Публикуваме писмо и отговор на специалист, част от рубриката на Independent „Скъпа Викс“. Виктория Ричардс е автор в секцията Voices на Independent, редактор на бюлетина Independent Women и консултант в „Скъпа Викс“, където дава съвети за любов, работа, семейство и връзки. Била е репортер, редактор и колумнист.
Скъпа Викс,
Дъщеря ми, която е тийнейджърка, се събира със смесена приятелска група – всички са свестни деца и се разбират много добре. Често им позволявам да „висят“ у дома в петък, но досега ситуацията винаги е била свързана с „вземане в 22:00“. А сега тя ме моли настойчиво да ѝ позволя цялата група – включително момчетата – да пренощува заедно за 14-ия ѝ рожден ден. И аз съм раздвоена.
От една страна, искам да ѝ покажа, че ѝ имам доверие – говорим открито за секс и за тялото, и не се тревожа прекалено, че наистина би се случило нещо неуместно. Но от друга страна, не мога напълно да изключа такава възможност и ме измъчва мисълта, че ако се случи нещо нередно, това ще стане под моя покрив и следователно ще е моя вина!
Не искам детето ми да се чувства зле, след като не е направило абсолютно нищо нередно. Също така не искам тя или приятелите ѝ, които са чудесни деца, да си мислят, че се съмнявам в тях. Тя не разбира защо казвам „не“. Как да ѝ обясня това?
Скъпи загрижен родител,
Какво облекчение е да прочета имейла Ви. Преживявала съм нещо много сходно – и също се тревожа как да покажа уважението към детето си, без да подкопавам вярата и доверието си към него.
Идеята, че децата ни може да правят нещо, за което не са готови, звучи обезпокоително и може да бъде плашеща, знам. В един момент всички ще трябва да пуснем юздите и да им позволим да се справят сами – да правят грешки и да се учат от тях. Желанието ми е, когато това се случи, да съм създала топло, любящо и приемливо пространство, където децата ми да могат да задават въпроси и да искат помощ, ако имат нужда. И изглежда, че сме на една и съща вълна.
Ако дъщеря Ви беше на 16, 17, 18 години… може би бих казала нещо различно – че не можете да контролирате какво се случва, че трябва да приемете, че тя ще прави избори – и че вие можете само да бъдете до нея и да се надявате, че ще вземе правилните решения, базирани на това, на което сте я научили: да бъде независима, да обмисля (и да е внимателна към другите). Да се грижи за себе си и тялото си. Да разбира какво е да си съгласен.
Но искам да Ви уверя, че на тази възраст – въпреки че е почти сигурно, че имате право и че нищо неподходящо няма да се случи – всъщност смятам, че взимате правилното родителско решение, като казвате „не“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не искаме да демонизираме децата си, но всички знаем, че тийнейджърите може да действат прибързано, импулсивно, да взимат глупави решения, без да осъзнават напълно сериозността на действията си в момента. Често тийнейджърите са по-емоционално реактивни и им е по-трудно да обмислят нещата, защото мозъкът им все още се развива – особено префронталният кортекс, който отговаря за анализа и оценката на риска.
На 13 години дъщеря Ви и нейните приятели просто не са биологично готови да вземат ясни, рационални и правилни решения през цялото време. И не виждам нищо лошо в това да демонстрирате малко повече протекция, докато не узреят.
Що се отнася до това как да ѝ обясните, аз бих казала нещо такова:
„Знам, че е дразнещо, но когато сте тийнейджъри, нещата са малко по-различни. Когато сте на 13 или 14 години, момичетата и момчетата порастват и невинаги взимат най-добрите решения. Знам, че си отговорна и заслужаваш доверие и винаги искаме да бъдеш независима. Просто мисля, че нощуването с момчета и момичета е малко рисков сценарий. И аз някога бях на 13 и 14 и помня какво е. Но разбирам, че е неприятно да ти откажа.“
На финала Викс признава, че някога на нея са ѝ казали почти същите думи и са проработили.
Източник: Independent
Какво правим, ако детето се сприятели с лоша компания? В текста на Ръсел Шоу за The Atlantic става ясно кой е най-добрият подход в случая.
Когато бях на 10, най-добрият ми приятел ме научи как да си направя огнехвъргачка. Залепихме с тиксо флакон WD-40 в единия край на дървена греда, закрепихме свещ в другия и се приготвихме за въображаеми вражески нападатели. За щастие, никога не я запалихме.
Ако родителите ми бяха разбрали, се чудя дали нямаше да ми забранят да се виждам с него, макар че вероятно нямаше значение. Така или иначе се виждахме всеки ден в училище, където нашите междучасни проекти, като например да направим рулетка от счупен грамофон и да накараме съучениците да залагат с десертите си не бяха по-малко щури.
Днес съм учител, натоварен с отговорността да следи креативните, но и палави деца. И знам, че с началото на всяка нова учебна година много родители се подготвят за нови приятелства – някои желани, други не толкова. Миналата пролет в кабинета ми седеше разтревожена майка на ученичка от прогимназията.
„Чувствам се сякаш съм изгубила дъщеря си“, каза тя. „Откакто започна да се събира с онези момичета, сe промени драстично. Обсебена е от външния си вид, постоянно е на телефона и лъже за домашните си. Искам да ѝ забраня да се вижда с тях, но се страхувам, че това само ще влоши нещата.“ Този разговор улавя едно от най-мъчителните предизвикателства на родителите:
Залогът е голям. Влиянието на връстниците е реално и силно, а в тийнейджърските години то се променя драстично. Докато са малки, децата прекарват по-голямата част от времето си в малък, строго наблюдаван свят – у дома и в училище под надзора на учители. Но с порастването и нарастващата независимост приятелите започват да заемат мястото, което дотогава са имали родителите и учителите. Това не е знак за родителски провал, а естествен етап от развитието на подрастващите, когато те започват да се отделят от семейството и да изграждат собствена идентичност.
Разбира се, знанието, че това е „нормално“, не прави нещата по-лесни, когато приятелите на детето ви изглеждат като въплъщение на всичко, което сте го учили да избягва.
Обикновено родителите избират между две стратегии: забрана или примирение. И двете са неефективни. От една страна, забраната може да има обратен ефект. Според т.нар. „теория на реакцията“, когато хората усетят, че свободата им е застрашена, те стават още по-решени да правят именно забраненото.
Ако кажете на тийнейджър, че не може да вижда определени приятели, тези отношения обикновено стават по-привлекателни и по-влиятелни, отколкото биха били иначе.
Научих този урок, когато бях училищен педагог. Посъветвах двама единадесетокласници, чиито отношения ми се струваха нездравословни, да се разделят. Моята „добронамерена намеса“ превърна една обикновена ученическа връзка в „епична любовна история“ – с много повече драма, отколкото щеше да има, ако просто бях стоял настрана.
