fbpx

Майката природа е измислила това с бебета много хитро. Раждаш едно, то е ужасно сладко и дори и да не спиш и нервите ти да са опънати през цялото време като корабни въжета, всичко се забравя, защото ТО Е СЛАДКО! Ужас. 

Толкова много хора, паднали в този капан… И после хоп - още едно и още едно… Защото те всичките са СЛАДКИ и малки, и смешни, и ти дават шанс да си осмислиш живота по съвсем различен начин. Разбира се, дават ти и ексклузивната възможност да си на ръба на нервна и финансова криза почти през цялото време. 

Наскоро се замислихме какви са причините при различните хора, за да се навият на второ, трето или - сложете произволна цифра - дете. И решихме да ви питаме как е при вас.

Ето какво можем да обобщим.

Планираните две, лесно стават непланирани три 

Много разпространен модел: първо планирано, второ планирано и третото дете се появява от засада за всеобщо изумление.

Teodora Popova

Амии първото многоо чакано и искано (момиченце на 5 години). За второто се решихме, защото искахме да имаме и момченце (на 2 години) и ни се получи. Третото само ни избра. Не знам как се е решило с такива щурави родители (на 4 месеца).

Daniela Gorolomova

Имаме момче на 6 и момиче почти на 5, породени демек и напълно и осъзнато планувани. В момента чакаме трето (със сигурност последно и грам не ни беше в плановете...така че пледирам невменяемост..!

Ивелина Николова

Daniela Gorolomova същото положение само дето момчето е на 5,момичето след 2 месеца прави 4,а бебето е за април изчислено. Тааа пледирам и аз невменяемост ама такава от има няма 5 години

Zlatka Terziyska

Ами първите две се пръкнаха близнаци, от раз ей така от нищото! Третата се появи след 8 години след като ми беше поставена " диагноза" " менопауза" след хормонални проблеми.

Diana Stoeva

Планувани близнаци момчета. После не съвсем планувано, но скоропостижно появило се братче, за което до последно се надявах да е момиче. Докато не си показа прелестите на видеозона още в 4-ти месец.

Сега ме врънкат за четвърто братче, да си били Костенурките Нинджа. Ще си останат със Златната ябълка.

Nina Giddens

Аз винаги съм живяла с разбирането, че ще имам две деца, едно след друго, за да не се разколебаем, а третото го искаше мъжът ми, и понеже беше много сладък в онези години, сърце не ми даде да му откажа.

Vasilena Georgieva

Първата бременност беше изненада за нас ... бях само на 23г ( бяха ми казали че може да нямам деца след много прегледи) но с голямо щастие приехме новината. След това още едно желано след 5 години и след още 6 Дядо Коледа ни донесе изненадващ подарък 

Да са много здравичка всички деца и техните родители!!!!

Временна невменяемост и изненади

Много родители могат да пледират временна невменяемост и това е съвсем в реда на нещата. Не бива да се срамувате. Не сте сами. 

А има и една серия много приятни изненади, когато много искаш, но най-малко очакваш.

Snezhka Karatoteva

Единственото нещо, към което съм пристрастена са бебетата! Не мога да се сдържа просто! След първото знаех, че искам още поне едно, след 5 години. Дойде след по-малко от година и половина, после след още 3, следващото след 4 и последното - след 7 и половина. Вече май ми стигат, макар че още се разтапям като видя бебе. Не са планирани, но са много желани децата ми. За вменяемост не претендирам

Цецка Игнатова

Когато преди 32 години, седем години след първото, забременях за втори път, таткото отсече: "Аз пръст в тая работа, нямам!", един наш съсед, който в момента се случи у нас, каза: "Братле, трЕбва да знаеш, че тая работа с пръст не е станала!”.

