Преяждането с храна и преяждането с власт са част от едно и също деструктивно поведение. Не го казваме ние, а специалистите, и по-конкретно психиатърът д-р Владимир Сотиров, който обръща внимание на някои съществени аспекти на затлъстяването като болест, и ни дава храна – но само за размисъл – относно поведението и външния вид на някои политически фигури и висши държавни чиновници.
Благодарим на д-р Сотиров за възможността да публикуваме текста му. Правим го с незначителни редакции (заглавието е на Майко Мила). Оригиналният текст е в личния Фейсбук профил на д-р Сотиров.
Нека започна с нещо фундаментално: затлъстяването е болест. Но не просто медицински проблем, следствие от нарушени физиологични процеси, свързани с метаболизма, а проявление на комплексен психосоматичен процес, при който емоционални проблеми се проявяват в поведенчески и телесни/физиологични проблеми.
Здравите (в биологичен, психологичен и социален смисъл) хора не са дебели. Дебелите хора не са здрави. Децата (обичайно) не са дебели. В хода на живота си голяма част от хората се разболяват (в биологичен, психологичен и/или социален смисъл). Нещо в живота разболява хората.
Освен всичко друго известно на медицината, един от универсалните увреждащи фактори, причиняващ голямо разнообразие от психосоматични нарушения и заболявания, е стресът. Под стрес аз тук ще разбирам нарастване на напрежението, тревогата и несигурността, породено от поемане на отговорности, съпътстващи съзряването, в степен която не съответства на възможностите ни. Тоест, поемане на отговорности, за които (все още) не сме (достатъчно) готови.
За превенция на психосоматичните разстройства, породени от стрес, е важно, от една страна, да се развиваме като личности, да разгръщаме потенциала си, да се учим и да ставаме по-умни, да усвояваме нови умения за справяне, което ни позволява да се справяме с все повече и все по-сложни задачи, и от друга – да поемаме отговорности и да се ангажираме със задачи, които са ни по силите или, както аз обичам да казвам, които са ни по мярка. Тоест, готови сме и разполагаме (в голяма степен) с ресурс (знания и умения, но също и манталитет – отношение към нещата, ценности, нагласи и възгледи) да се справим с тях, а дори и да не сме съвсем и напълно готови, можем или сме в състояние сме бързо да мобилизираме допълнителен вътрешен и/или външен ресурс.
В този случай поемането на нови отговорности пак ще бъде стресиращо, но този стрес ще бъде добър, „бял” стрес, тоест стрес, който е предпоставка за и обслужва личностното ни развитие. В обратния случай стресът ще бъде лош, вреден стрес, т.нар. дистрес, който ще ни разболява по един или друг начин.
Едно от най-честите психосоматични заболявания, предизвикани от стрес, е затлъстяването. Така. Сега нека продължим с друга фундаментално наблюдение: в общия случай, при правилно развитие, децата не са дебели. Тоест, отсъствието на затлъстяване означава, че детето се развива правилно и е по-вероятно това да е индикация за добра родителска грижа отколкото обратното. Ако едно дете е със затлъстяване, това е достатъчно основание да се породи съмнение (например у педагогическия персонал, общопрактикуващия лекар, респ. у социалните служби) за недостатъчно добра родителска грижа.
Това основателно съмнение предполага проверка на начина, по който детето се отглежда. На първо място трябва да се провери дали родителите са регистрирали затлъстяването като проблем, който е адресиран по подходящ начин. Например, тревожат ли се около това, консултирали ли са се с общопрактикуващия лекар и/или друг/и специалист/и, имат ли някаква хипотеза за причините за това, информирани ли си и имат ли базисни познания относно здравословния начин на живот и по-специално, здравословното хранене и т.н.
Заедно с това, освен наличие на базисна здравна компетентност, необходима да се осигури здравословно отглеждане през здравословно хранене, следва да се проверят нагласите у родителите по отношение на наднорменото телесно тегло – как гледат на него: тревожат ли се, опитват ли да ограничат детето и да го предпазят от затлъстяване чрез някаква форма на контрол върху храната и хранителното му поведение или, напротив, изразяват задоволство от външния му вид, радват се и го насърчават да злоупотребява с храна с поведения като пощипване по бузките и реплики от рода на „У, какъв си ми хубавец, как хубаво си папкаш! Папкай, папкай, на кръвчица да ти стане… пу, пу, да не ти е уроки”… Или пък не се опитват да осигурят на детето прясна, разнообразна и здравословна храна, като вместо това му предлагат еднообразни, високовъглехидратни храни и полуфабрикати; осигуряват ли сравнително ограничен репертоар от стимули, насърчаващи развитието и активния начин на живот; прехранват ли детето, например като настояват и изискват то да си „изяжда всичко”, а не толкова, от колкото има нужда и т.н.
Възприемат ли храната като бутилка с мляко, която използват като основен (или дори единствен) начин за овладяване на фрустрациите на детето („бебето”), като му пъхат „биберона” всеки път, когато то е разстроено. Тоест, отнасят се с детето не както предполага периодът от развитието му, а продължават да го третират като бебе, на което „запушват устата” с биберон, всеки път, когато се разплаче/разстрои, независимо дали то плаче, защото е гладно (усеща празнота в телесното си пространство) или поради друга причина (усеща празнота в психическото си пространство).
Така че, когато видим затлъстяло дете, хипотезата, че с това дете е злоупотребено от хората, които го отглеждат, е съвсем основателна и заслужава прецизна проверка. Защото най-честата причина за затлъстяване в детството е прехранването. Само че хранителното поведение на детето е функция от грижата и поведението на хората, които са в родителска роля. Възможно е те да не са в състояние да разбират нуждите на детето и да му дават толкова храна и тогава, колкото и когато то има нужда. А вместо това да му дават храна всеки път, когато то е разстроено и показва признаци на дискомфорт.
В този случай даването на храна ще е ненужно и ще представлява увреждащо поведение, насилие с храна, ненужно, дори вредно тъпкане с храна, причиняващо затлъстяване, тоест увреждане на здравето. Няма да бъде изненада, ако открием, че и самите обгрижващи използват храната, за да тъпчат самите себе си, с неосъзнатото намерение да успокоят собствената си тревога и изтласкано (несъзнавано и отричано) чувство за вина, че не се справят добре със задачите, произтичащи от ролята им на родители (но не само). Изпълненият с тревога, несигурност и неясно дефинирано, смътно чувство на вина родител, често опитва да се „справи” с тези негативни чувства, като се престарава с грижата за детето, разбирана основно като осигуряване на храна, тоест като прехранва детето.
Сега, нека се върнем към друго фундаментално понятие, свързано с хранителното поведение и по-специално с психологическите механизми на прехранването, респ. затлъстяването. Това е усещането за вътрешна празнота или усещане за глад (но не във физиологичен смисъл, а в психологичен, тоест глад за емоционално наситени преживявания, позитивна самооценка и удовлетворителни взаимоотношения с другите).
Това, което стресът причинява, е преживяване за неудовлетвореност, за несправяне, за провал. В този случай естествените ни нарцистични потребности (т.нар. нормативен или здрав, тоест здравословен нарцисизъм) са фрустрирани. В този случай ние преживяваме вътрешен дефицит/празнота, породен от липсата на нещо, от което имаме нужда, но не можем да го получим. Ако тази фрустрация (усещане за провал, за липса на успех и преживяване за справяне) е хронична, това може да се отрази на самочувствието ни по един устойчив начин и да развием ниска самооценка.
Често пъти този тип преживявания не са достатъчно осъзнати (или дори никак не са осъзнати). Защото са болезнени и съзнанието ни отказва да ги приеме. Или ги приемаме частично. Но те са силни и въздействат на цялостното ни същество по един значим, макар и прикрит, подмолен начин. Нерядко хората, които имат такива преживявания за дефицит се нагърбват с още и още задачи (правят по-големи залози, взимат по-големи заеми…), с което се стремят да компенсират неудовлетворителните си преживявания, опитват се да постигнат значителни успехи, да демонстрират (на другите, но и на себе си), че са способни, можещи, справящи се или пък просто са късметлии.