От друга страна, да гледаш безучастно как детето ти взема тревожни решения също е трудно. Инстинктът на родителя е да се намеси. Но как да стоиш безмълвен, когато виждаш, че то поема по грешен път? Отговорът е в разбирането как работи влиянието и в умението да играеш по-дългосрочната „игра“, а не тази, която водят тийнейджърите и приятелите им.
Всеки учител е виждал това: след месеци опити да помогнем на проблемен ученик, най-накрая каним родителите. И накрая, след срещата, колегите се споглеждат и казват: „А, ясно.“ Зад това „ясно“ стои осъзнаването, че детето често отразява навиците на родителите си, без те дори да подозират. Момче от трети клас не може да се концентрира? На срещата бащата прескача от тема на тема. Момиче от седми клас изолира приятелките си и предизвиква сълзи? Майка ѝ говори с презрение за „онези други майки“.
Това може да шокира някои родители, но всъщност в него има утеха: ако децата несъзнателно усвояват моделите на родителите си, това означава, че родителите все пак имат силно влияние.
Изследванията на психолога Лорънс Стайнбърг показват, че макар връстниците да влияят върху ежедневните избори на тийнейджърите – как се обличат, каква музика слушат, как прекарват времето си – родителите продължават да оказват решаващо влияние върху основните им ценности и важните житейски решения.
Само че тези ценности не могат да се „преподават“ с лекция или PowerPoint презентация. Те се предават в стотици малки моменти: когато клюкарите на вечеря, когато отстъпите място в метрото, когато проявите съчувствие. Децата учат не от думите, а от примерите.
Познавам майка, чийто 15-годишен син започнал да се движи с компания, обсебена от материални неща – нови якета, луксозни почивки и т.н. Вместо да забрани приятелството, тя засили семейните им традиции: продължиха да помагат в местна хранителна банка, вечеряха без телефони, говореха за деня си, а тя споделяше истории от работата си като педиатър – не като уроци, а естествено. Тя избягваше да говори лошо за приятелите му, за да не го накара да ги защитава още по-упорито. С времето синът ѝ се отдръпна от някои от тях, но запази други, и тези приятели започнаха да прекарват време в дома им, където попиваха различен, по-здравословен пример.
Една от най-ефективните стратегии за родителите е да направят дома място, където децата и приятелите им искат да бъдат. Това не означава да се състезавате с връстниците за вниманието на тийнейджъра, а просто да направите дома приятен и отворен.
В нашето семейство например имаме чекмедже, пълно с лакомства. Да, жертваме хранителните стойности в името на усещането за „Добре дошъл“. Резултатът? Десет години поток от тийнейджъри през дома ни. Целта ни никога не е била да бъдем „най-добрите приятели“ на децата си, а просто стабилно и позитивно присъствие в живота им, докато те търсят себе си.
Разбира се, понякога влиянието на връстниците преминава границата, когато става дума за незаконни дейности, наркотици или реална опасност. Тогава може да е необходимо по-пряко действие. Но дори и в такива случаи, директната забрана рядко работи. По-ефективно е да се потърсят причините, поради които детето търси тези приятелства – нуждата от вълнение, принадлежност или бягство от трудности и да му се предложат по-здравословни начини да ги задоволи: спорт, изкуство, доброволчество.
Родителите трябва да вярват на основата, която вече са изградили. Тийнейджърските години подлагат всичко на изпитание – и детското мнение, и родителския авторитет, и семейните отношения. Когато не харесвате приятелите на детето си, това може да изглежда като оценка на вашето родителство или мрачен поглед в бъдещето. Но най-често тези приятелства са просто част от хаотичния процес, в който подрастващите откриват кои са и в какво вярват.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вашата роля не е да контролирате, а да останете обичащ и подкрепящ родител, който вярва, че детето ще вземе добри решения, дори ако понякога трябва да ги научи по трудния начин. И да сте там, когато то има най-голяма нужда от вас – обикновено дълго след като „проблемните“ приятели вече са изчезнали от картината. Именно така родителската любов оцелява бурите на юношеството – не чрез контрол, а чрез постоянство и доверие.
Източник: The Atlantic
Много родители изпитват тревога и безсилие, ако разберат, че в разгара на юношеството децата им избират приятелства, които пораждат съмнение и безпокойство. Напълно естествено е, а и често срещано в много семейства, да има страх от това, което се смята за „лоша компания“ за децата им. А тъй като всички родители знаем, че социалната среда играе ключова роля в този жизнен етап, притеснението става още по-голямо.
В своя статия изданието на El Mundo за родители предлага няколко насоки как може да се постъпи в случая. Изправени пред подобна ситуация, родителите често не знаем как да реагираме и в главата ни изникват типичните въпроси: Да му забраня ли да общува с тази група? Да го питам ли всеки път къде отива, с кого е и какво ще прави? Или да му дам свобода сам да взема решения и сам да осъзнае кое е най-доброто за него?
Урсула Перона, психоложка, специализирана в работата с деца и юноши, и сътрудник на Sapos y Princesas, ни приканва да си зададем следните въпроси, за да внесем малко яснота по темата:
Следващата стъпка при проблема с „лошата компания“ е да бъдем внимателни към възможни промени в поведението. Например изолиране, понижен успех в училище или резки промени в стила. След което да създадем възможност за общуване по близък и съпричастен начин.
Децата и младежите с по-висока самооценка, които получават емоционална подкрепа и насърчаване на своята самостоятелност, обикновено избират по-здравословни приятелства.
Избягвайте упреци или директни критики. Ако започнете разговора с фрази като „не ми харесват приятелите ти“, това веднага ще предизвика отхвърляне и ще затвори всяка възможност за диалог.
Като цяло – и това важи не само за този, а и за всеки друг аспект от възпитанието – откритата и спокойна комуникация с родителите значително повишава способността на тийнейджъра да устоява на социален натиск. Урсула Перона предлага:
„Да се разговаря за това какво означава да си добър приятел и какво не. Обяснете му, че приятелството не е само смях, а включва подкрепа, грижа и усещане за свобода да изразяваме чувствата и мислите си без страх от осъждане.“
За да постигнем това, тя насърчава родителите да задават въпроси, които карат децата им да се замислят за собствената си ситуация в групата. Например: „Колко от приятелите ти ще бъдат до теб, когато преживяваш труден момент?“; „Мислиш ли, че истинските приятели биха направили нещо, което може да ти навреди?“
Посещавайте събирания, групови излизания или срещи с други родители от обкръжението му. Това ще ви помогне да прецените дали наистина съществува негативно влияние, или просто имате погрешно впечатление.
Както всички знаем, приятелството остава основен стълб за младите хора извън семейството. Ето защо е добре да подхождаме предпазливо към отношенията, които децата ни изграждат.
Опознаването им лично ще ви помогне да различите дали средата им като цяло е негативна, или става дума само за един-двама приятели, които будят основателно безпокойство.
