Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Отдавна невросексизмът е изгубил значението си като източник на когнитивни различия, които биха могли да дискриминират жените при избора на образование и професия или при упражняването на власт, вземането на решения или определянето на заплати, пише за El País Игнасио Моргадо Бернал, почетен професор по психобиология и член на Академията по психология на Испания.
Приели сме, че наблюдаваните полови различия в умствените способности са групови, тоест между мъже и жени като цяло, и невинаги са по-големи или по-значими от тези, които се наблюдават в рамките на един и същи пол – между един и друг мъж или между една и друга жена. Но винаги има случаи, в които отново се поставя въпросът за различия, които, ако не анализираме и оценим правилно, биха могли в крайна сметка да навредят на правата на жените.
Този път мащабно изследване на френски учени, публикувано неотдавна в престижното списание Nature, ясно показва, че малко след като децата от различни региони на Франция започнат училище, се появява значителна разлика в математическите способности между момчетата и момичетата. Тя не е свързана нито с вида на училището (държавно или частно), нито със социално-икономическото равнище на техните семейства.
Резултатите, анализирани при повече от два и половина милиона деца на възраст между пет и седем години в периода от 2018 до 2022 г., показват, че въпреки че в началото на първата учебна година средните резултати от тестовете по математика (числа и пространство) са почти еднакви при двата пола, четири месеца по-късно момчетата постигат по-високи резултати от момичетата. Тази разлика продължава да се увеличава до година след началото на обучението. Така, когато започват втората учебна година, при момчетата има по-голяма вероятност да постигнат по-високи резултати от момичетата.
Различните резултати, наблюдавани при тези постижения, не показват разлики нито според вида на училището, нито според социално-икономическото ниво на семействата, тъй като се срещат във всички случаи и през всяка от изследваните години. Освен това те са наблюдавани във всички разглеждани региони на Франция, тоест били са доста разпространени. И също така не изглежда да са свързани с това дали родителите са учени, инженери, или дали в семействата има по двама родители, или по един.
Колкото и изненадващи да са данните, от тях произтичат два важни въпроса. Първият е дали наблюдаваните различия между момчетата и момичетата в техните математически способности се дължат на биологични различия, на фактори на средата или на взаимодействието между тях. От отговора на този въпрос произтича вторият – как да се действа политически и образователно, за да се намали тази разлика, ако тя се запази във времето и би могла да създаде отклонение или привилегия, която да подпомага облагодетелстваните в бъдещото им академично или професионално развитие.
Ако вземем предвид, че в началото на училищното обучение между момчетата и момичетата няма разлика, а тя се появява едва след известно време, изглежда разумно да търсим причините за наблюдаваните различия по-скоро в средата и в начините или предразсъдъците на образованието, отколкото в биологични, вродени фактори.
Възможно ли е тогава именно различният начин на отношение към децата според пола им – от страна на учителите или от родителите – да са факторите, които определят тази разлика, която, повтаряме, се наблюдава само в началото на училищното обучение, но никога при бебета или по-малки деца? Докато няма повече данни или по-добри обяснения, тъкмо това изглежда основната причина.
Още не сме свършили, скрол надолу
Допълнително обяснение в същата посока (и далеч от идеята за някакво внезапно полово различие, което не е наблюдавано преди, а е възникнало в развитието на мозъка между пет и седем години) би могло да се крие, както предполагат някои преподаватели в началното образование, в по-голямата тревожност при момичетата и в по-малката при момчетата по отношение на математиката. Това е знак, който може да окуражи и учители, и родители да насърчават повече момчетата, отколкото момичетата, да участват в задачи, свързани с числа и пространство.
Необходимо е изследванията да продължат, тъй като данните от френското проучване са последователни и дори тревожни. Не бива също да се изключва като възможна причина, че както родителите, така и учителите и възпитателите могат опасно и преждевременно да предават на децата научно необоснования социално-културен стереотип, според който момчетата винаги са по-добри от момичетата по математика.
Източник: El País
Как е реагирала, като е научила, че ще има син, а не дъщеря, и защо това я е уплашило, разказва за Scarry Mommy Морган Флахърти. А ние се чудим, чак такава драма ли е.
Преди няколко години се роди първото ни дете – дъщеря. Израснала съм в семейство с братя. И както вероятно се досещате, винаги съм си мечтала за сестра. Бях едновременно изненадана и възхитена, когато разбрах, че ще имаме момиче. Разбира се, нямахме конкретни очаквания какво значи да отглеждаш дъщеря, но самата идея, че е момиче, ме успокояваше – поне ми е донякъде познато.
Именно с дъщеря ни като първо дете започнахме да изграждаме увереността си на родители. Всяка фаза ни даваше усещането, че (поне временно) сме се ориентирали в родителството, както и че откриваме какво е да бъдеш родител чрез връзката си с нея. Затова ще призная, че бях леко изненадата от първичната ми реакция, когато разбрахме, че второто ни дете ще е момче.
За мен идеята да имам момиче беше позната, свързана с преживявания, които разпознавам и знам как да управлявам. А момчето… беше нещо съвсем различно. И веднага ме обзе страх от това непознато преживяване.
Преди да го изпитам лично, бях чувала за т.нар. „разочарование от пола“. Според Националния здравен институт на САЩ това е „субективно усещане за тъга, когато родителят научи, че полът на детето му не съвпада с очакванията или желанията му“.
Исторически и културно в много общества е съществувало предпочитание към синовете, но днес подобни чувства могат да възникнат по най-различни причини – например ако родителите вече имат няколко деца от един и същ пол.
Рейчъл Голдбърг, лицензирана брачна и семейна терапевтка с фокус върху бременността и следродилния период, обяснява, че разочарованието от пола е напълно нормално чувство.
„Нормално е да имаш чувства относно пола на детето“, казва Голдбърг. „Няма нищо нередно в това. Можем да се преструваме, че нямаме предпочитания или определени емоции, но истината е, че е често срещано и далеч по-разпространено, отколкото хората признават заради срам или вина. Дори някой да изпитва лека тъга, не означава, че ще обича детето си по-малко.“
Причините за подобни чувства са разнообразни. Може да са свързани с лични преживявания от детството, с желанието за определен вид връзка или дори със страх от повторение на травматични модели.
„Понякога хората са имали много специална връзка с родител от противоположния пол и искат да изживеят това отново с детето си. Или пък са имали трудна връзка и си представят, че ще е по-лесно с дете от другия пол“, допълва Голдбърг.
„Няма правилен или грешен начин да се чувстваш по тази тема“, казва Голдбърг. „То е човешко. Става по-притеснително, ако чувството на разочарование доминира, пречи на свързването с детето или води до продължителна тъга или огорчение. Но моментно разочарование или тъга не правят никого по-лош родител.“
Националният здравен институт на САЩ също подчертава, че повечето случаи са леки и отшумяват скоро след раждането. Но при по-дълбоки емоционални състояния се препоръчва психологическа подкрепа, особено с цел подготовка за реалността след появата на бебето и изграждане на здрава връзка между майката и детето.
В моя случай знам със сигурност, че попаднах в по-леката категория. Усещам, че първоначалното разочарование вече започва да се разсейва. И съм сигурна, че напълно ще изчезне в момента, в който срещна сина си. Обичам дъщеря си, но също така знам, че всяко дете, независимо от пола, ще бъде уникална личност със свои интереси и характер.
Като родител вярвам силно, че представите и очакванията за полова идентичност трябва да произлизат от самото дете. Ако утре дъщеря ми реши да се откаже от принцесите и роклите, ще има пълната подкрепа и на двама ни като родители.
И мисля, че точно защото вярвам толкова силно в това, бях толкова разочарована от себе си, че не почувствах единствено радост, когато разбрах, че ще имаме син. В сърцето си знам, че биологичният пол не определя какъв човек ще стане детето ми – и именно затова бях толкова изненадана и огорчена от собствената си първоначална реакция.
Все още обаче се боря със страха. Наскоро гледах сериала Adolescence и той събуди дълбоки опасения какво значи да отглеждаш момче в нашето общество днес. Не че да отглеждаш момиче е като разходка в парка – с ежедневните заплахи към правата на жените бъдещето на дъщеря ни често е източник на тревога и за мен, и за съпруга ми.
Но когато мисля за сина ни, се страхувам, че няма да се справя „както трябва“. Израснах с братя, които днес са мили, умни и грижовни мъже. Но бяхме възпитани в среда, в която имаше определени стереотипи какво означава да си мъж. Например очакването момчетата да „стискат зъби“ и да не показват чувствата си така свободно, както аз. Не обвинявам родителите си. Вярвам, че са ни обичали и са давали най-доброто, на което са били способни. Но този опит се е запечатал дълбоко в мен и се страхувам, че в детството си не съм имала пример как бих искала да отгледам син.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка, знам, че разочарованието ще отмине – даже вече отминава. В момента, в който синът ми ще е в ръцете ми, ще знам, че всичко ще бъде наред.
А що се отнася до страха от родителството? Мисля, че той никога не си отива напълно.
Източник: Scarry Mommy
Сексът вече не е табу, въпреки че, както сме констатирали, никой не го прави толкова, колкото си мислите. Половото обучение далеч не се свежда до прашасалото присъствие на книгата „Мъжът и жената интимно“ в библиотеката ни, но разговорът по темата все още запецва.
Аз лично, вместо час по религия, бих гласувала с всичките си крайници и полови белези за въвеждане на час по здравно и сексуално образование в училище. Казусът редица пъти изприщи родители, почитатели на теорията за щъркела и белия чаршаф при сватба. Само че никой не чака да намери любовта на живота си, за да прави секс за първи път, нито е добре да научава за него „на сцената“.
Как се говори с децата за онова толкова важно нещо, от което пулсът ни се ускорява? Как да Я и ГО наричаме (вагината вагина ли е, а пенисът член ли е)? Отговори потърсихме от Иванина Анчева, доктор по психология и психодрама асистент.
Иванина Анчева. Снимка: Личен архив
Тя работи като психолог в Центъра за обществена подкрепа „Светулка“, управляван от Сдружение SOS Детски селища – България. Автор е на „Пътеводител в света на половото възпитание и култура“, издаден от Сдружение SOS Детски селища – България в началото на 2023 г.
„Пътеводител в света на половото възпитание и култура“
Иванина Анчева е част от екипа на Мобилен център за половото възпитание и култура, заедно със социалния работник Надежда Попова. През последните две години Мобилният център за полово възпитание и култура обучава редица родители, над 500 деца на различна възраст, над 40 доброволци студенти и над 50 специалисти от различни сфери, които работят с деца.
Как бихте дефинирали сексуалното образование?
Включва в себе си знание за различни аспекти от нашата сексуалност – спецификата на нашата анатомия и промените, които се случват през пубертета; отношение към нашето тяло; репродукция и семейно планиране, изграждане на интимни, емоционални и сексуални отношения; ценности и ценностна система.
Сексуалното образование не учи на това „как да правим секс“, а включва много и различни аспекти, свързани с нашето тяло, сексуалното общуване, интимност, партньорство и най-вече изграждане на ценности и ценностна система.
Защо е необходимо да го има като задължително обучение?
Проблемът е, че вкъщи не се говори за това. Родителите нямат опит нито как да образоват децата си, нито как да ги възпитават, защото самите те, когато са били малки, не са имали такова възпитание и образование. Да, би било чудесно всичко да започва от вкъщи, а в училище само да се надгражда, но уви. А източниците на информация днес са много, но невинаги информацията е надеждна, вярна и представена по добър начин.
Наличието на адекватно и навременно сексуално образование, освен че е превенция на сексуално насилие, но и ще обезпечи един по-осъзнат и безпроблемен сексуален и интимен живот на възрастния.
От кой клас е добре да започне сексуалното образование и какво би включвало то?
Ако говорим за образование, може би около 6-7-годишна възраст или дори малко по-късно. Но ако говорим за възпитание – със сигурност от раждането на бебето. В наръчника, който написах, има тренинги за деца от 4 г. до 14 г. Разпределени са в три възрастови групи: 4–6; 7–11 и 12–14 години. Има три теми, които са адаптирани за съответната възраст и са свързани с тялото, ценностите и откъде идват бебетата.
Добре ли е да ползваме „заместители“, или да караме с точните научни названия?
Важно е да се изгради отношение на уважение към тялото още от най-ранна възраст. Това може да стане, като използваме официалните названия – вулва (съвкупността от клитор, малки и големи срамни устни и влагалищен отвор) за външния женски полов орган, вагина/влагалище за вътрешния, тестиси и пенис за мъжкия полов орган. Няма как да уважаваме нещо, за което дори и нямаме название, нали?
Необходимо е да отстояваме собствените си граници, но и да се съобразяваме с тези на другите. Проблемът тук е на възрастните, защото за тях тези думи звучат страшно или срамно.
Но замислете се какво послание даваме на детето, ако наричаме половия му орган „пеперудка, ягодка, кренвиршче или буба“ – нещо, което хвърчи или се яде?
А и ако детето от малко знае правилното название на половите си органи, то на един по-късен етап ще е наясно, че другите думи, които чува, са цинични и обидни. Знаете ли, че огромен процент от възрастните не правят разлика между вулва и вагина? Това е доста притеснително.
Има ли страна, в която сексуалното образование е приложено по начин, който бихте ни дали като добър пример?
Швеция е една от първите страни, които въвеждат сексуалното образование като предмет в училище пре 1955 г. А през 2018 г. има задължително сексуално образование в училищата в редица страни: Албания, Австрия, Белгия, Чехия, Естония, Финландия, Германия, Латвия, Нидерландия, Швеция, Украйна. Интересно е, че фокусът на сексуалното образование се променя през годините – нежелана бременност, превенция на ХИВ/СПИН, превенция на сексуално насилие, сексизъм, хомофобия и онлайн тормоз.
Но да видим как стои въпросът със сексуалното образование в България. Всъщност през годините са правени опити от различни организации да се въведе сексуално образование в училище. В периода 1987 – 1991 г. екип от млади специалисти – лекари, сексолози и психолози – започва да развива иновативен подход чрез разработване и въвеждане на първите две национални здравнообразователни програми, насочени към развитие на знания, нагласи и умения за сексуално и репродуктивно здраве, създадени в рамките на Националната програма по СПИН към Медицинската академия и Министерството на здравеопазването (МЗ).
За съжаление, към момента в България няма единен и централизиран подход за полово възпитание и култура и има висока степен на дезинформация.
От национално представително проучване през 2020 г. на Алфа Рисърч става ясно, че 76% от анкетираните смятат, че е важно в училище да бъдат въведени часове по здравно и сексуално образование. (Цялото проучване на Алфа Рисърч, направено по поръчка на Българския фонд за жените вижте ТУК.) България е номер 1 в европейската класация за бременност при момичета между 14 и 19 години и само 7% от сексуално активните 15-годишни момичета използват някакъв контрацептив. Но всички виждаме колко е силен отпорът в обществото ни.
Още не сме свършили, скрол надолу
Откъде децата черпят информация за секса и доколко тя е достоверна?
За съжаление, нивото на сексуална култура в България е ниско, но не само при тийнейджърите. В обществото ни съществуват огромно количество дезинформация, срам и предразсъдъци.
Има страхотна разлика между децата, с които вкъщи е говорено по темата за полово възпитание, и другите, с които не е. Първите са спокойни и уверени, когато говорят на тази тема. Там почти не се забелязва притеснение. Но при децата, с които никога не е говорено има огромен срам, притеснение и дори нежелание да се повдига тази тема.
Заедно с това виждаме любопитство. В обратните връзки след нашите тренинги четем: „Беше ми много интересно, но и ме беше много срам. Искам пак да дойдете и да говорим на тази тема. Научих много нови неща.“
Основно децата получават информация в интернет или обсъждат различни неща помежду си. Но както всички знаем, първо трябва да имаме изградена критичност и базови знания, за да може да пресяваме и избираме коя от информацията в интернет е полезна и коя – не.
Иванина Анчева с „Пътеводител в света на половото възпитание и култура“. Снимка: Личен архив
Как поколението родители, което е отгледано в среда на табу и забрана, да се отпусне да разговаря свободно за секс със своите деца? Има ли техники, книги, практики, терапии, които биха помогнали?
Трудно е, съгласна съм, но не е невъзможно. На пазара има вече достатъчно книжки, които могат родителите да купят за децата си и просто да ги оставят на видно място вкъщи. Може всеки сам да се замисли какви са неговите притеснения и трудности в тази тема и да ги обсъди с партньора/ката си. Не на последно място, може да се потърси подкрепа и консултация със специалист. Обикновено прибягваме до услугите на психотерапевт или сексолог, когато вече има проблем, а това не е задължително. Мобилният центъра за полово възпитание и култура във Велико Търново организира и обучение за родители.
Има ли място за порното в секса? Възможно ли е гледането на порно да увреди човека?
Всяко нещо, с което се прекалява, има своите последствия. При порното това е един силен стимул, който би могъл да ни донесе бърза възбуда, но и да повлияе на сексуалния отговор в бъдеще. Тук говоря за пълнолетни и възрастни хора, които прекаляват с гледането на порно. Резултатите може да са нарушена ерекция или изобщо липса на такава при реален контакт. Относно тийнейджърите – там пораженията може да са по-големи. Важно е да следим какво гледат децата в интернет.
Със сигурност не е окей порното да е първият досег на едно дете до темата, свързана с пола и сексуалността. Но когато не говорим с децата си вкъщи на тази тема, когато с тях никой не говори и в училище – това е резултатът.
Самозадоволяването е съвсем естествен акт. Как един родител да реагира адекватно, ако без да иска хване тийнейджъра у дома да се докосва? Трябва ли да говори с него/нея, или да остави нещата без коментар?
Тук ми се иска първо да обърнем внимание на детското самозадоволяване или генитални игри. Понякога може да го наблюдаваме при деца в ниска възраст между 3–5 години. Знам, че за доста родители това е доста стряскащо, но то е нормална част от развитието на децата. Важно е детето да не се фиксира в тази дейност. Реакцията тук на родителя трябва да е свързана със слагане на граници меко, но категорично.
А при тийнейджърите, там вече си е напълно нормално и очаквано. Един такъв разговор би бил неудобен и за двете страни, а и всъщност родителят няма какво да обяснява. По-скоро е важно разговорът в тази възраст да е насочен към други теми – първо влюбване, първа целувка, първи сексуален полов контакт. Важно е тийнейджърите да бъдат подготвени какво е цикъл и полюция, преди да им се случат. Особено при момчетата за полюция не се говори и те често са изплашени и засрамени. Препоръчвам през пубертета родителят от същия пол да говори с тийнейджъра, ако има такава възможност, разбира се.
В свят, в който мъжът изкарва парите в семейството, а жената решава да развива способностите си единствено в рамките на домакинството, вероятно би имало място за полово диференциране на цветовете. Изборът да робуваме на „розово за момиченце“ и „синьо за момченце“ обаче звучи силно ограничаващо както за начина, по който възприемаме цветовете, така и за цялостната ни представа към света.
Какво ще стане, ако купите на дъщеря си синя блузка, а на сина си – розова риза? Преди да избързате с отговора, че децата ще станат обект на подигравки (резултат от дългогодишното насаждане на една философия без дълбок умисъл), ви питаме:
Reader’s Digest цитира статия на списание Ladies’ Home Journal от юни 1918 г., в която се твърди, че „общоприетото правило е розово за момчетата и синьо за момичетата“. Точно така! Защото по онова време розовото, което се асоциира с червеното, се е смятало за твърде агресивен цвят за момичетата. Затова синьото, свързано с небето и дневната светлина, се е смятало за по-подходящо за момичетата.
Според Рики Уилчинс, експерт и активист по въпросите, свързани с пола и автор на пет книги по темата, фактът, че медиите са започнали да популяризират идеята, че един или друг цвят е обвързан с конкретен пол, вероятно е замисъл на маркетингови стратези. По същество – производителите на дрехи и търговците на дребно осъзнали, че могат да удвоят продажбите си с такъв трик.
До 1927 г. универсалните магазини вече били възприели тази практика дотолкова, че списание Time публикувало таблица с подходящите за пола цветове за момичета и момчета, базирана на водещи американски магазини. В Бостън Filene’s съветвал родителите да обличат момчетата в розово. Същото правели Best & Co. в Ню Йорк, Halle’s в Кливланд и Marshall Field в Чикаго.
Интересно е, че в миналото неутралните по пол дрехи и цветови избори са били по-често срещани, отколкото днес, пише авторът Джеф Бендер в своя публикация в LinkedIn. Например, през 19-и век малките деца обикновено били обличани в бяло, независимо от пола.
Едва през 40-те години на 20-и век производителите решават да обърнат тенденцията и налагат розовото като цвят за момичета, а синьото – за момчета. Но само едно поколение по-късно, с популяризирането на женското равноправие, унисекс бебешките дрехи отново стават модерни – до средата на 80-те години. Тогава медицината вече позволява на родителите да узнаят пола на нероденото си бебе.
„В днешно време мнозинството от бременните жени в тази страна искат да знаят пола на детето“, казва гинеколожката д-р Патриша Шей. Това се оказва изключително печеливша стратегия за производителите на бебешки дрехи и продукти, тъй като бъдещите родители „споделят новината с парти за разкриване на пола“. Освен това, семействата, които могат да си го позволят, често подготвят изцяло нов гардероб с дрешки и детски стаи според това дали очакват момче, или момиче.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Полът е културна концепция“, твърди Рики Уилчинс. „Повечето култури намират някакъв начин да разграничат мъжете и жените. Различното при различните култури е как точно го правят.“
Уилчинс посочва като по-крайни примери бинтоването на краката в Древен Китай (символизирало статуса на заможни жени, които не се налагало да работят, въпреки че с времето тази практика се разпространила сред по-широк кръг от хора, отбелязва BBC) и „фермите за угояване“ на жени в Мавритания (малки момичета там се хранят с калорични храни, за да изглеждат по-големи и благонадеждни за брак).
Уилчинс също така обръща внимание и на граматическото определяне на рода при съществителните в романските езици – например в испанския език думата за „ден“ (día) е от мъжки род, а думата за „град“ (ciudad) е от женски.
„Нещата се променят постепенно. Може би ще има съвсем нова цветова схема или изобщо няма да има такава. Това, което е важно, е, че хората най-накрая започват да осъзнават, че тези наименования не са стриктни“, анализира още Уилчинс.
Д-р Шей потвърждава, че в нейната практика днес вижда семейства, които са готови да „излязат извън рамките“ по отношение на цветовете.
Джеф Бендер припомня, че асоциирането на розовото с момичетата и на синьото с момчетата е дългогодишна традиция, но е и такава, която се е развивала с времето.
Като родители е важно да сме наясно с тази история и да обмисляме начините, по които можем да насърчаваме равенството между половете чрез собствените си избори, като същевременно признаваме влиянието, което обществените норми оказват върху нашето поведение, отбелязва той.
Затова нека продължим да празнуваме цветовете във всичките им форми, докато работим за изграждането на общество, което прегръща разнообразието и приобщаването.
Светът е шарен, независимо дали ние успяваме да го видим такъв. Хора и ситуации има всякакви, без значение дали личният ни поглед обхваща огромното поле от разнообразие. Двойки, в които и двамата родители са от един пол има и те отглеждат деца, макар че законът в България не признава небиологичния родител за родител. Ако вече започвате да се чувствате некомфортно и почти се отказахте да четете нататък, има двойно повече причини да продължите.
Дори и възрастните да успяваме да си запушваме ушите за неща, които не приемаме, децата имат очи за всичко. И питат. Дори и да не одобрявате големия спектър от семейства, които съществуват, синът или дъщеря ви може да ви попита един ден защо, какво и как. Ето няколко предложения за възможен отговор, ако за вас е важно детето ви само̀ да избира и да изгради мнение, без да носи (наследствена) ненавист.
Нека започнем от зачеването. Хомосексуалните хора имат правото (и се възползват от него) да имат деца. Има и как това да се случи. Вероятен страх на неприемащите гей двойките е, че някой може да подмени легендата за птичките и пчеличките и да нанесе непоправими последствия в историята на анатомията и биологията. Да развенчаем този мит! Личен избор е какво ще се обясни на детето за неговия произход, но моята персонална философия е, че всеки човек има правото да знае как е дошъл на този свят. Ако дете се появи в семейство на две жени или на двама мъже, вариантите са няколко:
Ключът към отговора е как разбирате вие нещата. Ако сте обгърнити със страхове, може би е добре да потърсите подходяща литература (например статиите на Майко Мила) и/или съвет от психолог, за да се справите първо с личната си борба. Да отказвате да говорите по темата може да се окаже голям шамар за ролята ви на родител някой ден. Да скриете от погледа на детето си щрих от света, в който един ден то ще живее далеч от вашето физическо присъствие, е като метафорично избождане на едното око. В случай че сте човек, който е напълно наясно, че никой няма да отнеме дъгата на децата, значи обяснението за хомосексуалните двойки ще дойде по естествен начин.
Детски книжки на чужд език биха могли да са супер помощник в разказа ви. Аз чета на моя 6-годишен син Un puñado de botones („Шепа копчета“), като му превеждам на български. Така детето може да научи и думи на испански (или друг чужд език, който знаете и изберете). Книжката разказва за различните семейства, като обхваща не само хомосексуалните двойки, а включително такива, в които родителите може да са с различен цвят на кожата, семейства, които са разведени и са изградили успешна връзка с друг партньор, самотни родители.
Посланието е, че независимо от средата, важното е детето да се чувства обичано и обгрижвано. Авторът представя семействата като копчета и в различните ситуации те са светли или тъмни, с дълги коси, дори има бременно копче! В края на книжката са оставени няколко бели страници, в които всяко дете може да нарисува своето семейство. Изводът на историята е, че независимо в какво семейство се намира детето, всяка фамилия се държи от невидимата нишка на сърцето.
Още не сме свършили, скрол надолу
На български език вариантите за детски книжки по темата не са много, но препоръчвам „Мравин и планетата Гора“ на Великан Василева. В нея се разказва за Мравин, който е загубил мравуняка си. Докато тъгува бездомен в гората, той среща Мис Бръмба и нейната партньорка в живота – Госпожица Бътърфлай. Тримата тръгват заедно в търсене на една боровинка, която да засити глада на осиротялата мравка, и стигат до откриването на нов дом, в който Мравин да бъде щастлив и обичан.
Авторката разказа за Майко Мила какво я е мотивирало да сътвори историята на Мравин:
„Живеем в бързо променящ се свят. Толерантността и емпатията са едни от най-важните качества, които човек трябва да притежава, за да се адаптира към промените в него. Дискриминацията и темите, над които все още тежи стигма, трябва да останат в миналото и да разчитаме на едно различно бъдеще. Точно затова е добре да се възпитават нови поколения, за които няма да има теми табу. Една от тези теми е за хората с различна сексуалност и техните семейства.“
Според Великан Василева децата трябва да знаят, че „всички сме едно цяло и единственото грешно нещо е омразата и последиците от нея. Възпитавайки поколенията на толерантност и обич към другия, си гарантираме много по-светло бъдеще.“
За мен като родител е важно да бъда откровена с детето си. Смятам, че една от ролите ни на възрастни, които се грижат за растящи хора, е да им разкажем максимално голяма част от картинката, наречена свят. Разбира се, добре би било всичко да е поднесено спрямо възрастта на детето, за да не го залеем с терминология, от която 5-годишният му мозък да блокира.
Схващането, че синовете и дъщерите ни са наше притежание, освен че звучи като нафталинен израз, изваден от мазето, е асинхронно с основни човешки права. Родителството не е copy/paste на личните ни хрумки. За да изградят децата индивидуалност, е нужно да им дадем възможно най-много информация, която имаме за живота. Как един ден те ще я тълкуват и накъде ще се ориентират, е част от личната им съдба и най-вече – техен избор.
А вие какво дете искате да отгледате – с познания, стигащи до вашия хоризонт, или пътуващо в просторната си мисъл, с въображение и цвят? В крайна сметка, да оставим дъгата на децата.
Създаването на нов живот идва не само с една бременна жена и нейните резонни тревоги. Не, не… По нашите географски ширини бременността идва и с изненадващо голяма доза суеверия, митология и бабини деветини.
Например, ако си бременна, забрави за прескачането на брадви! Не само защото е опасно да се прескачат остри предмети, а защото според поверието това може да доведе до тежко раждане. Не дай боже пък да погалиш котка – детето ти може да се роди космато (а не защото е наследило косматия ген на баща си). А ако искате детето ви да проговори, то забравете за яденето на риба по време на бременността (според разумните и съвсем логични народни поверия).
Поверията не са подминали и още един вълнуващ момент от бременността – научаването на пола на бебето. В днешно време за целта имаме ехографи и изследвания, разбира се. Но на кого му е притрябвал ехограф, когато има суеверия.
Вероятно най-често срещаният домашен метод за определяне на пола е този с пръстен и обикновен конец. Златен пръстен се завързва на конец и се оставя да виси над корема на бременната като махало. Ако халката започне да се върти в кръг, бебето ще бъде момиче. Ако се движи настрани като махало, бебето ще е момче. Само се чудим какво става, ако ръката ти трепери?
Друг метод за определяне на пола е да поставите сол върху косата на бременната, без тя да знае. Ако след това тя се пипнеш по носа – очаква момче, а ако се пипне по устата – момиче. Ако изобщо не разбере какво се случва и не се пипне никъде, ще си ходи цял ден с осолен скалп.
Ако коремът на майката е заоблен и прилича на диня, то тя ще има момиче. Ако коремът е заострен, ще има момче.
Ако си разхубавила – момче ще е! Ако си погрозняла – момиче ще е! Но какво ще е, ако хормоните ти бушуват яко и се чувстваш като нещо средно между кралица супергерой и трол върколак?
Ако майката непрестанно иска да си похапва нещо сладко, то ще ѝ се роди момиче. И обратното – ако ѝ се яде горчиво или солено, ще има момче.
Народното поверие гласи, че ако бащата трупа килограми заедно с майката по време на бременността, те ще имат момиченце. Ако бащата си остане все така снажен, детето ще е момче.
Под възглавниците на два стола се слагат нож и ножица. Ако бременната седне на стола с ножа – ще има момче, а ако седне на този с ножицата – ще има момиче. А ние като цяло препоръчваме да не сядате върху такива остри предмети, независимо дали сте бременна, или не.
Повечето момичета и млади жени, които използват социалните медии, са били тормозени, което ги е подтикнало да минат офлайн и ги е оставило по някакъв начин травматизирани, според ново световно изследване, цитирано от The Guardian.
Интервюирани са 14 000 момичета и млади жени на възраст от 15 до 25.
Повече от половина от тях заявяват, че са били следени онлайн, че са им пращани съобщения с неприличен език или снимки и че са тормозени.
Организацията Plan International, по чиято инициатива се провежда изследването, казва, че социалните мрежи са оставили момичетата да се оправят сами с онлайн насилието.
Интервюираните жени от 22 държави свидетелстват, че не са били взети никакви мерки, когато са докладвали злоупотребите.
“Тези атаки може и да не са физически, но обикновено са заплашителни, безмилостни и ограничаващи свободата на изразяване на момичетата”, казва изпълнителният директор на Plan Анн-Биргит Албректсен.
“Във все по-дигитализиращия се свят, в който живеем, е изключително демотивиращо, когато момичета са принуждавани да напускат онлайн пространствата, като по този начин се вреди на възможността им да бъдат видени, чути и да станат лидери.”
Според данните от изследването 20% от момичетата са били принуждавани да напуснат социалните медии, а други 12% са променили начина, по който ги използват, след като са били жертви на онлайн насилие.
Почти 40% казват, че са били атакувани във Фейсбук, но споделят същите проблеми и за всички други платформи включително Инстаграм, УотсАп, Снапчат, Туитър и ТикТок.
Проучването показва, че много от момичетата са били мишени заради расата или идентичността си.
Повече от една трета от интервюираните, които са насилвани по някакъв начин, или са от етническо малцинство, или (56%) са идентифицират като LGBTQ+.
Атаките се състоели предимно от оскърбителен език, заплахи за сексуално насилие и подигравки относно телата им. В резултат на това една четвърт от участничките в изследването са се чувствали физически застрашени.
Според доклада на Plan насилниците обикновено заобикалят наказанията, създавайки нови профили.
Трагедията с Виктория Маринова е огромна, неописуема и страшно мъчителна. Затова и целта ми не е да ровя в подробностите ѝ, а да говоря по темата, която толкова много ме вълнува от години насам. Темата за жените, които умират от ръцете на насилници.
Имам две дъщери и един син и ми е омръзнало до смърт да слушам как "жените са най-уязвимата група, заедно с децата".
Не, че не е вярно. Вярно е. Жените са уязвими. Те са „по-слабият“ пол. Но защо вечно се говори за тях? Защо никога не се говори за това от какво точно са уязвими?
Когато казваме, че "жените са уязвими", нямаме предвид, че повече ги брули вятърът, боледуват повече или че играят два от три гейма вместо три от пет. Има се предвид, че НЯКОЙ, ЗА КОГОТО НЕ ГОВОРИМ, им посяга.
Аз много добре разбирам какво значи, че жените са уязвими. Вие, обаче, разбирате ли го?
Не „по-слаби“. Ясно е, че мъжете са по-силни и това е съвсем естествен биологичен факт. Думата, която всички ползват е „уязвими“.
Ако затворим мъж и тигър в клетка, ще кажем ли, че "мъжът е уязвим"? Или просто ще кажем, че тигърът е по-силен, защото природата е решила така. И няма да се разсърдим, ако мъжът в клетката има тояга, нож или дори пистолет, с които да се защитава, защото все пак се бори за живота си.
Та, не знам какво значи думата „уязвим“. Знам, че има процент от една група, която бие и насилва друг процент от друга група.
Единият е биологически по-силен от другия и се възползва като бие и насилва по-слабия. Да поговорим за него, става ли? Готови ли сте за този разговор? Готови ли сте спокойно и без емоции да признаете, че този проблем съществува, за да започнем да се справяме с него?
Не част от жените са уязвими, а част от мъжете са насилници.
И има достатъчно данни, за да започнем да говорим на децата си за това. Защото нали това ни беше работата като родители? Да ги защитаваме от реални, съществуващи опасности като катастрофи, цигари и наркотици.
Насилието и изнасилването са реални страхове. Като загиналите от пътни инциденти. И да, не всяка кола катастрофира, но ние винаги се притесняваме, когато детето ни тръгне на път по магистралата. Предупреждаваме го да не пие, да не кара с превишена скорост. И чакаме да ни звънне.
Правим ли същото, за да защитим децата си от насилие? Предупреждаваме ли ги, че могат да бъдат насилени, даваме ли им сила да се защитават? Информираме ли ги?
Когато говорим за това с децата си, особено с момичетата, ние не трябва да ги настройваме срещу този или онзи, а да ги правим ПО-МАЛКО УЯЗВИМИ. По-умни. По-силни.
Жените може да имат много по-слаба мускулатура от мъжете, но в днешно време може и да не са уязвими. Може да могат да се защитават. Вече съществуват толкова курсове, спортове и информация. Но най-важни са разговорите с родителите какво представлява домашното насилие и как започва. Обяснение какво би могло да се случи на връщане от дискотека.
Думите "Винаги можеш да си тръгнеш"
Думите "Бъди силна, пази се, внимавай"
Думите „Ти можеш да се справиш. Ти не заслужаваш да бъдеш унижавана. Ти си супер. Ние сме с теб“
Тези думи днес спасяват животи утре. Или след месец. След седмица или година. Дори след 20 години тези думи могат да спасят живота на децата ви.
Много хора се опитват да се възползват от случая с Виктория, но какво виждаме накрая?
От размахване на юмрук във въздуха май забравихме, че е починал млад човек с дете на 7 години и то в адски мъки.
Отвъд диренето на истината, трябва да можем да съберем поне този път сили и да посочим основния проблем. Ако не наречете пред себе си нещата с истинските им имена, никога няма да се справите..
Има. Това е неотменна истина. Статистика. Факт с хиляди влезли в сила присъди.
Това не е дискусия, не е спор. Това е истината.
Затова, приемете го без да се обиждате и засягате и кажете на дъщерите си да се бият и защитават, ако се налага. Да се бият до смърт или спасение. Научете ги да го правят. Вдъхнете им кураж. Прошепвайте им в ухото, докато им връзвате панделките, че са по-силни от всеки и никой няма право да ги докосва с пръст.
Влейте им кураж да се борят сами за себе си. Да имат силата да вдигнат юмруци срещу насилника и да изкрещят в лицето му, че тук всичко спира. И да си спасят живота.
И накрая… (ще използвам тъй омразните ми удивителни, за да ви привлека вниманието)
Хора!!!!
Мъже и жени!!!!
Майки и бащи!
Баби и дядовци!
Престанете да създавате жертви и насилници във вашите прекрасни, подредени, изпрахосмукачени домове с изрядни чаршафи и пранета, опънати по цветове.
Спрете да ги биете, унижавате и мачкате тия деца.
Ако толкова ви дразнят собствените ви деца, идете на почивка без тях или на психолог, или се разведете. Но спрете да ги биете и да им казвате “лайно” и “боклук”.
Не забравяйте, че вие сте избрали да имате деца. Вие сте ги родили и ги отглеждате. Те не са го искали от вас. Не са ви длъжни с нищо, не са перфектни, не са кукли, не са „малки“, не са „нищо не разбират“, не са „тъпи“, не са виновни.
Не са проблемът.
Вие сте проблемът. Спрете да упражнявате насилие над децата си и им вдъхнете сили да се борят с целия свят. Дори с вас самите.
Ако започнем да сме честни със себе си и състрадателни към децата си, имаме шанс.
