fbpx

На 24 години бях първата с дете сред приятелите ми и се оказа, че не е много лесно да се справя с началото на родителството без подкрепа, споделя Сара Гароун. Ето какви са нейни съвети към всички родители (без значение от възрастта), които се оказват първите с деца в социалния си кръг.


Винаги съм знаела, че искам да съм майка, и имах мисия: да приключа с раждането на деца до 30 години.

Може и да звучи странно за милениал да си постави такава цел. В днешно време възрастта за майчинство продължава да се покачва и жени като мен започват да мислят за деца някъде около 30-те. Има достатъчно добри причини да почакаш малко със забременяването – кариера, пътувания, социален живот.

За мен просто беше въпрос на личен избор, когато станах на 24 и след като бях омъжена от няколко години, да родя първото си дете. И набързо осъзнах, че съм абсолютно неподготвена за майчинството.

Гледам през мъглата на спомените и вече си спомням първите ми дни като родител с чувство за хумор, но на моменти се чувствах изключително изолирана и пренатоварена. Нямам по-малки братя или сестри, нямам приятели с бебета, нямам почти никакъв опит като детегледачка и синът ми се приземи в живота ми като метеорит от неизвестни. 

Никога не бях сменяла памперс. Нямах идея колко изтощаваща е липсата на сън в първите месеци с новородено. И - чакайте малко - очаква се от мен да кърмя това дете на всеки два часа?! Ама не, никой не ми го каза това.

И макар че беше безспорно трудно да вляза в ролята си на родител, особено когато моите връстници се радваха на живота си след университета, все пак това преживяване дойде с много уроци. 

Ето какво научих за успешното навлизане в майчинството, дори когато никой около вас все още няма деца (без значение на каква възраст сте).

Консултирайте се с експерти

И така, прителите ви не са експерти по биберони и единствените им проблеми със съня са, когато се приберат късно през нощта? Може би е време да се обърнете към някой друг.

Специалисти като педиатъра, консултантите по кърмене и психотерапевтите съществуват, за да помагат на родителите. Така че възползвайте се от тяхната експертиза. Не се притеснявайте да се обадите на лекаря си с притесненията, които имате.

Използвайте детските консултации, за да зададете всички въпроси, на които бездетните ви все още приятели няма как да отговорят. И ако имате възможност, възползвайте се от всякакви услуги като консултации след раждане, курсове за родители и подкрепа за кърмене.

Защо е важно?

По време на първите няколко седмици от живота на сина ми не бях образец за успешна кърмачка. Разранените, кървящи зърна и болезненото уголемяване на гърдите ме караха да мисля дали да не се откажа от кърменето. Само няколко посещения при консултант по кърмене ми помогнаха да стъпя на правилната писта. Приключих с кърменето на сина ми малко преди първия му рожден ден.

Не е задължително това да е съпроводено с много средства. Има и доброволни консултанти по кърмене, както и онлайн групи за подкрепа, които са напълно безплатни.

Възползвайте се от технологиите

В днешно време има всякакви апликации, които могат да улеснят живота на родителите, особено когато не можете да разчитате на приятелите си за съвет. Има приложения за следене на храненето на бебето и основните моменти от развиетието му.

Въпреки това внимавайте за достоверността на информацията и източниците. Ако информацията не идва от експерт, на когото може да се разчита, подминете я и се обадете на педиатъра си.

Избавете се от страха "да не изпуснете нещо"

Няма да ви лъжа: като новоизлюпена майка страхът да не би да пропускам някакви невероятни неща в живота, си беше съвсем реален. Колкото и да обожавах новородения си син, нямаше как да не завиждам поне малко, когато виждах, че приятелите ми се събират за по едно питие. В това време аз седя вкъщи в компанията на подложки за кърмене и крем против хемороиди. 

Тогава не си давах сметка, че изпускането на различни социални активности е съвсем естествена част от живота на родителите. Но и това се преодолява. Стига да съумеете да го споделите и да намерите начин с партньора да си отделите време за социализация.

Докато единият е с приятели, другият гледа детето, или обратното. Или пък поканете приятелите си вкъщи, за да се видите малко, след като бебето заспи. И това е вариант.

Намерете си племето

Това, което промени съществено живота ми като млада майка, беше контактът ми с други майки. Тъй като в съществуващия ми социален кръг почти никой нямаше деца, трябваше да потърся приятели родители някъде другаде.

Оказа се, че има групи на майки, които се организират и срещат от време на време.  И това ми осигури мрежа от други жени, с които можем да сме заедно с парка и да си говорим за медикаменти против колики, секса след появата на бебето или кои са по-добрите пелени.

Може и да ви е малко неудобно в началото, особено след появата на Covid-19, когато е съвсем трудно да се сприятелиш с някого на живо. Въпреки това всякакви контакти, които можете да установите в този период, са здравословни за психическото ви състояние. 

Но това, че инвестирате в нови контакти, не означава, че трябва да зарежете старите. Просто не спирайте да си припомняте какво ви свързва и какво общо имате, защото, макар и в различни житейски ситуации, все още имате основата на доброто ви приятелство. Само му трябва време да си намери път отново.

В заключение

Трудно е за вярване, но 3,5-килограмовото вързопче, което ме направи майка, когато бях на 24, вече е тийнейджър. И другите ми две деца, които се родиха, когато бях на 26 и 28, вече го настигат. 

Сега съм в 30-те си години и съм се концентрирала върху кариерата си. Преподавам в курсове за родители, сред които има майки, които произхождат от предизвикателна среда. Докато ги обучавам, извиквам обратно спомените на своята първоначална неопитност като майка и им помагам да се подготвят за родителството по-добре.

И ако ви е трудно с майчинството в началото, не се притеснявайте. Ползвайте всички налични ресурси, които имате, образовайте се и намерете общност, към която да се присъедините, за да дадете най-доброто от себе си като родител независимо на каква възраст.

Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ е посветена на хората, които имат нужда от подкрепа, за да минат през предизвикателствата на изолацията в последната година и половина. Кампанията е подета от верига фитнеси Next Level, а в нея освен движение, има възможност и за консултация с психолог – групови и индивидуални онлайн сеанси със специалист от екипа на Ани Владимирова за допълнителна подкрепа и персонални насоки. Създадена е и специална платформа, в която всеки може да провери кой спорт е подходящ за него.


Позволете ни да ви вкараме набързо в машината на времето и да ви пратим година и половина или, хайде, две назад, когато нямаше пандемия. Какво имаше тогава? Огледайте се. Какво виждате? Хора навсякъде. Точно така. Бързащи, тичащи, вечно закъсняващи хора, които се оплакваха от липсата на място. Няма място за паркиране, няма места в ресторанта, няма места в детската градина, но то там традиционно няма места… Общо взето, навсякъде беше пълно и се правеха хиляди неща. 

 Но всъщност много често постоянната събитийност, движението насам-натам и безбройните ангажименти добре маскираха самотата и трудното създаване на стабилни отношения, както обяснява и психологът Ани Владимирова. И какво се случи, когато дойде изолацията заради пандемията – оказа се, че дори и толкова “нагъсто” и постоянно заедно може би сме били с огромни липси по отношение на истинското, нормално (каквото и да означава това), човешко свързване.

Защото, както знаете, а може би не знаете и ние сега ще ви кажем, мозъците ни са свикнали да обменят феромони, да виждат движение и да реагират на променливата среда. Няма значение, че това се случва на опашката пред паспортното на 6-o РПУ, например. 

Сега няма такова нещо. Всъщност опашки пред паспортното още има, но разбирате какво имаме предвид. Преди искахме да сме сами и това беше едва ли не най-големият лукс, а сега самотата е плашеща, защото сякаш ни е лишила от умението да участваме адекватно в реалността.

В изолацията хората работят много повече часове от домовете си. Процесите са ускорени, а времето за нас самите, за нашите желания, хобита и интереси - твърде ограничено. Оказва се, че немалък процент от младите активни хора са започнали да се притесняват дали изобщо някога ще могат да създадат семейство в тази изолирана среда, казва Ани. Домът като крепост започна да изглежда все повече като затвор, който предлага привиден покой, но всъщност по-скоро застой.

Изолацията вкара всички ни в съвсем нови стереотипи. Голяма част от нас започнаха да губят навиците си. Едни живеят в хаос, защото не искат да поддържат дома затвор. Други - в застой и летаргия, защото еднообразието изсмука смисъла. И накрая стана така, че нормалните, всекидневни неща като да отидеш на среща, ресторант, разходка с приятели звучат като екзотика и първата мисъл на всеки е “Да се видим? Добре - по Teams или по Zoom предпочиташ?”.

А какво да кажем за фитнеса? Чудим се откъде да започнем. Колко хора, така или иначе неуверени в собствените си възможности и способности, станаха още по-несигурни точно заради изолацията и липсата на реално общуване. И сега една елементарна житейска ситуация като започването на тренировки във фитнес изглежда непреодолимо предизвикателство.

Срам ме е да ходя сама!”

“Забравила съм кое как се прави!”

Няма ли да ми се смеят всички, като видят, че нищо не мога да правя и нямам никакъв опит в залата?!”

“Всички ще ме гледат. По-добре да си остана вкъщи.”

И така самотата остава единственото удобно място, в което искаме да се намърдаме, и ако може, никой да не ни закача, защото и без друго нямаме какво да си кажем.

Но истината е, че няма нищо такова. Успокойте се. Никой не ходи на фитнес, за да гледа специално вас и да се подиграе специално на вашите нескопосани първи движения с дъмбелите. Тъкмо обработното. В залата контактите стават по-спонтанно и непринудено, защото движението на тялото освобождава и поведението. И всъщност фитнесът е едно прекрасно място за среща с всякакви нови хора, които - защо пък не - може да се окаже, че имат потенциала да останат повече в живота ви.

Там личното пространство се смалява - но в онзи хубавия, сближаващ смисъл, който може и да сме позабравили напоследък. Хората дават по-лесно достъп до себе си. Почти всички са отишли с една цел - физическа активност. Това сваля по-лесно бариерите и оценките, от които се плашим и които в крайна сметка си поставяме само ние, но не и околните. 

А да не почваме с благотворното влияние на ендорфините от спортната активност, които, освен всичко друго, намаляват и критичността към околните. В резултат на това хората много по-лесно са склонни да общуват, да дават полезна подкрепа за спорта, да си помагат, обяснява Ани Владимирова. 

Как може да създадете контакти в залата

В залата никой не приема или отхвърля човека заради релефа на тялото му или интензивността, с която тренира. Факторите са далеч по-прости и съвсем в способностите на всеки - усмивка, възможност да проведете кратък разговор или да дадете полезна информация, да отстъпите уред или да помогнете за използването на такъв. 

Във фитнеса всички хора са общност и идеята за степен на компетентност не е идентична с тази в една корпорация например. Тук никой няма да бъде отхвърлен заради липса на достатъчно умения. Напротив, точно усещането, че можеш да помогнеш и да насочиш някого дава положителна емоция. Да не говорим за активирането на огледалните неврони, които хем ни дават способност да учим нови упражнения и движения, но и някак естествено привличат хората към нас, както споделя и Ани. 

Когато умът ни излезе от онези мислени четири стени, в които всички сме се сврели донякъде уплашено, донякъде отегчено, и се отърсим от умората и от всичко, което ни затормозява, виждаме по-ясно и спокойно способността да се свържем с околните.

Това се случва много плавно в груповите тренировки. Огромен процент от срамежливите хора, които не могат да общуват без конкретна задача или структура, намират спокойствие в общуването с треньорите. Този контакт се оказва важен, за да се тръгне и към по-спонтанни контакти извън рамката. И всичко това покрай спортната активност, за чиито преки ползи за ума и тялото има ли смисъл да ви казваме?

Усещането за справяне, ден след ден, е това, което създава стабилна самооценка, обяснява Ани Владимирова. Новото себевъзприятие дава и нови възможности в свързването с другите хора, а с реалността, в която няма странни умозаключния, саботиращи ни да правим каквото си искаме. 

Няколко прости насоки

Задавайте въпроси в залата, за да „опитомите“ мястото, съветва психологът. Въпроси за тренировките и графика, за уредите, за груповите занимания.

Опитайте се да посещавате групата, която ви кара да се чувствате най-комфортно. Така ставате част от груповата динамика и от общите планове.  

Опитайте всички възможности във фитнеса, докато почувствате кое е “вашето”. Така ще се запознаете с много хора, ще придобиете опит, ще имате сигурност. 

Не са нужни големи постижения, за да бъдете харесвани. Нужно е постоянство, за да създадете мястото си в залата и връзката с хората там, които искат същото като вас. 

лого кампания Красив ум в красиво тяло

Да си бременна и да родиш в тези времена е истинско предизвикателство, най-малкото защото нищо не е каквото си си го представяла.

А ако това е първото ти дете, усещането е още по-странно – наясно си, че нещата не трябва да са точно така, но не знаеш и как съвсем трябва да са, защото “новото нормално” е единственото нормално за теб като майка.

Тъкмо за това разказва в текста си Никол Помарико, която ражда дъщеричката си през юни. Ето как се чувства една млада майка в пандемия. 


Да си признаем: всички имаме представи за майчинството, които са на светлинни години от реалността. Обикновено за това е виновен Инстаграм – новата житейска роля на майка със сигурност не е като по снимките с перфектно гримирани жени, облечени в дълги, феерични рокли насред поле, а в ръцете им кротко спящи новородени. 

Но за всяка жена, родила през 2020 г., както аз, представите за майчинството са много по-различни. Да станеш майка за първи път по време на световна пандемия е приключение, изпълнено с разностранни емоции и със сигурност е преживяване, което не съм планирала по подобен начин.

Раждането изобщо не беше каквото си го представях

Винаги съм си представяла, че на първото ми раждане ще присъства майка ми, а татко и сестра ми ще чакат отвън. Но тази мечта се изпари доста бързо. 

Проверявах сайта на болницата, в която щях да раждам, през няколко дни, за да видя дали няма да променят политиката си за посетители, но така и не се случи. Когато дойде време да родя през юни, бях доволна просто мъжът ми да е някъде около мен.

В крайна сметка всичко свърши с тотално непланирано секцио и по време на престоя ни в болницата не ми бяха позволени посещения. Други майки ми казаха, че това всъщност е по-скоро добре. Според тях посетителите в болницата са ужасно стресиращ момент и по-добре е майката и партньорът ѝ да имат време насаме един с друг и с новото бебе. 

За мен обаче нещата не бяха точно така. Чувствах се все едно изпускам възможността да покажа бебето си на хората, които обичам, в първия възможен момент. И това никога няма да мога да върна. 

Не отпразнувах раждането на детето си с приятели, както ми се искаше

Преди да удари пандемията, почти всички разговори с приятелите ми включваха планове как да включим дъщеря ми във всякакви нормални дейности. Вечери навън, пътувания до Дисниленд, безцелни разходки по магазините – всичко щеше да е така адаптирано, че да пасне на най-новия член на семейството ни. 

Чувствах се толкова щастлива, че бебето ми ще бъде заобиколено от хора, които я обичат и искат да са с нея.

Очевидно не се случи нищо такова. Досега се е срещнала с двама от най-близките ми приятели и в двата случая навън, с маски и само за няколко минути. Не ме разбирайте погрешно, благодарна съм, че имах възможността да я покажа на няколко мои приятели, но няма как да не ми е мъчно, че някои от най-близките ми хора изпускат тези моменти от живота ѝ.

Изолацията е ужасна

Да си майка за първи път само по себе си е събитие, което те поставя в някакъв вид изолация. Няма значение, че не си първата, нито последната – когато минаваш по този път, се чувстваш сама. 

А да родиш първото си дете в пандемия е съвсем друг вид изолация. Не може да организираш срещи за игра. Няма как най-добрата ти приятелка да те посети и да гледа за малко бебето, докато ти подремнеш. Не можеш да се разхождаш с други майки и да оставите бебетата да си общуват. Не и без маски – които бебетата няма как да носят.

Всяка кашлица е ужасяваща

Дори и без пандемия най-вероятно щях да съм параноично обсебена от здравето на бебето – струва ми се, че това е нормална част от първото майчинство. 

Но сега с всяка кашлица сърцето ми спира. От нея, от съпруга ми, от мен. 

Постоянно търся в Гугъл разни симптоми и я проверявам дали не е топла. Била ли е някъде, където може да се зарази с COVID-19? Не, разбира се, че не е била.

Тя не излиза от вкъщи. Но това не спира безпокойството, което ме обзема.

Всички бебета кашлят. Всички човешки същества кашлят. И кашлицата не би следвало да ти носи чувство за обреченост, което те удря в стомаха и те кара да се чудиш дали бебето ти няма да стане част от статистиката.

Имам чувството, че пропускам всичко от това да бъда “нормална майка”

Пазар с бебето. Приказки в библиотеката. Да ходим някъде и да правим всякакви неща без маска и без болезнената мисъл какво съм пипнала и къде ми е дезинфектантът. 

Знаех, че майчинството идва с много промени, но тези не са сред промените, които планирах.

Няма как да се запозная с майките от квартала и да се виждам с тях и ми се къса сърцето, че ужасно общителното ми бебе стои скрито от света. 

Тя не знае, че има други хора освен мен, баща ѝ, бабите и дядовците ѝ и леля ѝ.

Не знае, че има и други места освен нашата къща, къщата на баба и кабинета на педиатъра. 

Не знае, че има и други животни освен нашето куче и двете ни котки, на които се усмихва всеки път щом ги види и които съвсем скоро се научи да гали.

Вече не се чувствам себе си

Спазването на допълнителни мерки за безопасност означава, че вече не мога да практикувам любимите си хобита – нещата, които ме карат да се чувствам аз.

Като току-що пръкнала се майка така или иначе вече изпитвам някаква криза на идентичността, която идва заедно с тази нова житейска фаза. А сега съвсем не успявам да се оправя с новите емоции, защото в тези откачени времена механизмите ми за справяне съвсем са се предали.

В същото време виждам хора, които обичам и уважавам, навън по ресторанти, в самолети, на почивки. И съм ужасно ядосана.

От една страна знам, че те нямат новородено бебе и не им се налага да са толкова предпазливи, колкото съм аз. Знам, че всеки сам определя риска за себе си и до каква степен да вземе предпазни мерки, но пак се ядосвам.

Не знаят ли, че има пандемия и хора умират всеки ден?!

Все едно моят живот е на пауза, а животите на всички останали вървят с пълна сила. Аз съм си вкъщи с бебето, защото според мен това е най-добрият начин да я опазя. 

Много ми е трудно, но е само временно - надявам се

Може би ни предстои тежка зима, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Това няма да трае вечно и със съпруга ми се опитваме да намерим начини да се чувстваме малко по-нормално – разходки из квартала и всякакви активности на открито и дистанцирано място, преди да е станало прекалено студено. 

Скоро я заведохме на единственото ѝ засега посещение на открито - бяхме в градина с тикви. И се смя страшно много като видя други хора там, хора, които не са от семейството ѝ. 

От нея струи живот. Има толкова много неща, които трябва да ѝ покажем. И това ще се случи някой ден.

Междувременно аз и тя сме живи и здрави и един ден ще ѝ разкажа как двете с нея сме минали през тази година заедно.


Докато топлото време ни кани навън и някак си си мислим, че връщането към "старото нормално" е неизбежно, повечето учени, социолози и лекари са силно скептични, че това ще се случи скоро. Тоест, вероятно разхлабването на мерките ще продължи, само че до следващата карантина, в която отново ще ни се наложи да живеем. СЗО предпричат втора вълна на заболяването през есента или зимата и изглежда това преживяване действително ще е по-скоро маратон, отколкото спринт.

Саийда Шабаз се опитва да погледне на карантината точно като на маратонско бягане, а не като на нещо, което предстои да свърши всеки момент. Тя споделя, че животът ѝ в първия месец коренно се различава от плановете и представите ѝ какво точно ще прави, докато има "цялото време на света" вкъщи.

Истината е, че разочарованието е голямо, когато си си представял, че ще въртиш баници и кексове, докато преподаваш на децата по всичко, вършейки си работата с левия крак, но се оказва, че едва ставаш от леглото и най-голямото постижение за деня е сресването. Картинката става още "по-приятна", когато към това се добавят постовете на изключително продуктивните ни приятели, които не спират да ни обливат от социалните медии.


Когато започна карантината, имах бая завишени очаквания към себе си. Щях да съм си вкъщи през цялото време! Чудесно! Ще има толкова много време за всички неща!

Теоретично, да, има време. Толкова много време. Първоначално да съм "кралицата на карантината" беше топ цел в списъка ми, а сега основен приоритет е просто да успея да се окопитя достатъчно, за да мина и през този ден. Колкото и да ми се иска да съм онази жена, която се справя велико, изглежда не мога да събера нито енергията, нито куража, които се изискват, за да съм именно нея. И макар че това ме наранява до известна степен, полека-лека се уча, че е в реда на нещата.

Гледам в социалните медии как приятелите ми се справят страхотно. Една приятелка успява да изпече целия хляб на света, да се грижи за децата си и да напише хиляди думи на ден. Други организират засукани учебни занимания за децата си у дома. Трети готвят на поразия все едно са жури в "Мастършеф". Убедена съм, че някой е успял и да превърне двора си в забавно бягане с препятствия, катерушки и всякакви други забавления за децата. Аз не правя нито едно от изброените неща.

Дните ми изглеждат така: храня детето за закуска и после пак си лягам. Минималният ни апартамент е осеян с играчки. Има дни, в които детето ми не си съблича пижамата. Пауър Рейнджърс е саундтракът на сънищата ми. Разбира се, има и добри дни, в които си мисля, че мога да правя някакви неща, но през повечето време търча на автопилот даже повече от обикновено.

"Абсолютно нормално и разбираемо е да се чувствате зле и изгубени по времето на тази първоначална промяна", пише д-р Айша Ахмад в chronicle.com. Повечето от нас са под карантина едва от месец. И въпреки че това изглежда като неприлично много време (естествено, че е!), в по-голямата картинка всъщност е адски малко. В момента никой не знае колко точно ще трае всичко това. Повечето от нас се подготвят за месеци вкъщи. И когато погледнеш по такъв начин, един месец не е толкова много. Да се опитваш просто да оцелееш през този месец е не само нормално, но и здравословно. Това ще е маратон, а не спринт.

Обикновено не изпитвам страх, че пропускам някакви страхотни неща, които се случват на другите. Харесвам си малкото балонче и си съществувам в него доста щастливо. Но тази карантина ме превърна тъкмо в такъв човек. Изведнъж започнах да завиждам на всеки, който не е на броени минути от пълния разпад, както съм аз. Което, разбира се, ме вкарва още по-дълбоко в спиралата на тревожността, че не правя достатъчно с времето си, че не съм достатъчна за хората в живота ми. Все едно съм някаква черупка на нормалното ми Аз, но черупка на личността, която ми се иска да бъда. Цялата ситуация ме кара да съм още по-зла към себе си. И това се превръща в един порочен кръг.

Извън всичко хубаво, което правят, в момента социалните медии са нещо ужасно. Разбира се, че е чудесно да сме във връзка с приятелите си. Но когато виждаш как постоянно постват какво правят, е много лесно да се хванеш на уловката да се сравняваш със своите далеч "по-продуктивни" приятели. Но не е здравословно. Всеки се справя с големите промени по различен начин. Някои хора пекат кексове, докато други се борят да станат от леглото. Всъщност тук няма грешен отговор. Както съветва д-р Ахмад, "игнорирайте всеки, който поства "продуктивно порно" в социалните медии в момента."

Времето ми щеше да е разпределено между четене на книги, свършване на работните задачи на време и грижа за развитието на сина ми. Е, мина месец и почти нищо от това не се случва. Или поне нищо, свързано с личностното израстване. Фокусът ми се разпада. Макар че искам да правя неща като например да прочета нова книга или да си предам задачите преди крайния срок, просто не мога. В постоянна мъгла съм и едва карам ден за ден.

И като се чувствам така, никак не ми е трудно да се хокам. Сърцето ми се къса пред поста на поредния приятел, който е направил перфектен хляб с квас. Отчаяно искам да съм човекът, който си мислех, че ще бъда в началото на всичко това. Да цъфтя, вместо едва да оцелявам. Опитвам се да съм поне малко търпелива към себе си. Знам, че не всяка от нас ще е "кралицата" на карантината, макар и много да ни се иска. Може и да е трудно за преглъщане, но си е напълно в реда на нещата просто да оцелееш и този ден и да го сметнеш за постижение.

Изключително важно е да си дадеш време да минеш през разочарованието и травмата, с която се налага да се справяме всички. Единственият начин да постигнем "карантинните" си цели (или поне да се доближим до тях) е да се отървем от всички предварителни схващания, които имаме за продуктивността. Промяната в съзнанието е ключова за промяната в живота. В момента скърбя за всички неща, които очаквах. Когато човек още си мисли за тези неща, няма как да мине психически към новото нормално.

Но другото важно нещо е истински да почувстваш тази промяна. Лесно е да пробваш и да се преструваш, докато най-накрая го улучиш, когато усещаш, че потъваш. Обаче това не оправя нещата, защото продължаваш да потъваш. Единственият начин да изплуваш е да бъдеш честен със себе си и с останалите. Тъкмо сега трябва да приветстваме автентичните преживявания.

Когато се натъкнете на "продуктивно порно" в социалните медии, което ви кара да се чувствате неадекватно, спомнете си това: много е лесно да споделяш хубавите моменти. Да покажеш невероятната домашно приготвена вечеря, но да скриеш тоновете несгънато пране, което си седи така от три седмици. Вие виждате само мъничък продуктивен слитък от нечий живот, не и по-голямата (а вероятно и доста по-разхвърляна) картина.

Естествено, че искате хората да мислят, че се справяте чудесно – но това в момента изобщо не е важно. Голямата разлика между това да се преструваш на кралица на карантината и действително да бъдеш така идва от възможността да се подготвиш в дългосрочен план.

Засега ще се постарая да спра да се мъмря, задето не се придържам към графика, който сама си зададох. И какво ако не мога да чета точно сега? Скоро ще мога. И вместо да си мечтая да изпека перфектния хляб, може би най-накрая ще го направя. Добре, де, няма, но само защото в момента няма откъде да се намери брашно и мая. Но ще направя зверски добре едни бисквити с шоколадови парченца, за които намерих рецепта.

Днес, утре или следващата седмица – напълно нормално е ако единственото, което успявате да направите, е да станете от леглото и да нахраните всички вкъщи. Ако сте внимателни към себе си, рано или късно ще избухнете.

Първите дни, седмици, месеци, година с новото бебе са шантав период. Хем си изтощен да краен предел, хем е толкова вълнуващо и запленяващо да ти гукат насреща и, разбира се, да сменяш памперси за норматив, че няма описание, което да побере тази картинка. В първата година разбираш и много неща – за себе си и за околните, които дори не си подозирал. Днес в Майко Мила! Катерина Пунзарова празнува своята първа година майчинство с няколко мисли какво ѝ се случи и какво не през нея.


Да, мина една година откакто родих и откакто съм в пълно информационно, емоционално и социално затъмнение! Мъжът е в странство, за да изкара прилични доходи за памперси и мокри кърпи, които свършват толкова бързо, сякаш имам не едно, а 15 деца.

Сексът е мираж, също като наспиването. Родителите ми, слава на Бога, са огромното ми рамо и помощ, но все пак и те за хляб работят, не е като да им хвърлиш детето и да избягаш, докато навърши 18.

Приятелите... Имах ги малко, сега останаха още по-малко. Може би неродилите смятат, че да сменяш памперси, да чистиш повръщано и крещиш след гологъзото дете с ръка, омазана с крем до лактите, и с памперс в другата, е някакво страхотно, ултра, мега забавление и не смеят да те откъснат от него. Родилите те посещават рядко по същата причина, но с точно обратното мислене: да не развалим режима, че иначе ни е известно как бебето се превръща в разярена триглава ламя, която реве, крещи и те дърпа за крачола. Благодаря на всички!

Може би най-смелата ми приятелка, която идва редовно, е тази, преборила се с нейната ламя, а тя – повярвайте ми – не беше триглава, а по-скоро с 20 глави. Но както и да е, живея си и с ламята, и със сладкото в дъщеричката ми, и с ината в нея. Също така съжителствам с цялата си вежда и мустаците, които са толкова големи, че може би хората в магазина ме мислят за мъж джудже.

И в цялата картинка никъде не попада родата на съпруга ми, защото те са друга работа, чакат специална покана, изваяна върху бивна на индийски слон албинос, но пак не съм сигурна, че и тогава ще се престрашат да навестят 50-те процента от гените си. Здраве да е...

Дали е възможно приятелство между мъже и жени е въпрос, който терзае векове наред човечеството. Този, който успее да даде верен отговор, вероятно ще спечели безсмъртие и 1 милион от “Стани богат”, но докато това стане, можем само да гадаем и, евентуално, да взимаме пример от филмите (които, както знаем, затова са филми, защото не са истина, хаха).

И като казахме „филми“, веднага се сещаме за един сериал, който хубавичко ще разнищи темата за приятелството между двата пола, при това – по много човечен и приятен начин. И, не, нямаме предвид „Приятели“, който, безспорно, е чудесен пример, но първо е от миналия век и нещата малко напреднаха оттогава, и второ – искаме да гледаме и някакви нови физиономии на приятелския фронт.

Е, казват, че човек трябва силно да пожелае нещо и то ще се сбъдне – и ето, ние си пожелахме готин сериал и веднага получихме „Милион малки неща“. Това е новото предложение за любителите на сериали, което FОX Life щедро ни предоставя от днес, 20 февруари.

В него ще се внедрим неусетно в отношенията между група приятели от Бостън, които се сближават при малко неочаквани обстоятелства - то пък като че ли някой се сприятелява при очаквани обстоятелства!

Някои от тях са супер успешни в кариерата и връзките си - познато ли ви е? Сигурно и вие имате такива досадници в компанията. Други пък са по-неуверени и късметът не ги навестява често. Даже по-правилното е да се каже, че животът им буквално се е забил в задънена улица, а те не знаят как да излязат без да изпотрошат всичко по пътя си.

В тази амалгама от житейски проблеми, един от компанията… умира. Да, това не е най-якото, което може да се случи на приятелите ти, но, когато си почти погълнат от черната дупка на рутината и всекидневните глупости, с които са пълни животите ни, ти трябва нещо наистина разтърсващо, за да те извади от кататонията. А какво по-разтърсващо от смъртта на любим приятел…

И така, след като един от тях гушва букета, както се казва, другите внезапно се пробуждат за живота, преоткриват се един друг и започват най-накрая да живеят истински. Звучи, разбира се, малко като клише, но знаете ли какво – животът е доказал, че е клише. Че е просто низ от милиони дребни неща, които ни се случват, докато пътуваме към крайната точка или правата линия – както ви е по-приятно да я наричате.

И в тези кратки години, които ни остават, е добре да живеем пълноценно, да се сещаме за важните неща, които ни радват и правят съществуването ни смислено – а приятелите са на челно място сред тях.

Затова, най-доброто, което можете да си причините на 20 февруари, сряда, от 21 часа по FOX Life, е да биете сбор на приятелите си и да седнете заедно пред телевизорите, за да гледате „Милион малки неща“. Защото всичко друго (или почти) e без значение, ако ги няма тях.

Ами ако нямаме нито една приятелка и сме се засилили да се женим, кой ще ни бъде шаферка? Момчетата от тайфата, разбира се! Ребека Абрантес не му мисли твърде много и кани приятелите си мъже на суперзабавна фотосесия, в която те влизат в ролята на шаферки на булката в нежнорозови сатенени халатчета. Вижте страхотните снимки, а после ни споделете нещо забавно и от своята сватба!

******

Младоженката Ребека Абрантес не позволява липсата на приятелки да я възпре да направи голямо традиционно предсватбено парти. Вместо това кани приятелите си мъже да влязат в ролята на шаферки и им се получава перфектно!

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Ребека е от Бразилия, на 24 г. и учи компютърно инженерство и е една от четирите жени в курс с 60 студенти. Затова повечето ѝ приятели са мъже.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Една седмица преди сватбата Ребека осъзнава, че все пак иска традиционната фотосесия с шаферки – маникюри, педикюри, разкрасяване и безброй коктейли и клюки.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Идеята ми хрумна една седмица преди сватбата. Разглеждах снимки от изготвянето на фотосесии на бъдещи булки и техните приятелки, всички по халати, как се смеят, пият шампанско и малко се натъжих, защото нямаше да имам възможност да преживея нещо подобно.“, споделя Ребека.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Въпреки че няма приятелки, Ребека не си позволила да пропусне перфектната фотосесия – с подкрепата на приятелите си мъже!

Булката облякла бял копринен халат, сложила ролки в косите си, а приятелите ѝ били с розови копринени халати.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Фотосесията беше суперзабавна. Всички се снимахме с евтин алкохол и понякога се смеехме толкова много, че ни трябваше време да се съвземем и да продължим със снимките.“, казва още Ребека.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Тя споделила снимките във Фейсбук и те веднага набрали популярност, заради симпатичната идея.

По време на фотосесията момчетата влезли в роля и разиграли „шаферските си задължения“, докато разпускали с маски за лице, клюкарствали и дори си обръснали краката.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

„Много съм щастлива със снимките. Понякога си ги гледам отново и се хващам да се смея като луда. Но никога не съм предполагала, че ще добият такава популярност.“, казва още Ребека.

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Снимки: Facebook - Rebecca Abrantes

Ако и вие имате чувството, че след като сте родили, приятели и роднини са ви заличили от лицето на света – не се стресирайте. Не сте сами. Много често, след като доведете своето отроче в тази чудна реалност, хората от другата Вселена – тази преди бременността – забравят, че съществуваме по редица причини: не искат да ни безпокоят или занимават, или са ни отписали от забавния кръг пиячи, защото кърмим новото си бебе. Е, може би част от хората така и така заслужават да не се виждаме повече, но, в крайна сметка, има и такива, които просто не разбират, че ние сме същите личности и не сме отпътували от планетата Земя и имаме нужда от социални контакти извън рутината на бита. Гергана Янакиева споделя с нас своето виждане за изолацията след раждането и сме напълно съгласни – колкото и зверски обичаме децата си, е полезно и за двете страни да се отделяме поне за мъничко от тях.

*************

Първо, искам да започна с това, че съм общителен човек. Някои хора биха казали, че съм хейтър, асоциална, затворена, интровертна, сдухана. Аз пък ще кажа, че дори понякога да отговарям на някои от тези качества, съм комуникативен човек. Обичам да бъда сред хора, да ги наблюдавам, анализирам, да им задавам въпроси. Затова сигурно учих и журналистика – защото обичам да питам.

След като изчистихме това, ще продължа с една тема, която, за съжаление, е актуална само сред майките (или хората, на които им се налага да стоят затворени за неопределено време с един и същи човек в една стая – да, знам, че малко прилича на затвор).

Та, повечето хора вероятно си мислят, че когато една жена роди, тя трябва и иска да прекарва цялото си време с детето. Да му се отдаде изцяло, да го обгрижва, обслужва, прегръща, целува, милва, информира, образова, забавлява, да му гука и т.н.

Това са хората, които не са раждали досега. На някои майки периодът на майчинството им минава леко, бързо и безболезнено, стига да има кой да им помага.

Някои майки имат нужда от майка си, баба си, съпруга си, свекърва си, сестра си, бавачката или който и да е друг. Аз нямам особена нужда от това.

Аз имам нужда да бъда с хора.

Хора, които са различни от хората, които виждам всеки божи ден – детето, мъжа ми, жената от детската кухня, хората от месарницата, млекарницата, хранителния магазин или зарзаватчийницата. Не, мерси. Тях си ги виждам достатъчно. Имам нужда да бъда с приятелите си, които да ме върнат към реалността и да се разсея от тъпото си всекидневие.

Майките, които четат сега, знаят за какво говоря. Онова всекидневие, което е колкото приятно и спокойно заради „почиването“ вкъщи, толкова и побъркващо, заради постоянното висене вкъщи.

Хем искаме да си стоим у дома и да си се гледаме с детето на топло и уютно, хем отвътре един звяр ни разяжда, беснеейки да излезе навън и да изтича да си говори с хора, да ходи на работа, да се вози сам в претъпкания, миришещ автобус, да се реди на опашка, да пие бира с приятели, да ходи на кино, театър, концерт или каквото там правят хората без деца.

Защото няма нищо по-хубаво от това да се отделиш дори за един час от детето си. Дори е здравословно, бих казала. На майчиния мозък му трябва толкова малко да се разтовари от врещенето, мрънкането и тръшкането, че дори и ходенето до кофата пред блока си е ваканция на Малдивите.

Възхищавам се на майките, които намират сили и желание да излизат. И най-вече не им е гузно, че оставят мъжа си с ревящо бебе за 3 – 4 – 5 – 6 часа.

Така де, все пак къде пише, че само майката трябва да гледа детето? Те си излизат, бащата “поема смяната” и хич не им пука.

А аз всеки път, като изляза, си мисля, че съм предала родината.

Как ще ги оставя двамата сами, дали мъжът ми ще се оправи с храненето, къпането, обличането, приспиването, буденето с рев посред нощ.

А мен дали някой ме мисли, когато аз трябва да правя всичко това сама?