Таня Букова

Първото го е планирал мъж ми(аз не знаех),второто изобщо не беше планирано. Накрая се оказах с три деца(едното е мой набор,но все пак си е дете). Така че аз пледирам пълна невменяемост и смекчаващи вината обстоятелства

Atanaska Zarkova

Имаме дъщеря, родена през 1992 година. Бях УБЕДЕНА, че не искам второ! След 16 години, изненадаааа...втора дъщеря! След още 7 години, изненадаааа...3 та дъщеря! В колата ми има бебешко столче, ЗАЩОТО съм и план Б за внучката

Цветелина Пенкова

Аз съм с 3 момчета.

На 6г.,5г. и 3г.

Преди 2 месеца най-после се сдобих и с момиченце, верно четириного, ама все пак 

Пледирам постоянна невменяемост. От няколко дни се улавям, че съм станала супер сънтиментална. Много бързо пораснаха. К'ви сладури бяха като бебета... да общо взето май кукувица ми е изпита мозъка

Петя Желева

Една сутрин се събудих и мъжа ми каза " Хайде!"... Кво ми се хайдиш,бе,окото не съм си отворила? "Сваляй гащите" ...и така стана второто. За първото аз му ги свалих 

 Сега като се оплаквам за нещо казва " Така е ...който спи без гащи"

Dido Dessy

Чакаме трето (първите две са породени) и трите са правени на пияна глава - в ракията и уискито е истината 

 Ама пък си ги гледаме, какво да правим...

Svetoslava Georgieva

Първата госпожица съвсем на място, планирана, всичко точно. За вторите две пледирам временна невменяемост. Съвсем друг вятър ме вееше тогава - поотраснало дете, бях се разработила, пък те решиха и да са две накуп

Снежана Георгиева

Десет години нямахме деца и бях изгубила надежда. Забременях като по чудо, без най-малко да го очаквам! Синът ми се роди и аз си казах, това беше, Вселената се е подредила по някакъв определен начин, в определен момент и аз съм го улучила! Благодарих на Вселената и толкова, реших, че втори път такава конфигурация едва ли ще се случи.

Да, ама не! Когато малкия беше на 2 г. и 6 м. се почувствах зле! Много зле! И тъй като имахме един вид негласно споразумение с уважаемата Вселена, въобще не ми хрумна от какво е! Подлудих мъжа ми, реших, че ми е дошъл краят ... и като не ми дойде месечният цикъл за втори път, се престраших да си направя тест. Е, сега имам две зверчета, на 3 и на 6 години, батко и момиченце

Благодаря ти, Вселена! (Тук един познат би казал-ех, колко хубаво, че наричаш татко им Вселена

Maya Vasileva

При мен се случи “първото го платих, второ го получих безплатно”. Имам почти 9 годишни близначки, да са ми живи и здрави. Изненадата беше голяма когато разбрахме, че са две плодни сакчета при първият преглед. Обичам ги безкрайно

Планиране, планиране, пла-ни-ра-не

Всичко може да се планира. А пък някои хора даже децата си ги измислят още от най-ранна детска възраст и после им остава само да си ги родят. 

Victoria Tsenova

Второ дете. Планувахме го, но живеехме в гарсониера и спяхме тримата в една стая. Въпреки непрестанните подкани от родата, изчакахме да разширим дома. Накрая всички бяха изненадани, бяха решили, че вече сме се отказали. 7 години им е разликата. Няма да споменавам колко беше ревливо първото и че седемте години бяха добра терапия за мен докато се реша отново да родя. Но второто ни дете беше много искано и дълго отлагано поради финансови и други фактори.

Melisa Deniz

Имам 2 деца, момиче на 5г10м и момче на 3г1м. И двамата са желани и планирани. А за второто се навих бързо (разликата им е 2г8м) понеже каката беше много спокойно бебе (не усетих колики, зъби, бели) и нищо не разбрах от нея. Иска ми се още 1 дете , но след време, ако е писано.

Ваня Костадинова

Много искахме три деца, но се спряхме след второто. И двете бяха точно планирани с 4 години разлика, за да ни е по-лесно с второто бебе, при вече малко по-голямо дете, но и да не са с прекалено голяма разлика, за да си играят (и ние да не излезем съвсем от ритъм как се гледа бебе). Освен това каката много ни помагаше с малкия. За съжаление вече са на 10г. и 6 г. и все едно си имаме котка и куче

Polina Musheva

Преди да се роди второто, плановете ми бяха за три. Второто обаче се оказа “като за три” само по себе си. Сега само понякога ми минават налудничави мисли за трето, но бързо се смъмрям сама себе си “абе ти, Полина, акъл имаш ли” и премахвам вредните мисли. А и мъжът ми мисли доста по-трезво и е категорично против!

Nina Mihaylova

С мм винаги сме искали 3 деца. Малко се помотахме с плануването на второто, но само да се роди живо и здраво, не мисля да чакам толкова и за третото. Децата са радост и любов!

Анна Симова

Аз лично си мечтаех за 5 деца, мъжът ми каза да обсъдим пак след третото. И така, три деца - планирани, през 3 и после през 4 години, искани силно. Причина - толкова ни беше хубаво, че искахме да гледаме деца заедно и с никой друг.

За съжаление, случи се така, че и тримата бяха много трудни бебета (до към 2 г), ужасно неспящи, ужасно ревящи... Решихме, че не можем повече чисто откъм сили и търпение. Така че се отказах от мечтите за 5.

Карат се, обичат се, играят си, бият се....всичко точно 

Tania Petrova

Дъщеря на 22, планувана, но все си мислих че сънувам! Син на 15, бях в стихията си исках го, чаках, мой си е! Син на 4, плануван, чакан, обичан!

Невменяема

Д. Велкова

Имам две деца на 3г и 2м и на 1г 6м . Баткото го чакахме 10 г. Малката стана от раз и си беше много желана и планирана. Изобщо не съм искала деца с голяма разлика , а и после я станеше, я не. Тъкмо бях загряла с кърмене , памперси, зъби , безсъние , поне да ги изкарам наведнъж и да се свършва . Обмисляме малката като тръгне на ясла да се пробваме за 3то .

Tsveta Evtimov

Първото беше моя идея, мислех си, че нещата са доста по-лесни отколкото са. След това се осъзнах, но таткото очевидно не съвсем. 2 и 3 са негова идея от типа "От веднъж нищо няма да стане" (но пък си искахме повече деца). Номер 4 е след загуба и доста трудна борба. Инжекции, изследвания, хоспитализации, ковид, тежко преждевременно раждане и едно спряло сърце. Но пък е тук. Живи и здрави сме и тя е нашето малко чудо.

Elena Grozdanova

Искахме пет, но се спряхме на три. Първото е 2015г., второто-2016г., а третото -2018г. В началото не исках да призная, че аз и мъжът ми сме герои (както ни наричаха хората около нас), но с всеки изминал ден се убеждавам, че са били прави.

Vera Valerieva

Чакано, искано, молено, тежки обстоятелства... Заченато естествено Кубрат - здрав да ми е, но ми разката играта...

Чакано, искано, подготовка за втори кошмар, но в женски род - роди се слънце Тервел...

Три пъти за щастие са казали хората, но надали, че може да се редуват и зле, добре, зле, а аз остарявам 

Zlatina Zlateva

Въобще не съм се решавала, ами от малка си знаех, че ще имам две деца: голямото- момче, малкото- момиче. Той ще я пази и води на дискотека, тя ще е будната му съвест и ще налива акъл. Всичко съм измислила някъде към 17-18 годишна. Някакъв непланиран развод ме забави с изпълнението на плана, но 10 години по-късно започнах реализацията му. Днес имам прекрасни момче на 14 и момиче на 8. Имам леки притеснения, че тя ще го замъкне първа на дискотека, но здраве да е.

Irina Nikolova

Аз от дете исках две дъщери и когато пораснах, просто седнах и си ги родих. Изненадващото е, че за първото дете много силно мечтаех да е руса и къдрава, ем че нямаме от никъде такъв ген. Е, руса и къдрава излезе!

