Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Това е историята на Елица Атанасова, в която най-много се набляга на „... и какво стана след това“. А то в нейния случай е като мистерия, достойна за разгадаване само от Еркюл Поаро: НА КОГО ПРИЛИЧА ТОВА ДЕТЕ??!?!
Първото дете беше изненада тип „Честито, имаш награда, без да си участвал в томбола“. Закъсня ми пет дни и – хоп – две чертички. Без планове, без умишлени опити, без интуиции и прочие.
С второто вече беше професионална работа: опити, графици, направо ексел таблица на овулацията. И точно в разгара на лятото, когато най-накрая щях да изляза без мъжа, детето и колата, след няколко неуспешни опита и решение за кратка пауза, една бледа втора черта реши да ми размаха среден пръст от теста.
Така не само че не можах да се насладя на спокойствие и малко вино, не само че трябваше да измисля достоверна лъжа и да я кажа убедително, ами си направих и абонамент за „За мен една минерална вода, моля“ на всяко парти, който ползвам вече 13-ти месец. (Да, да, знам. Телето ще порасне и аз от дойна крава отново ще се превърна в нормална жена. Ще си пия вино колкото ми душа пожелае, а сега трябва да се наслаждавам на този съкровен момент.)
Проблемна бременност, преждевременно раждане в пика на COVID пандемията, рехабилитации, консултации с различни специалисти. С две думи: сериал в три сезона, ама от онези, на които повече плачеш, отколкото се смееш.
С второто – всичко перфектно, чак скучно… докато не се роди. И тогава се появи загадката на десетилетието:
Родата (да се чете основно свекървата) започна дискусия дали новороденото е копие на мен или на баща си. Не можеше да прилича и на двамата. Трябваше да е „одрало кожата“ или на единия, или на другия. И в никакъв случай не можеше да прилича просто на себе си. Обсъждането беше като на научна конференция и се задържа като тема номер едно в продължение на четири месеца.
То си е класическо новородено – смачкано, набръчкано и прилича най-много на… новородено.
Чух какви ли не реплики, сравнения и предположения. Първоначалните залагания бяха, че прилича на моята рода. Ама на кого точно – на майка ми или на баща ми – не беше ясно. Те двамата така си приличат, че все едно са еднояйчни близнаци: тя със сини очи и светла кожа, той – с почти черни очи и тъмна кожа. Та върви разбери на кого точно приличал.
В един момент приличал на брата на свекървата, после – на девер ми Петко, зълвин син… От девет кладенеца вода се вадеше, само и само да заприлича на „другата рода“. Чух и „В определени моменти прилича на теб, в други – на баща си.“ Ежедневните обсъждания не секваха, а аз – с търпението на прясна родилка – ги прекъсвах леко нервна.
Тъкмо когато си мислех, че битката е приключила и няма голямо значение на кого точно прилича, получих обаждане от свекървата:
– Гледам снимката, дето снощи качи в албума. Е, извинявай, ама няма нищо от вашата рода. Все едно гледам батко му!
А батко му, според нея, е 100% на баща си. И така… В последните два месеца живея спокойно, че загадката бе разрешена. Или поне така си мисля аз. Защото знае ли се, не се ли знае... Утре може пък да заприлича на брата на съпругата на петия братовчед по бащина линия от майчина страна.
Елена Стоянова ни изпрати аналогията си между карантината и майчинството и ни накара да се посмеем, дори в трудната ситуация. Трябва да признаем, че има известни прилики, стига да впрегнеш чувството си за хумор в разпознаването им.
За една определена обществена група това, което се нарича извънредно положение, всъщност е обичаен начин на живот. Всеки, който е минал през майчинството, не може да отрече, че случилото се напоследък донякъде му е познато. И че всяка уважаваща себе си майка е била на мястото на Щаба, дори все още да не го е осъзнала.
За неразбиращите ще онагледя по какво точно майчинството прилича на извънредно положение по време на пандемия и най-вече – по какво се различава.
ГРИПОПОДОБНИТЕ СИМПТОМИ
Основният белег на изминалата кошмарна за всички ситуация се характеризира с какво – с грипоподобни симптоми. Какъв мислите е ужасът в живота на всяка майка – ГРИПОПОДОБНИТЕ симптоми, които придружават клетото родителско ежедневие и еженощие поне по няколко пъти в годината.
Именно тогава всяка майка влиза в ролята на Щаба и започва отчаяно да поставя на домашните си мерки, които срещат остра и болезнена съпротива по всякакви направления: миене на ръце, пиене на чай, поставяне на инхалатор на гърчещ се в октоподски шпагати пациент, постелен режим, нарушаван ежеминутно и денонощно!
