Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Какви са правата ни като бременни? По този въпрос в поредния епизод на „Майко мила, БЕБЕТО!“ ще чуете отговор от д-р Мария Шаркова, адвокат по медицинско право и управляващ съдружник в адвокатско дружество „Шаркова и партньори“.
Оказва се, че и бременната е човек, и тя права има, а по време на раждане даже е вменяема, представяте ли си?! От професионалния си опит Шаркова обобщава, че например вербалното насилие по време на раждане в България се приема за нещо нормално, а не е.
В епизода уточняваме кога трябва да кажем на работодателя за бременността си. Има ли разлика, ако жената провежда инвитро процедури и кога е добре да се консултираме с юрист, преди да подписваме документи?
Какво се случва в болницата и какви са правата на жената там? А когато се роди бебето, чие е – на болницата, щом е на нейна територия, или си е на родителите? Адвокат Шаркова разказва за куриозни случаи от практиката си.
Говорим си и за присъствието на партньора по време на раждане и защо това в някои болници е платена „медицинска“ услуга. Мария Шаркова говори за най-честите нарушения и към кого да се обърнем и къде да сигнализираме, ако правата ни са потъпкани.
Гледайте епизода:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Бременната жена и тя е човек (даже минимум двама), и тя права има. Знае ли обаче какви са? Някои от жените преглъщат отношение от работодатели или в болницата, за което дори не са напълно убедени дали е подходящо. Други подписват подадени в почти последния момент документи, а трети са в облаците и не обръщат внимание на нищо. Дали сте от тези, или сте четвърти и пети, все така е добре да сте наясно на какво отношение, информиране и услуги имате право.
и как да ги отстояваме уверено – това са част от темите в онлайн обучението „Силата да знаеш“, организирано от Фондация WomanUp. Събитието ще се проведе от 17:00 до 19:00 ч. на 16 април и за него е необходима предварителна регистрация.
Обучението е безплатно, но местата са ограничени, затова, ако искате да се информираните за важните неща в живота на бременната и нейните права – регистрирайте се до 14 април.
Всички участници ще имат възможност да дискутират теми като:
Бременните участнички ще могат да споделят своя опит и преживявания до момента. „Нашата цел е след срещата да се чувстваш по-информирана, по-уверена и по-подготвена да участваш активно в решенията, свързани с бременността и раждането ти, заедно с медицинските специалисти“, казват организаторите.
Темата с правата на бременните и току-що родилите жени предстои да коментираме и във видео поредицата ни „Майко Мила, БЕБЕТО!“. Абонирайте се за канала ни в YouTube, за да ви излизат видеата ни.
Още не сме свършили, скрол надолу
*Обучението е част от проекта „Нови политики за бъдещи майки“, който се реализира с финансовата подкрепа на Българския фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на авторите и не отразяват непременно тези на БФЖ, ЕС, Генералната дирекция „Правосъдие и потребители“ на Европейската комисия или на ЕК. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕК и нейните структури могат да бъдат държани отговорни за тях.
По принцип имаме права като клиенти, но понякога те звучат толкова сложни и толкова невероятни за изпълнение, че да бъдат приложени реално е близко до абсурда. Търговецът трябва се съобрази, но в същото време има вратички, чрез които да ни подхлъзне. Онези, които избират бързата печалба, вероятно ще се възползват от слабостите на правилата. Другите обаче, за които добрата обратна връзка от клиента е ключова за дългосрочен бизнес, ще вземат предвид оплакванията ви.
Потърсихме Богомил Николов, изпълнителен директор на Българската национална асоциация Активни потребители, за да го попитаме на какво имаме право.
Попадна ни един конкретен казус, който даваме за пример. Става дума за пералня, купена от онлайн магазин, която при първото използване започва да издава шум, има пушек и миризма на изгоряло. При опит за връщане на стоката в 14-дневен срок се оказва, че връщането е възможно само при неразопаковани и неизползвани стоки. Другият вариант е гаранционен сервиз, но техник може да бъде изпратен след 20 дни.
За разлика от покупките от физическия магазин, при онлайн покупките има една съществена разлика в правата. Законът ни дава право да върнем стока, закупена онлайн, до 14 дни от покупката, без да дължим обяснение или да посочваме причина.
„За съжаление, въпреки че е факт от доста години вече, масово не се знае от хората и не се разбира. Лошото е, че и много от търговците не са добре запознати с тези права, които за тях се явяват задължения. И оттам в практиката възникват множество ситуации и спорове, основани на незнание. Тук не говоря за умишлено неспазване на правата. Тук говоря само за хипотезата незнание“, обяснява Богомил Николов.
Той отбеляза три важни правила:
„В случай че откаже, общо взето започва разправия. А въобще не става лесно. Ние помагаме в такива случаи. Хората могат да се обръщат към нас. С уговорката, че не заместваме потребителя. В някои случаи успяваме да убедим търговците, в други – не. В трети се стига до дело, особено когато е по-голяма стойността. Извън столицата делата се гледат много бързо. И се решават – имали много такива случаи. В София е малко по-различно. По някаква причина Районният съд в София е задръстен и там всичко става много бавно. Но извън София силно препоръчвам. В такива случаи хората по-добре да се стегнат и да заведат едно бързо дело. Има и адвокати за тази работа. Не е толкова сложно обаче да си защитят интереса, защото иначе загубата може да е по-голяма. Това е начинът“, съветва експертът.
Ако сме пазарували онлайн от друга страна в Европа, Николов препоръчва да се обърнем към Европейския потребителски център и да подадем жалба.
Още не сме свършили, скрол надолу
С храните и козметиката връщането ма онлайн покупка е по-сложно. Ако например кремът за лице е отворен и тогава установите нередност, няма как да го върнете от хигиенна гледна точка. Ако обаче си поръчате сирене и то е развалено или с изтекъл срок на годност, имате право на рекламация. В сайта на Комисията за защита на потребителите са изредени случаите, в които правото на отказ не може да бъде приложено:
Богомил Николов обобщава, че случаите на недобросъвестна търговска практика не намаляват: „Търговците не разбират, че ако продадеш 100 чифта обувки, е напълно нормално някои от тях да бъдат върнати. Не може всяка една сделка да е 100% успешна. Както колата ти не върви 100 хиляди километра безотказно. Чупи се от време на време.“
Човек, който постоянно се отнася зле с всички свои клиенти, рано или късно спира да има клиенти. Важи и обратното. И това се случва заради невидимата сила на възможността хората да споделят.
Срещали сме ви и преди с Мая Донева – изключителна жена, майка на три деца и супер професионалист. Последното я отвежда до много висока позиция в една от най-желаните организации в Европа. Когато приема предложението за работа, Мая и семейството ѝ все още живеят в България. Преместват се всички вкупом в Брюксел, където Мая стартира на новата позиция.
Почти веднага ѝ става ясно, че нещо в отношението на работодателите ѝ към нея не е наред. Скоро съмненията ѝ се потвърждават.
Историята на Мая, която ще прочетете по-долу, е изключително важна, защото разказва от първа ръка как намираш сили да защитиш себе си и правата си дори когато системата, отношението и срамът от случващото са те тласнали до ръба.
