fbpx

Говорили сме за раздялата много пъти досега, както и за различните причини, които водят до нея. Когато сме родители, раздялата е още по-трудна, защото не е само наш проблем. Налага се да запазим крехкия баланс на отношенията с бившия ни партньор, който обаче никога не може да е бивш родител на детето или децата ни, защото бивши родители няма. Дори и да са най-лошите родители на света.

Често се случва обаче децата да стават разменна монета и основна жертва в раздялата между двама души. Това не само че не помага на никого, но и вреди безкрайно много на детето, превръщайки го в неуверен и травмиран възрастен. 

Тази вечер в Майко Мила историята си споделя една жена, която пожела да остане анонимна, за да не навлече повече проблеми на мъжа си. Той и без друго има достатъчно, защото не може да се вижда пълноценно с детето от първия си брак, въпреки огромното му желание. 

Днес отваряме вратите за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Ако имате какво да кажете по темата, пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Ето я и днешната история.


Преди 3 години се запознах с човек, с когото се чувствах толкова спокойна, беше ми уютно, топло и забавно с него, че някак неусетно се влюбих. Още на първата среща той ми каза, че има дете, но е разделен с майка му от повече от година. Казах си – какво пък – има много такива случаи.

Запознах се с детето и отношенията ни винаги са били искрени и топли. Начинът, по който този човек се грижи за сина си, беше причината да поискам да имам и аз дете с него – готвят заедно, играят си, приспива го, разхожда го, учи го на любов към животните. Казах си – искам детето ми да си има такъв баща.

Живеехме всички в един град. Дори нашата квартира я търсихме с идеята да сме близо до детето.

Отчуждението

Отношенията на мъжа ми с бившата му жена никога не са били добри, но преди две години тя изцяло прекъсна комуникацията. Успя да измисли някакъв сценарий и повдигна дело за домашно насилие, което впоследствие ние спечелихме. 

Но благодарение на това дело срещу мъжа ми имаше издадена заповед за незабавна защита – или да поясня за хората, които не са се сблъсксвали с този термин (блазе ви) – ограничителна заповед. Тоест, в продължение на година и половина, докато течеше делото (умишлено бавено от тяхна страна), той нямаше право да вижда сина си. 

Това за него беше адът! А аз трябваше всеки ден да гледам как човекът, когото обичам, страда неимоверно. През този период моята мечта за наше общо дете се сбъдна, но наред с радостта, бях съкрушена, че брат му няма да може да го види и че дори не знае, че имаме още един член на семейството.

През цялото това време мъжът ми молеше поне за разговор по телефона или видео връзка – всякакъв контакт му беше отказван и дори нямаше отговор на съобщенията.

Спечелено дело

В крайна сметка светлината в тунела беше спечелването на делото и отпадането на нелепата ограничителна заповед. Може би ще си помислите – ето, супер, глътка въздух от кошмара. Но щастието беше кратко, понеже майката обяви, че се мести в друг град – на 500 км от нас.

Въпреки всички трудности успяхме да се организираме и да пътуваме всички заедно дотам, за да може най-после да го видим, а и да се запознае с Малкия Бебе Бос (както после той наричаше брат си). Преходът към свикване с нас беше труден и изискваше усилия от наша страна, но резултатът не закъсня – детето се отпусна, припомни си общи случки с баща си и най-важното за мен – обикна брат си! Докато бяхме заедно, се грижеше за него и го пазеше, играеха, с баща му го къпеха, той го хранеше.

Всички за малко си отдъхнахме и нещата изглеждаха нормално. Колкото може да е нормално да трябва да пътуваш едни има-няма 500 км, за да видиш детето си в определените от споразумението след развода два уикенда в месеца. Разбира се, заедно с работата си и грижите за настоящото си семейство. 

Но мъжът ми го прави – загърбва негативите, лашка се с влака по 20 часа на месец минимум и ходи да вижда сина си. Само че вижда го само понякога – тоест, когато успее да се домогне до него през преградата от баба, дядо и майка, които не го допускат. Които му поставят клопки, за да могат да скалъпят още някой хубав сценарий за дело. Които настройват детето и то плаче и крещи всеки път, че не иска да ходи с баща си, а 10 минути по-късно в колата вече е спокоен и готов за игри и закачки. 

Забелязали сме, че тези хора имат хоби да пускат жалби с откровени лъжи в полиция, социални и където се сетят. Просто ей така – явно наистина ги забавлява. А освен тях, се оказва, че има още една непробиваема стена и тя се нарича – институции, свързани с детското добруване (уж). 

Или се отказваш, или полудяваш

Оказва се, че нито на съда, нито на прокуратурата, нито на полицията, нито на социалната служба с гръмкото име „Закрила на детето“ им е важно децата да са добре и да не са тормозени. И единственото, което успяха да посъветват мъжа ми, беше, че бащите в тези многобройни в тяхната практика случаи или полудявали, или се отказвали. 

Явно няма друга опция според тях. Ние засега клоним повече към първото, но е важно да се съхраним. Нали и друго едно малко същество разчита на нас.

Коледното чудо синът ми да се види с батко си, за съжаление, не се осъществи. Майка, баба и дядо полицай отново изградиха стена и с помощта на близки до тях служители на реда нарушиха грубо споразумението на съда и не допуснаха бащата на детето да го види и успокои, за да прекараме втората половина от коледната ваканция заедно.

Има още много неща да се разкажат в тази история, но причината да я напиша е, че децата не заслужават да изживяват такива неща. Има деца, чиито бащи не ги поглеждат и те страдат и развиват травми от това. По никакъв начин не мога да си обясня защо една майка ще иска детето ѝ да страда така. Сигурна съм, че има и тя някаква гледна точка и много искам да я разбера, но няма как, защото тя не говори с нас. 

Много ми се иска да имаше някакъв работещ механизъм, по който тези деца да са по-малко изложени на риск от родителско отчуждение и повече да може да се повлияе върху нарушаването на правата им – в случая ограничаването на контактите с баща му и брат му.

Кой е на страната на децата?

И понеже темата за домашното насилие е доста свързана, искам да спомена и нея. Законът за домашното насилие може и да работи – не мога да обхвана всички случаи, но моят опит показва, че не успява да предпази истинските жертви на насилие и за жалост имаме и случаи с фатален край. 

В същото време обаче, е чудесен инструмент в ръцете на адвокатите на някои родители (умишлено не казвам само майки, защото знам, че има и много такива бащи). Ясно е, че говоря от името на потърпевш, но честно казано, аз лично с по-неработещ закон не съм се срещала. 

А мисълта, че това си е проблем на семейството, се изпарява в мига, в който лично се сблъскаме с пораснало дете с някаква толкова сериозна травма от детството – тогава изведнъж става и нечий друг проблем. Понеже ние сме общество, никой не живее в капсула и трябва да работим заедно. 

И в това общество най-важни всъщност са децата. А за мен важна е и личната изгода – искам синът ми да познава брат си! Знам, че сигурно звучи твърде смело, но аз за това си мечтая.

Предстои за 13-и път да бъде връчена една от най-вдъхновяващи награди, които може да получи всеки, грижещ се и мислещ за опазването на човешките права и природата.

Това е призът Човек на годината и, както всеки път, организаторите от Български хелзинкски комитет започват кампанията си по набиране на вашите хора на годината. 

Преди броени дни се отвори платформата за номинации, където можем да пуснем името на човека или организацията, които смятаме за достойна за приза.

Критериите са разяснени подробно на сайта на наградите, но е много важно да се има предвид, че се номинират хора и организации заради конкретна правозащитна дейност, която е в защита на правата на човека, правата на животните или опазване на природата. 

И още нещо: тези постъпки или практики трябва да са извършени в периода от ноември 2019 г. до октомври 2020 г.

Срокът за подаване на номинациите е до 15 ноември. 

След това жури, в чийто състав влизат адвокат Александър Кашъмов от “Програма за достъп до информация”, Красимира Величкова от Български дарителски форум, Явор Гечев от фондация “Четири лапи”, отличените с голямата награда миналата

година журналистки Генка Шикерова, Полина Паунова и Силвия Великова, както и други правозащитници, журналисти и общественици, ще изберат носителя на приза.

Ще бъдат раздадени още няколко специални награди за журналистическа работа и активизъм.

Наградата няма парично изражение, а е по-скоро с цел да бъдат вдъхновени и мотивирани все повече активисти, доброволци, правозащитници и организации да работят в полза на защита на човешките права и опазването на природата.

Номинирайте, защото е важно хората, които се борят за подобряване на средата, в която живеем, да получат признание за това.

Илюстрации: Весела Кучева


Най-ужасното нещо на света е детето ти да е болно или да се нарани сериозно. Нищо друго няма значение, докато то не оздравее. А за да се случи това по най-бързия и добър за него начин, трябва да знаем към кого да се обърнем, за да получим адекватно лечение.

Адвокат Мария Шаркова многократно ни е съветвала за правата ни като пациенти: в Наръчник на (п)объркания пациент: Как да получа информация? ни обясни какви са правата ни, когато искаме да получим информация за здравето си или за това на близките ни; в 9 грешки, които правим в болницата пък ни разказа какво пропускаме като пациенти по време на болничния си престой; а в текста си Излез оттук! потвърди, че родителят има право да присъства и да участва в лечението на детето си и да не го оставя само, каквито вътрешни правила има в много болници за различни процедури.

Днес адвокат Шаркова ни разказва какъв е пътят ни като родители с болно дете на ръце през клиничните (и не само) пътеки на здравеопазването ни.

Мария Шаркова е управляващ съдружник на  „Шаркова и партньори“. Работи като адвокат основно в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения, обществено здраве, анализ и приложение на здравното законодателство, процесуално представителство. Нейни публикации по различни медицинско-правни теми може да следите и в професионалния ѝ блог mariasharkova.com


Някъде четох, че има дума за човек, загубил партньор (вдовец) и за дете, загубило родител (сирак), но няма дума за родител, изгубил дете – защото това е толкова жестоко, немислимо и противоестествено, че дори не може да се изговори. 

Предстои да научим повече за последователността на събитията, довели до смъртта на 3-годишното дете в столична болница. Ще се въздържа от всякакви  преждевременни изводи, защото един адвокат не бива да си измисля факти или да предполага. 

Всички ние дължим уважение към родителите – не можем да очакваме от тях да бъдат рационални, смирени и разбиращи. Никой не е засегнат повече от тази тежка трагедия. 

Всички обаче трябва да настояваме за яснота. Да можеш да предотвратиш предотвратимото и да не си го направил, е по-тежко от неизбежността. Детското здравеопазване като приоритет не бива да е клише или само част от някой стратегически документ, а реална цел, която се измерва с резултати. 

Следя отблизо събитията от последните дни и осъзнавам, че мога да допринеса само по един начин в този момент. Да ви представя каква е законодателната рамка, която определя пътя на пациента. За да служи на всеки родител като компас по безбройните кръстовища на сложната ни здравна система. 

Кога да потърся общопрактикуващия лекар (ОПЛ)?

При избор на личен лекар за вашето дете (понякога такъв избор е силно ограничен в някои населени места) се осведомете за неговия професионален опит с деца, квалификация и пациентска листа. Имайте предвид, че по-големият брой пациенти може да е знак за това, че е предпочитан лекар от много хора, следователно способен, но от друга страна, това със сигурност означава повече чакане, по-труден достъп и по-голяма натовареност. В тази връзка се интересувайте дали е включен втори лекар в практиката на ОПЛ, колко на брой са медицинските сестри, с които работи, и дали е възможно предварително запазване на час, домашни посещения, електронна връзка и т.н. 

ОПЛ е длъжен да оказва медицинска помощ непрекъснато, но на практика това обективно не е осъществимо. Ето защо законът е предоставил възможност на всеки лекар да прецени как ще изпълнява това свое задължение – той може да осигури лекар на разположение по график или да сключи договор със спешен кабинет. Непременно попитайте как се осигурява тази 24-часова медицинска помощ и си запишете необходимите контакти. 

Обръщайте се към своя ОПЛ винаги, когато има необходимост, включително и при спешни състояния, защото той най-добре би могъл да прецени какви са следващите стъпки. Има няколко възможности: 

  • Преглед при ОПЛ; 
  • Посещение на друг лекар или спешен кабинет, с който той има сключен договор; 
  • Издаване на направление за специалист; 
  • Насочване към Център за спешна медицинска помощ (когато се касае за животозастрашаващо състояние и е необходимо да се извика линейка); 
  • Насочване към лечебно заведение за осъществяване на спешен или планов прием; 
  • Насочване към лечебно заведение, в което има спешно отделение за оказване на спешна медицинска помощ и евентуално, хоспитализация. 

Посещения в лечебни заведения: 

Имайте предвид, че някои лечебни заведения не разполагат със спешни отделения или спешните им отделения имат различен профил (например не разполагат с педиатри, детски хирурзи, детски реаниматори и т.н). Ако попаднете в такова лечебно заведение и детето ви се намира в спешно състояние, лекарите са длъжни да окажат спешна медицинска помощ. При първа възможност обаче ще трябва да ви транспортират до лечебно заведение, което е компетентно да окаже специфичната медицинска помощ, от която се нуждае вашето дете. Задължително следва да бъдете информирани за риска от транспорта и начина, по който следва да бъде транспортиран пациентът. 

Важно: при преместване на пациент от едно лечебно заведение в друго винаги се предоставя медицинската документация, за да бъде информирано приемащото лечебно заведение за състоянието на пациента. Освен това изпращащото лечебно заведение трябва да уговори приема и, ако е необходимо, да се консултира с републикански консултант (при комплицирани случаи). 

При посещение в лечебно заведение задължително извършвайте регистрация на обозначеното за това място. Така може да се докаже в колко часа сте пристигнали, кога сте приети и кога сте напуснали мястото. Обикновено това се прави на регистратурата, като спешните отделения са длъжни да провеждат триаж на пациентите, т.е да определят поредността на прегледите според тежестта на състоянието на пациента. 

При осъществен преглед винаги изисквайте издаването на документ, който да удостоверява това обстоятелство. Най-често това е лист за амбулаторен преглед или лист за преглед на пациент в спешно отделение. Обстоятелството, че прегледът е осъществен срещу заплащане, не е основание да не се издаде документ, който удостоверява каква медицинска помощ ви е оказана. 

Ако ви откажат прием в болница, настоявайте това да бъде документирано. Изисквайте да се впишат и дадените препоръки, насоки и изписаните лекарства. Пазете издадените рецепти и други документи, които са ви предадени във връзка с прегледа. 

При няколко посещения в различни лечебни заведения, винаги уведомявайте лекарите за тези обстоятелства и представяйте издадените ви от другата болница документи. За съжаление, липсата на електронно здравеопазване в страната все още налага пациентът да обикаля с наръч документи, без да е възможно лекарите сами да се осведомяват за проведеното предходно лечение. 

Ако ползвате Център за спешна медицинска помощ (ЦСМП): 

Понякога състоянието на детето ви може да е причина да потърсите спешна помощ на тел. 112. В тези случаи е важно да обясните ясно на служителя, с когото разговаряте, състоянието на детето си. Тъй като вероятността да формирате смислени изречения при драматична и спешна ситуация е сведена до минимум, ви препоръчвам да ползвате формулата за комуникация, въведена в американските болници по примера на военноморските сили. SBAR (situation – какво е състоянието, background – какво се е случило преди това, assessment – какво конкретно ви притеснява, recommendation – от какво се нуждаете. 

Например: детето ми не може да диша (situation), като това състояние продължава от 5 минути, преди това играеше спокойно на пода (background), мисля, че е погълнало чуждо тяло (assessment) и е необходимо да изпратите линейка (recommendation). 

Ако ви е трудно да формулирате някои от симптомите, помолете да ви задават уточняващи въпроси. 

При посещение на ЦСМП и решение за транспортиране в болница, лекарите се ръководят от принципа на най-близкото лечебно заведение, профила на заболяването и риска от транспорт. 

Вашите права при оказване на медицинска помощ на детето ви: 

Имате право на информация за неговото състояние и на копие от пълната медицинска документация; 

Имате право да откажете предложената ви медицинска помощ/да откажете вече започнала медицинска помощ, но тогава поемате отговорност за последващите усложнения, които могат да настъпят. 

В определени ситуации може да се наложи да заплатите оказаната медицинска помощ: 

  • Ако преждевременно прекъснете лечението на детето и алгоритъмът на клиничната пътека не е изпълнен или
  • Когато детето се транспортира по ваше желание в друго лечебно заведение (когато настоящото лечебно заведение разполага с възможността да лекува детето ви, но вие настоявате то да бъде преместено). 

Имате право да придружавате детето си по време на болничния престой, като при деца до 7 г. болницата няма право да изисква заплащане на услуга „придружител“ от вас, а когато детето ви има необходимост от специфични грижи до навършване на 18 г. и болницата не може да ги осигури, сте освободени от заплащането на тази услуга и след това. 

Когато се съмнявате, че правата ви или тези на детето ви са нарушени, можете да сезирате Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, на чиято страница има възможност за електронно подаване на жалби; Горещата линия на Министерството на здравеопазването и съответната Районна здравноосигурителна каса. 

И някои важни неща, които можем да свършим предварително: 

  • Да проучим какви са лечебните заведения около нас, като подробно разгледаме електронните им страници; 
  • Да се осведомим за техните отделения, профил, специалисти; 
  • Да се запознаем с правата си; 
  • Да разговаряме с личния лекар и да обсъдим предварително как следва да постъпим в дадена ситуация, кой лекар да потърсим и накъде да се насочим; 
  • Да търсим информация от достоверни източници. Обикновено в тази ситуация постове във фейсбук или търсене на разкази във форуми не е подходящото поведение. 

Гергана Янакиева е тук с тъжна равносметка след вече прекратения си трудов договор и с няколко кариерни съвета за жени, намиращи се на професионален кръстопът към края на майчинството си.


Вероятно бих могла да започна това писмо към бившия си вече работодател със следното: “Вие, долни, безскрупулни, неетични и бездушни "хора", съсипахте живота ми. Изхвърлихте ме като мръсно куче на улицата, без много обяснения, без съчувствие, без капка морал, закон или вина, без уважение. А с онази гнусна наглост и недосегаемост в очите.

Нямате никакво уважение и лоялност към служителите си, държите се с тях като с клиентите си. Когато ви устройва какво правят - не обръщате внимание. Когато сгафят или не ви играят по свирката - отвръщате с безпощадността на 300 свирепи, жадни за кръв пирани.

Притежавате, да, притежавате много талантливи и интелигентни професионалисти и най-вече хора, които обаче не можете да оцените, мотивирате или дори поощрите. За това, че ви служат и слугуват денонощно, че ви обгрижват повече от децата и близките си, че дори избират да имат вас пред тях, че ви поставят на пиедестал, че запушват болката и огорчението и незнайно защо - продължават да ви копаят пари.

Бих могла да започна писмото така, но няма. Вместо това, ще започна така:

Съжалявам, че се оставих да стигна до тук. Съжалявам, че точно след като приключи майчинството ми, реших да започна работа при вас. Едно обещание за по-добро и светло бъдеще. Или по-скоро надежда за такова. Съжалявам, че надцених себе си, че надцених и вас.

Съжалявам, че не се отрезвих по-рано къде съм попаднала и не се махнах по-рано.

Съжалявам, че се самозалъгвах и не исках да се откажа дълго време.

Съжалявам, че се притеснявах какво ще си помислят другите. Съжалявам, че работата при вас ми беше адски скучна и неудовлетворяваща, дори и когато се справях перфектно. Съжалявам, че се демотивирах и я вършех само по задължение.

Съжалявам, че не се трогнах от онази дежурна среща-на-4-очи-за-сплашване, от откровените ви лъжи и блъфове, така и останали си неоформени в официален писмен вид. Съжалявам, че това ви разгневи още повече.

Съжалявам, че тихомълком изчакахте и нескопосано подпитахте кога/ако синът ми става на 3 години, за да ме разкарате по-лесно, без досадни усложнения и проверки от институции. Съжалявам, че това стана чак след като изпитателният ми срок беше вече минал.

Съжалявам, че позволих стресът и напрежението да минат през мен… и да останат там за известно време. Съжалявам, че след вас станах 42 килограма, разболях се от един куп болести, а за невидимите такива - дори не ми се мисли.

Нали се сещате - за онези, които не излизат на изследванията, но заради които след години някой може да си отиде ей-така, необяснимо и мистериозно.

Съжалявам, че пренебрегвах семейството си в моментите, в които трябваше да обърна гръб само на вас.

Съжалявам, че трябваше да чуя “ти си страхотен човек”. Съжалявам, че трябваше да изпитам лицемерието и фалшивата загриженост и приятелство, отчаяно съшити с бели конци и преструвки. Съжалявам, че трябваше да слушам изкривена и леко незаконна интерпретация на “опциите ти да си тръгнеш са...1,2,3, ами работодателят просто си решава да те махне”.

Съжалявам, че след опит да се позова на закона и да си защитя правата, вие ми изключихте компютъра в момент на страх и нерационална параноя.

Съжалявам, че трябваше да слушам заплахи като “ти не искаш черен печат в книжката си”, “ти искаш да ти напишем хубава препоръка за следващия работодател”, “ти не искаш лоша репутация”.

Съжалявам, че някои бяха изречени уж от “приятел”. Съжалявам, че ви казах “При евентуално дело, вие можете да загубите много повече от мен.”

Съжалявам, че всички бяхме наясно, че това е вярно, но и че такова дело е обречено на провал от ваша страна. Съжалявам, че до такова дело по-вероятно никога не би се стигнало.

Съжалявам, че в крайна сметка се съгласих и си тръгнах “по взаимно съгласие”.

Съжалявам, че дори и вкопана толкова ниско в земята, пак се опитахте да ме излъжете с 500 лв.

Съжалявам, че се опитахте да не ми изплатите смешна бройка дни платен годишен отпуск и да ме метнете със запетайките на закона. Съжалявам, че не ви се получи. Съжалявам, че после видях леко замръзналата ви и притеснена усмивка, в опит да ме умилостивите да подпиша. Съжалявам, че трябваше да изпитам подобен тип “приятелска близост” от хора, които “много ме харесват като човек”.

Не съжалявам, че си тръгнах.

Научен урок, това е, нали? А за последствията - да му мисля.

Занапред ще се постарая да не оставям някой да ме етикетира и генерализира заради една или друга постъпка. Защото така ще загубя личността си и вярата в себе си. А ако се поддам, ще забравя какво мога и знам – като личност и като професионалист.

Един човек, поставен в определена ситуация, ще се справи по-добре от друг. Абсолютно вярно. Това не значи, че последният е провал, нали?

Това не е поредният хейтърски текст за поредната БГ фирма, която си прави каквото си иска. Затова няма и да кажа името на фирма, нито ще търся някакво възмездие. То не ми е потребно.

Твърде дълго отлагах или по-скоро обмислях какво и как да го кажа. Но в крайна сметка трябваше да го напиша, за да се освободя. Във всякакъв смисъл. Остава ми надеждата да подаря малко тъжна мъдрост на някого.

Накрая искам да кажа няколко думи на всички останали - особено на майките, които са на професионален кръстопът към края на майчинството си. Нямам претенцията тези съвети да са правилни в 100 процента от случаите. Но са изпитани и изстрадани.

-- Ако работодателят, при който сте започнали майчинството си, е точен - по-добре не го сменяйте поне за първите 5-6 или повече месеца, след като се върнете на работа. Не си заслужава да треперите колко болничен ще използвате и дали ще прескочите трапа на изпитателния срок. Защото в България има всякакви работодатели.

-- Ако много искате да напуснете работа след приключване на майчинството си - проучете внимателно новия си работодател. Има много начини. Просто бъдете по-бдителни и критични.

-- Ако вече сте сменили работата си след майчинство, но имате притеснения - проверете какви са правата на майките по КТ (особено на майките на деца до 3-годишна възраст).

-- Бъдете винаги искрени относно майчинството и бъдещите ви отсъствия и болнични на интервюта с потенциални работодатели.

-- Не оставяйте когото и да било да отнеме, замаскира или изопачи правата ви. И като служител, и като майка. Те са там с причина и никой не може да оспорва това.

-- Не се съгласявайте на напускане “по взаимно съгласие”. Ако не ми вярвате - прочетете закона и ще разберете последствията за вас. Това вероятно е най-масовият съвет в подобни случаи - лично на мен беше даден многократно, но за съжаление, така и не го спазих.

-- Ако сте сменили работата си веднага след майчинството и сте доволна - браво, похвалете се. Че си търся работа.


По темата:

Въпреки че Националната стратегия за детето (2019 – 2030 г.) бе оттеглена от социалното министерство по разпореждане на премиера Бойко Борисов, а на социалния министър е възложено (лично от Борисов) "сутрин като стане, обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма", притесненията около документа продължават. За да отговорим отново на неоправданите страхове, че Стратегията е в ущърб на родителите, семейството и децата, потърсихме мнение от Йорданка Бекирска от адвокатска кантора "Бекирска и партньори" - специалист по семейно право и изпълнителен директор на фондация „Български адвокати за правата на човека".

Законодателството не успява да се развива със същия интензитет, с който се развива животът, поради което динамиката трябва да се наваксва всеки ден. Това налага необходимостта от дългосрочни политики, в които се залагат посоките и визиите.

На първо място държа да изясня, че Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите.

Всички други тълкувания и манипулативни заблуди, са ПОГРЕШНИ.

Стандартът е, че родителите имат гарантирано право и отговорност да отгледат собствените си деца, а държавата има задължение да им оказва помощ при осъществяване на тяхната отговорност и да ги подпомага при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават.

Напълно погрешно е схващането, че децата принадлежат на някого – родители или държава. Детето е самостоятелен индивид и ние родителите следва да знаем, че имаме задължението да не нарушаваме правата на нашите деца.

Децата имат гарантирани, защитени и утвърдени лични права, развити в множество и различни посоки. Те имат право да живеят, да растат, да учат, да се развиват, да бъде чуто тяхното мнение по въпросите, които ги касаят. Да не биват насилвани – физически, психически, емоционално и сексуално, да не бъдат унизявани, да не бъдат тормозени. Имат правото да развият пълния си потенциал.

Децата имат право на семеен живот и имат право да бъдат поравно с двамата си родители и това право им е гарантирано от всички международни актове, които България е ратифицирала. Държавата е поела ангажимент пред международните институции като ООН, Европейския съюз, Съвета на Европа да съхранява тези права. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България международните актове са дори и с приоритет пред националното ни законодателство.

По всяко едно от правата на детето държавата ни има да върви път напред, в който да подобрява и развива гаранциите за съхраняването на най-добрия интерес на детето, който винаги е с първостепенно съображение.

Що е най-добър интерес ни дава пространен отговор Общият коментар № 14 към Конвенцията за правата на детето, отчасти инкорпориран в дефиницията по българския Закон за закрила на детето (§ 5 от Допълнителните разпоредби).

Стратегията за детето (2019-2030) – трета поредна от 2000 г. насам, стъпва на анализите от резултатите от предходните стратегически документи. Тя не е закон и няма задължителна сила – единствено определя посоката на развитие.

Новостите са:

  1. Пълна забрана на телесното наказание върху деца

Твърде често децата стават жертва на агресивно поведение от страна на възрастните – родители, учители, близки. Телесното наказание е физическо насилие. То накърнява достойнството на детето и създава враждебна, принизяваща, унизителна и обидна среда. Дори и един шамар не следва да бъде допуснат като вмешателство в личните права на детето. С това се слага край на досегашното разбиране, че боят изгражда личността на детето.

Възпитаването на страхопочитение и страх от физическо наказание всъщност възпитава агресията и единственият механизъм, който се активира, е усещането у детето, че физическият превес е от основно значение.

2. Мултидисциплинарен подход при работа по случай на дете

Понастоящем този тип подход между действията на институциите не е в сила, което пречи на ефективността на работата. Заради липсата на централизация, по един и същи случай на дете институциите работят самоцелно и не координират действията си с другите държавни структури, които също са ангажирани със случая на същото дете.

Когато се открие един случай, всички компетентни институции следва да подпомагат ефективния процес по решаването му до нивото на собствената си компетентност, като поддържат връзка помежду си. Работещите в системата на здравеопазването, образованието, социалните услуги и в системата за закрила на детето, както и полицията, а когато се налага – прокуратурата и правосъдната система, трябва да бъдат в постоянна връзка помежду си за всяко дете и родител. Както и да координират своите усилия на всеки етап от управлението на случая в своята система.

3. Детско правосъдие

Осъществяване на цялостна реформа в областта на правосъдието за деца и създаване на система за детско правосъдие, ориентирана към правата на децата. Понастоящем в България няма специализирани детски съдилища, нито дори специализирани детски съдебни състави.

Един от дефицитите, с които се сблъсквам в ежедневната си адвокатска практика, е липсата на специално обучени съдии и представители на институциите, които да са запознати с правата на детето, да разбират в дълбочина и да умеят да прилагат стандартите за най-добър интерес на детето.

В момента едни и същи съдии разглеждат дела за деца и дела за неизплатени трудови възнаграждения например. В Софийския районен съд има специализирана колегия.

Правото на детето да бъде чуто – тоест да бъдат изслушвани децата и да бъде взето предвид тяхното мнение в случаите, когато се засяга техния интерес, е от основна важност за спазването на най-добрия интерес на децата. Това касае всички деца, които влизат в контакт с правосъдните системи като жертви, свидетели и предполагаеми нарушители; или когато по други причини е необходима съдебна намеса.

Например, при дела за родителски права, при дела за извършено насилие върху дете, при дела за престъпление по отношение на дете, както и в случаите на криминално проявление на детето.

3.1. Ратифициране на Трети факултативен протокол към Конвенцията на ООН – въвежда възможност при всяко нарушение на правата на детето да можем да търсим отговорност на държавата пред международен правораздавателен орган. Държавата е отговорна и е поела ангажимента да гарантира на децата спазването на техните права. В момента няма международен орган, към когото да се обърнем, в случай че държавата е нарушила правата ни по подобие на Съда в Страсбург.

4. Въвеждане на патронажна грижа за всички деца от 0 – 3 години

Това е възможност за подпомагане на първите самостоятелни грижи за детето, които следва да се полагат в домашната среда. Това не е новост – преди 2000 г. са съществували подобни услуги. Идеята отново е да се подкрепи майчинството и семейството и да се предотврати изоставянето на деца.

Страховете на родителите са неоправдани и няма текст в Стратегията, който дори да може да бъде тълкуван в ущърб на родителите, семейството и децата. Защо се насочи гневът към Норвегия нямам представа, но предполагам, че това е в резултат на медийното влияние и разследванията конкретно за Норвегия, както и измислените демони - гей двойки, на които ще се дават децата.

Социалната политика в западните общества е много силна и добре организирана (и не само в Норвегия). Родителите се страхуват от възможността децата им да бъдат изведени от семействата им поради „незначителни“ причини – кариес, шамар, мръсни дрехи и т.н.

Няма такъв вариант за България, подобни причини не са основания и в нито една друга държава. ДОРИ И ДЕЙСТВАЩОТО БЪЛГАРСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ПРЕДВИЖДА ИЗВЕЖДАНЕТО НА ДЕЦА ОТ СЕМЕЙНАТА СРЕДА ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ НА ДЕТЕ В РИСК.

