Вероятно много от вас вече са осъзнали, че няма такова нещо като почивен ден, когато работиш на пълно работно време и си майка. И че колкото и да чакате уикендите, те често могат да бъдат по-изтощителни и от 12-часов работен ден. "И за мен не беше изненада, че почивният ден, който реших да си взема по средата на седмицата, не започна много обещаващо", споделя
за workingmother.com.  Кристина Зауаки. Не е очаквала обаче, че няколко пъти ще си помисли "да бях си останала в офиса, вместо с децата", които се качват на главата ѝ още преди съмване...

...А само колко хубава беше предишната вечер. Синът  ми и дъщеря ми вечеряха, без да се налага да превръщам кухнята в модерно арт шоу, отидоха да се къпят без да се държат така, сякаш ваната е пълна с киселина, и се оттеглиха в леглата си без протест. Най-добрата част от вечерта беше, че можех да изключа всичките си сутрешни аларми, защото нали си бях взела ПОЧИВЕН ДЕН…

Той започна в безбожния час 5 сутринта с ужасяващи писъци „Мамо! Мамооооооо!”.  Пресилено е да кажа, че ме събудиха, защото съм бременна в шестия месец с трето и ме мъчат киселини, които не пожелавам на никого. Веднага разбрах откъде идваше вряскането. Намерих едногодишната ми дъщеря изправена в леглото, скачаща и изхвърляща всичко около нея. Защо е тази драма? Памперсът ѝ беше мокър, което беше разумна причина да надуе сирените.

След като я преобух и си изпи млякото, вече беше напълно доволна - за разлика от мен, защото връщането в леглото изобщо не беше в плановете ѝ.

Само след час и 2-годишният ми син реши да се събуди. Чух кикотенето от стаята му и си помислих „Леле, колко сладко“. Когато обаче влязох, за да му кажа добро утро, още преди да отворя уста, той започна да крещи: „Махай се, не те харесвам, искам тати!“. Опитах се да обясня, че баща му е на работа, нооо, УАУ, каква изненада, мама днес е вкъщи!!! Грешка. За двегодишните няма две гледни точки…

Закуската се оказа доста забавна. След като го измъкнах от пижамата му, молейки го да си измие зъбите, и се опитах да му дам от лекарството, докато той крещи, че вече е на две и е нинджа, синът ми поиска оная цветна като дъгата зърнена закуска, която благосклонно му поднесох… и той започна да я хвърля по пода. И по лицето ми – смеейки се! В този момент аз за четвърти път претоплям чашата си с кафе, направено преди повече от час, от което все още не съм отпила и глътка.

Ясно е, че трябва да измъкна всички от къщата, за да не превъртя. Децата обичат магазините за хранителни стоки, а аз имам достатъчно дълъг списък за пазаруване, така че ако отидем там, всички печелят. Държа дъщеря си в ръце, подпирайки вратата, за да може синът ми да излезе от къщата. Вместо това обаче, той затваря вратата и я заключва отвътре. Аз съм навън с дъщеря си. Синът ми е в къщата с чантата ми. Боже мой. СЕРИОЗНО? Малкият се показва от прозореца и започва да вика през стъклото: „Успях! Заключих!”

Опитвам се да запазя спокойствие и да се преструвам колко се гордея с него, за да го накарам да отключи проклетата врата, докато съседите не са си помислили, че съм напълно луда. Защото следва сцена, за която всеки съсед ще си каже, че не е за изпускане.

Най-накрая синът ми отваря врата и следва вкарване на две деца в новия миниван, който бях принудена да купя, защото през януари ще имам три деца. Синът ми толкова мрази минивана обаче, че всеки път, когато е в него, крещи:  „НЕ ИСКАМ ТУК! ПОМОГНЕТЕ! НЯКОЙ ДА МЕ ИЗВАДИ ОТТУК!”, карайки ме да изглеждам досущ като похитител.

Палейки към магазина, всичко изглежда що-годе нормално, докато не усещам удар по главата с маратонките, които синът ми е събул, а дъщеря ми започва да реве, защото и тя иска да си събуе обувките, естествено.

Паркирам, подпирам морно и отчаяно чело на волана, изпускам се малко и започвам да РЕВА по онзи странен начин, в който си отворил широко уста и от нея не може да излезе и звук. Още няма дори 8:00 часа сутринта и аз съм една победена жена. Победена от някакви сополонаковци, заради които не е спала в продължение на две години.

Събирам се, избърсвам лицето си с вътрешността на ризата си за бременни, защото за какво друго да служат дрехите за бременни, ако не да се позабършеш с тях, и решавам да обърна и да ги оставя в забавачниците им.

Ама защо? Защото трябва. Защото се нуждая от минута за себе си след тази нелепа сутрин и ще се опитам този път да избегна майчинското чувство за вина заради това, че не съм прекарала ПОЧИВНИЯ СИ ДЕН с децата си.

Карайки към занималните, на които всеки месец плащам суми, съперничещи на тези за ипотеката ми, се успокоявам, че така или иначе ще им е по-забавно там, сред техните приятели, а не с мен. Вече съм толкова разочарована, че вероятно днес няма да бъда най-приятната майка на света. Все неопровержими причини да им помахам за довиждане през вратата на занималнята, където те рязко променят настроението си, започвайки да ме прегръщат и целуват за чао.

Победа? Предполагам…

Сега вече се отправям към магазина, където списъкът ми се стеснява до един единствен продукт: нещо сладко. А когато се прибера вкъщи, ще си направя нова чаша кафе без утайка и ще ям колкото си искам, защото съм го заслужила. Ще си поръчам пица за обяд и ще я погълна, докато е още гореща, и ще помоля мъжа ми да вземе децата от забавачницата, когато свърши работа. Така че, когато се върнат у дома, аз съм ще съм много по-малко уязвима и не толкова лесна мишена за тях.

До следващия почивен ден.

Още малко от същата работа: