fbpx

Диана Стоева ни разказва за една много хубава почивка в Турция с три деца, много храна и почти никакви изцепки.

Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и спечелете за страхотни награди.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Още като приключи тържеството по случай завършването на училище и детската градина вече предусещах че това лято ще бъде... предизвикателно. Хубаво направих, че напуснах работа, няма що. Сега вече нямам никакви оправдания и ще трябва да се занимая с анимацията на трите ни момчета за цели четири месеца. 

И ето че в момента, в който си представих на ум думата „анимация“, реших – заминаваме за Турция!

Казах на мъжа ми, той се съгласи на мига. Все пак той не се занимава с такива дребни решения като къде ще ходим на почивка, на какъв спорт ще запишем децата, какво ще вечеряме... Мъжете обикновено мислят само за истински значими теми като да влизаме ли в Шенген, има ли смисъл от референдума за мир, да пращаме ли ракети до Марс и т.н.

След като отделихме немалко време да обясним на децата, че турското робство отдавна е минало и сега сме в добри междусъседски отношения, събрах набързо три-четири куфара и хванахме чартъра до Анталия. 

В самолета още няколко пъти преговорихме, че не тези турци в хотела са хванали Левски и се разбрахме да не повдигат темата пред персонала.

Всичко това дължим на баща ми. Той много говори с тях за Руско-турската война и, нали не е имал синове, сега му дай да реди стотинки във военен строй и да им показва различните видове пушки. 

Но да не се отплесвам. С пристигането в хотела нашите наследници, разбира се, най-много се впечатлиха от храната и напитките в лоби бара. Близнак номер едно започна да яде сушени плодове директно от общото плато, видимо пренебрегвайки сложената за целта щипка. Казах му да не яде с ръце и той обеща, че ще ползва щипката.

Когато се обърнах след малко, с умиление видях, че той наистина я ползва. Само че вместо вилица. Хваща кайсия, слага си я в устата и доволен преглъща. До него другите двама бяха устроили истинска вакханалия при каните с различни лимонади и щастливи, че никой не ги гледа, пиеха по трета чаша. Събрах ги тримцата и побързах да изчезнем оттам, преди да са ни казали, че е имало дублиране в резервациите и всъщност нямаме стая при тях.

Следващите дни минаха както и очаквах: закуска – басейн – обяд – плаж – вечеря – шоу програма.

Чувствах, че дебелея с всеки изминал ден. Децата постоянно ми предлагаха храна, аз им казвах че съм дебела и съм качила поне два килограма. Те ме успокояваха, че само съм станала по-тежка, а не по-дебела и пак ми предлагаха. Момчетата ми са обратното на злояди. Когато ги водим на олинклузив, най-много от всичко обичат да си взимат сами храната и да си правят невероятни комбинации, на които държат, и аз не им се бъркам. Наденичка, парче кекс, кисела краставица, домат, фурми, каперси, картоф и лъжичка мед – всичко в една чиния. Иначе и тримата са с клечки вместо крайници. 

Със смях и баклава на уста, почивката вървеше към своя край.

Дойде последната вечер и решихме да погледаме шоу програмата в „антитеатъра“. Беше детско парти и викаха на сцената деца от публиката за изпълнение. Имаше и други българчета. Извикаха и един от моите синове, който показа подобие на брейк танц. След края на изпълнението водещият го заразпитва как се казва, на колко е години, с кого е тук и т.н. Накрая го пита дали му харесва в Турция. Синът ми хвана микрофона и каза:

- Да, хубаво е в хотела и храната и басейните са супер. Но съм ви сърдит за Левски.

 И така, ще трябва да имам разговор с баща ми.

Колкото и романтично да си представяте почивката на море с три деца, от които най-малкото на една година, все няма да ви се получи съвсем като в реалността. Пак е романтично, но по-скоро като епизод от „Сървайвър“, а не като по Розамунде Пилхер. Радост Димитрова ни разказва за своята ваканция и участва с този текст в конкурса ни „Истории от лято 2023“.

Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

През юли тази година няколко семейства с ДЕЦА се събрахме, за да отидем заедно на море и да се отдадем на заслужена почивка и така дългоочакваното слънчево приключение. Бяхме оживен екипаж с деца от различни възрасти и споделена любов към морето, което смятахме, че е рeцепта както за веселие, така и за незабравими спомени.

Нашето семейство беше от първите, които пристигнаха. 

Аз – майката от типа „нищо не може да ме спре, само да съм на море“, още с пристигането хукнах към плажа, за да реализирам целогодишните си блянове за коктейл в ръка, крака в пясъка, гледка към морето, усещане на морски бриз и любимите същества до мен. Страхотно, нали? Съпругът ми, моят най-верен помощник, винаги готов със слънцезащитен крем, закуски и привидно безкраен запас от надуваеми играчки, естествено ме придружаваше. Неговият ентусиазъм изглежда почти колкото моя. Представете си ни на плажа, влюбени, споделящи еднакви желания и вкусове за живота... 

Към тази прекрасна картинка е редно да добавим и Мишо, най-големият от трите ни деца на почти 6 години, който е припознал себе си във вид морж или делфин и непрестанно се намира във водата без значение дали целият е в нея, или леко-полеко се присламчва с някоя част от тялото си към морето, понеже сто пъти съм казала да излезе от водата. 

Четиригодишната Кари непрестанно се върти около батко си, но някак по-елегантно, по-плахо и по-грациозно. Тя е нашата красива и умна русалка, пристигаща на плажа винаги в тон с тенденциите и играеща тихо и кротко без значение във водата или на пясъка. Тя описва мечтата на всяка майка, когато си кажеш „искам да имам момиченце“.  

И накрая последното попълнение в нашето семейство, малката Елена, едногодишното динамо, чието любопитство не знае граници. 

От момента, в който стъпихме на плажа, Елена се оказа най-авантюристичната от групата. 

Тя беше решена да вкуси всяка песъчинка за голямо наше забавление и огорчение. Всеки път, когато баща ѝ загребваше шепа пясък от малките ѝ ръчички, тя се кикотеше палаво, сякаш всичко това беше голяма игра. 

Следващото кулинарно приключение на Елена включваше морска вода. Непрестанните ѝ опити да я пие се увенчаха в крайна сметка с успех. Не успявах да я наблюдавам постоянно, въпреки че я бях позиционирала близо до мен в едно малко басейнче, заблуждаваща сама себе си, че стои ли в него с няколко играчки, всичко ще бъде „цветя и рози“. Е да, ама не. 

Дотук с моите мечти и желания за почивка на плажа, взиране в морето и отмаряне с коктейл в ръка. 

Единственото, което успях да опитам, беше коктейл с пясък и мрънкане. Пясъка от Елена, а мрънкането от другите двама, че не съм отишла, видиш ли, и аз да се цамбурна в морето с тях... Къде ти?! Това мое трето постъпление ме държеше толкова заета, че едва се сещах, че имам и други две деца. 

Преживяванията обаче далеч не се сведоха само до плажа. Тъй като имахме изключително умната идея да наемем къща с басейн с току-що прохождащо дете, се наложи да усетим пълната сила от резултата на нашите решения. С течение на дните новооткритите умения за ходене на Eли превърнаха ваканционната къща в трасе за препятствия за малки деца. Тя се скиташе наоколо с решителност, преследваше чайки и изследваше всяко кътче на ваканционната къща. 

Басейнът се превърна в магнит за безграничното ѝ любопитство и никой не можеше да я държи далеч от „големия син леген“. При всяко нейно самостоятелно приближаване към басейна естествено у мен се пораждаха наченки на инфарктни състояния и не успявах да се отпусна дори за секунда. 

Да не си помислите, че съпругът ми през това време изпълнява моята мечта за почивка и коктейл... ТЦ. 

Той се зае с не леката задача да обгрижва по-големите деца, и да играе с тях, тъй като и те непрестанно искаха нещо или тичаха нанякъде с другите деца. Нищо че могат да ходят сами и не всяка тяхна стъпка е опит за самоубийство, и те са деца и имат собствен устрем за бели и забавления. Всяка секунда някой от родителите в компанията ни беше нащрек кой къде какво прави, има ли паднали деца, кой къде играе, чие дете плаче и всички ли са цели. 

Един ден, вдъхновена от по-големите деца, които се пръскат наоколо, Елена поиска да влезе в басейна с пояса, който дотогава отказваше категорично. С радостен писък тя се втурна в плиткия край на басейна с размахване на крайници, които направиха така, че да изглежда, че се опитва да завладее самото море. „Плуващите“ приключения на Елена продължиха и през останалите дни и всеки път, когато тя се впускаше във водата, сякаш беше на мисия да завладее басейна. 

Заразителен смях отекваше във въздуха, насърчавайки всички наоколо да се присъединят към нейното водно приключение. 

В тези моменти забравях за изтощителното си тичане насам-натам покрай някое дете и се чувствах горда, че и това човече пораства, а аз, видиш ли, един ден ще се радвам на тези спомени и ще се тупам по рамото, че съм майка героиня. (Ще вметна само, че по принцип обичам да гледам на себе си като The Mother of Dragons.)

До края на петдневната ни почивка ваканционната къща, а и самият плаж, бяха видели своя справедлив дял от пясъчни закуски, глътки морска вода, викове на поизнервени майки, щастливи детски писъци и очарователни лудории в басейна. Всички семейства се смеехме, поплаквахме (сами разбирате, че и другите семейства с деца са усетили пълната сила на израза „с деца на море“) и създавахме спомени, които щяха да бъдат споделяни и ценени за години напред. В последния ни ден, когато слънцето залязваше, се събрахме, за да направим групова снимка, улавяйки радостта, любовта и чистия хаос, които определиха ваканцията ни.

Не ме разбирайте погрешно, обожавам децата си, но на море с три малки деца в компанията на семейства с други малки деца си е по-скоро приключение в режим „Сървайвър“, отколкото почивка.  

