Когато децата са малки, все си представяме какво ще правим и как ще се чувстваме, когато пораснат и вече не крещят от банята „Маааамооо, готоооов съъъъъъм!“ (или всякакви други неща, които принципно крещят). Но според Кейти Бингам-Смит, която е авторка на този текст, в мига, в който децата станат тийнейджъри, животът първоначално става твърде самотен.

Децата ми станаха тийнейджъри и се почувствах по-самотна от когато и да било. Животът ми до този момент беше центрофуга за техните нужди. Всекидневието ми тиктакаше в техния ритъм. Следобедите ми, преди минирани с писан

Тази промяна в живота ми ме хвана неподготвена. 

Бях се посветила на децата си, защото имаха нужда от мен, докато растяха. В един момент вече се нуждаеха от мен все по-малко, все по-рядко си бяха вкъщи, а когато все пак бяха у дома, си стояха по стаите. Усетих голяма дупка.

Отне ми известно време докато се адаптирам към новооткритата си свобода. Да, изпитвах жестока носталгия по времето, когато бяха малки. Но има нещо прекрасно в този етап на родителството и то е способността най-накрая да се наспиш. Можех да ставам рано за фитнес. Няма нужда да се тревожа, че трябва да будя деца, да опаковам обеди и да гледам да си хванат автобуса… Защото вече могат да отидат на училище сами. 

Най-накрая мога да изчета една книга от корица до корица, без да бъда прекъсвана милион пъти от озверяло от глад дете. Имах възможност да се отдам на кариерата, за която винаги съм мечтала, и да напиша първия си роман. Започнах да плета отново и вече правя шапки, шалове и пуловери. Даже ги продавам с приличен успех. Понякога просто си пускам музиката на 90-те и подскачам на дивана.

И се чувствам превъзходно, защото копнеех за време за себе си отдавна. 

Започнах да си спомням коя съм. Този период ми донесе радост и спокойствие.  

Тийнейджърите ми забелязаха, че имам живот извън техния, и се гордеят с мен. Виждат, че опитвам нови неща и откриват нови страни от личността ми, които нямат общо с ролята ми на майка.  Показвам им, че животът продължава и може да е прекрасен, дори след като децата ти пораснат. 

Когато бях малка, знаех, че искам да се омъжа, да си купя къща и да имам деца. Имах си план, според който трябваше да протече всичко. Няма ден, в който да не се събуждам благодарна, че всичко ми се е случило, както си го представях, въпреки всички пречки и завои. 

Но не планирах тази част с отчуждението и въобще не я разпознавах като фаза. Никой не говори за празнината, която се появява, когато децата ти станат тийнейджъри. Имаш чувството, че ги няма в живота ти през по-голямата част от времето и едва ги разпознаваш като личности.

Да, може и да ни е минавало през акъла, когато са малки, животът е хаотичен и ние почти не спим, и си представяме как ще е когато са по-големи, за да имаме време да мислим като хората и да не се чувстваме все едно ни дърпат в седем различни посоки. 

И после това наистина се случва. 

Има период, в който скърбиш по отминалото време. Аз поне със сигурност прекарах известно време в самосъжаление, защото не знаех накъде да поема оттук нататък. 

И после ми просветна. Периодът с тийнейджърите е идеалното време да се преоткриеш. Да опиташ неща, които винаги си искал. И в крайна сметка да осмислиш какво искаш да правиш в следващата фаза от живота си

А най-хубавото е, че може да правиш всичко това, докато все още живееш с децата си под един покрив. И наистина е най-доброто от двата свята. Ако не бях усетила самотата заради това, че са пораснали, нямаше да се мотивирам и аз самата да порасна.

Когато бяхме деца, искахме да пораснем и да станем големи, защото си мислехме, че да си възрастен е по-забавно. Когато бяхме деца, да си възрастен значеше сами да определяме правилата и да правим неща като големите, като например сами да поръчваме пица по телефона, когато си искаме.

В детската ни главичка са липсвали истинските характеристики на това да си пораснал, като ... ипотеката, застраховките, сметката за ток, избора на колко градуса да пуснем пералнята и т.н.

Някъде между рязането на картофи за супа и сгъването на прането от сушилката се сетихме за чисто детските неща, които вече не правим, а трябва! Иначе рискуваме да се превърнем в скучна леля по пеньоар, която се вълнува единствено когато има намалено веро в супера зад блока.

Ако бяхме деца сега, вместо да гледаме новините и да цъкаме с език, щяхме да*:

• се преструваме на глухи, когато ни казват да направим нещо, което не искаме.
• правим гримаси пред огледалото, докато си мием зъбите.
• си лакираме ноктите на краката в различни цветове.
• разказваме виц, на който не помним началото, нито края, и го започваме поне 12 пъти с „чакай, не беше така“ и завършваме с „ох, не помня как свършваше, ама беше много смешно“.
• изядем сладолед от фунийка на три хапки (и после да си мием лицето и да си сменяме блузата).
• гримираме някой друг, без много да се стараем да е хубаво, важното е да използваме всички цветове и цялото лице да е гримирано. Не е задължително отделните продукти да се ползват за предназначените части на лицето.
• сядаме на пода и настояваме някой да ни носи, дори и мястото, до което трябва да отидем да е на 5 метра.
• казваме на глас всяко движение, което извършваме. С повторения.
• правим състезание с приятел/ка кой може да се люлее най-силно на люлката в парка.
• се фукаме на всички, че сме спечелили състезанието по люлеене
• си облечем всички любими дрехи наведнъж, дори и при 110% сигурност, че няма да си отиват една с друга или че едва ги навличаме една върху друга
• ревем. Ей така, без повод и причина, просто да си поревем малко
• ревем и се тръшкаме на обществено място
• носим очила вътре вкъщи и казваме на другите, че докато не ги свалим, сме невидими.
• ядем десерта преди основното
• ядем десерта вместо основното
• надраскваме с пастел дъската за рязане и подаряваме „картината“ на друг възрастен, за да я закачи на стената за спомен.
• отказваме сами да си обуем обувките и да завържем връзките.
• обуваме лявата обувка на десния крак, а на левия крак слагаме обувка от друг чифт
• приемаме, че всички присъстващи са много заинтересовани от историята, която разказваме вече 3-ти час, и продължаваме да бърборим, макар че те отдавна са пуснали телевизора и са го увеличили до дупка
• накичваме се с абсолютно всички бижута, които имаме
• седим под душа или ваната, докато ни се сбръчкат пръстите на ръцете и краката
• отиваме на гости, където тотално игнорираме всички хора и прекарваме гостито като играем под масата с кучето им
• влачим наполовина надут балон след себе си цял ден навсякъде
• закъсняваме с половин час закъдето сме тръгнали, защото спираме на всяка крачка да разгледаме паважа или онова камъче, или ей тоя червей, или тревичката...
• зяпаме половин час в книжка с картинки и като ни питат какво правим, надуто отговаряме, че четем.
• „караме ски“ вкъщи на пода, по чорапи
• съобщаваме на всеослушание, че сме Принцеса Красотия Умнева и настояваме вече така да се обръщат към нас
• подремваме си абсолютно навсякъде, където ни се доспи. На работа, в трамвая, в магазина, на печката.
• решаваме да не стъпваме по фугите на плочките в продължение на един цял ден
• ако опитаме на вкус нещо, което не ни харесва, го изплюваме веднага
• тръшкаме се да ни вземат домашен любимец, за който после се грижи някой друг от семейството
• казваме на глас абсолютно всяко нещо, което ни мине през ума, в секундата, в която ни е хрумнало.

*Някои от нещата, които щяхме да правим, ако бяхме деца, са вдъхновени от блога Hollow Tree Ventures.

Понякога хората около нас не си дават сметка за нещата, които ни казват (дори и да е добронамерено), и че дори и да са прави, или в казаното да има смисъл, то все пак е можело да ни бъде спестено, или пък да ни бъде поднесено по друг начин. Наша читателка, която пожела да остане анонимна, сега ни ни разказва за един такъв случай.

**************

На паркинга на хипермаркета сме, опитвам се да напъхам гладните, уморени, изтерзани деца в колата. Покрай нас минава една възрастна жена, поглежда децата и ми казва: „Радвай им се, докато са още малки! Много бързо ще пораснат!“

Борейки се с луксацията на лакътната става в опит да закопчая колана на бебешкото столче, я погледнах и се усмихнах с онази запазена изразителна усмивка, която казва: „Бих искала да ви прегърна. С въженце. Около вратлето.“ 

Да, точно това исках да й кажа, защото.... беше права. Времето наистина НЕ Е наше и няма бряг, и ни влече, и си минава, а ние много искаме да се радваме на децата, докато са малки, НО НЕ УСПЯВАМЕ.

НЕ УСПЯВАМЕ, защото отглеждането на малки деца невинаги е забавление, песен и стих. Има и такива моменти, да, когато децата са истинска благословия. Моменти като този, когато по-големият ми син сложи малката си ръчичка върху моята сапунена мокра ръка, докато миех чинии, за да ме дръпне да си играя с него на Лего. Моменти, в които с двете деца се сгушваме на дивана и гледаме детски филм. Моментите сутрин, когато двете деца ме поздравяват с „Добро утро“, всеки по своя си начин.

Но през по-голямата част от времето отглеждането на деца не е най-страхотното нещо на света. Уморително е, изтощително, дразнещо понякога, задачките около децата просто нямат край. А фактът, че не се наслаждавам на всеки момент, пълен с бебешко ако, всяка наклепана с конфитюр детска блуза и всяка сутрин на недоспало вдървено тяло... направо ме изпълва с паника. Защото всичко това се случва ужасно бързо и децата изведнъж се оказват пораснали, с косми под мишниците и орлови нокти на краката.

Дните на детството на децата се изнизват през пръстите ми по-бързо от пясък и аз съм наясно, че не оценявам и не се наслаждавам на всеки момент, уважаема госпожо от паркинга, затова няма нужда да ми напомняте. Нощем, когато погледна детските им личица, как спят спокойно и дълбоко, сърцето ми се изпълва с любов и топлина...и съжаление. Съжаление, че днес е можело да се забавляваме повече, да правим повече неща заедно, да споделяме повече моменти. Сигурно някой ден чувството на вина и съжаление ще отмине и когато съм стара и сбръчкана, ще прокарам пръсти през боядисаната си в синьо коса и ще си кажа: „Радвах се на всеки момент, когато децата бяха малки. Толкова бързо пораснаха.“

Но отсега обещавам едно нещо. Никога няма да спра до непозната жена на паркинга и да ѝ кажа да се наслаждава на всеки момент. Ще ѝ кажа, че детството свършва бързо, че моментите отминават бързо.

Ще ѝ кажа, че да отглеждаш малки деца е трудно. Ще ѝ кажа, че няма нищо лошо в това да плаче. Да си покрещи. Че е нормално и няма нищо лошо да се чувства разнебитена в 5 вечерта, когато децата са ѝ се качили на главата. Ще ѝ кажа да си поеме въздух. Да се скрие за няколко минути в банята, ако има нужда от минутка самота и спокойствие. Ще ѝ кажа, че единственият начин е да се смее на лудницата, каквато представлява животът ѝ. И бих ѝ казала да целува по-често на бебето крачетата, не защото ще порасне бързо и неусетно, а защото това ще ѝ донесе момент на радост и щастие в иначе откачения ѝ, хаотичен ден.

 Автор на стиха е Миряна Башева