В продължение на много години обществото е било убедено, че единствените нужди, които трябва винаги да се удовлетворяват при бебетата и децата, са физиологичните – хранене, сън и хидратация и т.н. Теорията на привързаността, разработена от Джон Боулби и разширена от Мери Ейнсуърт през 50-те години на миналия век, опровергава тази теза, като подчертава идеята, че емоционалните нужди са също толкова важни, колкото и физиологичните, и следователно винаги трябва да бъдат удовлетворявани, пише El Mundo.
Психологът Рафа Гереро определя привързаността като „невидима емоционална връзка“, която се формира между бебето и хората, към които то се привързва. Тя не е любов или зависимост, а асиметрична връзка, при която възрастният удовлетворява нуждите на детето, включително и емоционалните, като по този начин се развива усещане за сигурност.
Тази връзка се създава в най-ранните етапи от живота – първоначално главно с майката, а след това се разширява към други фигури като бащата, роднини или учители в зависимост от нуждите на детето.
Спрямо това как удовлетворяваме емоционалните нужди на децата си ние ще изграждаме връзката с тях по различен начин и ще формираме един от четирите типа привързаност, като само един от тях – сигурната привързаност – е здравословна и оптимална.
За да ги разберем по-добре, ще обясним четирите типа привързаност чрез плодове, както го прави Рафа Гереро.
Сигурната привързаност, която вече споменахме като най-оптималната, възниква, когато детето има конкретна емоционална нужда и ти я удовлетворяваш. Например: детето ми е тъжно, защото никой не е искал да играе с него в междучасието, и аз първо се настройвам към неговата емоция, а след това го успокоявам. В този случай, използвайки метафората с плодовете – ако детето ми има нужда от портокал, аз му давам портокал. Нито повече, нито по-малко. Един портокал – точно това, от което има нужда.
Тревожно-амбивалентната привързаност възниква, когато детето има конкретна нужда, а ти реагираш преувеличено, за да я удовлетвориш. Тоест, има нужда от портокал, а ти вместо да му дадеш един – каквото реално му трябва – му даваш цялото портокалово дърво.
Този стил на привързаност е характерен за свръхзакрилящите родители. Те са прекалено емоционални. При този тип привързаност децата стават страхливи, несигурни и обикновено развиват ниска самооценка.
Този тип привързаност е противоположен на предишния. Тоест, когато детето има емоционална нужда, ти имаш склонността да я подцениш. Ако детето ти има нужда от портокал, ти му даваш мандарина – приличат си, но не са едно и също. Детето има нужда от портокал, а не от мандарина.
Децата с избягваща привързаност се научават да не искат това, което родителите им постоянно им отказват и не им дават. Обикновено това са родители, които са силно рационални и не умеят да разпознават собствените си чувства, а следователно не могат да разберат и чувствата на децата си.
Връщайки се към примера с детето, което е тъжно, защото приятелите му не са си играли с него, този родител няма да разбере емоцията на детето си и следователно няма да го успокои. Той просто би му казал фрази като: „Не се натъжавай, не е станало кой знае какво. Утре ще намериш други приятели, с които да играеш.“
Това е най-опасният тип привързаност. Срещу емоционалните нужди на децата родителите не дават никакъв отговор. Тоест нито портокал, нито мандарина, нито дърво.
„Родителите с дезорганизирана привързаност обикновено страдат от тежки разстройства като шизофрения, личностни разстройства, биполярно разстройство, тежки депресии... Това са родители, които изоставят, малтретират и злоупотребяват с децата си“, обяснява Гереро.
Важно е да запомним, че човек се ражда много незрял, което го прави зависим от хората, към които се привързва. Тази зависимост се преодолява само ако родителите са успели да удовлетворим емоционалните нужди. Гереро е категоричен:
„Самостоятелността се постига само като преминем през зависимостта. Тоест, учим се да бъдем независими, като сме първо много зависими. Хората, към които сме привързани, удовлетворяват нуждите ни, учат ни как да го правим, така че, докато растем и учим, да ставаме все по-независими.“
Двата стълба, на които се крепи сигурната привързаност, са връзката и независимостта. Между тях трябва да има баланс.
Още не сме свършили, скрол надолу
Рафа Гереро предлага 12 конкретни стъпки за насърчаване на сигурна привързаност в детството, насочени към родители, възпитатели и въобще към хора, които се грижат за деца. Тези стъпки помагат на децата да се чувстват защитени, разбрани и оценени, като поставят основите за здравословно емоционално развитие и бъдещи здрави взаимоотношения.
