Текстът на Кристина Колева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.

Общо взето, историята ми започва доста тривиално. Само дете съм, нямам брат или сестра и всички грижи са отивали за мен през годините. Отгледана съм главно от баба и дядо, който вече е на едно по-добро място. Моите родители, доста често работеха до късно, така че честта за моето възпитание се падаше на гореспоменатите вече лица. 

Летата и ваканциите бяха дълги, изморителни, пълни с много смях, веселие, пот на челото от игри и, разбира се, вкусна храна. И баба, и дядо са от онези хора, които, честно казано, не знам дали вече се раждат - целият им е живот е пълен само с работа, честен труд и много обич.

За жалост, дядо ми си замина внезапно и дълго време баба не беше на себе си. Дори и ние дълго време бяхме загубили допирна точка с нея. Нямаше за какво да си говорим, нямаше и какво да споделим. Аз живеех настрани, а тя беше потънала в скръбта си. Животът просто ни раздели…

До деня, в който аз не станах майка. Бях свидетелка на най-прекрасното възкръсване на една женица, загубила най-скъпото си, и прехвърлила любовта си към нещо друго. Моите деца.

Няма да пиша в тези редове колко щастливо дете съм била. Как съм запомнила миенето лято с маркуча, заради тежко черните ми крака; филиите със свинска мас и шарена сол, по които, само при мисълта за тях, ми капят лигите; всички запомнени шамари по дупето, задето не съм се прибрала навреме; заради люлката, която дядо ми поддържаше години наред на улицата, където живеехме, за да сме щастливи всички деца, които играехме там; заради първите ми пари, които ми трябваха да изпълня една мечта - да замина на бригада в Щатите и още куп други спомени, които пазя дълбоко в сърцето ми, и не искам да дам на никого. 

Ще пиша за моята баба и моите деца. Борис и София са едни от малкото късметлии, които са успели да се докоснат до силата на бабината обич, и то не коя обич, а тази на прабабата. Надали в този забързан и корав свят ще доживея да гледам правнуци. За мен това е почти невъзможно, така че може би никога няма да успея да разбера тази жена. Нейната всеотдайност, сила, непоклатимост, любов, грижи и топлина.

С ръка на сърцето трябва да кажа, че тя отгледа децата ми - с нейната ръка те бяха захранени и двамата проходиха с помощта ѝ. Няма празник, няма делник, в който тя да не е участвала. За такива отношения трудно се пише, те се чувстват. Те са такава голяма рядкост, че изглеждат почти нереални. 

Да отгледаш дете, после внуче, после правнучета. 

Та, моята баба е моят герой. И винаги ще бъде. Пожелавам на всички ей такъв пример да имат. Моята баба заслужава да бъде показана, говорена, сочена за пример. Дори и на своите 75, има повече сили от мен – и психически, и физически. А откъде ги черпи – това е загадка. Тя е моето чудо.

С любов и признателност към тебе, бабо! Искам още дълго години да участваш в животите ни. Защото си безценна. А Борис и София са най-големите късметлии на света, че те имат!