Психоложката отбелязва, че „е лесно да си създадем предразсъдъци, без да познаваме другите. Прекарването на време с приятелите на децата ни и с техните родители може да успокои тревогите ни относно „лошата компания“. Организирането на тържества, вечери или екскурзии е добър начин да започнем разговор с тях.“
Възпитателният стил оказва пряко влияние върху социалното и емоционалното развитие. „Либералният стил“ се характеризира с висока ангажираност и ниска степен на налагане. Той се свързва с по-добра психосоциална и мотивационна адаптация при тийнейджърите. Това обаче не означава липса на правила и граници. Напротив – най-добрият подход е да се постигне баланс между разумен контрол и обич, тъй като този метод се свързва с по-добро поведение, по-висока самооценка и по-здрава социална адаптация.
Обяснете на детето си, че истински приятел никога няма да го подтикне да направи нещо опасно или нещо, което вреди на неговото физическо или емоционално благополучие.
Дори ако детето ви не участва пряко в съмнителни поведения, то може да бъде повлияно от средата си. Обяснете му, че дори само присъствието при дадено събитие може да доведе до санкции или последици, тъй като това предполага индиректна отговорност, която то трябва да разбере и приеме.
Урсула Перона не подкрепя идеята за категорична забрана детето да се вижда с приятелите си. „Вмешателството е важно, но ако действаме прекалено директно и забраним дадено поведение, най-вероятният резултат на тази възраст е бунт и конфликт“, обяснява тя.
Възможно е по-добрият вариант да бъде ограничаване на времето, което прекарва с определени хора, без да се забраняват напълно всички контакти. Целта е да го защитим, не да го изолираме.
Предлагайте положителни алтернативи. Насърчавайте участието му в извънкласни дейности – спорт, доброволчество, творчески работилници – които ще му помогнат да разшири социалния си кръг по здравословен начин.
Още не сме свършили, скрол надолу
Груповият натиск през юношеството е силен и често води до рискови поведения като употреба на вещества или опасни действия. Въпреки това той не е изцяло негативен: в подкрепяща среда групата може също да насърчава здравословни навици и положителни модели на поведение.
Научете детето на стратегии за съпротива. Насърчавайте го да си дава време, преди да отговори на натиск от връстници, да размисля за последствията и да избира приятели, които уважават неговите ценности.
Юноши с висока самооценка, които получават похвали за усилията си, а не само за резултатите, имат по-малка нужда да търсят социално одобрение.
Ако прилагането на тези насоки не доведе до промяна, най-разумно е да се обърнете към професионалист – психолог, медиатор или специалист по младежка ориентация. Те могат да предложат ефективни инструменти от външна перспектива, за да помогнат на тийнейджъра да разбере влиянието, което получава, и да научи как да избира по-здравословни приятелства.
Източник: Saposyprincesas
С Пламена Велкова, позната като Пам Велидис, в Майко Мила ви запознахме много преди да стане популярна с участието си в „Ергенът“. Решихме отново да ви срещнем с нея, за да чуем равносметката ѝ след риалити формата. Това, в което и този път се убедихме, е, че Пам носи в себе си дълбок поглед към дните и успява някак да улови тънкостите на смисъла на живота, който все търсим.
Като човек с философско образование с каква философия за живота започвате деня си?
Започвам деня си с мисълта, че смисълът не е даденост, а избор. Може би звучи много „по Сартр“, но е вярно. Всяка сутрин си казвам, че животът няма готов сценарий и именно в това е красотата му. Имам привилегията сама да изпълня деня си със смисъл. Понякога това е дълбок разговор, друг път е просто усмивката на любим човек или малките удоволствия като чашата кафе, която си пия бавно.
Вярвам, че свободата да създаваме смисъл е най-големият ни подарък в живота.
Затова дори в най-обикновените дни започвам с усмивка. Защото днес е още един шанс да напиша своята малка история по най-добрия начин за моите способности и въображение.
Снимка: Личен архив
Кои са трите Ви любими нови занимания? Или традиционни, които практикувате често?
Моите три любими занимания – две, които са част от ритъма ми отдавна, и едно, което открих едва през последната година – са своеобразна карта на това как разбирам движението и връзката със себе си и света.
Най-новата ми страст са планинските преходи. Там, високо, където шумът на ежедневието изчезва и остава само ритъмът на дишането и стъпките ми. В планината усещам абсолютния потенциал на тялото си – свободата да изследвам, да изкачвам, да надграждам себе си с всяка следваща височина. До това мое ново откритие винаги стоят и двете ми „стари любовни истории“ – тренировките във фитнеса, които ми дават дисциплина и сила, и дългите разходки из София, които за мен са като малки експедиции в познатото.
Снимка: Личен архив
Обожавам да откривам скрити улички, уютни кафенета или непознати гледки към града – да бъда турист в собствения си дом. София е моето живо платно, което винаги предлага нови нюанси за откриване. За мен тези занимания не са просто хоби. Те са начин да усещам живота в пълния му мащаб: в предизвикателството на планините, в ритъма на тренировките и в тихата магия на градските разходки, където всяка крачка води до ново кътче, което остава в сърцето ми.
От разстоянието на времето какви позитиви и негативи донесе участието Ви в „Ергенът“?
Позитивите от участието ми в „Ергенът“ със сигурност са повече, единствено и само защото аз се постарах да е така. Успях да достигна до много повече хора благодарение на участието си, да им предам своите послания и да ги докосна по начин, който, вярвам, е оставил следа.
В същото време негативите са били предимно за мен самата – особено защото периодът на участието ми съвпадна с тежка лична загуба. Това преживяване отключи в мен страх от загуба на близки хора, който нося и до днес. Въпреки всичко ценността на опита и на връзката, която създадох с хората, се опитвам да е фокусът, а не болката.
Какви изводи за типа хора си правите от подобни риалити формати? Какъв човек е българинът?
Риалити форматите дават възможност да се види много за човешката природа.
За съжаление, често виждаме, че българинът е склонен да бъде много краен съдник – да лепи етикети, да се присмива, да отхвърля, без да се замисли защо един човек се държи по определен начин. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш.
Според мен истинската преценка за някого, участвал в подобен формат, може да се направи едва след като целият процес приключи – когато вече се види цялостната му изява, всички емоции и промени, през които е преминал.
Само тогава може да се направи една по-обективна и зряла оценка, лишена от първосигналната реакция. Но за жалост, повечето българи нямат реална преценка за себе си и собствения си живот и съответно е почти невъзможно да имат адекватна преценка за някого, когото гледат на екран.
Каква е разликата между естествена и фалшива жена?
Естествената жена не е въпрос на външност, а на същност. Можеш да имаш корекции по тялото си и пак да си автентична, ако притежаваш характер, принципи и истинско отношение към живота и хората. Фалшивата жена, напротив, може да е напълно естествена на външен вид – без нито една промяна по себе си – и въпреки това да живее зад маската на лицемерието и да няма своя вътрешна автентичност. Истинността е в поведението, ценностите и начина, по който общуваш със света, а не в огледалото.