Толкова време ли мина? Бях няколко години в „Карин дом“, жонглирайки между последствията от пандемията, разрастването на екипа и изграждането на новия терапевтичен център, който отвори през 2022-ра.
Малко преди да открием центъра, заминах за Брюксел като генерален секретар на една от най-големите европейски мрежи – EASPD. Това е организацията, която представлява над 21 хиляди социални услуги за хора с увреждания от цяла Европа. Всъщност интересното е, че получих покана да кандидатствам за позицията там заради работата си в „Карин дом“ и за мен беше голяма чест да представлявам България на тази висока позиция.
Политическият „ЕС балон“ в Брюксел е много динамична и интересна среда, но няма много хора от Източна Европа на ръководни позиции. Това според мен се отрази и на част от моите професионални преживявания в Белгия.
В последната година и половина съм се фокусирала най-вече върху здравето си и върху едно интересно съдебно дело, което стана емблематично за много жени и много източноевропейци. В момента съм сътрудник към Европейското женско лоби и подкрепям няколко други организации като обучител и консултант.
Искам да започна с една уговорка, даже с няколко. Никога не съм вярвала, че някой третира българите като втора категория хора. Не вярвам в мита за „лошия Брюксел“ и винаги съм твърдяла, че разликата в заплащането между мъже и жени съществува само на база умения.
Може би затова е толкова иронично всичко, което ми се случи – да ми даде урок за няколко неща едновременно.
Няколко месеца след като започнах работа, случайно открих, че за същата ръководна позиция колегата преди мен е получавал доста по-висока заплата. Естествено не ми стана приятно. По същото време правехме вътрешни реформи в организацията и при мен попадна едно изследване на пазара на труда в същия сектор, и ситуацията изглеждаше идентично. Годишната разлика в заплащането беше драстична – почти 30% по-малко за мен спрямо предишния колега и спрямо средното за пазара.
Излязох от първоначалния ступор и помолих за среща, за да разбера дали има нещо, което не знам, или нещо, което не мога и е довело до по-ниското ми заплащане. Напълно съм наясно, че винаги може да има разлика в заплатите на двама души в една организация заради образованието, уменията и опита им. Но на една и съща позиция, в една и съща организация, и то на най-висока ръководна позиция, където буквално отговаряш за милиони евро и за десетки международни партньорства, разлика от 30%, е меко казано странна.
Поисканият от мен разговор се състоя и отначало ми казаха, че това разминаване е грешка. И аз исках да повярвам. Но тази грешка нито беше обяснена, нито поправена... Продължих да питам и да повдигам въпроса, което доведе до голямо напрежение.
Имаше една среща, която продължавам да преживявам в главата си.
Беше дълъг ден, минахме през много теми и вече приключвахме дискусиите. В края на деня отново попитах кога ще намерим време да говорим за заплатата ми и един от мъжете в стаята ме погледна право в очите, и просто каза: „Повдигаш това отново и отново – разочароваща си, много разочароваща“.
Излязох от стаята и плаках известно време в тоалетната на офиса. Когато се успокоих, вече бях наясно, че тази ситуацията със заплатата ми не е грешка и че оттук нататък целта ми в тази организация е да създам ново разбиране за разочарование. Малко след това ми коригираха заплатата, няколко месеца по-късно пак – и двата пъти без годишни оценки или някакви процедури.
И после ме уволниха.
Денят на уволнението също беше доста по „европейски“. Сутринта имахме среща, на която представих годишния си отчет и хората в залата ми ръкопляскаха заради цялостната ми грижа към екипа и заради факта, че бях привлякла рекордно за 30-годишната история на организацията финансиране. След ръкопляскането и прегръдките ме помолиха да изляза от залата и после няколко души и адвокат ми казаха, че съм уволнена и трябва да напусна незабавно сградата, да си предам ключа и т.н.
Беше отвратително, унизително и много объркващо.
Попитах защо съм уволнена и ми подадоха документи с репликата: „Виж тук, подпиши, тук пише всичко“.
Разбира се, отказах да подпиша и се прибрах вкъщи. „Вкъщи“ всъщност, където бяха трите ми деца и мъжът ми, с които се преместихме заради тази работа.
Колегите ми бяха чудесни – млади хора от всички краища на Европа, мотивирани, но без управленски опит и разбиране за организационни процеси. За съжаление, имаше много организационни червени флагове, но ги видях късно. Например най-добрият приятел на предишния директор имаше доста по-добри работни условия от останалите хора на същото ниво и никой нямаше обяснение за това.
Т.нар relocation пакет (допълнителен финансов стимул за хора, приемащи работа в друго населено място и установяващи се там, напускайки предишния град или държава, бел. ред.), за който имах споразумение, така и не ми беше изплатен въпреки многобройните напомняния.
Извън тези първоначални червени флагове имаше и такива, които откривах „в развитие“ – например имаше експерт, който съдеше организацията за неизплатени хонорари. За мен това беше доста странно, но бях посъветвана просто да го игнорирам, докато му омръзне да се занимава с нас. Това, което най-вече ме изненада, беше, че нямаше елементарни вътрешни политики спрямо екипа – липсваха HR процедури, а организацията беше голяма и с добър публичен имидж.
За мен всички тези неща станаха видими едва когато влязох вътре и се заех да ги оправям. Отне почти година, но всъщност оставих след себе си ясна политика за определяне на заплати, стратегия за кариерно развитие и т.н. Не искам да отегчавам читателите, но всеки, който се интересува от мениджмънт, знае за колко труд става дума. Хубавото е, че това допринесе и много за екипната динамика и доверието в екипа.
Не споделих, защото когато си „най-отгоре“ в оперативната част, споделяйки такова нещо, излагаш и себе си, и организацията си. А аз до последно исках да вярвам, че това е грешка и е въпрос на време да се коригира. Споделих със съпруга ми и в един по-късен момент се консултирах с адвокат.
Вижте, в такава ситуацията има огромна доза срам – не искаш да споделяш, нито с приятели, нито с никого. А и как да обясня на екипа си какво означава да изнасяш речи за равенство, хора с увреждания и уважение, докато аз самата съм в позиция на тотално неуважение всекидневно и съм в най-неравностойното положение, в което някога съм била въобще.
Изпитвах срам, защото заплатата е оценка и тази оценка за мен беше унизителна. Заплатата обикновено оценява какво знаеш и можеш, а моята заплата оценяваше коя съм и откъде съм. Усещането за този срам дълго време ме задушаваше и някъде по пътя осъзнах, че срамът не е мой, и спрях да го нося.
За съжаление, това не стана бързо и в процеса на самообвинения, срам и проста обикновена тъга всъщност цялото ми тяло се разболя – от автоимунни състояния, хормонални проблеми, проблеми със зъбите, анемия до срината имунна система. Всичко, което бях таяла в себе си по времето, в което работих там във всекидневно унижение, и стресът от старта на делото – всичко просто се събра в едно общо състояние на умора и болка.
Заведох дело за неправомерно уволнение, дискриминация на база пол и произход, иск за заплатите и иск за репутационни и морални щети. Предоставили сме стотици страници документи на съда в Брюксел и очакваме решение в края на март догодина (2025 г., бел.ред.).