Има и преследване на пациента с различни видове илачи, изписани и неизписани от лични лекари, прочетени в интернет, набрани от северен склон и топени 2000 години в специална отвара и препоръчани от най-високата трибуна в майчинската вселена – форума на БГ Мама!
В обречената си нощна битка със сополите и температурата безпомощната майка е готова на всички медицински експерименти. Така тя – в отчаяно търсене на несъществуваща истина – неволно става част от вечната война между майките хомеопатки и привърженичките на нурофена и антибиотика.
С други думи, борбата с вирусните инфекции за една обикновена майка е нещо съвсем обичайно. Само дето в случая с короната нещата май излизат дори от непобедимия по принцип майчински контрол и налагат извънредни мерки. В какво се изразяват те? В СОЦИАЛНА ИЗОЛОАЦИЯ!
СОЦИАЛНАТА ИЗОЛАЦИЯ
И така стигаме до втората основна характеристика на майчинството, а именно СОЦИАЛНАТА ИЗОЛАЦИЯ. Но защо – ще се зачудят мнозина, за които в продължение на година или дори две основното забавление и гвоздей на седмицата не е било посещението на кварталния магазин и дрогерия.
Да, уважаеми, разходката до магазина, особено без количка, се превръща в тръпката, с която сте очаквали петък вечер, рождения си ден и може би дори сватбата си! Напускането на дома, особено без гореописания малък пациент, е празник, който всяка майка познава добре. Факт е, че в обичайна ситуация нищо не възспира младата майка от посещение на парк, ресторант или кафене, които до скоро бяха забранени. Но тези социални преживявания, така бленувани от всеки в майчинство, обикновено имат клет и жалък завършек.
Например: смяна на памперси във въздуха; успокояване на врякаща количка насред ресторант; препъване и крещене след прохождащия пациент; скандали с недоволни клиенти, обезпокоявани от кални ръце, които бъркат в обяда им; изгубване на дете с колело и търсене часове наред в парка; плащане на милиони счупени пепелници и чаши от кафенетата; зомбиране на пациента с мобилен телефон за триминутен разговор с приятелка, приключващ със седемчасова истерия след отнемане на устройството.
Списъкът продължава дотам, че дори най-смелата и готова на всичко за социални контакти майка осъзнава, че е далеч по-лесно да НЕ излиза, или, ако го прави, да го направи сама, на 2 метра от хората, по възможност с маска и очила, за да остане неразпознаема за други майки, заблудено търсещи социален контакт. Познато, нали?
И все пак, има една единствената разлика между познатата ни вече ситуация и майчинството, която прави живота на всеки в родителски режим особено болезнен. Това е фактът, че за всички останали той, животът, си тече съвсем нормално. С ходене на работа, посещение на кина, театри, барове и ресторанти и необезпокоявани разходки. Само дето сега всички попаднаха в трапа. И съм убедена, че няма майка, която поне малко да не е злорадствала тайничко, че най-сетне – дано да е за малко – но половината свят беше в майчинство!
На кого се е "метнало" детето – ето това трябва да бъде разгадано моментално щом то, горкото, вземе, че се пръкне на този свят. Има и такива деца, които с цялото си нахалство не приличат на никого на първо четене и ни затрудняват безкрайно много, защото всяко посещение от доброжелателни роднини започва с "Е, сега, на кого прилича това дете?!". Още подобни наблюдения върху сюжета със сравнителните характеристики има и Маша Павлова, която ни умолява да им дадем малко въздух на тия деца, пък те сами ще се определят на кого или на КАКВО ще приличат.
Въпросът за приликите и разликите между бебето и други родственици се заражда горе-долу от момента на първото ехографско изследване по време на бременността. Ако можеше да кажем „ой, има същия пулс като дядо си”, сигурно и по-рано щеше да е, ама понеже не става ясно дали това се казва в положителен или отрицателен смисъл, тази възможност е пропиляна. „Гледай го, бе, на татко си профила е взел, мамин сладък!” и „Ама по същия начин като кака си си лапа пръста, въй!” са само част от въодушевените коментари, с които ще ви посрещнат лели и вуйни, когато им изпратите първата снимка от 3D видеозон, нищо че на нея всички бебета изглеждат като направени от пластелин от ръцете на същата тая кака, когато е била на не повече от 2 години.
Роди ли се – край! Сравненията са повсеместни. Сякаш най-важно е това какви очи ще наследи отрокът, особено ако има колебания и няколко поколения преди нас е имало синеок екземпляр. „Сини очи – синя кръв” е казал още Конфуций и после се е почесал по главата, защото той такова нещо като сини очи в тогавашен Китай въобще не бил виждал, но бил чел в литературата, че имало. Като майка на синеоко първородно дете съм се наслушала на какво ли не – от „Ама как е възможно, вашите очи са кафяви?!” през „Дано таткото поне да е синеок” до любимото „Ооо, какви хубави очи има!” в присъствието на сестра му, която не е била дарена по този начин от вселената и сега, ами, ще, не ще – ще си ходи с кафеви.
Прилики се търсят в безумни неща като форма на ходилото и ушната мида, родилно петно на дупето, случаен косъм на пръста на крака, който и „ти, дъще, имаше, като се роди, на точно същото място!” А, хубаво споменах косми – недай си боже детето ви да се роди с цвят на косата, различен от вашия или този на бащата. Такъв е случаят с дъщеря ми, която имà нахалството да се пръкне рижава, представете си! Вадят се едни родословни дървета, едни стари семейни албуми и се издирва нещастният носител на въпросния риж ген, докато не се постигне всенароден консенсус на кого аджеба се е метнало това рижо създание?!
И след като сме отметнали в първите часове и дни след раждането чисто физическите данни на наследника, идва ред на астрологията. Сами се сещате, че с едва 12 варианта, шансът или рискът детето ви да е наследило зодията на този или онзи от фамилията е 1 на 12, т.е. огромен! Ако пък тези 12 не ви стигат, винаги можем да намерим упование в азиатските – това са си още цели 12!
Спекулациите за бъдещето на детето са ви в кърпа вързани, макар и понякога да не достигат до вашите уши, а само да се шушукат с тревога зад гърба ви. Можете да сте сигурни, че ако имате чичо наркоман, роден под същия астрологичен знак като детето ви, или пък, за зла съдба, третата ви братовчедка, която тръгна по лош път, дели един и същи асцендент с отрочето ви – никой няма нито дума да продума за това! Ако, от друга страна, имате олимпийски шампион или Нобелов лауреат в семейството или дори скромен носител на орден „Стара Планина” – първа степен, имащ късмета да се е родил в същия месец като детето ви, то това непременно, ама непременно ще ви бъде съобщено с трепет и искрена радост, защото каквото и да си говорим – вещаят ли го звездите, случва се – няма как!
Естествено, има и не съвсем доброжелателни или направо доста нескопосани сравнения, при които вместо да ви направят комплимент, се получава тъкмо обратното. Така, например, ако кажете, че детето ви се е научило да чете Шекспир на 4, може бързичко да ви скастрят с тромавото: „Бреее, че на кого се е метнало, такова умно?”
Разбира се, няма как да пропусна и чисто индивидуални черти на характера, като инат, гордост, злопаметност, завист – тези по традиция се унаследяват НЕ от страната на този, който ги твърди. Ако пък същият човек е станал свидетел на по-ранно прохождане и проговаряне, хубав тембър, топло сърце, добра памет, стремеж към хигиена и други безспорни таланти у детето, то наследствената отговорност се приписва най-често на прилежащата му рода. Но, за да не бъда голословна, ще приведа няколко красноречиви примера, които всички сме чували:
„Ти си същото магаре като баща си!”
„Не ми стигаше една такава вкъщи, ами сега и още една!”
„Калеко му е футболист, и този, още от корема беше ясен.”
„Гледам го – същински бащичко!”
„Наследила е усета си за дрехи от моята баба, тя беше много стилна жена.”
„Като те гледам, разбирам на кого се е метнало такова амбициозно това дете.”
„Той е абсолютен темерут – свекър ми номер 2!”
Може да допълваме списъка до вдругиден, обаче аз мисля да кажа едно „СТИГА ВЕЧЕ!” Дайте да ги оставим малко на мира тези деца и да спрем да ги сравняваме и да им приписваме чужди качества и съдби. Искате ли вместо това да им дадем шанса да бъдат себе си и да приличат на себе си? Може пък така да не им наложим от самото начало някакви очаквания, които да трябва да доказват или опровергават непрекъснато. Също, мисля си, няма да е никак лошо да спрем да отнемаме заслугите или вината за нещо, което детето е направило, отдавайки всичко на гените на прадедите. Може пък така да им дадем малко повече свобода в това кои (не) искат да бъдат, а не на кого (не) искат да приличат.
