fbpx

Или как нищо неподозиращата особа на Стефи, известна с любовта си към високите токчета и дългия шопинг, скочи съвсем изведнъж в дебрите на лигавниците, детските площадки и нощното неспане при тригодишните

Когато всяка от нас, жените, описва мечтания мъж, обикновено се започва с качества като "умен, красив, с чувство за хумор" и евентуално завършва с "ако може да свири на два инструмента, да обича да гледа опера и да може да прави панакота с малинова заливка". Повечето от нас няма да се сетят да кажат нищо по въпроса "и, също така, би било, може би, по-лесно, ако не върви в пакет с глезено тригодишно и бивша, която мрази него, вас и целия свят - абсолютно безпричинно". И така, и аз не се сетих да си го пожелая по този начин, а и понеже се смятам за широкоскроен, любящ и отворен към другите човек, не си и помислих да отблъсна чудесния мъж, само защото той имаше малко дете. (Пък и умее да прави панакота с малинова заливка, да меси тесто и да кара самолет, тъй че....)

Някой би казал - ама, разбира се, че наличието на дете от предишна връзка не е причина да си помислиш, че не искаш да имаш нищо общо с този човек. Оказа се, че не е точно така, защото след няколко разговора с различни приятелки една голяма част от тях ми казаха, че никога не биха се впуснали в сериозна връзка с такъв мъж поради ред причини - нежелание да делят любовта му с някакво друго същество, нежелание да делят свободното му време, ресурсите му и, също така - да жертват от своите, за да помагат всячески с възпитанието и грижите за въпросното дете.

Аз обаче реших, че този господин адски много си струва, а след известно време прекарано с него, напълно се убедих в този факт. Въздъхнах и...скочих.

Бойната ми стратегия в началото беше следната: какво толкова сложно има - ние се виждаме с момиченцето десетина дни в месеца, (имат 50:50 родителски права с майката), ще си играем малко, ще си хапваме заедно и ще ходим в парка. Аз няма да имам възпитателна функция, ще бъда просто приятелчето, което носи готини гумени понита за игра и блестяща топка, която може да се мята във всички възможни локви и кал, но остава все така чудесна.

Оказа се, че не е толкова просто. Приятелството се получи лесно, поради общата ни страст към "Моето малко пони", но това не донесе очакваната леснота в съвместния живот. Всичко, за което бях чела в Майко Мила, ме връхлетя неотменно, като буря в Южна България, предсказана с 90% точност от Емо Чолаков.

Нощното неспане. (03:10- ТааАате ...04:45 - ТааааатЕЕ...05:37... Татееееее). Ревът на детските площадки, когато се окаже, че днес не може да се качим на влакчето. Омазаните дрехи. Разлятите чаши. Отказаното десето детско филмче за деня и последващото тръшкане. Номерата, целящи да отърват спането следобяд. Не споменавам саботажа от майката, която ни връчи пакет лекьосани и умалели детски дрешки за обличане за седмицата и ни каза да се оправяме с тях.

Тогава реших, че трябва да действам.

Изчела подробно Майко Мила и други сайтове, въоръжена с шестицата си по детска психология от университета, както и пълна торба новозакупени роклички и сандалки (защото как така детето ще ходи с отеснели панталонки и леке от доматен сос), тръгнах да пооправям положението....или поне да опитам.

Не можех да остана кротко отстрани, защото когато си в кюпа...ами, в кюпа си и това е то. Посъветвах мъжа ми да започне да установява правила за излизане, игра и гледане на телевизия. Да не провежда 40-минутен кротък разговор за всяко избухване в рев, а простичко да обяви, че това няма да се толерира, че нещата стоят по съответния начин и положението е това, което е и номерът няма да мине. Затова целият цирк следва да приключи веднага иначе "Докторка Плюш" и "101 далматинци" ще се превърнат в мираж.

Награди под форма на близалки, надувем миньон и стикери с понита да бъдат давани при всеки спад на нощните крясъци и при непрекъснато спане. От своя страна, моята особа понесе в любимата си чанта Армани детски лигавник, неизменното ново пакетче салфетки, плюшено куче и мини топка, жетони за въртележки, шапка с надпис "Аз съм принцеска" и плодово пюре. (Още не се е пукало във въпросната чанта, предполагам ще стане, като го сложа в някоя още по-скъпа, но съм психически подготвена).

Съвсем очаквано, започнах и аз да врещя по плажа "Не във водата сама", "Докарай я под чадъра", "Пак трябва се маже със слънцезащитното" и ред други, обичайни за обстановката вопли. Вече мога да напиша и трактат на тема "Как да накарате детето да яде без да ви мрази" и друг от сорта на "Истински и изкуствени сълзи - прекратяване на тръшкането в три стъпки".

След неколкомесечно разконспириране на всички възможни детски номера, въвеждане на ред и дисциплина и награждаване на хубавите постъпки, в комбинация със слонското търпение на чудесния мъж и непрекъснатото му огромно участие в гореописаните процеси, както и спад в желанието му да глезоти, и  две-три беседи по темата от моя страна, бележим червени точки и доста по-послушно дете, а пък аз съвсем заприличах на една типична изнурена особа, която има щастието да се окаже в опасна близост с тригодишно.

В заключение, бих искала да измрънкам, че никак не е лесно да се извършват всички тези дела, когато отрочето ... ами, не е твое! Любовта към него не идва лесно, а както четох, може и никога да не дойде.

Моментите, когато си мечтаеш да си в изискан ресторант с любимия и да си говорите за залеза... но вместо това следиш нечии малки омазани ръце да не обърнат за пореден път чашата с вода, не са малко и това те сломява леко. Жертваш желанието си за road trip на европейските столици и предприемаш седене в хотел с детски кът, в близост до плаж с люлки.... За истинска майка е едно да бъде такава...а за мен е съвсем друго.

Често ми е тъжно, отчаяно и досадно. Но животът е разнообразен и странен и човек сам си избира пътя. Поживьом - увидим, както казват на изток от нас и...ами, ох, майко мила.....

cross