Който отлага кучето, има и заек, и куче. Примерът е следствие от личен опит. Дълго се опъвах на идеята за такъв домашен любимец. Влизайки в магазина за животни с предварителна цел – покупка на папагал и изтъкването на предимствата му, че пернатото притежава ум досущ като на куче, децата моментално ми обърнаха гръб и се насочиха към заекa.

А то едно малко, пухкаво, трепери.

След осем минути вече държим в ръце нова клетка и всичко необходимо за бебе заек с добавка и самия заек. Тръгваме си от магазина с набързо налят опит от съветите на продавачката да не го гушкаме в началото твърде много, за да не умре от страх, какво да яде и какво не, за да оцелее. Породата е повече от царствена: лъвска глава.

Идеята да се казва Страхил съвсем не се приема от младите собственици и новият член на семейството носи име – идейна компилация на двамата му батковци – Гари Гус Гус.

Та, господин Гус има през деня постлано килимче, където доволно да разположи всичко що е изял по-рано. Предпазливо тръгваме към него, да не вземе да му стане нещо страховито, и изчакваме постепенно той да се доближи до нас. Вече в съвсем близки отношения след някой и друг месец идеята за куче отново е на преден план.

Осъзнавайки, че това е било и моята детска мечта, решавам да я изпълня на късна възраст. Но ми беше необходимо време. Най-вече осъзнаване на възможностите ми, че мога аз (а не децата, които обещават, но невинаги изпълняват) да се грижа за него.

Разходките приех като предимство – време за мен, за уединение, за дишане на чист, доколкото може въздух, из близкия парк и горичка.

Първоначалната идея да идем до приют и да изберем новия член на семейството беше прекъсната от пост на приятел във Facebook с десетина малки кучета, едното от които скоро се озова у дома.

Така година след като Гус е прекрачил прага, у нас влиза и Зак. Всичко бебешко не му е чуждо. Бързо свиква с атмосферата, маха с опашка, играе, хлъзга се по пода, изгражда навици (след оръфан диван, изгризани шкафове и изстъргана боя от стената). И въпреки обещанията на децата, че всеки ден ще го извеждат, разходките с тях стават все по-редки, но съм доволна и на това, че си играят с него и го гушкат подобаващо.

Всъщност какъв е идеалният домашен любимец и изобщо кога е най-подходящият момент за появата му - зависи предимно от възгледите и настроението в семейството.

Добре е да сме наясно, че появата на домашния любимец променя динамиката във всекидневието. Важно е и какъв дом обитавате. Ако е къща, естествено и възможностите са много повече. Ситуацията в апартамент е по-сложна и за мнозина това е определящ фактор, който ограничава избора.

Също така е от значение и колко често пътувате и имате ли желание да променяте дестинациите в зависимост от това дали можете да вземете домашния любимец с вас, или имате човек, на когото да поверите грижите за него.

Специалистите обясняват, че не желанието за домашен любимец е най-важно, а преценяването на силите за поетата отговорност.

Защото домашните любимци може да са забавни, някои от тях гальовни, но е важно вие колко време им отделяте и какъв ресурс за грижа имате. Домашното животно става член на семейството. Не е за месец-два, не се връща, не се подарява, не се изхвърля.

Освен че учи на отговорност, да не забравяме, че един ден ще се стигне и до момента, в който ще се разделим с него. Със сигурност това е изключително болезнено време, за което също трябва да сме готови.

Как да изберем домашен любимец?

Има много сладки и интересни домашни любимци, които може би са подходящи за хора с по-запълнен график и/или такива, които често пътуват. Гризачите са подходящи за апартамент. Не изискват твърде много грижа, могат да са доста забавни и в същото време е по-лесно да се намери някой да се грижи за тях, докато сте на път. Такива са хамстерите, зайците, морските свинчета. Те живеят в клетки и имат своите специфични детайли за обгрижване, които всеки ветеринар може да обясни. Важно е да им се извади паспорт и да бъдат ваксинирани в график, който ще обясни лекарят им.