Това с излизането е много хубаво, само че за да излезеш навън, някой трябва да ти се е обадил преди това. Да се е сетил за теб. За съжаление, когато жената роди, сякаш става социален призрак.

Да, да, ти си майка вече, трябва да си гледаш детето, трябва да си стоиш с него и да му се радваш, няма да те закачаме“.

Не, хора! Закачайте ме, защото ако забравите за моето съществуване, и аз ще спра да съществувам.

Ще се депресирам, ще започна да рева, ще започна да викам по детето, което за нищо не е виновно. Знаете ли колко е трудно да си с чисто съзнание, когато не виждаш смисъл от всекидневието си?

Всеки ден е едно и също – събуждане, сутрешно мрънкане, миене, преобличане, приготвяне на закуската, придружено с мрънкащ глад, евентуално мрънкане в знак на протест срещу закуската, отново измиване, преобличане, излизане, пазаруване, висене на площадката, галопиране към падащо от катерушката дете, разтърваване на ядосани деца, залъгване за прибиране вкъщи, миене, обяд, евентуално мрънкане в знак на протест срещу обяда, миене, преобличане, следобеден сън, рев след събуждане от следобедния сън, мрънкащ глад, ядене, евентуално мрънкане в знак на протест срещу закуската, игра, тичане към падащата стъклена купа, заключване на всички шкафове, вечеря, евентуално мрънкане в знак на протест срещу вечерята, къпане, обличане, сън.

И нищо от това не беше време за мен.

След като описах забавния си ден, отново ще кажа. Закачайте ме, обаждайте ми се, пишете ми, призвънявайте ми, хвърляйте камъчета по прозореца ми. Няма да ви се разсърдя, дори и ако ми звъннете точно когато детето се катери на най-високата кула на пързалката и врещи като младо прасенце на заколение, защото аз го дърпам с едната ръка да слезе, а с другата трябва да си придържам телефона. Дори и тогава ще се радвам да ви чуя.

Моля ви, опитайте се да разберете, че след като родят, жените не се заличават от лицето на земята. Те пак си остават хора, пак живеят, дишат и имат личен живот (макар и малко по-ограничен и с уговорки). И не им се сърдете, че не ви се обаждат. Защото им се иска, но врещящият, акащ Джурасик парк ги е погълнал. Иска им се да дойдат с вас на концерт, на кино, да отидат на фирменото си Коледно парти, да се разходят, или просто да изпият една бира.

За бога, братя! Обадете се на своите роднини или приятелки, които са родили наскоро. Поканете ги на кафе, питайте ги кога можете да се видите. Не ги питайте дали искат – разбира се, че ще искат.

P.S.: Само да кажа, че детето ми е много добро, даже най-доброто. Изобщо не се оплаквам от него, дори и да звучи така. Просто еднообразието всеки ден убива малко по малко.

Казват, че споменът е единственият рай, от който никой не може да ни изгони. Когато в живота ни се появи малкото човече или човечета, искаме да спрем времето и да запечатаме всеки миг. Така е всеки ден, защото докато бебето расте, ни поднася уникални моменти – от момента, в който прави първата си стъпка до момента, в който открива, че обожава да яде фалафел.

Предлагаме ви една кратка разходка из носталгията на важните и неповторими моменти от детството на вашето дете, които наистина трябва да запечатате в ума си. Със сигурност ще запомните първите стъпки, първото зъбче, първата думичка, всичко първо – но искаме да ви напомним да не забравяте и следните няколко важни неща.

Първото приятелче, което детето ви самó ще си намери

Често освен първо, това приятелствто е и малко изненадващо, защото може първият приятел на детенцето да се окаже бездомно куче, или съседската котка, или непозната баба в магазина...Не подценявайте животните, колкото и големи да са – най-много да лепнат на детето една влажна целувка, с която да запечатат новата си и вечна дружба.

 

Да гледате заедно вашето любимо детско

Повечето от нас се радваха на съвсем ограничен набор от детски едно време, сред които първенец беше „Милион и едно желания“. Да преживеете емоцията от собственото детство, да споделите този личен спомен с вашето дете – това определено е един от малките семейни празници, които не трябва да пропускате.

Първото му самостоятелно хранене

Независимо дали следвате по-разпространения метод на захранване с пюрета или се водите от ЗВБ (захранване, водено от бебето), първият път, когато видите детето само да яде парченца авокадо със собствените си ръце, е животопроменящ момент. Много е възможно освен да го опита на вкус, да си намаже и косата и лицето с авокадото, но дори и в този момент ви съветваме просто да запазите топлия, комичен спомен, а не ядосаните емоции от нацапаната коса и размазаното авокадо.

Когато самичко отпразнува храната, паднала от небето

Ако имате две деца и по-голямото празнува рожден ден, твърде вероятно е да видите как то изпуска част или цяло парче от тортата. Тогава ще видите и малкото, което като че ли досега е тенирало за този момент! Много усилено вдигане на торта от земята, незабелязано облизване и връщане на земята. Споменът за беззъба, но супер доволна усмивка, е това, което трябва да запазите. Ако с торта не се получи, ще стане с друга храна.

 

Простичките неща

Ще запомните завинаги образа на детето, което ирае на пясъка и събира мидички в шепа, или подхвърля надуваема топка, или строи пясъчен замък. Завинаги ще помните смеха на детенцето си от тези простички мигове и тези спомени ще ви топлят.

 

Вероятно това е някакъв странен природен феномен, но така се получава наистина – когато станеш родител, някак си естествено започваш да гравитираш около други родители и се заобикаляш с други клети майчици и татковци, с които да споделяш кой какво е ял, акал и изгукал.

Не че не ни пука за приятелите ни, които нямат деца, просто между родители съществува една особена форма на съпричастност и разбиране, която е някак си различна от тази, която имаме с бездетните ни приятели.

Подозираме, че причината се корени в това, че има дни, в които най-интересната тема за разговор между родителите е, че второто дете най-накрая е успяло да ака в гърне, което е една изключително интригуваща и интелектуална тема, безспорно...

Въпреки че да си родител понякога е изключително безславна и бездарна работа, все пак успяваме някак си да задържим наоколо бездетните си приятели, за което сме им невероятно благодарни.

Ако, обаче, по някаква (о, каква ли може да е?!) причина сте изоставили дружките си без деца откакто сте станала майка, ние, от Майко Мила!, сме тук, да ви обясним каква капитална грешка сте направили и защо моментално трябва да си ги върнете! За целта ще се подпрем и на един материал по темата от сайта Babble.com.

