След безкрайните дъждове, напоили ни богато през май и юни, има шанс най-накрая да видим малко повече слънце. Пърженето по плажовете не е по вкуса на всеки – много хора предпочитат прохладата на планината и зелените гори. Повечето знаят основните правила за оцеляване и безпроблемен престой там. Но има и такива, които нямат опит, а искат да пробват какво е да направиш кратък преход. Или да покажат на децата тези „високи сини планини“, над което се простира така известното „небе от коприна“. За тях сме приготвили бърз пътеводител с най-важното, което трябва да знаят за приключенията в планината. И за скритите опасности и рискове.
Планината си е планина дори и през лятото. Тоест, за да намалите шансовете за инцидент, винаги трябва да сте подготвени. Това включва:
Има, разбира се, но в България съществува насаден страх от змии, което е нелепо на фона на това, че у нас няма силно отровни видове. Разполагаме с усойница и няколко разновидности на пепелянка. Характерно е, че те не обичат вибрациите, тоест ако си стъпвате здраво на краката, особено ако използвате щеки за преходите си, те биха се махнали от пътя ви. Като цяло тези змии, нямат никакво желание да се срещат с хора.
Усойницата е с дължина до 35 – 40 см, с тъмносиня или черна окраска, с Х-образна шарка по гърба. Среща се по гористи и обрасли с храсталаци хълмове до около 2000 м надморска височина. И напада само при самозащита.
Пепелянката е сивокафява до тъмнокафява, с точки на гърба, с триъгълна глава и характерно рогче на горната челюст. Дълга е до 45 – 50 см. Среща се по открити и сухи, пясъчни и каменисти терени до около 1500 м надморска височина.
При здрави хора ухапването на змиите в България предизвиква предимно тъканна реакция – болка на мястото на ухапването, бързо прогресиращ оток и инфекция на ухапаното място след известно време. При алергични хора е възможно да има и обща реакция – повръщане, гадене, дори краткотраен припадък. Най-добре, ако имате нещастието да ви ухапе змия, да се обадите на 112. След това трябва да се успокоите – колкото по-бързо бие сърцето ви, толкова по-бързо ще се разнесе отровата. Почистете мястото на ухапването. Ако трябва да ходите – правете го спокойно, с чести почивки.
Не режете, не горете и не изсмуквайте раната. Това работи само във филмите и вие не сте Индиана Джоунс, а и той самият много се страхуваше от змии – вие няма защо.
Първото важно нещо за тях: гъбите, които виждаме, са всъщност само плодни тела. Същинската гъба представлява мрежа от мицелни хифи, разпространени на десетки метри в почвата около самото плодно тяло.
Принципно не е добра идея да събирате диворастящи гъби, ако не ги познавате. Но ако все пак го правите, задължително трябва да се събират само добре развити плодни тела, които са достатъчно свежи и не са загубили своите родови и видови белези. „В това отношение манатарковите гъби имат хименофор (спороносен слой), който е изграден от малки тръбички, завършващи с пори. Тези пори са оцветени в различни цветове (бели, жълти, червени, оранжеви, понякога дори черни) и съответно тръбичките също имат различно оцветяване”, разказва Владимир Илиев от влога „Янатарко“, където знаят адски много за гъбите.
Цветът на месото на манатарките също е отличителен белег. При манатарките има едно просто правило – прави се вертикален разрез и ако има бял, непроменящ се при разрез цвят на месото и тръбичките, значи гъбата е годна за консумация. Такива са четири вида манатарки в България. Но, за да е по-забавно, има много други ядливи манатарки, при които цветът на месото се променя. За да експериментирате с тях, трябва много добре да ги изучите – в страната ни има почти 100 вида манатаркови гъби.
„Моят съвет към хората, които за първи път ще опитат нов вид гъба, е да започнат с малко количество, за да видят как реагира техният организъм. Понякога ядливи гъби за един могат да осигурят дълъг престой в тоалетната за друг“, разказва Илиев. Според него най-желани от гъбарите са манатарките, пачият крак, сърнелите, кладниците, смръчкулите (които се появяват най-рано напролет) и гъбите булки. Булките обаче наистина са само за специалисти, защото, докато още са с формата на яйце, е трудно да се различи гъба булка от зелена мухоморка. Въпросната силно отровна гъба дори и незапознатите би трябвало да са чували, че причинява смърт. Папа Климент VII например е починал от отравяне със зелена мухоморка. Вие не искате да сте като него.
