Текстът на Теодора Борисова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022". Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Лятото бе започнало с много бързо намигвaне. Аз и моите съученички не бяхме измислили с какво да го запълним. Аз си мечтаех за нов приятел, Саша за по-скорошно отиване на море, а Ники (Никол) за домашен любимец.

Срещахме се всеки ден на беседката зад блока и чакахме с нетърпение да сбъднем мечтите си.

Тъй като сме творчески личности с цветни идеи, всяка от нас беше с цветна аура и весел нрав. Аз, Моника, обичах да шия на старата машина на баба и си правех роклички от платове от стария ѝ скрин. Ники беше завладяна от накитите, всякакви разноцветни мъниста присъстваха по ръцете и шията ѝ. Саша беше бунтарка, умееше да пее и рисува. Имаше талант и ни рисуваше татуировки по ръцете с къна.

Бяхме най-добри приятелки от началното училище и ето, все още се забавлявахме заедно.

На 16 и с готовност да покорим света. Живеехме в крайдунавски град, красив и уютен. През един топъл юлски ден, пиейки кафе на беседката, открихме вестник, паднал на земята. В цветно каре имаше написан конкурс за най-нестандартен специалитет с вегетариански продукти. Тъй като се занимавахме с различни от готвенето хобита и учехме в езикова гимназия, съжалихме, че не е в нашата област. Естествено, имаше и награда – седмица в луксозен хотел в Каварна.

Почнахме да съчиняваме идеи за оригинална рецепта.

Аз предложих плодово суши - сладък ориз варен в мляко и увит в палачинки плюс течен шоколад за украса. Саша предложи кус кус с плодова салата, мед и кокосови стърготини. А Ники - сладолед от пасирани плодове, тип сорбе с добавка йогурт. Всяка от нас си подсигури необходимите продукти и се заловихме за работа да ги пренесем.

В лятната кухня на социалната работилница, в която помагахме всяка сряда и петък, приготвихме произведенията си. Там останаха очаровани от палачинките суши с ориз и мед, кус куса с пъпеш, ягоди, боровинки и мед и сладоледа с йогурт и ядки, праскови, банани. Посетителите на центъра бяха възрастни хора.

Снимахме шедьоврите си.

Качихме ги на сайта и почти забравихме за конкурса. След две седмици ми се обадиха да ме поздравят, че ние трите сме изтеглени за голямата награда. Обадих се на Саша, тя не повярвя. Звъннах на Ники. Тя долетя направо в нас да види да не се бъзикам. Звъннах на организаторите и потвърдих наградата пред Ники. Срещнахме се със Саша и тя още не искаше да повярва. Говорихме с родителите си. Бащите ни се съгласиха и приключението започваше. Братът на Ники щеше да ни заведе, работеше в автошкола.

Дойде заветната дата и ние трите се озовахме в райско кътче. Красиво и непренаселено. Първия ден беше божествено, всичко като в приказка, а ние - принцеси в замък. Носеха ни багажа, храна ни предлагаха и в стаята, но ние се хранехме с другите гости. И на втория ден, както сме тъкмо по нощници, се чука на вратата.

Младо момче ни кани на разходка с лодка.

Каза, че е син на собственика. Веднага познах – моята сбъдната мечта! Облякохме се и бяхме готови за круиз. Той беше подготвил кошница с плодове и кроасани. Хладилна чанта с вода и кафе. Времето и водата бяха като по заявка. Слънце, всички бяхме щастливи. На връщане Камен завърза лодката и ни пожела лек следобед. На пристана се чу леко цвилене. Малко кутре се мъчеше да плува. Спасихме го и го заведоха в хотела. Там разрешаваха домашни любимци.

И така цяла седмица слънце, плаж и много смях. Мечтите на трите ни се изпълниха с магическа пръчка. Нарекохме кучето Кай – с буквата на Камен. Ники се влюби в кучето и го взе с нас на прибиране.
Това беше нашата весела ваканция с Камен.

