Уморени, болнави, но незнаещи причината. Много жени се чувстват така, а се оказва, че не е лесно да намерят точния специалист, който да ги насочи какво да правят при подобни симптоми. Оказва се, че не са много лекарите, които знаят какво да посъветват пациентките си, когато са в перименопауза.
Споделен опит дава Кейти Елиът – редакторка в Scary Mommy, майка на две деца от Марбълхед, Масачузетс.
При последния ми годишен преглед при личния лекар споделих как се чувствам: гадно. На 45 години съм и бях сигурна, че това, което чувствам, е нещо различно от обикновените симптоми на ПМС (предменструален синдром). Бях уморена, мрачна, всичко ме болеше и ми беше дошло до гуша от това състояние.
Очаквах, че ще получа богата информация от лекарката ми, защото сме на една и съща възраст, а и тя има две деца. Помислих си, че ще разполага с всички най-нови професионални знания и опит от първа ръка за перименопаузата.
Вместо това просто ме попита дали пропускам менструация. Не, макар че понякога цикълът ми се разминава с няколко дни – казах аз. А след това сви рамене и каза, че заради медицинската ми история и риска от рак на гърдата трябва да отложим хормонозаместителната терапия (ХЗТ). Единственото, което можеше да предложи, беше да си направя кръвни изследвания.
Резултатите, които ми съобщи по телефона няколко дни по-късно, показаха, че холестеролът ми е повишен, а всичко останало е в норма.
Толкова ли нездравословно живея? Мислех си, че се храня чудесно! Приготвям повечето си ястия от нулата и постоянно ходя пеша!
Лекарката ми препоръча да се упражнявам повече и да увелича приема на растителна храна… Ами аз това правя!
Попитах за диетолог, но очевидно застраховката ми нямаше да го покрие. Най-доброто, което можехме да направим, беше да повторим някои изследвания след шест месеца. И това беше всичко.
Разговорът приключи, а нищо не беше решено. Чувствах се все едно са ме оставили на изчакване, чудейки се дали съм добре, или не, без да имам представа накъде да продължа.
Е, сега вече го разбирам. От това, което научих през изминалите месеци, ми стана ясно, че повечето лекари получават не минават през кой знае какво обучение за менопаузата.
Объркана какво да правя по-нататък и без отговори от моя лекар, се обърнах към интернет и социалните медии, където само се обърках още повече.
Трябва ли да ям по-малко захар, да пия по-малко кофеин, да ям повече протеини, да приемам куп витамини, да работя върху кортизола си, да правя повече кардио, да правя по-малко кардио, да вдигам повече тежести или какво? Бях изгубена и се опитвах да разбера всичко сама.
Знаех, че има лекари, които могат да ми помогнат, но не знаех къде да ги намеря. Живея в Бостън, град с едни от най-добрите здравни грижи в страната. Уж би трябвало да е ясно на кого да се обадя, но не бях сигурна къде да отида. Започнах да преглеждам списъка с лекари на уебсайта на Северноамериканското дружество по менопауза, но там имаше стотици страници.
Бях претоварена и се отказах да търся от разочарование. По-късно влязох на страницата на местната група за майки във Facebook. Тогава попаднах на пост от майка със същите симптоми като мен – промени в настроението, умора, цялостно усещане за гадост – и научих, че е намерила местна лекарка, която е обърнала внимание на притесненията ѝ.
Други майки също бяха отишли при нея и я описваха като човек, който е изслушал притесненията им и е предложил решения. Вдъхнових се.
Върнах се на уебсайта на NAMS и намерих лекарката, спомената в групата, като сертифициран специалист по менопауза. Свързах се с нея и успях да си запиша час след два месеца. Междувременно се задълбочих онлайн в опознаването на периода на перименопаузата и започнах да следя д-р Мери Клер Хавър, д-р Росио Салас-Вален и д-р Рейчъл С. Рубин.
Още не сме свършили, скрол надолу
В края на краищата отидох на първия си преглед в края на юни тази година при д-р Мери Х. Маккафри, която е специализирана по темата „Менопауза“.
Бях притеснена, но когато влязох в кабинета, се почувствах различно. Регистрираха ме и бързо накараха медицинската сестра да ми направи изследвания, а след това ме върнаха обратно в чакалнята, вместо да ме карат да седя в стаята сама по бельо.
Когато лекарката беше готова, ме покани в кабинета си и не ме помоли веднага да скоча на магарето. Просто разговаряхме. В продължение на един час тя изслуша историята ми и потвърди притесненията ми. Прегледа последните ми изследвания и процедури, а след това извади празен лист хартия и записа в нагледен вид какво се случва с тялото ми. Написа бележки и точки върху кои симптоми ще се съсредоточим първо, като имаше и стъпки за действие.
Тръгнах си с чувството, че съм изслушана и облекчена. Д-р Маккафри ми предписа прогестерон, SSRI и тренировки с тежести и каза, че съпругът ми трябва да си направи вазектомия, защото тялото ми не се справя добре с противозачатъчните.
Даде ми направление за клиника за високорискови заболявания на гърдата, защото сестра ми имаше рак на гърдата миналата година, без да има фамилна анамнеза (предишният ми лекар каза да се придържам към мамографиите). Каза ми да си запиша час за след три месеца. Тя щеше да прегледа как се чувствам и при нужда да коригираме и обсъдим по-нататъшното лечение.
В крайна сметка преживяването на перименопаузата (а по-късно и на менопаузата) при всеки е различно, а повечето лекари не са обучени за тези периоди. Това, което научих от целия този опит, е, че ако не чувствате, че лекарят ви ви слуша, намерете друг лекар.
Да, допълнително усилие е, но можете да го направите. Говорете с приятелки, особено ако познавате по-възрастни жени, които може би са в напреднала менопауза. Някъде има някого, с когото ще се почувствате чути.
Източник: Scary Mommy
Може и да сте го пропуснали в безкрайния поток новини за цената на тока и газа, изборите, преговорите за ново правителство и какво ли още не, но октомври е Световният месец за борба с рака на гърдата. Да, сигурно не ви се четат кофти статистики и не ви се мисли по тази тема. Или поне докато не ви се наложи, защото някой близък се е запознал отблизо с диагнозата.
Всяка година в България има между 3600 и 3800 нови случая на рак на гърдата и близо една пета от жените у нас, починали от злокачествени заболявания, са жертва на това заболяване по данни на Българския националния раков регистър. А половината дори не подозират, че го имат. Официалната статистика сочи, че у нас една на всеки 22 жени е диагностицирана с този вид рак.
Няма как да се избяга от тези данни, не е и нужно. Трябва да знаем колкото се може повече, защото достоверната информация за профилактика, диагностика и лечение е най-силното оръжие в борбата с рака на гърдата.