В едно от последните си видеа осмивате мисленето, че хората с наднормено тегло не трябва да се показват по телевизията, или трябва, но само за да се потят и да доказват на обществото, че могат да отслабнат. И правите препратка как този сеир се гледа от зависими от цигари, алкохол, наркотици, хазарт и от хора, които са зависими да обиждат. Има ли такава тенденция в същността ни – да се храним, когато „храним“ другите словесно? И колко е опасен езикът на омразата?
Езикът на омразата е коварен – той не просто наранява конкретния човек, към когото е насочен, а бавно и сигурно разрушава способността на обществото да бъде емпатично.
Когато децата растат в среда, в която е „нормално“ да се подиграваш на различните, те започват да възприемат това като стандарт за поведение. Така границите на съчувствието падат толкова ниско, че в един момент не остава място за човечност.
Храната, както и всяка друга зависимост, може да бъде бягство. Но за разлика от алкохола, цигарите или наркотиците тя е навсякъде и е лесно достъпна. Това прави борбата с хранителните зависимости една от най-тежките и често е незабележима. Хората с наднормено тегло не са „по-малко“, нито са длъжни да „доказват“ на обществото, че заслужават уважение, като страдат пред камера. Те заслужават да бъдат виждани като красиви, пълноценни и смислени хора – такива, каквито са.
И ако ще говорим за опасности, зависимостите към алкохол, наркотици, хазарт и дори към агресията и обидите, разрушават животи далеч по-бързо и по-дълбоко. Именно затова е важно да учим себе си и децата си, че никой не заслужава да бъде сведен до една своя слабост, както и че стойността на човека не се измерва в килограми, а в доброта, характер и светлината, която носи.
Снимка: Личен архив
Кое е най-хубавото нещо, което сте казвали на себе си?
Достатъчна съм точно такава, каквато съм – с всичките си несигурности, несъвършенства и проблеми. Отношението на останалите не трябва да ти отнема от стойността на тази достатъчност, която притежаваш.
А най-милото изречение, което сте чували от другите за себе си?
„Благодарен съм, че те има, защото с теб светът е по-хубаво и поносимо място.“ И не беше само в думите, а в очите, които говореха повече от самите думи.
Какво усещане Ви носят верните Ви приятели и как разбирате, че са такива?
Верните приятели носят усещане за дом – не място, а чувство. Може би е клише, но те са онези редки хора, при които можеш да свалиш всички маски и пак да бъдеш обичан. С тях тишината не е неудобство, а спокойствие. Те носят сигурността, че можеш да се довериш без страх, че ще бъдеш предаден.
Още не сме свършили, скрол надолу
Понякога разпознаваш верния приятел не по големите жестове, а по малките – в начина, по който помни какво е важно за теб и какво харесваш, в начина, по който просто е там, когато светът ти се разпада, без да задава въпроси. Просто е до теб и никога, ама никога няма да действа егоистично, за да си достави собствено удоволствие на гърба на твоята тревожност и разочарование например.
Снимка: Личен архив
Защо е важно човек да се приеме и да си позволи да се види красив в собствените си очи?
Да се приемеш е едно от трудните и ценни неща, които може да извоюваш за себе си и смело мога да заявя, че това е многократна битка със себе си. Когато спреш да гледаш какво представляваш самият ти през очите на другите и започнеш да се виждаш през своите, започваш да разбираш, че красотата не е в съвършенството, а в автентичността.
На 24 години бях първата с дете сред приятелите ми и се оказа, че не е много лесно да се справя с началото на родителството без подкрепа, споделя Сара Гароун. Ето какви са нейни съвети към всички родители (без значение от възрастта), които се оказват първите с деца в социалния си кръг.
Винаги съм знаела, че искам да съм майка, и имах мисия: да приключа с раждането на деца до 30 години.
Може и да звучи странно за милениал да си постави такава цел. В днешно време възрастта за майчинство продължава да се покачва и жени като мен започват да мислят за деца някъде около 30-те. Има достатъчно добри причини да почакаш малко със забременяването – кариера, пътувания, социален живот.
За мен просто беше въпрос на личен избор, когато станах на 24 и след като бях омъжена от няколко години, да родя първото си дете. И набързо осъзнах, че съм абсолютно неподготвена за майчинството.
Гледам през мъглата на спомените и вече си спомням първите ми дни като родител с чувство за хумор, но на моменти се чувствах изключително изолирана и пренатоварена. Нямам по-малки братя или сестри, нямам приятели с бебета, нямам почти никакъв опит като детегледачка и синът ми се приземи в живота ми като метеорит от неизвестни.
Никога не бях сменяла памперс. Нямах идея колко изтощаваща е липсата на сън в първите месеци с новородено. И - чакайте малко - очаква се от мен да кърмя това дете на всеки два часа?! Ама не, никой не ми го каза това.
И макар че беше безспорно трудно да вляза в ролята си на родител, особено когато моите връстници се радваха на живота си след университета, все пак това преживяване дойде с много уроци.
Ето какво научих за успешното навлизане в майчинството, дори когато никой около вас все още няма деца (без значение на каква възраст сте).
И така, прителите ви не са експерти по биберони и единствените им проблеми със съня са, когато се приберат късно през нощта? Може би е време да се обърнете към някой друг.
Специалисти като педиатъра, консултантите по кърмене и психотерапевтите съществуват, за да помагат на родителите. Така че възползвайте се от тяхната експертиза. Не се притеснявайте да се обадите на лекаря си с притесненията, които имате.
Използвайте детските консултации, за да зададете всички въпроси, на които бездетните ви все още приятели няма как да отговорят. И ако имате възможност, възползвайте се от всякакви услуги като консултации след раждане, курсове за родители и подкрепа за кърмене.
По време на първите няколко седмици от живота на сина ми не бях образец за успешна кърмачка. Разранените, кървящи зърна и болезненото уголемяване на гърдите ме караха да мисля дали да не се откажа от кърменето. Само няколко посещения при консултант по кърмене ми помогнаха да стъпя на правилната писта. Приключих с кърменето на сина ми малко преди първия му рожден ден.
Не е задължително това да е съпроводено с много средства. Има и доброволни консултанти по кърмене, както и онлайн групи за подкрепа, които са напълно безплатни.
В днешно време има всякакви апликации, които могат да улеснят живота на родителите, особено когато не можете да разчитате на приятелите си за съвет. Има приложения за следене на храненето на бебето и основните моменти от развиетието му.
Въпреки това внимавайте за достоверността на информацията и източниците. Ако информацията не идва от експерт, на когото може да се разчита, подминете я и се обадете на педиатъра си.
Няма да ви лъжа: като новоизлюпена майка страхът да не би да пропускам някакви невероятни неща в живота, си беше съвсем реален. Колкото и да обожавах новородения си син, нямаше как да не завиждам поне малко, когато виждах, че приятелите ми се събират за по едно питие. В това време аз седя вкъщи в компанията на подложки за кърмене и крем против хемороиди.
