Нали знаете как много често, когато в едно семейство се родят две момчета, все има подтик (без значение вътрешен или дошъл отвън) да се "пробва" и за момиче. Не сме сигурни дали в семейството на Зорница Драгнева-Василева, авторката на този текст, е било точно така, но е факт, че тя има две по-големи момчета, а от година вече и момиченце, на което може да облича рокли и да връзва панделки. То ще стои мирно и ще бъде сладко и красиво като фея. Да, ама не. Ето един кратък обзор на една принцеса, оказала се малък, но много уверен в себе си, пират.

Гледаш тази сладка усмивка, удобно приседнала на бордюра, която допреди минута се мажеше по лицето с ръце, измити в първата локва, която ѝ се изпречи, и подсушени в меката пепел до пътя... Гледаш я и се чудиш къде останаха сладките ленти за коса, дантелените роклички и блузките с къдрички.

Стопиха се с първите ѝ изследователски мисии, които ти оставиха в наследство петна за вечни времена по кукленските ѝ тоалети, и с първите сериозни постижения по сваляне на лента за коса със замах. Засега успяваш да овладяваш острата непокорна коса в набързо прихваното кукуригу, бягайки в конски тръс след буболечката. Но едва ли ще е задълго предвид сръчните малки пръстенца, които се впиват в косичката в отчаян опит да я освободят от и без това халтавото опашле.

Докато си се потопила в носталгични размисли, тя вече се е набрала по скоростната отсечка към кучето, вързано в дъното на двора. А то горкото жадува за внимание и започва да подскача с парабола във въздуха, да скимти и да прилягва от радост. Виждаш как тя приближава подножието на неговата траектория на приземяване и успяваш да я дръпнеш точно навреме, преди да се изравнят и двамата на ръст (въпреки че кучето и на четири крака пак стърчи с една глава над нея). Благодариш мислено на Бог, а косата ти побелява с още няколко косъма.

Решаваш да залъжеш принцесата с малко храна за хищници и ѝ буташ по малко от едно кюфте в устата. Разменяш няколко думи с човека до теб, но изведнъж те пронизва остра болка от впиващи се в пръста ти иглички. Малката акула е изяла кюфтето и разсеяно замезва по инерция.

Разхождането по пътя с амортизирания от дружна братска обич автопарк изглежда добра идея. Ей я, на! Вече хвърчи на скорост с полицейското моторче със светнали очи, приведена напред и подскача на място, подканвайки големия батко, който я дърпа, да мине на по-висока предавка, а ти само се молиш със свито сърце дано не изпадне на някой завой при поредния дрифт. Само обаче някой да приближи другите ѝ разпръснати по пътя коли!

Само обаче някой да приближи другите ѝ разпръснати по пътя коли! Принцесата веднага се хвърля да спасява от натрапнически набези прилежащата ѝ наследствена собственост: веждите се изпъват в плътна черта, очите святкат изпод тях, а тя държи на прицел от предупредително разстояние нищо неподозиращата жертва. Даже не мига! Приближава се привидно спокойно и бавно, но щом скъсява дистанцията се вкопчва безпощадно с рачешки захват в неприятелската ръка и със силно откъслечно движение дърпа надолу, докато не отстрани нарушителя.

Решавате да идете на детската площадка, да смените обстановката. Зима, локдауни, прохождане вкъщи. Принцесата не е прекарвала много време там и това е едва втората ѝ среща с пързалката. Придържаш я по стръмните стъпала, докато тя се опитва да ги взема през едно. Минава по въженото дървено мостче с уверена стъпка на пиян пират и се пуска с блестящи очи и развяни коси по улея на пързалката.

На втория път вече се пуска с ръце във въздуха и се опитва почти успешно да се катери по прекия път. Гордо се оглеждаш за някого, на когото да споделиш новите ѝ успехи. В това време малкият ѝ батко прелетява на сантиметри от нея, но тя успява да запази равновесие с леко олюляване. Докато се приберете, вече може да се похвалиш с предотвратяване на сериозен набор от конфликтни ситуации, сред които: опит за сбиване поради отнемане на чуждо имущество; избутване и опит за посегателство върху друго дете поради отнемане на изконното ѝ право само и единствено тя да се пуска по пързалката; поглъщане на неопределени предмети от земята; почистване на площадката от фасове и други.

И въпреки това успява да очарова с огромните си като маслинки очи една баба с пакет "Зрънчо" и майка с шоколадови бисквити. Опитите ти да я откъснеш от хранилката са неуспешни и вече знаеш, че си се простила със здравословната ѝ вечеря днес.