Конкурсът ни „Истории от лято 2023“ продължава с текст от Ивелина Кусарова, която ни напомня, че понякога „вкъщи си е най-добре“. Особено когато детето ти се разболее от варицела, докато сте в хотела на морето.

Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември. 

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

Привет от мен, Ивелина! Майка съм на едно момче на 3 години. Тазгодишната лятна „почивка“ определено ще бъде запомнена. Първо, тази почивка се планира 6 месеца по-рано. Освен това за първи път се организирахме да сме заедно с майка ми и баща ми, сестра ми с мъжа и двете ѝ деца, двете ми братовчедки със своите семейства, вуйна и вуйчо. Към компанията се включиха родителите и братът на съпруга на едната ми братовчедка.

Дано ми проследихте мисълта.

Близо 30 човека роднини за 7-дневна почивка. Уникално! Още в началото резервацията условието беше всички стаи да са на първия етаж на хотела. Пристигайки обаче, ни разхвърляха из целия хотел. Нашата стая беше на третия етаж без асансьор. Поне не напълнях от обездвижване с постоянното мъкнене нагоре-надолу на куфари, торби, раници и кисело дете.

Но не това ме напрегна.

Напрегнах се още първата вечер, защото детето спря да се храни, а цялото разнообразие от олинклузива остана непробвано през целия престой. Накрая пак купувах солети и марети. Напрежението продължи и когато отидохме на плажа. Детето стоя като препарирано в момента, в който го допра до пясъка. А се нахъсвахме цяла зима, как като отидем на море, ще копаем в пясъка, ще прескачаме вълните...

Поредна година писъци, рев и носене на ръце, докато сме на плажа.

Е, какво пък имаме басейн. Да, но! На третата вечер детето се изпъпчи... На сутринта – варицела! Пъпки по целия корем, гръб, лице, по скалпа, ушите. Впоследствие и температура. Бях готова да прекратя почивката и да загубя три нощувки, но компанията ме убеди да останем, защото всички деца и възрастни са преборедували варицела. Съответно повече нито морето видях, нито на басейн бяхме.

Но не само ние имахме проблеми.

Малкият син на сестра ми също беше с температура 4 дни, майка ми си сецна кръста от неудобно легло и едва ходеше, на баща ми кракът отново се схвана от неудобния диван, на който трябваше да спи (големият син на сестра ми го изолираха в стаята при майка ми и баща ми).

Накрая с вълнение и ентусиазъм си събрахме багажа и си тръгнахме. Както се казва „вкъщи си е най-добре“. Дано да се посмеете на моето преживяване, защото пишейки го, аз самата се смях, но докато бях в този филм, не ми беше смешно.

Продължаваме с текстовете от нашия конкурс „Истории от лято 2023“. Разказът и това автентично морско преживяване с три деца е на Ралица Бабаколова. Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

Ооох… Чудо беше сякаш нашата ваканция и ми се стори, че би било интересно да я опиша, но не знам дали ще успея да пресъздам правилно ситуацията. 

Малко предистория

Съпругът ми е голям фен на южната ни съседка (Гърция, бел.ред.), в резултат на което много години подред ходим все там. Тук трябва да доуточня, че благоразположението на гореспоменатия е от ключова важност за доброто прекарване, а същият не признава нашето скъпо Черноморие (и държавата ни като цяло) като достойно за сравнение по чистота, красота, обслужване, плажна ивица, цени и други все такива безкрайни предимства на нашата съседка. 

Аз, като далеч по-непретенциозен човек, имайки предвид трите деца на 11 години, 8 години и почти 100-годишното все още продължаващо кърмене на номер 3, която е на две години и половина, реших, че тази година ще бъда твърда и непреклонна в решението си да почиваме на нашето родно Черноморие, което ни е само на два часа път с кола, защото живеем в провинцията от три години насам. 

Ми така де… Два часа – страшно примамлива оферта. Два часа е абсолютният лимит на време, в което има надежда за пътуване без повръщане (няма завои), ядене, почивки, тоалетна, писъци, въртене, извиване, тръшкане и блъскане от страна на трите прекрасни, мили, разнополови деца на задната седалка. В добавка на това, друго удобство, което приведох като несравнимо преимущество, е, че се уредихме в хотел на плажа при познати хора (кумове на брат му!), които дадоха доста прилична цена и две отделни стаи. Големите деца, самостоятелни – още една надежда за евентуално някакви моменти на спокойствие – два-три поне. 

Добре, уреди се въпросът – стана на моята

Така се случи, че датата на заминаване беше някъде десетина дни след сефтето ни в яслата, което гарантираше на 100%, че ще тръгнем с някакви данни за остра вирусна, бактериална или друга инфекция – класическите градински сополи, повръщане, гърло, разстройство и т.н. 

И, да, разбира се, няколко дни преди заминаването ни започна едно подсмърчане от всички пет члена на семейството – кой повече, кой по-малко. Впоследствие се добави и кашлица с различно изразен интензитет при отделните индивиди. Но какво пък толкоз – с три деца, лекар, че и педиатър, мен една кашлица и едни сополи ли ще ме уплашат?! В този полузакрепен, полуздрав, полуболен вид милото ни семейство благополучно и бързо (оказах се права за двата часа) стигна до местонахождението.  

Разговорите на висок тон с тенденция към нарастване на напрежението започнаха още със слизането и настаняването – кой точно на кого трябва да помогне, кой коя чанта трябва да пренесе, може ли да я пренесе, не е ли твърде тежка… Всичко това става на фона на моите неуспешни безкрайни опити за успокоение на ситуацията с две чанти в едната ръка и с вкопченото за мен двегодишно маймунче, което при смяна на обстановката става още по-прикрепено (в случая е почти буквално залепнало за мен, ако това е възможно, и постоянно издава някакви звуци подобни на мрънкане, хленчене и искане на нещо в ухото ми). 

Моята надежда за добро прекарване не угасва 

Влизаме в стаите – хубави, чисти, гледка… О, каква гледка точно към плажа и морето, такава гледка не сме имали никога досега! Тя може да зарадва някой, някой може да каже: „Колко е хубаво! Много се радвам, че сме тук!“ 

Мнее… ок. 

Полека-лека се ориентирахме към плажа. Настана суматоха, взехме ли всичко… Едно напрежение се усещаше, не като с нож да го режеш, но не и като да го нямаше. Стигнахме до плажа най-накрая и се започна някакво забавление, поносимо за двата броя по-големи, които впрочем обожават вода и на които, подчертавам дебело, им бе забранена употребата на телефони на плажа. 

Но номер 3 даде всичко от себе си. Е, не успяхме за 11 дни да решим във водата ли искаме, на пясъка ли искаме, близо до водата ли искаме, навътре ли искаме, при кака или при бати, или може би при тати, искаме ли да сме мокри, или искаме да сме сухи, с бански ли да сме, или да сме голи, с шапка или без шапка, гладни ли сме, жадни ли сме, спи ли ни се и, аджеба, какво точно искаме, когато отидем на този плаж. Не се разбра и това е. 

Всички опити за угаждане претърпяха провал 

Дори допълнителното купуване на пояси, кофички, лопатки и други подобни не помогна особено, а доста навреди на бюджета, защото се оказа, че това към момента са едни от най-скъпите атрибути на българското море. 

Постепенно кашлицата и хремата у някои се засилиха, въпреки таласотерапията (лечение с морска вода, б.а.). Като сядахме да обядваме в ресторанта на хотела, сервитьорката вече ни беше научила и ни носеше допълнително салфетки. Приличахме на група изтървана от тубдиспансер (звено за лечение на туберкулоза и белодробни заболявания, б.а.) или заведена на морето с цел по-бързо възстановяване, демек на санаториум. 

Към картината със засилващи се хрема и кашлица след няколко дни доволно приемане, гълтане и давене с черноморска вода се добавиха и неотложни позиви за ходене до тоалетната, съпроводени с гласност от по-големите деца, за да може всеки в периметър от 20–30 метра да разбере, че на нас супер много ни се ака, нали… Бройката беше над пет пъти дневно на дете, но аз извадих тежката артилерия от прахчета, таблетки и сиропи и видимо не обръщах внимание. 

Към това трябва задължително да се каже, че 100-годишното кърмене, за което преди морето имаше някаква, макар и бегла, надежда за приключване, беше в разгара си. Нощният сън беше мираж, разбира се. Това най-вероятно също е ясно. 

Най-високата точка на параболата на „страхотното прекарване“ беше, когато някъде към средата на почивката номер 3 вдигна и температура

Ето тук вече мама започна да си мисли за преждевременно прекратяване на ваканцията, защото същият номер лекарства НЕ приема. Единственото оръжие са един вид свещички и т.нар от нея „тазси“ (така нарича източника на кърмене). 

Фразата „Мамооо, дай ѝ тазсии!!!“ придоби нови измерения и нов рекорд на брой изричания за денонощие. Не прекъснахме ваканцията, явно „тазси“ спаси положението за пореден път, но ежедневното, даже ежечасно, напомняне, че нашето море е мръсно, а, видиш ли, някъде другаде е чисто и нали се сещате защо сме на нашето море (заради моето настояване), не престана. 

И така до ден 11 с известна динамика по отношение на симптоми, оплаквания от мръсотия, храна, цени, обслужване, но като цяло със запазваща се ситуация. На рецепцията ни отказаха да платим стаите в началото, защото се съмняваха, че ще изкараме 11 дни и не искаха после да връщат пари. Като тръгнахме ни ръкопляскаха! 

Върнах се почти без тен и адски изморена. И всъщност съм напълно наясно, че няма нищо необичайно в тази история. Всеки родител на едно, две, три и повече деца може да види позната ситуация в нея. Догодина пак! Този път в Гърци

Текстът на Христина Стойчева е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Ден 1

Всичко започна в един летен ден.
Прибрах се от нощна смяна, оправих си багажа, пих кафе (както обикновено, разбира се) БЕЗ КАФЕ или по-точно БЕЗ КАФЕТА, поне няколко чаши на ден, понякога им губя бройката.
Отидохме навън с нашите до колата, отворих багажника и под "багажник" може би се подразбира какво последва. Ако не се подразбира, ЕТО, уточнявам - натоварихме багажа и го затворих.