Ekaterina Panayotova

И трите деца са планирани. Е, след първите две (породени), за един кратък момент си казах - няма да можем и трето да гледаме. Но това колебание наистина беше кратко. Понякога си мисля и за това дали не може и четвърто да си имаме, но засега бързо отминават тези мисли, в момента, в който номер 3 ме изтощи до краен предел

Sonia Nikolova

При нас всичко беше по план! Искаме бебе - готово, да е момче, какво е това момиче - готово! Минаха две години и половина - хайде пак бебе, че да са двечки и да се близки и да са все заедно. Този път нека е момиче, омръзна ни това синьо, ама и по-кротичко, че от крясъците на първото всички ни познават в квартала! Готово! За трето никой не иска, няма нерви от разтърваване на диванетата хванали се за гушите, от съдийстване кой прав и кой крив и от закрепяне на мазилката! Браво на всички майки с повече от две деца и слава богу, че мойте идват по план!


Запазен е оригиналният правопис на коментарите.

След разкошния текст на Гергана Шкутова за ужаса и радостта да имаш породени деца, днес при нас е Дарина Рангелова, която ни споделя колко е забавно да имаш деца с голяма разлика.


Ами, имаш ги, каквото си направил - това е, трябва да ги гледаш.

И ето ме мен, кисела жена на 45 гoдини, майка на един възрастен и две деца. Разбирам, че вероятно звучи екзотично и си е така, де, щото не съм си планирала децата. Не правете като мен.

Нямам предвид, че съм майка на мъжа ми, а че едното ми дете е вече пълнолетно, съответно, съм майка на възрастен - 20-годишен, и на две деца на 11 и на 5 години. Кое не е така! Живот и здраве, след 7 години ще съм майка на двама възрастни и една тинейджърка и отсега може да ме оплаквате.

Сега ще ме питате защо съм ги родила така. Ами защо пък не. Имах някакъв план, ама не се получи както мислех. Така че, като родих второто дете, първото дете беше на 10 години и вече нищо не си спомнях. То и като родих третото нищо не си спомнях от второто. Съвсем нормално. Коя нормална жена, която си е спомняла нещо, би родила повече от едно дете?! А като родих третото дете, второто беше на 6, а първото на цели 16. Да, най-големият се сърди, че нищо не помня.

Понякога завиждам на майките с породени деца. Гледам ги как се мъчат и се разчекват да ги следят по площадката. Злорадствам малко, че те ще се помъчат няколко години и после като пораснат децата и си хванат пътя, и те ще хванат към Малдиви или къдете им душа иска. А аз, какво: тъкмо едното е станало малко самостоятелно, разбирай, че няма да се самоутрепе за петте минути оставено само, и айде… ново бебе. Понеже са с 10 години разлика, нали се сещате какви общи интереси имат. Играят там нещо, но малкото тормози по-голямото и то търпи.

И какво. Тъкмо и второто се очовечи (разбирай 6 години), и родих трето. Та кръговратът е същият. Всичко е точно, ако можете да изтърпите шума, имам предвид 20 години… Малкото тормози по-голямото. Майките с деца с голяма разлика просто цял живот имаме малко дете и слушаме един и същи шум.

И понякога изключваме иначе ще полудеем. Иначе не мога да си обясня как за 20 години не знам нито една детска песничка. Освен да съм много тъпа?

Най-голямото дете се изнесе на 17-годишна възраст да учи в друг град и каза, че не иска да има деца. Напълно го подкрепям. И аз не бих искала да имам деца, ако бях видяла някога какво правят моите деца.

Най-голямото ми дете ме пита на колко години съм го родила. Аз му казах, че съм била много тъпа да се оженя на 20 и да го родя на 24. Той каза, че е достатъчно възпитан да не използва думата "тъпа", ама е съгласен.

Като заключение, ако някой се е притеснил, много си обичам децата и е адски забавно.

Децата да имат късмет!

Днес Гергана Шкутова ни разказва за ранното сутрешно щастие, когато си с две малки породени деца и всичко изглежда пълен хаос, но е и пълно, и смислено, и всички са добре, и има танци, и безумни песни... И всичко е наред.


Човек, колкото и добре да живее, една сутрин в 8:15 (старо време 7:15, ама обясни го на децата) се поглежда отстрани и какво да види: по телевизора дъни „Птичките пеят бау-бау“, въпросният човек (жена на средна възраст) пее въпросната песен (текстът не е особено труден), докато едното ѝ дете танцува бясно пред телевизора полуголо, а другото, наакано, дъвче четка за коса. 

Първо, ако заглавието на песента ви се струва странно, то вероятно този текст не е за вас. Не си губете времето с него – вие сте млада жена, без деца, в ранна пролет, заведенията са отворени. Направете си смути, сложете си червило, облечете си рокля – живейте си живота. 

Майка ми все казва „На каквото съм се присмяла, все ме е стигало“ и ето, аз съм на 35 години с две породени деца – едно момче на 2 години и половина и едно момиче почти на 8 месеца. Не съм си се представяла никога в тази роля, но ето. 

Хората, ако видят някоя от нас по улиците, я гледат леко странно – хем със съжаление, хем със съмнение дали е способна да ги опази тия двете деца. Но въпреки страха за живота на децата, стоят надалеч за всеки случай, да не ги застигне. Но това е друга тема. 

В онази сутрин бях сама с двете деца. Мъжът ми трябваше да излезе по-рано за работа. Едното ходи на ясла (слава Богу!), и то в държавна. Явно е късметлия. Да не забравя да пусна пак тото! Имах два часа да оправя децата и да тръгна за яслата. Още една вметка – ако смятате, че това време е достатъчно, отново този текст не е за вас – вие сте млада, независима, красива и с кариера… Не си губете времето, отидете на масаж, обядвайте с приятелка. Казвам го със завист, да знаете. 

Та, ставам рязко в 6:58 след вик на бебефона „Мамммуууууу, маммууу“, спирам веднага бебефона, за да не се събуди Дете Номер Две (което блажено спи в кошарата до спалнята). Тичам в детската, защото синът ми иска точно в този момент да си вземе от пода една пръчка, която е довлякъл вчера и явно животът му не може да продължи без нея. Свалям го, давам пръчката. Отивам до тоалетната, той веднага идва с мен и затваря вратата след себе си, случайно да не развали някой този безценен момент майка – син. След стандартна програма – преливане на вода в капачки, преобличане, рев, закуска.

Стоп, закуската е процес, да не минаваме така мимоходом през нея. Стартираме с попара (най-бързо и лесно е, а нямаме време), обаче сиренето „пари“, което означава, че е студено и няма да го яде. Опитвам се да го стопля с дъха си (сама осъзнавам колко е отчаяно). Хайде втора закуска – филия със сладко. Този път успешна. Захарта оправя работата. 

Супер се справяме – минал е един час почти от ставането, а вече Дете Номер Едно закусва. Междувременно Дете Номер Две надава вик. Следват скучни хигиенни процедури, докато Дете Номер Две осъзнава, че е зверски гладно и точи лиги по попарата на брат си, но уви не е захранена със сирене. Знаете как е... 

Така, Дете Номер Две реве от глад, Дете Номер Едно реве, защото Дете Номер Две реве. Аз трябва да отида в кухнята да направя мляко. И в този момент, като всеки лош родител, пускам детско. Все пак не съм пила още кафе и не мога да започна с този стрес. Ок – двете деца са нахранени. Супер сме. 

Минал е час и половина. Правя си кафе!!! Не спирам детското, за да го изпия. Не ме мразете, имам нужда от него. И тогава синът ми чува въпросната песен „Птичките пеят бау-бау“ от небезизвестното детско с прасета, не издържа и започва да танцува като за последно, аз превъртам непрекъснато назад, за да е доволен. Бързо се научавам, че на 3:45 мин. е песента. Вече е ясно, че закъсняваме, но аз само искам да го гледам как се смее и как танцува. Всичко друго ще го оправя, нека само се смее и танцува още малко. 

