“Сериозно, недейте да играете с децата си”, казва писателката Идън Лепуцки в статията си за списание The New York Times.
Тя има три деца под 10-годишна възраст и заявява, че не се включва в техните игри и ги оставя да си играят сами. А те дори и не искат да играят с нея. И това е съвсем съзнателно постигнато, без чувство за вина и без оправдания.
Всеки има своя подход. Ето какъв е нейният.
Най-големият ми син наскоро си направи автомат за напитки от кашон. Дъщеря ми уши дрехи за барбитата от хартия и тиксо. Бебето прерови гардероба в коридора, описвайки обувките с бърборене, от което едва една осма на разбираем език. И тримата участват в някакъв създаден от тях стиймпънк свят, в който строят дворци и часовникова кула от книжки с картинки.
Когато играта им върви добре, си мърморят едно на друго “Представи си, че ние…” или “Ами ако…”, или “Кралицата трябва да бъде екзекутирана”. Също така има и доста крясъци. В това време аз решавам кръстословица.
Имам три деца под 10 години, които не очакват, даже не искат, да си играят с мен. Отне известно напасване, но с времето разбрахме, че сме по-добре, когато всеки си прави неговото нещо: децата без скучна родителска намеса, а аз и съпругът ми, свободни от схващането, че трябва да играем, за да присъстваме в живота на децата.
Невинаги е било така. Първото ми дете, като беше съвсем мъничък, ако не ровеше в боклука или не дъвчеше възглавниците на дивана, обикаляше къщата с въображаемо оръжие. Никога не слушаше. Опитваше се да бяга при колите.
Постоянното стоене нащрек и караниците бяха толкова изтощаващи, че със съпруга ми нямахме енергията да играем, както синът ни искаше – иначе казано всичко, включващо пълен телесен контакт и насилие наужким. Вместо това казвах “не” и спирах да играя цял ден и когато гълчането ми преминаваше в игра, се чувствах виновна и фрустрирана. Бях ужасна компания за игра и уморена майка.
Но когато вече беше около 3-годишен, осъзнах, че въображаемите му светове са достатъчно живописни, за да продължи и без мен. Всичко, от което се нуждаеше в началото, беше слушател.
След време си отиваше в стаята сам, за да я преобрази в мястото, съществуващо в главава му. И това беше свобода - за всички ни. Така започна един експеримент с надежда: малко по малко двамата със съпруга ми увеличавахме времето, в което синът ни можеше да си играе безопасно самичък.
Дъщеря ми се роди година по-късно. Тя е срамежлива, изпада в различни настроения и беше доволна да си играе самичка, още откакто започна да пълзи.
Никога не съм виждала толкова уверено дете - идваше да ми казва кога ѝ се спи. Никога не са ѝ харесвали игрите на брат ѝ и играта помежду им винаги е била въпрос на преговори.
Игрите, които си измисляха, съчетаваха неговата любов към фантазията и драмата и нейната нужда от реализъм. Когато си бяха направили ферма за якове с възглавници и плюшени играчки, тя се наслаждаваше на въображаемия залез, а брат ѝ се тревожеше за хищниците, които биха нападнали това земно кътче.
Преди, ако не можеха да стигнат до консенсус в каква посока да върви играта, се опитвах да помогна, но така само влошавах нещата. Бях като водещ на телевизионно риалити, който гледаше безпомощно как гостите му сипят обиди един срещу друг.
Когато мама е там и слуша, стават отбранителни и зли. Когато им кажа “Разберете се”, го правят.
Знам, че съм късметлийка, защото са двама и могат да си играят, затова се научих да се дистанцирам. Казвам си, че по този начин се учат какво са компромисите и границите. Уча се и аз.
Полудяла съм от работа (и от живота). Мога да съм сприхава и доста критична. И не ми харесва да играя, особено да се преструвам с кукли или фигурки, или пък да се крия и да нося пушка.
Девизът ми е “Майките не играят”. (И в другия смисъл - не си играя, т.е. не си поплювам.) Третото ни дете се присъедини към семейството в тази вече изградена система и е изключително самостоятелен, както и повечето трети деца.
Не казвам, че подходът ми е правилен за всеки. Знам, че за мен работи, защото отчасти има връзка с начина, по който аз съм отгледана.
Нямам спомен родителите ми да са си играли с мен. Спомням си, че са ми чели и сме плували, но никога не са били замесени в модните ревюта, които “снимах” заедно със сестрите ми, нито са ми помогали да си направя списанието “Детски работи”. Нито веднъж не са вечеряли във въображаемия ми ресторант.
И това не е оплакване, а благодарност. Може и да не присъстват в тези спомени, но това не означава, че ги няма. Бяха на границата - там, но не съвсем.
Родителите ми ми позволяваха да имам лични светове, създадени специално от мен, и ги уважаваха. Представям си, че и те са се радвали като мен, докато гледам как децата ми си играят самостоятелно.
Дъщеря ми отваря пекарна, докато брат ѝ скача на огромна гумена топка. Бебето си пълни камиона за боклук с кубчета. Всеки от нас диша в собствената си отделна сфера. Дадох си сметка, че това е най-любимата ми част от майчинството - да отклоня поглед и после да наблюдавам.
Когато с децата спрем да правим нашите си неща и се съберем, то е защото искаме. Заниманията, на които се отдаваме заедно, носят удоволствие за всички ни. Избираме съзнателно да участваме в тях и затова са ни забавни.
Може и да не си играя с тях, но съм шантава и любвеобилна и обичам да говоря за чувства. Обичам и да ги уча на разни неща - как да броят, как да четат, как се прави гуакамоле. Харесва ми да съм с децата си по такъв конкретен начин и да съм изцяло в момента.
Трябваше ми време, за да осъзная, но в крайна сметка разбрах, че няма как да съм всички видове майки в една. Мога да съм само една. Тяхната.
В "Да оцелееш като родител" говорим с психолога Елена Кръстева за ролята на бащата по време на раждането и непосредствено след това. Как може жената да се чувства подкрепена? Какво ще се случи на мъжа, ако реши, че има желание да присъства на самото раждане? Ще се промени ли нещо в отношенията помежду им?
Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.
Децата могат да са адски досадни и постоянно изискващи внимание, но такъв им е моделът. Наша работа е да впрегнем сили, за да сме с тях – качествено и смислено. Гледането с перископ не помага на никого, защото родителството не може просто да се отметне в някакъв списък със задачи. Често се случва да забравим това или изобщо да не си даваме сметка за него. Според Клинт Едуардс особено често това се случва при бащите и затова решава да им припомни в текст, че да присъстваш в живота на детето не означава просто да сте в едно и също помещение.
Вече години се занимавам с писане по родителски теми и като баща мога да кажа, че най-големият съвет, който се дава на повечето млади бащи, е „да присъстват“. Толкова. Без обяснение. Без допълнителна информация. Загубил съм бройката на всички семинари за бащинството, на които съм присъствал, където интервюиращият задава въпрос на някоя звезда как да сме добри бащи, а отговорът е просто „Присъствайте“. На което всички бащи в залата започват дълбокомислено да кимат с глава, все едно са наясно какво точно значи това.
Обаче знаете ли какво – не мисля, че някой в залата, дори звездният татко, има идея какво означава. Затова нека да го разнищим, защото, ще се съгласите, „да присъстваш“ звучи доста пасивно, не мислите ли? Звучи все едно просто си седите и си гледате телевизия, докато майката на децата ви предотвратява поредната кавга. И това се квалифицира като присъствие, само защото тялото ви е в една и съща стая с децата. Съжалявам, обаче пасивното присъствие не означава добър баща.
Да се прибираш вкъщи, питайки какво има за вечеря, и след това да се хващаш за Xbox-а, не означава, че присъстваш. Да се криеш в тоалетната, скролвайки на телефона, за да не помогнеш на изтощената си съпруга, не означава, че присъстваш. Да седиш отстрани, докато детето си играе, а ти да отговаряш на имейли или да говориш по работа през цялото време, не означава, че присъстваш.