Йоана Мирчева е в Майко Мила, за да ни сподели как се ходи до центъра на себе си и кой всъщност ти помага да стигнеш дотам. Това е особено триково упражнение, когато си по майчинство и винаги има какво друго да се прави.

Текстът е четен в любимата ни "Пощенска кутия за приказки", която пък има чисто нов сборник с най-доброто от всички издания до момента (вижте го в ozone.bg).

Ето я и Йоана с нейните забавни опити да отдели все пак някакво време за себе си.

Олимпиада по майчинство

Да си в майчинство и да имаш опълченски пориви да намираш време само за себе си би могло да е олимпийска дисциплина. Един истински древногръцки десетобой, в който вдигаш, тласкаш, скачаш, стреляш, плуваш с една единствена цел - всички да спят и никой да не ти висне на главата, на гърдата, на душата, да те преследва, докато ядеш, докато говориш по телефона, докато се пънеш нещо да работиш, докато се пънеш в тоалетната или ако си под душа и изобщо навсякъде, където си се заблудила, че можеш да се скриеш. 

Накрая няма медал, няма грамота за участие даже, никой не те потупва и по рамото. Можеш да получиш съчувствени погледи, но после тези с погледите си отиват по задачи, а за теб има нов ден със същата програма

Независимо дали децата се появят случайно, или са чакани с огромно желание, майчинството винаги те сварва неподготвена за някакви неща, а връщане назад няма. Така че си гребеш с малката лодка в океана от нови неща и чакаш търпеливо да достигнеш брега, в който вече има сън, детска градина, някакъв диалог, дори той да е:
– Как успя да разлееш целия сок на пода, за Бога, имаш сламка!?!
– Отговор: Ми, не знам. 

Комукацията е на лице.

Първото ми дете беше от така наречените бебета еднорози. Чувал си, че някой някъде ги има, но не вярваш, че съществуват. Спеше нонстоп, с него и аз. И една такава, като свежа краставичка, мълча кокетно и вдигам рамене, като попитат как така изглеждам толкова жизнено за човек с бебе. 

Но да знаете Вселенският баланс съществува и работи като швейцарски часовников механизъм. И когато бебе номер 2 се появи, ме заля огромната радост, че прилича на мен най-накрая и все пак някакви гени от моята страна предават щафетата за поколенията, но и смътна мисъл премина през съзнанието ми. 

Хммм, чакай, майка ми ми е казвала, че аз ЦЯЛАТА ПЪРВА ГОДИНА от съществуването си не съм спряла да плача. Моето бебе ми се усмихва хитричко. Бинго за теб, мамо! 

Не спи, бе, не спи!

Ок, пощадена съм, не плаче през цялото време, но НЕ СПИ. Не спи, бе. Не спи. И започва да реве, защото му се спи, но на моя зряло зададен въпрос: „Добре, защо не спиш?!“ не получавам смислен отговор. 

Веднъж сме на вечеря при нашите, бебето отново решава да пусне турбото, не може да се успокои, аз прихващам от него и започвам да крещя като Горгона Медуза, всички са уплашени от мен и притеснени за бебето. 

– Дали не е гладно?
– НЕ Е!, зъбя се аз.
– Нали не го боли нещо?
– НЕ ГО БОЛИ!
– Памперс“?
– СМЕНЕН Е! 

И само може да си представите как е изглеждала картинката отстрани, след като баща ми в желанието си да помогне с нещо в тази патовa ситуация, донесе шишенце със светена вода и започна да ръси на детето да се успокои и така, уж случайно, понаметка и на мен. За всеки случай! 

Вселенският баланс решава да ме удари и на друго място. Пуснала съм най- дългата коса в живота си, мятам грива радостно и защо не, приятели, точно сега да преживея нещото наречено следродилен косопад? 

Той може да е доста стряскащ, мислиш си, че ще останеш напълно плешив. Не оставаш разбира се, но се получава нещо като Володя Стоянов - хем имаш дълга коса, хем нямаш съвсем. Отрязах я, за да не премина от Володя към Лечков все пак. 

Мисия: направи нещо за себе си

Така, добихте представа за обстановката горе-долу. И сега, насред всичко това в мен се надига юначно желание да прочета някоя книга, да медитирам, да пиша по-редовно. Ей така, защото мозъкът ми е бил на планктон месеци наред и в момента иска пак да се пусне по линията на еволюцията. 

Добре, започвам! Here we go! Айде, де! Сладкото бебенце, което прилича на мен се е отдало на своя ексклузивен половинчасов сън за деня.

Вътрешният ми глас крещи: Направи нещо, докато можеш! Какво? Не, не мий чиниите, мивката ще се напълни още милион пъти и няма къде да бягаш! Не,  не събирай играчки, няма да си личи, дори да имаш снимка преди и след! Отвори си книгата за преражданията, потопи се в едни измерения отвъд този бит, апартамент и физическо тяло. 

Мхм. Чета един и същи абзац трети път. Ще си пусна 3-минутната медитация. За 3 минути нема кво да стане. Бебето чува това в съня си и точно, когато пускам оммм звуците, то си изпуска биберона, колкото да зареве от създалия му се дискомфорт, да отида, да му върна биберона, но вече е минал и заминал така лелеяният краткотраен дзен. 

Измивам чиниите и не се отказвам. 

Следващият опит е скок в дълбокото. 

Подарих на мъжа ми за Коледа преживяването флотация. Това е една затворена капсула, пълна наполовина с вода с магнезий, в която влизаш гол, загубваш усещане за физическото си тяло, загасват се всички светлини и оттук насетне каквото стане. 

Четох какви ли не коментари - дълбока медитация, визуализации към Космоса, вдъхновения, проникновения, дори да заспиш, сънят в капсулата се равнява на 3 часа навън. 

Мъжът ми казва, че той на няколко пъти сякаш се е пренесъл на друго място, обаче се спрял и вика "Ти с твоите духовни търсения и настройка кой знае къде ще отидеш”. 

Пф, да! Кой знае къде ще отида! Кой знае! Я веднага букване на един час, барем поспя малко вътре, пак няма да е лошо. 

В денят на духовното преживяване, тялото се опитва да ми подаде тревожните си сигнали. Коремът ми е на топка, изпитвам необяснимо притеснение, но хей - шшт, тихо, нищо не може да ме спре. 

Вече съм там, успокоявам се за миг, защото всичко е много приятно, влизам вътре, зазвучат избраните от мен звуци на джунгла, светлините постепенно изгасват и аз се устремявам на пътешествие към себе си. 

Като че ли в началото всичко е ок, да кажем, че някоя и друга интересна мисъл преминава, но бива зашита с бекхенд от пробладаващата и настанила се мисъл, която ми припомни колко ме е шубе от тъмното и как притичвам нощно време до тоалетната, именно защото е тъмно.

Но не - аз съм се затворила в капсула и очаквам да стана Ошо.

Изведнъж се сепвам, отварям очи, всичко е тъмно, не знам къде се намирам. Искам да отворя капсулата, за да ми влезе малко въздухче, но съм се завъртяла напълно наобратно и съм под единствената точка, от която не може да отвориш туй ми ти съоръжение. 

Мятам се като плескавица, сещам се, че има паник бутон, който ми казаха, че никой никога не е натискал, но съм готова да вляза в историята, само да разбера къде е. Не го намирам, не знам къде е и кърпата, влиза ми вода с магнезий в очите. 

Имаше една реклама, в която Силвия Кацарова весело пее, че всеки ден трябва да се пие магнезий. Изкрещявам наум - хей, Силвия Кацарова, по-тихо, взела съм си дозата за една година през очите.