Междувременно Дете Номер Две гледа в шок (аз се правя, че не виждам, че и тя гледа ТВ, защото не искам да развалям момента) и дъвче четка за коса. Аз – с рошава, мазна коса и нещо като пижама – и започвам да пея с него и да му пляскам. Вече мирише от нечий памперс, но ще изчака малко. Имаме си момент, само наш. Пеем и танцуваме и за да е клишето пълно, взимам телефон и правя 30-секундно видео да споделя с родата какъв танцьор е нашият син. Не е изненада за никой, че само баща му споделя моя ентусиазъм. Пише ми: „Най-красив ни е“. Прав е. Най-красив ни е. 

Стоп. Часът е 8:50. В 9:30 трябва да сме в яслата с обути пантофи, че лелките имат оперативка. Не дай Боже да я прекъснем!

Мия Дете Номер Две, слагам му единствените чисти чорапи върху пижамата и вкарвам бибата в устата, връзвам си косата с ластика, с който бяха вързани едни аспержи (само това намирам), обличам Дете Номер Едно (спестявам ви доста от процеса на обличане, че стана дълго). 

В 9:30 сме пред яслата (тук също спестих доста). Закъсняхме, разбира се, и чакаме оперативката да свърши. И ето, седим тримата на входа. Отвътре мирише на супа. Дете Номер Едно умира от кеф, че никой не отваря и вече си крои планове да се върне вкъщи и да гледа ТВ денонощно, Дете Номер Две си дъвче бибата седнало в мен и се радва на брат си. Тихо е, само тримата сме, те са добре, аз съм жива. Оцелях и тази сутрин. Те не ми се сърдят, въпреки че съм изнервена. Изглеждат щастливи в този момент. И аз съм щастлива. Безкрайно. 

Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност - по три.

Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.

Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.


Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.

Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.

Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка. 

Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк. 

По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).

Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.

Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама. 

Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка. 

Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.

И - да, почти забравих - бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).

Последвалите събития се случиха за части от секундата.

Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две. 

Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…

Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”

Това беше моментът.

Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.

В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.

Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.

Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.

Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.

ВИНА.

Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.

От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.

Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.

P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!


Ивелина Тодорова гостува на Майко Мила! с един страхотен текст за това какво е да си майка на породени деца, при това - без да разчиташ на помощ от никого. Може да си мислите, че е лесно - просто удвояваш усилията за всичко, но истината е, че уравнението не е такова и понякога се изисква да се разчетвориш, за да угодиш и огрееш на всички и навсякъде! Та, майки на породени деца, не сте сами, и не сте се провалили - всичко е наред! Ивелина е тук да ви го каже лично!

***********************

Казвам се Ива и съм майка на деца с малка разлика. Най-близката баба живее на 2000 км, а по-предпочитаната - още по-далеч. Поради обстоятелства и лични съображения децата започнаха градина чак когато навършиха 3 г.

Мъжът ми е страхотен (пу! пу!). Става нощем да храни децата, обича да готви и така нататък, обаче с малкото уточнение “когато е вкъщи и на разположение”. Работата му е такава, че често работи до малките часове и през уикенда, и често спи преди обед, когато всички сме будни.

Тоест моето положение в по-голямата си част е “и сам воинът е воин”.

За жалост, в много отношения имането на 2 малки деца не е като да имаш 1, но по 2 - просто да храниш, сменяш, приспиваш и ставаш посреднощ двойно, плюс тръшкания по 2.

При събирането им се получава някаква химична реакция и обемът на ‘веществото’ става троен вместо двоен. Например среднощни събуждания на едното, среднощни събуждания на другото, но и такива, в които едното е събудило другото и другото е събудило едното. Да не говорим за раздвояването на личността, при която поотделно са агънца, а заедно стават (стадо) маймуни.

Казано другояче, 1+1=3. Или 4.

Ако се скарат, идват при теб, ревейки/крещейки/хленчейки, да разрешиш проблема. След 5 минути емоции и сълзи са обяснили какво се е случило (докато се опитваш да бъркаш манджата да не загори, но тя така или иначе загаря понеже ‘Мамо! Не ме гледаш докато ти говоря!’), и те гледат с широко отворени очи, и надежда в очакване на ‘присъдата’ кой е крив и кой - прав.

Оттук вече няма измъкване.

В чиято и полза да отсъдиш (щото не минава с дипломация всеки път) ТИ ще си виновна и някой на ТЕБ ще ти е сърдит. Да не говорим, че още 15 минути някой ще циври.

Къпеш едното, а другото те вика от кухнята с глас, в който има такава спешност, че зарязваш първото без обяснение (ако ще - и с шампоан на главата) и то надува гайдата, само за да отидеш при другото и да хукнеш обратно към банята с ‘Ти честно ли за такава глупост ме извика с тоя глас!!!!!’.

Съответно второто също ревва с пълно гърло. Първо, щото не е взето насериозно. И второ, щото си мисли, че печели този, който се дере по-силно (което не е напълно невярно!).

И ако в горния пример поне едното остава доволно, този път си причината за ДВОЙНО нещастие. Оттук влизаш в един водовъртеж от емоции, като вина, безсилие, завист и яд. Че не можеш да се справиш, защо не можеш да се справиш ('Какво ми има? Виж съседката с три колко в контрол изглежда!), че баща им спокойно си чатка на компа в офиса и нищо не разбира от цялата работа......

Веднъж по едно и също време бебето повърна на фонтан в столчето си и започна да реве, докато голямото (което не беше голямо дори) застана с разкрачени крака и запищя гледайки как “пишото“ прави локвичка на пода. Тръгна към мен, стъпи в локвата и го разнесе по пътя, докато аз измежду писъците им трескаво се опитвах да подредя по важност избълваното отгоре и отдолу, и кого да ‘спася’ първо.

Вариант 1: Пишото! Така ще млъкне по-гръмогласното (щото и аз съм човек!).

Вариант 2: Повърнатото! Понеже голямото се е залепило за крака ми и мога да го разкарвам без да го нося на ръце, като куцукам с него из стаята за ново боди и мокри кърпи.

Ситуации безброй и във всички има повтарящ се елемент - те те превъзхождат по брой и ти не си достатъчна, за да бъдеш навсякъде, по всяко време, за всички.

Естествено, съвсем не е нужно да си всичко за всеки, но минава доста време, докато се светнеш, и причините са много - от суета, че си незаменима, жажда за контрол и примера на собствената ти майка, до естественото желание всички да са щастливи (само и само да е мирно и тихо), задоволството от ‘Аз мога!’ и разни други човещинки.

Днес съм вече от другата страна на барикадата. Децата са по-големи и гледам назад с носталгия. Но когато си в матрицата - всеки ден и всеки час, няма как да мислиш за клишето ‘Наслаждавай се на това време, порастват толкова бързо….’, защото някои дни, ако успееш да си измиеш зъбите до обяд, пак е успех.

А да ги измиеш, докато гледаш в огледалото - егати късмета. До тоалетна не се ходи, когато природата зове. Ходи се, когато ти се отвори прозорец. С други думи - никой не се дере за нищо, никой не удря никого и най-вероятно си успяла да хипнотизираш поне едно дете с Маша и Мечока. Ура! Имаш 7 минути за зъби и да акаш.

Бих искала да завърша с някаква мъдрост, но не съм достигнала до такава. От опит мога да кажа само едно на всички майки на породени деца, които си ги гледат без никаква помощ.

Едва когато поговорите с други в същото положение, научавате, че почти всички имаме еднакви вътрешни дилеми, минаваме през подобни всекидневни премеждия и често правим едни и същи грешки. Тогава разбирате, че много от нас отстрани изглеждат в контрол (докато отвътре бушуват), че не сте сама във всичките си разноцветни емоции и НАЙ-ВЕЧЕ, че не трябва да съдите себе си прекалено строго.

Затова сега поемете въздух, помилвайте се по лицето и си кажете ‘Справям се достатъчно добре при ограничените ми обстоятелства и ай сиктир оттук с тая съвест нонстоп!’


cross