В същата графа – подходящи за пътешественици, влизат и рибките, както и влечугите. Важно условие е мястото, в което се отглеждат. Независимо дали е клетка, или аквариум, потърсете какъв размер е подходящ за питомеца ви, както и къде да бъде разположен.

Папагалите например имат нужда от общуване. Те са доста социални и е хубаво да бъдат пускани да хвърчат из стаята при обезопасени условия. Могат да бъдат изключително забавни, ако ги научите как да стоят на рамото ви, на пръста, може да похапват от ръката ви, но това става само с изградено доверие.

Гризачите пък са нощни животни и ако клетката им е в помещение, в което се спи, бъдете готови за среднощни шумове.

Коте или куче?

Ако сте решени домашният любимец да е коте или куче, то е добре предварително да намерите човек или хотел, където ще бъдат гледани тези животни при евентуално пътуване без тях. Също така решението за порода, особено при кучетата, е изключително важно.

Емоцията не трябва да е водеща, а изборът следва да е свързан с осъзнаване дали обичате големите разходки, дали искате бойна порода, или северняк (внимавайте да не му се отнемате свободата), или кротък семеен приятел, изпълняващ послушно команди.

Особено ценно би било при толкова животни в беда да се осинови животно от улицата, от приют или от организация, която обгрижва изоставените.

„Идеята да се помогне на такова животно също не трябва да идва само от емоцията, а е важно да е добре пресметнато решение в зависимост с това какво разполагате, какво е семейното ви положение в момента, къде живеете, има ли кой още да участва в грижата и имате ли и друго животно, за което да се грижите.“

Това разказва Десислава Хаджийска, която от седем години доброволства в Общински приют в Горни Богров. Това е най-големият общински приют с 1500 животни. Другите, които са в близост, са в Слатина и в Сеславци.

В момента Деси е осиновител на две кучета, едно от които е възрастно – на 10 г. и е инвалид.
„Не съм имала никакви проблеми нито по отношение на дисциплина, нито на хигиена“, разказва тя. По думите ѝ кучетата са чисти животни и хигиената им е заложена в природата.

Хората, които идват да си осиновят куче в тези приюти, са различни. Някои търсят „марково“– такова, което изглежда по определен начин и наподобява порода. Други са загубили своя домашен любимец и искат друг, който напомня по характер и външен вид на загубеното. Има хора, за които е важно животното да е по-дребничко, тъй като нямат достатъчно пространство у дома.

Някои предпочитат да е женско, защото са чули, че са по-послушни. Има и хора, които гледат да помогнат на животното, което е с най-малък шанс за осиновяване. Така приятелка на Деси си взима най-голямото черно куче, което е щяло да си отиде в приюта.

Работата на доброволеца, освен да разхожда кучетата през уикенда, е и да среща животните с евентуалните им осиновители. Помага да се установи връзка помежду им, за да бъде по-лесно всекидневието им като заживеят заедно.

„Като осиновиш куче първият период е меден месец. Другото съществуващо правило е „3–3–3“ ( три дена – три седмици – три месеца). Това е времето, при което кучето свиква в домашни условия и стопанинът опознава истинския му характер. През този период казваме на бъдещите осиновители да са внимателни по време на разходките. В началото да са по-кратки, срещите с други кучета да са контролирани.“

Кучето задължително да е обезопасено на повод с нашийник и нагръдник или с т.нар. safety harness.

Safety Harness са вид нагръдници, които имат три точки за закачане на повод. Така, ако кучето се уплаши (все пак е било бездомно и е живяло в лоши условия), няма да може да се измъкне от нагръдника и да избяга.

Трябва да се има предвид, че тези животни са наплашени, тъй като към тях вероятно са се отнасяли лошо, но именно това е най-ценното в осиновяването. Да видиш как се трансформират от стресирани животни в съвсем нормални домашни кучета.

„Просто им трябват любов, внимание и грижа. Променят се много бързо и усещат, че са на правилното място“, добавя Деси.

Хората като нея, които разхождат кучетата от приюта, не са много, а приютите със сигурност имат нужда от повече доброволци. Това може да е още една възможност за намирането на новия член на семейството.

Приют в американския град Уотървил, щата Мейн, предлага на реваншистки настроени люде да си отмъстят на бившия (бившата) по доста оригинален начин в деня на Свети Валентин, съобщава local21news.com, цитиран от dnews.bg.

Срещу скромно заплащане името на недолюбвания бивш партньор се изписва на специална валентинка. След това тя подло се поставя в котешка тоалетна, така че да бъде обилно зацапана с урина и най-вече с екскременти.

Всички набрани средства ще отидат в полза на животните от приюта. Желаещите да си отмъстят на бившия трябва да направят своите заявки до 14 февруари. А на самия Свети Валентин картичките ще бъдат заровени в котешките тоалетни. 

Да съдим за книгата по корицата вероятно се е случвало на всеки. И когато животът ни опровергае, е съвсем в реда на нещата да сведем виновно глави и да се смъмрим (поне), че това с прибързаното мнение за хората не е много добра идея. Същото се опитва да ни разкаже и Моник Арингтън от Сан Франциско, която е президент на бутикова компания за набиране на персонал и коучинг, и много разбира от хора и работата, за която са подходящи. Преди време тя споделя разказ за една жена, явяваща се на интервю за работа заедно с двете си деца, и макар за някои изходът от интервюто да е предрешен, за Моник не е.

Веднъж наех човек, който доведе двете си децата на интервюто си за работа. Кандидатстваше за служител по сигурността. Появи се в кабинета ми с двете си деца. Едното дете беше в количка, а другото - в ръцете ѝ. Каза ми, че нямало кой да ѝ гледа децата, затова се е наложило да ги вземе със себе си. Вместо да я съдя заради ситуацията ѝ, казах, че разбирам и започнахме интервюто.

Винаги се изумявам какво може да научи човек по време на интервютата. Научих, че тя е самотна майка, която живее в колата си. Разбрах, че ѝ е трудно да си намери работа, защото няма кой да ѝ гледа децата. Също така научих, че се е задържала на последната си работа 3 години като всяка една от тях е била повишавана.

Беше работлива, речовита и имаше желание да се занимава в сферата на сигурността. Наех я веднага. Тя се разплака, прегърна ме и реших да я изведа на обяд. Показах ѝ всички възможности за хора с ниски доходи, от които може да се възползва, за да запише децата си на детска градина, както и семейни приюти, които да помогнат за прехода ѝ към собствен дом.

Всичко, от което имаше нужда, беше побутване в правилната посока, за да може да се справи. За три месеца тя успя да стане супервайзор по сигурността и беше един от най-добрите ни служители. Успя да вкара децата си в детска градина и се подслониха в приют за семейства.

Понякога просто трябва да погледнем отвъд настоящата ситуация на хората и да видим потенциала им.

От опит ви казваме – най-хубавите подаръци човек сам си ги избира. Оказва се, че нещата стоят по горе-долу същия начин, дори и да не си човек, а – да речем – куче. 35 кучета в приют за бездомни животни в Ирландия получиха възможност сами да си изберат коледните подаръци и радостта им е неописуема. Прекрасно е, когато покрай светлите празници в края на годината, успяваме да сме истински добри и загрижени за съществата в нужда (без значение от биологичния им вид), както например тези чудесни ирландци, грижещи се за бездомни животни.

Пред Bored Panda персоналът в центъра разказва, че са се опитали да запишат на видео най-добрите реакции на четириногите симпатяги, като пускали кучетата едно след друго сами в стая с играчки, за да няма конфликт на интереси за някой особено ценен гумен кокал.

Dogs Trust Ireland е най-голямата благотворителна организация за кучета в Ирландия, съобщават Bored Panda. Усилията им са концентрирани в спасяване, лекуване и осиновяване на кучета от всякакви форми, размери, цветове и породи. Във Фейсбук страницата си споделят, че всичко, което вършат, е с цел един ден всяко куче да има щастлив живот без опасности и без ненужно приспиване, като обещават, че никога не биха евтаназирали здраво животно.

И ето как обитателите на Dogs Trust Ireland’s Rehoming Center в Дъблин избират какво да получат за Коледа.

75-годишният Тери Лауерман от Уисконсин е превърнал навика да си дремва в благородна постъпка. Всеки ден той посещава приют за бездомни животни в Грийн Бей и спи с котките, разказва HuffPost. Оказва се обаче, че първоначалната му идея не била такава.

Основателят на приюта Елизабет Фелдхаузен разказва как Лауерман се появил в приюта с простичка мечта и четка за разресване на котки в едната ръка. "Просто влезе и започна да реше котките", разказва тя като обръща внимание на факта, че Тери никога не е искал да бъде доброволец. "В един момент му казахме, че вече официално Е добровелец и трябва да попълни формуляра ни."

В приюта няма клетки и в него живеят котки с увреждания, които на друго място биха били евтаназирани. Тери го посещава всеки ден и остава около 3 часа.

Обикновено след като среше някоя котка, заспива.

"Спи около час, после се буди и сменя котките", разказва Фелдхаузен.

Изглежда Лауерман наистина изпитва удоволствие от неплатения си ангажимент – особено частта с ресането. "Сподели ми, че за него ресането е точно толкова приятно, колкото и за котките", казва собственичката на приюта.

Тери толкова очаровал екипа на приюта със странното си доброволчество и още по-странния си навик да отнася плувката внезапно, че те решават да му посветят фесбук пост:

"Изключително щастливи сме, че имаме човек като Тери. Той дойде един ден и ни се представи. Каза, че иска да реше котки. И в един момент това се превърна във всекидневно занимание. Той реше всички котки и може да каже какво харесва и какво не всяка една от тях. Освен това заспива внезапно почти всеки ден. Нямаме против – котките имат нужда от това! Тери е разкошен доброволец."

Наскоро 21-годишната Никол Граймс от Пенсилвания, която вече е и майка, решава да си вземе куче. Първо разглежда онлайн какви са възможностите да осинови домашен любимец от приют. И когато вижда един симпатяга, кръстоска между померан и пудел, има чувството, че вече го познава, тъй като много ѝ напомня за любимото ѝ куче Клоуи от детството.   

Когато Никол била на 10 години, получава Клоуи от баба си като изненада за рождения си ден. Тя и кучето стават най-добри неразделни приятели през следващите четири години.

Както разказва Никол пред BBC обаче, в един момент на баща ѝ му се наложило да работи от вкъщи, като работата му изисквала пълна тишина. Тъй като Клоуи била много шумна, тя била откарана от таткото на Никол в приюта Washington Area Humane Society...

Тогава Никол е на 14 и през следващите години регулярно звъни в приюта, за да иска информация за кучето, но никога не получава актуални данни.

И така, когато вече порасналата Никол отива да вземе пудела, който бил свободен за осиновяване, разбира, че това 11-годишно куче също е наричано Клоуи. „И в момента, в който дойде и облиза лицето ми, знаех в сърцето си, че това трябва да е моето куче“, разказва тя.

Съпругът на Никол не вярва и решава да проверят микрочипа, който обаче потвърждава това чувство: Никол и Клоуи отново били официално заедно след седем дълги години.

Тя също така е щастлива, че през това време кучето е живяло при възрастна двойка и е било достатъчно обичано.

„Чувствах се, сякаш съм спечелила от лотарията. Никога не съм мислила, че ще я видя отново“, казва Никол и добавя, че кучето вече се сприятелява с малката ѝ дъщеря Вайълет.

Още:

Малката японка Маме и гигантският ѝ пудел

Раждането през очите на малкия акушер Рейнджър