В следващия миг успявам да намеря процеп. Вкопчвам се изтощена и дишам учестено. Изглеждам и се чувствам като участник в шоуто „Голи и изплашени - XL edition.“ 

Искам просто да избягам, но все пак решавам да устискам докрай, да се докажа сървайвър стайл, най-вече защото поне по някаква груба преценка не би трябвало да остава много. Когато хората от студиото ме питаха „Е, как беше?“, аз само казах „Хмм, много неща преживях“. Не питаха повeче.

Не, няма да го бъде с флотацията. 

Отивам на един семпъл, класически масаж и процедура за лице. 

Без екстремности, екзистенц и духовни търсения. Просто малко релакс. Смелите ми мечти от преди крушират в това желание: просто – малко –релакс. Всички у дома са строени, че мама отива да си вземе просто - малко – релакс, 

НО…

Вече съм легнала на масажната маса. Масажистката се оказва от разговорливите, което леко ме дразни, но решавам, че след няколко общи приказки ще млъкне. 

Разбира, че имам 2 деца и си викам: тва е, какво повече да ме пита. И тя не пита съвсем. Тя констатира.

„И какво сега? Мъжът ти работи от сутрин до вечер, а сега и двете деца гледа сам, а?“ 

Моля?! 

Решавам да не влизам с бутонките, защото все пак оперира с енергията ми, ще сменим цялото фън шуй на преживяването и ми отиде и този опит за спокойствие. 

Отговарям сухо да не го мисли него.

Преминаваме към процедурата за лице, наречена „Златна богиня“. Масажистката е пратеник на Дявола, сигурна съм. 

„Ехх, златна богиня си ти вкъщи с трима мъже, а“? Ъъъъ, ами сигурно, щом казваш. 

Тя сигурно ще ме научи как да готвя в казан, за да стига за всички като му дойде времето. Втори страйк. 

Но ето, че приключвайки с разни там серуми по лицето, аз невинно питам мога ли да си слагам грим след това или не. 

Тя: „Фон дьо тен? Защо, ще излизате ли? Или си носите фон дьо тен вкъщи? Днес сте го ударила на живот май, а?“ 

Аз съм сразена. После развъртах 10 възможни отговора, които можех да ѝ върна. Единият включваше и бухалка, но тогава само я резнах с „ПРОСТО ПИТАМ“. 

Когато си тръгвах от студиото и тя - разбрала, че живея наблизо и имам кола -  каза, че ето, вече съм си намерила студио, в което да идвам.

Ха-ха. Да, разбира се, до скоро. 

ДО НИКОГА, ЖЕНО!

В центъра на себе си

В едно южноафриканско племе имат традицията, ако някой направи  нещо лошо, цялото племе да го постави в центъра, всички да го заобиколят в кръг и в продължение на два дена да му припомнят всички добри неща, които е правил. 

Когато човек нещо сбърка, всъщност иска да му помогнеш. Затова и трябва се свърже отновo със своята добра природа, за което му помагат те. 

Аз имам моя интерпретация. Когато не съм успяла да свърша нищо друго извън домакинските задължения, заставам в центъра на... себе си и се обръщам към моите приятелки.  

Те могат винаги да ти напомнят коя си била, коя си сега и каква можеш да бъдеш. Ти си знаеш, разбира се, те само напомнят. Големите драми всъщност минават като песъчинка във времето, колкото и да не го усещаме, докато сме в тях. 

И от водовъртежа, който те е погълнал в момента - майчинство, кофти любовна история, проблеми в работата, оттам те вадят именно те, приятелките.

Жените са племето, шаманките, лечителките, воините, супергероите, които знаят материята, от която е съставен животът. Те са материята. Женското приятелство е сложно, но абсолютно фантастично, когато му хванеш спатиите. 

Затова имаш ли на коя мацка да се обадиш, когато ти е тежко, и с коя да изпиеш по един джин, когато е нужно, твoят дзен е много по-добър от... който и да е дзен.

Намасте, bitches!