Тогава не си давах сметка, че изпускането на различни социални активности е съвсем естествена част от живота на родителите. Но и това се преодолява. Стига да съумеете да го споделите и да намерите начин с партньора да си отделите време за социализация.
Докато единият е с приятели, другият гледа детето, или обратното. Или пък поканете приятелите си вкъщи, за да се видите малко, след като бебето заспи. И това е вариант.
Това, което промени съществено живота ми като млада майка, беше контактът ми с други майки. Тъй като в съществуващия ми социален кръг почти никой нямаше деца, трябваше да потърся приятели родители някъде другаде.
Оказа се, че има групи на майки, които се организират и срещат от време на време. И това ми осигури мрежа от други жени, с които можем да сме заедно с парка и да си говорим за медикаменти против колики, секса след появата на бебето или кои са по-добрите пелени.
Може и да ви е малко неудобно в началото, особено след появата на Covid-19, когато е съвсем трудно да се сприятелиш с някого на живо. Въпреки това всякакви контакти, които можете да установите в този период, са здравословни за психическото ви състояние.
Но това, че инвестирате в нови контакти, не означава, че трябва да зарежете старите. Просто не спирайте да си припомняте какво ви свързва и какво общо имате, защото, макар и в различни житейски ситуации, все още имате основата на доброто ви приятелство. Само му трябва време да си намери път отново.
Трудно е за вярване, но 3,5-килограмовото вързопче, което ме направи майка, когато бях на 24, вече е тийнейджър. И другите ми две деца, които се родиха, когато бях на 26 и 28, вече го настигат.
Сега съм в 30-те си години и съм се концентрирала върху кариерата си. Преподавам в курсове за родители, сред които има майки, които произхождат от предизвикателна среда. Докато ги обучавам, извиквам обратно спомените на своята първоначална неопитност като майка и им помагам да се подготвят за родителството по-добре.
И ако ви е трудно с майчинството в началото, не се притеснявайте. Ползвайте всички налични ресурси, които имате, образовайте се и намерете общност, към която да се присъедините, за да дадете най-доброто от себе си като родител независимо на каква възраст.
Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ е посветена на хората, които имат нужда от подкрепа, за да минат през предизвикателствата на изолацията в последната година и половина. Кампанията е подета от верига фитнеси Next Level, а в нея освен движение, има възможност и за консултация с психолог – групови и индивидуални онлайн сеанси със специалист от екипа на Ани Владимирова за допълнителна подкрепа и персонални насоки. Създадена е и специална платформа, в която всеки може да провери кой спорт е подходящ за него.
Позволете ни да ви вкараме набързо в машината на времето и да ви пратим година и половина или, хайде, две назад, когато нямаше пандемия. Какво имаше тогава? Огледайте се. Какво виждате? Хора навсякъде. Точно така. Бързащи, тичащи, вечно закъсняващи хора, които се оплакваха от липсата на място. Няма място за паркиране, няма места в ресторанта, няма места в детската градина, но то там традиционно няма места… Общо взето, навсякъде беше пълно и се правеха хиляди неща.
Но всъщност много често постоянната събитийност, движението насам-натам и безбройните ангажименти добре маскираха самотата и трудното създаване на стабилни отношения, както обяснява и психологът Ани Владимирова. И какво се случи, когато дойде изолацията заради пандемията – оказа се, че дори и толкова “нагъсто” и постоянно заедно може би сме били с огромни липси по отношение на истинското, нормално (каквото и да означава това), човешко свързване.
Защото, както знаете, а може би не знаете и ние сега ще ви кажем, мозъците ни са свикнали да обменят феромони, да виждат движение и да реагират на променливата среда. Няма значение, че това се случва на опашката пред паспортното на 6-o РПУ, например.
Сега няма такова нещо. Всъщност опашки пред паспортното още има, но разбирате какво имаме предвид. Преди искахме да сме сами и това беше едва ли не най-големият лукс, а сега самотата е плашеща, защото сякаш ни е лишила от умението да участваме адекватно в реалността.
В изолацията хората работят много повече часове от домовете си. Процесите са ускорени, а времето за нас самите, за нашите желания, хобита и интереси - твърде ограничено. Оказва се, че немалък процент от младите активни хора са започнали да се притесняват дали изобщо някога ще могат да създадат семейство в тази изолирана среда, казва Ани. Домът като крепост започна да изглежда все повече като затвор, който предлага привиден покой, но всъщност по-скоро застой.
Изолацията вкара всички ни в съвсем нови стереотипи. Голяма част от нас започнаха да губят навиците си. Едни живеят в хаос, защото не искат да поддържат дома затвор. Други - в застой и летаргия, защото еднообразието изсмука смисъла. И накрая стана така, че нормалните, всекидневни неща като да отидеш на среща, ресторант, разходка с приятели звучат като екзотика и първата мисъл на всеки е “Да се видим? Добре - по Teams или по Zoom предпочиташ?”.
А какво да кажем за фитнеса? Чудим се откъде да започнем. Колко хора, така или иначе неуверени в собствените си възможности и способности, станаха още по-несигурни точно заради изолацията и липсата на реално общуване. И сега една елементарна житейска ситуация като започването на тренировки във фитнес изглежда непреодолимо предизвикателство.
“Срам ме е да ходя сама!”
“Забравила съм кое как се прави!”
“Няма ли да ми се смеят всички, като видят, че нищо не мога да правя и нямам никакъв опит в залата?!”
“Всички ще ме гледат. По-добре да си остана вкъщи.”
И така самотата остава единственото удобно място, в което искаме да се намърдаме, и ако може, никой да не ни закача, защото и без друго нямаме какво да си кажем.
Но истината е, че няма нищо такова. Успокойте се. Никой не ходи на фитнес, за да гледа специално вас и да се подиграе специално на вашите нескопосани първи движения с дъмбелите. Тъкмо обработното. В залата контактите стават по-спонтанно и непринудено, защото движението на тялото освобождава и поведението. И всъщност фитнесът е едно прекрасно място за среща с всякакви нови хора, които - защо пък не - може да се окаже, че имат потенциала да останат повече в живота ви.
Там личното пространство се смалява - но в онзи хубавия, сближаващ смисъл, който може и да сме позабравили напоследък. Хората дават по-лесно достъп до себе си. Почти всички са отишли с една цел - физическа активност. Това сваля по-лесно бариерите и оценките, от които се плашим и които в крайна сметка си поставяме само ние, но не и околните.
А да не почваме с благотворното влияние на ендорфините от спортната активност, които, освен всичко друго, намаляват и критичността към околните. В резултат на това хората много по-лесно са склонни да общуват, да дават полезна подкрепа за спорта, да си помагат, обяснява Ани Владимирова.
В залата никой не приема или отхвърля човека заради релефа на тялото му или интензивността, с която тренира. Факторите са далеч по-прости и съвсем в способностите на всеки - усмивка, възможност да проведете кратък разговор или да дадете полезна информация, да отстъпите уред или да помогнете за използването на такъв.