Защото това, което ми се случи, е абсурдно. Почти година се възстановявах от всичко и вече стигнах до момент, в който имам силата да говоря публично за това. С пълното съзнание, че е трудно, срамно и некомфортно.
Защото много жени в същата позиция не могат да си позволяват да заведат дело. И нямам предвид, че им липсва кураж, сила или желание за справедливост. Много хора в моята ситуация не могат да си позволят да заведат дело, защото нямат финансите, след като са били експлоатирани и не са получавали нормална заплата месеци или години наред.
Платформата bedissapointing.eu е моето несъгласие и моят начин да променя настоящето. Кандидатствах за финансиране към „Български фонд за жените“ и те ме подкрепиха, за да разкажа за моя случай и така да повдигнем булото над тази тема.
Кампанията се състои от няколко елемента – петиция към Европейската комисия, която всеки може да подпише (тук), кампания за събиране на средства за обезпечаване на разходите по съдебното дело (тук) и възможност за споделяне на истории (тук).
За по-малко от седмица от началото на кампанията с мен през платформата са се свързали вече 50 жени и мъже, които са споделили лични истории на трудова дискриминация, с която са се сблъсквали в Германия, Белгия, Франция и България.
Живеем в свят, в който работата заема централно място в живота ни. И работници, и работодатели си дължат коректност. Аз съм работила само на хубави места допреди горчивия ми опит, за който вече споменах. Никога не съм разбирала как така някой съди работодателя си, но ето че разбрах.
Преди всичко бих посъветвала хората да са наясно със законодателството, където и да се намират. Откакто пуснах кампанията, имам много добри отзиви, но и сурова критика от типа: „Защо си подписала договора, вече си се съгласила на тази заплата – ти си си виновна“ – това не е реален законов аргумент; или „Какво си ровила да търсиш заплатата на предишните хора, не ти е работа“ – между другото, намерих я, докато правих справка за предишна година и беше абсолютно случайно.
В ЕС има доста сериозно законодателство и в интерес на всички е да го познаваме. Разбира се, да се членува в синдикални организации в Белгия е част от културата, и мисля, че това трябва да бъде така и при нас.
Иска ми се от моята история да си вземат поука и работници, и работодатели. Най-големият урок обаче искам да бъде за всички източноевропейци, които по някаква причина все още биват наемани като втора ръка хора – от производството и земеделието до ръководните позиции в ЕС – отстоявайте себе си и не се съгласявате с тези квалификации. България е равностоен член на ЕС. Всички ние като граждани имаме същите права като всички останали и не трябва да отстъпваме от тях и на милиметър.
Говорили сме за раздялата много пъти досега, както и за различните причини, които водят до нея. Когато сме родители, раздялата е още по-трудна, защото не е само наш проблем. Налага се да запазим крехкия баланс на отношенията с бившия ни партньор, който обаче никога не може да е бивш родител на детето или децата ни, защото бивши родители няма. Дори и да са най-лошите родители на света.
Често се случва обаче децата да стават разменна монета и основна жертва в раздялата между двама души. Това не само че не помага на никого, но и вреди безкрайно много на детето, превръщайки го в неуверен и травмиран възрастен.
Тази вечер в Майко Мила историята си споделя една жена, която пожела да остане анонимна, за да не навлече повече проблеми на мъжа си. Той и без друго има достатъчно, защото не може да се вижда пълноценно с детето от първия си брак, въпреки огромното му желание.
Днес отваряме вратите за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Ако имате какво да кажете по темата, пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Ето я и днешната история.
Преди 3 години се запознах с човек, с когото се чувствах толкова спокойна, беше ми уютно, топло и забавно с него, че някак неусетно се влюбих. Още на първата среща той ми каза, че има дете, но е разделен с майка му от повече от година. Казах си – какво пък – има много такива случаи.
Запознах се с детето и отношенията ни винаги са били искрени и топли. Начинът, по който този човек се грижи за сина си, беше причината да поискам да имам и аз дете с него – готвят заедно, играят си, приспива го, разхожда го, учи го на любов към животните. Казах си – искам детето ми да си има такъв баща.
Живеехме всички в един град. Дори нашата квартира я търсихме с идеята да сме близо до детето.
Отношенията на мъжа ми с бившата му жена никога не са били добри, но преди две години тя изцяло прекъсна комуникацията. Успя да измисли някакъв сценарий и повдигна дело за домашно насилие, което впоследствие ние спечелихме.
Но благодарение на това дело срещу мъжа ми имаше издадена заповед за незабавна защита – или да поясня за хората, които не са се сблъсксвали с този термин (блазе ви) – ограничителна заповед. Тоест, в продължение на година и половина, докато течеше делото (умишлено бавено от тяхна страна), той нямаше право да вижда сина си.
Това за него беше адът! А аз трябваше всеки ден да гледам как човекът, когото обичам, страда неимоверно. През този период моята мечта за наше общо дете се сбъдна, но наред с радостта, бях съкрушена, че брат му няма да може да го види и че дори не знае, че имаме още един член на семейството.
През цялото това време мъжът ми молеше поне за разговор по телефона или видео връзка – всякакъв контакт му беше отказван и дори нямаше отговор на съобщенията.
В крайна сметка светлината в тунела беше спечелването на делото и отпадането на нелепата ограничителна заповед. Може би ще си помислите – ето, супер, глътка въздух от кошмара. Но щастието беше кратко, понеже майката обяви, че се мести в друг град – на 500 км от нас.
Въпреки всички трудности успяхме да се организираме и да пътуваме всички заедно дотам, за да може най-после да го видим, а и да се запознае с Малкия Бебе Бос (както после той наричаше брат си). Преходът към свикване с нас беше труден и изискваше усилия от наша страна, но резултатът не закъсня – детето се отпусна, припомни си общи случки с баща си и най-важното за мен – обикна брат си! Докато бяхме заедно, се грижеше за него и го пазеше, играеха, с баща му го къпеха, той го хранеше.
Всички за малко си отдъхнахме и нещата изглеждаха нормално. Колкото може да е нормално да трябва да пътуваш едни има-няма 500 км, за да видиш детето си в определените от споразумението след развода два уикенда в месеца. Разбира се, заедно с работата си и грижите за настоящото си семейство.
Но мъжът ми го прави – загърбва негативите, лашка се с влака по 20 часа на месец минимум и ходи да вижда сина си. Само че вижда го само понякога – тоест, когато успее да се домогне до него през преградата от баба, дядо и майка, които не го допускат. Които му поставят клопки, за да могат да скалъпят още някой хубав сценарий за дело. Които настройват детето и то плаче и крещи всеки път, че не иска да ходи с баща си, а 10 минути по-късно в колата вече е спокоен и готов за игри и закачки.
Забелязали сме, че тези хора имат хоби да пускат жалби с откровени лъжи в полиция, социални и където се сетят. Просто ей така – явно наистина ги забавлява. А освен тях, се оказва, че има още една непробиваема стена и тя се нарича – институции, свързани с детското добруване (уж).
Оказва се, че нито на съда, нито на прокуратурата, нито на полицията, нито на социалната служба с гръмкото име „Закрила на детето“ им е важно децата да са добре и да не са тормозени. И единственото, което успяха да посъветват мъжа ми, беше, че бащите в тези многобройни в тяхната практика случаи или полудявали, или се отказвали.