Женско приятелство няма, казват някои. Джес Джонстън казва точно обратното и посвещава кратко есе на приятелките си. А ние няма как да не кимаме утвърдително с глава.

Искам да съм приятелка, при която отиваш, без да се прикриваш.

Искам приятелките ми да бъдат открити, когато сме заедно. Тежък ден? Не си се къпала цяла седмица? Минаваш през трудности? Не се чувстваш себе си? Чудесно. Бъди си такава и с мен.

Искам приятелките ми да знаят, че не трябва да се автоцензурират, когато сме заедно. Не трябва никога да ми казват "Надявам се това да не ти звучи прекалено зле, но..." Звучи зле. Нямам проблем да звучи зле. Бъди си ти.

Искам приятелките ми да знаят, че при мен могат да избухнат като вулкан, да се смеят като луди, да изплачат най-грозните си моменти, без да се почувстват съдени и за миг. Обичам ви по всички възможни начини и не искам да ходите на пръсти покрай мен. Бъдете такива, каквито сте.

Искам приятелките ми да знаят, че ще изслушам всичките им противоречиви мнения. Няма значение дали съм съгласна, или не – ще изслушам мислите ви. Не можеш да напишеш това, което мислиш във Фейсбук, без да настъпи разрив между теб и половината ти семейство и произволен брой непознати? Перфектно, нямам търпение да чуя нередактираните ти мисли. Бъди каквато си.

Искам приятелките ми да знаят, че съм тук, когато са несигурни. Не сте го измислили още? Все още се лутате насам-натам? Буксувате на място без ясна посока? Ще цопна с вас в цялата тая несигурна обстановка и ще ви налея чаша вино. Бъркотията не ме плаши. Бъдете себе си с мен.

Искам приятелките ми да знаят, че съм с тях, за да празнуваме успехите им. Не омаловажавайте постиженията си покрай мен. Искам да викам и пляскам на първия ред на всеки ваш успех. Искам да ми пратиш видео с първите стъпки на сина ти и искам скрийншот на имейла, с който ти казват, че си получила работата. Искам с мен да си себе си.

Искам приятелките ми да знаят, че никога не са ми "в повече". Бъдете шумни, бъдете забавни, бъдете гадни, бъдете луди. Обичам ви заради всичкото ви "в повече". Не си намалявайте звука и не редактирайте себе си, когато сте с мен. Бъдете себе си.

Искам приятелките ми да знаят, че няма как да "не са достатъчни". Бъдете уморени, бъдете празни, бъдете тихи. Когато ви свърши бензинът и имате нужда от дълга дрямка, аз пак съм на разположение. Бъдете каквито сте.

Искам приятелките ми да се чувстват абсолютно свободни да бъдат себе си с мен. Бъди си ти. С цялата ти умора, шумност, (нецензурирани) мнения, с всичките ти големи емоции. Бъди ти. Бъди си ти, облечена с тениска с лекета и с коса със сух шампоан, вместо измита, или пък ти с целия ти инстаграмски блясък и наскоро избелени зъби. Бъди ти. Искам да си себе си, защото приятелството е това: ти да си ти и аз да съм аз и да се обичам във всичко това.

Бъди си ти.

Това са Катлийн Савил и Олив Удуорд – 89-годишни дами със 78-годишно приятелство. После не ни говорете, че такова животно като женско приятелство няма. За тях ни разказва BBC East Midlands, а ние оставаме силно впечатлени от бодрия дух на двете приятелки, които решават да се преместят в дом за възрастни хора и да прекарат последните си дни заедно.

Запознават се като ученички, когато са на 11 години. Приятелството им избухнало веднага покрай игрите и закачките с момчетата. Катлийн и Олив са най-добри приятелки от 1941 г.!

Госпожа Савил смята, че ключът към дългото им приятелство е в това, че нито една от двете не обичала скандалите. "Знаехме, че ще сме приятелки завинаги от мига, в който се срещнахме. Тя означава много за мен. Ако Олив тръгне някъде първа, винаги се връща за мен", добавя Катлийн. "Ще сме приятелки и в рая."

Двете винаги са живели на не повече от 10 минути една от друга. А Олив се е преместила при приятелката си в дома за възрастни хора съвсем скоро. Тя споделя, че е била доста потисната в друг дом далече от приятелката си, а в момента е истински щастлива, че двете могат да са заедно по цял ден всеки ден.

"Ако съм нещастна или имам проблем, знам, че просто трябва да отида при Катлийн и веднага ще се разсмея", казва Олив.

Попитана какъв съвет би дала на хората, които искат да имат такова дългогодишно приятелство като тяхното госпожа Савил казва: "Отидете и вижте приятелите си. Не чакайте винаги те да ви търсят. Все пак за тангото са необходими двама."

Всички знаем, че интернет е едно емоционално място, където кряскането, обидите и скандалите са ежедневие. Когато хората са физически разделени и им се дава възможност да се скрият зад буквите и картинките, е много да лесно да се говори с персонални обиди, както и с обобщения. Обидите удобно заместват аргументите в спор, а често биват ползвани дори когато няма спор, заради чистото удоволствие да покажеш презрение към някого или определена група хора.

И сред купищата изрази, промъкващи се неконтролируемо и необуздано из разговорите къде на място, къде не, най-устойчивият и сигурен начин да обидиш някого е да го наречеш „бегемама“ по името на участниците в най-успешния интернет форум, създаван някога в България. А пък ако искате да сте по-съвременни, можете да обидите група жени с израза „мами“ или подигравателното „майчета“.

Кога думата майка, па макар и не точно в този си вид, стана обидна?

В общество, в което жената е постоянно подбутвана от свекърви, приятелки, добронамерени лица и телевизионни  водещи да се размножава, за да спаси народи ни от изчезване, да те обиждат на производно на „майка“ си е повече от странно.

Но преди да се впуснем в изследване как се стигна до тук, трябва да се има предвид, че жената е почти постоянен обект на отрицателни квалификации в обществото:

1. Ако няма дете, но има котка, значи е егоист, а вероятно е и грозна.

2. Ако има дете и котка, поставя в риск детето и капризничи с тази котка, сякаш котката е едва ли не по-важна от детето.

3 Ако има дете, но няма котка, то тя не е кой знае какво, защото има само едно дете.

4. Ако има три и нагоре очевидно няма сексуална култура и се е оляла с ражданията поради липса на хоби, интереси и образование.

5. Да не говорим за жени, дето нямат ни котка, ни дете. Такива вероятно са луди и няма да е кой знае каква загуба да се отървем от тях.

Така лесно можем да забележим, че едва ли не, единствената приемлива жена е тази, която имa две деца, а общественото мнение често има тенденция да гравитира най-вече около „полезността“ на жената, досущ като на домакински уред.

И докато разни страници, списания и предавания показват някакъв измислен и преувеличен образ на българската майка, облечена в носия, и превъзнасят нейната значимост по един доста фрустриращ начин,

в дигиталния ни свят да си майка е малко обидно и почти задължително – тъпо.

Но да се върнем на самото прозвище – бегемама. Години наред форумът с това име  беше мястото, където българските майки си обменяха информация – както полезна и смислена, така и понякога граничеща с абсурда. Това беше едно безкрайно поле на размяна на рецепти, съвети, страхове, притеснения, драми, а понякога и човешки трагедии.

И има защо.

Да станеш майка не е просто нещо. Тъй като съм минала точно три пъти през нещото, наречено бременност и раждане на дете, мога без да се поколебая да кажа, че това не са били просто някакви събития. Това са най-важните събития в живота на една жена, която има деца. Туй не значи, че жените, които не са родили деца, нямат най-важни събития, но веднъж родили, щат не щат, се сдобиват с най-важното събитие в живота си, дори и да не го чувстват така.

Най-малкото, защото носи такава изумителна емоционална, психическа, физическа и логистична промяна в живота им, че няма как да бъде пренебрегнато.

Щом станеш майка, оставаш майка за цял живот

и това е както доста страшна, така и страхотна новина. Същото се отнася и до осиновените деца като в случая моментът на осиновяване е сравним момента на раждане. Истински вододел.

И макар жените да са раждали деца от памтивека, всяка жена ражда своето дете, сякаш е първата жена в историята и нейното дете е първо и единствено. За нея това е събитие, което не само ще я вълнува цял живот, но и ще породи хиляди страхове, радости, проблеми и, нека си го кажем, скандали.

Уви, майчинството не се учи в училища и университети. То не е счетоводство, нито молекулярна биология. То е нещо, за което никога не си достатъчно подготвен и затова най-много имаш нужда да обмениш опит, да споделиш страховете си, да изкажеш болката си или да опишеш радостите си. Защото това е начинът да останеш емоционално и психически здрав.

Но това не значи, че щом участваш в разговора си тъп. Това не значи, че след като си помагате един на друг, сте тъпи.

Не значи, че след като споделяш, си достоен за презрение.

Когато използваме по обиден начин прозвището „мами“, внушаваме, че родилата жена се променя към нещо по-лошо. Че някога е била нещо значимо, а сега е малка, глупава и жалка в страховете и болките си. Най-тъжното е, че тази теория редовно се върти в главите на други жени, които не си дават сметка, че обиждат сами себе си.

Да отгледаш, обичаш и общуваш с дете е точно толкова достойно и трудно, колкото да водиш икономическо предаване. Не те прави по-добър човек, нито по-глупав, но със сигурност те прави по-смел.

А и нека не забравяме най-важното – почти всяка майка е и пълноценен индивид с призвание. Лекар, инженер, педагог или писател. И майчинството не обезличава и не намалява експертизата, която една жена има по даден въпрос. Напротив, обикновено влияе положително, защото почти всяка жена споделя, че

след раждането на детето си вижда света около себе си по друг начин.

Доста от нещата, които са ме направили по-уверена в себе си, съм научила в женските групи, тайните ни женски чатове, където сме жени с деца и жени без деца, но си споделяме, даваме си утеха, разтуха и понякога безобразно се забавляваме.

Да, в това общуване редовно се случват конфликти и самата аз виждам непонятни и непростими за мен неща – да снимаш голите полови органи на детето си, защото те е страх, че са възпалени или да даваш здравни съвети, когато главата ти нищо не отбира. Да съдиш. Да се присмиваш. Все неприятни неща.

Но в спомените си имам и спомен за това как лежах в болницата с гърди, твърди като камъни и в адски болки, и не можех да накарам третото си дете да засуче. Тогава просто драснах три реда през сълзи в нашата малка женска общност. Час по-късно една от жените долетя посред нощите с консултант по кърмене, която с нежност и внимание ми помогна да се справя.

И ако има разлика между първите ми две раждания и третото, бих казала, че третият път не бях сама. Имах приятелки. Приятелки от интернет. Бегемами, майки мили или просто мами. Аз предпочитам да ги наричам жени.

Думата „майка“ и нейните производни не е обида, а приключение, емоция и щастие.

Който не го разбира със сигурност не е бегемама, но не е и кой знае какво друго.

Ако ме попитат какво е най-голямото ми постижение за живота ми дотук, ще кажа, че вече 14 години и половина гледам деца и те са живи. И здрави. Може да ви звучи смешно и жалко, но това е най-голямото ми постижение и ако остане непроменено до смъртния ми одър, ще си отида напълно удовлетворен от живота човек.

Йоана Ганева - Иванова е при нас с един тъжен, поетичен разказ, който ни развълнува истински. И тъй като Майко Мила е минала по същия път, по същата тази самотна писта, знае, че децата порастват, а истинските приятелки остават.

Всичко започна между четвъртия и петия месец от бременността ми. Вървим си с таткото и кума и чувам думите "Ще станеш като тая, да знаеш!". И аз, гледайки напред, виждам сама женица да бута количка със средна скорост  9км/час из центъра и се припознах в нея. Предрекох някак съдбата си на самотен ездач. О да, изглежда наистина имам мръсна уста! А кумът ни е сочел една слаба майка с пеленаче и впит клин, но защо ли да се припозная в нещо хубаво. Като черна орисия, мръсният етикет, който си лепнах, остана. Е, да де, сама си го лепнах. Самотният ездач, но поне с брейв харт.

Да подчертая само, че до момента на сблъсъка с моята малка чикита, за мен животът бе 80 процента нон стоп говорене и 20 процента сън. Не обичам самотата, тишината, интровертна НЕ СЪМ и социалният живот ме зарежда, както Марешки зарежда цяла Варна. Но съдбата изигра своята поредна карта. Зимно малограмажно бебе, с ред хранителни разстройства.

"Не е лесно да си майка." За мен бе така лесно. Всяка трудност понасях стоически без рев и драма. Диванът винаги разпънат, телевизорът никога включен (да не го зомбирам от малко) и уелкъм май ню лайф! Ще се пръсна от гордост на моменти - много съм добра! Почти не се сещам за живота отвън, почти не ми липсва човешкия елемент.

Когато щерчи стана на 40 дни, хоп в болницата. Там срещнах първата си дружка по майчинство (засега и последна). Мина една незабравима седмица в отглеждане на бебета с абокати в болнични условия. Яко лафче, много хранене, стерилизиране на макс, скрабъл. А бе... песен! И си викам "Детето се оправя, аз май мога и да бъда социална и с други от гилдията".

Да, ама не. Раздяла в големия град и Йонката пак сама. Пролетта изглежда е дошла и започнаха разходките. Да, моята дъщеря няма да бъде забита в апартамента. Моята рожба ще диша свеж булеварден въздух и да, аз се връщам в тоя луд живот.

Понякога, като си помисля колко е дълъг пътят от нас до така популярната морска градина, разбирам, че животът е една 3-километрова писта, която трябва да се избута. Не ме разбирайте погрешно, за мен бутането на детето е уникална тренировка, свързана с 2-3 киткат сладоледа, половинка вода и колкото кафета успея да погълна. Бързайки, бутайки, черпейки се, разбирам, че съм самотният ездач.

Къде останахте, чудни дружчици? Къде останахте винени обеди... До вчера част от стадо/група консуматори по всевъзможни заведения, а сега просто поблизваща ескимо от поредната крайпътна лафка. И се питам, само мен ли съдбата забремени с желано бебе. И къде са те?!?! Моите приятелки еманципирани и силни?! Колко ли километри ще бутам сам саминка, през колко ли бара ще премина без да спра, колко ли студени коктейла пият Те - моите истински верни другарки?! А аз бутам ли, бутам! И продължавам да бутам вече 10-ти километър. Тук аверчета - йок, там аверчета-цък.

Да, правилно ме разбрахте, бях част от група и все още съм, но по трасето на количките съм винаги сама. Защо е толкова трудно да ми повярват моите момичета? Докато те работят или обливат потните си, стегнати телца на Спирита с билкови диджестиви и бири, моя майчина милост трябва наново да преустройва приятелския си кръг. Само за мен ли е проблем близо до 30-те да си намирам нови дружки по наакан памперс? Сякаш някоя фея иска да изтрие 10-20 годишни мои дружби и да ме забие на лю-лю забивки...

Но, аз съм там с нея, моята любов. Аз съм онази бързащата, онази, която няма мира. Не се припознавайте с мен по улиците, защото знам, че вашите истински любими приятелки ще бъдат с пеленаче в ръце заедно с вас! Бъдете всички бременни и никога така сами.

Самотния ездач