Развитието на приемната грижа е изключително важно за децата, които нямат биологични родители или са били изоставени от тях. Приемната грижа е най-близкото до семейната среда и настаняване на деца при приемни родители е най-щадящото за тях.

2000 деца са били настанени в приемни семейства, като другата алтернатива за тях е била да са в институции. Неоправдани са страховете, че това ще стане масова практика. Няма такива текстове, няма подобни планове – пълна манипулация на изкуствено създадените страхове на хората. Пак припомням Стратегията цели точно обратното и да се чете като Дяволът Евангелието е напълно неприемливо и недопустимо!!!

Бих искала да кажа на притеснените родители, че всички текстове в Стратегията целят съхраняване на семейството и неговата цялост.

Децата се отглеждат от родителите и това е тяхно задължение. Те осигуряват най-доброто за своето дете, а държавата може да ги подпомага в случай на необходимост. Ако има неясни текстове, те нека да бъдат прецизирани, за да не създават възможност за погрешно тълкуване и масова психоза.

Отчитам за пореден път грешката на държавните органи, че твърде късно проговориха и отново не успяха да обяснят на гражданите каква е необходимостта и ползите за тях от приемането на политиките, които са визирани в Стратегията.

За втора поредна година ставаме свидетели на един и същ сценарий и, въпреки че не знам за кого точно е изгодата от него, виждам политически кукловоди и имам усещането, че наблюдаваме социален експеримент...


Още:

Политиките за семействата и децата не могат да бъдат само за „моето дете“. Те целят да обслужат цялото общество, да насочат ресурси към качествено образование и здравеопазване, социална подкрепа на всички родители и деца, сигурно жилище и квартал. Това писаха вчера в отворено писмо до политиците от Национална мрежа за децата по повод споровете около Националната стратегия за детето 2019-2030 и възможността тя да бъде отхвърлена. Фразеологизми от типа на „традиционни български ценности“, които някои обществени групи свързват единствено с налагане на модела на „собственото ми и на семейството ми благополучие“, не могат да бъдат повод за отричане на необходимостта от общо разбиране за грижата и подкрепата за децата и техните семейства, добавят от мрежата, която обединява над 150 обществени организации.

Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, която е член на Национална мрежа за децата, е тук в отговор на вече масовите родителски страхове, че стратегията ще "позволи отнемане на деца от родителите им под път и над път" и обяснява какво наистина означава фокусът върху детските права в документа.


В последните дни стана много трудно да се говори в едно изречение за децата, семействата и правата им. Предполагам, че и с този текст ще се породят още съпротиви - ще има хора, които са в крайност и които бързат да отхвърлят, защото да вземеш страна и да се разграничиш е лесно, трудно е да се опитаме да се спрем и да погледнем извън себе си, да кажем какво искаме като родители, а не какво не ни харесва.

“Всяко дете в България, на всеки етап от детството си, живее и развива своя потенциал в интегрирана здравословна, сигурна и насърчаваща развитието му среда, която гарантира неговите права и благосъстояние, при осигурена подкрепа на родителите и на професионалистите, които полагат грижа за децата."

Ето така започва Националната стратегия за детето! Апелът ми към всеки родител е да отдели 30 минути и внимателлно да прочете текстовете, да ги прочете с разбиране. Оказва се, че четем един и същ текст, но намираме различни думи, тълкувания и смисъл? Ако не прочетем документа, позволяваме на една малка група да ни манипулира през страх и през най-ценното ни - децата ни.

Невероятно е как един документ, с който за пръв път правим крачка напред към разбирането и гарантирането на правата на родителите и децата е на прага да бъде отхвърлен.

Нека всеки се замисли какво означават така предъвканите фрази „ще ни взимат децата“ (кой, кога и за какво?), „ще станем като Норвегия“  (какви?) и „искат да забранят дисциплиниращите шамари и да ни казват как да си отглеждаме децата“ - да, не трябва да посягаме на децата си по никакъв начин.

Добрата новина тук е, че 84% от родителите не подкрепят телесното наказание над деца и точно тези 84% са важните за промяната.

Дискусиите за стратегията за детето вече са далеч над конкретния документ - отвори се една голяма нужда от истински разговор какво си представяме като общество, че би трябвало да е благодентствието на семейството и децата. Какво искаме за себе си като родители, каква подкрепа от държавата очакваме, какви права искаме да имаме и те да са ни гарантирани.

Не искаме ли да сме сигурни, че когато имаме нужда от образование за детето си, то ще ни е гарантирано; че ако имаме нужда от здравеопазване - да имаме тази възможност да заведем детето си; че ако имаме нужда от социална или психологическа помощ за детето си или за себе си - ще я получим. Не искаме ли да сме сигурни, че ни е гарантирана безопасната среда за отглеждане на децата ни?

И трябва да съм честна, че като родител, гражданин и професионалист съм учудена как всеки ден мога да чуя в разговор между хората, че държавата не се грижи и не прави нищо за гражданите си, a когато същата тази държава се опита да предложи стратегически документ, с който се задължава да развие услуги за грижа и подкрепа - ние същите, които все недоволстваме, смело отхвърляме и казваме, че сме заплашени.

Да, стратегията за детето е един опит, една крачка към това да се приближим към зачитане и спазване на правата на детето и семейството му. Да, стратегията има какво да се доработва и преработва, тя не е съвършена, но за първи път имаме документ, който прави опит, който поглежда отвъд така наречените “деца в риск” и говори за подкрепа на всички семейства и деца.

Ако не ни харесват нещо в стратегията - нека да предложим какво ни липсва в нея, а не да я отхвърляме.

Този документ няма за цел да “отнема деца”, но държавата трябва да има механизми да защити едно дете, когато то е истински насилвано и малтретирано от който и да е възрастен в живота му. Та, нали всеки от нас се учудва, когато чуе по новините за пребито, изнасилено, смазано от психически тормоз дете и тогава повечето си казват - ех, ако бяхме в друга държава това нямаше да се случи.

И да си кажем, че, да, има много тежки случаи, в които детето трябва да бъде изведено от средата си на живот. Никой не говори за отнемане на деца под път и над път, а само и единствено тогава, когато животът им е застрашен. Нали, сме съгласни, че трябва да се помогне на дете в такава ситуация?

Никъде в стратегията не се казва, че едно дете ще е отделено от родителите си веднага след първото повишаване на тон, по-скоро се казва, че държавата трябва да намери ресурси да подкрепи всеки родител, за да се справи с трудността си. И аз като родител имам нужда да знам, че ако ми е трудно, имам къде да потърся подкрепа, защото в момента родителите са доста самотни и трябва сами да се справят с всичко изпречило се на пътя им.

В стратегията се поставят правата на децата в центъра, но не противопоставят родителите на децата. Документът казва, че семейството е отговорно, с изключение на ситуации на насилие и че родителите са най-добрата среда за детето и институциите трябва да подкрепят семейството.


*****

Тук може да прочетете отговорите на адв. Екатерина Воденичарова на десетки родителски въпроси, свързани с Националната стратегия за детето. Публикуваме отговора ѝ по темата с насилието към собственото ни дете и правото му то да изразява собствено мнение:

Въпрос: Какъв ще е регламентът за окачествяване на дадено отношение като насилие към собственото ни дете? Знаем безброй примери от Западна Европа, и не само, където насилие е да направиш забележка на детето си, да му повишиш тон и т. н. - в тези случаи децата са отнемани от семействата им без предупреждение. Държава, която плаща 35 лв. детски, евентуално, абдикирала е всячески от всяка подкрепа, с какво право ще отнема родителски права на тези, които сами се спасяват в отглеждането на подрастващите? Ясно е, че това е абсурд, освен случаите на явно насилие. Може усилията да се насочат в изготвяне на програма в ПОДКРЕПА на българското семейство, а не в неговото разбиване.

Отговор: В интернет пространството много се спекулира с темата насилие над дете. Моля, да имате предвид, че насилието може да бъде както физическо, така и психическо и вербално. Смятам, че никое дете няма да бъде изведено от семейството си, ако няма доказан акт на насилие или системен тормоз. Нека не се асоциираме със Западна Европа и страни като Норвегия и Швеция. Аз лично никъде в Стратегията не срещнах демонстрирано желание от страна на институциите да отнема деца от стабилни семейства без причина.

