В следващото интервю има наситена употреба на вълшебни думи, чудни магически заклинания и особено добри герои. Срещаме ви с Диляна Атанасова, която е създател на подкаста „Златните приказки“, достигнал до ушите на хората от 126 държави. В него тя озвучава български и чужди истории от книгите за деца, а в канала може да я чуете и как пее.
Преди Коледа Диляна влиза в ролята на Снежанка и предлага на всички деца (послушни и непослушни) приказен адвент календар, който може да бъде чут в Spotify. „Гласът на вълшебството“ събира над 25 съвременни зимни и коледни приказки.
Как се става приказна фея – ще разберете от Диляна!
Ако така започва историята за „Златните приказки“, как ще я продължите? Как Ви хрумна идеята за подкаста?
Всички помним поне една книжка от детството си, която ни е била свидна, нали? Когато родих дъщеря ми, в мен се зароди желанието да я запозная с моите любими книги и приказки, но тя беше още мъничка и не прояви интерес. Започнах да чета на глас от изданието „Златна книга на приказките“ на издателство Colibri, със съставител Жечка Георгиева – то бе част от детството ми – така чуден спомен, в който ми се прииска да потопя повече деца и семейства.
Диляна с дъщеря си. Снимка: Студио Мир Мар
Покрай мен имаше хора, които харесват медения ми глас (особено на гласово съобщение) и така започна да „узрява“ идеята. През 2020 година качих първия епизод – „Русокоска и трите мечки“ и с този прочит отворих съкровищницата с приказките, които помним и обичаме, и която вече наброява над 160 безплатни епизода с аудиоприказки, с повече от 2 милиона слушания.
През годините успях да създам вълшебство от думи, звук и емоции, радвайки не само малките почитатели и мечтатели, но и порасналите слушатели, отговаряйки на нуждата от качествено, вдъхновяващо и безопасно съдържание за българските семейства с малки деца.
Освен класически и съвременни приказки от цял свят, в подкаста може да се чуят и нови детски книги на български и чуждестранни автори, откъси от детски романи, стихове, гатанки и литературни изненади, специални гост-епизоди, в които четат български детски писатели, ексклузивни аудио версии на нови детски книги, деца, четящи за деца, както и специални епизоди с популярни български обичани гласове, сред които Орлин Павлов, Симеон Владов, Василка Сугарева, Лидия Михова и др.
Да вляза в ролята на една съвременна фея, която разказва приказки на децата, но и им помага да растат смели, силни и вярващи във възможностите си, е моя мисия. Във вълшебния свят на „Златните приказки“ насърчавам детското четене и карам децата да не спират да бъдат любопитни за всичко около себе си, но и за вътрешния си свят.
„Златните приказки“ се чуват в стотици държави. Каква обратна връзка получавате от родителите, а може би и от някои деца?
Най-често това са красиви думи, които стоплят сърцето ми. Стартирах „Златните приказки“, водена от любовта си към детските книги. След пет години получавам все повече съобщения от родители и педагози от цял свят, които споделят своята признателност към мен, а всъщност моят глас върши неуморните вълшебства, а сърцето ми – магията.
Споделят ми и че „Златните приказки“ звучат по толкова топъл начин, че ги връщат към онези невинни детски спомени, които сега оживяват в очите на децата им, докато ги слушат. Връщат ги в детството и могат да слушат денонощно… И че съм глътката въздух, когато са изморени, но децата им са изпълнени с енергия и искат още прочетени истории. Че са включили подкаста в нощната рутина и винаги след четене на книжка им пускат любима аудиоприказка, но най-ценното е, че всичко, което творя, го приемат за стимул да не спират да четат на децата си – така откриват отново онази искра, която палеше нас като малки!
Диляна Атанасова. Снимка: Никола Гюлмезов
А обратна връзка има и за епизодите с българско творчество под формата на детски песни, стихотворения, гатанки и скоропоговорки, които могат да се слушат в Аудио списание „Детство“ – ценен проект на подкаста с Детския отдел на Столичната библиотека.
Какви умения у детето развива според Вас слушането на приказки?
Сред ключовите ползи за малките деца и подрастващите, които слушат, са:
Слушането без проследяване на текст подпомага разширяването на речниковия запас. Подобрява менталното здраве, паметта, щади зрението, намалява стреса. Слушането спомага за подобряване на симптоми като тревожност, депресия и други подобни състояния. Децата също изпитват стрес (често проявяващ се под формата на физически или поведенчески промени) и в техния свят тази полза от слушането на аудиоприказки е безценна.
Слушането на детски книги в аудио вариант може да бъде забавно, интересно и полезно за детето, помагайки му да премине по-бързо през трудните периоди.
Друго предимство е, че те научават повече за емоциите на героите, започват да ги разпознават и да развиват жизненоважни умения за емпатия и емоционална интелигентност.
Една бърза идея: насърчете вашето дете да прочете книгата, на която се основава аудиото, когато книгата отговаря на възрастта и четивните му способности.
Аудиоприказките могат ли да пречат на четенето на книги на хартиен носител?
Част от родителите възприемат аудиокнигите като мързелив начин детето да се запознае с нова информация, рискувайки да пренебрегне съвсем книгата в книжен формат. Историите обаче стимулират мозъка по еднакъв начин, независимо дали са прочетени или чути. Разбира се, продължават да се правят тестове и нови изследвания по темата, но едно е сигурно – аудиокнигите носят огромен брой позитиви и за малките слушатели.
Знаем, че аудиокнигата не е равноправна алтернатива на книгата на хартиен носител поради редица причини, но е най-добрият възможен и предпочитан вариант децата да седят по-малко пред екраните и да им намалим екранното време. Докато обогатяват речника си и развиват ценни умения, слушайки истории, децата цялостно след това подобряват представянето си в детска градина и училище и да, възможно е да има въздействие и върху уменията им за „четене с разбиране“, ако родителят дискутира допълнително изслушаните книги/приказки.
Всъщност слушането е по-трудно за мозъка, отколкото гледането на телевизия. Има имена, герои, черти, места, ред на събитията, а това изисква по-голям фокус и слушане с внимание, за да бъде запомнено от децата.
Слушането предизвиква и по-емоционален отговор: когато слушаме книга, мозъкът ни полага повече усилия да „облече“ думите, за да ги визуализираме, а като социални същества ние комуникираме слухово и слушайки история, прочетена на глас, имаме по-голяма емоционална и физиологична ангажираност, отколкото докато гледаме екранизация.
Част от родителите рано или късно се сблъскват с момента, в който децата им може да започнат да избягват книгите – някои не обичат да четат изобщо и родителите търсят всякакви начини да променят това. Аудиоприказките са ключът, с който децата им отново да се заинтригуват от книгите.
На какво дължат успеха си аудиоприказките?
В днешни времена имаме достъп до съдържание 24/7, а аудиоисториите успяват да запалят почти всяко дете, защото са достъпни и забавни – само на един клик разстояние, нужен ти е интернет и устройство, от което да пуснеш дадената подкаст платформа.
Когато един малък слушател се запали по някоя история, той иска да я слуша отново и отново, да я има, да притежава книгата, да я пази, да я разглежда – това е особено ценен плюс, когато говорим за аудиоверсии на съвременни приказки, книги и детски романи.
Освен всичко изброено, аудиокнигите позволяват на детето да слуша по-разнообразни и дори „по-сложни“ книги. Може да се слушат навсякъде, а това значи много нови неусетно придобити знания! Историите оживяват пред децата, а „Златните приказки“ ги карат да развиват своето въображение и да си представят новите и завладяващи светове.
Аудиокнигите се превръщат в алтернатива, която ще помага все повече на всички ни.
От каква възраст обикновено се заслушват децата? Приказките само за „лека нощ“ ли са?
Децата обикновено се заслушват след 2 години и половина, така че в този период бихте могли да очаквате по-голям интерес към аудиоприказките. Слушайте заедно с тях, съпреживявайте и коментирайте на подходящите места, може да задавате въпроси, да се вълнувате заедно с децата.
Снимка: Личен архив
Бихте могли да пускате кратки стихчета и приказки, с повтарящи се моменти като „Житената питка“, „Косе Босе“, „Дядо вади ряпа“. Приказките не са само за „лека нощ“ – успешно се включват в рутината у дома, както и по време на пътуване в колата/самолет и други. Приспивните и приказките по време на игра биха били подходящи за най-малките слушатели, когато са с продължителност до 10 минути. Някои деца, ако играят/рисуват, докато слушат история (независимо дали родителят чете на глас, или е запис), попиват много повече.
Препоръчвам нашия метод на включване на аудиоприказките в ежедневието, като изпитан и работещ: по време на дълги пътувания и задължително всяка вечер след прочитане на избрани детски книги – аудиоприказките не изместват времето, което отделяме за книги всеки ден. Ако сте уморени и гласът ви е спаднал, подкастът може отлично да ви замести в този ден, но не забравяйте да дарявате децата си и с безценни мигове в слушане на вашия глас. Когато мама чете приказки, целият свят се побира в гласа ѝ!
Още не сме свършили, скрол надолу
Кой е любимият Ви приказен герой и кои негови качества Ви вдъхновяват?
Мога да открия по нещо хубаво у всеки приказен герой, но най-ценното качество за мен си остава да носиш добро сърце. То знае пътя, по който вървят успешните и вдъхновяващи личности. И не, никога не е лесно да извървиш пътя на победителя в живота. Сред любимите ми приказни герои са: Пепеляшка, Бел от „Красавицата и звяра“, Снежанка, Кайса Кават, че дори и Мечо Пух!
Какви послания ни изпращат приказките?
Историите са движили света от каменната ера, без да има нужда от ясно дочут глас – чрез пещерни рисунки. Изкуството да разказваш е незаменимо и нужно на всяко общество, за всеки език, през всякаква форма. Именно това изкуство вдъхновява и стимулира креативността. Преди повече от 6000 г. пр.н.е. възникват древни писмени форми, а днес се вярва, че устното разказване се появява по същото време, ако не и по-рано.
Приказките ни учат как да се справим с живота, как да разграничим добро и зло. Предават мъдрост и добродетели, свързват ни с архетипни образи, възпитават, развиват ценностната система. Учат въображението ни да не спира да рисува мечти, да вярва, че доброто все пак побеждава, а когато се появяват трудност след трудност, има как да продължим напред. Вълшебните приказки са интуитивни, а магията и митичността им придават този образ.
Децата имат съвсем семпло желание – историите, които им разказваме, да оживяват първо в нашите сърца, така че след това и гласовете ни да се вълнуват истински. А историите, които четат, сами да въздействат по същия начин.
Когато разказваме приказки, помагаме на малките деца да преработват страховете си в безопасна среда. Освен това, приказките учат да обичаме книгите и необятния свят, който се крие сред страниците. А магията на аудио детските приказки също предава тези важни послания, защото се случва, когато разказвач, автор и слушател се свържат в едно цяло и съпреживяват съкровено всяка история.
Вярвам, че приказките устояват на бури, на дъжд и студ, на тъга и тъма и като седемцветна дъга усмихват и най-скромната душа.
Отвъд „Златните приказки“ накъде гледа професионалното Ви око? Има ли нещо ново и различно, с което се захващате?
През последните години подготвям своята първа детска книга – безкрайно се вълнувам, че скоро ще я държат нетърпеливи детски ръчички!
Ако трябва да изберете за финал на това интервю някоя поука като от приказките, коя ще бъде тя?
За мен най-ценният урок, който си припомням всеки ден покрай приказките, е, да не спирам да вярвам, че всичко е възможно – с няколко щипки вяра и вълшебство, огромна доза любопитство, любознателност и въображение!
И да помним, че „Дълбока рана заздравя, но лоша дума не се забравя“, а „Истински се вижда само със сърцето!“
Част от посланията на българските народни приказки може и да звучат архаично, но малко превод от възрастния актуализира гласа им. Има сюжети, които може и да събудят тревожността на родителя, но както за всяко нещо в живота, и тук е важно какво и по какъв начин обясняваме на децата, без да се стараем да ги предпазваме прекомерно.
Впускаме се в голямото приключение на фолклора и вземаме на разходка с нас Петя Терзииванова – психиатър, психотерапевт, доктор по медицина, както и Надежда Милева – психолог, психотерапевт, обучител по позитивна психотерапия. И двете работят в областта на детско-юношеското психично здраве и заедно с илюстраторката Яна Казакова, за която вече сме ви разказвали, са автори на „Българските народни приказки – ключ към емоциите на нашите деца“. Там има традиционни, но и малко познати български народни приказки, а подборът е изцяло съобразен с възрастта на децата. Акцент се поставя върху конкретни емоции, които проявяват героите в тях.
Книгата е ориентирана към баланса на взаимоотношенията между родителя и детето. „Има много литература, която описва детските емоции, но сякаш липсва как се чувства детето, как да стигнем до неговите емоции. Нашият прочит е насочен към това колко е важно да уважаваме емоциите на децата, да не се борим да ги „поправяме“ и да ги учим как да ги изразят по здрав начин“, обяснява Надежда Милева.
Според Петя Терзииванова много често ние като родители изпитваме затруднения да се свържем с определени „трудни“ емоции в нас самите, които определяме като „негативни“ – гняв, завист, тъга. Тя обяснява причината за това затруднение – в детството ни ние сме били санкционирани, когато сме изпитвали тези емоции.
Под санкция нямам предвид само наказанието. Липсата на одобрение или дори самата липса на реакция от страна на обгрижващия възрастен се преживява много тежко от едно тревожно и плахо дете. Децата се научават да потискат тези „забранени“ емоции и те се превръщат в проблемни, защото това, което е потиснато, е извън нашия контрол и се налага да полагаме много усилия, за да задържим тези емоции „заключени“, казва Петя.
В „Българските народни приказки – ключ към емоциите на нашите деца“ езиковите картини и образи са „преведени“. Книгата в голяма степен е за родителите, тъй като съдържа анализ на емоциите и разкрива какво се случва в главите на децата ни, а и как ние да сме полезни с обяснения.
„Опитали сме да дадем яснота защо за родителя нещо може да звучи страшно, а за детето да има успокояващ ефект.
Например, идеята за дете, останало само́ и попаднало в гората, активира в родителя чувства на страх и тревога. Това е така, защото автоматично се свързва с родителската си отговорност, как трябва да се отгледа едно дете, кое е правилно, какви последици ще има и т.н. При детето ситуацията е различна. Едва ли ходите често в гората, а пък какво говорим за това да оставите детето само́ там.
Чрез приказките детето съпреживява пътя на героя, преминава през редица приключения, справя се с различни предизвикателства, „прави забранени неща“, без да има последици за него“, казва Надежда Милева.
Петя Терзииванова допълва, че детското мислене е конкретно-образно. В детския свят нещата са черно-бели. Лош е този, който прави лоши неща, добър, този който прави добри неща – лисицата е лоша, защото краде яйцата на Косе Босе, кучето е добро, защото спасява Косе Босе.
„Подобни приказки чрез механизма на проекцията помагат на децата да се справят със собствените си чувства на гняв и желание някой да бъде наказан. Когато приказката бъде прочетена от човек, на когото детето има доверие, това носи успокоението, че възрастният е способен да се справя с тези емоции. Така детето придобива увереност, че тези емоции не са страшни и няма нужда да бъдат отхвърляни, забранявани или „замитани под килима“. Приказките помагат на децата да се научат да се свързват със своите собствени емоции и да не се плашат от тях.“
Според Надежда Милева може да има „вреден“ прочит на приказките. А Петя Терзииванова отговаря с въпрос: „Има ли вредни емоции“?
Надежда разбира, че в желанието да се погрижим за децата си искаме да ги предпазим от собствените им емоции. Но емоциите са във всяко едно дете и те не трябва да се поправят – „Стига си плакал. Недей да крещиш“, а да се приемат и „узаконят“ – „Разбирам, че си тъжен и това е нормално“. Тя обяснява, че тъгата е емоция, която най-често излиза от нас чрез плача. Важно е родителят да преведе детето си през преживяването му, да го подкрепи, а не да го „спасява“ от живота. За да се научи да се справя с трудности, някой трябва да му покаже как.
Още не сме свършили, скрол надолу
Петя се включва с припомняне, че приказките са стари, колкото света. През разказа се е предавал жизненият опит на рода, после на племето и т.н. Това е опит, който преминава през емоцията. Приказният свят ни свързва с несъзнавания и архетипен свят. „В социален план ние сме се променили, но за съжаление или за радост, на биологично и емоционално ниво ние не сме по-различни от прародителите си от бронзовата епоха. Както каза Надето, когато сме тъжни – плачем, когато сме уплашени – треперим и нямаме контрол върху процесите в нашето тяло, свързани с емоциите. Мисля, че всеки родител ще се съгласи, че вредни емоции няма, има вредни поведения“, обобщава тя.
Ако има приказки с послания, с които не сме съгласни като родители, Петя смята, че е по-добре да не ги четем на децата си. Защото иначе бихме объркали детето. То получава посланието, че в приказката има нещо „лошо“, което плаши възрастния. За малкото дете е трудно да различи емоцията и поведението, което тя предизвиква.
Ние като родители следва да въведем правото на всяка една емоция да бъде преживявана и през възпитанието да ограничаваме поведенията, с които не сме съгласни.
За Надежда Милева най-ценното, което дава всяка приказка, е път за порастване – емоционално и личностно. Дали ще я чете дете, или възрастен, всеки един от тях вижда слабостта на героя и незрелостта му в началото. Преминава заедно с него по пътя от слаб и страдащ до приет и оценен. Заимства нови механизми за справяне в трудни ситуации и изгражда различни модели за справяне.
На финала на пътешествието ни Петя добавя едно изречението като за поука: „Приказките ни учат, че всяка емоция има право да същества.“
Всеки родител, който е чел приказки на детето си, знае, че комбинацията от хубава история и красива картинка към нея върши повече работа от каквито и да е увещания, обещания, кандърми и прочее. И затова всяка добра комбинация от текст и картини заслужава внимание.
Точно такава комбинация е приказната изложба за деца „Малки приказки“. Тя ще бъде изложена от 21 до 29 ноември в галерия „Прегърни ме“. Вълшебните картини, 33 на брой, и историите към тях са създадени от Дени Орманова и Боян Танчев – майка и син, занимаващи се в различни професионални сфери, но срещнали се на терена на изкуството. Всички те са своеобразни портали към вълшебни светове, вдъхновени от света на келтските друиди.
Първото пътешествие е в света на Бърбоцветковците. Картините на
техните домове разкриват как живеят, в какво вярват и най-вече – грижата и любовта им към природата.
„Наблюдавайки света около нас, изпитах силно желание да създам безопасни убежища, които да подаря на децата. Места, които да изпълват младите им сърца със светлина и надежда, въпреки хаоса навън. Синът ми Боян прегърна тази идея и докато аз рисувах картините, той пишеше историите към тях. И така се появиха нашите „Малки приказки“, разказва художничката.
Сегашната изложба е началото на мащабен свят, обединен от името Whimsikl. В него всяка колекция картини ще представлява отделна вселена, създадена с любов и въображение.
Освен оригиналните картини, проектът ще предлага и висококачествен арт принт, както и пъзели и книжки за оцветяване с картините от различните колекции.
Готвите ли се за лягане, скъпи родители? Задръжте малко, защото сме ви приготвили нещо страхотно за лека нощ - специално издание ПРИКАЗКИ ОТ ИЗВЪНРЕДНИ ВРЕМЕНА! А първата от тях е... Разбира се, коя друга освен свидната ни ЧЕРВЕНА ШАПЧИЦА и нейните неволи при преминаване през КПП-то в гората, напът към болната си, възрастна роднина! И за да е всичко още по-приказно, един от вас ще спечели ваучер за 700 ЛЕВА от Мебели Виденов, ако ни изпрати свой забавен и съвременен прочит на класическа приказка! Пишете ни на имейл info@maikomila.bg до 17 май, а на 18-ти ще обявим победителя и ще публикуваме творбата му в Майко Мила! И така, да видим какво я чака Червената шапчица в тази приказка от извънредни времена...