И фиуу-фиууу потеглихме. Пътувахме и пътувахме, бе забавно, накрая стигнахме нашата дестинация.

Настанихме се в хотела. Нямаше вода, което не е нормално. Избеснях, но въпреки това решихме да си направим поход до Бекови скали. Не знаехме накъде да потеглим. Използвахме Google Maps навигатор, който малко или много ни подведе. Лутахме се. Накрая разбрахме откъде да минем, за съжаление не по правилния маршрут за поход, а по един доста неприятен път.

Ходихме и ходихме, задъхах се дори, но не толкова от умората, а от самата жега - все едно адът бе на земята.

И стигнахме. Исках да се снимам, защото гледката бе хубава, но уви, имаше много хора и ставаше голяма блъсканица. Постояхме малко, а след това тръгнахме наобратно. Спряхме на една беседка, хапнахме. Приятно беше най-вече хапването, но въпреки това се прибрах доста разочарована от всичко. Поне вече имаше вода, та можеше да си хвърля един душ. Стана време за вечеря. Тук няма толкова за разказване, мога да кажа само, че беше вкусно.

Ден 2

Събудих се в 9:30, закусих мекици със сирене и конфитюр. И това беше вкусно. За съжаление, времето бе лошо, навън валеше и нямаше как да се направи още един хубав поход из природата, но за сметка на това се видяхме с роднини.

Решихме да отидем в заведение – да хапнем, да поговорим, да се веселим, но по път към заведението гърнето (ауспухът) на колата падна. Оказахме се едва ли не в нищото, без сигнал, по средата на пътя, но за щастие се справихме и с този проблем и след забавяне около половин - един час стигнахме нашата локация.

Хапнахме (беше вкусно) и, общо взето, ала-бала, подробности не са нужни, беше приятно.
Потеглихме обратно към хотела, беше време за почивка. Реших да подремна и си легнах. Стана време за вечеря. Нужно ли е да казвам, че беше вкусно?

Ден 3 - последен (време беше да се прибираме)

Станах в 8:00, пих кафе и закусих топла, ама наистина топла, мека баница с айрян. Взехме багажа, натоварихме го в колата и газ към дома.

Направихме леко отклонение за снимки. Имаше и една красива чешмичка, там също си наприхме снимки и дотук всичко беше наред – бях нахранена, напоена, направихме си "фотосесия" и тъкмо да се кача в колата, залитнах леко назад и краката ми подгизнаха заради каналчето, в което стъпих. Чорапи, обувки, всичко беше мокро и донякъде кално. Пътувах с боси крака. Малко ми се спеше. Като цяло беше една хубава почивка, но определено вкъщи си е най-добре.

Текстът на Ванина Хаджиева е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


Ето, дойде времето за първото ни море. С детето.

Миналата година беше твърде малък и някак имахме оправдание, но сега, на 1 година и 3 месеца – няма мърдане!

Още в началото, с риск да бъда мразена и съдена от всички настоящи и бъдещи майки, трябва да ви споделя: моето дете е от еднорозите. Спи, яде, реве рядко, не се буди, коликите не ги усетих, а нощното хранене го прекратих като беше на 10... дни. Въобще, в сравнение с други бебета, които познавам и за които съм чувала, се води УАУ. Детето чудо. Но дали?!

Планираме море за десетина дни, като според мъжа ми следва да вземем всичките си прилежащи роднини (и техни близки приятели), които да гледат детето ни, докато ние релаксираме на плажа с коктейл в ръка.

Решавам, че няколко дни преди пътуването поетапно ще започна да подготвям своя багаж, този на детето...

А, и казах ли ви – ние имаме и куче. Ама не от онези, дето ги слагаш в чантичката и може да идеш и на дискотека с тях, а един палав, игрив, да не кажа леко луд, лабрадор, който никога не се изморява. Тоест трябва да оправя и неговия багаж. И ако сега си казвате „Айде бе, то пък голям багаж за едно куче...“, значи вие нямате куче! То са купички, хавлии, колкото за цялото ни семейство общо, порции с храна, играчки за водата, играчки за извън водата, награди, каишки, нашийници, бандани (за да е красив). Общо взето, второ бебе.

Та, започвам аз амбициозно, с освежаване/изпиране на дрехите, които смятам да си взема. Те ще са точно определен брой според дните ни (а не както преди, по 5 тоалета на ден с прилежащите аксесоари), защото как ще съберем този багаж в нашето Клио е неразгадана мистерия. Те детските дрешки са малки, ще ги побера в един сак, куфари изключено – заемат много място, а ние, както стана ясно, ще редим Тетрис в колата.

И ето, прането на дрехите започва. Аз ги слагам в пералнята, детето ги вади. Аз я пускам, той я спира. Но нали затова съм започнала отрано, за да няма напрежение и суматоха в последния момент. А и искам да съм авторитет в неговите очи, та накрая успявам да пусна една пералня. Дрехите изпрани (от пералнята излизат и играчки, които е пъхнал, без да разбера), то пък и времето се оправи, няма как нещо да се обърка. Дали?

Много съм горда и доволна от моята предварителна подготовка.

Но детето нещо ми топлее. Аз не мога да познавам, сигурно си въобразявам, ама нали съм отговорна майка, дай да му сложа термометъра. Опааа, той не топлее, той гори. „Здрасти, Ива, абе от зъби колко температура може да се вдигне? Ахааа... А 39.5? Ясно, значи не е това. Мерси“. Той отпада за минути, а оттам отпадат и моите планове. Спокойно, имаме няколко дни до заминаването, той дотогава ще оздравее. Пфу, май безплатната анулация изтече, но без драми, време има. Слагам свещи, паля свещи, пък да видим.

И ако до преди малко се чудех към колко часа точно е най-удачно да тръгнем, за да е най-безболезнено, то вече се чудя ние изобщо ще тръгнем ли, за да не се глася напразно. Ама айде бе, те ония хора с проклетите деца ходят, та нас ли ще ни бутне един вирус.

Следващите няколко дни минават като насън.

Температура, багаж, сополи, багаж, обрив, багаж, но, както съм планирала детето оздравява. Всички дисаги влизат някак в колата (реденето започва от предния ден и продължава до достигане на желания резултат) и ние, отстрани изглеждащи като гастербайтери, потегляме. Ура!

Еднорогът спи почти през целия път, а аз си свиркам, предвкусвайки аперолите на плажа и си мисля, че съм страшна късметлийка.

Пристигаме, настаняването ни трае извънредно дълго, защото трябва да направим 10 курса до колата, за да свалим всичко. Междувременно кучето реве за нас, защото за около 30 секунди ни е изгубило от поглед, детето тръгва нанякъде, ние започваме да го гоним, кучето се отвързва, после гоним него. В крайна сметка след около 1-2 часа успяваме всички да се съберем в едно помещение, няма липси. Оправяме се и отиваме да видим моренцето, в трепетно очакване на първите реакции на детето. За кучето ни това е поредно море и въпреки че знаем за какво става дума, отново сме го взели с нас.

Първият плаж е в рамките на около 2 часа, в които еднорогът стои като гръмнат в пясъка и почти не мърда.

Вече съм убедена, че съм ударила шестица от тотото, като съм родила именно него и че това ще е една чудна почивка. (Дали?) Поръчвам си със задоволство едно мохито (първият ми и последен коктейл за това море), щракам снимки от първото море и с леко съжаление наблюдавам тичащите след децата си родители, които дават за пример нашето колко е добро. В мен напира гордост, но реагирам с „Еее, ама моля Ви се и Вашата принцеса е прекрасна“, мислейки си „Боже, благодаря ти, че не ми се падна на мен такъв ревящ звяр“...

Следващите няколко дни преминават в едно безкрайно носене на басейни, кофички, лопатки, хавлии, чадъри и какво ли още не. Все пак, наличието на лабрадор ни задължава да избираме по-закътани места, за да не безпокоим истински почиващите си хора (които тайно ненавиждам, заради тази им привилегия). Детето се отпуска, явно спекът е бил само при първата му среща с морето, за да ми замаже очите, и се започва едно непрестанно препускане по плажа, точно като онези хора, които съжалявах.

Тича към морето, сякаш е плувец от години и не показва никакъв страх.

Докато кучето пие от морската вода (която после излиза от всички входове и изходи), детето яде пясък и миди (аз псувам наум). После се разменят – кучето започва да копае и яде пясък, а детето пие вода от басейна и му дава да яде камъни.

Кучето ни е много добро. По душа. Види ли човек да плува или да се гмурка, смята, че се дави и иска незабавно да му помогне. Ако е вързан за чадъра, просто го отскубва и се втурва да помога на нищо неподозиращите „удавници“. Това води след себе си викове, крясъци, „Ела тук ВЕДНАГА“, „лошо куче“, „ела да видиш какво ще ти дам“ – всякакви изпитани и импровизирани тактики.

Разбира се, винаги се намира някоя възмутена леля, която да цъка с уста и да коментира на висок глас, че това да заведеш кучето си на плаж е ПЪЛНО БЕЗОБРАЗИЕ и че ти си най-големият изрод на света. Всичко това продължава до момента, в който на мен и таткото вече нервите ни са тотално опънати, писва ни и се заемаме да прибираме цирка и да си тръгнем (и дано тоя път не забравим нищо на плажа, че пак ще трябва да се връщаме като вчера). Не че в хотелската стая нещата са по-спокойни, но поне никой не се налага да държи кучето, а и, дори за кратко, в колата детето ще заспи.

Еднорогът си хапва принципно добре, но морският въздух отключва неподоризан потенциал и капацитет на стомаха му.

Не спира да яде, поема количества, които самата аз не бих могла да изям. В заведенията сервитъорите се обръщат към него по име и му носят филии хляб само като го видят. Като му свърши храната, започва да обикаля по масите, да оглежда чиниите на напълно непознати хора и да гледа тъжно. Нещо, което дори кучето не прави (защото е вързано). И докато кучето чака нещо случайно да падне, то детето ближе рекламите и менютата, на които има нарисувана храна. Срам!