Източник: El Mundo
Според ново изследване, проведено в университета Емъри в Атланта, Джорджия, бабите имат по-различна връзка с внуците си, отколкото със собствените си деца.
По време на изследването Джеймс Рилинг - професор по антропология, психиатрия и поведенчески науки в Емъри, проследил мозъчната функция на близо 50 жени, всяка с поне по едно внуче на възраст между 3 и 12 години. Това се случило, докато жените били помолени да разглеждат снимки на внучето си, на родителите на детето, както и на деца и възрастни, с които нямат общо, предава Huffpost.
Учените установили, че когато бабите гледали снимки с внуците си, една определена част от мозъка, свързвана с емоционалната емпатия, се активирала. “Най-просто казано емоционалната емпатия е способността ни да чувстваме емоциите, които изпитва друг човек”, пояснява Рилинг.
Когато фокус групата разглеждала снимки с родителите на внуците, т.е. със своите собствени деца, се случило нещо друго. “Когато на снимката бил родителят на детето, и то родителят от същия пол с детето - който често, но невинаги, е порасналото биологично дете на жената, която гледа снимката, се задействат области в мозъка, отговорни за когнитивната емпатия”, казва Рилинг.
Когнитивната емпатия е разбирането на когнитивно ниво какво някой мисли или чувства и защо. В случая може и да има опит да се поставиш в неговите обувки, но има по-малко споделен емоционален опит, отколкото при емоционалната емпатия.
При предишно изследване Рилинг и екипът му провели подобен експеримент с група от бащи. Показвали им снимки на децата им и следели как ги възприемат.
Данните от този експеримент показват, че бабите като цяло имат много по-силна активация на областите в мозъка, отговарящи за емоционалната емпатия, и на тези, свързани с наградата и мотивацията. Рилинг отбелязва, че и в двата експеримента резултатите варират от човек до човек и е имало бащи, които са показали по-високи резултати по отношение на емпатията от бабите.
“Интересува ме с какво сме по-различни от другите примати и по какво си приличаме”, казва Рилинг. “Една много интересна разлика е начинът , по който отглеждаме поколението си. При човекоподобните маймуни майките отглеждат поколението изцяло сами. Човешките майки обаче обикновено получават помощ по време на отглеждането на своето поколение.”
И тъй като бабите често са част от тази помощ, Рилинг смята, че има определени доказателства, според които именно бабите могат да допринесат за благоденствието на детето.
Съществува теория, т.нар. “Хипотеза на бабата”, предложена от антроположката Кристен Хоукс и екипа ѝ, според която женските човешки видове оцеляват до много по-голяма възраст в сравнение с женските при всички останали големи примати, защото те са необходими за отглеждането на следващото поколение деца.
Каква теория за тази силна връзка между баба и внуче имат самите баби.
“Тъй като не си основният авторитет в живота на детето, а си по-скоро някой, който го насърчава и подкрепя, и двамата сте много по-отворени за връзка без стрес”, казва Марион Конуей.
“Различната привързаност, която изпитвам към децата и внуците ми, се базира на общата ни история. Родителството е много по-предизвикателна връзка - с установяване на различни граници, борби на его и сила, създаване на връзка, голяма отговорност в какъв човек ще се превърне детето ти. Това го няма с внуците. Просто ги обичаш безусловно и смяташ, че всичко, което казват и правят, е чудесно и невероятно”, казва Дън Дейвис.
Лиса Карпентър, която има шест внуци, е съгласна, че на бабите се пада “забавната част”. Според нея в проучването има неща, които са точно така, но не би казала, че се чувства по-близка с внуците, отколкото с децата си.
“Просто имам различни чувства към едните и към другите извън тези, че обичам страшно много всички. Най-голямата разлика е в това, че внуците ме карат да изпитвам голяма радост и удоволствие. Даже любопитство - какви са, какво им се върти в главите, какво ги интересува, в какви хора ще се превърнат”, казва Карпентър.
Колкото и вълнуващо да звучи това, тя признава, че в края на дълъг весел ден с внуците все пак се радва, че може да си почине сама, без деца. “Обикновено когато децата се уморят и баба им вече се е изморила, затова е време да си ходят, а родителите им да се оправят с мрънкането и реването, докато баба си почива”, казва Карпентър. “Ето тогава бабата има по-силни чувства към порасналите си деца - чувства на благодарност.”