По темата:
Научи ме да казвам съвършеното НЕ
Ето я поредната история в Майко Мила!, в която поредната жена ще разкаже как поколения жени от семейството ѝ са живели в условия на домашно насилие. Да, пак ще говорим за онова насилие, върху онази всяка четвърта или трета българка, които просто присъстват в статистиката по един или друг начин (ако стигнат до нея) - както присъстваше убитата Елена, убитата Катя, убитата Виола, залятата с киселина Бела...
И много, много други жени, чиито имена са просто инициали в нечий отчет и в някоя сводка.
В последните седмици темата за домашното насилие се върна на дневен ред благодарение на така наречената Истанбулска конвенция и дебатите относно нейното ратифициране.
Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие (подписана е в Истанбул и затова краткото ѝ название е такова) е документ, който вече е подписан от България година, но за да придобие юридическа стойност, той трябва да бъде официално ратифициран.
Това, донякъде прогнозируемо, се превърна в тема за спорове в политическия и обществен живот на България, най-вече заради измисления проблем около израза "социален пол", който - ЗА ЦЕЛИТЕ НА КОНВЕНЦИЯТА, присъства в документа по следния начин (записан в член 3):
"пол" означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики,
които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете;
„насилие над жените, основано на пола“ означава насилие, което е насочено
срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените;
Вследствие на изкуствено раздухания от шепа политици (99% от тях - мъже) скандал, построен върху нелепата теза, че "социалният пол" ще доведе до сексуални извращения сред децата и прочие откровени глупости, в момента в държавата тече безобразен по своята характеристика дебат, в който се включи и Църквата, чрез своя представител отез Дионисий, който нарече хората, подкрепящи Конвенцията, "сган".
Истината - единствената истина - е, че Конвенцията създава рамка от правила, определения и задължения, които държавата ще има, след като я ратифицира, а именно:
Всичко това обаче някак остана на заден план на фона на бушуващите страсти и уплахът на мнозина българи, че "социалният пол" ще им нанесе непоправими морални (и други) щети.
Това не е вярно.
Конвенцията има за цел ЕДИНСТВЕНО да създаде условия за защита на жените от насилие и да допринесе за драстичен спад на случаите на домашно насилие.
А има ли домашно насилие дори няма смисъл да се питаме. С всеки разказ, който получаваме по темата, виждаме, че то не само присъства в българския бит и култура, но и така здраво и отдавна е пуснало корени, че трябва всички - цялото ни общество - да впрегнем усилия, за да го изкореним.
Затова, прочетете този разказ. И помнете - Истанбулската конвенция е за Виола, Елена и Катя. Посмъртно. За Диана. За Бела. И за всички останали, които живеят в ада на домашното насилие.
А това е историята на Христина (името е променено).
****************************
Гледах обществения дебат в Аулата на СУ по повод ратифицирането на Истанбулската конвенция и не издържах дълго.
С всяко изказване за семейството, ролята на мъжа и жената и Бог ми ставаше все по-тежко и по-мъчно. Защо ли?
Нека ви разкажа моята семейна история, която никой не ще иска да запише, да фотографира или да разкаже някога. Защото такива истории остават скрити в раклата, напоена с миризмата на нафталин и застояло.
Почти всеки път, когато ходя при баба ми на село, се опитвам да я изненадам, като вляза в стаята без да ме усети. След няколко опита спрях, защото видях, че има отрицателен ефект.
Всеки път, когато аз я „изненадвах”, тя се вцепеняваше от страх. Стряскаше се дотолкова, че ѝ трябваха няколко секунди да осъзнае, че съм аз и че всичко е наред.
Странно изглежда, не мислите ли? Не и ако ви кажа, че това е защитната ѝ реакция, създадена в продължение на десетки години (30-40 в конкретика), в които подобни шумове и „изненади” са били предвестник на поредния скандал, завършващ с побой.
И тук идва дядо.
Откакто са се оженили, та докато той почина - преди 6-7 години, крясъците, псувните, блъскането, скубането, разкървавените устни, скъсаните дрехи и замерянето с пепелници, ножове, юмруци и ритници е семейна традиция.
В тази „благоприятна семейна среда” живее не само младото семейство, но и децата на баба и дядо – мама и вуйчо. А по-късно ставахме свидетели както аз, така и братовчедите ми.
Алкохол, цигари, пиянски ругатни, скандал, побой. Може да не си направила нищо, но ти си виновна. Виновна си, защото просто съществуваш. Побой след побой.
А днес – баба, вдовица (за щастие, понеже ако дядо беше още жив, сигурна съм, баба отдавна щеше да е умряла от психическия тормоз и от нанесените телесни щети), баба днес се стряска лесно, плаче за всяко малко нещо и се радва като дете на всичко.
Защото от толкова дълго време не е била спокойна и обичана... въпреки че често е самотна и някак успява да живее с мизерната си пенсия.
Питала съм я стотици пъти, не само аз впрочем:
„Защо не си го оставила, защо не си се развела с него?“
Заради децата, ми отговаря всеки път.
А мен ме стиска за гърлото, защото виждам какво влияние е оказало всичко това върху децата – мама, вуйчо, мен и братовчедите ми. Моделът е вкоренен във възпитанието, а стресът е основният дисциплиниращ метод, като крещенето не го броим, то е просто за разпяване.
Стиска ме за гърлото, защото виждам един живот, прекаран в страдание, в плач, в нечуто ридание, в липса на подкрепа – от роднините (оженила си се за него, ще го търпиш), от близките и не на последно място - от държавата. Тя точно в тези неща между мъжа и жената не се меси, по-лесно е.
Но това не е всичко.
Нека ви разкажа и другата част от семейната ми история. Тя е запечатана не само в спомените на майка ми и на преките и косвени свидетели на случките, но и в едно безугледно на вид бяло листче:
Открих го преди 2-3 години, когато рових в черната чанта с документите. Търсех нещо и съвсем случайно попаднах на тази хартийка, която вероятно съм пропускала през останалите стотици пъти, в които съм ровила в същата тази чанта.
Така и не успях да разчета кривия почерк на лекаря, издал медицинското на мама. Но разбрах друго – в ръцете си държах доказателството, че подобни неща не трябва да се случват и трябва да се променят.
Както вероятно сте се досетили, историята се повтаря. В първия удобен момент мама бяга от баща насилник и попада в обятията на друг мъж насилник – баща ми.
Историята този път обаче е и малко по-различна. Вече знам и подробности за нея – не е любовна история, не очаквайте нещо подобно. Тази история включва бременност, побои, замеряне и удари с чук, ритници, влачене за косата, късане на дрехи, скандали, сълзи и страх.
Мама обаче решава, че не си струва да търпим всичко това, за да „не съм дете без баща” и бяга.
И да, аз нямам баща, и се радвам за което. Имам само майка, която е достатъчно смела (според някои - сигурно и безразсъдна), за да избяга от мъжа си насилник с мен, докато съм на 2 годинки.
И съм ѝ благодарна точно заради това!
И тя, както баба, не получава особена подкрепа от околните (за щастие, поне баба ѝ помага), камо ли от държавата. Това, което държавата отрежда, е аз да живея с майка си, а биологичният ми родител от мъжки пол е длъжен да изплаща някаква мизерна издръжка.
Баща ми обаче не прави и това – и това е само една малка част от всичко, което той НЕ прави.
Не знам как мама успява да се съвземе от всичко това. Знам само, че по това време чете много книги, за да се разсейва… Нямам и представа каква смелост е нужна през онези години (90-те), за да гледаш сама дете. Нямам представа каква е обществената стигма към това да си самотен родител.
Нямам представа и за много други неща - какъв човек трябва да си, за да пребиваш жена си, да упражняваш психически и физически тормоз над нея пред очите на децата си.
Какъв човек трябва да си, за да приемаш това за нормално и да го разказваш във вицове.
Да, по празниците станах свидетел на скеч, в който това беше шегата – мъжът си побийвал жената.
Нямам представа какъв човек трябва да си, за да си затвориш очите за всички жертви като мама, баба и всяка четвърта жена, която преживява или умира в резултат на нещо подобно.
Не знам дали след малкото, което видях на дебата за Истанбулската конвенция, да се надявам, че дъщеря ми един ден ще бъде защитена от държавата. Не знам дали ще бъде подадена ръка на жените, а и на децата, за да излязат от този ад.
Защото това е ад, в който се умира, в него не се живее...
Ад, от който, ако имаш късмета да излезеш жив, то ще е с непоправими щети върху здравето, върху психиката и върху възприятията ти за света.
Не чак толкова отдавна нашите майки и баби не са имали достъп до видеозон и съвременни скрининг медицински методи, и най-често са откривали пола на бебето чрез "научния" метод на въртене на златен пръстен над пъпа, преценка дали бременния корем е ниско долу или горе високо, според предпочитаните хранителни продукти на бъдещата майка или чрез тълкувания на предказателни сънища.
Или пък по най-старомодния начин да изчакат 40 седмици за буквалния "Киндер сюрприз", без дори да си дават сметка (като нас днес) как е възможно да не разбереш пола на бебето толкова време.
Повечето бъдещи родители в днешно време искат да знаят предварително пола на бебето - по емоционални причини, проста битова логистика и планиране.
Това е най-голямата изненада в живота. Е, действително има и други изненади, но какъв пол е бебето, което носите, е 100% гарантирана изненада за всички. Нито златната халка над пъпа, нито сънищата, нито това дали ядете основно кисело е гаранция какво бебе ще имате, докато не чуете с ушите си какво казва докторът в родилното.
Незнанието какъв е полът на бебето наистина дразни хората. Без да преувеличаваме - хората наистина се дразнят от това, че не искате да знаете?!
"Ама как така не искаш да знаеш момче ли е, момиче ли е...?!?!?!?" Хората днес явно си въобразяват, донякъде заради социалните медии, че знаят всяка подробност от живота ви и отказът ви да споделите пола на бебето ги изумява.
АМА КАК ТАКА?!?!!? "И какво ще правите като се появи? Няма да знаете дали да купувате синьо или розово!?" Понеже всички знаем как момиченцата, облечени в сини ританки, толкова се вбесяват на родителите си за избора на цвят, че отказват да ядат, плачат неутешимо и започват да си дъвчат пръста в израз на протест.
Провокира мисъл у околните. Когато не знаят дали да купуват розови и цикламени ританки, панделки за коса, чорапчета на сърчица в бледо розово и принцесешка рокличка за изписване, които бебето най-вероятно никога няма да успее да облече (или ще облече най-много веднъж), или пък им се изчерпат идеите след купуване на три чифта сини, зелени или бежови ританки за момче в размер за бебе от 0 до 3 месеца (едно посещение на бебешки магазин ще ви убеди в разликата между избора за момчета и момичета), близките ви действително ще бъдат провокирани да мислят за подарък извън стереотипите за мъжете (които носят синьо) и жените (които носят розово). Нищо чудно да се сетят да подарят на вас или бебето нещо практично, непредубедено и различно от цикламено/синьо боди, подобно на останалите 12 в гардероба.
Ако не знаете пола на бебето, раждането ще е още по-вълнуващо. Не че дотогава сте скучала. Най-накрая след толкова дълги месеци ще разберете какво човече е растяло вътре във вас и как изглежда! Ку-ку, изненада!
Даже можете да организирате залагания! Първият спестовен фонд за образованието на бебето! Йееее! И без това хората се хващат на бас за всякакви глупости - полът на бебето е само още един чудесен и сравнително смислен повод да съберете пари за бъдещето на детето.
Ако не друго, да чакате до раждането определено е урок по търпение. Ако ви е първо дете, нека ви издадем тайната, че към 2-рата година на детето у вас няма да е останала и капчица търпение към нищо от живота и ще сте на ръба на здравия разум. Използвайте тези 9 месеца като практическо упражнение по трениране на търпението си.
Всъщност колкото и причини да изброим, и колкото и шеговито да говорим по темата, истината е, че полът на бебето няма абсолютно никакво значение. През тези девет месеца все някъде ще срещнете както хора, които ще попитат дали не се надявате да е момче/момиче, така и разумни и възпитани същества, които ще кажат това, което наистина има значение - не дали е момче или момиче, а че се надяват да е здраво.
Това е и един от начините да затворите устите на тези, които се надяват да родите момче или момиче - кажете им, че се надявате да родите здраво дете. Дали се чудите какво е да отлгеждаш дъщеря? Е, сигурно сте си задавала този въпрос. Питате се какво е да имаш момче? Да, сигурно и този въпрос сте си задавала. Но, в крайна сметка, ще родите дете от пола, който природата е оформила преди 40 гестационни седмици, на база на хилядолетията еволюция, генофонда, родовата история и здравословното състояние на двама души. Дали в 18-та седмица стеразбрала, че е момиче, има ли значение? Можете ли да промените нещо? И да можехте, дали е момче или момиче няма значение. Не това е важното.
И помнете - без значение дали решите да научите пола на бебето предварително или да чакате до раждането, не дължите никому обяснение за решението си.