Напротив, Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите. Правото и отговорността на родителите да отгледат собствените си деца е признато от Конвенцията на ООН за правата на детето, където е изрично регламентирано задължението на държавите да оказват помощ на родителите, на законните настойници и на разширените семейства при осъществяване на тяхната отговорност за отглеждане на децата (чл. 18, параграф 2 и 3), включително за подпомагане на родителите при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето (чл. 27, параграф 2) и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават (чл. 3, параграф 2).

В Стратегията ясно и недвусмислено се твърди, че ще се работи в подкрепа на родителите, а не вместо тях. Стратегията е съобразена с най-висшите интереси на детето и правото му според Конвенцията за правата на детето, която България е ратифицирала, да изразява свободно своето мнение и то бъде вземано предвид, когато касае вземането на решения свързани с детето. Но това не означава, че детето ще изземе функциите на своите родители и ще решава вместо тях.

Пример 1: детето изразява мнение , че не желае да учи, а иска да е свободно и да играе по цял ден. Родителят разбира се взима мерки това да не се случи. Мнението на детето не отговаря на висшите му интереси и в този случай, не следва да бъде взето предвид.

Пример 2: Детето живее с родителите си в далечно родопско село, в което те гледат животни. Детето не общува с никой друг, освен с родителите си и животните; няма изградени навици, но има желание да се събира с други деца и да учи. Родителите не му осигуряват правото да се образова. В този случай срещу детето е извършен акт на ограничаване на правото му да бъде образовано и да живее в здравословна среда и следва мнението и правото му да бъдат зачетени.

Специално за дефиницията за насилие като понятие в Стратегията са използвани като източници понятията, заложени в Конвенцията за правата на детето (чл. 19), Световната здравна организация и Закона за закрила на детето.

Според Конвенцията на ООН понятието насилие над дете включва Всички форми на физическо и психическо насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления.

Според СЗО: Умишленото използване на сила или власт (вербално или физически) срещу себе си, друг човек, група хора или общност, което води или има голяма вероятност да доведе до нараняване, смърт, психологическа вреда, лошо развитие или лишение.

Според ЗЗД насилие над дете е Всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.

По темата:

Феминистката и защитничка на женските права в САЩ Глория Олред е адвокат на репортерката Дженифър Равало, която бе целуната по устните от Кубрат Пулев след мача му с Богдан Дину. Случаят предизвика широк медиен отзвук по света и заплашва да постави кариерата на Кубрат под въпрос. Според мениджъра на Пулев в САЩ Ивайло Гоцев няма такава опасност, става дума за "лека драма извън ринга“. Kубрат Пулев обаче е с временна забрана за мачове в Калифорния.

Коя е Олред

Адвокат Глория Олред участва в делото срещу певеца R Kelly, което започна след като в документален филм 4 жени го обвиниха, че ги е насилвал сексуално (3 от тях, докато са били непълнолетни). Олред е представлявала и 33 жени в процеса срещу комика и някогашна звезда на шоуто "Американски татко" Бил Козби (той беше обвинен от над 60 жени, че им е давал силно действащи сънотворни, след което ги изнасилвал). 77-годишната правозащитничка се занимава с такива дела от 80-те години на миналия век.

На пресконференция Олред заяви, че мъжът трябва да пита дали една жена иска да бъде целуната. "Той трябва да поиска разрешение да я целуне по устните. Това е акт на интимност. Жената има право да каже "Не". Тя е била там, за да работи. Унизително е за нея."


Две жени срещу Кубрат

Журналистката от "Вегас спортс дейли", наричана Джени Суши, и адвокатката ѝ поискаха състезателните права на българския боксьор да бъдат спрени.

Писмо с тези искания е изпратено до Анди Фостър - генерален секретар на спортната комисия в щата Калифорния, който е с едни от най-строгите закони срещу сексуалния тормоз в страната. „Искаме тези закони да бъдат приложени в полза на онези, за които са създадени", каза Олред.
Попитана дали ще има и съдебен иск, тя посочи, че засега исканията са само към комисията.

Тя уточни, че те не искат да се отнеме възможността на Кубрат да се бие в Калифорния, а че трябва да му бъде наложено подходящо наказание. „Липсата на наказание би било много голямо разочарование. Комисията трябва да изпрати послание до другите", каза тя и допълни, че спортният орган има заседание на 14 май.

Според публикация на Дневник от тази сутрин, комисията е уведомили Пулев, че трябва да се яви на изслушване на 14 май, за да обясни действията си след победата си срещу Богдан Дину. "Щатската спортна комисия на Калифорния е ангажирана в одобряването на събитията, където хората от всеки пол се уважават като състезатели, репортери и фенове. Ние приемаме този инцидент много сериозно. Във вторник Пулев беше уведомен, че преди да може отново да получи лиценз да се бие в Калифорния, ще трябва да се яви пред комисията и да покаже, че той се съобразява с този принцип на уважение", казват от комисията пред boxingscene.com.

Равало и адвокатът ѝ Глория Олред определиха поведението на Пулев като "отвратително"

Репортерката твърди, че боксьорът е поискал частта с целувката да бъде изрязана от видеото и да не бъде излъчвана. По думите ѝ обаче не става дума само за целувка - след заснемането на видеото, когато е била с гръб, Пулев я е хванал с две ръце за задните части, твърди тя.

Равало потвърди думите на Пулев, че двамата са се запознали ден преди мача - по време на "кантара" (когато боксьорите се претеглят). Тя помолила за интервю и той се съгласил. На следващия ден - 23 март, след мача между Кубрат и Богдан Дину тя отново помолила Кубрат за интервю. "Той каза "Да". Направихме интервюто в задната част на залата, в стаята му. Започнах интервюто, в средата той сграбчи лицето ми и ме целуна. Бях шокирана и засрамена, не знаех как да отговоря", разказа Равало.

"След това отидох до масата да си събера нещата и да си взема чантата. Той сграбчи задните ми части и ги стисна с две ръце." По думите ѝ Кубрат си тръгнал, без да каже нищо, усмихвайки се. "Почувствах се неудобно и разочарована, че Кубрат Пулев се отнесе с мен по толкова непрофесионален начин."

След целувката

Репортерката потвърди и думите на Пулев, че е присъствала на тържеството след победата на българина, където е отишла, защото е видяла възможност да направи интервюта и с други боксьори.

"Г-н Пулев се държеше така, все едно нищо не е станало. Но по-късно на партито ме помоли да изрежа целувката от интервюто. Аз обаче го публикувах, защото исках хората да видят какво ми причини. Не исках да се измъкне. Това, което ми стори, беше отвратително. Почувствах се унизена. Никоя жена не трябва да получава такова отношение. С г-н Пулев не сме приятели и нямаме романтична връзка. Той нямаше право да ме целува", каза Равало.

Кубрат: "Бях в приповдигнато настроение"

При завръщането си в София Кубрат Пулев заяви, че целувката е част от доброто му представяне и е била импулсивна. По думите му американците са чувствителни, ако целувката не е желана от човека отсреща. „Аз, за да го направя, съм преценил, че човекът не просто желае целувка, а много повече. Направил съм го приятелско, понеже след победа човек е в приповдигнато настроение", каза Пулев.

Брат му Тервел Пулев заяви, че на тържеството след мача Равало се е целувала с още двама души. И допълни, че има и свидетели.

Кубрат получи подкрепа и от партньорката си Теодора Андреева:

Пред NOVA мениджърът на Пулев в САЩ, Ивайло Гоцев определи шансовете да бъде отнет лицензът на боксьора като нулеви:

„Нула шанс, според мен, е това като опасност. Ще изживеем лека драма извън ринга", коментира Гоцев. "Това е шоубизнес. Ние сме в Америка, в Калифорния, всеки иска да е звезда. Явно това момиче е тръгнало по този път”.


По темата:

Едва на 31 години, Ребека Гаюми има сериозен опит и постижения, свързани с правата на човека. Тя успешно оспори правната система на страната си, като през 2016 г. се пребори за решението законната възраст, на която момичета сключват брак в Танзания, да стане от 14 на 18 години. Стартира фондация, която се бори за повече образование сред момичетата. Спечели наградата на УНИЦЕФ Global Goal Award и бе обявена за „Жена на годината" за 2016 от New Africa Magazine.

Сега тя ще получи наградата за правата на човека 2018 г., връчвана от ООН.

"Бях шокирана, когато разбрах. Никога не съм смятала, че мога да бъда номинирана за такава престижна награда", казва Ребека пред CNN.

Още като дете Гаюми започва да вижда несправедливостта, която я заобикаля. Тя е едва на 13 години, когато някои от нейните съученички са принудени да напуснат училище, защото вече са бременни или омъжени. Доброволствайки в младежка организация на 20-годишна възраст, тя започна да осъзнава, че това е национален проблем, а не само нещо, което се случва в родния ѝ град Додома.

"Не ми даваше мира това, че момчетата се женят на 18, а момичетата – на 14", казва тя. Докато e в университета, тя изучава Закона за брака от 1971 г. и решава да се изправи срещу него.

През 2016 г., с няколко години опит като адвокат зад гърба си, Ребека и колегите ѝ инициират петиция срещу брачния закон и съставят доклади, за да докажат защо сключването на брак в детска възраст трябва да бъде спряно.

Според националното демографско и здравно проучване на страната от 2015/16 г. две от всеки пет момичета се омъжват преди 18-годишния си рожден ден, което поставя Танзания на едно от първите места по отношение на детските бракове.

Много хора ни обвиниха, че рушим устоите и ни казваха, че и други като нас вече са се пробвали и са се провалили. Но когато започнахме да постигаме някакви резултати в съда, достатъчно организации се върнаха с готовност да работят заедно с нас.

Така през 2016 г. на 29-годишна възраст Ребека и съмишлениците ѝ побеждават. Върховният съд на Танзания решава, че раздели 13 и 17 от брачния закон са противоконституционни и възрастта, на която момичетата могат да сключат законен брак, се повишава на 18 години.

"Това беше наистина щастлив ден за мен, защото бях помогнала на толкова много момичета“, споделя тя. "Чувствах се длъжна да го направя, защото повечето от тях нямаха достатъчно информация, за да знаят как да се изправят срещу това, което им се случва."

Докато страната празнува успеха ѝ обаче, някои традиционалисти не са доволни и я атакуват с обвинения, че „насърчава западната култура". Правителството дори обжалва решението на съда миналата година, като един от аргументите им е, че бракът в по-ранна възраст може да защити момичетата, които са забременели преди да сключат такъв…

Въпреки това предизвикателството, Ребека остава непоколебима.

„Действията на правителството не изпращат добро послание за способността на нашата страна да защитава правата на момичетата. Не знам що за победа ще бъде да спечелиш дело, което узаконява сключването на брак на 14-годишната възраст. Кой може да се гордее с това?"

Ребека с млади булки в Танзания

Дори ако извоюваният от нея закон обаче остане, тя казва, че все още има много работа. "Трябва да се уверим, че законът се прилага наистина, да научим момичетата от цялата страна да се застъпват за правата си“, казва Ребека, която пътува из Танзания, за да запознае момичетата с новия закон.

Нейният досегашен успех е доказателство за силата на образованието, добавя още тя. "Фактът, че съм тук днес и правя това, което правя, се дължи на образованието ми. Моето семейство не беше заможно, но жертва много, за да ми осигури образование. Представете си, ако всички момичета са в състояние да получат образование и да изследват живота без ограничения, без момчетата да им казват "ти си момиче, можеш да стигнеш само дотук". Всичките тези гласове могат да бъдат оспорени."

Спечелването на наградата за правата на човека 2018 поставя Ребека Гаюми на международната сцена заедно с други активисти като Малала Юсуфзай, Надя Мурад, Денис Муквеге и Нелсън Мандела и това не е нещо, което тя приема леконравно.

"Това не е само личен успех, а успех за страната ми, успех за всички активисти, които се борят за правата на момичетата и жените".

На въпроса какво е нейното послание към други млади момичета, отговорът ѝ е прост: „Бъдете смели и се борете за вашата истина!“


Още:

През изминалата седмица вниманието на милионите потребители на социалните мрежи бе привлечено от най-харизматичния лидер в света.

Снимка на министър-председателя на Нова Зеландия Джасинда Ардърн, заедно с 6-седмичното ѝ бебе и партньорът ѝ Кларк Гейфорд (с когото нямат брак) бе една от най-споделяните и обсипвана с положителни коментари публикации във Facebook.

37-годишната Джасинда Ардърн е най-младата жена, заела поста министър-председател в света и изобщо най-младият премиер в историята на Нова Зеландия, когато поема поста през 2017 г.

Тя е третият премиер жена в Нова Зеландия (първата държава в света, дала право на жените да гласуват през 1893 г.) и вторият действащ премиер в света, родила по време на мандата си (след министър-председателя на Пакистан Беназир Бхуто).

Вайръл майчинството на Джасинда Ардърн започна още когато тя обяви бременността си в Instagram, заяви, че ще роди в обществена болница, а междувременно призова коренните жители на Нова Зеландия да ѝ дадат предложения за име на бебето.

Новозеландският премиер нарече дъщеря си Неве Те Ароха, като „Те Ароха“ означава „Любовта“ на маорски език.

Светът обърна особено внимание и на облеклото на Ардърн по време на срещата ѝ с английската кралица. Въпреки че е Пакеха (терминът за европейците в Нова Зеландия), Джасинда Ардърн се появи с традиционна Маори наметка. По този повод официални представители на коренното население в страната заявиха, че "емпатията на премиера подобрява отношенията между Пакеха и Маори по-бързо, отколкото това се е случвало във всеки друг момент в историята на Нова Зеландия".

За разлика от повечето хладки и отегчени лидери-милионери, Джасинда Ардърн винаги е лъчезарна и искрена, когато общува с избирателите си - и не изневери на стила си, когато се обърна към тях малко след раждането на Неве Те Ароха на 21 юни.

Майката премиер се появи във Facebook видео, в което едновременно представи дъщеря си и обяви големия пакет реформи, насочен към новозеландските семейства.

Тя направи това, седейки на дивана вкъщи, прегърнала завитото си в одеяло бебе.

„Ето го постоянното ми състояние в момента – или кърменето, или това“, казва Ардърн, поглеждайки към спящата си дъщеря.

Основна част от нейната домашна видео изява бе посветена на реформата, обещана по време на предизборната кампания на лейбъристите, чието правителство Ардърн ръководи. Целта на реформата е да направи Нова Зеландия "най-добрата страна в света за отглеждане на деца", както и да измъкне от бедността 64 000 деца до 2020 г.

Във видеото Ардърн казва, че тази реформа е успехът, с който най-много се гордее като премиер досега. Тя увеличава платения родителски отпуск от 18 на 22 седмици, като той ще достигне до 26 седмици от юли 2020 г. Родителите на бебета, родени на или след 1 юли 2018 г., ще получават 60 долара седмично през първата година на детето, а някои семейства ще могат да получават тази сума, докато детето достигне 3-годишна възраст. Пакетът, чийто общ размер е 5 млрд. долара, дава допълнителни 700 долара на семействата за разходи за отопление през зимата.

Джасинда Ардърн след избирането за премиер през 2017 г.

Видеото на Ардърн след завръщането ѝ вкъщи получи повече от 3 000 окуражителни коментара в стил "Вие поставяте нови критерии за поведението на премиер!" В края му тя дори отговаря на въпроси на потребителите в реално време, обръщайки се към тях с имената им. Ето какво казва на дама, загрижена за отпадналия ѝ външен вид:

„Карън, наистина ви благодаря. Очаквах някой да ми каже, че изглеждам уморена. Уверявам ви, че не съм чак толкова зле, просто наистина не нося грим и вероятно затова имам повече видими торбички под очите от обикновено. Но ние се справяме страхотно, наистина страхотно."

Множественото число включва и таткото Кларк Гейфорд, който след края на 6-седмичния отпуск по майчинство на Джасинда Ардърн намира за логично временно да напусне работата си като водещ на телевизионно шоу за риболов - и да поеме основните грижи за бебето.

Можете да видите официалната премиера на семейството тук.

Зорница Златева е убедена, че красивите мъже са просто клопка за наивни и повърхностни момичета. Един пореден ден на детската площадка обаче сто години феминизъм отиват по дяволите. Умното не е новото секси. Секси е новото секси. Ето как започва и (не) свършва всичко.

„Имаш ли ако?“, викам през площадката аз.
"Нямам!", провиква се тригодишният ми син Тошко, подскачайки към пързалката.

Сядам на пейката и отпивам от кафето в картонена чашка, вече порядъчно изстинало откакто преди 20 минути го взех от вендинг машината отсреща. Хвърлям мързелив поглед към Тошко, който се спуска по пързалката по корем и с главата напред, докато една баба неодобрително цъка с език и се оглежда къде са родителите на това дете, което така и не се е научило на етикет за спускане по пързалка.

Разсеяно отпивам пак от кафето. Но следващите мигове ще останат завинаги в паметта ми. Придружени от ангелогласен хор и на забавен каданс.

С леко прискърцване шарената порта на площадката се отваря и... Той... влиза.

Погледът ми се плъзга от кецовете нагоре по добре очертаните прасци, през яките бедра, тесния таз и трапецовидния гръден кош. Широки, добре очертани рамене, които опъват тениската достатъчно, за да заявят недвусмислена атлетичност, но
не твърде, за да навяват асоциации с назобан фитнес батка.

Ръцете, които бутат триколката, са чифт яки, загорели мъжки ръце. Когато се навежда да вдигне момиченцето от триколката, бялата памучна тениска се опъва по гърба му, а по ръцете му изпъкват добре очертани вени.

Момиченцето му казва нещо и той кляка пред нея, облягайки лакът на коляно. Лицето му е като изскочило от корица на списание: съчетава момчешкия чар на Орлин Павлов, самоувереното превъзходство на Захари Бахаров и мускетарското благородство на Калин Врачански.

На площадката става необичайно тихо. Майките спират да си приказват за манджи и сополи, съседката от блока отсреща спира да си тупа килима на терасата, дори бабата от пързалката е спряла да цъка с език.

Оглеждам площадката. Оглеждам и Него. Две думи. Баси (прощавайте). Пича.

От ранна детска възраст в мен гореше духът на феминизма, който разпалваше бунта ми към дискриминацията. Деленето на хората на мъже и жени беше условност, неравнопоставеността между половете - предразсъдък. Борец за женски права и свободи, бях преизпълнена с убеденост, че красивите мъже са чисто и просто клопка за наивни и повърхностни момичета.

С годините тези мои тийнейджърски разбирания се трансформираха в концепцията за еманципирана жена. Имам сериозна професия, с която издържам себе си и сина си. Не обичам разговори за готварство и промоции в Lidl, да не говорим за “а памперса махнахте ли?”. Не, аз памперс не нося.

Избягвам групичките от bg-мами на площадките, както Валери Божинов бяга от сериозна футболна кариера. Особено са ми неприятни състрадателните им погледи, когато чуят за скорошния ми развод с “а татко му на Тоши-Боши къде е?”. Накратко, смятам се за независима майка-сноб и се гордея с това.

Откакто съм родител в мен се надига нова вълна възмущение от дискриминацията. От нас явно се очаква магически да се превърнем в безполови, роботизирани мами, които нямат нито собствени емоционални потребности, различни от тези на децата си, нито физиологични нужди, а от сутрин до вечер правят мусака, варят пюрета и учат децата си на гърне под звуците на „Деспасито“. Не, благодаря.

И така, нека се върнем на площадката, където Димитър Бербатов на татковците качва дъщеря си на люлка под съсредоточения взор на всички зрели жени наоколо. Доверявайки се на вътрешния си глас на еманципирана бунтарка, решавам да игнорирам този ходещ секс-бог и да не се занимавам с глупости. Отварям си телефона и започвам да прехвърлям служебната поща. Благодарение на пословичния си инат успявам да игнорирам секси-таткото, отговарям на няколко мейла и привиквам Тошко да тръгваме.

Две седмици по-късно всичко пред блока си върви както обикновено, а именно - Пичът си люлее детето, жените слюноотделят, аз съм пълнокръвна персонификация на майка-ръб.

При по-задълбочен анализ обаче, ситуацията на детската площадка се е променила до неузнаваемост. Ненадейно се появяват майки с червило, майки с малки черни рокли, майки с тънки високи токчета, които затъват в пясъчника, докато се опитват да разтърват сдърпалите се за една и съща лопатка деца. Майки с къдрици, майки с прясно боядисани коси, майки с внезапно липсващи венчални халки!

Бабата от горния етаж, дето все цъка с език, се появява с нова зъбна протеза. Библиотекарката с близнаците от отсрещния блок се появява с жартиери. Появяват се мои приятелки, с които не съм се чувала от месеци и които нямат собствени деца, но
внезапно проявяват небивал интерес към това как протича денят на сина ми.

Появяват се татковци, за чието съществуване до този момент само съм предполагала: идват да проверят защо изведнъж жена им е започнала отново да прави клекове и твърди, че дневният режим на детето трябва да включва посещение на детската площадка три пъти на ден.

Безцелното скролване по телефоните добива целенасоченост, достойна за детективски роман - за нула време вече са обнародвани трите имена на таткото, сервизната история на автомобила му и съдебното решение от скорошния му развод.

Няколко дни по-късно обстановката на площадката пред блока се нажежава още повече. Жени започват да не говорят на мъжете си. Жени започват да не говорят с другите жени на опашката за детска кухня. Дори местната гей двойка спира да ходи хваната за ръка.

Всичко това, разбира се, не ме засяга пряко. До този момент гореописаните събития съм наблюдавала с присъщата ехидност на страничен наблюдател. И тогава настъпва денят Х. Животът ми се преобръща, за да не бъде никога същият.

Тошко се заклещва, докато се катери по дървото на детската площадка. Секси таткото, който до този момент е пресъздавал миниатюра на Тадж Махал с дъщеря си на
пясъчника под дървото, се изправя. Метър и деветдесет погалена от слънцето мъжка плът се изпъват, Аполон се хваща за един клон и набира цялата си тежест нагоре, за да се изкачи до плачещия Тошко и да го свали цял и невредим от дървото.

Отправям едно смотолевено „благодаря“ и давам последно причастие на здравия си разум. Сто години феминизъм отиват по дяволите. Умното не е новото секси. Секси е новото секси. И се започва.

В главата ми нахлуват всевъзможни фантазии, коя от коя по-неприлични. Аз се прибирам от работа и вадя от хладилника едно Бакарди, но къде по дяволите е отварачката? Тогава изневиделица се появява Той, гол до кръста. Разкопчава токата на колана си и отваря бутилката с нея, подава ми студеното Бакарди и ме награбва в горещите си обятия.

Друг път, в среднощна доба се прибирам след дълъг работен ден и го заварвам на площадката да пристяга вечно проскърцващата люлка с големия си... гаечен ключ. Аз го изненадвам в гръб, той се обръща... и ме награбва в горещите си обятия.

Той, преследван от напористи майки, бяга на забавен каданс, аз предвидливо го придърпвам за добре опънатата му риза във входа на блока. Спасен и безкрайно благодарен, той с едно движение разкъсва карираната си риза, хвърля я на пода и ме просва върху нея.

Пореден ден на площадката. Птички пеят. Майки зяпат. Деца ядат пясък.

Шарената портa проскърцва, аз влизам, внимавайки да не разлея кафето си върху току-що закърпената си възголяма карирана риза…

cross