Във фитнеса всички хора са общност и идеята за степен на компетентност не е идентична с тази в една корпорация например. Тук никой няма да бъде отхвърлен заради липса на достатъчно умения. Напротив, точно усещането, че можеш да помогнеш и да насочиш някого дава положителна емоция. Да не говорим за активирането на огледалните неврони, които хем ни дават способност да учим нови упражнения и движения, но и някак естествено привличат хората към нас, както споделя и Ани.
Когато умът ни излезе от онези мислени четири стени, в които всички сме се сврели донякъде уплашено, донякъде отегчено, и се отърсим от умората и от всичко, което ни затормозява, виждаме по-ясно и спокойно способността да се свържем с околните.
Това се случва много плавно в груповите тренировки. Огромен процент от срамежливите хора, които не могат да общуват без конкретна задача или структура, намират спокойствие в общуването с треньорите. Този контакт се оказва важен, за да се тръгне и към по-спонтанни контакти извън рамката. И всичко това покрай спортната активност, за чиито преки ползи за ума и тялото има ли смисъл да ви казваме?
Усещането за справяне, ден след ден, е това, което създава стабилна самооценка, обяснява Ани Владимирова. Новото себевъзприятие дава и нови възможности в свързването с другите хора, а с реалността, в която няма странни умозаключния, саботиращи ни да правим каквото си искаме.
Задавайте въпроси в залата, за да „опитомите“ мястото, съветва психологът. Въпроси за тренировките и графика, за уредите, за груповите занимания.
Опитайте се да посещавате групата, която ви кара да се чувствате най-комфортно. Така ставате част от груповата динамика и от общите планове.
Опитайте всички възможности във фитнеса, докато почувствате кое е “вашето”. Така ще се запознаете с много хора, ще придобиете опит, ще имате сигурност.
Не са нужни големи постижения, за да бъдете харесвани. Нужно е постоянство, за да създадете мястото си в залата и връзката с хората там, които искат същото като вас.
Да си бременна и да родиш в тези времена е истинско предизвикателство, най-малкото защото нищо не е каквото си си го представяла.
А ако това е първото ти дете, усещането е още по-странно – наясно си, че нещата не трябва да са точно така, но не знаеш и как съвсем трябва да са, защото “новото нормално” е единственото нормално за теб като майка.
Тъкмо за това разказва в текста си Никол Помарико, която ражда дъщеричката си през юни. Ето как се чувства една млада майка в пандемия.
Да си признаем: всички имаме представи за майчинството, които са на светлинни години от реалността. Обикновено за това е виновен Инстаграм – новата житейска роля на майка със сигурност не е като по снимките с перфектно гримирани жени, облечени в дълги, феерични рокли насред поле, а в ръцете им кротко спящи новородени.
Но за всяка жена, родила през 2020 г., както аз, представите за майчинството са много по-различни. Да станеш майка за първи път по време на световна пандемия е приключение, изпълнено с разностранни емоции и със сигурност е преживяване, което не съм планирала по подобен начин.
Винаги съм си представяла, че на първото ми раждане ще присъства майка ми, а татко и сестра ми ще чакат отвън. Но тази мечта се изпари доста бързо.
Проверявах сайта на болницата, в която щях да раждам, през няколко дни, за да видя дали няма да променят политиката си за посетители, но така и не се случи. Когато дойде време да родя през юни, бях доволна просто мъжът ми да е някъде около мен.
В крайна сметка всичко свърши с тотално непланирано секцио и по време на престоя ни в болницата не ми бяха позволени посещения. Други майки ми казаха, че това всъщност е по-скоро добре. Според тях посетителите в болницата са ужасно стресиращ момент и по-добре е майката и партньорът ѝ да имат време насаме един с друг и с новото бебе.
За мен обаче нещата не бяха точно така. Чувствах се все едно изпускам възможността да покажа бебето си на хората, които обичам, в първия възможен момент. И това никога няма да мога да върна.
Преди да удари пандемията, почти всички разговори с приятелите ми включваха планове как да включим дъщеря ми във всякакви нормални дейности. Вечери навън, пътувания до Дисниленд, безцелни разходки по магазините – всичко щеше да е така адаптирано, че да пасне на най-новия член на семейството ни.
Чувствах се толкова щастлива, че бебето ми ще бъде заобиколено от хора, които я обичат и искат да са с нея.
Очевидно не се случи нищо такова. Досега се е срещнала с двама от най-близките ми приятели и в двата случая навън, с маски и само за няколко минути. Не ме разбирайте погрешно, благодарна съм, че имах възможността да я покажа на няколко мои приятели, но няма как да не ми е мъчно, че някои от най-близките ми хора изпускат тези моменти от живота ѝ.
Да си майка за първи път само по себе си е събитие, което те поставя в някакъв вид изолация. Няма значение, че не си първата, нито последната – когато минаваш по този път, се чувстваш сама.
А да родиш първото си дете в пандемия е съвсем друг вид изолация. Не може да организираш срещи за игра. Няма как най-добрата ти приятелка да те посети и да гледа за малко бебето, докато ти подремнеш. Не можеш да се разхождаш с други майки и да оставите бебетата да си общуват. Не и без маски – които бебетата няма как да носят.
Дори и без пандемия най-вероятно щях да съм параноично обсебена от здравето на бебето – струва ми се, че това е нормална част от първото майчинство.
Но сега с всяка кашлица сърцето ми спира. От нея, от съпруга ми, от мен.
Постоянно търся в Гугъл разни симптоми и я проверявам дали не е топла. Била ли е някъде, където може да се зарази с COVID-19? Не, разбира се, че не е била.
Тя не излиза от вкъщи. Но това не спира безпокойството, което ме обзема.
Всички бебета кашлят. Всички човешки същества кашлят. И кашлицата не би следвало да ти носи чувство за обреченост, което те удря в стомаха и те кара да се чудиш дали бебето ти няма да стане част от статистиката.
Пазар с бебето. Приказки в библиотеката. Да ходим някъде и да правим всякакви неща без маска и без болезнената мисъл какво съм пипнала и къде ми е дезинфектантът.
Знаех, че майчинството идва с много промени, но тези не са сред промените, които планирах.
Няма как да се запозная с майките от квартала и да се виждам с тях и ми се къса сърцето, че ужасно общителното ми бебе стои скрито от света.
Тя не знае, че има други хора освен мен, баща ѝ, бабите и дядовците ѝ и леля ѝ.
Не знае, че има и други места освен нашата къща, къщата на баба и кабинета на педиатъра.
Не знае, че има и други животни освен нашето куче и двете ни котки, на които се усмихва всеки път щом ги види и които съвсем скоро се научи да гали.
Спазването на допълнителни мерки за безопасност означава, че вече не мога да практикувам любимите си хобита – нещата, които ме карат да се чувствам аз.
Като току-що пръкнала се майка така или иначе вече изпитвам някаква криза на идентичността, която идва заедно с тази нова житейска фаза. А сега съвсем не успявам да се оправя с новите емоции, защото в тези откачени времена механизмите ми за справяне съвсем са се предали.
В същото време виждам хора, които обичам и уважавам, навън по ресторанти, в самолети, на почивки. И съм ужасно ядосана.
От една страна знам, че те нямат новородено бебе и не им се налага да са толкова предпазливи, колкото съм аз. Знам, че всеки сам определя риска за себе си и до каква степен да вземе предпазни мерки, но пак се ядосвам.
Не знаят ли, че има пандемия и хора умират всеки ден?!
Все едно моят живот е на пауза, а животите на всички останали вървят с пълна сила. Аз съм си вкъщи с бебето, защото според мен това е най-добрият начин да я опазя.
Може би ни предстои тежка зима, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Това няма да трае вечно и със съпруга ми се опитваме да намерим начини да се чувстваме малко по-нормално – разходки из квартала и всякакви активности на открито и дистанцирано място, преди да е станало прекалено студено.
Скоро я заведохме на единственото ѝ засега посещение на открито - бяхме в градина с тикви. И се смя страшно много като видя други хора там, хора, които не са от семейството ѝ.
От нея струи живот. Има толкова много неща, които трябва да ѝ покажем. И това ще се случи някой ден.
Междувременно аз и тя сме живи и здрави и един ден ще ѝ разкажа как двете с нея сме минали през тази година заедно.
Докато топлото време ни кани навън и някак си си мислим, че връщането към "старото нормално" е неизбежно, повечето учени, социолози и лекари са силно скептични, че това ще се случи скоро. Тоест, вероятно разхлабването на мерките ще продължи, само че до следващата карантина, в която отново ще ни се наложи да живеем. СЗО предпричат втора вълна на заболяването през есента или зимата и изглежда това преживяване действително ще е по-скоро маратон, отколкото спринт.
Саийда Шабаз се опитва да погледне на карантината точно като на маратонско бягане, а не като на нещо, което предстои да свърши всеки момент. Тя споделя, че животът ѝ в първия месец коренно се различава от плановете и представите ѝ какво точно ще прави, докато има "цялото време на света" вкъщи.
Истината е, че разочарованието е голямо, когато си си представял, че ще въртиш баници и кексове, докато преподаваш на децата по всичко, вършейки си работата с левия крак, но се оказва, че едва ставаш от леглото и най-голямото постижение за деня е сресването. Картинката става още "по-приятна", когато към това се добавят постовете на изключително продуктивните ни приятели, които не спират да ни обливат от социалните медии.
Когато започна карантината, имах бая завишени очаквания към себе си. Щях да съм си вкъщи през цялото време! Чудесно! Ще има толкова много време за всички неща!
Теоретично, да, има време. Толкова много време. Първоначално да съм "кралицата на карантината" беше топ цел в списъка ми, а сега основен приоритет е просто да успея да се окопитя достатъчно, за да мина и през този ден. Колкото и да ми се иска да съм онази жена, която се справя велико, изглежда не мога да събера нито енергията, нито куража, които се изискват, за да съм именно нея. И макар че това ме наранява до известна степен, полека-лека се уча, че е в реда на нещата.
Гледам в социалните медии как приятелите ми се справят страхотно. Една приятелка успява да изпече целия хляб на света, да се грижи за децата си и да напише хиляди думи на ден. Други организират засукани учебни занимания за децата си у дома. Трети готвят на поразия все едно са жури в "Мастършеф". Убедена съм, че някой е успял и да превърне двора си в забавно бягане с препятствия, катерушки и всякакви други забавления за децата. Аз не правя нито едно от изброените неща.
Дните ми изглеждат така: храня детето за закуска и после пак си лягам. Минималният ни апартамент е осеян с играчки. Има дни, в които детето ми не си съблича пижамата. Пауър Рейнджърс е саундтракът на сънищата ми. Разбира се, има и добри дни, в които си мисля, че мога да правя някакви неща, но през повечето време търча на автопилот даже повече от обикновено.
"Абсолютно нормално и разбираемо е да се чувствате зле и изгубени по времето на тази първоначална промяна", пише д-р Айша Ахмад в chronicle.com. Повечето от нас са под карантина едва от месец. И въпреки че това изглежда като неприлично много време (естествено, че е!), в по-голямата картинка всъщност е адски малко. В момента никой не знае колко точно ще трае всичко това. Повечето от нас се подготвят за месеци вкъщи. И когато погледнеш по такъв начин, един месец не е толкова много. Да се опитваш просто да оцелееш през този месец е не само нормално, но и здравословно. Това ще е маратон, а не спринт.
Обикновено не изпитвам страх, че пропускам някакви страхотни неща, които се случват на другите. Харесвам си малкото балонче и си съществувам в него доста щастливо. Но тази карантина ме превърна тъкмо в такъв човек. Изведнъж започнах да завиждам на всеки, който не е на броени минути от пълния разпад, както съм аз. Което, разбира се, ме вкарва още по-дълбоко в спиралата на тревожността, че не правя достатъчно с времето си, че не съм достатъчна за хората в живота ми. Все едно съм някаква черупка на нормалното ми Аз, но черупка на личността, която ми се иска да бъда. Цялата ситуация ме кара да съм още по-зла към себе си. И това се превръща в един порочен кръг.
Извън всичко хубаво, което правят, в момента социалните медии са нещо ужасно. Разбира се, че е чудесно да сме във връзка с приятелите си. Но когато виждаш как постоянно постват какво правят, е много лесно да се хванеш на уловката да се сравняваш със своите далеч "по-продуктивни" приятели. Но не е здравословно. Всеки се справя с големите промени по различен начин. Някои хора пекат кексове, докато други се борят да станат от леглото. Всъщност тук няма грешен отговор. Както съветва д-р Ахмад, "игнорирайте всеки, който поства "продуктивно порно" в социалните медии в момента."
Времето ми щеше да е разпределено между четене на книги, свършване на работните задачи на време и грижа за развитието на сина ми. Е, мина месец и почти нищо от това не се случва. Или поне нищо, свързано с личностното израстване. Фокусът ми се разпада. Макар че искам да правя неща като например да прочета нова книга или да си предам задачите преди крайния срок, просто не мога. В постоянна мъгла съм и едва карам ден за ден.
И като се чувствам така, никак не ми е трудно да се хокам. Сърцето ми се къса пред поста на поредния приятел, който е направил перфектен хляб с квас. Отчаяно искам да съм човекът, който си мислех, че ще бъда в началото на всичко това. Да цъфтя, вместо едва да оцелявам. Опитвам се да съм поне малко търпелива към себе си. Знам, че не всяка от нас ще е "кралицата" на карантината, макар и много да ни се иска. Може и да е трудно за преглъщане, но си е напълно в реда на нещата просто да оцелееш и този ден и да го сметнеш за постижение.
Изключително важно е да си дадеш време да минеш през разочарованието и травмата, с която се налага да се справяме всички. Единственият начин да постигнем "карантинните" си цели (или поне да се доближим до тях) е да се отървем от всички предварителни схващания, които имаме за продуктивността. Промяната в съзнанието е ключова за промяната в живота. В момента скърбя за всички неща, които очаквах. Когато човек още си мисли за тези неща, няма как да мине психически към новото нормално.
Но другото важно нещо е истински да почувстваш тази промяна. Лесно е да пробваш и да се преструваш, докато най-накрая го улучиш, когато усещаш, че потъваш. Обаче това не оправя нещата, защото продължаваш да потъваш. Единственият начин да изплуваш е да бъдеш честен със себе си и с останалите. Тъкмо сега трябва да приветстваме автентичните преживявания.
Когато се натъкнете на "продуктивно порно" в социалните медии, което ви кара да се чувствате неадекватно, спомнете си това: много е лесно да споделяш хубавите моменти. Да покажеш невероятната домашно приготвена вечеря, но да скриеш тоновете несгънато пране, което си седи така от три седмици. Вие виждате само мъничък продуктивен слитък от нечий живот, не и по-голямата (а вероятно и доста по-разхвърляна) картина.
Естествено, че искате хората да мислят, че се справяте чудесно – но това в момента изобщо не е важно. Голямата разлика между това да се преструваш на кралица на карантината и действително да бъдеш така идва от възможността да се подготвиш в дългосрочен план.
Засега ще се постарая да спра да се мъмря, задето не се придържам към графика, който сама си зададох. И какво ако не мога да чета точно сега? Скоро ще мога. И вместо да си мечтая да изпека перфектния хляб, може би най-накрая ще го направя. Добре, де, няма, но само защото в момента няма откъде да се намери брашно и мая. Но ще направя зверски добре едни бисквити с шоколадови парченца, за които намерих рецепта.
Днес, утре или следващата седмица – напълно нормално е ако единственото, което успявате да направите, е да станете от леглото и да нахраните всички вкъщи. Ако сте внимателни към себе си, рано или късно ще избухнете.
Първите дни, седмици, месеци, година с новото бебе са шантав период. Хем си изтощен да краен предел, хем е толкова вълнуващо и запленяващо да ти гукат насреща и, разбира се, да сменяш памперси за норматив, че няма описание, което да побере тази картинка. В първата година разбираш и много неща – за себе си и за околните, които дори не си подозирал. Днес в Майко Мила! Катерина Пунзарова празнува своята първа година майчинство с няколко мисли какво ѝ се случи и какво не през нея.
Да, мина една година откакто родих и откакто съм в пълно информационно, емоционално и социално затъмнение! Мъжът е в странство, за да изкара прилични доходи за памперси и мокри кърпи, които свършват толкова бързо, сякаш имам не едно, а 15 деца.
Сексът е мираж, също като наспиването. Родителите ми, слава на Бога, са огромното ми рамо и помощ, но все пак и те за хляб работят, не е като да им хвърлиш детето и да избягаш, докато навърши 18.
Приятелите... Имах ги малко, сега останаха още по-малко. Може би неродилите смятат, че да сменяш памперси, да чистиш повръщано и крещиш след гологъзото дете с ръка, омазана с крем до лактите, и с памперс в другата, е някакво страхотно, ултра, мега забавление и не смеят да те откъснат от него. Родилите те посещават рядко по същата причина, но с точно обратното мислене: да не развалим режима, че иначе ни е известно как бебето се превръща в разярена триглава ламя, която реве, крещи и те дърпа за крачола. Благодаря на всички!
Може би най-смелата ми приятелка, която идва редовно, е тази, преборила се с нейната ламя, а тя – повярвайте ми – не беше триглава, а по-скоро с 20 глави. Но както и да е, живея си и с ламята, и със сладкото в дъщеричката ми, и с ината в нея. Също така съжителствам с цялата си вежда и мустаците, които са толкова големи, че може би хората в магазина ме мислят за мъж джудже.
И в цялата картинка никъде не попада родата на съпруга ми, защото те са друга работа, чакат специална покана, изваяна върху бивна на индийски слон албинос, но пак не съм сигурна, че и тогава ще се престрашат да навестят 50-те процента от гените си. Здраве да е...
Дали е възможно приятелство между мъже и жени е въпрос, който терзае векове наред човечеството. Този, който успее да даде верен отговор, вероятно ще спечели безсмъртие и 1 милион от “Стани богат”, но докато това стане, можем само да гадаем и, евентуално, да взимаме пример от филмите (които, както знаем, затова са филми, защото не са истина, хаха).
И като казахме „филми“, веднага се сещаме за един сериал, който хубавичко ще разнищи темата за приятелството между двата пола, при това – по много човечен и приятен начин. И, не, нямаме предвид „Приятели“, който, безспорно, е чудесен пример, но първо е от миналия век и нещата малко напреднаха оттогава, и второ – искаме да гледаме и някакви нови физиономии на приятелския фронт.
Е, казват, че човек трябва силно да пожелае нещо и то ще се сбъдне – и ето, ние си пожелахме готин сериал и веднага получихме „Милион малки неща“. Това е новото предложение за любителите на сериали, което FОX Life щедро ни предоставя от днес, 20 февруари.
В него ще се внедрим неусетно в отношенията между група приятели от Бостън, които се сближават при малко неочаквани обстоятелства - то пък като че ли някой се сприятелява при очаквани обстоятелства!
Някои от тях са супер успешни в кариерата и връзките си - познато ли ви е? Сигурно и вие имате такива досадници в компанията. Други пък са по-неуверени и късметът не ги навестява често. Даже по-правилното е да се каже, че животът им буквално се е забил в задънена улица, а те не знаят как да излязат без да изпотрошат всичко по пътя си.
В тази амалгама от житейски проблеми, един от компанията… умира. Да, това не е най-якото, което може да се случи на приятелите ти, но, когато си почти погълнат от черната дупка на рутината и всекидневните глупости, с които са пълни животите ни, ти трябва нещо наистина разтърсващо, за да те извади от кататонията. А какво по-разтърсващо от смъртта на любим приятел…
И така, след като един от тях гушва букета, както се казва, другите внезапно се пробуждат за живота, преоткриват се един друг и започват най-накрая да живеят истински. Звучи, разбира се, малко като клише, но знаете ли какво – животът е доказал, че е клише. Че е просто низ от милиони дребни неща, които ни се случват, докато пътуваме към крайната точка или правата линия – както ви е по-приятно да я наричате.
И в тези кратки години, които ни остават, е добре да живеем пълноценно, да се сещаме за важните неща, които ни радват и правят съществуването ни смислено – а приятелите са на челно място сред тях.
Затова, най-доброто, което можете да си причините на 20 февруари, сряда, от 21 часа по FOX Life, е да биете сбор на приятелите си и да седнете заедно пред телевизорите, за да гледате „Милион малки неща“. Защото всичко друго (или почти) e без значение, ако ги няма тях.