Снежанка краде коли и държи кротката общественост на Сливен в напрежение и стрес. Това става ясно от твърде ранното приключение на Венета Манолова и нейния син, който е потърпевш от изключително наглата кражба. Да ви кажем, и ние да бяхме с такъв автопарк, какъвто ни описва Венета в историята си, и нас сън нямаше да ни лови. Вижте как е пострадал милият Александър и имайте едно на ум за приказните герои.
5 часа сутринта. Александър (2 г.) ме вика. Не просто ме вика, а реве. Ставам сънена, отивам – то, горкото, цялото в сълзи и сополи, седнало в леглото с вид на разорен брокер от Уол Стрийт. Милвам го нежно по главицата и питам какво се е случило.
- Сежанка зела коите!!! Сежанка! Зела ги! Сички кои!
„Ехаа“, казвам си аз, „Вече имаме работещо въображение. Браво! На мама умното дете!“. После се сещам, че е 5 часа сутринта и сменям мисловната линия:
„Повече никакви приказки преди лягане! Кой го е измислил това с приказките? За кого е работещ вариант? При нас не работи - след всяка приказка следва детайлен анализ на лирическия герой, второстепенните такива, вида и аромата на хартията, качеството на пълноцветния печат, твърдостта на кориците, броя на страниците, тежестта на книгата в съотношение с гравитацията в режим "свободно падане" и всякакви други детайли за "приспиване"...”
Казвам му:
- Не се притеснявай, мамче, всички коли са тук. Паркирани са в гаража ти в хола (кутия от обувки). Утре като се наспиш, ще ти ги покажа.
Той:
- Нее, Сежанка зела Пошето, Ямболжинито (това е специален модел Ламборгини с изнесено производство в Ямбол), Феаито и Табанчето (да, наистина има и Трабант в колекцията).
- Не е така, Алексче. Колите са тук. Снежанка е добричка, ние я харесваме. Тя не краде коли (най-малко пък Табанчета, те Снежанките Табанчета не харесват).
Замислям се, колко пък да я харесваме Снежанка? Особено в 5 сутринта – изобщо не я харесваме! Ако я видя в Дисниленд, най-много да я питам за номера на червилото.
Продължавам да я редя НА УМ, милвайки детето: „Всички принцеси от приказките са лениви златотърсачки, които само чакат принца да им оправи живота. Тази пък малка мръсница на всичкото отгоре живее със 7 джуджета в гората.“
Прехвърлям цялата приказка на ум – къде изобщо се споменава нещо за коли??? Та тя Снежанката даже и с последен модел каляска не се уреди. Само някакъв замък – като всички останали.
Ревът е овладян. Александър благоволява да легне, но с поглед вперен в тавана, размишляващ върху живота и мерките за сигурност на безценния автопарк.
Лягам на диванчето в стаята му. В този миг мразя Снежанка още повече. Диванчето в неразпънато състояние е с размери 120 на 60 (без възглавниците). Аз съм 170 см. Правя сметки на ум… Имам да нагъна около 50-60 см. от себе си. Замислям се, че и Христо ляга там понякога. Той е 185 см. По дяволите – та ние сме Семейството Каучук!!! „България търси талант“, дръж се! Идваме!
Затварям очи и обяснявам на Александър, че мама вече спи (което предвид часа не е никак далеч от истината).
Осъзнавам, че полузаспала неистово квалифицирам деянието на Снежанка и си изреждам състав след състав. Кражба в особено големи размери!!! На всичкото отгоре, жертвата е малолетна и в безпомощно състояние заради "ниската си възраст"… Снежанке, стягай се! Мама Яга иде!
Мисълта ми скача в друга посока – само няколко часа по-рано Александър закачливо намигаше на една сервитьорка и след като го подучих да ѝ каже „Много си красива“, тя тотално падна в ръцете му. Това добре, ама Снежанка му взе колите, нали? Значи влюбчив наивник се очертава. Утре ще ми доведе някоя Снежанка у нас и наистина ще му вземе всичко.
Александре, Александре! Как стигнахме дотук?
Вратата плахо се отваря. „Събирачът“ идва да ме прибере към спалнята. Но! Александър още е нащрек за Снежанки и веднага скача. Вратата се затваря със скоростта на мисълта ми.
Към 6 часа все пак благополучно се връщам в нашето си легло. Дотогава Снежанка и всякакви други крадли вече са елиминирани в главата ми с цялата сила на закона!
Можем да спим...
Джуджетата съучастници ще ги мислим утре!
След Разказ за разходка с дете и багер, Теодора Кирилова е тук, за да ни разкаже какво се случва, когато майките, какво кощунство само, искаме да почетем (не детски приказки).
Тенсинг и Хилари стоят в палатката си преди последното изкачване до върха. Обстановката е напечена - ботушите на Хилари са замръзнали през нощта и той няма какво да обуе.
Следва напрегнат един час, в който двамата се опитват да затоплят вкочанените ботуши. Без тях няма да се осъществи първото изкачване на непокоримия Еверест. На път е да се случи нещо велико, нещо което не се е случвало никога до този момент.
Един месец книгата ме чакаше послушно, докато ми минат изпитите в университета, за да ѝ се отдам. Един месец, в който с мъка я наблюдавах как стои самотна на рафта.
След 10 изпита се отдадох на заслужена почивка. Доволна и щастлива при всеки сън на малката, вземах книгата за живота на Тенсинг Норгей.
Три дни по-късно и 267 прочетени страници, лягам мързеливо на обяд до спящото си двугодишно дете. Наближава така дългоочаквания момент, в който ще прочета как точно е изкачен за първи път Еверест. Три дни краката ми измръзват четейки за студа в недостъпната планина.
Наближава кулминацията: Хилари обува все още твърдите си ботуши, излизат от палатката си с Тенсинг и започва последния напън. На път съм да разбера какво точно се е случило и как е покорена Богинята-майка на света.
Детето сладко спи, аз съм лепнала щастлива усмивка на лицето и пазя тишина, защото скоро ще се събуди, а не искам това да се случи преди да разбера какво точно става в края на книгата.
-- Оле, виж колко пари спечелих от покер старс - кокори сините си очи съпругът ми.
Какви пари, какви глупости ми дрънка тоя човек. Навира телефона си в лицето ми, а аз се оглеждам бързо за остър предмет, който да забия в окото му.
Поглеждам с обезумял поглед към детето, защото съм сигурна, че я е събудил. Завърта глава, клепачите ѝ започват да трептят, отваря ги леко и пак ги затваря.
"Не се събуждай, ще убия баща ти", мисля си.
-- Виж, де, виж!
Ноздрите ми започват да треперят, очите ми се пълнят със сълзи. Чувствам се прецакана като катерицата от ледена епоха.. Вкарвам му погледа тип “ще ти откъсна ръката и ще те пребия с нея”. Идва ми да му извия врата докато изщрака. Край. Събуди я. Ръцете ѝ се протягат и изпъват блажено. Отваря очи:
-- Аз се наспах!
И този следобед няма да разбера как е бил изкачен Еверест за първи път.
А мъжът ми, който не играе хазарт по принцип, щастлив си тананика и ми се смее.
Още:
Прекрасните инициативи за деца „Маргаритка“ и „Приказки без край“ отново обединиха творчески и образователни сили, за да направят живота на родителите по-лесен, а всичко, което най-малките деца не разбират (например защо трябва да спят, като могат да си играят!), много по-приятно.
Двата проекта вече си съдействаха в края на 2017 г., давайки нов живот на шест от най-обичаните детски приказки в аудио вариант.
В най-новата си съвместна инициатива създателите на “Маргаритка” и “Приказки без край” отново са подходили с внимание към живота на съвременните родители и деца, обяснявайки кратко, ясно, цветно и забавно как се създават полезни навици.
В YouTube вече са качени първите 4 от общо 8 занимателни и образователни видеа, в които кукленото шоу е придружено с прекрасните изпълнения на певицата Виктория Терзийска.
След като първите три клипа от поредицата „Ето как си мием ръцете“, „Ето как си мием зъбите“ и „Ето как се храним“ натрупаха над 900 хиляди гледания, ред е на „Ето как заспиваме“:
Може да следите поредицата тук, а датите за турнето на "Маргаритка" и "Приказки без край" във Варна, Русе, Бургас, Стара Загора и Пловдив може да видите тук. Главни участници в турнето са героите от видеата Биби, Мими, Бухалче и Маргаритка, които ще забавляват децата и ще ги учат на най-важните навици, като им оставят сили обаче за най-важната част - караоке, в което всеки може да пее както си иска.
“Маргаритка” е проект, който радва децата и техните родители с нови, модерни версии на едни от най-известните български детски песнички.
“Приказки без край” се грижи за подобряването на болничния престой и по-бързото възстановяване на най-малките с помощта на мобилни библиотеки и специално обучени аниматори.
Георги Блажев, на 31, щастливо женен (по думите на съпругата му). Няма плочки, но е с добро сърце. Предпочита да е обратното.
Работи като телевизионен редактор, част от екипа на „Мастършеф“, „Фермата“ и „Стани богат“. Бил е автор в най-големите мъжки списания у нас – Playboy, MAXIM и Men’s Health. Обича пица, сериали, Ювентус, книги за Втората световна война, Рики Джървейс и да пише.
Няма шега, която Георги Блажев не би казал, стига да е смешна. Редовен автор в проекта „Пощенска кутия за приказки“, с една книга зад гърба си.
Понякога му пишат фенки, но по-често му пише майка му. Не се наспива особено заради предстоящото раждане на първото му дете и спектакъла „Мило, блъснах колата“, по който работи от началото на годината.
-- Здравейте, господин Георги Блажев или за по-кратко Георги. С голям кеф ще ви представим на аудиторията на Майко Мила. Но нека първо ви попитаме кой сте и как се стигна до там да давате интервюта?
Всичко стана много бързо. Както си лежах в матката, някаква жена ме издърпа навън, удари ме по гърба, после в детската имаше само зелен боб, Ани ме харесваше, но аз ѝ казах, че харесвам камиони, паднах с колелото, не станах спортист, разбрах, че всички ще умрем и не бива да се взимаме сериозно, появи се Facebook, някой ме нарече „писател“ и ето ме тук. Иначе, ако трябва да отговоря на конкретния ви въпрос, в Рейкявик е адски студено през януари.
-- Телевизионен редактор в едни от най-гледаните формати звучи като работа мечта. Разкажете малко повече, за да си представим какво е да се снима популярен формат като „Мастършеф“. Кое е най-трудното?
Да работиш в телевизия е изключително впечатляващо. Но само за катаджиите, когато те спрат в нарушение. „И какво правим сега с тази блъсната сърна и малкото ѝ? Ааа, вие сте от „Фермата“… Яска, дай найлонови чували и белина, не е нужно да раздухваме случая. Човекът просто е бързал. Айде, лек път, и поздрави на Иван и Андрей.“
Най-трудното на работата в риалити е да научиш хората да говорят кратко, ясно и стегнато. „Мастършеф“ е динамичeн формат, с много екшън и бърза смяна на кадри, и изказът на участниците трябва да е съобразен с това.
Например, правиш сос Холандез и той се пресича. На теб ти идва да кажеш „Изпуснах соса, обаче случват се такива неща, не е болка за умиране. Животът продължава. Важното е да сме живи и здрави.“
Тук се намесвам аз (Георги Блажев) и изречението търпи леки промени: „Току-що прецаках най-скъпия сос в историята. Тази грешка ще ми струва 100 000 лв. и всичко, за което някога съм мечтал.“
Старая се да участвам в проекти, от които няма да се срамувам. За съжаление, на хората все още им се гледа как Божинов и Мис Тигрова решават судоку в джакузи, но е хубаво телевизията все пак да възпитава вкус.
-- Пишете за Пощенска кутия за приказки и, доколкото знаем, обожавате да го правите. Я сега ни разкажете за работата си там.
Творческият процес по създаването на съдържание за Кутията е твърде сложен и специфичен, за да го разберете, но все пак ще опитам да ви го обясня. Обикновено Гери Турийска (коя е тя - вижте тук) ми изпраща съобщение “Напиши нещо“ и аз отговарям с „ок“. Понякога слагам и усмихнат емотикон.
След това си наливам натурален сок от банан – не съм от „тежкарите“, които пишат с уиски в ръка – и започвам. Щастлив съм, че имам пълна свобода и Гери дори не преглежда текстовете ми. У дома не ми се доверяват да пусна прахосмукачка, но на тази сцена се качвам въпреки риска да се съблека гол или да подема кампания за вдигане на паметник на Хайнрих Химлер в Шумен.
-- И сега, да си дойдем на думата. Ще имате бебе. Съвсем скоро ще ви се роди първото дете. Как е? Как е да чакаш бебе?
Винаги съм се подигравал на родителите, които размятат снимки на децата си в лицата на другите. Ако детето е отвлечено и обявено за издирване, разбирам, тогава има полза. „Не, госпожо, за първи път виждам това момиченце. Надявам се да го намерите.“ Вече знам, че ще съм точно такъв родител.
Радвам се на корема на Кристина (жена ми), сякаш в него е скрито Панагюрското съкровище.
Четох, че бебетата разбират какво им говориш, затова се съобразявам. Любимите ми поздрави са: „Виена е столицата на Австрия“ и „4 х 4 = 16“. Нищо сложно, не искам да товаря детето с високи очаквания отсега. На този етап ми се ще само да е живо и здраво и да спечели Нобелова награда.
-- Дайте съвети на мъжете, които тепърва ще минават с жените си през етапа на бременност. Защото когато жената е бременна, всички са бременни в някакъв смисъл.
Вземете карта на града, в който живеете, и оградете с кръгче по-добрите сладкарници, пицарии, баничарници, дюнерджийници, индийски и тайландски ресторанти. Има ли вкусна храна, жената е спокойна.
Винаги щом се разплаче, а повярвайте ми, тя ще се разплаче, пъхнете в устата ѝ голяма вилица торта, кашкавал пане, миди или каквото там обича.
Научете се да повтаряте репликата „Всичко ще бъде наред“ на няколко различни езика. Бременната жена има нужда да го чува често. Не подценявайте страховете ѝ, не се дразнете на настроенията ѝ.
Аз лично никога не съм имал човек в корема си. Имал съм две порции дроб сарма и чувството не е никак приятно. Представям си през какво минава тя.
-- Страх ли ви е?
Изобщо. Предстоят ми прекрасни неща и страхът е последното чувство, с което искам да ги посрещна. Да, подочувам, че когато станеш родител, не ти остава време да спиш, да пътуваш по света, да играеш голф или да завладееш Полша. Неслучайно Хитлер е нямал деца. Иначе щеше да стане следното: „Ева, отивам да завладея Полша. Ще ти донеса магнитче.“ / „Абсурд, аз това бебе сама ли ще го гледам? Зърната ми са разранени, кисела съм и ми се излиза. Никъде няма да ходиш.“ И бам – 70 милиона души още щяха да са живи!
Но не, не изпитвам страх. Напротив, откакто завършихме детската стая, с жена ми обичаме да седим в нея и просто да се усмихваме. Е, от време на време карам плюшените играчки да правят секс, но това е по-силно от мен.
-- Как смятате да се включите в гледането на детето? Ще бъдете ли от онези мъже, които „трябва да се наспят, за да могат да идат на работа“ или ще подкрепите жена си?
Лицемерно е да правя гръмки речи, преди да съм сменил дори един памперс, но си мисля, че ще съм грижовен баща. Какво може да е по-важно за един мъж от това да осигури комфорт и шоколад на любимите си хора? Ще го гушкам, ще го преобличам, ще пазя кучето да не го изяде и ще му разказвам защо италианската Серия А си остава най-великото футболно първенство на света. Нямам търпение.
През цялото време една мисъл не ми дава мира: „Как така съм толкова схванат в ръцете и не мога да сгъна една тениска, обаче с пениса си създадох нещо толкова съвършено?“ Предполагам, че това е чудото на живота.
-- Разкажете ни за новия си спектакъл „Мило, блъснах колата“.
С „Пощенска кутия за приказки“ отдавна искаме да направим нещо, което се доближава повече до театъра. Да изненадаме публиката и да намерим нови начини да я разсмиваме. В рамките на час и малко, проследяваме отношенията между мъжа и жената – от Адам и Ева, през Цезар и Клеопатра, та чак до Володя Стоянов и Джулиана Гани.
Търсим разликите между двата пола във вечни теми като хранене, секс, забавления, паркиране и поведение в социалните мрежи. Заглавието го избрахме заедно с Гери, защото е най-кратката форма на конфликт между мъж и жена. „Не сега, боли ме глава“ също беше в надпреварата, но отпадна безславно.
-- А сега подробности – кога, къде и как да го гледаме?
Премиерата е на 23 февруари, събота, в „Бар Петък“, от 18:30. Билетите бяха разпродадени само за 4 дни и искам да благодаря на всички, закупили си билет, за големия интерес. Предстои да обявим втора дата за София, най-вероятно в края на март. Планираме и турне в провинцията, където хората са жадни за култура и винаги реагират топло на четенията на Кутията. В ролите на Адам и Ева всеки път ще виждаме различни актьори, което ще прави преживяването различно и уникално.
-- И последно – три любими, любими неща.
Просеко. Жена ми. Точката в края на дълго мислен разказ.
Диана Петрова има успешна писателска кариера, част от която върви паралелно със 7-годишния ѝ опит в софтуерния бранш като QA (човекът, който "разкоства" и тества качествата на даден продукт). Има 18-годишен син и дъщеря на 15, има и мъж, който всяка вечер ѝ разтрива ходилата.
Любовта към тези хора стои зад чудната ѝ усмивка, а пък тяхната любов и толерантност към творческите ѝ периоди, в които е „неприятно, чорлаво и конфликтно същество“, е сред причините да се отдаде на писането като на реална работа. Останалото е талант.
И понеже в Майко Мила изкъсо следим пишещите майки, ето я Диана в любимата ни рубрика Жените могат всичко, за да ни разкаже за професиите си и семейството си и за да даде кураж на всички скрити таланти.
-- Диана, понеже в „Майко Мила“ най-много си говорим за деца, да започнем с началото на писателската ви кариера. Имате няколко детски книги, определени за приказкотерапия. Разкажете ни за тази терапия, как да я ползваме?
Методът на приказкотерапията е да разприказва детето върху героите и делата им. А целта е, посредством този разговор, възрастният да се докосне до вътрешния свят на детето. Не е сложно и може да се практикува спокойно у дома.
Ако попитате едно дете: „Защо открадна сандвича на приятеля си?“ е малко вероятно да получите отговор като: „Защото ми липсва обич и разбиране у дома и искам да привлека внимание, като направя нещо лошо.“ По-скоро детето ще се цупи и мълчи, а накрая ще измърмори някакъв отговор, за да го оставите на мира и да си изтърпи наказанието.
Но ако главният герой в една приказка е дете, което е откраднало портмоне, и в приказката се разказва за семейството на детето, може да опитате да обсъдите приказката с малчугана. Попитайте го какво мисли за поведението на героите, как би постъпило в такава ситуация, защо героят мисли такива неща (престорете се, че не разбирате защо), как детето би променило историята, ако не му харесва.
От този уж свободен разговор по повод една приказка, ще разберете много за страховете и копнежите на детето, а често и за корена на проблемите му. По-лесно е да говориш за проблемите си, когато те са проблеми и на някой друг, пък бил измислен герой.
-- Двойната планета е първата книга с приказки за осиновени деца у нас – каква беше обратната връзка от родители осиновители за ефекта ѝ върху децата?
Kнигата предизвика много дискусии навремето. Причината беше, че в героите съм вплела един неприятен за някои осиновители факт – че детето сънува и копнее за биологичната си майка. Но такава е реалността и тя няма да се промени с отричане на една книга, а с много работа на самия осиновител върху собствената му рана. Когато я написах, времената бяха други и по тази тема не се говореше открито. Едва сега хората започнаха да приемат книгата и да я търсят.
На представянето на „Осиновени истории“ на Бела Чолакова с мен се запознаха някои осиновители и ми разказаха за ефекта на историите ми върху децата. При детските книги е сложно, защото за да стигнеш до едно дете, трябва първо да стигнеш до родителя му. Ако той не хареса книгата ти, тя просто не стига до детето. И какво се оказа?
Децата си имат свои любими приказки от книгата и разговарят с родителите си по темите, изложени вътре – за осиновителката, за бащата, за биологичната майка, за раждането, за отглеждането, за обичта на двете майки, за чувството на безтегловност и безсилие, за обичта. Ето това за мен вече е успех - че книгата в крайна сметка стигна до тези деца, които имат най-голяма нужда. Макар и години след написването. Друг е въпросът, че темата за осиновяването вълнува всички - оказа, че историите са подходящи за всякакви деца.
-- Сега, като писател на романи за големи хора, липсва ли ви писането за деца и на какво ви научи то?
Не съм спряла да пиша за деца. Правя го, когато аз самата имам нужда от надежда и кураж. От писането за хлапетата научих, че имаш малко време да грабнеш читателя и че трябва да го правиш на всяка страница, която той отгърне случайно.
-- В какъв момент започнахте да пишете дебютния си роман Ана, имаше ли в живота ви събитие, отключило писането на роман?
Приех тежко нападките, че съм се осмелила да пиша за осиновяване, като нито съм осиновител, нито осиновен. Тогава бях още млад автор и не знаех как да се справям с такова отношение. Не разказах за многобройните си срещи с психолог, който се занимава с проблемите на осиновяването, нито литературата, която съм изчела, нито хората, с които съм разговаряла. Предпочетох да се свия в черупката си.
Сега ми става смешно и веднага знам какво ще отговоря: „А Толстой трябва ли да е раждал, за да опише раждане, както го прави в „Ана Каренина“? Но тогава се зарекох, че повече няма да пиша за деца, ако с това ще предизвиквам неприятности, вместо да помагам. Така се случи Ана – един роман за възрастни, в който можех да пиша за реалността по-спокойно. Вече знаех как да приемам критика и как да ѝ позволявам да променя писането ми. Дори планирам да включа тази тема като специален урок в „Заешката дупка“, където ще преподавам „Творческо писане“ на деца.
-- А беше ли готова българската публика за еротичното съдържане на романа ви Лилит?
Българската публика в голямата си част е свикнала с любовни, но не толкова с еротични романи. И мисля, че не беше съвсем готова за експлицитно сексуално съдържание, каквото предложих аз. Но нещата се развиха в неочаквана насока. Имах късмет, че един преподавател по постмодерна литература прочете романа и го включи в списък със задължителна литература за студентите си. Оттогава се радвам на университетско внимание за книгата. Много жени ми писаха след прочита ѝ, за да разкажат своите истории на изневери и разочорования от семейния живот.
-- Какво е общото между героините в романите ви? Какви женски образи са ви интересни? Кои стереотипи борите с книгите си?
Всичките ми героини са противоречиви образи. Това е общото. Често са жени, които читателите направо намразват, но продължават да четат от любопитство и от ужас, че намират нещо общо между себе си и тях. Имам едно мото, което се опитвам да следвам при замисляне на героите. Описвам типажи, в които не искам да се превърна или такива, от които искам да избягам.
По въпроса за стереотипите боря най-вече този, че жената е същество, чийто вътрешен свят е ограничен поради ролята ѝ на майка. Друг "любим" стереотип ми е, че жената няма сексуални фантазии и не обича секса. А трети – че няма смелост да се разюзда и да върши непростими за моралните норми неща.
-- Как съчетавате писането с работата си в софтуерна фирма?
Писането за мен е реалната работа, а с тестването на софтуерни продукти си почивам от нея. Работя като QA (Quality Assurance), за да печеля пари и защото мога да го върша без особени усилия. И иронията е, че изкарвам много повече пари с това, в което влагам най-малко усилия.
-- А писането и битовизмите могат ли да се съчетаят? Каква сте, докато пишете, какво зарязвате и не търпите около себе си?
Докато пиша съм едно неприятно, чорлаво и конфликтно същество. Ходя по анцуг и шушони вкъщи, карам всички да ми пазят тишина, а през това време мивката се пълни ли, пълни, хладилникът понамирисва от развалящи се неща, а тийнейджърите у дома са гладни като вълци. За щастие, с това си поведение отказах и двете си деца от идеята да се занимават с писане.
-- Защо, как биха ви описали децата ви, когато сте в творчески период?
Попитах дъщеря си и ето отговора й: „Ходи като зомби, с очила и анцуг, завива се със сивото одеяло и пие чай от лайка. От време на време спира и се заглежда през предметите като скенер. Направо тръпки да те побият!“
-- Споделете какъв е животът с тийнейджъри и уроци за оцеляване, разбира се?
Със сина ми разговаряме по-рядко, но разговорите ни винаги са дълги и напоителни – за вселената, за човешките взаимоотношения, за илюзиите на хората, за реалността зад маските. В такива моменти се възхищаваме взаимно на ума на другия и завършваме с усмивка тип „Мона Лиза“.
С дъщеря ми е съвсем различно. С нея драматизираме, обсъждаме глупостта на момчетата, разказваме си трикове за свалки, спорим, ядосваме се, хилим се като ученички и харчим огромно количество пари, когато се озовем в някой мол. Често си крещим, сякаш от утре повече няма да живеем заедно, а после се прегръщаме и плачем. Отчайваща история.
За урок, какво да кажа. Има един период, в който тийнейджърите започват да ни мислят за досадници, които живеят в миналия век и не знаят нищо за съвремието. Трябва да се удържим в такива моменти да не ги изхвърлим през прозореца. Имат нужда от стена, в която да се блъскат, и, за жалост, от обгрижваща ръкавица за прохождащи трябва да се превърнем в тухли поне за известно време, докато се самоутвърдят.
Но не разбирайте, че имам силата да си стоя като тухла постоянно. Много обичам от време на време да ги стряскам, като зачекна тема, по която мислят, че не знам нищо. Например, за пушенето на трева или бягането посред нощ от вкъщи или за дребните измами с джобните.
-- Мъжът до вас как ви подкрепя, когато се отдадете на нов роман?
Много просто и изключително ефикасно. Затваря вратата на стаята и отива да сготви на децата. Не мие чиниите после, но е свършил най-важното. После ме води в парка, разказва ми как ще си купи еди каква си технологична джаджа и се преструва, че не знае, че не слушам. А накрая ми разтрива ходилата, преди да заспя. Без него, нямаше да съм нищо от това, което съм.
-- Сега, за последната ви книга - Водната кула - която е със сюжет от софтуерната индустрия. Какво в тази среда ви даде хляб за цяла книга и какво новаторско в женските образи вкарвате в нея?
Тази среда е като измамен рай. Глезотиите в офисите и в отношението на служителките по човешки ресурси и шефове се отразяват върху психическия живот на програмистите. Момчетата започват да се мислят за голяма работа, получават повече свобода, отколкото могат да понесат и често изпадат в серии от депресивни състояния. Чрез героите си исках да изследвам как се стига до това и в какво се превръщат хората, когато работата им е да общуват с машини по осем часа на ден.
Женските образи вътре са малко в сравнение с мъжките, както е и в реалността. Но описвам състоянието на жена, която е преживяла травма от детството, и избира да се плъзга по повърхността, вместо да се задълбочава. Обръщам внимание и на друга, която навлиза в менопауза и описвам промените в поведението ѝ. Любимка ми е мис Свят – жената, която е прекалено позитивна и изследвам как позитивизма ѝ играе лоша шега, когато трябва да се справя с нещастията и бедите.
-- Какви са хубавите и лошите страни на професиите ви?
При авторството нещата за мен стоят така. Направо забравяш, че си смъртен и си играеш на бог. Убиваш героите, от които нямаш нужда, описваш иронично хората, които ненавиждаш, помагаш в безнадеждни ситуации на любимците си и... изпускаш автобуси, забравяш рождени дни, уволняват те от работа, децата ти се сърдят, а мъжът ти започва да си купува техника, докато си го изпуснала от поглед.
При тестването на софтуер – под предлог че вършиш много сериозна работа, си почиваш от драматизма на света и измислените си светове. Чупиш всичко, което програмистите са развивали с грижа, а те по цели дни те избягват. В края на деня обаче се оказва, че ако им е останала една цигара, предпочитат да си я изпушат с теб.
-- Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да ви последват и да се захванат с писане?
Пускайте се смело по пързалката! Писането може да ви накара да се чувствате много значими в един ден, в който сте сменили осем дрисливи памперса, а лещата ви е загоряла и без малко не сте напляскали наследниците!
Един от най-яките детски музикални проекти в последната година – дискът с осъвременени песнички „Маргаритка“, току що направи живота на родителите още една идея по-лесен - при това таман навреме за Коледа, пускайки нов диск с шест аудио приказки за деца.
Много от нас вече са запознати с песните на Маргаритка, които се въртят на непрестанен replay в колите ни (в колата на Красимира например дискът буквално е запецнал на песен No 3, а от задната седалка на всеки 3 минути се чува крясъкът „ИСКАМ ПАК ЧУЦИИИИИИИ!!“).
За такива като нас дискът с приказки ще е свежо разнообразие в дългите часове, в които висим в задръстване из града или пътуваме някъде из страната, и се чудим с какво да забавляваме детето на задната седалка.
За този проект Маргаритка са кръстосали дейност с друга социална инициатива - „Приказки без край“, и, заедно с вълшебните гласове на актьорите Теодора Духовникова, Захари Бахaров и Христо Мутафчиев, са дали нов живот на 6 от най-обичаните детски приказки.
Приказките са в аудио вариант, със съвременно звучене и по този начин лесно достигат до децата и грабват вниманието им. Комплектът съдържа вече познатия диск с 11 песнички на „Маргаритка“, както и новия диск с три изцяло нови авторски истории на Илия Деведжиев и три народни приказки, а също и занимателна книжка, и стикери за най-малките.
“Маргаритка” е проект, който от 1 година радва децата и техните родители с нови, модерни версии на едни от най-известните български детски песнички, а “Приказки без край” вече 5 години се грижи за подобряването на болничния престой и по-бързото възстановяване на най-малките сред нас с помощта на мобилни библиотеки и специално обучени аниматори.
Двата проекта стартираха инициативата си в края на месец ноември и в рамките на кампанията те ще раздадат и 3000 броя от специалното издание “Маргаритка” и “Приказки без край” на деца в болничните заведения – за да могат малчуганите да се възстановят възможно най-бързо и с помощта на любими приказки и песнички.
Четири са планираните събития в детските болнични отделения, като на всяко от тях децата ще могат да измислят и по една своя приказка (с помощта на модератор), както и да се запознаят лично с някой от изпълнителите на песничките в диска - Михаела Филева, Тони, Вики от Мастило и VenZy.
Ето и къде и кога са планирани посещенията на „Маргаритка“ и „Приказки без край“:
22.11, сряда – Клиника по Педиатрия, Пловдив – 10:00ч., гост Вики от Мастило
06.12, сряда – Пета градска болница, София - 16:00 до 17:00ч., гост Михаела Филева
08.12, петък – Педиатрична клиника към Александровска болница - 11:00 до 12:00., гост Тони – Антоанета Георгиева
12.12, вторник – Специализирана болница за активно лечение по детски болести - проф. д-р Иван Митев, София - 11:00 до 12:00 ч., гост VenZy
Специалното издание на “Маргаритка” и “Приказки без край” се разпространява и в търговската мрежа, а приходите от продажбата му ще бъдат инвестирани в построяването на иновативна музикална детска площадка на територията на град София.
“Маргаритка” вече построи първата по рода си такава площадка тази пролет - тя се намира в парк “Гео Милев” в София и е любимо място за игра на децата.
Следващата площадка, която ще се реализира благодарение на съвместната работа с “Приказки без край”, е изградена в партньорство и с Playground Energy. Те създават уреди за игра, които превръщат кинетичната енергия в светлина и звук – за тях сме писали и в Майко Мила!, вижте текста ни България на три континента!
Компакт диск “Маргаритка” и “Приказки без край” може да намерите и онлайн на сайта на "Маргаритка".
*************************************
“Маргаритка” е проект, който е създаден от Виктория Терзийска и Яна Липованска, с цел да предлага музика и видео на български език, както и предлага споделено пространство за игри навън.
“Маргаритка” е и един от петимата финалисти в конкурса за социални предприемачи ПРОМЯНАТА, заедно с Майко Мила!, Single Step, MindHub и проекта „Живот на килограм“, за който ще ви разкажем съвсем скоро.
ПРОМЯНАТА е най-голямата социалната инициатива на Нова Броудкастинг Груп в България, реализирана със съдействието на фондация Reach for Change Bulgaria.
Националната инициатива „Приказки без край“ е насочена към подобряване на болничния престой на децата и по-бързото им възстановяване с помощта на мобилни библиотеки с книжки за всяка възраст и специално обучени аниматори. „Приказки без край“ се организира в партньорство с Българска педиатрична асоциация.