Ние се храним на смени, общо взето кой когато свари слага нещо в устата, а който в момента е отговорник куче, не трябва да става от стола, за който то е вързано. Идилична картина, от която няма как на цялото заведение да не стане ясно как се казват детето и кучето ти и че си в крайно неравностойно положение (това, че те съжаляват се вижда и с невъоръжено око). От всяко заведение „сладкото дете“ си тръгва с рев, защото всичко налично е изядено, а аз очаквам във всеки един момент това малко същество да се пръсне от преяждане.

Разбира се, като идеш на море с дете, е най-подходящият момент за никнене на нови зъби.

Разбирайте рев, рев и пак рев (поне сме сигурни, че няма как да е гладен). Казваш си „майната му“, утре ще отидем на плаж в 12, точно както НЕ се прави. Но не! Ти не си спал цяла нощ, детето също, но сякаш приело няколко енергийни напитки, то, точно заспало, се събужда в 6, крещейки „Ееееееее“ и сочейки морето през прозореца – готово за нови подвизи – пясъчни, хранителни, всякакви.

Та така до края на престоя ни, който приключва ден по-рано, поради удар на крак в скала (таткото), опитвайки да озапти кучето. Връщането ни трае около 7 часа, усещат се като 17... В началото добре. Спа около 3 часа, но после се събуди (нормално). Спирахме, тръгвахме, пяхме, танцувахме, предлагахме му всичко, което може да се намери или разглоби в колата. Махахме на другите участници в движението, пак спирахме, пак тръгвахме, пак се правихме на маймуни. Пловдив-София го взехме за време, за което и самолет не може да го прелети. Прибрахме се някак - кой ревящ, кой с отекъл крак и посещение в Пирогов, изтощени, раздърпани и окаяни, ама се връщаме от ПОЧИВКА.

И от мен запомнете едно – почивка с малко дете (и куче) – няма. Коктейлите на плажа са мираж, дългите вечери с аперитив са само спомен, милите семейни снимки са лъжливи, а еднорозите не са това, което бяха. С две думи, положението е МАЙКО МИЛА, но пък винаги е забавно!

Снимка най-горе: личен архив, автор

Текстът на Десислава Ангелова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Осмелихме се да почиваме на гости на прителката ми Мария, която оптимистично реши, че само защото не сме спали последните пет години, всичко ще бъде наред. Тя е с четири деца, но здрави – всичките ядат сами и като по команда. Но да не се отклоняваме...

Сигурно си мислите какво толкова може да се обърка, просто се премествате за една седмица в слънчева къща от един софийски квартал в друг, като идеята е просто да се наспите. Ако нямате дете с хистаминова непоносимост, едва ли бихте разбрали. И не сте длъжни.

Тези малки тазманийски дяволчета презареждат сякаш някой им налива енергия постоянно. Те имат свой ритъм, а брауновото движение бледнее в сравнение с това, което ви чака, ако благоверният ви мъж е поръсил доминантни гени в отрочето, гарнирани с мутации.

Ще попитате това какво общо има с почивката?

И с риск да ви досадя ще ви обясня, но само частично, за да не умрете от скука и ужас. На дете с подобни проблеми се готви всеки ден по четири пъти, защото – внимание – храната не бива да е замразена и престояла, иначе – познайте – ще качи хистамин. Ако не спазите диетата и малкото ви отроче успее да се докопа до някой стол, да го пренесе и да открадне от вашия глутенов хляб или шоколад... Да, вече се сещате, ще качи хистамин. Ще се превива от стомах, ще получи разстройство, с извинение, и куп други убавини и, да, познахте ще качи хистамин.

Освен това на подобни деца с генетични мутации им се следи витамин D, голяма част от групата B витамини и внимавате да не получат дефицити, защото какъв родител ще сте, ако го допуснете. Но пък какъв ли ще бъдете, ако не спазвате диетата, която – частично или не толкова (ако трябва да сме реалисти) – си противоречи с тази диета за червата, която предписа последният гастро от общо десет подобни специалисти.

Познайте колко малко лекари в България се занимават с подобни проблеми при деца...

Когато дъщеря ни се роди, ние бяхме ужасени, че повръща кърмата и ака зелено. Братовчедка ми на шега каза "Дотук с мита за ползите от кърмата", но дори когато мина по съвет на гастро специалист на специално адаптирано мляко и на по-късен етап, когато спря лактозата, не ни мина през ума за ужаса, който ни чака. Нали знаете онзи виц за песимиста, който падал надолу и казал "Не може да стане по зле", а оптимистът му казал "О, може, може...". Ние бяхме в този кошмар. Можеше и по-зле.

Генетичните мутации и генетичните непоносимости са в пъти по-зле от една-единствена непоносимост към лактоза. Млечни все ще избягвате някак и те не са чак толкова изкушаващи, но я се пробвайте да откажете дете от шоколад и всички продукти по диета за хистамин...

Замислете се и за детската ясла, когато ви кажат "О, това е заведение за здрави деца, не можем да се ангажираме".

Или за детската градина, където ви мотаят, отказват да готвят диетично и не са навити. Въпреки уведомителния режим на БАБХ и позволението им да внасяме храна, която сме готови да готвим и да носим, въпреки становището на гастроентеролога, те ви отказват и ви показват, че детето ви не е за там. Неофициално разбира се. Как клетите хора биха успели да спрат вашия неуправляем звяр да яде от храната на съседното дете?! Как да им обясниш, че детето ви трудно се храни и често го боли корема, така че едва ли ще тръгне да краде храна... И че трудно изяжда дори собствената си, ако не го подкупвате и не го улисвате с интересни игри и песни.

Вие вече сте свикнали да следите зъбите. Защото, да, в момента няма рефлукс, но е имало ненагледното ви зверче и това е съсипало много от млечните му зъби. И ако първият зъболекар, на когото сте попаднали, не го е забелязал, се налага да отидете на втори, който намира шест кариеса. За късмет поне има представа какво е рефлукс и генетични мутации. Така че си тръгвате със здрави зъби и записан час за профилактика.

За почивката си приготвяте съдчета от инокс тип термос, за да може отрочето да яде.

Както и редовните добавки, които са изписали последните лекари. И проверявате графика отново, за да не изпуснете логопеда, ерготерапията и останалите терапии. Другата причина, поради която се разкъсвате между "искам да пътувам" и "искам просто да се наспя".

"Искам да се наспя" печели, защото започвате да приличате на подобие на жив човек. А и ви е ясно, че ще трябва да готвите прясно ястие на всяко ядене, да купувате продукти по диетата, да давате добавки... Така че за вас съветите на някоя от мамите "да вземете на детето кроасанчета" и че "щяло да го израсте", дори не заслужават внимание, защото нервите ви са по-ценни.

Как да обясните на подобни хора, че генетични мутации и генетични непоносимости не се израстват  и че с радост бихте дали всичко, за да сте и вие в тази позиция на "невежеството е блаженство", както сте били допреди пет години. Тези хора идея нямат (и дано и да нямат!) какво значат метилираните форми на витамини, нито какво значи да прекарвате толкова време по болници, лаборатории и терапии.

Нямат идея и че детето ви ви мрази, когато трябва пак да ходи на лекар.

В лабораториите поне му дават подаръчета, докато при лекарите не е много забавно. И когато е невъздържано, излизате виновни вие, докато то изтърсва: "Лоша жена. Лоша доки". А отговорът на въпроса "Защо", който задавате, докато го дърпате настрани, за да не чуе леля доки, учудва и вас: "Не даде нищо. Няма подаръци...".

Вие сте били толкова захласнати от новите указания на поредния лекар, че просто сте пропуснали как детето ви с надежда разглежда моливите на бюрото на докито, което ви гледа с досада, защото сте поредния му клиент. И въпреки че сте си платили, защото касата не поема подобни прегледи, лекарят се разкъсва от желанието да ви препрати при колега или откровено да ви каже, че няма опит с подобни деца, но е хубаво, че сте решили да направите профилактика.

Проблемите при такива деца не се свеждат просто до непоносимост към лактоза например. Независимо дали можете или не, ще ви се наложи да мъкнете отрочето за проследяване на куп неща и много терапии. И няма значение, че мъжът ви са го изгонили от едната работа, защото е заспал в обедната почивка, понеже сте се разбрали да се редувате през нощта, тъй като иначе вас ще изгонят и на шефа ви вече му е писнало. Когато се е опитал да обясни, че детето му е с ТЕЛК и СОП, са му казали, че не бива да натоварва хората с личните си проблеми и че това не е проблем на работодателката му.

Като се замисля, се оказа, че не е проблем на никого.

Просто родителите са длъжни да са от желязо, а и бабите се оказаха дезертьорки, така че  в подобна ситуация няма как да не разбереш, че проблемът си е само твой. Особено когато и съседът отдолу ти го напомня, защото има остър слух и музикалните опити на детето ти да изпее "Чело коте книжки" по поръчение на логопедите го дразнят. Развива ти теорията как през деня работи от вкъщи, а през нощта иска да спи. Защо детето ти притичва през деня, защо е по чехли и не сме ли знаели, че се чува... И особено забавният въпрос: "А вие не го ли приспивате това дете? Защо понякога се буди в 04;00 през нощта?".

Не всяка нощ, но понякога дете с подобни непоносимости и генетични мутации си ляга около 20:00 и се събужда по което време реши. И после заспива пак... Родителят не го прави умишлено и няма полза, но как да го обясните на човек, който започва да ви заплашва кого познава в МВР и т.н., защото му пречите да си почива.

Той е прав за себе си и не го е грижа за нищо друго. Нищо че сградата е жилищна, а не офис, нищо че е трудно се контролира малко дете... И въпреки че майка му е лекарка и тя, и той се чувстват длъжни да покажат компетентност в област, в която явно не са специалисти. Изтърсеното омаловажително "О, то проблемите с хистамина не са сериозни, ще го израсте" ви оставя да примигвате, докато те отминават с бодрата крачка на вечно всичко знаещи българи.

А вие... Какво разбирате вие...

Вие просто сте натрупали някакви петнадесет папки изследвания, обиколили сте кой ли не лекар, продали сте едно жилище и куп бижута, за да платите изследвания и добавки... Много ясно, че те знаят по-добре. Кой сте вие да спорите!? И докато се чудите колко безгранична е некомпетентността ви, ви връхлита съседката от горния етаж, въоръжена с маска, ръкавици и цялата хипохондрия, на която е способна, и ви разпитва дали детето ви не е заразно и дали имате хлебарки. Отговаряте набързо, че имате електронни устройства против хлебарки и че бързате за преглед, защото нямате кола и ще се наложи да сменяте градски транспорт.

Жената обаче не дава лесно да бъде отпратена и заедно с приятелката си адвокатка започва да заплашва патетично как ще уведоми кмета, МС и кой ли не, ако не напръскате и вие за хлебарки. Остава глуха за разумните доводи на приятел на семейството ви, който я уверява, че вече е напръскано и че имате електронни устройства отпреди това. И че хлебарки е имало и преди вие да се нанесете в блока, а не можете да пръскате на всеки три дни, защото имате и други разходи. Бабите се фръцват почти в балетна стъпка. И съседката ви пак заявява с почти налудничаво упорство, че ще уведоми общината, защото заради вашите електронни устройства хлебарките бягат от вашия апартамент, но целеустремено и целенасочено са нападнали именно нейния като единствен смисъл в живота си...

Вашият познат е на път да се изхили, но вие го възспирате тактично.

A той вече тихо ви предлага да дойде да поживее тук, защото било много весело. Излизате стремително към спирката, където една самоотвержена млада дама набутва на детето ви десертче с шоколад и мляко. Вие се опитвате да обясните нещо, а тя започва речта за ползите от млякото и как всяко дете трябва да яде познайте какво - да, мляко! Ама това, че вашето има непоносимост към лактоза... "А, няма нищо, ще го израсте." Ама било генетично... "О, объркали са се лекарите."

И докато вече ви идва да се метнете отнякъде, защото не успявате да изтръгнете навреме десерта и детето ви вече го е захапало като питбул, вече сте обявени за лоши родители. Детето реве с глас и тъй като има музикалните заложби на баба ви и леля ви, е изложило своята жалба не само до арменския поп, но и до всеки, който има нещастието да има слух в градския транспорт. Срещате доста обвинителни погледи, докато – познайте какво – детето ви е качило хистамин и затова е станало раздразнително и крещящо. Но в очите на всички останали вие имате глезено, невъзпитано дете, което лишавате от мляко и храна.

Направо се чудите как не ви линчуват.

Измъквате се от автобуса, докато благодарите на късмета си, че вече сте близо до болницата. Сигурно се чудите защо двама души водят едно дете. Дано никога не ви се налага да узнавате всички подробности около болните деца. Няма нищо загадъчно и магично около тези мероприятия, които са регулярни. Просто често подобни деца се изморяват неочаквано. Може да им се приспи също толкова неочаквано, колкото е и събуждането им в 4:00 сутринта.

Не че не сте опитвали да им създадете режим за сън, но това просто не работи без тежка химия. При тях не работи и дао ензимът. А за химията сигурни ли сте, че искате да знаете? Чайчето с маточина обикновено е със сухи билки, а сухите билки не са много ок за подобна непоносимост, както и лимонена киселина и куп други неща, които се срещат в продуктите за заспиване и противоречат на нещата за хистаминова непоносимост. Но още по-вълнуващо е, ако отрочето ви се разболее, защото – познайте – в панадола има лактоза, а в еферелгана други неща, които не са полезни, обаче няма алтернатива.

Така че ако ви се наложи, се надявате да изберете по-малкото зло, защото от опит знаете, че за късмет детето ви поне в това отношение боледува рядко. Но пък се случва. И тогава ползвате от лентите за охлаждане, оцет и вода като първобитните хора и едни немски компреси, които ви е препоръчал немски хирург. Правите нужното и предпочитате превенцията, когато имате избор. Ако имате...

Отваряте хладилника и преценявате.

Безлактозното мляко може да свърши работа за мъжа ви, но за детето е рисково, защото има казеин и не се знае тези щамове, които има (тъй като никой не си е направил труда да напише какви са), дали са ок с непоносимостта към хистамин. И макар че млякото е много вкусно, ще ви се наложи да готвите два пъти – веднъж за вас и веднъж за детето. Освен това си напомняте, че трябва да купите част от добавките днес и да ги държите в хладилника на вашата позната, както и да не се изкушавате да внасяте в къщата нищо извън диетата, защото малкият следотърсач надушва шоколад от километър.

После не само на него ще му е кофти, но и вие няма да спите. А това означава, че мъжът ви ще е кисел и вие няма да сте адекватни на презентацията утре. Не можете да си позволите да отсъствате дълго от работа, защото не сте потомствени богаташи. Нямате професия, която ви позволява да работите дълго от вкъщи. И ако доходите ви са за 4-часов работен ден, това не само е кофти, но и затруднява пазаруването на диетична храна. А тя включва екстра върджин олио, кокосово масло, аспержи, риба, както и краставица, лук и някои други зеленчуци, които щом са зелени са "гадни" и малкият звяр е готов да врещи с все сила само при вида на клетата краставица, която не е горчива дори.

Опитвате се да почистите и намирате заровени находища от надъвкана храна под леглото.

Ужасено, но старателно изчиствате пак, защото дори да са пресни, не ви се мисли какво може да се развие там, ако престоят. Но пък на вас ви се налага да чистите всеки ден, така че... Общо взето, почивката винаги е вълнуваща, когато нямате баби под ръка, не сте богати и сте с болно дете.

Особено готини са коментарите на някой мами: "Ех, аз пък съм с близнаци, но те сами си ядат, защото са добре научени". До научаване да беше – и куче може да се дресира, и дете да се научи. Ако е здраво. Както и хубавата родителска гордост. "Моето дете само си яде кифлата." Какво може да каже човек на подобни коментари. Или на други, че това било карма или наказание, когато още не си имал време да се окъкаш така паметно, че да си го заслужиш, а вече са ти натресли куп проблеми без избор и варианти за решение.

Нашето общество е готино като повечето неща в България, обаче нали знаете онзи израз "Уф, хайде да не е като хората, а да е както трябва, че кой знае какво ще излезе". И с подобни деца е така: на теория има нещо, на практика всеки дава съвети и безплатна критика.

Почивката не е почивка, защото нищо не се е променило.

Вие пак трябва да давате регулярно добавките, да ходите на профилактики, на изследвания, на логопед и т.н. Просто временно сте сменили мястото за така мечтания сън и сте по-близо да басейна, като се надявате малкият таз да се измори и да спи дълбоко после, за да може вие да поработите и да поспите, макар далеч по-малко от него.

Пари изкарваме и двамата, но разходите по едно подобно дете за добавки и логопед, ерготерапия и изследвания не са малки и всеки месец са различни, защото лекарите се вдъхновяват за различни неща. Някои са важни, други – безсмислени. Но ще сте лош родител, ако откажете. Пък и дори да четете много от немай-къде, все пак не сте медицинско лице и не можете да прецените. Но живеете тук все още и макар че личната лекарка на детето е непоколебимо уверена, че нямате нужда от направления и тя може да лекува с хомеопатия всичко, дори и генетични непоносимости, вие трябва да намерите начин това дете да получи навременна профилактика и всичко нужно за месеца, защото и без друго съседката вече ви плаши със социалните, ако не спрете с тези досадни чехли.

В къщата на вашата позната няма съседи, на които да пречите, но всичко останало от ежедневието и битовизмите не е напуснало живота ви.

Още никой не е размахал вълшебната пръчка и не ви е намерил безплатна бавачка, за да ходите на работа по 8 часа. Но пък дори да отидете, тези занимания с терапии и прегледи са все в работно време. Ако не отидете на тях, ставате лош родител. Ако отидете, сте лош работник. Колкото и да искате да сте в ситуация win-win, просто нямате тази възможност и не успявате да го измислите.

Опитвате се да водите отрочето на плуване, на логопеди, на конче и на музика, докато следите да качи, а на да свали килограми заради ината и спецификите на черва и генетични убавини. Междувременно балансирате между диета за черва и диета за хистамин и се питате колко бързо минаха тези няколко дни и трябва да се връщате у дома. Нямате голямо желание не защото сте били на почивка и сте отпочинали, а защото живеете в жилищна сграда. Дори да сте сложили килими г-н Чувствителен слух пак ще ви мърмори, докато ви озвучава с пищна музика и шумни разговори по телефона.

Обаче българинът е така – собствената си купичка никога не вижда. Има нещо гнило в една държава, ако системи като здравеопазване и образование куцат. Но може и само да ми се е сторило. Все пак какво разбирам – на теория съм била отпуска и съм си починала и това докато намерих повечето скрити находища маркери и спасих мебелите на приятелката си от новия дизайнерски устрем на отрочето.

Толкова голяма почивка беше, че вече не помня спах ли, или само сънувах, че спя на тази почивка.

Когато сте системно недоспал, нямате сънна апнея, просто ви се спи. И не, не се получава, докато бебето спи, вие да спите, особено когато става дума за дете с непоносимости. Докато то спи, се налага да сготвите и да предвите кога и как да вкарате добавки. (Не всички са приятни на вкус.) И когато, на всичкото отгоре, мъжът ви ви натресе куче с оправданието "Ама виж го какво е сладко!", усещате как почивката ви сутрин между хранене и търчане до логопеда изтича между пръстите ви въпреки уверенията на детето, че то ще разхожда кучето. На вас вече ви е ясно, че това е голяма порода и че, дори да е умно, косматото нещо има нужда от обучение. Както и че дори да стиска, кучето трябва да се извежда по-често, защото е бебе.

И ви идва да отидете на почивка някъде за постоянно с еднопосочен билет.

Текстът на Стела Генчева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


Забележка: Всички описани събития са по действителен случай. Преди да питате - случката с дивана също. 

Нека ви се представя. Казвам се Стела, на 33 години, и живея във Варна. От една година съм в лигата на майките и гордо развявам флага на изтощението, докато бързам за детската кухня. Жегата и опашките под жарките лъчи на слънцето не могат да ме уплашат, защото съм лятно бебе и чайките са ме събуждали сутрин заедно с боклукчиите.

Като истинска варненка не ходя на плаж.

Тенът ми е на панталони и тениска – работното облекло на всяка недоспала майка, която се опитва да не бъде разкъсана между торбата с покупките в едната ръка и дърпащото я малко чудо в другата. Ще отидем скоро на моренцето, повтарям си аз като мантра и претоплям пицата от вчера...

Отлагам слънчевите бани с още един ден, докато не е задухал северният вятър и не ме е отвял. А и плажуването през зимата си има своите предимства: няма кой да се изтръска върху теб като мокро куче и да ти напълни хавлията с пясък, няма грозни лелки с огромни увиснали гърди без бански, които са в твърде близко съседство, няма мургави продавачи на царевица, които крещят с пълно гърло: „Вземете кочана на Майкъл Джордан само за два лева!!!“. То и хора няма, но това си е друга тема. 

Само да се оплача, че моят мъж ме поизлъга за любовта си към плажа.

Преди да се вземем, ми вика:

- Хайде, Стеле, да те водя на Шкорпиловци!

(Ние от Варна си знаем, че централният плаж не е най-добрата идея да се изкъпеш. Там често се носят и други неща освен миди от съседните заведения.)

- Знаеш ли как да стигнем дотам?

- Знам, как да не знам!

- Ама да вземем да питаме някой все пак!

- Не, как ще питаме? Сами ще се оправим!

Е, не знаеше. Но на един мъж никога не трябва да му кажеш, че не знае къде отива. След като се въртяхме в кръг поне половин час, твърдо отказвайки да погледнем картата или да спрем да се ориентираме, излязохме на една поляна, определена като най-близкия маршрут. То и да искам да спра местен, няма кой в тази дивотия!

Да кажем, че намерихме скоро Шкорпиловци.

Късният следобед. Тъкмо да напича добре. Но имаше и паркинг за плащане. После и шезлонг за плащане. И тоалетна за плащане. А да ви кажа, че моят мъж си е и малко стиснат. Направихме няколко крачки и той ми сподели, че имал алергия към слънцето. И си тръгнахме. Вика да го отложим плажа за следващата година. Каза ми, че щял да ме води чак на Созопол. 

Следващата година забременях и пак отложихме плажуването. Мъжът ми разправя, че не го бил планувал изобщо така да стане и да оставим Созопол за някой друг път. И без това банските не ми ставаха вече. Замених плажуването с повръщане, естествени горещи вълни, потене и оригване. Душа не ми остана! На 3-ти август започнах ударно влизането в ролята на майка като ми спукаха водите и ми вляха системи окситоцин. Това е хормонът на щастието и спокойствието. Но в онзи момент ми беше крайно неспокойно и нещастливо.

Заведоха ме в една зала с гръмкото име: „Зала за облекчаване на болките“.

Ха-ха. Такива болки не бях изпитвала никога! В залата бяха две легла и с колежката по раждане от съседното легло се редувахме да стенем все по-високо. Тя крещеше „О, майко мила!“, а аз довършвах с „О, Боже!“. Със сигурност бихме влезли в хора на родилките. След осем часа системи първо изведоха нея и ми стана едно такова страшно и самотно. Затова самичка реших да редувам „О, майко мила!“ с „О, Боже!“ и да дърпам настойчиво доктора за престилката, когато го видя да минава.

Накрая се качих на магарето. Винаги съм си представяла раждането като интимен момент, където си само ти, докторът и акушерката. Носи се лека музика и всички са усмихнати, спокойно и нежно ти помагат. Да, ама не! Родилната зала беше кошер от крещящи бъдещи майки, няколко души на компютъра, които записваха всичко или просто дремеха, лекари, акушерки и санитарки. Навсякъде сновяха хора и някой раждаше. След двадесетминутна борба Емилия се появи на бял свят посиняла от викане и недоволство защо сме ѝ спрели почивката. Сигурно е сънувала, че е на Созопол ...

Най-накрая дойде годината за отиване на море. 2022.

Съставих списък. Решихме да тръгнем рано сутринта и към обяд наистина бяхме готови да отпътуваме. Съседът пак беше паркирал най-спокойно пред целите стълби и трябваше да вдигаме количката във въздуха, за да се промушим между спрелите коли. Обичам да правя такава въздушна аеробика с бебе, количка и няколко килограма багаж. Защото иначе ще ми е твърде лесно, ще ми почне добре денят. 

- Взе ли всичко? - попита ме мъжът ми, защото аз отговарях за бибероните, храната, пелените, играчките, дрехите и не на последно място – за цената на газта, глобалното затопляне и прогнозата за времето. А да се появи облак, а Стела пак не е слушала синоптика. Абе, майката винаги е виновна.

Най-накрая се натоварихме цялото домочадие в колата и след като се преборихме с няколко души за място за паркиране, се дотътрихме до плажа с триста чанти и едно бебе. Едната за нас и другите 299 за дъщеричката ни. Забихме си гордо чадъра, разпънахме хавлиите, извадихме торбата с храната.

Надухме дюшека, възглавничките, намазахме се с плажно олио, заобиколихме се с дузина играчки за пясък и се запитахме поне десет пъти „Това за какво го взехме? “ и „Как не се сетихме да вземем онова?“. След дългите приготовления настъпи моментът Ема да се докосне до морето. Хванахме я, топнахме ѝ краката, тя започна да маха радостно с ръчички и ние си отдъхнахме. Хареса ѝ. Но радостта ни бързо се разтопи като сладолед, защото малката започна да реве все едно ще я колим.

Трябваше набързо да си приберем дисагите и да потеглим към вкъщи с подвити опашки.

В колата мъжът ми не спря да се оплаква: „Знаеш ли колко бензин се хаби за цялото това упражнение? Ти си виновна, ти я разглези толкова!“. Аз пък не му оставах длъжна и му отговарях: “Цялата на теб се е метнала, с твоята алергия към плажа! Къде те намерих такъв?“. И така се редувахме да си разменяме любезни коментари по целия път на връщане. 

Но все пак имахме една свободна седмица, през която моят мъж реши, че трябва да правим нещо, щом така и така няма да ходим на почивка. Може ли спестените пари да отидат за преживяване по-хубаво от ваканцията? Какво ли може да е това по-хубавото?

Ремонт, как какво? 

Грррр. Тази дума води класацията ми с омразни думи с Р като "работа", "рев" и "ръководство". И нали сме си ентусиасти започнахме да си правим всичкo сами. Казват, че „трудът краси човекa“, но предпочитам грозна да си остана.

Сваляхме тапети, мажехме, лепяхме плочки. Все едни такива хубави и забавни ваканционни неща. Съседите ни подкрепяха морално, като чукаха от време на време в синхрон с нас. Как да не искаш да живееш в панелка?

Мръсна жега цял ден. Съседката отгоре цепи дърва и посред лято, съседът отстрани има едно огромно куче, което обича да скимти и да лае тъкмо, когато всички сме заспали. (Общо взето прилича на малката, но e по-голямо и с по-големи лиги.) Като излизам с Ема, възрастната съседка от другата страна започва да удря с бастуна по вратата си и да крещи: „Кога ще спре да реве това дете! На нищо не го учите! По мое време какви бяха децата!“. Мили хора ти казвам. 

Да не забравя и най-важното. Какво ще е ремонтът без да мъкнеш боклуци и мебели по етажите?

Намерихме си евтин диван за носене по стара българска традиция. Отидохме при човека, който живееше на 7-ми етаж. Спазарихме се за следващия ден да дойдем с буса. Всичко хубаво, но асансьорътот сутринта спрял да работи.

- Сега какво ще правим? Нали щяхме да го слагаме вътре и да го свалим за две минути?- заръмжах.

- Какво да правим? Хващаме се двамата и почваме да го носим.

Хванах аз, но това чудо тежи, та се не трае. 

- Не мога да го нося! Отказвам се!

- Как ще се отказваш? Това да не ти е конкурс за красота да се откажеш?

- Ама много тежи!

- То и ти тежиш много, но аз да съм се оплаквал? Вдигнах ли те като се оженихме? Вдигнах те!

- Не мога! - заинатих се аз и пуснах дивана на стълбите.

Седнахме двамата и си мълчахме сърдито. И диванът мълча с нас от съпричастие.

- Хайде, още малко, скъпа, и сме готови. - примоли ми се той.

- Стига си ме скъпосвал! Като ме сваляше, не даваше и косъм да падне от главата ми, а сега мъкна този миризлив диван! Ще видиш ти!.

Още не знаех какво ще види, но със сигурност нямаше да му хареса.

- Да беше си взел хамали, ако съм ти толкова скъпа! Няма да ти говоря повече!

Той ми се ухили ехидно насреща. Ей, като се ядосах!

- Защо се смееш? Тогава ще ти говоря повече! Няма да спра да ти говоря! - кълнях и влачих. 

С триста зора го примъкнахме до тротоара. Разпаднахме се върху дивана и си проснахме ръцете и краката на всички страни. Точно тогава мина един човек покрай нас и се заприказва:

- Все едно сте се излегнали на плажа, нали?

- Да, почти същото е. - отговорих му аз кисело. Само че сега трябва да качваме дивана нагоре, след като сме го смъкнали. Нали „прекалено дългата почивка е ръждясване“?

Пропуснах ли да спомена, че освен всичките си качества моят мъж е и много романтичен?

За годишнината ми подари чушкопек. Каза ми, че това е най-великото българско изобретение на XX век и всяка жена трябва да го има. Да си пека по-бързо пипера (по нашия край чушките се наричат пиперки и никой не може да ме убеди в обратното). Все за мен мисли хубостникът. Даже ми донесе няколко чувала с пипер на промоция да мога да направя лютеница в свободното си време, докато малката спи. Нали няма да ходим на почивка, да си запълня времето с нещо интересно. Хоби да съм имала.

Как да не го обичаш? Но „то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?” Като се замисля, и ми замирисва на изгоряло. Не, то наистина нещо е загоряло! Трябва да ви оставям, че пиперките ми станаха на въглен. Ще ми дойде този Созопол догодина... 

Текстът на Диляна Кирова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


Никодим Никифоров все още не можеше да повярва, че беше ударил петица от тотото. Е, можеше да е шестица, ама... И без това с тези пари не можеше да си купи кой знае какво, но сега пък му се беше паднало да заведе семейството си на море – мечта, която имаше, откакто се помни.

Речено - сторено.

Набързо лъсна стария си верен москвич и за по-малко от два часа домочадието се спретна да се впусне в приключение. Трябваше да им се признае високата степен на експедитивност, защото, освен нужните за сезона дрехи и плажни пособия, в злощастния москвич натовариха касети със зеленчук, домашно приготвени консерви, всякаква посуда, като не забравиха да вземат и домашния любимец - голямо космато куче от неясна порода, което не спря да лае подозрително, докато наблюдаваше суетнята около достолепното возило. И потеглиха... 

Картинката беше доволно живописна.

Господин Никифоров с впит в бедрата колоездачен клин и просторна, съзаклятнически прикриваща липсата на плочки, размъкната тениска с надпис "Плейбой", кепе с козирка над врата като на прохождащ рапър и слънчеви очила, производство 1900 година. Госпожа благоверната - пищна, 120-килограмова перхидролена блондинка в пъстра рокля, наподобяваща развеселен парашут, сламена капела сякаш току-що приватизирана от скучаещо бостанско плашило, с ярък грим, направен сякаш от начинаещ гримьор, и с богат набор от взаимоизключващи се аксесоари.

Отрочето на Никифорови беше жив ангел.

Хрисим 7-годишен малчуган, дюсдисан в специално купено за целта моряшко костюмче и задължителната за случая капитанска шапка. Тука веднага трябва да отбележим, че, както са казали хората, външният вид лъже. Синковецът имаше рядката дарба да влуди всичко живо около себе си. Непрестанно измисляше всякакви дяволии и с право човек можеше да се запита дали е роден син на Никодим или незаконен потомък на самия Дявол.

Кой знае защо го бяха кръстили Дионисий и подобно на всички родители изпитваха обяснима гордост от своя неповторим продукт, като все пак си имаха едно наум, че изненади дебнат отвсякъде. Кучето Рамбо вече го споменахме. То беше принаден член на семейството, дошъл кой знае откъде и останал за постоянно в дома им. През повечето време Рамбо беше нервен и огласяше района с постоянния си лай, а от безгрижно капещата му козина госпожа Никифорова можеше да напълни няколко възглавки за дивана. 

В колата цареше обяснимо вълнение и господин Никифоров не усети как натисна педала на газта, което стана повод за първото им неприятно премеждие. Още неизминали и 80 километра от родния Козлодуй, се наложи рязко да набие спирачки, за да не помете внушително изправилия се насред пътното платно орган на реда.

Кратка схватка.

Нямаше как, платиха глобата и продължиха към бленуваното море. Не се мина много време, когато се чуха странни звуци и героично пръхтящият москвич започна странно да лъкатуши насам-натам като изтърван от контрол пубер. Бяха спукали гума и Никодим бая се изпоти, докато сложи резервната и групата продължи напред.

После пък попаднаха в задръстване поради протест на млекопроизводителите, което забави с още около два часа дългоочакваната им среща с нашето Южно Черноморие. Но нищо не беше в състояние да помрачи настроението им, все пак рано или късно щяха да стигнат. 

Най-после дойде този така мечтан момент, когато замириса на море.

Намериха си приказно местенце и със скорост, на която би завидяло всяко военно поделение, разпънаха палатката, наизвадиха продукти и покъщина и с всички фибри на тялото си попиха тази райска красота, открила се пред възторжените им погледи. След като похапнаха доволно, домочадието се завтече към примамливите морски води, да топне морни тела сред прохладните вълни, разбира се придружени от верния лаещ пес.

Това беше моментът Никодим да се оттегли в крайпътните храсти да извърши естествените си физиологични нужди. Тъкмо си беше свалил гащите и се канеше да клекне, когато чу някой да го вика. Не сварил да се огащи, той се заозърта трескаво. Е, не можеше да е чак такъв късметлия още дошъл-недошъл! Сякаш току-що слязла от подиума на конкурс за миски, стройна, предизвикателна блондинка го подканваше с поглед и сластно полюшваше бедра.

Какъв по-удобен момент за грях!

Жена му беше на безопасно разстояние и съсредоточено правеше опит след опит да подобри своеобразен рекорд - шамандура ли съм, или да. Само миг трая колебанието на нашия пишман любовник и рязко съкращавайки увертюрата, Никодим се зае със съществената част. Цялото му същество се накокошини и вече предвкусваше кулминацията от внезапно обзелия го екстаз, когато косите му се изправиха от ужас.

Тъкмо беше пъхнал ръка под полата на знойната красавица, когато вместо очакваната влажна топлина, шепата му се изпълни с нещо наподобяващо силикон. Ами сега? Такова нещо не беше му се случвало. Страх, срам и ужас - светата троица на прелюбодееца. И още неокопитил се, получи пореден удар. Прелъстителката без ни най-малко свян му поиска тлъста сума, за да не разкаже на жена му какво се беше случило.

И като истински джентълмен, за да опази семейната чест, Никодим олекна с още една непредвидена сума. С облекчение, че направеното от него ще си остане тайна, той побърза да се приобщи към нищо неподозиращото му семейство, което се беше вживяло във филма "Голямото нощно къпане".

След час бурни игри във водата фамилията се върна в новия си импровизиран дом с намерението да се наслади на лятната напитка - хит, която както се сещате, си носеха из между останалия багаж.

И кой, ако не Дионисий, трябваше да изпълни ролята на сервитьор?

Улисани в щастието, което им се случваше, родителите не обърнаха внимание, че синчето им поднесе бирата отворена. С наслада отпиваха от пенливата течност, вдигнаха тостове в благодарност на съдбата, която беше така щедра към тях, и не се впечатлиха, че от време на време нещо прескърцва между зъбите им. Откъде можеха да предположат, че синковецът им беше ръснал по малко пясък в бирата, ей тъй за разкош.

Уморени от многото емоции, козлодуйци се предадоха в прегръдките на съня, но не задълго. След около два-три часа дрямка двамата родители се озоваха в набедените за Eko Toi храсти и сред вайкане, охкане и други звуци се облекчаваха близо час. В интерес на истината това неприятно преживяване продължи и през следващите два дни, но на тях не им пукаше особено. Нали бяха на море, стоически понасяха сполетялото ги рядко щастие. Емоциите бяха гарантирани, тъй като Дионисий беше поел волната програма в свои ръце. Малчуганът беше като генератор на нови идеи. 

Заблуден гларус клъвна госпожа Никифорова, на чийто корем като маса за покер, уж случайно се мъдреше обелка от банан.

После пък пак не стана ясно откъде се е взело едно бодливо топче под постелката на госпожа Никифорова, която, нищо неподозираща, се тръшна с всичка сила върху нея и в този миг рев на ранен звяр огласи акваторията на цялото Южно Черноморие.

Друг ден родителите получиха от автомат сутрешното си кафе, което имаше странно солен вкус, като да беше правено с морска вода. Познайте кой им го беше сервирал! Дионисийчо тестваше как ще се възприеме поредният му опит да се изяви като участник в Мастър шеф, експериментиращ върху налагане на нови вкусове, в случая – пакетче сол, прибавено към доза подсладено кафе.

А веднъж, докато госпожа Никифорова си играеше на дамата с кученцето, баща и син отидоха за риба и малкият по чудо хвана едно рибе. То това беше и целият им улов, което, в едно с размера на рибката, стана причина родителят – с чувство, на което би завидял всеки еколог – да посъветва наследника си да я върне обратно в морето. То и без това нямаше как да стигне за рибена чорба. 

И така времето, определено за летуване, се стопи неусетно като сладолед на жарко лятно слънце.

Като прибавим, че за целия им шестдневен престой ги глобиха и два пъти за къмпингуване на места, където това е забранено, бюджетът им рязко беше намалял и, искат или не, време беше да поемат обратно към домашното си огнище. Семейството се натовари в бойната машина и в недотам добро настроение членовете му се подготвиха за дълъг път.

През цялото време – а то не беше никак кратко, всички усещаха странна неприятна миризма, но никой не посмя да постави въпроса ребром. Само Рамбо ожесточено си навираше главата под задната седалка и не спираше да лае. Ма той по принцип все си лаеше, та затова никой не се впечатли от на пръв поглед необичайното му поведение. А и как би могло да бъде другояче, като всеки беше потънал във все още пресните спомени за море, звезди... и още нещо. 

Чак когато започнаха да разтоварват багажа, Никодим с ужас видя под аптечката същото онова рибе, което синчето му уж беше върнало в морето. И как сега да му се сърдиш – детето си беше взело сувенир от незабравимото лятно приключение. То нямаше и как да го забравят, защото месеци наред – чак докато падна дебел сняг, старият москвич упорито разнасяше летните зловония на вмирисана риба.

Текстът на Дияна Танева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Колата се развали. Това събитие разклати както вече добре начертаните ни планове, така и доброто ни настроение. Ако досега ни тревожеха мисли кой бански да сложим в куфара, то  изведнъж се появи проблемът дали този бански въобще ще влезе в употреба. 

Денят е неделя.

Кофти ден да търсиш превоз за понеделник до морето в разгара на сезона. След детайлно онлайн проучване (а бяхме готови дори и с балон да пътуваме) се оказва, че три свободни билета могат да бъдат купени само в БДЖ. Не звучи добре, но е светлина в тунела.

Опаковаме куфарите, прочитаме няколко статии за неочакваните ползи от това да пътуваш с влак и нагласяме всичките си чакри в режим търпение и оптимизъм. Ще пътуваме с нощен пътнически влак до Варна, а след това ще направим връзка да заветния курорт.

И ето ни на перона.

Трима клетници, които гледат с недоверие ръждясалия вагон. Качваме куфарите и в купето ни очаква млада жена с малко дете. Чудесно, вече виждаме „ползите”, за които се говореше в онази статия. И по-точно онази, в която ентусиазирано се разказваше за разширяването на социалните контакти.

Детето е повече от социално, а ние гледаме като темерути. Звук от дрънченето на бутилки предизвестява пристигането на таткото. Той поздравява ведро и се стоварва в купето. Вади телефона и звъни на всички близки да ги уведоми, че пътува за Варна. Кратките паузи в разговорите си използва да мъмри жената и детето.

Влакът тръгва с 20-минутно закъснение, а таткото е едва на втория разговор и не знам коя бира.

Пуснал се е на видео и обяснява на някого за фризьора си, който бил най-добрият в Монтана и каквато снимка му покажеш, такъв ще те направи. Хвалебствията, които валят по адрес на гения с ножицата, са толкова натрапчиви, че несъзнатално се заглеждам в произведението, което е създал върху главата на говорещия. Не съм впечатлена.

Решавам да се възползвам от друга полза и да се раздвижа в коридора на влака. Там разбирам, че освен обичайните пътници, в един влак можете да видите кучета, зайци… кокошки. Чудно!Дали за Гергьовден доставят агнета?

В купето видео разговорът тече с пълна сила, детето е заспало, а останалите упорито гледаме тъпо в една точка. Телефонистът обявява, че трябва да си пази батерията и успява да приключи разговорите си към 3 сутринта.

Настана тишина, бирата свърши и таткото взе доволно да похърква.

Ние затваряме очи и се опитваме да не мислим, че ни очакват поне още 5 часа път. Наум си повтарям: „Мисли за морето, мисли за морето, за чистичката стая, която те очаква, за банята и душа, мисли за морето…” И докато се полюшваме в купето се чува следният диалог:

“Слушай сега да ти кажа…”
„Няма какво да ми казваш, аз съм пряко подчинен на г-н Василев и отговарям пред него”.
„Какво значи това? Ти трябва да мислиш! Ако Василев ти каже да скочиш от влака, ще скочиш ли?”
„Ще скоча!”

Истината е, че в този момент, ако човекът скочеше, аз скачах с него. Причината за самоубийственото ми желание се криеше в пътника, който настаниха в купето ни. Тъжен дядо, мъкнещ две торби с вестници и тежка миризма със себе си. Освен тракането на влака, се чуваше и звънът на празните бутилки, които от време на време сритваше под краката си.

Тази атмосфера се нарушаваше от спирането на влака по гарите. Тогава неизменно се качваха крещящи девойки, които смятаха, че трябва да озвучат с доброто си настроение целия влак. Един човек си позволи да им направи забележка и беше тотално отрязан от една нахакана девойка: „Това не е спален вагон!”. Някой беше казал, че младите хора са бъдещето. Е вече знам как изглежда „бъдещето” и то поражда в мен желание да стана бомбаджия и да взривявам, взривявам.

В крайна сметка успяхме.

Натрупахме екзотични емоции, които никога не бихме си причинили доброволно, и слязохме на варненската гара. Часът е 7:40 сутринта, а ние знаем къде сме и накъде отиваме, но не и как. За целта се опитваме да убедим един таксиметров шофьoр да ни закара до автогарата. Отказва ни, зает бил и продължава задълбочено да си говори с колегата до него, с когото явно нищят проблеми от глобално значение.

Решаваме да излезем на улицата, на толкова хора им е излязъл късметът на улицата, що пък и на нас да не ни се усмихне? Мъдро решение и скоро се возим в таксито на един усмихнат шофьор. Той бързо ни прави оферта, която устройва и двете страни и пропускаме възможността да се запознаем с варненската автогара. Стоварва ни с усмивка в центъра на Албена към 8:30 сутринта и нашата почивка започна.

Moже би.

Настаняването ни е в 14 часа и решаваме да посетим хотела, да се регистрираме, пък после ще пием кафе, ще хапнем... Открихме мястото, посрещат ни две девойки, които гледат тъпоумно компютъра си и заключват, че нашата резервация е изчезнала.

Тук ми се иска да отделя малко място, за да опиша хората, които стоят на рецепция по родното ни Черноморие. Подозирам, че се правят някакви тайни конкурси и обикновено се наемат млади, физически добре изглеждащи индивиди, в чиито очи не виждаш никакви наченки на мозъчна дейност. Тъпоумие в комбинация с беден речник, който не познава думи като "Извинете”, „Моля”, „Благодаря”, „Заповядайте”. В случая обаче на борсуците им е все едно, че размахваме платежно. Няма ни и толкова.

Парите са ни взели, ама нас не ни искат.

Двете общо нямат. Разбираме се да си оставим куфарите и през това време да звъним по веригата, за да видим къде е дала на късо. И така, неспали и с дрехи за път, се озоваваме в центъра на Албена. А Албена спи… За хората никога нестъпвали на Албена ще кажа, че това е един тих и спокоен курорт. Толкова тих и спокоен, че дори и работещите си почиват.

Започват да отварят към 11 сутринта или според настроението им. Накратко там времето се движи бавно и лежерно, толкова бавно, че човек може да заспи, докато гледа как му мажат поръчаната палачинка. Прекарваме времето си отчаяни и уморени на една пейка, докато към 13 часа решаваме да проверим какво се случва с хотела ни. И отново… няма ни в компютъра, резервацията ни била дублирана, преместили ни в друг хотел, ама не ни звъннали, защото… не знам.

Взимаме куфарите си и ги търкаляме към другия хотел.

Отиваме на рецепцията и дежа вю – няма ни, не е този хотел, друг е. Третият опит ни се получи. Тук, мили хора, ще ви дам съвет, ако някога попаднете в подобна ситуация, взимайте си парите и се спасявайте. Ние обаче в този момент просто искахме да си стоварим куфарите, да облечем банските и да видим морето.

Оказа се следното. Платили сме си за тризвезден хотел, но в него няма места и ни местят в четиризвезден. Звучи като да ни е провървяло, още по-добре звучеше като малоумните девойки от рецепцията ни дадоха лист с всички услуги, които ни се полагат. Оказва се, че на плажа имало бар със свободна консумация, аквапарк и т.н, и т.н.

Търкалянето ще се окаже, че си е заслужавало и след 14-часово пътуване и чакане се стоварваме под чадърите, където са ни упътили. Подухва лек вятър, небето синее, морето танцува пред погледите ни, а нас ни доближава младеж, който ни пита какво правим под тези чадъри.

Попадаме в поредния парадокс, името на хотела не отговаря на сложените гривни.

Следва въртене по телефони, мениджъри на плажа, мениджъри на хотела - да ни гонят ли от чадъра, да не ни ли гонят... От същия онзи чадър, заради който издържахме цялата флора и фауна на БДЖ и драпахме да се доберем до място, за което сме си платили, уж да почиваме. Толкова бяхме свикнали да ни гонят, че вече ни беше все едно.

В крайна сметка става ясно, че може да останем под чадъра. Оставаме, а после се замъкваме към рецепцията на хотела, за да разберем положението. А положението е следното. Използваме стаята и чадърите на четиризвездния хотел, храним се в ресторанта на тризвездния хотел, а носим гривни на трети хотел (идея си нямахме той откъде се появи), защото… не знам. А онова листче, което ни дадоха, за да знаем какво да ползваме, не било за нас. И толкова, без извинение. Май ние трябваше да им се извиним, че досаждаме, че не сме румънци или украинци, че сме живи. В крайна сметка се оказахме гости на три хотела. Какво повече да искаме?

Ден преди да напуснем хотела, отново се наложи да се допитаме до компетентните органи, тоест до рецепцията на хотела.

Досаждахме им с въпроси като кога трябва да напуснем стаята, можем ли да си оставим куфарите при тях (автобусът ни беше в 15:30), полага ли ни се обяд… В типичния за тях стил ни отговориха, че трябва да напуснем до 12 часа, но можем да си оставим куфарите, да се възползваме от базата на хотела и да обядваме.

На следващия ден стоим до рецепцията с идеята да направим това, което ни бяха казали. Предвидливо си бяхме вързали червени кончета за късмет. Вероятно, ако бяхме открили  свещеник, щяхме да го помолим и една литургия за късмет да ни отслужи. Взеха ни куфарите и ни срязаха гривните, обяд не ни се полагал. Не знам защо, но цялостната комуникация с представителите на този хотел ми звучеше ката онзи виц:

Садист и мазохист били съкилийници в затвора. Садистът крещял: "Искам да наранявам, да наранявам!". Мазохистът: "Искам да ме боли, да ме боли!". Садистът: "Няяяяяямаааааааа!".

Мога да продължа още много с това, че детето хвана вирус и дори не стъпи в заветния ресторант; че нямаше кой чаршафите да смени; че за шест дни веднъж се изхвърли кошчето, а от тоалетната ни вече се носеше съмнителна миризма. Валя дъжд, валяха вируси…

За протокола ще спомена, че почивката ни излезе около 2500 лв. Толкова ни струваше да разберем, че сме нежелани, нискобюджетни навлеци в собствената си страна. Интересно е да гледаш как две жени и дете носят куфари по стълби, докато пиколото на хотела (ама четиризвезден) обслужва мъж в разцвета на силите си, носейки неговия багаж. Вие се тътрите след тях, но той е чужденец, вие не сте. Вие сте нискобюджетен. Следващата година планирам да ходя на море, ако трябва и пеш, при комшиите. В един хотел.

cross