fbpx

Колкото и ожулени колене да сме промили като родители, все някога идва болката от разбитото сърце и за нея нищо не можем да направим. Колкото и да искаме. Няма нещо, което да кажем или да направим, за да прекратим тази болка веднъж завинаги. На всичкото отгоре често я чувстваме заедно с децата си. Ето как се справя с това Кейти Бингам-Смит - майка на един 19-годишен младеж с разбито сърце.


Големият ми син имаше връзка близо две години. Срещнаха се чрез общи приятели, когато бяха на по 16 години, и по всичко личеше, че имат по-хубава връзка, отколкото много възрастни, които познавам. Не бяха просто двойка, бяха и най-добри приятели и тя го провокира да правят заедно много неща, които той иначе не прави без семейството си.

Помня колко развълнуван беше, че отиват за риба. Караха каяци в реката и се пускаха с шейни през зимата. Имаха си любими ресторантчета, а тя го запали и по готвенето.

И макар че синът ми много-много не ми споделя лични неща, със сигурност можех да кажа, че нещо не е наред в последните няколко седмици. Той вече е на 19 години, има си свой живот и го виждам рядко. И когато видях, че се заседява вкъщи повече от обикновено, го питах дали всичко е наред. 

Смотолеви нещо и това беше. На мен ми беше ясно, че или нещо се е отчаял, или по-скоро се е изтощил, защото работата му изисква доста физически труд. Но когато си остана вкъщи на Нова година и дори не се чу с приятелката си по телефона, вече бях сигурна, че това не е на добре. 

Да гледаш как детето ти се измъчва с разбито сърце е меко казано болезнено. Не е както когато бяха малки и ожулваха коляно или се налагаше някой и друг шев. Тогава поне можеш нещо да направиш, за да не ги боли и да им помогнеш да се почувстват по-добре. Единственото, което можех да направя за сина си сега, беше да съм на разположение и да изчакам да се почувства лека-полека по-добре.

Нямаше как да му спестя болката. Абсолютно безпомощна съм и това ме вбесява. Затова реших да се консултирам със специалист как точно да се държа в тази ситуация. 

Потвърдете чувствата им

“Коментари, че ще го преодолеят скоро и че има още много риби в морето, могат да накарат тийнейнджърът ви да мисли, че болката, която изпитва, няма особено значение за вас. Вероятно изпитва и емоционална, и физическа болка заради раздялата”, коментира Ребека Толбърт, с която се консултирах.

Заявете ясно, че ви е грижа как се чувстват. Нека знаят, че сте на разположение да ги изслушате по всяко време. А когато това се случи, изслушайте ги, без да давате оценки. Предложете прегръдка, но не ги притискайте за повече информация, отколкото искат да ви дадат.

Кажете им, че сте на разположение

Ако тийнейнджърът не иска или не е готов да говори с вас, няма как да го накарате. “Някои тийнове се чувстват по-спокойни да се отворят и да говорят, ако сте седнали един до друг и гледате в една посока вместо един в друг”, съветва Толбърт. “Можете да предложите да отидете на разходка или да излезете да се повозите с колата. Да поритате или да посетите някоя местна забележителност.”

Не забравяйте, че минават през труден момент и поведението или навиците им може да се променят. В този период може да са по-докачливи или да се забият още повече в телефона или в социалните мрежи. “Вероятно детето ви използва всичко това като собствен механизъм за справяне със ситуацията. Ако можете, предложете други механизми за справяне като например спорт”, казва още специалистът.

Вероятността и вие като техни родители да страдате паралелно с тях не е малка. “Старата болка от предишни раздели може да изплува на повърхността, докато гледате как детето ви минава през нещо подобно. За да се погрижите за себе си, излизайте на онези разходки, за които споменахме по-рано - дори когато тийнейджърът не иска да ви придружи. Поплачете си, ако така го усещате. И се възхитете на способността ви да устоявате и да се възстановявате - вашата и тази на детето ви.”

Всеки има по един такъв приятел – човек, който знае как да те разсмее, дори когато умираш отвътре. А ако нямате, е време незабавно да се сдобиете с такъв, както съветва и Мери Лемб.


Крия се в колата по време на обедната почивка. Стаята за почивка на служителите е пълна и въобще не съм в настроение да гледам с колегите си картинки на кучета или да си говорим какво ще обядваме. Притеснена съм за едно от децата, защото след пет години в началното училище без никакви кой знае какви инциденти, само за последните две седмици съм била в кабинета на директора два пъти.

И написах на една приятелка: "Имам чувството, че го провалям. Къде бъркам?"

Отговор: "Спри. Обичам те, обади ми се след работа".

Обещах ѝ, че ще звънна. И нямаше как - тръгнаха ми сълзите. Плача на работа. Поне съм в колата. Телефонът ми звънва пак, отново е тя.

"Освен това днес при мен дойде мъж с оплакване от ужасно подут скротум и пенис, който се извивал на една страна... А аз все пак съм кардиолог."

И ето. Вече се смея. Ама се скъсвам от смях, нищо че бузите ми още парят от сълзи. Тази приятелка винаги успява да ме спаси. Има огромна вероятност в кардиологията изобщо да няма такъв човек, но ако има, надявам се да ми прости, че споделям. Но не искам да кажа това.

Мисълта ми е, че приятелката ми знае точно какво да каже, за да ме превърне от ревяща купчина самосъжаление в хилещ се човек само за минута.

Точно този тип приятели те държат над водата, припомняйки ти, че животът има и смешна страна, дори когато нещата изглеждат трудни. Тази приятелка може да смачка момента, в който си най-уплашен - най-тъжен, притеснен и съкрушен, и да го превърна като по чудо в момент, в който се смееш, без да очакваш. Тази приятелка ти напомня, че – да, това, че детето ти е лепнало бележка в училище, на която пише "Харесвам ги тлъсти и сочни", е тотално неуместно, и да, определено трябва да се поговори с него за това, обаче... това все пак е Sir Mix-a-Lot. Трябва ли да се казва нещо повече?

Тя е тази, на която се обаждам от болницата, когато 3-годишният ми син ми реши да глътне пирон. Свалил е някаква картина от стената в стаята си и някак си е успял да напъха пирона в устата си. Все още е доста мистериозно как е успял и защо изобщо е решил да го прави, но когато се появи на стълбите във въпросната вечер, докато аз седях на компютъра, изобщо не му повярвах. Не му вярвах, докато не видях рентгеновата снимка със собствените си очи.

След като отидохме по спешност в детската болница и прекарахме 24 часа под наблюдение, лекарите ни обясниха, че трябва да изчакаме да го изкара или да го доведем незабавно, ако има треска или повръщане, което би означавало, че червата му са перфорирани.

Та тогава казах на приятелката ми: "Много, много ме е страх".

"Всичко ще е наред", увери ме тя, "просто ще имаш много ако по ръцете си..."

"Ако...?"

"О, да, много, буквално. По ръцете ти, навсякъде, но всичко ще е наред."

И аз се разсмях, защото тя знае, че този тип "тоалетен" хумор винаги ми разсмива. Вдишах, издишах и избрах да ѝ повярвам. И тя беше права. Седмица по-късно след като бях обследвала огромно количество детски изпражения, изревах, че не мога повече и мъжът ми пое нещата. "Съкровището" излезе на следващия ден, още при първия му опит. (Все още смятам, че не е честно да обявява победата за своя.)

Това е приятелката, която никога няма да те осъди за който и да е от "провалите" ти. Всъщност искаш да ѝ ги споделяш, защото знаеш, че ще ти помогне да намериш смешната страна на всичко. Може да ѝ изпратиш снимка на много шикозната вечеря, която си успяла да направиш на въглен. Първоначално никак не си доволна от ситуацията. Може и да нямаш текстилни салфетки, но ако имаше, това щеше да е вечерята за тях - толкова специална трябваше да е. И в крайна сметка - пълен провал. Пращаш ѝ снимката.

И тя отговаря: "OMG".

И ето - вече се смееш. Децата питат какво ти става, но ти не можеш да обясниш. Просто има някой, който схваща трагикомедията в цялата ситуация. И изведнъж зърнена закуска за вечеря изобщо не изглежда като края на света.

А понякога този човек, може да е някоя майка във Фейсбук, която почти не познаваш, но успява да ти помогне да видиш нещата от смешната страна. Но ако си истинска късметлийка, имаш такава приятелка в живота си. Тя те обича и подкрепя до края на света и също така може да направи така, че да изкараш кафе през носа си на публично място от смях, дори в момент, когато си си мислела, че никога повече в тоя живот няма да се усмихнеш. (И да, точно толкова драматична персона съм.)

Тя е приятелката, която ти напомня, че макар животът да е доста тегав, също така е ужасно смешен понякога, и винаги е там, за да се увери, че няма да го забравиш.

Двеста пъти на ден се сещаш за приятел, на когото му предстои медицинска интервенция. Поне сто пъти си напомняш да звъннеш на друг, че днес има рожден ден. Телефонът ти седи отворен на месинджъра, в който се очаква да отговориш на някакъв елементарен въпрос зададен ти от трети. Междувременно се прескачат деца, кучета, котки. Едното трябва да спи, но реве, другото също, но си чопли носа, от него руква кръв, то почва да маже навсякъде... Звъни се на вратата - кой ш*бан досадник?! Съседката: “Забравили сте си ключа на вратата!” Благодариш засрамено и пак се хвърляш в боя. Накрая не си отговорил на съобщението, не си честитил рождения ден, не си звъннал на приятеля си да го питаш как е... И хем не си се справил много добре с родителството, хем и с приятелството не се е получило. Как да я караме с това чувство за вина чуди се и Бриан Рандал, която също не е много добър приятел.


Сигурна съм, че мнозина са изпадали в такава ситуация. Правиш си планове да излезеш с приятелка или я каниш на гости и накрая всичко се проваля. Може би си уговорила среща за игра и обстоятелства, които са извън теб, правят така, че да е невъзможно да се осъществи. Случва се. На мен ми се случва доста често. 

Има толкова много фактори, които трябва да са налице, за да се изпълни даден план, когато в картинката са намесени деца. Трябва да имаш предвид кой кога спи, кога трябва да се храни, колко време ще ти отнеме шофирането и, да, трябва да гледаш да не полудееш. И всичко това в името да направиш искрено усилие да си колкото се може по-добра майка. За съжаление, това да си добра майка, много често значи, че не си в най-звездната си форма като приятел. 

Страшно е трудно да гледаш хем да си родител с всичкия си, хем да си внимателен приятел. Понякога ми отнема дни да отговоря на съобщение и не е защото не ми пука! Просто съм заета да жонглирам със сто неща - майчинство, работа от вкъщи,  грижата на масата да има нещо прилично за ядене. 

Това не значи, че не искам или че нямам нужда от време с приятелите си. Имам въпиюща нужда да разпусна с приятели, да се помотая, да споделя, да пийна едно питие. Имам нужда да оставя детето си да играе с другите деца, докато майките просто седят и се опитват да си починат за две минути. 

Много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. 

Преди няколко дни си уговорих импровизирана среща за кафе с приятелка. Единственото удобно за нея време беше следобед - точно когато дъщеря ми трябва да спи следобедния си сън. И макар че се беше събудила в 6 сутринта, си казах “Няма проблеми, правим го!” Една пропусната дрямка няма да я убие. Обаче знаех, че това е лъжа. Защото познавам дъщеря си и знам, че като не е спала, е кисел, малък досадник. Има ли смисъл да казвам, че срещата беше съсипана от преговори, срам, игри на телефона ми и всичко приключи с моето тотално фрустриране. Сама си бях виновна. 

Понякога чувствам, че това, че поставям нуждите на дъщеря си пред своите собствени, е в противовес с модела на съвременната жена. Но сега осъзнах, че просто съм егоист. Разбира се, че имам нужда от време за себе си и че в някои ситуации ще се поставям на първо място, но си давам сметка, че трябва да го правя по начин, който няма да повлияе негативно на детето ми. 

Повече няма да се съгласявам на неща, които знам, че ще приключат катастрофално. Ако всеки път когато детето ми играе с твоето, се прибира вкъщи с ужасно настроение, което се налага да оправям цял ден, ще кажа учтиво “Не, благодаря!” Ако имаш нужда от помощта ми, ще трябва да напаснем графиците си, за да се случи. И ще се постарая да не се чувствам виновна, че веднага не съм скочила в колата и не съм дошла. Защото, да, цялата тази работа да си майка върви в комплект с доста чувство за вина. 

Да плаваш във водите на приятелството, след като имаш деца, може много лесно да заведе кораба ти към опасни, скалисти брегове. Всички правим най-доброто, на което сме способни, но понякога дори това не е достатъчно. Някой винаги ще се чувства пренебрегнат, наранен или изоставен. И като добавим към това и обществения натиск, който те кара винаги да искаш да си перфектен и да имаш най-добре държащите се деца, имаме рецепта за абсолютна неудовлетвореност. Просто си припомняй от време на време, че, ехо, и ти си човек, такива са и майките, с които искаш да се видиш - това малко сваля от товара. 

Приятелството е изключително важна част от майчинството - такава, която прави всичко по-леко и повдига духа ти - но животът се случва междувременно. Децата са кисели понякога, плановете не сработват и това е в реда на нещата. Има моменти, в които трябва да поставиш нуждите на детето си пред тези на приятелите ти или твоите собствени. И, надяваме се, тези, които те обичат, ще го разберат. 

Така че ако не отговоря на съобщението, ако планът се провали, ако не върна обаждане, обещавам, че все още съм на линия. Просто си проправям път през окопите на майчинството. 

Обещавам, че пак ще съм добър приятел, щом изляза от тях. 

Вече знаем от разказа на Надежда Илчева какво е да си майка интроверт и да не искаш да те закачат. А какво е да си срамежлива майка и да жадуваш да си кажеш с някого две приказки по градинки и родителски срещи, но да не знаеш как? Тонилин Хорнънг споделя откровено колко е трудно да се живее така, особено когато всички останали родители са си най-добри приятели.


Виждам как родителите на децата в детската градина си приказват. В следобедите докато чакат на паркинга си говорят с такава лекота, каквато аз никога не съм имала. Притеснението ми ме държи в колата малко повече от обичайното. Бих изскочила и бих разказала на всички колко срамежлива съм, обаче не намирам точните думи. Вече пет години откакто съм майка и пропускам най-хубавите майчински приятелства в живота си. 

Докато бях бременна, си мислех, че намирането на приятелка, с която да споделям възходите и паденията на майчинството, ще е лесно. Но също така си мислих, че ще е лесно мъжът ми да намери маса за преповиване в мъжката тоалетна.  

Представях си как срамежливата ми същност разцъфтява и аз успявам да се сближа с друга майка заради липсата на сън и достатъчно кафе. Сега вече опитът ми ме научи друго. До този момент единствената майка приятелка, която имам, е кучето ми, и връзката ни се основава на липсата на кафе и на това колко е плашещ пощальона. 

Все още търся приятелката, която ще мога да сложа на бързо избиране и пред която ще съм напълно открита. Пробвах да си намеря най-добра приятелка сред майките, които познавам, още преди да съм бременна. Надявах се, че някоя от тях случайно ще смени статута си. Не стана така. Тези приятели вече бяха избрали най-близките си, а аз бях изпуснала момента. И всичко това се усложнява от факта, че наистина съм много срамежлива. 

Вече години наред обяснявам на сина си, че трябва да говори, за да бъде разбран от околните, но човекът, който наистина има нужда да прави това, съм аз. Не мога да избягам от себе си. Срамежливостта е черта от характера ми, която притежавам още от времето, когато карах малката ми сестра да поръчва вместо мен в ресторантите. Ето защо вече на толкова напреднал етап от майчинската игра се чудя дали не съм изпуснала момента за сприятеляване. Всеки родител от групата на сина ми в детската си има приятел, освен мен. Не трябваше ли вече да имам своята най-добра приятелка?

Докато съм на паркинга, гледам останалите майки в прикритието на колата си и ми се иска да съм малко по-общителна. В началните фази на сприятеляването говоря много странни неща. Мозъкът ми замръзва и неловките паузи карат всички останали да се притесняват, докато аз се опитвам да измисля нещо друго, за което да си говорим, различно от Междузвездни войни. Като мине моментът на първоначалното опознаване, намирам комфортната си зона и мога да си говоря с всеки, но се страхувам, че никой родител няма да отдели толкова време, за да ме опознае. Идея си нямах, че ще е толкова трудно. 

Докато гледам другите майки и техните най-добри приятелки, се чудя дали не трябва да преустановя търсенето си. Кучето ми е разкошен слушател, а понякога точно от това имам нужда. Обаче има и дни, в които жадувам за по-дълбока връзка. С радост бих имала близка приятелка майка, която да разбира какво ми е, приятелка, която да се смее заедно с мен на родителските ни неволи и която да знае кога да донесе спешна шоколадова торта.

Понякога, докато чакам на паркинга, ми се иска да се скрия в колата си или да съм със сестра ми, която да говори вместо мен. Ясно е, че майчинството не е сред периодите в живота, в които човек се чувства най-удобно. Надявам се, че с времето родителите, които срещам, ще разберат особеностите на срамежливостта ми. Готова съм да бъда най-странното Аз, което мога да бъда, и ще се радвам да имам приятелка, която разбира, че стеснителността е моята особеност. Не съм изгубила надежда, че моята най-добра приятелка е някъде там – може би все още събира кураж да излезе от колата.

Момиче от Аляска е участвало в убийството на най-добрата си приятелка, след като човек с фалшива онлайн самоличност ѝ предлага пари, за да извърши престъплението, предава BBC.

18-годишната Денали Бремър от Анкъридж е обвинена в заговор за убийството на 19-годишната Синтия Хофман, извършено този месец.

Твърди се, че Бремър е изпратила чрез Snapchat видео от убийството на човек от Индиана - 21-годишният Дарин Шилмилър, който ѝ предложил 9 млн. долара за убийството.

Прокурорите заявиха, че случаят трябва да служи като предупреждение за родителите на тийнейджъри.

Според съдебните документи, Бремър е признала убийството на Хофман, извършено на туристическа пътека на 2 юни. Двете са описани в документите като "най-добри приятелки".

Твърди се, че убийството е извършено по поръчка на мъж, с когото Бремър се е срещала онлайн преди месеци. Той твърдял, че е милионер от Канзас, представящ се с фалшивото име "Тайлър".

Следователите твърдят, че са открили доказателства, че Бремър и Шилмилър ("Тайлър") са обсъждали през мобилни телефони план за изнасилване и убийство в Аляска. Момичето твърди, че е привлякло четирима приятели, за да ѝ помогнат в престъплението, като им предложила да им плати големи суми от кървавите пари.

Властите казват, че жертвата Хофман е била заведена с пикап от убийците в туристическата местност Thunderbird Falls в Анкъридж в деня на нейната смърт.

Семейството на Синтия Хофман казва, че тя е имала трудности в обучението. Баща ѝ Тимъти Хофман споделя пред Anchorage Daily News: "Дъщеря ми се довери на тези хора. Дъщеря ми просто искаше да има приятели. Сега трябва да я погреба".

Твърди се, че заподозрените са обвили главата и ръцете на момичето с тиксо и са я застреляли в задната част на главата, след което са избутали тялото ѝ в река, на около 48 км северно от Анкъридж.

16-годишният Кейдън Макинтош е обвинен, че е изстрелял фаталния изстрел с пистолета на Бремър. 19-годишният Кейлъб Лейланд и двама непълнолетни тийнейджъри, които не са назовани, поради възрастта си, също са сред обвиняемите.

Шилмилър, който се намирал на 6 400 км от местопрестъплението в дома си в щата Индиана, е наредил на Бремър жертвата да бъде изнасилена, преди да я убият. Полицията твърди, че няма доказателства, че убитото момиче е било сексуално малтретирано.

Прокурорите твърдят, че Бремър е изпратила видео и снимки на поръчителя Шилмилър в Индиана по време на извършването на убийството. От ФБР заявяват, че текстовите съобщения между двамата показват, че Шилмилър насочва Бремър как трябва да нападне момичето.

Твърди се, че дрехите и личните вещи на жертвата са били унищожени от нападателите.

Бремър също така е обвинена, че е изпратила съобщения на семейството на жертвата след убийството, за да им каже, че тя е била откарана в друг парк в Анкъридж.

От полицията в щата Индиана, разпитали Шилмилър на 9 юни, заявяват, че той е признал, че е подвел Бремър и че е обсъждал с нея втори заговор за убийство. В момента се очаква екстрадицията му в Аляска, за да се изправи срещу обвиненията.

Твърди се също, че той е изнудвал Бремър да насилва сексуално деца, заплашвайки я да разкрие убийството на Хофман, ако тя не се съгласи.

Полицията казва, че по време на разследването са открили в обмена между двамата изображения със сексуално съдържание. Твърди се още, че Бремър е признала, че е заснела видеоклип със сексуално насилие над 8- или 9-годишно момиче, както и на 15-годишно момиче, и ги е изпратила на Шилмилър.

Всеки от обвиняемите е изправен пред затвор до 99 години, ако бъде признат за виновен.

На пресконференция във вторник агентът на ФБР Джефри Питърсън изказа строго предупреждение към други потенциални престъпници.

"Ако чувате гласа ми, не само в Аляска, а навсякъде другаде, и седите в мазето на майка си, планирайки да извършите някакво престъпление с мисълта, че сте в безопасност, защото сте далеч, не сте", каза Питърсън. "Ще ви открием. И ще ви върнем тук, за да се изправите пред правосъдието."


По темата:

Идеалната майка, шеф, съпруга, приятелка и дъщеря! Хаха, извинявайте, че се смеем, но нима всяка една – или почти всяка една – от нас, не се опитва да бъде поне три от тези неща едновременно??

Разбира се, че сме много, но нека не си говорим глупости – никоя от нас не е успява да е перфектна в така поставените роли. Не е идеална и Емет, една наглед почти перфектна във всичко жена, която обаче се чувства мнооого зле, когато дори за миг се отклони от „правия път“. Път, който тя сама си е начертала и гледа в него като кон с капаци (който се припознае в този образ, да мине крачка напред).

Това е в общи линии сюжетът на новия сериал по Fox Life “Почти перфектна“ (I feel bad), чиято премиера ще видим на 18 май, събота, от 23.50 часа.

Какво се случва в главата на тази почти нечовешки идеална жена?

Да, тя се чувства зле, когато има еротични сънища с някой друг, а не със съпруга си (да не дава Господ, на никоя от нас не се е случвало!)

Да, тя се прави, че тези деца не са нейни, когато те решат да се държат като малки вампирчета и вършат пакост след пакост на публични места (не, И ТОВА не ни се е случвало, въобще даже!)

Да, тя използва подчинените си в работата (хахахаха, не думай!)

Разбира се, всичко това е нормално. Защото всички сме така, дайте да си го признаем – кой има такава сила на мисълта и подсъзнанието, че може да контролира сънищата си, поведението на децата си и да бъде изряден в работата по 24 часа в денонощието всеки ден?

Няма такъв човек!

“Почти перфектна“ е чудесна съвременна комедия, която идва като балсам за душите на майките, особено тези, които живеят непрестанно с чувство на вина и усещането, че всичко им се изплъзва от контрол.

Не се шашкайте. Не се паникьосвайте. Позволете си да бъдете по-слаби, по-неорганизирани и по-големи егоисти, и ще ви олекне. Защото така правят нормалните хора – ще ни го покаже и Емет в комедията, създадена по романа I Feel Bad: All Day. Every Day. About Everything от Орли Аусландер.

Да, няма да се чувства хубаво от това, но пък ние можем, вместо нея, да усетим облекчението, когато си признаем, че действително няма необходимост да сме нонстоп идеални – а и никой не го очаква наистина. Пробвайте да охлабите малко самоконтрола и ще видите сами… всичко ще бъде наред!

Много разкази за коледни подаръци и преживявания прочетохме, но това ни влиза в топ 10! Снежана Апостолова ни изпрати този разказ за необичайния коледен подарък, който е направила на 7-годишния ѝ син - пътуване със самолет от Варна до София и еднодневна екстремна екскурзия в столицата. При това - в компанията на приятелка с още две деца. Както можете сами да отгатнете, нещата не са протекли по мед и масло, но поне всички ще се посмеем на техен гръб!

******************************

Искате ли да ви разкажа за нашия коледен подарък?

След като Х години бяхме неуморен донор на Хиполенд, Джъмбо и Комсед, стигайки до положение, в което вече не е останал неподарен подарък от преждеспоменатите магазини, ми хрумна „гениалната“ идея Дядо Коледа да донесе на сина ми билет за самолет. Той ще стане на 7 през януари и досега не се е возил на самолет.

На всичкото отгоре привлякох за идеята и една моя приятелка – тя реши да се включи с нейните 2 деца - на 5 и 8 години, момче и момиче, да пътуваме заедно за 1 ден до София със самолет.

Речено-сторено. План: на 28 декември взимаме вечерния полет Варна- София, спим при приятели , на другия ден отиваме на Зоологическа градина, плюс музей по избор и вечерта - обратно.

Така, дотук добре. Дойде заветният 28 декември. От 06,45 започваме да броим часовете до тръгването. Според вас колко пъти беше зададен въпросът: „Кога тръгваме?“. Аз спрях да броя на 999-тия път.

В 19 ч. най-сетне потегляме от вкъщи. През цялото време се чудя това дете как не си поема поне малко въздух между въпросите: Кога ще пристигнем?, Какъв цвят е самолетът?, Защо тате няма да идва?, Какво ще ми купиш от София?, Това ли е летището?, Какво ще ми купиш от София?, Защо не отговаряш?, Какво ще ми купиш?, Къде е бате? (големият ми син предвидливо не поиска да дойде), Къде са Ния и Филип? (това са приятелите, с които пътуваме), Какво ще ми купиш от София?

Тук вече бях готова да се връщам, но нейсе. Качваме се на самолета, потегляме.

Едното дете започва да крещи „Помощ, ще скачаме ли с парашут?“, другото - „Урааа, излетяхме!“

Пътниците мълчат.

Капитанът обявава: „Зона на турбуленция, моля, сложете коланите “.

Самолетът се разтриса, аз пребледнявам. Детето крещи “Урааа, обичам въздушни дупки!“

Пътниците мълчат. Другото дете се провиква „Аварийно кацанееее!“

Всички започват да се оглеждат, аз се правя, че ме няма.

Решавам да питам стюардеста може ли да заведа моя син да зърне пилотската кабина - мечтае да стане пилот, обяснявам. Тя супер любезно се съгласява.

Отиваме. Първото, което пилотът пита, е “Какъв искаш да станеш, моето момче?“

Моят се изцепва:

„Миньор!!!“

Най-сетне, в 22.20, кацаме. Братовчедът ни чака, ние отиваме у тях, приятелката ми отива да спи при техните приятели. В колата детето заспива, но продължава да мърмори насън: “Кога ще отидем в Зоологическата, какво ще ми купиш от София?“.

Пристигаме. Прегръдки, целкувки, моят се активира..., беснее още 2 часа. В 01,30 заспива. Аз се въртя цяла нощ, не мога да спя на чуждо място.

В 8 ставаме, чуваме се с приятелката ми и се уговаряме да се срещнем в 10.30 пред Зоологическата, че да изпреварим тълпата и да има места да паркираме. В 10.29 сме на мястото, пукната кола няма. Идват и те.

Влизаме – единствени посетители сме. Явор пак започва - Какво ще ми купиш за подарък? Какво ще ми купиш? Добре че в това времем носорогът започна да пишка, та той се разсея от внушителната гледка.

Започва голямото плюскане - уж не бяха гладни, а се започна от входа: Гладни смее!Добре че си ги знаем и сме готови с баници, солети, мандарини, вода, сок и други. Раниците започват да олекват.

Стигаме до мечката – замерят я с парчета от портокал под предлог, че ѝ дават да яде. Ужас, добре че няма други хора.

Работници, които правят някаква декоративна оградка, ни гледат странно. Няма как да се направим, че тези деца не са наши. Приятелката ми вика - "Ако не престанете, ще ви пуснем при тигъра!!"

Единият работник мърмори: “Какво ви е направило животното?“ Колко вярно...

След час и половина най-сетне сме на изхода и решаваме да хапнем някъде. Стигаме до пицария в центъра. Всички са много гладни, поръчваме. След като пристигна храната, установяваме, че сме поръчали за 2 дена напред... Междувременно децата бягат из пицарията, в тоалетната влизат поне по два пъти, уж да си мият ръцете. Не искам да знам какво правят там.

Сервитьорката, в опит да ги укроти, идва с някакви моливи. Всички искат едновременно кафявото. Сбиват се, сервитьорката съжалява, но е късно.

Дават ни останалата храна в кутии и ни изпращат по живо, по здраво. Мисля че бяха готови и да не платим, само и само да се изнесем...

Отиваме в Природонаучния музей. Минаваме всички етажи за отрицателно време. Мисля че касиерката не успя да преброи парите за билетите, когато вече хуните ни трополяха надолу. Май отгоре чух ръкопляскане и откъслечни викове “Ура!!”, от сътрудниците по етажите, които ликуваха, че нищо не успяхме да счупим.

Излизаме. Аз и Дени сме капнали, нейната приятелка ни кани да отидем у тях до полета - живее наблизо, в пряка на Витошка. Колебаем се, но сме толкова уморени, че не чуваме вътрешните ни гласове, които ни предупреждават с тези 3 деца да не атакуваме хорските къщи.

Пристигаме. Домакинята любезно прави пуканки на децата и ги инсталира в другата стая да гледат филм. Ние сме се проснали на дивана и дишаме тежко след преяждането в пицария и трамбоването нагоре-надолу.

Изведнъж се чува адски писък, подскачаме като ужилени – единият от нашите се почуствал заплашен и... оскубал момиченцето на домакините. Домакинята се връща с шепа руси косми в ръка... майко мила!!! След малко всичко утихва, децата са разделени в две стаи, тишина, ние пием кафе.

Уви, за кратко, след малко се чува трополене, нашите 3 и техните 2 нахлуват в хола, всяко с по един Нърф в ръка. Настава канско крещене.

Боже, кога ще стане 19, да тръгваме??

Домакинята е супер готина и не ни изгони, мъжът ѝ - също! След нас вероятно ще намират още 3 дена пуканки из цялата къща и ще се нуждаят от основно подреждане също.

Стигаме до летището. Минаваме проверка, забравила съм шише с вода в чантата. Служителката безцеремонно изсипва съдържанието ѝ в панера. Моят се обажда:

„Мамо, нали работиш на летището, защо те проверяват?“

Умирам от срам, отново...Служителката ме гледа криво.

Как да е, прибирам „сергията“. Отиваме на гейта. Естествено, пак решават, че са гладни, изяждат последните запаси. Крещят, че искат вода, но няма откъде купим. Останалите 119 пътници ни гледат със съжаление.

След малко започва гоненица - Слава богу, има много хора и успешно се правим, че децата не са с нас.

Оставаме последни, качваме се на автобуса към самолета. Намираме местата си. Децата се скарват кой с кого да седи. Всички пътници около нас ни гледат със съжаление.

Излитаме, сега вече и аз искам да викам: “Ура! Прибираме се!”

След малко идва стюардесата и ни предлага вино. Ехаа, как позна??

Кацаме. Искам да целувам земята, но се качвам на автобуса чинно.

А отвън татковците ни посрещат и питат невинно:

„Как прекарахте?“

Ин витрото е от много важните за Майко Мила! теми. Писали сме по нея няколко пъти - започнахме я с личната история на Диана Кръстева Моите недоносени бебета, моите малки герои, последвана от разказа на Илинда Евтимова Как се роди нашата прекрасна грешка, по темата се включи и Неда Дойчинова от сдружение "Зачатие" с текста си Зачатието възможно, а може би най-силният текст беше този на Кирил Гурбетов - един мъж, който мечтае да стане баща - Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание. 

И понеже сега сме в месеца на коледните чудеса, продължаваме темата с един анонимен разказ за това как мечтите се сбъдват, понякога с помощта на добър приятел. Ние пожелаваме на всички, които изпращат годината с тази мечта, да я видят реализирана догодина - така, както се е случило на днешната ни авторка.

*************************************

Този текст е за всички онези жени, които имат страх от ин витрото и предпочитат да
осиновят дете, вместо да опитат да забременеят чрез репродуктивна медицина.

За всички, които са чували за кошмарните инжекции около процедурата „ин витро“, че не се получава от първия път и всичко е комерсиално.

И най-вече за една много специална, настандартна приятелка, която ми записа час (без мое знание) за преглед именно при една такава лекарка, в една такава болница, и ми направи най-милия коледен подарък.

Та, наближава Коледа. Навън е снежно, в очите ми има сълзи, а до мен спят 2 малки бебчета, близнаци на 6 месеца, за които това ще е първата Коледа в нашия дом.

Но нека започна отначало.

И при нас не се получаваше със забременяването. След около 5-6 години в опити се разбра и проблемът – беше в съпруга ми. Изживяхме си кризата, доколкото може да се изживее при мисълта, че може би няма да имаме деца.

Аз исках да осиновяваме. Съпругът ми искаше да пробваме с ин витро.

Мисълта за всички инжекции, с които ще ми надупчат корема (и не само), споменът от всички несполучливи истории на мои близки, хормоналните нарушения, за които бях чувала, надебеляването и най-вече надеждите, които те крепят през всички тези процедури и накрая негативния тест за бременност – само една чертичка, не ми даваха мира.

Нямах никакво желание да стартирам нещо, което ще завърши с отрицателен край. Разбити хормони, разбита психика, още по-разбити взаимоотнощения с партньора. Бях категорична: не на инвитрото!

И така си минаха още 2 години в мълчание и чакане да „се появи“ нещо, да се случи нещото, да вземем някой ден някакво решение.

За щастие, някой друг беше взел едно решение вместо мен. Иначе казано, моя близка
приятелка бе решила на всяка цена да ми направи един нестандартен коледен подарък, без значение дали ще ѝ проговоря отново или не.

На 13 януари 2016 ми звънна телефонът. Непознат номер. Гласът отсреща отсече:

Моля да ни потвърдите записания час при др Х в болница Y.

Аз: Моля? Какъв час?

Тя: Имате записан час за преглед при др Х. Трябва да се явите със съпруга си.

Казах само „Потвърждавам“ и затворих.

Бях бясна на съпруга ми. Разбира се, реших, че той е замесен в цялата тази история.

След кратък разговор вкъщи се разбра кой ни е записал часа и известно време не исках да чувам приятелката, която беше решила да се намеси по този начин в личния ни живот.

Явихме се на прегледа, започнаха се едни изследвания, истини за това кое-как- какво-кога и някак нещата вървяха към целта – инвитро, без да разбера.

Минаха близо 10 месеца, дойде септември и изведнъж аз вече имах час за трансфер на многото оплодени яйцеклетки, които „се получиха“ от мен и съпруга ми.

Чудо!

И трансферът беше зад гърба ни. Дойде най-тежкият момент – чакането. Чакаш да минат 2-3 седмици и да си направиш тест за бременност. По цял ден лежах на дивана, строго ми забраниха какъвто и да било стрес, движения, работа и т.н. Та, лежах, мислех, молих се, мислех, ядях и пак мислех. Не знам дали можете да си представяте какво е да чакаш резултата от близо 10-месечните исзледвания, инжекции и упойки!

Изтекоха 20-те дена и дойде денят с голямо Д. Събудих се с огромна надежда, че се е
получило. С усмивка си направих теста, но, за съжаление, се разплаках, когато видях резултата.

Беше негативен. Една чертичка.

Избърсах сълзите, преглътнах и си повторих няколко пъти, че няма да изпадам в депресии. Съобщих новината на съпруга ми, но той отказа да приеме резултата. Сипах си чаша вино и запалих цигара след дълга пауза от тютюнопушенето.

Имах 3 теста за бременност вкъщи, оставаха ми 2. Реших да не ги изхвърлям. Все ще ми потрябват...

След няколко дни си направих втори тест. Една чертичка. Отрицатен. Винце и цигарка помагат.

Аз заживях с мисълта, че не е станало. Съпругът ми не искаше да приеме резултата. След още седмица си направих трети тест.

Две чертички. Положителен. Онемях.

В момента си седя вкъщи на дивана, снегът белее навън, а до мен спят двете ми най- мили същества.

Близнаците - най-прекрасният коледен подарък, който някога съм получавала.

Нестандартен подарък от една нестандартна приятелка.

Инвитрото се получи. От първия път. И знаете ли - пак бих минала през всички процедури. Нека ми забият всички налични инжекции. Резултатът си заслужава.


Преди няколко дни пуснахме анкета в страницата на Майко Мила! във Facebook анкета на хора, които проучват опита на родителите с услугите, предлагани от детегледачки. Под тази публикация читатели коментираха темата от собствен опит и един от тях - Мая Рангелова, след това ни изпрати кратък, но нагледен списък на нещата, които истинската детегледачка НЕ трябва да прави! Защото на всички е ясно, че детегледачката има доста задължения по децата, но и доста неща не ѝ влизат в работата и не следва да бърка в тях, понякога и буквално - като например в хладилника. Както и в гардероба или чекмеджетата! Излизането на по бира с мъжа ви също не е много желателно, а ако я видите да се въргаля в чаршафите ви с оправданието, че е видяла да скача бълха и я гони, да знаете, че нещо категорично не е наред! Авторката ни дебело и изрично подчерта, че описаното в следващите редове НЕ се е случвало в нейното семейство, а жената, на която поверява децата си, е прекрасна. Всичко написано е сбор от чуто, видяно и прочетено в други случаи, с други хора.

*********************

1. Една детегледачка не трябва да мрази децата. Те не са виновни, че тя не си е намерила друга работа, че се развежда/омъжва, че в момента хич не ѝ до техните хленчове и капризи, че ѝ се е сторило, че работата е лесна (колко му е да гледаш едно дете!), че работата не е доходна, а ако е доходна е много изнервяща, че е вече на възраст и т. н. Децата не са виновни!

2. Една детегледачка не трябва да се чувства в чуждия дом като у дома си. Не яде непоканена, не рови в хладилника, не взима храната на децата. Не ляга в чуждите чаршафи, не проверява как домакинята е сгънала прането и не разглежда чужди книги, компютри, пари.

3. Една детегледачка не е приятелка на майката. Детегледачката помни, че това е нейният работодател и колкото и неизбежно да е сближаването (ако и двете са нормални жени), не си позволява фамилиарничене и навлизане в личното пространство. Опазил Бог да си го позволи с таткото!

4. Една детегледачка не познава жаргона, диалектите на българския език и ненормативната лексика (за незавършилите филология – псувни и цинични изрази и думи). Ако чуе такива неща от детето, за което се грижи, обяснява, че тате се е объркал и е казал това без да иска.

5. Една детегледачка не си мисли, че това са нейните деца и може да ги бие, обижда и наказва. Не че и собствените трябва, ама…Максимумът, който може да си разреши, е строго смъмряне – тихо и насаме.

6. Една детегледачка не забравя, че най-компетентният човек по отношение на обгрижване и възпитание на децата е майката. Напомням, че говорим за нормални хора. Не дава непоискани съвети, не разказва как едно време баба ѝ е прала бебешките дрехи на реката и т. н.

7. Една детегледачка не е информационна емисия. Тя не разказва по детски площадки, магазини и пред входа за семейството, в което работи, не обсъжда с кого е видяла бащата и как майката смесва бели и цветни дрехи при пране.

8. Една детегледачка не мисли, че е перфектният педагог. Тя изпълнява изискванията на родителите, чете и се самообразова, за да бъде от полза на децата. Прилага прочетеното с разрешението на майката и не води децата на „фън-шуй“, например.

9. Една детегледачка не се мисли за центъра на детската вселена. Тя поддържа имиджа на родителите пред децата, напомня им, че това са хората, които ги обичат най-много и учи с тях „Мила моя мамо, колко те обичам“.

10. Една детегледачка забравя всичко горенаписано, ако животът и здравето на децата са застрашени от собствените им родители. Напуска и цял живот нощем гледа тавана и гълта хапчета или защитава децата по начин, който ѝ се стори най-удачен.

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Преди да роди, човек си живее добре. Ходи наляво-надясно, работи, забавлява се, среща по някоя и друга ужасна особа, но окрилен от наличието на личен живот, подминава, мърморейки, и забравя след ден или два.

Но всичко това се променя с раждането. Един ден току-що родилата майка слага бебето в количката, взима си дисагите и отива в градинката, за да открие НАЛИЧИЕТО НА ДРУГИТЕ МАЙКИ.

Майките в градинките са просто ужасни. Те говорят, оплакват се, дрънкат за деца постоянно, дават съвети, пушат, пият кафета, не пушат, не пият кафета. Имат маникюристка, от която научават всичко за отглеждането на детето, имат докторска степен по психология и социални науки и знаят всичко за отглеждането на детето.
Когато една жена роди, дори част от собствените ѝ приятелки се трансформират в опяващи досадници.
Самата аз така виждах нещата в началото. И не можех да си обясня защо се дразня толкова много. После минаха години и всичко се изясни:

  1. НЕ ОЧАКВАЙТЕ В ГРАДИНКИТЕ ДА СРЕЩНЕТЕ НАЙ-ДОБРАТА СИ ПРИЯТЕЛКА – Преди да имате дете, ходили ли сте безцелно по улицата, спирайки непознати хора с цел да завържете близко приятелство? Не, разбира се. В градинката срещаш съвсем случайни хора и независимо дали са с деца, или не вероятността да ти допаднат клони към 1 на 1000, освен ако не си някой широкоскроен човеколюбец, което аз не съм. Много по-вероятно е да срещнете луди, изморени, депресирани или досадни хора. Това не е защото майките са неприятни, а защото хората са такива без оглед на пол и занятие. Но досега не ви се е налагало да го забележите толкова отчетливо.
  2. НОРМАЛНО Е ДА СТЕ НЕУВЕРЕНА – Когато човек съвсем скоро се е сдобил с първото си дете, всяка забележка или въпрос разклащат крехкото самочувствие на майката или просто дразнят. Паниката, че може би наистина е трябвало да сложите терлици на детето, както ви е посъветвала онази майка с оранжевата количка, може да ви изтощи, напрегне и озлоби. С годините това напрежение изчезва и желанието да докажеш, че си прав се стопява. Най-малкото защото понякога е трябвало да сложиш терлици, а понякога – не, и "онази с оранжевата количка" може да е права, а може и да не е, но с времето проумяваш, че това не е от значение. Огромна е разликата между това как гледах на майките с първото си дете и как сега, докато разхождам третото. Забелязвам, че повечето всъщност са притеснени и едно "абе, идеално се справяш, супер си и детето ти е супер" е идеалният начин хем да затворите тема, хем да оставите добро впечатление. А ако някой ми направи забележка, че детето ми яде камъни или е паднало във вира, вече не се ядосвам, а благодаря и го вадя за единия крак.
  3. ГЛЕДАЙТЕ СИ ВАШАТА РАБОТА – В нашето общество се счита за нормално да даваш съвети като видиш майка с дете. Съгласете се, че докато сте била съвсем сама и сте се разхождала по улицата надали ваши връстнички са ви спирали, за да ви кажат "Извинявай, но защо си без шапка, ще настинеш" или "С тази къса пола, ще те надуха вятъра". Но щом си с дете, всичко е позволено. С други думи, някой грубо нахлува в личното ви пространство, използвайки детето за повод, което е изключително неприятно усещане. Това, обаче, не цели отрицателен ефект. У жената се събужда стадният инстинкт за опазване на всички малки наоколо и понякога не може да се сдържи да не даде някой съвет. Уви, ние за това сме хора, за да се сдържаме. Та, сдържайте се и си гледайте вашите деца. Била съм свидетел на сцени, при които мои много възпитани приятелки са гледали как детето ми прави нещо абсолютно неприемливо за тях и по лицата им се изписва титаничното усилие да си замълчат. Това се нарича способност да оставиш другия да вземе своите решения и да, понякога коства ужасно много усилия.
  4. С ЧАСОВЕ СЕ ГОВОРИ САМО ЗА ЕДНО И СЪЩО – ужасно е досадно. Това, обаче, също има своята изключително полезна функция – а именно, обмяната на опит. Преди години, когато не е имало интернет, това е бил начин да разберете всяка майка какво прави, на какво се е научила и да го приложите. Сега, когато всичко може да прочетете навсякъде, тази практика става особено дразнеща за родители като мен, които ненавиждат да дрънкат за пюрета. Но трябва да признаем, че тя е изтъкана от здрав разум, инстинкти и полезни последици.

Та така. Погледнете позитивно. Аз се научих. Майките на площадката в голямата си степен няма да ви харесат, защото са случайно подбрани, недоспали, изморени индивиди. Това не значи, обаче, че ако сте особено смела и добронамерена, няма да си намерите някоя майка, с която да пиете маргарити, да си говорите за Зейди Смит, да ходите по изложби и да си помагате една на друга.
Или каквото обичате вие да правите. Може да са мъфини, индийски сериали и намаления. Няма значение.

Съвет: Заслушвайте се понякога в разговорите на другите майки. Аз съм научавала изключително интересни неща. Просто приемете, че не е интересно. Поне в началото. Все едно учите за скучен изпит. Но майчинството, като всяко нещо, е умение и вие не се раждате с него. А от една жена, която има дете само с половин година по-голямо от вашето, можете да научите много неща.

cross