В този текст решихме да съберем някои от най-често срещаните митове, свързани с рака на гърдата, както и някои необорими факти. Прочетете ги и си запишете час при мамолог. Не го отлагайте за утре.
Преди месец в Британския журнал по спортна медицина беше публикувано изследване, обхванало над 130 000 жени, повече от половината от които са имали рак на гърдата. Според резултатите повишената физическа активност, дори да е само движение, а не сериозно спортуване, намалява риска от инвазивен рак с 41%. При жените в менструална възраст и тези в перименопауза физическа активност в три дни от седмицата намалява риска от рак с 38% в сравнение с жени, които нямат никакви физическа активност.
“На всеки 100 неподвижни минути на ден, разбира се с натрупване, установихме 20% увеличение от развиване на рак на гърдата и 50% по-голям шанс този рак да е агресивен и по-труден за лечение”, обяснява професор Бриджит Линч – водещ автор на публикацията. Според нея физическата активност намалява нивата на естроген и андрогени в кръвта.
Да, мъжете не са имунизирани. Те също имат гръдна тъкан и могат да развият рак в нея. Изследвания в САЩ показват, че около 2190 мъже средно на година получават тази диагноза, като 410 от тях умират. В България точни числа няма, но има над 50 мъже на година, които чуват тази диагноза. При мъжете и смъртността е по-висока, като основната причина е, че те не подозират, че някоя бучка може да е рак и съответно се бавят с диагностицирането. При тях най-често се появява около зърното и ареолата.
Вероятността от развитие на карцином е относително по-малка при диета, богата на растителни фибри и витамини (А, С, Е). Има данни, че омега-3 полиненаситените мастни киселини, съдържащи се в рибеното масло, могат да забавят развитието на тумора, докато омега-6 полиненаситените мастни киселини, съдържащи се в някои видове растително олио, в комбинация с месо и риба могат да го стимулират, особено при жени след менопауза, както посочват учените от университета Лунд в Малмьо.
Връзката между т.нар. индекс на телесна мазнина (body mass index) и риска от развитие на рак на гърдата е в пряка зависимост от възрастта. За затлъстяване може да се говори, когато теглото е с 20% над предвиденото идеално нормално тегло. Повишеният индекс на телесна мазнина е сериозен рисков фактор особено за жени над 60-годишна възраст, сочат медицински проучвания.
Да, ние сме в България и пийването на всичко и по всяко време е ритуал. Но изследванията по темата са категорични – колкото повече се пие, толкова повече се увеличава рискът.
Преди години беше така. Сега обаче е различно, защото съвременните хирургични възможности са много по-големи и нормата е по-скоро съхраняващата гърдата операция. В България в последните години се прилага лъчелечение на рак на гърдата в ранен стадий, още докато пациентът е на операционната маса.
Методът се нарича интраоперативна радиотерапия и се прилага в ИСУЛ. По този начин вместо пациентът да идва на лъчелечение в продължение на месец-два, цялата терапия приключва в рамките на един ден с изключение на случаите, в които по преценка на лекарите могат да бъдат предписани допълнителни дози радиотерапия. Интраоперативната радиотерапия е включена в клиничната пътека за лечение на рак на гърдата. Важното в случая обаче е да се прави честа профилактика, за да може ракът да бъде хванат в ранен стадий, когато този метод е приложим. Последващото наблюдение и терапия следят ракът да не се завърне.
Фамилната обремененост е един от най-дълго проучваните и доказани фактори по отношение на рака на гърдата. Но реално случаите, при които генетичната мутация, предизвикваща това заболяване, се предава пряко от роднина на роднина са между 5 и 10%, както посочва Американското раково общество. По-големият процент от жените, диагностицирани с рак на гърдата, нямат близки роднини, които чисто генетично да са им предали болестта. Но тези, които имат, са изложени на двойно по-голям риск. Затова е добре да се направят генетични изследвания и да се ходи редовно на преглед.
Има няколко изследвания по темата и нито едно доказателство, че дезодорант, парфюм или сутиен водят до рак. В основата на тези конспирации е интернет и две безумни идеи. Едната е, че бръсненето в областта на подмишниците отваря повече порите и те приемат разни вредни неща. Втората – че банелите спирали движението на лимфата и така се трупат токсини. Няма никакви научни доказателства по темата.
Много специализирани клиники за пластична хирургия са участвали в подобни изследвания. И резултатите на този етап са категорични – няма връзка.
Няма никаква корелация, която да доказва подобно твърдение. Но това, което се случва често, е, че при изследване на подобна травма се установява бучка в гърдите. Но тази бучка си е била там от известно време и просто не ѝ е било обърнато внимание. В случая травмата само насочва вниманието към образуванието.
Нормално е гърдите да образуват някакви бучки, които се появяват и изчезват от само себе си. При някои жени се случва постоянно, при други – никога. По-малък процент от тези бучки биха могли да са ракови образувания, както се посочва в официално изследване, публикувано в NLM. Всъщност между 60 и 80% от всички бучки в гърдите са доброкачествени. Но вие няма как да знаете това, така че отидете на преглед. Особено ако бучката се задържи и в комбинация с това има и промяна на тъканта около нея – тогава прегледът е абсолютно задължителен.
Съжаляваме, но не е така. Ракът невинаги прави бучка, която може да напипате сами. Ако не знаете, че имате рак и го чакате да направи бучка, той вече може да е стигнал до лимфните възли. Затова – преглед. Нищо не може да го замести.
Има и друг мит, свързан с бучките – че те са ракови образувания, само ако са твърди, не се движат и имат ръбове. Профилактиката и образната диагностика дават отговорите – не случайни статии в интернет в стил “една жена каза”.
Мили жени, преглеждайте се.
Мили мъже, напомняйте на жените си да не забравят профилактичния преглед на гърдите. Но имайте едно наум, че тази диагноза се поставя и на мъже – затова преглеждайте се и вие.
Този текст е подкрепен от ФАНТАСТИКО, които за втора поредна година като компания обръщат общественото внимание към диагнозата рак на гърдата и започнаха кампанията “Прегледай се. Погрижи се за себе си!” в партньорство с фондация “Нана Гладуиш - Една от 8”. ФАНТАСТИКО дари 50 000 лв. на фондацията за организиране на безплатни профилактични прегледи за рак на гърдата в различни градове в цяла България.
Знаете ли какво е Healee, чували ли сте думата "телемедицина"? Ако още не сте, ние ще ви разкажем - Healee е най-голямата платформа за онлайн консултации с лекар у нас, която се използва от над 50 000 души в България, Великобритания, САЩ и други страни по света.
В Healee консултират над 1500 български лекари от над 50 специалности и благодарение на платформата, можете да говорите със специалист винаги и навсякъде - от вашия телефон или компютър, без да се налага да отивате до болница или да чакате на опашка пред кабинет.
Вижте как в Майко Мила! проведохме онлайн консултация с лекар в платформата за телемедицина и защо това (а не пост в майчинска Фейсбук група) е по-доброто решение, когато детето вдигне температура в събота вечер!
40-годишна майка на две момчета, родени през 2005-а и 2009 г. ни изпрати този текст с посланието колко по-привилегировани майките днес - заради достъпа до информация и възможността да бъдеш незабавно подкрепен. Прочетете историята на нейното майчинство, което започва с "новината", че новороденото ѝ прави поглед „залязващо слънце“ (във време, в което родилките са абсолютно офлайн). И с препоръката да го изостави...
Първата ми бременност беше лека и без усложнения. Много съм благодарна на гинеколожката ми, която ми пусна всички изследвания и абсолютно всеки месец ми правеше ехография. Бях с термин 20.05.2005. На 19 май вечерта започнаха да ми изтичат водите. Имахме уговорка да платим 200 лв. на лекар от родилно отделение (сума, която към днешна дата е около 800 лв.)
Постъпих в болницата, нямах никакво разкритие. Понеже бях първескиня, след прегледа ми казаха, че ще започна да раждам към сутринта и ме настаниха в една стая, близо до предродилна зала. По някое време идваше акушерка да ме пита дали имам болки и как съм, но лекар не дойде, защото този, с когото се бяхме разбрали, не беше на смяна.
Към 23 часа всички си легнаха да спят. Болките започнаха да се усилват, но аз си мислех, че е нормално. Имах психическата нагласа, че ще родя сутринта. По някое време след полунощ много зачестиха. Не ми бяха направили клизма, имах усещането, че ще се изпусна в леглото. Пробвах се да звъня на лекаря, не вдигна. Не можех да стана дори от леглото. Толкова много ме болеше.
Мина някаква бременна с планирано секцио по коридора. Аз се развиках. Казах ѝ да повика санитарка с подлога. Тя успя да намери санитарка, която да не спи на горния етаж. Дойде и акушерка. Погледна ме, настъпи паника.
Дотича лекаря на смяна, обадиха се на моя. Вкараха ме в предродилна зала. Аз си казах притесненията, че не са ми правили клизма. Сложиха една подлога, и след това отидохме в родилна зала. Казаха ми да напъна, аз не знаех как. Хванах се за дръжките на родилния стол. Затворих очи. Напънах. Докторът ме натисна толкова здраво по ребрата. Примрях от болка. Отворих очи, за да питам дали пак да напъвам.
От болката в гърдите не бях усетила, че съм родила! С един единствен напън. В 01.30 часа през нощта.
Бях много доволна от себе си. И много горда. До сутринта. Когато ми казаха, че
Не ми стана ясно какъв е проблемът. Нямах смартфон, бях абсолютно офлайн. 2005 г. нямаше Facebook, нямаше ги тези специализирани групи за бременност и майчинство.
След това неонатолог ми обясни, че това е симптом на тежко неврологично заболяване – хидроцефалия. Виждала съм такъв човек – с огромна глава, не можеше да говори нормално. Веднага си представих него. Казаха ми, че бебето ми ще е ненормално, може дори да е в инвалидна количка. Вече си бях избрала педиатърка, която работеше в дом за деца, изоставени от родители. Неонатоложката и тази педиатърка бяха много добри приятелки и постоянно си говореха.
Казаха ми, че мога да забременявам и да раждам и няма смисъл да се мъча да отглеждам дете с хидроцефалия.
Бяхме 8 родилки в стая. Аз, на 27 години, прекъснала докторантурата си (а иначе работех) и няколко мургави непълнолетни майки. Те злорадстваха, че моето бебе е ненормално, защото аз съм възрастна. Ходех в тоалетната да плача.
Аз казах, че си искам бебето и няма да го оставя в дом, няма да се откажа от него. Дадоха ми да го кърмя. Нямаше проблеми в това отношение. Но като ме погледнеше, зениците му потъваха надолу, не можеше да ме фокусира, над ириса му оставаше една бяла линия и ме гледаше ококорено.
Като майка на първо бебе, не можех да преценя дали това е нормално, доколко тежко му е състоянието. Но бях категорично решила, че ще си го отгледам и след като раждането е толкова лесно ще си родя и друго дете.
Гледаха го на ултразвук през фонтанелата. Лекарката ми говореше нещо за задни рога в мозъка, изказа се с толкова много неразбираеми за мен термини. В крайна сметка ни изписаха,
Аз бях с хемоглобин 72. Сигурно съм имала и дефицит на витамин B12, но тогава изобщо не бях чувала и още тогава започнах да изпадам в следродилна депресия. В комбинация с тези проблеми, дългоочакваният ден на изписването далеч не беше радостен. Не ми се искаше бебето да си отваря очите и другите да се отнасят с мен като към майка на ненормално дете.
Спомням си, че интернетът тогава беше много бавен. След нормалното раждане на бебе 3100 г и 50 см не можех много да си сядам на задника. От анемията ми се виеше свят, чувствах как като стана рязко, ще припадна. Но въпреки всичко тръгнах самичка да чета и да се осведомявам.
Какво е това хидроцефалия? Какво е поглед „залязващо слънце“? Доколко е ненормално детето ми? На 20 май родих, а на 1 юни съм успяла да пиша с ник Eldiva в bg-mamma. Там малко се поуспокоих, но като отидохме на консултация наричаха първородния ми син „бебето с хидроцефалията“.
Въпреки че беше изписан от родилния дом като клинично здрав, не му биеха ваксините, за да се видело какво ще стане. Мразех ги тези консултации, в които ни третират така. И то точно тази лекарка, която работи в дом за изоставени деца. Аз очаквах може би някаква морална подкрепа за отглеждането на дете с умствена изостаналост.
Разредиха се периодите, в които ме гледаше ококорено.
На 3-месечна възраст пак ходихме на преглед при невролог с ултразвук през фонтанелата. Мозъкът на бебето нямаше никакви изменения, всичко беше нормално.
Още тогава, през 2005 г., бях бясна на лекарите в родилния – каква хидроцефалия, какви мозъчни увреждания, те нормални ли са да ме докарват до такива психози?!
Аз си обяснявам, че стоях без лекарско наблюдение часове, въпреки че имах уговорката да си платя (после платих на ръка на лекаря, според когото трябвало да съм доволна, че съм родила толкова лесно и за мен раждането било като едно голямо сране!). Явно бебето е имало оток на мозъка, който с течение на времето се разнесе.
Днес е на почти 14 години, няма никакви заболявания и е отличник. Но определено животът и на двама ни щеше да е друг, ако се бях поддала и го бях изоставила още в родилния дом.