Явно няма друга опция според тях. Ние засега клоним повече към първото, но е важно да се съхраним. Нали и друго едно малко същество разчита на нас.
Коледното чудо синът ми да се види с батко си, за съжаление, не се осъществи. Майка, баба и дядо полицай отново изградиха стена и с помощта на близки до тях служители на реда нарушиха грубо споразумението на съда и не допуснаха бащата на детето да го види и успокои, за да прекараме втората половина от коледната ваканция заедно.
Има още много неща да се разкажат в тази история, но причината да я напиша е, че децата не заслужават да изживяват такива неща. Има деца, чиито бащи не ги поглеждат и те страдат и развиват травми от това. По никакъв начин не мога да си обясня защо една майка ще иска детето ѝ да страда така. Сигурна съм, че има и тя някаква гледна точка и много искам да я разбера, но няма как, защото тя не говори с нас.
Много ми се иска да имаше някакъв работещ механизъм, по който тези деца да са по-малко изложени на риск от родителско отчуждение и повече да може да се повлияе върху нарушаването на правата им – в случая ограничаването на контактите с баща му и брат му.
И понеже темата за домашното насилие е доста свързана, искам да спомена и нея. Законът за домашното насилие може и да работи – не мога да обхвана всички случаи, но моят опит показва, че не успява да предпази истинските жертви на насилие и за жалост имаме и случаи с фатален край.
В същото време обаче, е чудесен инструмент в ръцете на адвокатите на някои родители (умишлено не казвам само майки, защото знам, че има и много такива бащи). Ясно е, че говоря от името на потърпевш, но честно казано, аз лично с по-неработещ закон не съм се срещала.
А мисълта, че това си е проблем на семейството, се изпарява в мига, в който лично се сблъскаме с пораснало дете с някаква толкова сериозна травма от детството – тогава изведнъж става и нечий друг проблем. Понеже ние сме общество, никой не живее в капсула и трябва да работим заедно.
И в това общество най-важни всъщност са децата. А за мен важна е и личната изгода – искам синът ми да познава брат си! Знам, че сигурно звучи твърде смело, но аз за това си мечтая.
Предстои за 13-и път да бъде връчена една от най-вдъхновяващи награди, които може да получи всеки, грижещ се и мислещ за опазването на човешките права и природата.
Това е призът Човек на годината и, както всеки път, организаторите от Български хелзинкски комитет започват кампанията си по набиране на вашите хора на годината.
Преди броени дни се отвори платформата за номинации, където можем да пуснем името на човека или организацията, които смятаме за достойна за приза.
Критериите са разяснени подробно на сайта на наградите, но е много важно да се има предвид, че се номинират хора и организации заради конкретна правозащитна дейност, която е в защита на правата на човека, правата на животните или опазване на природата.
И още нещо: тези постъпки или практики трябва да са извършени в периода от ноември 2019 г. до октомври 2020 г.
Срокът за подаване на номинациите е до 15 ноември.
След това жури, в чийто състав влизат адвокат Александър Кашъмов от “Програма за достъп до информация”, Красимира Величкова от Български дарителски форум, Явор Гечев от фондация “Четири лапи”, отличените с голямата награда миналата
година журналистки Генка Шикерова, Полина Паунова и Силвия Великова, както и други правозащитници, журналисти и общественици, ще изберат носителя на приза.
Ще бъдат раздадени още няколко специални награди за журналистическа работа и активизъм.
Наградата няма парично изражение, а е по-скоро с цел да бъдат вдъхновени и мотивирани все повече активисти, доброволци, правозащитници и организации да работят в полза на защита на човешките права и опазването на природата.
Номинирайте, защото е важно хората, които се борят за подобряване на средата, в която живеем, да получат признание за това.
Илюстрации: Весела Кучева
Най-ужасното нещо на света е детето ти да е болно или да се нарани сериозно. Нищо друго няма значение, докато то не оздравее. А за да се случи това по най-бързия и добър за него начин, трябва да знаем към кого да се обърнем, за да получим адекватно лечение.
Адвокат Мария Шаркова многократно ни е съветвала за правата ни като пациенти: в Наръчник на (п)объркания пациент: Как да получа информация? ни обясни какви са правата ни, когато искаме да получим информация за здравето си или за това на близките ни; в 9 грешки, които правим в болницата пък ни разказа какво пропускаме като пациенти по време на болничния си престой; а в текста си Излез оттук! потвърди, че родителят има право да присъства и да участва в лечението на детето си и да не го оставя само, каквито вътрешни правила има в много болници за различни процедури.
Днес адвокат Шаркова ни разказва какъв е пътят ни като родители с болно дете на ръце през клиничните (и не само) пътеки на здравеопазването ни.
Мария Шаркова е управляващ съдружник на „Шаркова и партньори“. Работи като адвокат основно в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения, обществено здраве, анализ и приложение на здравното законодателство, процесуално представителство. Нейни публикации по различни медицинско-правни теми може да следите и в професионалния ѝ блог mariasharkova.com
Някъде четох, че има дума за човек, загубил партньор (вдовец) и за дете, загубило родител (сирак), но няма дума за родител, изгубил дете – защото това е толкова жестоко, немислимо и противоестествено, че дори не може да се изговори.
Предстои да научим повече за последователността на събитията, довели до смъртта на 3-годишното дете в столична болница. Ще се въздържа от всякакви преждевременни изводи, защото един адвокат не бива да си измисля факти или да предполага.
Всички ние дължим уважение към родителите – не можем да очакваме от тях да бъдат рационални, смирени и разбиращи. Никой не е засегнат повече от тази тежка трагедия.
Всички обаче трябва да настояваме за яснота. Да можеш да предотвратиш предотвратимото и да не си го направил, е по-тежко от неизбежността. Детското здравеопазване като приоритет не бива да е клише или само част от някой стратегически документ, а реална цел, която се измерва с резултати.
Следя отблизо събитията от последните дни и осъзнавам, че мога да допринеса само по един начин в този момент. Да ви представя каква е законодателната рамка, която определя пътя на пациента. За да служи на всеки родител като компас по безбройните кръстовища на сложната ни здравна система.
Кога да потърся общопрактикуващия лекар (ОПЛ)?
При избор на личен лекар за вашето дете (понякога такъв избор е силно ограничен в някои населени места) се осведомете за неговия професионален опит с деца, квалификация и пациентска листа. Имайте предвид, че по-големият брой пациенти може да е знак за това, че е предпочитан лекар от много хора, следователно способен, но от друга страна, това със сигурност означава повече чакане, по-труден достъп и по-голяма натовареност. В тази връзка се интересувайте дали е включен втори лекар в практиката на ОПЛ, колко на брой са медицинските сестри, с които работи, и дали е възможно предварително запазване на час, домашни посещения, електронна връзка и т.н.
ОПЛ е длъжен да оказва медицинска помощ непрекъснато, но на практика това обективно не е осъществимо. Ето защо законът е предоставил възможност на всеки лекар да прецени как ще изпълнява това свое задължение – той може да осигури лекар на разположение по график или да сключи договор със спешен кабинет. Непременно попитайте как се осигурява тази 24-часова медицинска помощ и си запишете необходимите контакти.