И така се засмукват в един порочен кръг, който върви спираловидно надолу към една декомпенсация с депресивен (или тревожно-депресивен) облик. Често в стремежа си да облекчат страданието, породено от усещането за „вътрешна празнота” и фрустрирани психологически потребности, хората използват храната.
И така стигаме до следващата фундаментална истина и тя е, че храната е универсално лекарство. Освен че осигурява жизненоважни елементи за правилното функциониране на организма, с храна се утешаваме, успокояваме се, лекуваме напрежението, опитваме се да запълним нещо вътре в себе си и да се освободим от фрустриращото преживяване на вътрешна празнота. Когато, обаче, това вътрешно усещане за празнота, е породено от хронично неудовлетворени психологически нужди, използването на храна не може да доведе до успокоение на напрежението, породено от тази фрустрация, защото психологическата празнота не може да се запълни с храна. Тя може да се запълни с емоционално наситени преживявания, свързани с двигателна активност и активно взаимодействие с другите и света.
Храната освен това не ни осигурява жизненонеобходимото усещане за смисъл. Усещането (макар и прикрито, несъзнавано и отричано) за дефицит на смисъл често съпътства екзистенциалните ни кризи, в които усещането за вътрешна празнота е особено мъчително. Храната и тъпченето с храна не ни помага да решим вътрешните си конфликти, напрежението от които ни разкъсва отвътре.
Храната не успокоява чувството ни за вина, по-скоро обратното – кара ни да се чувстваме виновни, че сме злоупотребили с нея. Храната и злоупотребата с храна не повдига ниското ни самочувствие, не ни помага да се харесваме и ценим повече – по-скоро обратното, чувстваме се провалени, дебели и грозни. И понеже не постигаме нужното успокоение, ние продължаваме да правим още от същото – да се тъпчем с храна, отново и отново… Защото разполагаме само с този модел, защото на това сме били научени от средата, от културата, към която принадлежим и в която сме били формирани. Защото когато сме разстроени, чуваме вътрешен глас, който ни казва „Ела, хапни си/пийни си и се успокой!” – това е интериоризираният глас на хората, които са се грижили за нас, основно като са ни хранели, включително като са ни утешавали чрез храна, а не чрез разговор, обяснение или игра, например.
Това е типичният психологически механизъм на злоупотреба с храна по психологически причини. Хората, които използват храната по този начин, са едни възрастни бебета без зрели, адаптивни, здравословни механизми за справяне със стреса/фрустрациите и обикновено затлъстяването ги съпътства още от детството. А това е тип затлъстяване, който остава за цял живот.
Нека кажа още малко за чувството за незначителност и „олекване” като причина за прехранване и затлъстяване. Когато един човек се чувства твърде „олекнал” в отношенията си с другите, незначителен, и има подозрението или болезненото, натрапчиво усещане, че другите не го приемат много сериозно, той може да се опита да компенсира това усещане с инвестиране в себе си, в натрупване на „тежест”, например на специфична експертиза, на знания и умения.
Когато обаче е твърде телесно ориентиран и е научен да използва основно тялото си като инструмент за емоционално балансиране, той започва да инвестира в тялото си, в натрупване на мускулна маса или просто натрупване на телесна маса и увеличаване на килограмите в отчаян опит да започне да „тежи на мястото си” и да респектира околните с телесната си маса (евентуално с мускули). Това е честа причина за крайно увлечение и злоупотреба с бодибилдинг занимания, например у мъже на средна възраст, които започват да забелязват, че вече не правят такова впечатление и не предизвикват такъв респект/ефект у околните, какъвто са предизвиквали в предходни периоди от живота си.
Такъв тип кризи обаче, типично появяващи се в средата на живота, могат да настъпят във всяка една възраст, включително в младежка. Безпорно е, че храната е източник на удоволствие. Това е поредният, фундаментален факт, който ви съобщавам. Винаги, когато имаме дефицит на удоволствени преживявания и позитивните стимули са оскъдни, е възможно да се опитаме да си доставим поне малко удоволствие с вкусна храна – това е често срещан механизъм за невротичната булимия и по принцип за прехранването, особено с „вредни” храни.
В заключение: прехранването е дисфункционално, неадаптивно поведение; проблемен начин за „справяне” с чувството на тревога и постигане на спокойствие. Защото прехранването е форма на себеувреждащо поведение. Ние малтретираме себе си с храна и дори можем да се убием, ако го правим продължително време, чрез някое от усложненията и болестите, свързани със затлъстяването.
Относно обществените личности, най-вече политиците, които е възможно да злоупотребяват и да преяждат с „храна” под формата на власт и публичен ресурс, ние трябва да сме особено нащрек. Защото е възможно патологични психологически процеси, такива като описаните по-горе (или други) да са се активирали под въздействието на стреса, съпътстващ публичните им роли, от които произтичат огромни отговорности. Ето защо за нас като граждани е важно да имаме знания и умения и да сме информирани за наличие на подобни психологически процеси, за да не позволим тези процеси да предизвикат злоупотреба, чрез която пряко ще бъде ощетен нашият и на общността ни интерес.
Тъй като тези процеси са вътрешни, скрити, често неосъзнати и/или отричани, за тяхното съществуване ние съдим по косвени, външни белези – поведенчески прояви и промени във външния вид. Затова, всеки път, когато пред очите ни политиците започват да затлъстяват, ние трябва да се изпълваме с подозрение и да настояваме за прецизна проверка и оценка на цялостното им състояние (разбирано като биологично, социално и психологично функциониране). Всички ние имаме нужда от здрави политици.
Нека да припомня това, с което започнах: затлъстяването е болест, твърде често психосоматично проявление на патологичен, вътрешен (психологичен) процес.
И сега малко практика… Като начало ви предлагам да се упражните, като фантазирате относно вероятните вътрешни процеси, разгръщащи се в душите на някои от действащите политици, бивши политици, политически креатури и висши държавни чиновници, независимо дали те си дават сметка, или не за наличието на подобни възможности. Но ако не ви се занимава с драмата на политиците, обърнете поглед към себе си.
Храните ли се, за да се почувствате по-добре, или за да свалите напрежението? Ако отговорът е "Да", значи сте в плен на емоционалното хранене, пише Help Guide.
Невинаги се храним, за да задоволим физическия си глад. Много от нас се обръщат към храната за успокоение, сваляне на напрежението или за да се наградим. В тези случаи обикновено посягаме към вредни храни, сладки неща или други успокояващи, но нездравословни храни. Може би посягате към кутията със сладолед, когато сте тъжни, или поръчвате пица, когато ви е скучно или сте самотни, или пък се отбивате с колата покрай ресторанта за бързо хранене след тежък работен ден. Емоционалното хранене означава да използваш храна, за да се почувстваш по-добре – за да запълниш емоционални липси, не стомаха си.
За съжаление, емоционалното хранене не оправя емоционални проблеми. Всъщност, обикновено ви кара да се чувствате по-зле. В крайна сметка, емоционалният проблем си остава нерешен, но на всичкото отгоре чувствате и вина, защото сте преяли.
Отговорете си на следните въпроси:
Ям ли повече, когато съм под стрес?
Ям ли, когато не съм гладен, или когато вече съм сит?
Ям ли, за да се успокоя (когато изпитвам тъга, гняв, скука, нервност и т.н.)?
Награждавам ли се с храна?
Случва ли се редовно да се храня до пръсване?
Храната кара ли ме да се чувствам сигурно?
Възприемам ли храната като приятел?
Чувствам ли се безпомощен или извън контрол покрай храна?
Използването на храната като начин за повишаване на настроението, като награда или като начин за празнуване от време на време не е задължително нещо лошо. Но когато храненето е основният ви механизъм за справяне с емоциите, когато първият ви импулс е да отворите хладилника, когато сте стресирани, разтревожени, ядосани, самотни, изтощени или ви е скучно, тогава започвате един нездравословен цикъл, в който истинското чувство или истинският проблем никога не получава необходимото внимание.
Храненето може и да оправя нещата за момента, но чувствата, които са го провокирали, са си все още там. И обикновено са чувствате по-зле от преди заради излишните калории, които сте погълнали. После се самонаказвате, задето пак сте сгафили и нямате достатъчно воля.
Като затрупвате проблемите с храна, спирате да се учите как по-добре да се справяте с емоциите, става все по-трудно да контролирате теглото си и започвате да се чувствате безсилни и по отношение на храната, и по отношение на емоциите. Но дори и да сте го докарали дотам, има как да направите позитивна промяна. Има начини да се научите как да се отнасяте по-здравословно към емоциите си, да избягвате нещата, които ви провокират, да преборвате моментите, в които много силно ви се прияжда нещо, и да спрете с емоционалното хранене.
Преди да успеете да се измъкнете от цикъла на емоционалното хранене, трябва да се научите да различавате емоционалния глад от физическия. Това може и да е малко по-трудно, отколкото звучи, особено ако редовно прибягвате до храна за справяне с емоциите си. Емоционалният глад може да е много силен, което го прави трудно различим от физическия. Но има белези, които ще ви помогнат да различите двата.
Емоционалният глад връхлита внезапно. Удря ви веднага и изглежда непреодолим и спешен. Физическият глад, от друга страна, се натрупва. При него необходимостта да се яде не е толкова спешна (освен ако не сте се хранили отдавна).
Емоционалният глад се задоволява от специфични храни, които ви карат да се чувствате добре. Когато сте физически гладни, почти всичко ви звучи добре, включително здравословни неща като зеленчуци например. А емоционалният глад иска джънк фууд или сладки неща, за да доведе до незабавно вдигане. Чувствате, че искате чийзкейк или пица и нищо друго няма да свърши работа.
Емоционалният глад често води до безразсъдно ядене. Преди да се усетите, вече сте излапали цял пакет чипс или цяла купа сладолед, без да обърнете внимание или да се насладите напълно. Когато се храните в отговор на физическа необходимост, обикновено сте по-наясно какво правите.
Емоционалният глад не се задоволява, дори когато сте сити. Искате още и още, като обикновено се храните, докато не се натъпчете. При физическия глад, от друга страна, няма нужда от тъпчене. Чувствате се сити, когато коремът ви е пълен.
Емоционалният глад не идва от стомаха. Вместо къркорещ корем, чувствате глада по-скоро в главата си - като желание, което не можете да изкарате от там. Фокусирани сте в специфични текстури, вкусове и миризми.
Емоционалният глад често води до съжаление, вина и срам. Когато се храните, за да задоволите физически глад, не се чувствате виновни, защото просто давате на тялото си това, от което има нужда. Ако се чувствате виновни, след като сте се нахранили, има голяма вероятност това да е така, защото дълбоко в себе си знаете, че не ядете заради хранителните си нужди.
Изчакахме деликатно и предвидливо светлите рождествени празници да отминат, защото този текст ще забие ножа до кокала у всички коледни ентусиасти. Ще ни покаже, че има известна разлика между ДУМИТЕ, които бръщолевим за коледния дух, обичта, смирението и сплотеното семейство, и ПОВЕДЕНИЕТО ни по Коледа (което няма нищо общо с изказаното). Авторката желае да остане анонимна поради опасност да бъде разпозната и заклеймена от всички роднини и близки, но я си признайте с ръка на сърцето - не сме ли се усещали всички (малко или много) по същия начин поне един път?
В началото на това словоизлияние искам да подчертая, че съм израснала във времето, в което телевизията беше основно възпитателно средство за децата, съответно – изгледала съм всички части на ,,Сам вкъщи“ поне 5678 пъти, включително и тези след втората.
От тези филми у мен (а и не само, смея да твърдя) се е зародила представата, че на Коледа е весело, всички са около елхата, има подаръци, коледни пуловери, светлина, някой преживява катарзис в отношенията със семейството, но накрая всичко завършва благополучно и камерата се отдалечава в кадър, в който всички, събрани около елхата, пеят коледни песни и се обичат силно.
Да, ама не. Обикновено периодът около Коледа започва с напрежение кой кога и дали ще си взима отпуска.
След това – бюджет. Колко пари могат да се отделят, без да се фалира и до февруари да се кара на хляб и маргарин.
Безумното готвене на 1000 неща, от които всеки има киселини поне до март.
Напрежението от това, че трябва да си щастлив в това време на годината, докато на мен ми иде просто да се гръмна.
Коледната вечеря. Неловко напрежение, което започва да се пропуква след известно количество алкохол. Семейното ,,мерене“ на годишни успехи кой какво е постигнал, а за тези, които не сме постигнали кой знае какво освен да ходим на работа, чувството за вина, че видиш ли – поредна година, а ти не си свършил кой знае какво.
Нехаресване на подаръците – има няколко души, на които каквото и да взема, не предизвиква особен ентусиазъм, но ако си без подарък – не става.
По някое време – тъга за починалите роднини, което не повдига по никакъв начин настроението.
Ядене до припадък, по моя теория – само и само да не се говори твърде много. След края на вечерята – саркастични или откровено завиждащи коментари за гореспоменатите успехи на този или онзи роднина. Оставям настрана доколко са понякога преекспонирани, защото сега ти е паднало да впечатлиш родата.
Нито дума за основния повод на Коледа, но по мои наблюдения над половин България е вярваща само по празници, тъй че поводът е на последно място.
Аз съм атеист през цялата година и коледната нощ не ми помага по никакъв начин. Няма песни, има телевизия (някой пее ли песни изобщо?). Има ровене в телефоните и качване на снимки и тъпи статуси от скука и нямане какво друго да се прави.
Обаждания на тоя-оня поради същите причини (отново моя теория). Няма катарзис, а само дълбоко скрито облекчение, че е минало и тази година.
Не разбирам Коледа. Не разбирам огромната доза лицемерие и натиск да се чувстваш по определен начин в определен период от годината. Честно казано, отношенията ми със семейството са много по-хармонични извън тези периоди на годината (тук включвам Великден и всички подобни).
Предполагам, че някъде има всеобщо, искрено и неподправено семейно веселие без напрежение или искрена радост от рождението на Исус. Не ме разбирайте погрешно – обичам семейството си и се прибирам всяка година.
Но за мен тези празници са необходимото зло, през което трябва да се мине, за да сме спокойни и хармонични през останалата част от годината.
Рубриката на Майко Мила! с текстове от специалисти в различни области бе стартирана със статията Кризата в партньорските отношения след раждането на детето от психолога Елена Кръстева, а днес ще бъде попълнена с материал по един много разпространен проблем - емоционалното хранене при жени, които са родили наскоро. Много от тях изпаднат в дълбока дупка, породена от бушуващи хормони, промяната в живота, с която не могат да се справят лесно, липсата на подкрепа у семейството и партньора и много други фактори.
Следродилната депресия е сериозно състояние, но често остава неглижирано както от самата жена, така и от нейните близки. Така става, че жените постепенно започват да намират утеха единствено в неконтролируемото хранене и буквалното „тъпчене“ със сладки неща – вафли, шоколади, сладолед и какво ли още не.
Безразборното поемане на храна е симптом за проблеми, които трябва да бъдат правилно и навременно адресирани, за да не се развият в по-големи мащаби.
Какво ни кара да посягаме към храната, когато се чувстваме зле, ще ни разкаже Детелина Стаменова.
Детелина Стаменова е психотерапевт и в своята практика се среща с хора, които реагират на стреса в живота си чрез „емоционално хранене“, както и такива, които страдат от хранителни разстройства. Била е дългогодишен главен редактор на Cosmopolitan България, работила е и в други медии.
********************
Слава Богу, сладкото е законно удоволствие, което дава ефект, когато много други неща не помагат. Действието му е чиста биохимия и малко психология.
Защо сладко?
Сладки са и кърмата, и адаптираното мляко. От първите си дни свързваме сладкия вкус с онова блажено удоволствие, което ни прави изцяло безгрижни.
В живота на жените, които са родили скоро, се случват много промени - те постепенно осъзнават голямата отговорност, която дори и да сте очаквали, вече придобива все по-ясен и детайлен образ. Пренастройването на собствените виждания изисква време, но също и разбиране, и приемане, и свикване – и те имат огромна нужда от нещо, което да ги връща назад във времето, когато всичко около тях е било по-различно.
Често обичам да давам един пример, който шокира и мен, когато го чух за пръв път:
еднакво силни стресови фактори за човек са появата в живота му на нов член на семейството и смъртта на близък.
Причината?
Огромната промяна в живота.
Решението?
Дайте си време. Опитайте се да си починете. В България следродилната депресия се подценява от широката публика, а в специализираната изключение правят единствено психотерапевтите и някои психиатри.
Какво можете да направите, за да не посягате толкова често към сладкото
Опитайте се да заместите сладкото със... сладко, но в по-малки количества, които да ядете бавно, или пък го заместете поне на първо време с плодове. Ако ви става все по-черно, а сънят бяга от вас, непременно се свържете и вижте с психотерапевт и ако той/тя прецени, може да ви предложи да отидете на друг лекар в случай на нужда!
Ето и част от въпросите и проблемите, с които се сблъскват жените в моята практика
През бременността бях добре горе-долу, но след като родих, започнах да ям неконтролируемо и качих близо десет килограма за около година. Не мисля, че съм в депресия, просто всичко ми е вкусно.
`
Апетитът, освен с храненето, идва с умората. Жените често компенсират умората от всекидневните грижи и недоспиването с храна. В зависимост от това колко време спите и дали ви стига това време, зависи и вашето здраве. Щом успеете да увеличите съня, дори и да лягате с детето следобед, ще се почувствате по-добре.
Знам, знам - докато то спи, на вас ви идва да направите нещо друго – пералня, телефон, кафе... Но в момента сънят е, точно така – здраве.
Колко часа е количеството сън, което ви зарежда на 100%?
Това е сънят, който сте имали в най-добрите си периоди преди бременността и раждането на детето.
Много хора подценяват съня (българската класика гласи „от сън спомен няма“), но истината е, че той е основен фактор, за да се чувствате добре, а недостигът му води до компенсаторни поведения, някои от които може да е свръх храненето.
Зад засиленият апетит може да стоят и други причини – като проблеми в семейството и дори трудно раждане - всеки случай е индивидуален.
Изпитвам пълно безразличие към това, което ям. Ям, когато се сетя и каквото ми падне. Нямам никакво отношение към храната и всички казват, че не е нормално. Така ли е?
Всички сме с различни способности да оценяваме храната и напитките – само си помислете за сомелиерите, които напълно сериозно изживяват пред отбраната си публика оргазми с носовете си, душейки някое вино!
Безразборното ядене и преяждане често е знак за състояние, познато като „болестно преяждане“, причините за което се коренят в душевни травми. Те са строго индивидуални, но най-общо казано - един проблем се „натъпква“ надълбоко с храна, така че да не се мисли за него.
В същото време обаче, оставайки нерешен, той търси как да напомни за себе си – и чисто телесно това става чрез „дъвчене и предъвкване“. При приемането на много храна наведнъж също има проблем, защото освен психологичния аспект на този процес, вие товарите и стомаха и червата си, което води и до здравословни проблеми – започва се с наднормено тегло, а оттам нататък вариациите са много.
Въпросът с безразборното хранене ме кара аз да си задавам други – а какво обичате? Колко време му отделяте? Какви удоволствия си доставяте в живота? В случай, че не изпитвате никакви удоволствия от каквото и да било – не само от хранене, може би наистина имате проблем и е добре да се видите с някой психотерапевт – или психиатър.
И накрая – ако имате своите удоволствия, но просто храненето за вас не е такова удоволствие, каквото е за кулинарите, и това не ви пречи – значи просто няма проблем и няма значение какво казват другите!
Бях на различни лекари, защото имам болки в гърдите, задух и главоболие, които не минават с лекарства – и джипито, и кардиологът, и неврологът ми казват, че нищо ми няма, а трябва да потърся помощ от психотерапевт? Защо?
Психотерапевтите са добре действащ гръмоотвод при един тип болести, които носят наименованието „психосоматични“. Душата (психе) действа на тялото (сома) и изведнъж душевната болка излиза на сцената като физическа.
При тези болести тялото реагира, давайки „на късо“. Усещането е за сърдечна болка, а сърцето е здраво. Коремът е нервен, но изследванията не показват нищо нередно. Имате усещане, че получавате инфаркт, но след изтощителните минути болката минава. Понякога тревогите взимат за заложник тялото и лекарите вдигат рамене, а някои от тях все пак се сещат да ви изпратят при психотерапевт.
Паническите атаки са пример за такова състояние, при което всякакви други средства имат спорен ефект, а чрез психотерапия се овладяват сравнително бързо. Откривайки какво стои зад паниката, чрез разговор се стига до онези проблемни точки, които провокират физическото състояние.
Не се чувствам никак добре – даже бих си поставила диагноза депресия, като чета разни неща в интернета. Приятелка ми каза да си взимам, като нея, едни хапчета и даже си ги държа в чантата. На психиатър ли да ходя?
Първо, бих ви препоръчала да не взимате лекарства ей така, защото другите ги взимат. Това е безотговорно към вас самата. И второ - да, препоръчвам да потърсите професионална помощ.
Каква е разликата между психолог, психоаналитик, психотерапевт и психиатър?
Психологът, психотерапевтът и психоаналитикът се занимават с физиологично здрави хора и не предписват лекарства, докато психиатърът е учил медицина и работи с органичното състояние на човека и проявите му чрез поведението. Те предписват лекарства, когато се налага.
Има психиатри, които са обучени и като психотерапевти, но са рядкост. При психиатъра рядко ще проведете дълъг разговор как се чувствате, как възприемате света около вас и т.н. Те ще искат да разберат основните ви проблеми и техните проявления – както при джипито, което иска да знае и чуе как кашляте, а не как се чувствате, когато кашляте.
Психолозите са онези, които са завършили бакалавърска или магистърска програма по психология и могат да бъдат срещнати на много места - като специалисти по човешки ресурси, в училищата и в други институции и организации. Те знаят много неща за психологията на човека, но не могат да провеждат друго, освен психологични консултации – не и психотерапия.
Психотерапевтите са обучени да провеждат психотерапия. В България има различни психотерапевтични школи – един психотерапевт може да е обучаван в една или няколко от тях, и да прилага наученото спрямо пациента, който идва при него.
Различните школи са например (без претенция за изчерпателност): телесната психотерапия, юнгианската терапия, психодрамата, когнитивно-поведенческата терапия, арт-терапия и т.н. Психотерапевтът работи чрез разговор.
Психоаналитикът пък е психотерапевт, който работи по най-старата школа – психоаналитичната, която е много сериозна и изисква време и отдаване от страна на психоаналитика и пациента.
Един психолог, психотерапевт или психоаналитик могат да изпратят свой пациент за консултация към психиатър, когато искат да са сигурни за състоянието му и да изключат наличието на болест.