Още при раждането му си обещах да имам второ дете. В края на февруари 2008 г. имах положителен тест за бременност. След това се появи леко кафеникаво кървене. Всъщност вече бях чела достатъчно и знаех, че може да е от имплантацията. Но отидох в частния кабинет на друг много известен гинеколог. Той ми каза, че не му харесва как се развива плодът, трябвало да има вече пулс. Аз се опитвах да му обясня, че при първата бременност съм била с късна овулация, но
В началото на март 2008 г. ми направиха аборта. Беше едно от най-неприятните изживявания в живота ми, защото много исках бебето. Бях убедена, че съм бременна, че всичко е наред и просто трябва да се изчака. Но лекарят избърза, защото иначе можело да се имплантира по-добре и да му бъде по-трудно. Аз съм имала едно дете, можела съм да забременявам...
През април отидох при гинеколог номер 3, който ми погледна хистологията и каза, че според него не е било кухо яйце, имало е ембрион и е трябвало да се изчака и да се даде шанс на тази бременност. Беше ми тръгнала кърма и пих Бромокриптин да я спра.
През май 2008 г. имах отново положителен тест за бременност. Притесних се, че е толкова скоро. Бях изпила толкова хапчета след аборта. Но с бебето всичко беше идеално. Ходех на консултации при лекар номер 3. Той ми каза, че имам право само на 2 прегледа с ултразвук, а аз още в 7-ма и 8-ма седмица ги използвах. Плащах му всеки път, въпреки че бях здравноосигурена. Иначе само ми казваше да стъпя на кантара да се претегля и ми мереше кръвното. Чашата на търпението ми преля, когато бях с термин 17.01.2009 г. а той отказа да ми пусне изследванията, които са 45 дни преди раждане. Той щял да си почива по Коледа и чак в началото на 2009 г. щял да има направления по здравна каса.
В 9-тия месец го смених и се върнах при първата ми гинеколожка. Толкова бях ядосана, че подадох жалба срещу него в Здравната каса. Отидоха проверяващи. И познайте какво се случи. Всеки път, когато ходех на преглед, подписвах листи на пациента, знаете ги. Този гинеколог подправил 5 от 10 такива документа, че не съм искала изследвания, или написал несъществуващи прегледи.
Но забравил факта, че всеки месец дава копие на CD! В НЗОК писах декларации, че в 5 документа подписът на пациента не е мой. Той се отърва само с глоба. През 2008 г. аз нямах Facebook профил. Но много исках да се чуе за това. Някак си успях да се изкача по тесните стълби на втория етаж до редакцията на местен ежедневник. Така на 18 декември излезе публикация във вестника.
На 02.01.2009 г. родих втория си син, 3600 г, 50 см. Отново исках да платя на лекар при раждането. Но в родилна зала беше лекарят, при който раждах първия път. Въпреки че междувременно сигурно са минали хиляди родилки, той ме позна и настояваше да не плащам на друг лекар, а да ме изражда той – безплатно. Наистина се постара. Въпреки че ми беше второ раждане, не мина така бързо и гладко. Бебето се роди посиняло и не изплака веднага. Сложиха го на кислородна палатка. Опитаха се да ми кажат нещо за проблеми, хич не ги отразих. Вече знаех за проблемите с анемия, носех си желязосъдържащ препарат. Чувствах се прекрасно!
На съседното легло обаче жената се съдираше да реве. Разбрах, че беше родила в първите минути на 2009 г. със секцио по спешност. Вместо да се радва, че нейното дете можеше да е бебе на годината за 2009 г. тя беше толкова нещастна. Новороденото беше в кувьоз, а на нея не ѝ позволяваха да го вижда. Не ѝ даваха достатъчно информация.
По някое време казаха, че бебето повръщало на фонтани всичките адаптирани млека и се съмнявали в рефлукс. Имало някакво увреждане и може би щяло да се наложи операция.
Аз ѝ разказвах за нашите премеждия с хидроцефалията, опитвах се да я успокоя. Казвах ѝ да не се впряга на лекарите, че сигурно грешат.
Тогава решиха да правят рентгенова снимка на бебето ѝ. Понеже акушерките не искали да се облъчват, трябваше тя да държи бебето. По него време родилния дом в Русе беше в стара сграда, доста далеч от болницата в града. Майката беше толкова изненадана. Бебето, което виждаше и беше в кувьоз, защото не можело да диша, се носеше от акушерка само в една пелена.
Като се качили в линейката, прозорецът бил отворен (беше януари), защото шофьорът пушел. Цялото това пътуване, чакане по коридори и снимки отнело към 2 часа, в които бебето си дишало нормално. Тогава на нея ѝ просветнало, че има нещо вярно в моите думи. Междувременно бяха дошли репортери да отразят раждането на това бебе, но не снимали, защото не ги пуснали в отделението. И то не спечели приза за бебе на годината. Но бях до майката, видях нейните сълзи. След години се засякохме на една детска площадка. Аз с моите 2 момчета. И тя с нейното – здраво и без никакви проблеми.
Не знам дали сте имали търпението да стигнете дотук. Но вие не предполагате какви привилегии имате днес. Имате смартфони. Имате Facebook профили. Можете да се допитате до други майки. Аз нямах това през 2005 г.
И въпреки всичко някъде
Поставят се тежки диагнози. Майки се изкарват прекалено бедни и неспособни да отглеждат собствените си деца.
За известен период от време аз се чувствах като майка на дете с тежки увреждания. Изцяло симпатизирах на крещящите майки. Да, наистина някои деца се изкарват тежко болни. Както се оказа в нашия случай. Но системата не само ги убива, но и отнема още в родилния дом.
Разбира се, аз не се поучих от грешките си. След като родих второто бебе, доброволно отидох на преглед в частния кабинет на онзи лекар, който ми направи аборта, защото го хвалят, че е много добър. Той между другото е оперирал толкова много жени за кисти на яйчниците. На мен пък ми каза, че светнали някакви клетки и имам рак на маточната шийка. Ако не взема мерки съм имала 3-4 години живот. В момента, в който каза да му дам 80 лв., за да ми вземе биопсия на мен ми светнаха други лампички и се изстрелях към друг град. Оказа се, че нищо ми няма. Но за малко да вляза във филма за отстраняване за конизация, отстраняване на матката, лъчетерапия и пр.
Години след това аз съм здрава. Децата ми са здрави. Не се занимавам с лекари, които фалшифицират подписа ми върху документи. Нито с такива, които ме третират като касичка с пари.
В крайна сметка се надявам написаното да помогне на някоя бъдеща или настояща майка. Не се срамувайте да споделите негативния си опит. Не се оставяйте на отчаянието.
П.П. За да не се отчайвате - тук имаме великолепен текст, посветен на акушерки и гинеколози, които са свършили отлично работата си.
Този текст, чиято авторка ще остане анонимна по нейно желание, е за всички жени, които - по една или друга причина, отказват да практикуват секс за една нощ и въпреки смазващата самота, продължават да вярват, че все някъде и някога ще намерят своя партньор - този, с който ще имат истински удевлетворителна сексуална и емоционална връзка.
***********************
Това е първият въпрос, който ми задава гинекологът, докато разглежда поставените на масата хормонални изследвания, които тъкмо съм донесла, за да видим дали всичко е наред.
А аз вече знам, че нещо не е съвсем наред, защото съм изчела почти всичко в нета и съм стигнала до някаква самодиагноза, която чаках да се потвърди. Тя обаче не включваше въпроса „правиш ли секс“?
Та въпросът продължаваше да си седи на тази маса, редом до листовете с изследванията. С лека усмивка казвам: „Ами не“. После се поправям на „В момента не“, мисля си, че с това темата ще приключи и ще продължим напред. Но не би.
„От колко време не си правила секс?“ продължи той с въпросите. Знаех отговора, но както когато бях малка и не ми беше удобно да кажа колко точно бонбона съм изяла, винаги намалявах цифрата от неудобство - и тук подходих така.
И отново с лека усмивка, правейки се, че това е нищо работа, отговорих „Ами една...не, по-скоро две години“, докато в главата ми цифрата превърташе на поне 4.
Ето в този момент на полуоткровения, докторът вдигна иначе съсредоточения си над листовете поглед и ме погледна така, сякаш току-що в стаята е влязла извънземна форма на живот, която се кани да сложи него на магарето, а не мен.
Той обича да се шегува, казвам си, това си е нещо като част от шоуто, опитай се да го отиграеш, въпреки че ти е леко неудобно да си признаеш, че не си правила секс от толкова дълго време.
След което последва разговор горе долу в този стил:
Той: Абе, на тази възраст какъв е този живот на монахиня дето го водиш?! Станала си бабичка на 29 години!
Аз: Ъм... Да, добре, схванах....
Той: Какво, принцът на бял кон ли чакаш?
Аз: Ами не точно, отказала съм се вече от принцовете. Ама това е дълга история.
Той: Добре, ти си знаеш, ама ..... Хм... Не е добре това.
Мълчание.
Той: Няма нищо лошо и в секса за една нощ. Ето, дори се налага с терапевтична цел!
След още няколко шеги и закачки се установи, че имам занижени нива на единия от хормоните. Нещо, което с времето може да резултира в доста неприятни ситуации, за които дори и не искам да се замислям. Назначи ми лечение за 3 месеца и ме пусна да си ходя по живо-по здраво, а излизайки от кабинета, сълзите просто рукнаха и по целия път от болницата до вкъщи плаках... от мъка.
Плаках не защото имах диагноза и трябваше да мина през курс на лечение, а плаках, защото ме болеше.
Не защото не съм правила секс от 4 години, а защото съм сама.
Защото от 4 години не съм имала гадже и защото малцината мъже, които срещнах през това време, се бяха оказали огромни разочарования.
Плаках затова, че нямам отговор на въпроса защо съм сама. Плаках, защото се чувствах наказана – не стига, че не ми вървеше в любовта, но и трябваше да плащам за това с цената на здравето си.
Плаках за собственото си нещастие, че да съм 29-годишно необвързано момиче е непростим срам.
Плаках и за това, че така и не се научих да правя секс за една нощ. Плаках и за най-близките ми приятелки, които също са сами от години и сякаш споделяме една карма – на несбъдналите се връзки.
А всички копнеем за онази любов, която всеки очаква – голямата и помитащата, в която ще се изгубиш и ще споделяш до края на дните си.
Но такава все не идва. Вместо това идва някой, който докато е с теб, излиза с още няколко. Или някой, който е с теб само за пробата. Или пък някой, който е с теб, защото го е страх да не остане сам. Или някой, който не смее да направи нещо голямо с теб. Или този, който вижда заплаха в теб, че ти си умна, красива, вече си успяла в кариерата си жена, а той все още не е постигнал това, което иска.
Или някой, който просто ти казва, че сега не е на твоята честота.
А ти в един момент просто се уморяваш от разочарования и оставяш нещата просто да се случат. По възможност - сами. Защото нали казват, че ти като най-малко очакваш и те нещата си стават.
Само че от 4 години те не си стават. И когато в такава ситуация те попитат „правиш ли секс?“, си не просто огорчен, ти си направо разбит от собствената си самота и неуспех да намериш не просто инструмент за правене на секс, а партньор в живота си.
Смазан си, защото някой се опитва да те накара да се чувстваш виновен за проблемите в личния ти живот, които и без това тежат над теб със страшна сила.
Смазан си, защото този някой не знае какво ти е коствало да преодолееш раздели, разочарования и емоционалната болка, която си изпитал през всички тези години.
Но да.... всичко се свежда до един въпрос:
Правите ли секс, скъпи момичета?
Д-р Александър Кръстанов, дм., е уролог в УМБАЛ “Александровска“. Днес е в Майко Мила!, за да продължим темата за мъжкото здраве, която подехме през ноември, водени от световната инициатива Movember.
По темата можете да прочетете текста на Петър Хераков Говори с него, както и интервюто с двамата български предприемачи – собствениците на Brave Creation и BradaBrat - Методий Иванов и Владимир Балканов, стартирали акцията Are you OK, bro? в подкрепа на мъжкото здраве.
Жени, споделете това интервю с мъжете около себе си и ги окуражете да си запишат час за преглед при уролог. Знаем, че мъжете са малко трудни, когато стане дума за лекари, затова нека лично прочетат думите на д-р Кръстанов - може да им подействат стимулиращо.
********************************
Д-р Кръстанов, бихте ли посочили основните рискови фактори за развитието на рака на простатата? Само възрастните мъже ли са застрашени?
Като рискови фактори за развитие на рак на простатата на първо място трябва да се отбележи възрастта. С нарастване на възрастта рискът от простатен карцином се увеличава. Наследствената предразположеност значително увеличава риска. Хората от азиатската раса страдат от рак на простатата с 2-2,5 пъти по-малко от тези от европеидната раса. Тютюнопушенето, радиацията и производствените лъчения също се определят като рискови фактори.
Що се отнася до втората част на въпроса, за съжаление, имаме значително подмладяване на тази болест. Това означава, че откриваме заболяването вече и при доста по-млади мъже. Мъжете на възраст между 45-50 години вече трябва да имат “едно наум” за простатната си жлеза и при първи симптоми да потърсят уролог.
Докато мъжете след 50 години задължително трябва да посещават уролог веднъж годишно.
Има ли статистика на заболелите от рак на простатата в България?
В България, както и във всички европейски страни, се води статистика за раковите заболявания. През последните две години ракът на простатата се превърна в най-често диагностицирания рак при мъжете. Близо 24% от всички новооткрити неоплазми при мъжете се дължат на карцинома на простатата.
Какви са причините, поради които мъжете не обичат да посещават лекар? Кои са основните предразсъдъци и страхове, които живеят в обществото ни?