Прибирате се у дома с надеждата да ограничиш периметъра ѝ на вършеене. Тя разбира се не е съгласна и опитва да си осигури достъп до терасата. Изпреварваш я, врътваш горната дръжката на вратата под носа ѝ и самодоволно се тръшваш на дивана да изпънеш гръб. Недоволството и тръшкането ѝ бързо са заменени от съмнително потропване и тя изниква пред теб с озадачена физиономия и долната дръжка на вратата на терасата в ръка. Отиваш да ремонтираш набързо вратата, а тя се опитва да включи в контакта щепсела на висящата ти украса. (Вярно, че Коледа мина, ама сега е Великден. Все си е повод.)

Отново опитваш да починеш за няколко минути на леглото с телефон в ръка, но тя не ти отстъпва. В рамките на няколко минути е успяла да домъкне, незнайно откъде, един свит на венец захранващ кабел и да украси главата си с него, да ти изрови чекмеджето на нощното шкафче и да разхвърля книгите, да ти открие кутията с парфюмите, замаскирана под леген с пране, да ги опитва на вкус и щастливо да изучава акустиката им, като ги потраква един в друг, в пода, стената, радиатора и шкафа...

И въпреки всичко не можеш да ѝ се сърдиш дълго. Особено когато малката принцеса пират започне да прегръща коленете ти и да те гледа влюбено. Черните маслинки вече не греят така дяволито, а бавно се премрежват, с пърхащ зад дългите мигли океан от обич и нежност. Върху лицето ти се изсипва дъжд от едва доловими крехки целувчици, сякаш те целува горска фея. Тогава си даваш сметка, че твоята принцеса пират се е превърнала в малката фея, на която мислено връзваше панделки и обличаше роклички, но за нищо на света не би се отказала от смелото си момиче.

Текстът на Йолина Брунер е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.

Нямах търпение да стана чавдарче. Само като си спомня за вълнението тогава и до ден днешен ме заболява корема от вълнение. Самата организация, леко политизиран вариант на скаутската, бегло ме интересуваше. Мотивацията ми да съм част от нея се свеждаше до едно – униформата.

Няколко години по-рано бях попаднала на зашеметяваща илюстрация - на последната страница на книжката „Мечкоборец“: в голям формат се беше изправило момиченце с къса кафява коса, плисирана пола, три четвърти чорапи и синя връзка.

За първи път виждах картинка, която приличаше на мен, с други думи беше на светлинни години от русите, синеоки принцеси, които бяха център на интересите ми тогава. Въпреки огромното ми желание да бъда принцеса, видът им студено ми напомняше, че тази работа няма да стане.

Момиченцето в „Мечкоборец“ изведнъж се оказа алтернатива. То обясняваше без думи значението на израза „голямо дете“ – изльчваше увереността на възрастен, вдъхваше респект и – сега си давам сметка – някакъв социалистичестки гламур.

Веднага реших, че точно това искам да бъда, трябваше ми униформа. През следващите две години желанието ми се засилваше многократно от наличието на все повече истински деца с връзки, които прекосяваха ежедневието ми.

Безспорният елит в тяхната класа бяха „официалните“ деца, които посрещаха с цветя политически делегации на летището, бяха винаги в началото на телевизионните новини и явно не трябваше да ходят на училище, защото бяха твърде заети да бъдат обект на завист от всички останали на тяхната възраст. Дори униформата им беше с една идея по-шик, с опълченски калпачета, недостъпен елемент за простосмъртните чавдарчета.

За мое голямо разочарование униформата не идваше в началото на първи клас, а чак половин година по-късно, на Трети март. Подготовката беше интензивна, песни, стихотворения, и допълнително вдигаше настроението ми.

С наближаването на деня стана ясно, че тържеството ще се проведе в Дом Народен флот в центъра на града, на което майка ми реагира с възторг. Това ѝ даваше възможност едновременно да присъства на моя празник и да си напише материала (тя беше редактор в местния официоз „Народно дело“) с минимална загуба на време, тъй като редакцията също се намираше в центъра на Варна. Такъв късмет!

Тя повтори щастливото стечение на обстоятелствата в традиционните 88 дневни телефонни разговора със социалния си кръг: „Ще изпратя и фотограф да ги снима, че да имаме и хубава илюстрация!“, повтори тя на няколко пъти.

Още повече се развълнувах и започнах на свой ред да повтарям детайла със снимката в разговорите с моите приятели.
Тук трябва да отбележа, че майка ми беше журналист още далеч преди да се родя и ако професията ѝ през 80-те минаваше за екзотична и елитарна, аз съвсем не я намирах за такава.

Никога не съм имала желание да ме показват по каквито и да е медии, всъщност дори ми беше малко мъчно за хората, които се оказват неочакван център на внимание. Но една моя снимка във вестника би била венец на цялото събитие, обществено потвърждение на новия ми статус на голямо дете. Такъв късмет, наистина! Щях да сложа изрезката в „Мечкоборец“ и да се гордея със себе си.

 „О, ама чакай малко“, сепна се изведнъж майка ми дочула мой разговор за събитието. „Аз ще изпратя фотограф, но той няма да снима теб.“

Помислих, че не съм я разбрала правилно. Защо ще идва фотограф, ако няма да снима мен?!

„Защото не е етично“, отговори тя без въобще да си прекъсва гладенето.

Разговорът навлизаше в абстрактни води.

Какво значи етично, поисках все пак да разбера.

„Това означава, че за всички ще е ясно защо на снимката си ти – защото майка ти работи във вестника.“

Е и?

„Е, това не е правилно. Тъй като снимката илюстрира събитие, което се случва на много деца, то не е редно тя да показва точно моето дете, трябва да е случайно дете.“

Продължавах да не я разбирам. Съвпадението да сме семейство беше, в този случай, чист късмет, защо да не беше редно да се възползвам от него?! Другите деца също имаха късметлийски връзки - например татко, работещ на далечно плаване, който им носи пластмасов електронен часовник в неонови цветове.

„Като пораснеш ще разбереш“, изключи тя ютията. „Гарантирам ти, че снимка ще има и че на нея няма да си ти.“ Тонът ѝ подсказваше, че темата е приключена.

Не ми оставаше нищо друго освен да пратя разговора в категорията „неща, които един ден би трябвало да станат ясни от само себе си, но за момента нямат никакъв смисъл освен да ме нараняват нарочно“.

Друг мелодраматичен разговор от подобен тип беше забраната ѝ да имам дълга коса, защото не било „практично“ за малко дете, от което следваше и невъзможността ми да бъда принцеса.

Спомням си много добре как я видях от сцената в Дом Народен флот благодарение на високия фотограф, който стърчеше като мачта в морето от деца и жени.

Тя го придърпа към себе си, посочи ме, той кимна. След това престанах да обръщам внимание.

Радостта от униформата до голяма степен изтри разочарованието, че на следващия ден във вестника имаше не моя снимка, а на Надето Миткова, която, още тогава си признах, беше сто пъти по-добър избор от мен. Надето беше от сияещите, дългокоси момиченца, като от реклама на шоколадово яйце.

Към униформата получих и допълнителен бонус – бял найлонов чорапогащник, далеч от „практичните“ бебешки памучни, които бяха задължителни дотогава. Изглеждах страхотно! Ентусиазмът ми към плисирани поли и чорапогащници попремина с времето, но и до сега комбинацията от бяла риза и пъстър шал ми е любима.

Днес майка ми щеше да е на 72. През петнадесетте години откакто я няма ежедневно ме занимава въпросът как да я запазя жива за околните, особено за моите деца.

Вярно е, че човек живее докато го помнят, но спомнянето при мен не се получава на гробища, църкви и задушници. Религиозните ритуали са ми чужди и не ми носят никакво удовлетворение, когато ги спазвам, но пък и чувство за вина, когато ги игнорирам.

Така стигнах до извода, че най-голямото уважение към паметта на майка ми не са цветята на гроба ѝ, а уважението на принципите, които цял живот беше следвала. И да, нетърпимостта ѝ към конфликта на интереси беше един от тях. 

Тя вярваше също така, че историите които ми се случват, са интересни и трябва да бъдат споделени. Това са историите, които бих ѝ разказала по телефона, ако все още беше жива. Затова я споделям и тук.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Докато говори с другите майки по време на софтбол тренировката на 8-годишната си дъщеря, Хедър Мичъл решава да създаде серия снимки в отговор на коментарите, които получава за фигурата на дъщеря си.

"Една от майките ми каза, че дъщеря ми Пейсли не е атлетична - че тя е много "момичешко момиче", разказва за Today Мичъл и добавя: "Не можех да заспя след това. Единственото, за което можех да мисля, беше защо дъщеря ми трябва да избира между два образа.

Така се раждат тези снимки, които показват, че не е нужно едно момиче да изглежда само като "принцеса" или само като амбициозна спортистка.

Майката, която работи като фотограф в Алабама, казва още, че като ученичка е тренирала много спортове, като в същото време си е слагала и червило.