Обръщайте се към своя ОПЛ винаги, когато има необходимост, включително и при спешни състояния, защото той най-добре би могъл да прецени какви са следващите стъпки. Има няколко възможности:
Посещения в лечебни заведения:
Имайте предвид, че някои лечебни заведения не разполагат със спешни отделения или спешните им отделения имат различен профил (например не разполагат с педиатри, детски хирурзи, детски реаниматори и т.н). Ако попаднете в такова лечебно заведение и детето ви се намира в спешно състояние, лекарите са длъжни да окажат спешна медицинска помощ. При първа възможност обаче ще трябва да ви транспортират до лечебно заведение, което е компетентно да окаже специфичната медицинска помощ, от която се нуждае вашето дете. Задължително следва да бъдете информирани за риска от транспорта и начина, по който следва да бъде транспортиран пациентът.
Важно: при преместване на пациент от едно лечебно заведение в друго винаги се предоставя медицинската документация, за да бъде информирано приемащото лечебно заведение за състоянието на пациента. Освен това изпращащото лечебно заведение трябва да уговори приема и, ако е необходимо, да се консултира с републикански консултант (при комплицирани случаи).
При посещение в лечебно заведение задължително извършвайте регистрация на обозначеното за това място. Така може да се докаже в колко часа сте пристигнали, кога сте приети и кога сте напуснали мястото. Обикновено това се прави на регистратурата, като спешните отделения са длъжни да провеждат триаж на пациентите, т.е да определят поредността на прегледите според тежестта на състоянието на пациента.
При осъществен преглед винаги изисквайте издаването на документ, който да удостоверява това обстоятелство. Най-често това е лист за амбулаторен преглед или лист за преглед на пациент в спешно отделение. Обстоятелството, че прегледът е осъществен срещу заплащане, не е основание да не се издаде документ, който удостоверява каква медицинска помощ ви е оказана.
Ако ви откажат прием в болница, настоявайте това да бъде документирано. Изисквайте да се впишат и дадените препоръки, насоки и изписаните лекарства. Пазете издадените рецепти и други документи, които са ви предадени във връзка с прегледа.
При няколко посещения в различни лечебни заведения, винаги уведомявайте лекарите за тези обстоятелства и представяйте издадените ви от другата болница документи. За съжаление, липсата на електронно здравеопазване в страната все още налага пациентът да обикаля с наръч документи, без да е възможно лекарите сами да се осведомяват за проведеното предходно лечение.
Ако ползвате Център за спешна медицинска помощ (ЦСМП):
Понякога състоянието на детето ви може да е причина да потърсите спешна помощ на тел. 112. В тези случаи е важно да обясните ясно на служителя, с когото разговаряте, състоянието на детето си. Тъй като вероятността да формирате смислени изречения при драматична и спешна ситуация е сведена до минимум, ви препоръчвам да ползвате формулата за комуникация, въведена в американските болници по примера на военноморските сили. SBAR (situation – какво е състоянието, background – какво се е случило преди това, assessment – какво конкретно ви притеснява, recommendation – от какво се нуждаете.
Например: детето ми не може да диша (situation), като това състояние продължава от 5 минути, преди това играеше спокойно на пода (background), мисля, че е погълнало чуждо тяло (assessment) и е необходимо да изпратите линейка (recommendation).
Ако ви е трудно да формулирате някои от симптомите, помолете да ви задават уточняващи въпроси.
При посещение на ЦСМП и решение за транспортиране в болница, лекарите се ръководят от принципа на най-близкото лечебно заведение, профила на заболяването и риска от транспорт.
Вашите права при оказване на медицинска помощ на детето ви:
Имате право на информация за неговото състояние и на копие от пълната медицинска документация;
Имате право да откажете предложената ви медицинска помощ/да откажете вече започнала медицинска помощ, но тогава поемате отговорност за последващите усложнения, които могат да настъпят.
В определени ситуации може да се наложи да заплатите оказаната медицинска помощ:
Имате право да придружавате детето си по време на болничния престой, като при деца до 7 г. болницата няма право да изисква заплащане на услуга „придружител“ от вас, а когато детето ви има необходимост от специфични грижи до навършване на 18 г. и болницата не може да ги осигури, сте освободени от заплащането на тази услуга и след това.
Когато се съмнявате, че правата ви или тези на детето ви са нарушени, можете да сезирате Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, на чиято страница има възможност за електронно подаване на жалби; Горещата линия на Министерството на здравеопазването и съответната Районна здравноосигурителна каса.
И някои важни неща, които можем да свършим предварително:
Гергана Янакиева е тук с тъжна равносметка след вече прекратения си трудов договор и с няколко кариерни съвета за жени, намиращи се на професионален кръстопът към края на майчинството си.
Вероятно бих могла да започна това писмо към бившия си вече работодател със следното: “Вие, долни, безскрупулни, неетични и бездушни "хора", съсипахте живота ми. Изхвърлихте ме като мръсно куче на улицата, без много обяснения, без съчувствие, без капка морал, закон или вина, без уважение. А с онази гнусна наглост и недосегаемост в очите.
Нямате никакво уважение и лоялност към служителите си, държите се с тях като с клиентите си. Когато ви устройва какво правят - не обръщате внимание. Когато сгафят или не ви играят по свирката - отвръщате с безпощадността на 300 свирепи, жадни за кръв пирани.
Притежавате, да, притежавате много талантливи и интелигентни професионалисти и най-вече хора, които обаче не можете да оцените, мотивирате или дори поощрите. За това, че ви служат и слугуват денонощно, че ви обгрижват повече от децата и близките си, че дори избират да имат вас пред тях, че ви поставят на пиедестал, че запушват болката и огорчението и незнайно защо - продължават да ви копаят пари.
Бих могла да започна писмото така, но няма. Вместо това, ще започна така:
Съжалявам, че се оставих да стигна до тук. Съжалявам, че точно след като приключи майчинството ми, реших да започна работа при вас. Едно обещание за по-добро и светло бъдеще. Или по-скоро надежда за такова. Съжалявам, че надцених себе си, че надцених и вас.
Съжалявам, че не се отрезвих по-рано къде съм попаднала и не се махнах по-рано.
Съжалявам, че се самозалъгвах и не исках да се откажа дълго време.
Съжалявам, че се притеснявах какво ще си помислят другите. Съжалявам, че работата при вас ми беше адски скучна и неудовлетворяваща, дори и когато се справях перфектно. Съжалявам, че се демотивирах и я вършех само по задължение.
Съжалявам, че не се трогнах от онази дежурна среща-на-4-очи-за-сплашване, от откровените ви лъжи и блъфове, така и останали си неоформени в официален писмен вид. Съжалявам, че това ви разгневи още повече.
Съжалявам, че тихомълком изчакахте и нескопосано подпитахте кога/ако синът ми става на 3 години, за да ме разкарате по-лесно, без досадни усложнения и проверки от институции. Съжалявам, че това стана чак след като изпитателният ми срок беше вече минал.
Съжалявам, че позволих стресът и напрежението да минат през мен… и да останат там за известно време. Съжалявам, че след вас станах 42 килограма, разболях се от един куп болести, а за невидимите такива - дори не ми се мисли.
Нали се сещате - за онези, които не излизат на изследванията, но заради които след години някой може да си отиде ей-така, необяснимо и мистериозно.
