fbpx

Текстът на Моника Тинчева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Сигурна съм, че майка ми е ангел. Представям си, че ме гледа отнякъде и от време на време изпраща по вятъра малки бели перца, които се заплитат в косата ми и падат леко в качулката на якето ми. Понякога пък долитат пеперуди, които танцуват около мен и едва ме докосват като майчина въздишка. 

Въздъхвам и аз, а пред мен на улицата вървят майка и дъщеря. Младата жена е приблизително на моята възраст и говори усмихнато на майка си, а тя води за ръка момченце на около 5-6 години. Проследявам ги с копнеж по възможността им да са заедно и да споделят този момент. 

Майка ми казваше, че най-хубавото нещо на този свят са внуците. Помня сълзите в очите ѝ, когато видя за първи път в родилния дом дълго чаканите ни момчета. Помня и вълнението, с което чакаше да ѝ се обадят за раждането на племенника ми.

А ако знаеше, че има вече и още един внук, щеше да е изключително горда и щастлива. Понякога си я представям заобиколена от вече порасналите си внуци, а тя в средата, грееща от любов.

В последните ѝ месеци тя живееше с мисълта за мен, за сестра ми, за децата и за баща ми. Правеше огромни усилия, преглъщаше болката, надскачаше себе си, само за да има малко повече време с нас. 

Моята майка имаше способност да привлича хората около себе си. Излъчването ѝ беше топло като на уютен дом сред зима. Винаги имаше много приятелки, които ѝ се обаждаха по телефона, прегръщаха я на улицата, когато я срещнеха, и ѝ подаряваха разни неща, които още пазим. Чаши, книги, картини и сувенири, които ми напомнят за нея винаги, когато погледна към тях. 

Няколко седмици след като си отиде, намерих една папка, в която тя беше оставила листи, на които децата обичаха да рисуват. Сред тези листи ни беше скрила послания, които да прочетем. Имаше мисли за живота и за това колко е хубав и как трябва да се радваме на всяко малко щастие и да не се отчайваме никога. 

Тя не обичаше несправедливостите и твърдо заставаше срещу тях. Не обичаше лицемерието и лъжата и не възприемаше лошото. То я нараняваше дълбоко. 

От нея съм съхранила любовта към семейния уют, желанието, с което приготвяше домашна храна, способността да предугажда какво се харесва на всеки. 

Бях непокорна тийнейджърка и помня как на един неин рожден ден облякох скъсани дънки и карирана риза без ръкави, а тя много търпеливо и внимателно ме помоли да сменя облеклото си с рокля. В очите ѝ се четеше колко е важно за нея. Направих го точно заради това и тя беше много щастлива.

Обичаше хубавите дрехи и се грижеше всички да сме добре облечени. Въпреки това с разбиране прие периода, в който носех дрехи, с които заявявах индивидуалността си. 

Моето поколение сигурно помни режима на тока и дългите часове, в които бяхме на тъмно, но аз и от тогава имам хубави спомени. Помня как лягахме на голямата спалня и си говорехме, разказвахме си истории, а аз се взирах в лицето на майка ми, осветено леко от пламъка на свещта. Очите ѝ бяха уморени от дългия работен ден, но усмивката ѝ ги огряваше и умората отстъпваше.

Загубих дома, в който най-много обичах да се завръщам – нейното сърце. Но получих сила да бъда майка такава, каквато тя ми беше и каквато ще остане винаги, защото любовта е вечна и за нея няма измерения дори и когато не сме заедно във физическия свят.

Обичам те, мамо!


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Какви са правилните параметри, в които може да съществува едно женско тяло? Оказва се, че това по-често се определя от обществото, отколкото от нагласата на самата жена.

Преди време Надежда Данабашева ни разказа историята си в текста “Аз съм Надя и съм дебела”, а днес Линдзи Улф се опитва да обясни, че женското тяло заслужава да бъде харесвано и уважавано във всичките му размери, възрасти и разновидности, без значение дали носи бебе, или току-що е родило такова.


Никога няма да забравя момента, в който се влюбих в корема си.

Лежах в болничното легло, след като бях родила дъщеря си. Нивата на окситоцин бяха високи, а аз бях зашеметена какво беше направило тялото ми току-що. Казах на мъжа ми да вземе телефона и да ме снима, за да запомня как точно съм се чувствала в този момент. Докато се хилех към камерата и гордо се държах за корема, ми просветна. Това беше първият път, в който истински обичах тялото си.  

Десетилетия наред хранително разстройство и натрапчиво усещане, че нещо не е наред с тялото ми ме хвърляха в постоянен цикъл на самоненавист. Като тийнейджър се пристрастих към хапчета за отслабване и се абонирах за програми за сваляне на килограми с идеята да сваля тегло от едно така или иначе кльощаво тяло.

Нямаше тегло, което да ме удовлетворява, а безкрайните комплименти колко съм отслабнала само ме провокираха да се смаля още повече. Съвсем отрано обществото ми беше изпратило ясно съобщение, което пазех като неоспорима истината и в 30-те си години: бях привлекателна и достойна за този свят, само ако останех слаба.

И след това забременях и възхвалите към тялото ми изведнъж се изместиха в друга посока. Хората не спираха да ми повтарят колко красиво расте коремът ми. Колкото по-голям беше той, толкова по-голямо обожание получаваше. Все едно съществувах в някаква паралелна вселена, където единствената приемлива форма на напълняване беше корем с растящ в него живот. 

Наивно си мислех, че позитивното отношение ще продължи и след като родя, тъй като всички изглеждаха много положително настроени към промяната в тялото ми, докато в него растеше бебе. 

30 кг по-късно, с току-що родило тяло, което си изглеждаше абсолютно бременно, седях в болничното легло и ми се искаше завинаги да живея със същата смелост, свобода и изключително достойнство, които изпитвах.  

Разбира се, прибирането вкъщи беше съвсем различна история. Защото там вече станах уязвима за добронамерените, но вредни реакции и съвети, които получавах за следродилната ми фигура. Любимите ми хора се чудеха дали някога “ще си върна тялото”, като през цялото време ме уверяваха, че ще отслабна след кърменето. Похвалите към тялото ми спряха напълно. 

Няколко пъти непознати ме питаха дали съм бременна и когато им се усмихвах и им казвах, че току-що съм родила, ме поглеждаха със странна смесица от вина и симпатия, преди да започнат да се извиняват обилно.

Коремът ми се беше разтегнал и пораснал в новия етап от майчинството ми и ми се налагаше да живея в дебело тяло за първи път в живота си. И още веднъж онова досадно послание ме шамароса през лицето, убеждавайки ме, че изобщо не е редно да оставям тялото си да съществува нормално в новия му вид.

Искате ли да знаете най-странната част от тази история? Неочаквано се влюбих в коремчето си, без да изгубя и килограм. На всичкото отгоре родих още едно дете, качих още килограми и все още като се погледна в огледалото обичам големия си корем със стрии по него. 

Но се случи и нещо още по-фундаментално, когато изненадващо се “сприятелих” с майчиното ми коремче.  

Спрях да обичам обществото, заклеймяващо дебелите хора, което неправилно ме беше научило да се срамувам от естествената еволюция на тялото ми.

Културата на диетите е тотално сбъркана и абсолютно ми е дотегнало от нея. Издигаме в култ слабите тела, а после изпадаме в умиление към растящия корем на бременната жена. И след това имаме наглостта да ѝ предлагаме опции като операции за възстановяване на корем след раждане, тренировки “върнете си тялото”, тренировъчни корсети и кремове за стрии, които карат жената да си мисли, че трябва да изтрие всички физически доказателства за майчинството, които, между другото, огромна част от всички хора хвалеха и боготворяха месеци наред. 

Акълът ми не го побира как културата ни е стигнала дотам да демонизира неща като стрии, отпусната кожа, белези, целулит и промени в теглото все едно те изобщо не са естествена част от живота. В моя Инстаграм често говоря за това и редовно получавам съобщения от жени, които дълбоко се срамуват от телата си - без значение дали са родили, или не. 

Тези жени се борят със себе си, за да позволят на партньорите си някаква интимност, презират корема, в който са пораснали децата им, получават редовно критики от близките си и се чувстват негодни, защото външният им вид не отговаря на критериите на обществото.

И направо ми се къса сърцето, защото последното нещо, което трябва да чувства една жена, току-що родила дете, е омраза към тялото, помогнало ѝ да направи това. И никоя жена не трябва да бъде карана да мисли тялото си като безкраен проблем.

Трябва вкупом всички да променим нагласите си и да минем от боготворене на бременните кореми и отхвърляне на следродилните тела към наратив, в който жените са уважавани, оценявани и подкрепяни във всеки физически етап от живота им. Истината е, че ако всички го направим, ще има един тон индустрии, които ще спрат да съществуват.

Защото приемането на собственото тяло не продава детокс чайове за отслабване и истинската любов към себе си никога няма да свърши работа в реклама за хапчета за отслабване. 

Можете ли да си представите свят, в който тялото на родилата жена е смятано за точно толкова достойно за изкуството, колкото е тялото на бременната? Чудя се и колко много жени биха била различни в живота си, ако изобщо не смятаха, че размерът, формата или състоянието на корема им имат някакво значение за тяхната привлекателност, стойност и достойнство.

Докато пиша това, “майчината ми торбичка” лежи меко и спокойно в скута ми. Усмихвам се, когато от време на време поглеждам към нея, защото абсолютно честно си мисля, че е очарователна.

Коремът ми разказва историята на живота ми. А това е история, която си заслужава да бъде разказана. Разбирам, че моят случай е сам за себе си и че за много от нас пътят към обичането на телата ни, без постояно да смятаме, че трябва да ги променяме, е много труден.

Така че какъвто и избор да направите си е ваша работа и няма да получите осъдителни оценки от мен, ако все пак решите да посегнете към крема за стрии. Повярвайте ми като ви казвам, че абсолютно разбирам. Просто се надявам, че историята ми може да помогне на някоя от вас да осъзнае, че никога не е имало никакви проблеми с тялото ви. 

Моля ви, никога не позволявайте да ви убедят, че неизбежните физически промени, които настъпват в течение на живота и с остаряването, са нещо, от което трябва да се срамувате. И ако сте родили деца, вие и тялото ви заслужавате същата любов, която получавахте, когато детето все още растеше във вас.

Не е лошо децата да пораснат оптимисти, дори и родителите им да не са. Да имаш оптимистична нагласа към живота винаги е по-добре и за духа, и за тялото. Но ако действително родителите не са най-оптимистично настроените хора (какво да се прави, случва се и това!), какво може да се направи за децата. Шест бързи съвета за отглеждането на малки оптимистични хора дават от Parents.

1. Без оплакване 

Фокусирането върху негативните мисли и моменти от деня е част от механизма, с който песимизмът завладява психиката. Колкото повече се оплакваме заради парични проблеми или тежък ден в работа, толкова по-вероятно е децата ни да се научат да правят същото. Вместо това съветът е да се говори за нещата, които са се получили както трябва. Ако има възможност, чудесен вариант би бил всеки член на семейството да сподели за най-хубавото и най-лошото си преживяване от деня – това също помага.

2. Имайте високи очаквания

Децата няма как да развият самостоятелно оптимистично поведение в стил “Мога!”, освен ако не им се даде възможност. Трябва да имаме високи очаквания към техните възможности. Психолозите казват, че е добре на децата да се дават задачи, чието изпълнение да ги кара да се чувстват способни. Задълженията трябва да са съобразени с възрастта им, защото крайната цел е детето да успее и да превърне изпълнението на задачите в рутина. 

3. Окуражавайте разумните рискове

Повечето родители се чудят до каква степен трябва да пазят децата си да не се наранят (или да не ги наранят). Неприятно е да се изтърсиш от катерушките пред всичките си приятели или да се запишеш на хокей, без да можеш да караш кънки, затова е разбираемо, че родителите искат да предпазят децата си от такива моменти. Но да не ги насърчаваме да правят нещо, само защото може да се ударят или да не се справят добре, може да подкопае увереността им и да ги превърне в песимисти.

4. Изчакайте малко, преди да реагирате

Когато детето се опитва да произнесе нова дума или се чуди как точно да се справи с някое парче от пъзела, намесата на родителя може да е мигновена. Но децата трябва да бъдат оставяни да разрешават проблеми и без родителски контрол над ситуацията. Ако има проблем с някое дете в училище, по-добре е той да бъде разрешен между самите деца (ако, разбира се, степента на сериозност на ситуацията го позволява), отколкото да се налага и намесването на родители. Така децата изграждат чувството, че постигат нещо сами, което е част от цялостната оптимистична нагласа.

5. Приемете трудностите

Дори малко разочарование може да накара детето да се откаже завинаги от нещо. “Не мога да рисувам!”, “Не играя добре футбол!”, “Много съм зле по математика!” са все послания, които поставят постоянен акцент върху някакви недостатъци. За да се избегнат подобни заключения, психолозите съветват да се опита промяна на гледната точка на детето към ситуацията. Достатъчно е да измислите как да завъртите ситуацията така, че да звучи малко по-оптимистично: “Много деца не я разбират тази задача. Ще се научиш”; “Всяко начало е трудно, особено ако започваш нов спорт”; “Помниш ли какви усилия положи, за да се научиш да четеш? И това ще го овладееш."

6. Бъдете искрени

Често убеждаването, че всичко ще бъде наред, може да има обратен ефект при децата. Всъщност, според психолозите, оптимизмът изисква по-скоро реалистично мислене, отколкото позитивно. Затова децата трябва да знаят горе-долу какво ги очаква, за да са подготвени как да го посрещнат. Съветът е да говорим с тях така, че да поднасяме ситуацията максимално реалистично и достъпно за възрастта им, за да имат възможност да се справят с нея, вместо да им създаваме фалшиви очаквания.

Още в началото на извънредното положение Тихомир Рангелов ни писа за уроците по човешко общуване по време на пандемия, които бихме могли да научим от Нова Зеландия и по-конкретно от лидера ѝ Джасинда Ардърн. Оттогава все си мислим дали подходящото говорене за проблема е част от решението му. Вероятно да, ако се имат предвид резултатите на Нова Зеландия.

Днес в Майко Мила! е Ина Тонева, която преди време в текста си "Корона, ciao" ни разказа за психологическите аспекти на това да си болен. Днешното продължение по темата е свързано точно с поднасянето на посланията – какво се случва с теб, докато чакаш в изолация потвърждение, че си здрав, и как те кара да се чувстваш информацията от официалните платформи. На първо време те карат да се замислиш какво всъщност значи "човечност" и защо сякаш липсва в официалните послания.


Хуманност. Тази дума ме преследва напоследък. Проверявам значението ѝ, за да бъда възможно най-конкретна откъде произлизат притесненията ми. Из нета откривам синонимите на хуманен и значението: "човеколюбив, състрадателен, отзивчив, милостив...".

Защо се закачих за тази дума? 

Обяснението е просто. Преди известно време ме посетиха от РЗИ, за да ми връчат предписание относно Изолация в домашни условия (ковид, де). Честно казано много се зарадвах, че черно на бяло научих докога продължава моята изолация, но се зарадвах и по още една причина – че го получих едва наскоро.

Ако това ми се беше случило седмица по-рано, определено щях да затъна още по-дълбоко. В предписанието, написано в строго соц стил, подробно е описано (без особени чувства) препоръките, които трябва да спазвам:

  • да огранича движението в къщата си до минимум;
  • да не се храня на едновременно с моите близки;
  • да стоим/ спим в отделни стаи и минимум на 1,5 м разстояние и по възможност да съм възможно най-дълго с маска;
  • всякакъв секрет да бъде изхвърлян в полиетиленов плик в кош за отпадъци, използван само за целта, произведен от материал, позволяващ лесно почистване и снабден с капак.

И така нататък... Сиреч, да се превърна в болнично заведение. Просто текст, казвам си. Ясно е, че всичко трябва да бъде подробно написано, да пазим хората около нас, да бъдем отговорни.

И все пак в главата ми вече мига червена лампичка. 

Реших отново да посетя информационния сайт www.coronavirus.bg като човек със свободно време и в очакване на резултатите от секрета си. Сайтът не изглежда зле, лесно ми е да откривам информация и затова ми допада. Избирайки секцията АЗ СЪМ и конкретизирайки Лице под карантина (да вметна, че има разлика между карантина и изолация: карантинираните са тези, имали нещастието да живеят с болен, останалите болни сме в изолация), не откривам нова и съществена информация, която вече да не съм прочела.

Погледът ми хванаха обаче две информационни клипчета, които реших да изгледам.

По принцип се дразня на постоянно мрънкащи хора, но, казвам ви, в случая изпаднах в стрес. Ужасно клипче с жена, която ми се кара, нареждайки бъдеще без особена надежда. В тези клипчета информацията пада безмилостно върху остатъка от психиката ми, описвайки как ако съм болна, мога да си вземам храната пред вратата на помещението, в което съм изолирана; ако имам домашен любимец, веднага трябва да го предам на някого (???); когато ползвам тоалетната – дезифенкция след всяко ползване (добре, че нямам респираторни проявления)...

Лампичката, която мигаше, вече изригна.

Болните хора се нуждаят от грижа. И без това не е трудно да се почувстваш напълно изолиран и вреден за околните. Тук обаче моите разбирания явно ми пречат, тъй като медицината би следвало да бъде хуманна. В тези описания, наподобяващи стройната подготовка на реч на партиен член, човечността липсва.

Аз явно съм някакъв мечтател, но този вирус, превръщайки се в толкова социално значим проблем, би следвало да се бори не само симптоматично, но и с хуманност. Вярвам, че зад възстановяването стои грижата за духа на човека. Заплахите, казани с назидателен тон, не помагат, напротив даже.

Сега, след като минаха няколко месеца от началото на пандемията, може би би могло да бъде преразгледано посланието към хората. Да, вирусът съществува. Да, не бива да се подценява. Да, хора умират. Да, не се държи като познатите вируси от своето семейство. Да, трябва да сме отговорни. Да, страшно е да си болен от вирус с не добре изучено още проявление и форми. 

Посланието обаче следва да бъде хуманно. Необходимо е да има доза успокоение и утеха за болните хора, особено след като лечение няма. Размахването на пръст и убеждаването как, по възможност, да изчезна и да се появя на този свят отново след 14 дни – като ми мине, ме ужасяват.

Психологическият ефект на изолацията е убийствен. На хората, болни от ковид, следва да бъде предоставен телефон, на който да могат да получат психологическа помощ. Какво ли би му било на човек с единствен приятел неговия домашен любимец, когато му се наложи да го "предаде" (дори не коментирам факта, че това няма как да се случи така просто)? Да, в инфомацията, разпространена от СЗО, присъстват единични случаи на заплаха за домашните любимци, но е указано да не ги целуваме, да пазим, колкото е възможно, дистанция, защото можем да ги заразим. Има разлика между двете послания, нали?

Аз, като собственик на домашен любимец, и то доста възрастен екземпляр, силно се притесних. Не стига, че оглеждах със съмнение всяко кихане на мъжа ми, ами реших, че убивам и кучето. Естествено, когато ме тормози проблем, търся решение. Свързах се с ветеринарния лекар, който ми обясни, че няма нужда да се притеснявам и за кучето. Доколкото разбирам, коронавирусните инфекции явно присъстват отдавна при животните, но те били в друго проявление, по-скоро стомашно. Не влизам в подробности, защото не съм специалист, а и не е нужно. Нужно ми беше да знам, че не съм толкова „радиоактивна“ за съществата, които обичам.

Нуждата ми беше да има човек, към когото да се обърна, когато не се чувствам добре. Някой, който да ми донесе чай или изслуша тревогите ми. Нужда да бъда човек сред човеците. Дори и изолирана.

Месец след като Ема се сгодява през 2016 г., майка ѝ е диагнозстицирана с терминален рак. Умира през 2017 г., когато дъщеря ѝ планира сватбата, но все още не се е омъжила.

Когато преди две седмици Ема получава булчинските си обувки, тя открива, че майка ѝ тайно е платила за тях. И освен това ѝ е оставила послание на подметките на обувките, пише BBC.

Източник:
@LACEANDLOVESHOES

Съобщението гласи: „Исках да имаш подарък от мен в деня на сватбата си. "Надявам се да имаш магически ден. Много любов и силни прегръдки, МАМА".

Абсолютен шок. 38-годишната Ема, която трябва да се омъжи за годеника си Ричард през август, казва: "Беше толкова трудно да планирам сватбата, без тя да е до мен. Непрекъснато плачех."

Когато получава обувките по-миналата събота, тя няма никаква представа, че майка ѝ е оставила съобщение на тях. Годеникът ѝ е знаел за това, но го е пазел в тайна.

Когато Ема вади едната обувка и вижда част от текста на подметката, изобщо нямала представа какво чете. Когато осъзнава, че думите са на майка ѝ, избухва в рев (а и в какво друго да избухне).

"Бях в абсолютен шок. Не можех да дишам, не можех да говоря", казва Ема.


Ема разказва за BBC, че майка ѝ, на която ѝ били дадени 2 години живот след диагнозата рак на белия дроб, е започнала да пише писма до членовете на семейството. "Тъй като си отиде много по-рано от очакваното, аз не получих писмо. И сега това е много специален момент за мен".

След като споделя своята история във Facebook, Ема казва, че е получила още послания от хора, които са се оженили или ще се женят без майките им да бъдат до тях.

Аманда Уайз, която управлява онлайн магазина за персонализирани обувки Lace and Love, казва, че майката на Ема се е свързала с нея през 2017 г., казвайки ѝ, че няма да може да присъства на сватбения ден на дъщеря си. Плаща вече поръчаните от дъщеря ѝ обувки и след това изпраща посланието, което иска да ѝ остави по мейл.

"Това е най-емоционалният чифт обувки, които някога съм правила", казва Уайз. "Надявам се, че те ще донесат малко утеха на Ема в големия ден.


Не пропускайте

https://maikomila.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%87%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0-%D0%BC%D0%B8/
cross