И мога да го кажа, защото за 13-те години, в които съм баща, съм бил виновен по всичко от горепосоченото.
Да присъстваш е действие. Да присъстваш значи да се ангажираш с децата си и да им даваш добър пример. Означава да ги къпеш, да ги слагаш да спят и да им прочетеш три приказки, когато имаш сили само за една. Да присъстваш значи и да можеш да видиш, че жена ти вече е крайно изморена, затова трябва ти да застанеш между нея и 10-годишното и да кажеш „Мога да помогна. Тук съм. От какво имате нужда?“
Да присъстваш значи да седнеш до децата си в петък вечер и да гледаш заедно с тях онзи ужасен анимационен боклук, който така обичат. Означава да слушаш, ама наистина да слушаш, какво имат да ти кажат децата и да си готов да дадеш съвет. Означава да си отворен и честен с тях относно грешките и трудностите, които си имал като дете, защото това те прави човек и им позволява да се сближат с теб.
В случай на раздяла или развод да присъстваш означава да прекарваш времето с децата по най-добрия възможен начин. Те да са ти приоритет, когато са с теб. Никога да не изпускаш графика – било за уикенд, следобед или ваканция. Да се обаждаш и да пишеш, и да правиш всичко възможно, за да си сигурен, че децата разбират, че си ценен човек, който ще ги изслуша, ще ги обича и ще ги посъветва, дори когато не сте под един покрив.
А ако говорим за брака, трябва да покажеш на децата си чрез своите собствени действия как да обичат бъдещия си партньор. Бъди модел за подражание. Създай пример, който да бъде следван.
Искам синът ми да вижда как купувам цветя на майка му или как предлагам да сгъна прането, защото аз така и не видях своя баща да го прави. Искам синът ми да знае колко е важно да показваш обичта си, дори и след много години брак. А що се отнася до дъщерите ми – искам да очакват цветя. Искам да очакват съпругът им да участва в домакинските задължения. Искам да се омъжат за някого, който е готов да вложи една идея повече време и средства в романтика. Не искам децата ми да се чувстват изгубени, както се чувствах аз. Искам да знаят как изглежда хубавият брак. Искам да знаят, без капчица съмнение, че обичам майка им.
Всеки път когато казвам на децата си, че обичам майка им, те въртят очи с досада и казват „Знаем, тате“. Това ми харесва. Защото без значение какво се случва в живота им, те знаят, че имат двама родители, които се обичат един друг и обичат и тях. Понеже идвам от разбито семейство, мога да кажа със сигурност колко е важно това за едно дете. В случая с баща ми съм видял безразличие. Избягване. Видял съм мълчанието на двама души, които някога са били влюбени, но са се отдалечили един от друг напълно.
Да показваш на децата, че обичаш другия им родител, означава да казваш „съжалявам“. Да признаваш, че си сбъркал. Да казваш „обичам те“. И да правиш всичко това пред тях.
Ако обичта към другия родител на децата не е възможна, намерете начин да го уважавате и изслушвате. Без значение каква е ситуацията, вие сте родители заедно. Знам, че за някои от вас това може би е най-трудният момент от бащинството. Но част от това да си страхотен баща на невероятните ти деца е да уважаваш майка им.
Не е нещо, което постигаш пасивно. Да присъстваш означава да си на разположение, да слушаш, да следиш действията на децата си, да говориш с учителите им, да играеш с тях, да ставаш посред нощ, да проверяваш дали четката им за зъби е влажна, да се срещаш с приятелите им и още един милион други дейности.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вярно е, да присъстваш е важно. Това е най-важното, което може да направиш като баща. Но не е пасивно. Не се случва, само защото живееш с децата си в един и същи дом. То е нещо, което активно правиш всеки ден, за да знае семейството ти, че са най-важните хора в света ти.
Преди време ви запознахме с Кирил Гурбетов, който откровено ни разказа за репродуктивните премеждия в „Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание“. Много се радваме да научим, че нещата са се развили благоприятно и го намираме пред вратата на родилното с един въпрос наум – Да вляза или не? Пита за съвет, получава незадоволителни отговори и решава сам да провери какво му е толкова страшното. А, и не забравяйте да си припомните родилните вълнения и на двама други мъже - Самуил Петканов в текста му Глупостите, които мъжете казват и правят, докато жена им ражда и на Пътник О'Свиден - Четирима мъже в родилното.
---------
Мъжката психика не е толкова крехка, колкото твърдят общностите на крайните феминистки организации, сексуално незадоволените жени и старите моми. Може би донякъде е истина това, че само раждала жена може да разбере болката на мъж с температура 37.1, но нека все пак не забравяме, че във вените ни тече кръв на ханове, царе и завоеватели.
Никога не съм имал колебание дали да присъствам на раждането на детето си, преди да се намеси активното обществено мнение, което всячески се опитваше да ме разколебае. Под обществено разбирайте предимно това на жени.
Ще започна с основните 3 аргумента против, тъй като те са значително по-абсурдни от положителните, които бродят из женските лайфтстайл сайтове и списания.
Мъжката психика може завинаги да бъде увредена! Ние, бедните мъже не просто може да припаднем по време на раждането, но ще виждаме тази сцена до края на живота си.
Краят на сексуалния ни живот! Казват, че било важно мъжът да присъства на зачеването, а не на раждането, защото виждайки как цветето на сексуалното удоволствие се трансформира в оръжие за изстрелване на новия живот, мъжът никога повече няма да пожелае отново да го помирише или полее.
Ще видиш жена си грозна? Това е основният аргумент на повечето жени, които не си дават сметка, че сме ги виждали сутрин рошави и без грим. Също така знаем, че след раждането вкъщи ще ни посреща любимата жена с тъмни кръгове под очите и повърнато в косите, а не някоя Мис България (изключвам последната с лошо заснетия нос). Не на последно място, жената която ни ражда дете, може да е всичко друго, но не и грозна.
Не може. Но все пак нека се позабавляваме с няколко препоръки, писани от хора, които очевидно не са присъствали на раждане.
Дръжте ръката на жена си, докато ражда.
Ако искате това да е последният път, в който да използвате тази ръка, може нежно да я принесете в жертва на раждането. От мен да знаете, магарето което жена ви ще възседне по гръб не случайно има дръжки. Метални.
Говорете и я подкрепяйте.
Определено докато лицето на жена ви се е изкривило в болезнена гримаса, лекарят натиска корема с лакът, за да изтласка бебето, акушерката прави епизотомия, анестезиологът пуска шеги, които не разбирате, а около вас се въртят още 2 – 3 медицински лица, които сякаш са объркали стаята, вие шепнете на жена си колко добре се справя и колко много я обичате. Опитайте де, хайде.
Помагайте ѝ да се фокусира и да диша правилно.
Наистина е чудесно, ако сте посетили заедно училище за родители и сте се подготвили със записки за различните видове дишане при всяка една фаза на раждането – от контракциите до напъните. След като ви вкарат в родилното, омотан като девствена акушерка на първо причастие и видите жена си, по която някой умел художник е рисувал с йод, кръв, плацента и нещо зеленикаво, бъдещи татковци вие сте на ход. Изберете дали да се свиете в ъгъла на стаята откъм главата на жена си, за да имате по-обрана гледка и или да си извадите тефтера със записките, за да се надвиквате с лекаря, който така или иначе обяснява на родилката как да диша и напъва правилно.
Пиша този пост за всички колебливи и лесно раними мъжки души с крехка психика. Не пропускайте този момент. Не е случайно това, че природата е разпоредила жените да раждат. Безспорен факт е, че нямат голям избор. Бебето все някак трябва да излезе, нали така?
Силата, волята и твърдостта на моята жена завинаги ще остави не само любов и благодарност, но и страхопочитание към петте напъна, с които изстреля това дете на бял свят в родилното, където само веднъж сдъвка през зъби, че много я боли.
Последният път когато си ударих пръстчето на ръката не посмях да мрънкам пред нея, че ме е заболяло. Не е като да съм родил, но може би все пак болката е била близка до нейната в онзи паметен момент…