И така, да се обърнем към тези от приятелите ни, които още не са се размножили:

На приятелите ни без деца искаме да благодарим, за това че ни помагат, когато имаме нужда от почивка, за това, че ни напомнят, че животът не е само памперси и тиквени пюрета, за това, че успокояват детето, което се е прибрало разстроено от училище, докато ние готвим вечеря. И моля ви, не си помисляйте дори и за миг, че ако някой ден имате деца, ще ви харесваме по-малко!

Програмата им не се върти около графика на децата

Ако не сте гледали филма „Мисия невъзможна“, да знаете, че в него се разказва за две семейства, които се опитват да се видят на вечеря съобразно графика на децата си. Необходима е Божия намеса, за да се намери удобното време между училище, детска градина, уроците по плуване, футбол, таекуон-до, вечерния час за къпане и лягане. Бездетните приятели са страхотни в това отношение, защото се съобразяват само със себе си и своята собствена програма, което значи, че е абсолютно практически възможно да се видите наживо!

Те идват вместо вие да отидете

Приятелите без деца определено не чакат с нетърпение дечурлигата ви да обърнат с главата наопаки подредения им, чист дом, и да извадят всяко чекмедже и кутия, които намерят някъде из къщата им.

Не, определено не чакат подобно посещение с нетърпение. Кой нормален човек с ума си би искал бебешко повръщано на белия си бутиков диван или някое прохождащо детенце да си прасне челото в ръба на стъклената холна масичка и да оплиска с кръв пухкавия бежов килим?

Поне нашите бездетни приятели са такива, де, затова и са готови с радост да дойдат у вас или някъде навън, само и само да не им ходим в къщата с децата. За вас пък това е облекчение - че не се налага да товарите деца в кола, заедно с храна, памперси и резервни дрехи, като за експедиция до Непал. Всички знаем от опит, че докато едното дете си закопчае колана в колата, другото се е оповръщало, така че излизането с деца невинаги е лесно, лежерно и безгрижно занятие. Бонусна точка е и това, че когато ви идват на гости, не се налага да бързате, за да не си лягат късно децата, понеже така и така сте си у дома - всеки може да заспи където му падне.

Могат да останат до по-късно

Приятелите ви с деца са страхотна компания за вечеря, но проблемът е, че обикновено вечерята трябва да започне около 5 следобяд и да свърши най-късно в 7 вечерта. Това е така, защото в 7:05 всички налични деца вече са изпаднали в истеричния период преди лягане, закъснели са за къпане с около 3 хиляди години и ще си легнат с около 5 милиона години по-късно, а вие ще искате да се пропиете.

Хубавото на бездетните гости за вечеря е, че просто слагате децата да спят и вече спокойно можете да водите смислен разговор с възрастни, диалог с глаголи и съгласни звуци, без някое невръстно гласче да ви прекъсва или ръчичка да ви дърпа за панталона, или да се опитва да ви изяде пантофа, или докато преглъщате вечерята, някой да се наака. А пък гостите ви не се налага да тичат към вкъщи в точен час, защото с бавачката са се разбрали така – те нямат деца, помните ли!

Къщата ви не изглежда като документален филм от войната, след като си тръгнат

Много обичаме да ни идват на гости приятелите ни с деца. МНО-ГО. Всички родители обичат, признайте си. Това сближава децата, отменя нас от ролята ни на непрестанно забавление за детето, споделяме си с другата майка или татко, посмеем се, поплачем, похейтим... Единственият недостатък е, че къщата изглежда като пометена от ураган, след като си тръгнат гостите и челядта им.

Науката още не е открила защо когато на гости ви идват приятели с малки деца, всяко дете трябва да скочи от всичко, което е по-високо от килим, трябва да се използва всичката посуда, която имате у дома, и да се надъвчат всички сладки неща, които имате складирани в шкафа за почерпка.

И уж приятелите ни казват, че ще ни помогнат да разчистим, измием и подредим, но накрая едва събират с пръсти счупената чаша и свещник и напускат опустошения ни, разхвърлян и омазан със сладко дом. Не че са невъзпитани и безчуствени хора, които се скатават, за да не помогнат... просто в обичайния случай не знаят кое къде държим и как си подреждаме нещата или са твърде заети да обличат, мият и оправят децата, за да помогнат с домашния хаос, сътворен от същите.

А когато ни идват на гости бездетните ни приятели, не само никой не хвърля разопакован и надъвкан кроасан на леглото, а даже ни помагат с разчистването на масата и миенето на чиниите! Даже познаваме бездетна приятелка, която измила всички чинии, докато майката кърмела бебето! В света на майките това е равностоен жест на подаряването на шоколад и бутилка вино, а в идеалния в е комбинация с тези двете.

Имате и други общи неща, освен децата

Лесно се сближавате с другите родители, защото имате едно общо нещо: децата. Случва се, обаче, впоследствие да осъзнаете, че освен децата, нямате никакви други допирни точки. Ако сте окей с това винаги да обсъждате една и съща тема, отново и отново, всеки път, тогава няма проблем. Но ако искате да вкарате в разговора и нещо друго, някоя различна тема или въпрос, тогава този тип приятелство не ви стига.

Бездетните ви приятели са лечението, от което имате нужда. С тях сте имали много повече общо и интересни допирни точки, а не само децата, и те ви връщат обратно към това, което сте извън и независимо от това да сте родител. Уроците по испански, танците в събота вечер, пътуването до Барселона и ходенето на палатка все още съществуват и бездетните ви приятели ви го напомнят и ви подтикват да не забравяте кои сте.

На тях може да се разчита повече

Не че на приятелите ни с деца не може да се разчита, просто от опит знаем, че всякакви непредвидени ситуации може да променят плановете и обещанията. Може и преди два месеца да сме планирали пътуване до Копривщица или да излезнем в събота вечер на бар, но точно днес детето хваща стомашен вирус и прекарваме следващото денонощие на пода в банята до него.

Или напът към планирания обяд навън бебето получава диария и омазва столчето за кола. Случват се такива неща и това е част от всекидневието на родителя, никой не го прави нарочно и няма как да планира всички възможни сценарии.

На приятелите ни без деца можем да разчитаме една идея повече, просто защото те отговарят само за себе си.

Ето заради всичко това ние си ги обичаме толкова много! Да си знаете!

cross