Съжалявам, че пренебрегвах семейството си в моментите, в които трябваше да обърна гръб само на вас.
Съжалявам, че трябваше да чуя “ти си страхотен човек”. Съжалявам, че трябваше да изпитам лицемерието и фалшивата загриженост и приятелство, отчаяно съшити с бели конци и преструвки. Съжалявам, че трябваше да слушам изкривена и леко незаконна интерпретация на “опциите ти да си тръгнеш са...1,2,3, ами работодателят просто си решава да те махне”.
Съжалявам, че след опит да се позова на закона и да си защитя правата, вие ми изключихте компютъра в момент на страх и нерационална параноя.
Съжалявам, че трябваше да слушам заплахи като “ти не искаш черен печат в книжката си”, “ти искаш да ти напишем хубава препоръка за следващия работодател”, “ти не искаш лоша репутация”.
Съжалявам, че някои бяха изречени уж от “приятел”. Съжалявам, че ви казах “При евентуално дело, вие можете да загубите много повече от мен.”
Съжалявам, че всички бяхме наясно, че това е вярно, но и че такова дело е обречено на провал от ваша страна. Съжалявам, че до такова дело по-вероятно никога не би се стигнало.
Съжалявам, че в крайна сметка се съгласих и си тръгнах “по взаимно съгласие”.
Съжалявам, че дори и вкопана толкова ниско в земята, пак се опитахте да ме излъжете с 500 лв.
Съжалявам, че се опитахте да не ми изплатите смешна бройка дни платен годишен отпуск и да ме метнете със запетайките на закона. Съжалявам, че не ви се получи. Съжалявам, че после видях леко замръзналата ви и притеснена усмивка, в опит да ме умилостивите да подпиша. Съжалявам, че трябваше да изпитам подобен тип “приятелска близост” от хора, които “много ме харесват като човек”.
Не съжалявам, че си тръгнах.
Научен урок, това е, нали? А за последствията - да му мисля.
Занапред ще се постарая да не оставям някой да ме етикетира и генерализира заради една или друга постъпка. Защото така ще загубя личността си и вярата в себе си. А ако се поддам, ще забравя какво мога и знам – като личност и като професионалист.
Един човек, поставен в определена ситуация, ще се справи по-добре от друг. Абсолютно вярно. Това не значи, че последният е провал, нали?
Това не е поредният хейтърски текст за поредната БГ фирма, която си прави каквото си иска. Затова няма и да кажа името на фирма, нито ще търся някакво възмездие. То не ми е потребно.
Твърде дълго отлагах или по-скоро обмислях какво и как да го кажа. Но в крайна сметка трябваше да го напиша, за да се освободя. Във всякакъв смисъл. Остава ми надеждата да подаря малко тъжна мъдрост на някого.
Накрая искам да кажа няколко думи на всички останали - особено на майките, които са на професионален кръстопът към края на майчинството си. Нямам претенцията тези съвети да са правилни в 100 процента от случаите. Но са изпитани и изстрадани.
-- Ако работодателят, при който сте започнали майчинството си, е точен - по-добре не го сменяйте поне за първите 5-6 или повече месеца, след като се върнете на работа. Не си заслужава да треперите колко болничен ще използвате и дали ще прескочите трапа на изпитателния срок. Защото в България има всякакви работодатели.
-- Ако много искате да напуснете работа след приключване на майчинството си - проучете внимателно новия си работодател. Има много начини. Просто бъдете по-бдителни и критични.
-- Ако вече сте сменили работата си след майчинство, но имате притеснения - проверете какви са правата на майките по КТ (особено на майките на деца до 3-годишна възраст).
-- Бъдете винаги искрени относно майчинството и бъдещите ви отсъствия и болнични на интервюта с потенциални работодатели.
-- Не оставяйте когото и да било да отнеме, замаскира или изопачи правата ви. И като служител, и като майка. Те са там с причина и никой не може да оспорва това.
-- Не се съгласявайте на напускане “по взаимно съгласие”. Ако не ми вярвате - прочетете закона и ще разберете последствията за вас. Това вероятно е най-масовият съвет в подобни случаи - лично на мен беше даден многократно, но за съжаление, така и не го спазих.
-- Ако сте сменили работата си веднага след майчинството и сте доволна - браво, похвалете се. Че си търся работа.
По темата:
Въпреки че Националната стратегия за детето (2019 – 2030 г.) бе оттеглена от социалното министерство по разпореждане на премиера Бойко Борисов, а на социалния министър е възложено (лично от Борисов) "сутрин като стане, обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма", притесненията около документа продължават. За да отговорим отново на неоправданите страхове, че Стратегията е в ущърб на родителите, семейството и децата, потърсихме мнение от Йорданка Бекирска от адвокатска кантора "Бекирска и партньори" - специалист по семейно право и изпълнителен директор на фондация „Български адвокати за правата на човека".
Законодателството не успява да се развива със същия интензитет, с който се развива животът, поради което динамиката трябва да се наваксва всеки ден. Това налага необходимостта от дългосрочни политики, в които се залагат посоките и визиите.
На първо място държа да изясня, че Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите.
Всички други тълкувания и манипулативни заблуди, са ПОГРЕШНИ.
Стандартът е, че родителите имат гарантирано право и отговорност да отгледат собствените си деца, а държавата има задължение да им оказва помощ при осъществяване на тяхната отговорност и да ги подпомага при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават.
Напълно погрешно е схващането, че децата принадлежат на някого – родители или държава. Детето е самостоятелен индивид и ние родителите следва да знаем, че имаме задължението да не нарушаваме правата на нашите деца.
Децата имат гарантирани, защитени и утвърдени лични права, развити в множество и различни посоки. Те имат право да живеят, да растат, да учат, да се развиват, да бъде чуто тяхното мнение по въпросите, които ги касаят. Да не биват насилвани – физически, психически, емоционално и сексуално, да не бъдат унизявани, да не бъдат тормозени. Имат правото да развият пълния си потенциал.
Децата имат право на семеен живот и имат право да бъдат поравно с двамата си родители и това право им е гарантирано от всички международни актове, които България е ратифицирала. Държавата е поела ангажимент пред международните институции като ООН, Европейския съюз, Съвета на Европа да съхранява тези права. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България международните актове са дори и с приоритет пред националното ни законодателство.
По всяко едно от правата на детето държавата ни има да върви път напред, в който да подобрява и развива гаранциите за съхраняването на най-добрия интерес на детето, който винаги е с първостепенно съображение.
Що е най-добър интерес ни дава пространен отговор Общият коментар № 14 към Конвенцията за правата на детето, отчасти инкорпориран в дефиницията по българския Закон за закрила на детето (§ 5 от Допълнителните разпоредби).
Стратегията за детето (2019-2030) – трета поредна от 2000 г. насам, стъпва на анализите от резултатите от предходните стратегически документи. Тя не е закон и няма задължителна сила – единствено определя посоката на развитие.
Новостите са:
Твърде често децата стават жертва на агресивно поведение от страна на възрастните – родители, учители, близки. Телесното наказание е физическо насилие. То накърнява достойнството на детето и създава враждебна, принизяваща, унизителна и обидна среда. Дори и един шамар не следва да бъде допуснат като вмешателство в личните права на детето. С това се слага край на досегашното разбиране, че боят изгражда личността на детето.
Възпитаването на страхопочитение и страх от физическо наказание всъщност възпитава агресията и единственият механизъм, който се активира, е усещането у детето, че физическият превес е от основно значение.
2. Мултидисциплинарен подход при работа по случай на дете
Понастоящем този тип подход между действията на институциите не е в сила, което пречи на ефективността на работата. Заради липсата на централизация, по един и същи случай на дете институциите работят самоцелно и не координират действията си с другите държавни структури, които също са ангажирани със случая на същото дете.
Когато се открие един случай, всички компетентни институции следва да подпомагат ефективния процес по решаването му до нивото на собствената си компетентност, като поддържат връзка помежду си. Работещите в системата на здравеопазването, образованието, социалните услуги и в системата за закрила на детето, както и полицията, а когато се налага – прокуратурата и правосъдната система, трябва да бъдат в постоянна връзка помежду си за всяко дете и родител. Както и да координират своите усилия на всеки етап от управлението на случая в своята система.
3. Детско правосъдие
Осъществяване на цялостна реформа в областта на правосъдието за деца и създаване на система за детско правосъдие, ориентирана към правата на децата. Понастоящем в България няма специализирани детски съдилища, нито дори специализирани детски съдебни състави.
Един от дефицитите, с които се сблъсквам в ежедневната си адвокатска практика, е липсата на специално обучени съдии и представители на институциите, които да са запознати с правата на детето, да разбират в дълбочина и да умеят да прилагат стандартите за най-добър интерес на детето.
В момента едни и същи съдии разглеждат дела за деца и дела за неизплатени трудови възнаграждения например. В Софийския районен съд има специализирана колегия.
Правото на детето да бъде чуто – тоест да бъдат изслушвани децата и да бъде взето предвид тяхното мнение в случаите, когато се засяга техния интерес, е от основна важност за спазването на най-добрия интерес на децата. Това касае всички деца, които влизат в контакт с правосъдните системи като жертви, свидетели и предполагаеми нарушители; или когато по други причини е необходима съдебна намеса.
Например, при дела за родителски права, при дела за извършено насилие върху дете, при дела за престъпление по отношение на дете, както и в случаите на криминално проявление на детето.
3.1. Ратифициране на Трети факултативен протокол към Конвенцията на ООН – въвежда възможност при всяко нарушение на правата на детето да можем да търсим отговорност на държавата пред международен правораздавателен орган. Държавата е отговорна и е поела ангажимента да гарантира на децата спазването на техните права. В момента няма международен орган, към когото да се обърнем, в случай че държавата е нарушила правата ни по подобие на Съда в Страсбург.
4. Въвеждане на патронажна грижа за всички деца от 0 – 3 години
Това е възможност за подпомагане на първите самостоятелни грижи за детето, които следва да се полагат в домашната среда. Това не е новост – преди 2000 г. са съществували подобни услуги. Идеята отново е да се подкрепи майчинството и семейството и да се предотврати изоставянето на деца.
Страховете на родителите са неоправдани и няма текст в Стратегията, който дори да може да бъде тълкуван в ущърб на родителите, семейството и децата. Защо се насочи гневът към Норвегия нямам представа, но предполагам, че това е в резултат на медийното влияние и разследванията конкретно за Норвегия, както и измислените демони - гей двойки, на които ще се дават децата.
Социалната политика в западните общества е много силна и добре организирана (и не само в Норвегия). Родителите се страхуват от възможността децата им да бъдат изведени от семействата им поради „незначителни“ причини – кариес, шамар, мръсни дрехи и т.н.
Няма такъв вариант за България, подобни причини не са основания и в нито една друга държава. ДОРИ И ДЕЙСТВАЩОТО БЪЛГАРСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ПРЕДВИЖДА ИЗВЕЖДАНЕТО НА ДЕЦА ОТ СЕМЕЙНАТА СРЕДА ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ НА ДЕТЕ В РИСК.
Развитието на приемната грижа е изключително важно за децата, които нямат биологични родители или са били изоставени от тях. Приемната грижа е най-близкото до семейната среда и настаняване на деца при приемни родители е най-щадящото за тях.
2000 деца са били настанени в приемни семейства, като другата алтернатива за тях е била да са в институции. Неоправдани са страховете, че това ще стане масова практика. Няма такива текстове, няма подобни планове – пълна манипулация на изкуствено създадените страхове на хората. Пак припомням Стратегията цели точно обратното и да се чете като Дяволът Евангелието е напълно неприемливо и недопустимо!!!
Бих искала да кажа на притеснените родители, че всички текстове в Стратегията целят съхраняване на семейството и неговата цялост.
Децата се отглеждат от родителите и това е тяхно задължение. Те осигуряват най-доброто за своето дете, а държавата може да ги подпомага в случай на необходимост. Ако има неясни текстове, те нека да бъдат прецизирани, за да не създават възможност за погрешно тълкуване и масова психоза.
Отчитам за пореден път грешката на държавните органи, че твърде късно проговориха и отново не успяха да обяснят на гражданите каква е необходимостта и ползите за тях от приемането на политиките, които са визирани в Стратегията.
За втора поредна година ставаме свидетели на един и същ сценарий и, въпреки че не знам за кого точно е изгодата от него, виждам политически кукловоди и имам усещането, че наблюдаваме социален експеримент...
Още:
Политиките за семействата и децата не могат да бъдат само за „моето дете“. Те целят да обслужат цялото общество, да насочат ресурси към качествено образование и здравеопазване, социална подкрепа на всички родители и деца, сигурно жилище и квартал. Това писаха вчера в отворено писмо до политиците от Национална мрежа за децата по повод споровете около Националната стратегия за детето 2019-2030 и възможността тя да бъде отхвърлена. Фразеологизми от типа на „традиционни български ценности“, които някои обществени групи свързват единствено с налагане на модела на „собственото ми и на семейството ми благополучие“, не могат да бъдат повод за отричане на необходимостта от общо разбиране за грижата и подкрепата за децата и техните семейства, добавят от мрежата, която обединява над 150 обществени организации.
Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, която е член на Национална мрежа за децата, е тук в отговор на вече масовите родителски страхове, че стратегията ще "позволи отнемане на деца от родителите им под път и над път" и обяснява какво наистина означава фокусът върху детските права в документа.
В последните дни стана много трудно да се говори в едно изречение за децата, семействата и правата им. Предполагам, че и с този текст ще се породят още съпротиви - ще има хора, които са в крайност и които бързат да отхвърлят, защото да вземеш страна и да се разграничиш е лесно, трудно е да се опитаме да се спрем и да погледнем извън себе си, да кажем какво искаме като родители, а не какво не ни харесва.
“Всяко дете в България, на всеки етап от детството си, живее и развива своя потенциал в интегрирана здравословна, сигурна и насърчаваща развитието му среда, която гарантира неговите права и благосъстояние, при осигурена подкрепа на родителите и на професионалистите, които полагат грижа за децата."
Ето така започва Националната стратегия за детето! Апелът ми към всеки родител е да отдели 30 минути и внимателлно да прочете текстовете, да ги прочете с разбиране. Оказва се, че четем един и същ текст, но намираме различни думи, тълкувания и смисъл? Ако не прочетем документа, позволяваме на една малка група да ни манипулира през страх и през най-ценното ни - децата ни.
Невероятно е как един документ, с който за пръв път правим крачка напред към разбирането и гарантирането на правата на родителите и децата е на прага да бъде отхвърлен.
Нека всеки се замисли какво означават така предъвканите фрази „ще ни взимат децата“ (кой, кога и за какво?), „ще станем като Норвегия“ (какви?) и „искат да забранят дисциплиниращите шамари и да ни казват как да си отглеждаме децата“ - да, не трябва да посягаме на децата си по никакъв начин.
Добрата новина тук е, че 84% от родителите не подкрепят телесното наказание над деца и точно тези 84% са важните за промяната.
Дискусиите за стратегията за детето вече са далеч над конкретния документ - отвори се една голяма нужда от истински разговор какво си представяме като общество, че би трябвало да е благодентствието на семейството и децата. Какво искаме за себе си като родители, каква подкрепа от държавата очакваме, какви права искаме да имаме и те да са ни гарантирани.
Не искаме ли да сме сигурни, че когато имаме нужда от образование за детето си, то ще ни е гарантирано; че ако имаме нужда от здравеопазване - да имаме тази възможност да заведем детето си; че ако имаме нужда от социална или психологическа помощ за детето си или за себе си - ще я получим. Не искаме ли да сме сигурни, че ни е гарантирана безопасната среда за отглеждане на децата ни?
И трябва да съм честна, че като родител, гражданин и професионалист съм учудена как всеки ден мога да чуя в разговор между хората, че държавата не се грижи и не прави нищо за гражданите си, a когато същата тази държава се опита да предложи стратегически документ, с който се задължава да развие услуги за грижа и подкрепа - ние същите, които все недоволстваме, смело отхвърляме и казваме, че сме заплашени.
Да, стратегията за детето е един опит, една крачка към това да се приближим към зачитане и спазване на правата на детето и семейството му. Да, стратегията има какво да се доработва и преработва, тя не е съвършена, но за първи път имаме документ, който прави опит, който поглежда отвъд така наречените “деца в риск” и говори за подкрепа на всички семейства и деца.
Ако не ни харесват нещо в стратегията - нека да предложим какво ни липсва в нея, а не да я отхвърляме.
Този документ няма за цел да “отнема деца”, но държавата трябва да има механизми да защити едно дете, когато то е истински насилвано и малтретирано от който и да е възрастен в живота му. Та, нали всеки от нас се учудва, когато чуе по новините за пребито, изнасилено, смазано от психически тормоз дете и тогава повечето си казват - ех, ако бяхме в друга държава това нямаше да се случи.
И да си кажем, че, да, има много тежки случаи, в които детето трябва да бъде изведено от средата си на живот. Никой не говори за отнемане на деца под път и над път, а само и единствено тогава, когато животът им е застрашен. Нали, сме съгласни, че трябва да се помогне на дете в такава ситуация?
Никъде в стратегията не се казва, че едно дете ще е отделено от родителите си веднага след първото повишаване на тон, по-скоро се казва, че държавата трябва да намери ресурси да подкрепи всеки родител, за да се справи с трудността си. И аз като родител имам нужда да знам, че ако ми е трудно, имам къде да потърся подкрепа, защото в момента родителите са доста самотни и трябва сами да се справят с всичко изпречило се на пътя им.
В стратегията се поставят правата на децата в центъра, но не противопоставят родителите на децата. Документът казва, че семейството е отговорно, с изключение на ситуации на насилие и че родителите са най-добрата среда за детето и институциите трябва да подкрепят семейството.
*****
Тук може да прочетете отговорите на адв. Екатерина Воденичарова на десетки родителски въпроси, свързани с Националната стратегия за детето. Публикуваме отговора ѝ по темата с насилието към собственото ни дете и правото му то да изразява собствено мнение:
Въпрос: Какъв ще е регламентът за окачествяване на дадено отношение като насилие към собственото ни дете? Знаем безброй примери от Западна Европа, и не само, където насилие е да направиш забележка на детето си, да му повишиш тон и т. н. - в тези случаи децата са отнемани от семействата им без предупреждение. Държава, която плаща 35 лв. детски, евентуално, абдикирала е всячески от всяка подкрепа, с какво право ще отнема родителски права на тези, които сами се спасяват в отглеждането на подрастващите? Ясно е, че това е абсурд, освен случаите на явно насилие. Може усилията да се насочат в изготвяне на програма в ПОДКРЕПА на българското семейство, а не в неговото разбиване.
Отговор: В интернет пространството много се спекулира с темата насилие над дете. Моля, да имате предвид, че насилието може да бъде както физическо, така и психическо и вербално. Смятам, че никое дете няма да бъде изведено от семейството си, ако няма доказан акт на насилие или системен тормоз. Нека не се асоциираме със Западна Европа и страни като Норвегия и Швеция. Аз лично никъде в Стратегията не срещнах демонстрирано желание от страна на институциите да отнема деца от стабилни семейства без причина.
Напротив, Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите. Правото и отговорността на родителите да отгледат собствените си деца е признато от Конвенцията на ООН за правата на детето, където е изрично регламентирано задължението на държавите да оказват помощ на родителите, на законните настойници и на разширените семейства при осъществяване на тяхната отговорност за отглеждане на децата (чл. 18, параграф 2 и 3), включително за подпомагане на родителите при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето (чл. 27, параграф 2) и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават (чл. 3, параграф 2).
В Стратегията ясно и недвусмислено се твърди, че ще се работи в подкрепа на родителите, а не вместо тях. Стратегията е съобразена с най-висшите интереси на детето и правото му според Конвенцията за правата на детето, която България е ратифицирала, да изразява свободно своето мнение и то бъде вземано предвид, когато касае вземането на решения свързани с детето. Но това не означава, че детето ще изземе функциите на своите родители и ще решава вместо тях.
Пример 1: детето изразява мнение , че не желае да учи, а иска да е свободно и да играе по цял ден. Родителят разбира се взима мерки това да не се случи. Мнението на детето не отговаря на висшите му интереси и в този случай, не следва да бъде взето предвид.
Пример 2: Детето живее с родителите си в далечно родопско село, в което те гледат животни. Детето не общува с никой друг, освен с родителите си и животните; няма изградени навици, но има желание да се събира с други деца и да учи. Родителите не му осигуряват правото да се образова. В този случай срещу детето е извършен акт на ограничаване на правото му да бъде образовано и да живее в здравословна среда и следва мнението и правото му да бъдат зачетени.
Специално за дефиницията за насилие като понятие в Стратегията са използвани като източници понятията, заложени в Конвенцията за правата на детето (чл. 19), Световната здравна организация и Закона за закрила на детето.
Според Конвенцията на ООН понятието насилие над дете включва Всички форми на физическо и психическо насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления.
Според СЗО: Умишленото използване на сила или власт (вербално или физически) срещу себе си, друг човек, група хора или общност, което води или има голяма вероятност да доведе до нараняване, смърт, психологическа вреда, лошо развитие или лишение.
Според ЗЗД насилие над дете е Всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.
По темата:
