Мария Георгиева е тук, за да ни помоли да не храним децата с шарени пакетчета. Ето как изглежда един обикновен следобед на детската площадка, когато отвсякъде летят пакетирани изкушения, а ти със сетни сили се опитваш да го добуташ до вкусната, домашна храна, която си се трепал да приготвяш с ей тия две ръце.

Един от последните топли есенни дни. Хванала съм за ръка петгодишното, той подтичва нетърпелив да стигне парка. На мен ми е лежерно. Сготвила съм хубава вечеря, няма защо да бързаме. В чантата му нося плод, за да има нещо за похапване в краен случай, ако решим да се забавим. Стигаме парка, намираме приятелите му.

Незабавно с нов олимпийски рекорд за скоростен поздрав вместо ръце към нас се протягат мазни пакетчета. Почерпка. Оглеждам се – всичко живо, мало и голямо, дъвче. Двегодишните бъркат в пакети царевични пръчици и със същата ръка ровят в пясъка равномерно смесен с котешки кравайчета. Мирише на мазнинка и ароматизант, който трябва да мине за бекон.

Загрижена майчица обикаля като милосърдна сестра пейката и спасява от гладна смърт бедстващите с пакет шоколадови пурички. Четиригодишни се учат на изкуството на споделянето като обменят трансмазнини, подсладители и оцветители от шарени опаковки с анимационни герои. Шестгодишно тича до родителския колектив: "Мамо, дай два и педесе за чипс!" Мама с досада прекъсва сладките приказки, оставя за малко цигарата и няколко монети сменят собственика.

Разговорът продължава със закупеното за "два и педесе" спокойствие. Тя е фризирана, с безупречен маникюр, бедрата стегнати, сигурно ходи на фитнес и закусва чия. Неудобно ми е да го кажа и не знам как да си подбера думите, защото става въпрос за дете, но няколко минути след това майката трябва пак да си прекъсне разговора, за да измъкне отрочето си заедно с чипса от люлката. Налага се още една майка да ѝ помага, защото детето се е заклещило. В люлката. На шест е и не се побира в люлката. Не е единственото.

А ние с моя син?

Той забравя за какво е дошъл, за топката и пързалката му е все тая, нали ръцете му са пълни с изкуствено овкусени шарении, твърде апетитни, за да им устои. Аз правя няколко опита да огранича дажбата на почерпката, но веднага пристига нова, бута му се настойчиво под носа. Овладявам си погнусата от всичко това, което минава за храна, което дори аз не си позволявам да ям, а трябва да гледам как този, чието здраве ми е най-скъпо, го поглъща с шепи.

Захапвам си ядно ябълката и мислено отписвам вечерята, на която щяхме да се насладим заедно. Някой може и да каже обратното, но не съм фанатик. И вкъщи си позволяваме почерпки, детето ми знае много добре какво е шоколад, но в подходящо време и количество. Дори не става толкова въпрос за пряката вреда на бързата, пакетирана, нискокачествена храна – по тази тема се пише и говори достатъчно, нямам какво ново да кажа.

Става въпрос за уважението към храната, хубавата храна, за която ние като родители сме отговорни да изградим вкус у децата. Тази храна, за която някога хората са благодарили като седнат на масата. И за изграждането на навици – да се храниш с чисти ръце, по възможност на масата. С прибор. Да не се смесва играта с храната и да няма нужда да си напомняме, че паркът е място за детски игри, а не копаня.

Знам, че е трудно да отказваме на децата си, и изкушенията са много. Знам, че всички правят така, но това не ни оправдава като родители. Защото всичко се плаща и цената няма да ни хареса. Докато не го осъзнаем, децата ни ще стават все по-затлъстели и болни, ще знаят имената на зеленчуците само от промоционалните играчки в супермаркетите, а индустрията ще бълва все по-шарени пакетчета с "храна", чието съдържание нямаме куража да прочетем.

Ако все пак опасността от гладна смърт в парка ни се струва твърде голяма, а двата часа до вечеря непреодолими, ето няколко идеи с какво да се спасим: ябълка, банан, ядки, домашен сандвич; вода, а не сок. И задължително табела като в зоопарка, само че да пише "Моля, не хранете детето!"