Много хора смятат събирането на сърнели за сигурно, защото те имат специфичен вид. Обаче видовете сърнели от род Chlorophyllum (така наречените червенеещи сърнели) са слабо токсични и могат да причинят разстройство и повръщане.
Климатът в България позволява да имаме изобилие от лечебни растения. Но и при тях важи правилото на гъбите – трябва да познаваме всички видови белези, преди да събираме билки. Друго правило и за гъби, и за билки е, че не трябва да събираме прекалено много от дадено находище, за да не засегнем популацията.
„В едно от видеата ни показваме приликите и разликите между див чесън (левурда, Allium ursinum) и отровната змийска хурка (Arum maculatum). Всяка част от змийската хурка е отровна, но грудките ѝ се използват като средство срещу хемороиди. Което идва да потвърди думите на швейцарския лекар от XV век Парацелз, че „само дозата разграничава отровата от лекарството“, добавя Владимир Илиев.
Друг подобен пример е жълтият кантарион (Hypericum perforatum). Ползван като лечебно растение срещу множество заболявания, при прекомерна употреба той може да причини тежки алергии към слънчева светлина. Такава алергия и тежки изгаряния с трудно зарастващи рани може да причини и росенът (Dictamnus albus). И то дори само ако се докосне по време на цъфтеж.
България е богата и на цъфтящи растения, които изкушават да си направите букети. Но никога не трябва да се късат непознати растения, само защото са красиви. За орхидеите, които растат в България, това е пагубно. Още повече всички орхидеи, които се срещат в нашата страна, са защитени от Закона за биологичното разнообразие. И рискувате някой горски да ви глоби.
Но боровинките не са защитени. Тоест, ако намерите, може да си наберете, стига да не мачкате храстите. Плюс е, че в това бране може да включите и децата. Боровинките са и лесни за съхранение. Може да ги сложите в измити шишета без тапа и да запечатате гърлото на бутилката със слой захар. Захарта не пропуска кислород и така боровинките ще издържат по-дълго.
При среща с жилещи насекоми най-важното е да запазите спокойствие. Шансът да ви ужили някое от тях е по-малък, ако не го дразните. Ако го убиете, само ще привлечете още жужащи кисели създания и това ще увеличи проблемите. Единичните ужилвания, като изключим болката, не са опасни, освен ако не сте алергични. Ако сте – задължително трябва да си носите подходящи противоалергични средства, които много добре трябва да знаете как и по колко се ползват – така, както ви е обяснил лекарят ви.
Най-голям проблем е ужилването по лигавицата на устната кухина – език, гърло, небце и бузи. Причината – получава се силен оток, който затруднява дишането, гълтането и слюноотделянето. Тоест, внимавайте какво хапвате, ако нещо жужи наоколо.
Ако все пак някое насекомо ви ужили, извадете жилото (ако е останало) и измийте със студена вода.
Първо, гледайте да не се изгубите и затова винаги следвайте маркировката. И използвайте опитен водач – такъв, който знае за какво иде реч, а не да е добър само на думи. Опитните планинари не са самохвалковци или празнодумци, защото знаят, че планината е по-силна.
Ако все пак се изгубите – без паника. Седнете, пийнете вода, хапнете нещо – това ще ви успокои и ще намали напрежението. Проверете дали имате сигнал на телефона и с колко батерия разполагате. Ако имате покритие и батерия, обадете се на хората, с които сте вървели, и се разберете да ви изчакат, да ви пуснат координати и т.н. Ако цялата ви група се е заблудила, се свържете с Планинската спасителна служба на 088 1470 или 02 963 2000. Дори и да нямате сигнал, пуснете съобщение за помощ с координати. Когато стигне до адресата си, то със сигурност ще даде насока откъде да започне издирването ви.
Ако нямате сигнал, имате два варианта – да тръгнете нагоре и да търсите връх / високо място, където има покритие или откъдето можете да се ориентирате по-добре, или да тръгнете надолу с надеждата да стигнете река или долина. Оглеждайте се за горска маркировка. Тя е различна от туристическата и е бяла черта отгоре и черна отдолу. Пътеките с тази маркировка не минават през опасни зони и почти винаги водят до по-голям път.
Ако трябва да намерите подслон – търсете място на завет. Върховете не са добър вариант да чакате да ви намерят. Там духа, пече, ако има буря, може да паднат гръмотевици и т.н.
Винаги трябва да тръгвате с идеята, че планината е по-силна от вас и ѝ дължите уважение. В случая то се изразява в добра подготовка. Освен това климатът във високите планини е специфичен и често може да се промени за минути. Добре е в такъв случай да може да вземете решение дали продължавате, или се връщате. И най-вече – не се правете излишно на герой или не слушайте някого, който ви се струва, че прави тъкмо това.
Що се отнася до геройството – тези маршрути влизат в графата „Опасни през лятото“ и, ако нямате опит, е добре да се сдобиете с такъв, преди да ги пробвате.
Имайте всичко това предвид и се радвайте на лятото и на планината. Приятни летни дни!
Приемната грижа не е лесен и за трите страни - дете, родител, институция - процес. Независимо в коя част на света и под колко строги (или не) регулации се случва. Разказвали сме неведнъж истории за приемни семейства у нас, а днес споделяме тази на писателката Джил Доусън, която разказва за The Guardian какво е да предложиш грижа и обич на 14-годишно дете в дома си без да си го планирал. И кои са най-важните въпроси, които социалните работници пропускат, за да те допуснат в системата.
Преди пет години 14-годишно момиче от училището на сина ми, което бях срещала само веднъж преди това (и много ми хареса – с тези нейни големи очи и дяволита усмивка) беше изпаднала в криза и в резултат на срив в семейството ѝ, дойде да живее при нас.
Не съм имала никакво намерение да гледаме и възпитаваме още едно дете. Живеехме с 14-годишния си син, а по-големият, на 25 години, от предишната ми връзка, вече живееше самостоятелно. Изведнъж, на 52, точно когато бях решила, че съм приключила с майчинството, имах „чисто нова дъщеря“. Тийнейджърка.
Попаднах в свят, който дотогава изобщо не познавах:
експерти от социалните служби, специалисти по психично здраве, обучения как се става приемен родител, семинари, посветени на осиновяването, наблюдения и проверки всеки месец… Да не говорим за домашните любимци, които нашата приемна дъщеря доведе със себе си: три плъха, гущера Беки, гущера Елиза, две морски свинчета, а по-късно и един много красив царевичен смок… Както и всичките нови неща, свързани с този животински свят, които не бях очаквала.
Имах изтощителен брой интервюта, след като решихме да кандидатстваме за приемно семейство. Въпреки че всички бяхме въвлечени в процеса, ми се струваше, че много повече върху мен пада отговорността да преминем успешно през теста за приемно семейство...
Странно е да разказвате живота си от раждането до настоящия момент на непознат, който си води бележки, опитвайки се да реши дали може да ви препоръча за приемен родител пред експертна група.
Осъзнах, че няколко пъти казах: „Исках да имам деца, да, но всъщност това, което наистина исках, беше да бъда писателка…“
Социалните работници ми зададоха доста любопитни и стряскащи въпроси:
„Има ли секс играчки в дома ви?“ „Можете ли да гарантирате, че няма порно на нито едно от устройствата, които притежава всеки член от домакинството?“ „Някога правили ли сте аборт?”).
Но не бяха заинтересовани от всякакви други неща за живота ми извън дома: нещата, които са от огромно значение за мен и са може би най-големият показател за това коя съм аз и каква съм.
Като се има предвид, че моята приемна дъщеря е добросъвестна и умна и още първия път, когато се срещнахме, каза, че се иска да работи в сферата на политиката, предположих, че е уместно да спомена професионалния си живот. Защото така бих могла да бъда някакъв модел за подражание.
Но не. Все едно бяхме в 50-те години на миналия век: цялото им определение за мен се свеждаше до това каква майка съм. А това беше усещане, което не бях изпитвала от доста време. Точно от 25 години, когато се роди първият ми син.
Спомням си малките му форми, спомням си го треперещ и крещящ в ръцете ми в болницата, докато си мислех: „Май не съм образец за майка... Ще мога ли да се справя с това?"
Откъде идва идеята, че има образец?? Тогава се утеших, като прочетох книгата Of Woman Born на Адриен Рич и реших, че това е единственото ръководство за майчинството, което ми трябва.
Вместо да бъдат определяни като майки или пък като бездетни, жените трябва да бъдат дефинирани според тяхната гледна точка за себе си, както всички хора, твърди Рич. И това, че жените стават майки, не означава, че са изолирани от социалния и професионалния свят. Вместо това Рич призовава за „свят, в който всяка жена е гений, който е изпълнителен директор на собственото си тяло“.
Ангажираност, чувство за хумор, съпричастност, доброта, въображение, устойчивост, гъвкавост - това са качества и умения необходими, за да бъдеш приемен родител. Но те не са присъщи по дефиниция на родителите. Можем да ги придобием и по време на професионалния или социалния си живот, а не само по време на мистериозното пътешествие, наречено майчинство.
Попитаха ме по време на едно от най-изморителните интервюта дали някога съм се грижил за дете, което не е мое? "Доведено" дете, например, което в крайна сметка е много често срещано преживяване. Поклатих отрицателно глава.
И тогава изведнъж се сетих за Конър - дете, за което се грижих след като завърших университета, години преди да се роди собственият ми син. Работих като домашна помощница в началото на 80-те за две различни семейства в Лондон. В едно от тях трябваше да се грижа за 5-годишно момче, чиято майка наскоро беше починала. Той беше много мил, рус и пухкав. И понякога спираше по средата на изречението, за да пита сърцераздирателно: „Къде е мама?“...
Веднъж ми каза: „В главата ми тече един филм и мама е в него.”... Опиваше се сам себе си да приспи, клатейки и удряйки главата си в леглото, а после рязко ставаше ококорен и викаше: "Мама е в стаята с нас". Въпреки че отдавна не се бях сещала за Конър, това изпитание - да бъдеш поканен във въображаемия свят на покосено от скръб 5-годишно дете - е незаличимо.
Последният ми роман - The Language of Birds, чието действие се развива 10 години по-рано от този случай, през 70-те, вдъхновен от убийството на Сандра Ривет, бавачка на децата на лорд и лейди Лукан, разказва историята на две млади жени, които идват в Лондон и работят като детегледачки.
Подобно на мен, основната им мотивация е да избягат от скучния си живот в малкото село, както и да кривнат от предписания маршрут на съпругата и майката към независимостта и предизвикателствата в големия град. Едното от момичетата е учило в училище за бавачки, но другото, Манди, изобщо няма идея за огромната отговорност, която носиш за емоционалното благополучие на децата - нещо, за което приемните родители са подложени на продължителен разпит.
Тези млади жени имат допълнителна мотивация да бъдат бавачки - осигурен подслон, може би и кола, редовен доход. Това, което много от тях не очакват, е колко интимно ще бъде преживяването; как веднага ще се потопят в емоционалната "супа" на семейството, за което работят.
В същото време на приемния родител се предлага постоянно наблюдение и ръководство от социален работник, както и обучения, но мисля, че реалната подкрепа идва от мрежите, които вече сте си създали, когато сте достигнали моята възраст.
Само колко се радвах, че бях по-възрастна, ставайки приемен родител. Енергията, партньора, с когото мога да говоря за емоционални възходи и падения, добрите приятели... - всичко това се оказа по-полезно от всяко институционално „обучение“ или подготовка за ролята.
Днес също така знам как, къде и кого точно да помоля за помощ - дали ще са специалисти по психично здраве, или приятели - това е нещо, което не исках да правя, когато бях по-млада.
В рамките на пет години, старанието да подготвя своята приемна дъщеря за зрелостта, ми помогна да правя същото за сина ми, неин връстник, много по-осъзнато. Това означава, че двамата сами перат дрехите си, могат да си приготвят прилична вечеря, да пазаруват и да се придвижват до различни места с велосипед (той) или с кола (тя), без да ни искат пари.
Вече не се възприемаме като приемни родители, а като същински supported lodgings providers - хората в Обединеното кралство, които с подкрепата на местната власт, предоставят на младежи на възраст между 16 и 21 години стая в дома си, грижа и напътствия как да направят преход към независим живот.
Всеки, достигнал зряла възраст, знае колко неща могат да се объркат по време на този преход. Децата и юношите, лишени от дом, постоянна подкрепа или сигурност, са още по-уязвими - 25% от бездомните хора в страната са прекарали детството си по този начин. Дъщеря ми, която сега е на 19 години, е сред едва шестте процента такива деца, които ще отидат в университет. Това място в университета е изяло нейна заслуга - тя е решителна, умна и трудолюбива - и ние не спираме да се гордеем с нея.
Да, грижата за дете, което задава въпроси, на които нямате отговори, или е преживяло загуба или травма, винаги ще бъде разглеждана като опит, който се налага да бъде строго тестван... Кошмарите на детето понякога проникват и във вашите. Онази първа връзка с Конър ми помогна да разбера, че имам кураж и заряд, които мога да използвам при спешни случаи. Той ме научи на онова, което открих и с дъщеря ми - че наистина мога да чувствам любов към дете, което не аз съм родила.
Но в крайна сметка, при всички въпроси, които социалните работници ми зададоха, за да определят моята способност да бъда приемен родител, любовта - най-важната дума - изобщо не се споменаваше.
По темата:
