми.
Моля те, обмисли идеята да ми вземеш по-добър телефон.
С уважение,
Стефан Стефанов