Не само мъжете не обичат да посещават лекари. Но според мен все още посещението при уролог от мъжете се свързва с ректалното туширане. Има го и другият момент - хората не посещават лекар, за да не би “да им намери някоя болест“. Както всички би трябвало да знаят, профилактичните прегледи са задължителни и само с тях могат се “хванат“ в ранен стадий много от сериозните заболявания и лечението им да бъде по-успешно.
С цел да разсеем митовете около посещението при лекар, бихте ли описали как, де факто, протича един профилактичен преглед? Колко време отнема, какво включва, какви процедури и манипулации се правят. Боли ли?
Наистина е добре да се разясни на пациентите как протича един преглед при уролог. Малко да развенчаем мита, че още с влизането на пациента ще му бъде направено ректално туширане или други неприятни изследвания. В днешни дни почти всеки лекарски кабинет (не само на уролога) е оборудван с ехограф.
Ето как нормално протича еднин профилактичен преглед: започваме с подробно снемане на анамнеза (разпитване) на пациента, като преди това той може да е попълнил някой от въпросниците за симптомите на долните пикочни пътища. Следващата стъпка в прегледа е да се направи ехография на простатната жлеза и на бъбреците. Тук е мястото да спомена, че е удачно пациентите да идват на преглед при уролог с пълен пикочен мехур.
Следващата и една от задължителните стъпки е изследването на PSA. Това е така нареченият туморен маркер на простатата и се изследва чрез взимане на кръв. Както се вижда дотук, никъде не споменах ректалното туширане. То може да се извърши, когато лекарят види нещо съмнително при ехографията на простатната жлеза или при завишени стойности на PSA.
Не е тайна, че в българските семейства разговорът между бащи и синове, касаещ здравето и половата система, почти напълно отсъства. На каква възраст съветвате бащите да инициират разговор със синовете си за половия им живот и рисковете, свързани с него?
Днешната младеж съзрява по-рано или поне така им се иска. Не е тайна за никой, че сексуалният живот на децата вече започва в ранните тиинейджърски години (14-15 години).
Благодарение на свободния достъп на маладото поколение до интернет, те се информират самостоятелно за много неща, както и за секса. Според мен не бива да се допуска един сексуално активен тиинейджър да знае всичко за секса само от интернет.
Тук идва ролята на родителите да обяснят на децата си за начините на контрацепция, за начините за предпазване от полово-предавани болести, рисковете от нежелана бременност и др.
Категорично тази разговор трябва да се проведе преди началото на сексуалния им живот, тъй като първите стъпки в секса могат да оставят трайни и неприятни последици.
Преди няколко дни в Майко Мила! повдигнахме темата за мъжкото здраве – напълно непопулярна и необговорена в България. Стартирахме с текста на Петър Хераков „Говори с него“, следвайки глобалната инициатива Movember, тръгнала от Австралия и посветена на идеята да се говори много и открито за основните здравни проблеми, с които мъжете се сблъскват – рак на простата, рак на тестисите, депресия и самоубийство.
У нас въпросът за мъжкото здраве наистина не е особено известна кауза, но за създателите на брандовете Brave creation и Bradabrat - Методий Иванов и Владимир Балканов, идеята зад Movember се превърна в лична и социална иницатива.
Двамата предприемачи се обединиха и решиха да се обърнат към мъжете в България и да ги попитат „Are you OK, bro?“, превръщайки въпроса в мащабна кампания за по-силна и масова обща здравна профилактика сред мъжете.
И за да стимулират всеки, който има желание да участва, предлагат следното – да сподели визията на кампанията с хаштаг #areyouOK, защото няколко от споделилите ще получат награди от двата бранда.
Днес ще ви разкажем повече за двамата инициатори на кампанията – Методий и Владимир, в едно интервю за мъжките проблеми, тревоги, отговорностите към здравето и страха от това да идеш на лекар.
*********************************
Разкажете с две изречения нещо за себе си?
М: Последните няколко години се занимавам с развиване на брандове за дрехи с дизайни на български артисти, т.нар. „градска мода“.
В: На 34 години съм и се занимавам с производство на мъжка козметика и аксесоари за поддръжка на брада.
Как стигнахте до идеята за инициативата?
М: С Влади наскоро се заговорихме по темата, основно как никой от мъжете у нас не се интересува, особено младите. Покрай работата си ние сме в постоянен контакт с тях и виждаме как стоят нещата. Няма и много информация по темата. Постоянно плашат хората с какви ли не черни новини и измислени проблеми, а реалните опасности и възможни мерки за предпазване са някакси табу.
В: В това отношение сме доста по-изостанали от жените, които в последните десетилетия положиха много усилия и резултатите в обществото са налице – на практика всички, от 14-15 годишни момичета нагоре, са информирани по въпросите на женското здраве, ходят на профилактични прегледи за рак на гърдата, обсъждат свободно и редовно тези свои проблеми.
Самите вие отидохте на лекар да се прегледате, нали?
В: Разбира се! Наскоро посетих уролог за консултация и преглед на простата. Здрав съм и се радавам, че се прегледах!
М: Аз още не съм, но планирам да го направя.
Една от идеите на „Movember“ и „No shave November” е да се говори за наследствените болести и за това, че когато има такава болест в семейството, трябва да обръщаме повече внимание на себе си в тази посока. Вие имате ли в семействата си история на заболяване, което може да бъде унаследено и обръщате ли му внимание?
М: Точно от тази област - не, но от друга – да. Става дума за диабетната болест. Имам едно наум и си следя ежегодно кръвната захар.
В: Не, но на всеки 2 години си правя задължителните профилактични прегледи и медицински изследвания. При мен проблема беше свързан с липсата на физическа активност. Друг глобален проблем!
Защо мъжете толкова мразят да ходят на лекар? Страх ли е или от небрежност?
В: Според мен причините - освен страх и небрежност, са и липса на средства или време, както и недоволството към здравната ни система.
М: От една страна, всеки се мисли за безсмъртен и изобщо не ходи на лекар, само в наистина краен случай – това е част от културата ни, от манталитета. От друга страна, е съобразяването със средата – какво ще кажат аверите? В общия случай, ще се почнат някакви тъпи подигравки, подмятания, насмешка. И точно това отношение искаме да променим, защото реално проблемите могат да бъдат сериозни.
Вие сте здрави и двамата. Как според вас може да се мотивира човек, който е напълно здрав да участва във вашата кампания?
М: Всеки е здрав, докато не се разболее от нещо. В повечето случаи това е нещо нормално – отиваш на лекар, взимаш лекарства, оправяш се. Но понякога може да се окаже, че си закъснял, и това да ти се отрази крайно негативно, или направо фатално.
Адски е тъпо да си отидеш, само защото не си обърнал достатъчно внимание на здравето си, независимо по какви причини.
В: Да, особено когато от теб не се изисква кой знае какво усилие – да отидеш веднъж на година-две на преглед, за да провериш дали си ОК. Или ако си под 30, да накараш баща си да отиде да се прегледа, или дядо си. Това важи и за жените – накарайте мъжете до вас да го направят, нали ги обичате?
М: И като минимум да подкрепите кампанията, за да научат повече хора и профилактиката да стане нещо нормално. В крайна сметка, може да спасите нечий живот с едно споделяне – малък, но смислен жест, който нищо не ви струва.
Разбираме, че ще раздавате награди. Какви точно и как може да се участва?
В: Всеки от споделилите поста за кампанията с хаштаг #areyouOK ще участва в томбола за награди, която ще направим в края на месеца. Ще наградим 10 участника с козметични продукти от BRADABRAT - 4 вакси за мустаци, 2 масла за брада, 2 балсама за брада и 2 сапуна за брада и тяло.
М: Наградите на Brave creation ще бъдат 10 тишърта с посланието на кампанията – „Are you OK, bro?“ и една допълнителна награда – тишърт с някой от дизайните ни по избор.
Но най-голямата награда ще е да се окаже, че всички са здрави.
За повечето хора ноември е един от най-скучните месеци, но за създателите на брандовете Brave creation и Bradabrat ноември е по-особен, и може би най-важният в мъжкия календар. Методий Иванов и Владимир Балканов, създателите на двете марки, се запознават покрай съвместната си работа. И докато веднъж обсъждат темите от живота, им хрумва идеята да подкрепят една социална кауза, която няма особена популярност в България – темата за мъжкото здраве.
От няколко години насам мъжкото здраве си има месец, и той е точно ноември. Инициативата тръгва от Австралия, където Фондация „Movember“ застава зад идеята да се говори много и открито за основните здравни проблеми, с които мъжете се сблъскват – рак на простата, рак на тестисите, депресия и самоубийство.
Инициативата бележи успехи в целия свят и това не е учудващо. Да се говори за това, че и мъжете имат проблеми, и някои от тях ги връхлитат ужасяващо рано, вече не е срамно, а разумно и актуално.
Затова те двамата решават да се обърнат към мъжете в България и да ги попитат:
„Are you OK, bro?“
У нас общата профилактика на здравето все още е в незадоволително състояние, като истината е, че мъжете са тези, които най-трудно ходят на лекар. Доста трудно е да мотивираш мъж да отиде да се прегледа дори в случаите, в които рискът за здравето му е огромен.
Причините за това са много, но една от тях е мълчанието, което запазваме по темата "мъжко здраве", обвързвайки го с митовете, че мъжът винаги трябва да изглежда силен, потентен и несломим. Истината обаче е другаде. Хиляди мъже (и то млади, не само в напреднала възраст) губят животите си всяка година, защото пренебрегват ясните симптоми, като решават, че ще се справят за пореден път. Или остават сериозно увредени от тежка болест или операция.
Методий и Владимир решават да направят тази кампания, с която да ви информират, напомнят, сръчкат и направо да ви кажат да отидете да се прегледате.
Не е страшно, но може да се окаже животоспасяващо.
И тъй като мъжете в България не са само онези млади хора, които са им клиенти, кампанията е насочена към всеки, който има възможност да заведе баща си, чичо си или дядо си на преглед. Защото може да се окаже, че така ще му спаси живота, което е по-лесно, отколкото си мислиш!
А благодарение на платформата за мъжко здраве “Мисия Кураж” и тяхната интерактивна карта, вече е изключително лесно да намерите уролог близо до теб. Просто отидете на https://virtusquest.org/ и намери картата на тяхната начална страница.
Инициативата в подкрепа на мъжкото здраве е истински необходима. За да може синовете, братята и бащите ни да са здрави.
Да са ОК.
Are you OK, bro?
А по темата за мъжкото здраве и специалната кампания MOVEMBER днес пускаме и текста на вече познатия в Майко Мила! Петър Хераков. Този път разказът му е сериозeн и важен. Прочетете го, споделете го с близките си мъже и ги помолете да отидат при най-близкия уролог, за да се прегледат. За ваше и тяхно спокойствие.
**************************************
Повечето ми приятели ще кажат, че имам супер родители. Дори имам един приятел, който иска да бъде осиновен от тях. И сигурно са прави – вратите винаги са били отворени за моите и на сестра ми приятели. Винаги можеше да се правят купони, винаги можеше да се поиска помощ (дори имаше едно чекмедже с презервативи). Е, беше накрая на София, но за тийнейджърите от 90-те това нямаше значение.
От момента, в който баща ми донесе четка за зъби в седми клас – на първия ми купон с преспиване – аз започнах да го осъзнавам. Беше подготвен по своя си причина, макар че трябваше само да дойде да ме върне от Младост на 20-тина километра на запад.
Дървен шоп – съответно дървен философ, с баща ми е приятно да се общува. За футбол, музика, дори и за политика (понякога). А и е пълен с истории, които си заслужават слушането. Научил ме е на много – например как се лови и се чисти риба, как да направиш идеален друсан кебап, как се сменя бушон, крушка, как се пробива дупка и всякакви подобни битовизми.
Е, не ме научи как да шофирам, но това е, защото аз не искам.
Но не ме научи и на друго – как да говоря за трудните теми с него. Не знам защо – може би защото самият той ги избягва. Или може би защото не е научен. Например сексът. За тези толкова години съзнателен живот нямаме една разменена дума. Дори не знам дали той или майка ми ми остави на масата „Мъжът и жената интимно“ – Библията на сексуалното възпитание тогава.
Но сега, от върха на близо 40-те си години, съм наясно - трябва да наваксвам по отношение на разговорите. Не е лесно. Никак даже.
Началото беше в типичен балкански стил - уж-семейна-почивката ескалира до сериозен скандал между родителите ми. Решен, че няма вече да съм умирител, между репликите ми се промъкнаха, макар и трудно, няколко признания за това какво не харесвам в него и какво съм си обещал да правя различно от него.
Обвинения един вид.
На което той ми каза, че се грижи за себе си и даде като пример, че най-редовно си прави изследвания на кръвта, разни важни органи и прочие. И всички изследвания са в нормални граници. Продължих с това, че ми е писнало да чакам резултата от прегледа на коляното му, защото искам да знам дали ако тръгнем да изкачваме някоя планина, ще можем да слезем от нея.
Тогава ми каза, че има резултат от изследванията и му трябва операция, която няма намерение да си прави.
Преди два месеца ги блъснаха на светофар – някаква патица, която правила ляв завой на червено. Тях и автомобилът до тях. Ужасно смачкани ламарини, но можеше и да е много по-зле. Минала седмица си взеха ново возило. Баща ми ме помоли да отида с него. Беше притеснен. И аз бях притеснен – не беше шофирал от катастрофата.
Разказах му за това как след като си паднах на главата и гръбнакът ми се изправи като пирон, ме беше страх почти шест месеца да се кача при някого, който шофира с висока скорост. Как и сега има няколко кръстовища, от които настръхвам. И как ми се изправя и малкото коса, когато гледам как децата правят кълбета, защото в моя мозък това е картина, в която директно се чупя на две.
Засмя се. Не знам дали му стана по-лесно, но се отпусна.
Някакво начало е, нали?
В крайна сметка, наясно съм, че няма да се изправя срещу него, да питам дали още прави секс с майка ми. Нито да му кажа – „абе, вземи си направи още изследвания.“
Но той ще прочете текста и може да се вдъхнови. Както може да направи всеки. Целта на Movember не е просто да си пуснеш мустаци в стил Антъни Кийдис и да се снимаш преди, по време и след края на месеца, и да качиш гордо подносното си окосмение.
Нито как ритуално бръснеш първо едната, а после и другата половина (ебаси имам приятели, които си обезкосмяват задниците, ама не заливат света със снимки).
Целта на този месец, а и на всеки друг, е да обръщаш внимание. Дори, ако искаш, да говориш със себе си. Да се грижиш за себе си. И за тези, които обичаш.
Да обръщаш внимание на простатата си, на топките си, на кофти настроенията си.
Честно казано, всеки мъж, който си ръга пишката в подходящи дупки и не обръща внимание на ташаците си, знае, че ще боли. Затова и внимава. И при положение, че орехчетата, кайсийките или каквото там се мандахерца, ти осигуряват толкова забавни моменти, трябва да им го върнеш, нали?
П.С. Преди година и половина, когато се прибирахме от море заедно с децата, специално се отклонихме, за да видим болен роднина. Проклетият рак беше в напреднала фаза и тъй като едното дете беше сополиво, общувахме през два етажа разстояние. Той на балкона, ние - долу. Отиде си няколко месеца по-късно. Познавах го от 15 години. И не бях говорил достатъчно с него.
Лилия Петрова ни даде този чудесен текст и ние моментално се възползвахме от щедрия жест, за да го споделим и с вас!
Не мога да устоя да не ги опиша. Тези мъже и жени, чиито имена и ръце завинаги ще останат в паметта ми….
Ще започна с д-р С., която преди повече от 15 години представи, на моя беден до тогава от гинекологична гледна точка опит, вагиналния видеозон с думите – „Тичай да си купиш презерватив от аптеката, даже два”. Добре че беше жена, че не се притесних сериозно, а и в последствие размерът на съответния апарат окончателно ме развесели.
По-късно през годините, след като дойдох в столицата да си търся късмета, естествено, се наложи да си търся и нов гинеколог. Та тогава се случи и кратката ми среща с д-р М. Той противно на вече обръгналия ми на модерна вагинална апаратура организъм ме прегледа простичко и мануално и веднага установи, че имам сраствания, възпаления и накратко е необходимо незабавно и високоплатено лечение. И това без никакви изследвания. Провинциалното ми благоговение беше преборено от също толкова провинционалния ми скептицизъм – Я па тоя! - и така попаднах на д-р К. или както я наричах на женските партита – Баба Костенурка.
Баба Костенурка беше толкова сбръчкана и толкова бавна... точно като прякора си. За ходенето на преглед при нея отделях минимум два часа. След като положех дупе и крака на „магарето”, започвах да следя с интерес свещенодействията ѝ. Тя миеше ръце, сменяше си очилата, сядаше на табуретка току пред…нали се сещате кое…., насочваше пак натам специално поставения прожектор. И започваше…. Тук вече не виждах точно какво става, но се чуваше подрънкване на инструменти и от време на време - изсумтяване.
По време на един такъв преглед, след като внимателно беше ровила в мен около десетина минути, тя се показа иззад краката ми, махна очилата си и каза: „Вчера сте правила секс”. Твърдението ужасно ме смути. Не бях правила секс не просто вчера, а за огромно мое съжаление - през последните шест месеца (не всички са убедени, че това е драма - вижте тук). Нали се сещате – старото гадже звъни и драматизира, проект-новото нещо се дърпа и ти си седиш любовно нещастен и сексуално незадоволен в емоционалните кълчища. Казах ѝ го максимално деликатно, като за нейната възраст – „Ами не, не, всъщност не съм”. И диалогът продължи така:
„Ама моля ви се, не ме лъжете, правила сте!”
„Не, аз такова, извинявам се, ама не съм”
„Защо ме лъжете, нали ВИЖДАМ, че сте правила”!
Тук вече изумях! Бре, виждало се! Чак си помислих – абе, да не би аз нещо да не си спомням и да съм се поддала на упоритите набези на бившия? Не бях, но от неудобство да споря с по-възрастните смотолевих нещо, че да, да, ама нали... щото не било кой знае какво и то се забравя, нали….
След раздялата с нея, си викам - абе стига съм ги подбирала, ще отида в кварталната поликлиника, те там са си специалисти хората, я каква опашка има, значи са доволни пациентите.
Влязох при д-р И. (гинеколог), прегледахме се, предписахме си там стандартните таблетчици против гъбички. Тъкмо вече ще слизам и се сетих да я питам защо понякога точно след секс получавам свирепи болки в корема. И не само свирепи, но и упорити - дори след сериозно натъпкване с лекарства ме мъчат с часове. И тогава леко грубоватата докторка ме изгледа и каза: „ Знаеш ли защо те боли корема след секс? Ще ти кажа. Защото българските мъже са лоши е..чи!”. И докато се опитвах да смеля неочакваната диагноза, продължи: „И знаеш ли защо са такива? Защото майките им не са ги научили!”
Аз съвсем се притесних, сестрата наведе глава над регистрационната тетрадка и подозрително се разтресе. А докторката продължи: „Ми така де, кой, ако не майката, трябва да научи сина си, че трябва да се грижи за удоволствието на жената. И задължително, ама задължително да я докара до оргазъм. Ето ти мойто момиче, явно в тези случаи не си изпитала оргазъм, изнервила си се, получила си спазъм и схващане на всички органи – от матка до жлъчка - и си страдала. И защо? Заради българските майки!” .
Благодарих, излязох и веднага звъннах на бившия да го уведомя, че това дето все го твърдях за секса ни, вече е потвърдено от лекар.
Има и други образи (не само в литературния смисъл на думата), за които мога да пиша. Но ще завърша с гинеколог 1 и гинеколог 2, които не ме разсмяха, а разплакаха:
Докторът, при който отидох след безсънна нощ и по време на прегледа ми каза: „Вътре е, сърцето бие, Господ си знае работата!” и после ми даде първата снимка на сина ми – незабележима светла точка в малко по-голямо тъмно петно.
Докторката, която държеше ръката ми при внезапния край на втората ми бременност. И заедно с мен плака, когато след години ми показа дъщеря ми.