"Нашите дъщери не трябва да имат само един избор какви да бъдат", каза Мичъл. "Родителите ми ме научиха, че мога да бъда всичко, което искам. Не го осъзнавах, докато не пораснах и не видях, че не всички са били толкова благословени."

След като публикува снимките на дъщеря си във Facebook, десетки хора започват да искат подобни фотосесии за децата си.

Фотгорафката е доволна от вайръл ефекта, защото се надява така да изпрати още по-силно послание към момичетата.

"Надявам се, че всяко момиче, което види тези снимки, да осъзнае, че не расте в кутия и че каквито и да са неговите мечти, може да ги постигне."

По темата:

Не знаем дали на Мая Цанева ѝ се е паднало коледно късметче "Ще станеш кралска свекърва", но тя, жената, си има една мечта - нейният син да завърти някоя принцеса по примера на Мегън, която стана годеница на принц Хари. Това обаче не става ей така, от днес за утре - трябва си постоянство и изпипана стратегия. Ето я и нея, а ако вие имате други предложения - готови сме да ги чуем!

******************************

След годежа на принц Хари с американката Мегън аз сериозно се замислих, че и моят син има шанс един ден да стане царски зет. Отдавна съм хвърлила око на британската кралска фамилия или въобще на Британия (докато стана кралска свекърва, не е ясно какво ще е останало от Великобритания - такава, каквато я познаваме. Този Брекзит ми обърка плановете).

Малко предистория. Преди около 16 години за малко да стана английска мома. Покрай британската ли любов посетих няколко невероятни замъци и си „заплюх“ един. С тогавашния ми любим дори измислихме подъл план как аз да стана примерно графиня, а той – градинар, а после да разкарам стария граф. Това не се случи и аз си останах само със снимките в двора.

Та, днес, десетилетие и половина по-късно, вече имам точен план как моето умно и хубаво дете да се срещне с принцеса. Ако не принцеса, резервен план е да си хване за гадже дъщерята на Роби Уилямс.

Първа стъпка. Да научи добре английски и още един-два чужди езика. Все пак принцесите, не са само на Острова. Със смесването на синя и червена кръв при новите наследници на короните, потенциалните принцеси са буквално навсякъде. Затова познанията по чужди езици са must.

Втора стъпка. Разчитам на технологиите, на социални мрежи като Фейсбук, на пътуването без граници за това той да попадне в подходяща среда на хора, които си общуват с кралски особи. Както е видно, това е свързано с общуването на чужди езици от първа точка. Важното е синът ми да се оглежда внимателно за подробностите – коледна картичка от Уиндзор, like от баба кралица, леля принцеса, покана за парти от братовчеда/брата Джордж, снимка с „чичо Хари“ или „леля Кейт от Кембридж“.

Подозирам, че ако изникне подобно обстоятелство, едва ще се удържа да не проверя подробно родословното дърво на момичето, за да съм сигурна, че тя е подходящата кандидатка.

Трета стъпка. Важно е подходящото възпитание и образование. Аз едва ли ще го науча как се пие чай по кралски, но ще му покажа как да бъде кавалер и да готви пиле. (Принц Хари предложил на Мегън, след като тя му сготвила печено пиле).

Синът ми ще учи, ще пътува и ще се забавлява по света и у нас. Няма как да си хване гадже принцеса, ако стои до мама в София. Ще се среща с всякакви хора по света и ще развива свои идеи и начинания. Светът е пълен с предизвикателства, които един напредничав младеж има възможност да преодолее и да си намери принцеса.

Ето, новата принцеса Мегън от малка имала позиция за положението на жените в обществото. Аз възпитавам космополит с влечение към кулинарията, който уважава жените, така че шансовете да намери принцеса са големи.

Четвърта стъпка. Това е най-трудното: аз ще трябва да съм много дискретна и добре подготвена, когато той си хване гадже принцеса. Дискретността е по-трудната работа, но ще се стискам до обявяването на кралския годеж. Дотогава ще съм направила ремонт на апартамента/къщата, ще съм взела няколко кулинарни урока от някой шеф и ще съм готова да посрещна новата кралска двойка подобаващо.

И последно - дори и да не стана кралска свекърва, важното е, че аз имам принц, за когото всяка принцеса може само да мечтае. Е, няма да се дърпам на покана за семеен обяд от Бъкингам, така че планът вече е задействан.

P.S. Всичко гореописано, разбира се, е написано с чувство за хумор, но, както всички знаем, във всяка шега има по капка истина. Весела Коледа!