Министерство на здравеопазването е обобщило в свой документ под формата на въпроси и отговори най-често срещаните неясноти относно посещението на училище и детска градина и карантинирането, когато в обкръжението на детето ни има болен с COVID-19.

Разказваме накратко, за да сме полезни, в случай че и вие се чудите кой кога трябва да е под карантина и, съответно, кой кого трябва да уведоми за това.

Ако в детската градина има друго детето с COVID-19 

Основното, което трябва да се знае, е, че детето подлежи на задължителна 14-дневна карантина, ако е било в една група със заболялото дете или е прекарало повече от 15 минути в занимания с дете от друга група, което е дало положителен тест.

Ако вашето дете се чувства добре, не е задължително да го тествате.

Не е задължително вие да сте под карантина и имате възможност да ходите на работа.

Ако сте човекът, който трябва да остане вкъщи, за да се грижи за детето, имате право на болничен, който се издава от личния лекар на детето.

Ако в детската градина има учител или друг човек от персонала с COVID-19

РЗИ ще направи проучване и ще установи кои са контактните лица, които подлежат на карантина.

Останалите, които не са поставени под карантина, могат да продължат да посещават детското заведение - и деца, и персонал.

COVID-19 в класа

Детето ви ще бъде поставено в 14-дневна карантина, ако в класа има ученик с положителен тест или ако е прекарало повече от 15 минути в занимания със заразено дете.

Карантината не отпада дори и при отрицателен тест, защото се смята, че 14 дни е инкубационният период и ако днес няма симптоми, то не е сигурно дали утре отново ще е така.

В този ред на мисли PCR тестът не е задължителен, освен ако не е по предписание на РЗИ.

Както и в случая с детската градина, ако детето ви е под карантина, не е задължително вие да спрете да ходите на работа, но може и да останете вкъщи с болничен, който ви се полага от личния лекар на детето.

РЗИ има ангажимента да въвежда всекидневно данните за карантинираните лица в Информационната система за борба с COVID-19, откъдето се изпраща автоматично уведомление до общопрактикуващите лекари.

Ако моето дете е с COVID-19

В този случай РЗИ ще информира автоматично личния лекар, а вие трябва да информирате училището.

Цялото ви домакинство ще бъде поставено под карантина.

В зависимост от здравословното състояние детето ще бъде прието в болница или ще остане за лечение вкъщи.

Кой заплаща PCR тестовете, ако се налагат такива?

Здравните инспектори според спецификата на ситуацията преценяват дали да се извърши изследване на учителите/децата, които са осъществили по-продължителен контакт с лицето с положителен тест.

Ако бъдете насочени за PCR тест след оценка на риска от инспекторите, сумата за изследването се поема от държавния бюджет.

В началото на извънредното положение ви срещнахме с един от малкото хора към онзи момент с потвърден положителен тест за COVID-19. В текста си “Когато светнеш “положителен” на теста за коронавирус” авторът ни разказа как се е заразил и какво се е случило с него след това.
Днес, когато коронавирусът и хората, заболели от него, вече са част от всекидневието ни по някакъв особен начин, бележещ “новото нормално”, за което всички говорят, публикуваме текста, изпратен ни от Ина Тонева, също с положителен резултат за COVID-19 и почти безсимптомна. И въпреки че за щастие вирусът е пощадил физическото ѝ здраве, психиката ѝ се е оказала заклещена в страхове и отчаяние.

Tова е “корона”, видяна и усетена от първо лице. Искам да разкажа, за да достигне до уши, които имат нужда да чуят.
С бързото разпространение на вируса в Европа бях от тези хора, чийто ужас нарастваше заедно с тревогата за близките ми. Затова съм много благодарна на ген. Мутафчийски, защото направи така, че да бъдем затворени, да нямаме избор дали да присъстваме на работа и в социалния живот. 

Честно ви казвам, когато този човек излезе с ясни действия, ми олекна. Вече нямаше нужда аз да крепя света, някой друг го правеше за мен. Не ми беше нужно да спирам децата от училище, да не се виждам с хора и да не присъствам на мероприятия, просто защото всички трябваше да спазваме общи правила. Не ме разбирайте погрешно, понякога просто се качвах в колата и карах, пазаруването беше празник за мен. Всичко това ми тежеше ужасно, но се чувствах малко по-сигурна. 

С връщането ми към живота страховете ме връхлетяха с пълна сила

Ходех на работа, ставах все по-спокойна, но все пак вътрешно уплашена, че ще ме сполети. Малко по малко събирах смелост – казах си, че трябва да гледам напред и продължих. Осъществих отдавна плануван трансфер на децата ми при баба им и дядо им на село в Германия и там започна всичко. 

Събрах цялата си смелост, направих си тест, за да съм сигурна, че с нарастващото увеличение на случаите в България, няма да си имам придружител с мен. Някак балонът, в който живеех, изведнъж се спука. Моето навлизане в реалния свят, какъвто беше преди, но с маски, ме връхлетя с пълна сила. Всичките ми страхове, че съм била на летище, в самолет, с толкова много хора пробиха измамната ми рутина. 

Мисля, че два дни след пристигането ми изкарах един ден в плач и леко дразене на гърлото – като пресъхване. Събрах каквото беше останало от мен и на следващия ден потеглих. В този ден не бях яла, нито пила вода, прибрах се с адско главоболие и си отдъхнах. А после дойде голямото броене на дни – най-големият ми страх беше да не би да съм заразила родителите и децата си при пътуването. Всъщност ми нямаше нищо, освен неприятни усещания на езика ми, който чувствах удебелен и доста обложен. 

Прекарах следващите дни в страх, но следвайки обичайния си ритъм, само че без деца (тоест, никак не беше обичаен, поне за последните 7 години). Всеки ден звънях по 20 пъти на ден да разпитвам дали всички са наред (като изключим болният ми тревожен мозък, който не беше наред). Слава Богу – бяха! Или поне така ми казваха. Измъчваха ме различни сценарии, тревожеше ме да се тествам отново, защото хабя тестове, които са краен брой, по света сигурно има хора, които имат симптоми, а нямат възможност. 

В крайна сметка се предадох

И в името на собствената си психическа стабилност и се тествах отново, това се случи 4 дни след връщането ми. Успокоих се, доколкото е възможно при държава, която се срутваше от протести, и рефрешвах резултата си, докато наблюдавах тихо хората на площада. Бях си подредила доста добре плановете за следващите дни. 

При един от рефрешите излязоха имената ми с резултат: POSITIVE, открива се SARS Cov-2 нуклеинова киселина. Ще кажете, че съм получила отдавна чакан резултат. Е, не беше точно така. 

Беше 23:15, хората протестираха, а аз имах положителен тест. Бях в шок, заспах доста трудно и се събудих неприлично рано. 

Шок... 

Събрах се. Обикновено ми помага действието. След кратък размисъл, около 7:15  в събота сутрин звъннах на дежурния тел на РЗИ, отговори ми доста сънена дама. Въобще не си дадох сметка, че не са на място, а най-вероятно си е вкъщи, вероятно с децата си и вероятно им издействах по-ранни палачинки. Разбира се, това в кръга на безполезните предположения. 

Дамата беше много мила, бързо се окопити и поговорихме малко. Разбрах, че РЗИ няма да ми звъннат преди понеделник, че ако не се чувствам добре мога да звънна на 112, но да не ги търся, ако не е сериозно. Също така разбрах, че ако имам собствен автомобил, от РЗИ ще ме извикат да се тествам отново на 14 ден, ако нямам – трябва да се свържа с тях по-рано, за да ми осигурят екип вкъщи, тъй като екипите са много натоварени (наистина го вярвам). Дамата ме успокои, че като ме слуша, вероятно съм от безсимптомните и все повече такива звънели. Беше приятен, нормален разговор, но за съжаление в ден събота нищо не може да се случи. Свързах се с личния лекар и

получих указания за витамин С и парацетамол,

ако се наложи. 

Прозвъних всичките си колеги един по един, за да им съобщя, че съм положителна и да предприемат съответните действия. Те успяха да направят тестове по частните лаборатоории още събота и неделя и, слава Богу, всички бяха отрицателни. Междувременно информирах и още хора, с които се бях виждала за тези 4 дни, и някак нямах време за паника. Мисля, че нямах и оплаквания, освен че нищо не ми се правеше и бях леко отпаднала. 

Поръчах храна, която да ми донесат вкъщи, заедно с джинджифил и лимон. От тях забърках в един буркан заместител на витамин С, който нямах и ми се струваше тъпо да излагам на риск някого и да пращам мъжа ми да купува в аптеката. 

Неделята се стовари върху мен с хубав сън и неприятно главоболие. Много особено – наместваше се на различни места в главата ми и после изчезваше, някъде следобяд обаче реших, че ще го подсетя да си тръгва с един парацетамол. Два часа по-късно ме отпусна – не мисля, че имаше общо с лекарството. 

За тези дни от понеделник до петък, ако изобщо се бях заразила на отиване, а не на връщане,

нямах нито един симптом, който да беше постоянен

и да нямаше друго логично обяснение. Това е моето усещане за този вирус, спотайва се и се крие. Атакува, колкото можеш да поемеш. Единственото сигурно е, че два дни нямах апетит. 

Понеделник започнах да чакам да се влоша и да броя дните, за да знам кога съм прескочила трапа. Междувременно с мен се свърза друга дама от РЗИ. Назначи ми час за следващ тест, беше също много внимателна. Установихме контактните ми лица, мъжът ми премина също в 14-дневна карантина, попита ме за симптоми, споменах главоболието и тя ми каза, че това било напълно достатъчно оплакване. Онова усещане на езика ми изчезна, нямах кашлица, не съм имала температура. Бях отпаднала и може би се задъхвах. Но всичко това може да се дължи на стрес, нали така? 

Дните минаваха, а аз серизоно започнах да се психирам. Обземаха ме моменти на тотална паника. Мога ли да дишам? Как се разбира, че страдаш от задух? Никой не ме е прегледал дори. Лечение – нямам. Аз съм свикнала да бъда обслужвана от нашето здравеопазване. Този европейски модел ми идваше в повече. Към кого да се обърна? Ако имам пневмония, как да разбера? Ако отида на лекар, застрашавам толкова хора! Ще си стоя в нас и ще чакам, сигурно се разбира, преди да умреш. Всички тези мисли ме заливаха безскрупулно във всякакви моменти и ме докарваха до невъзможност да си поема дъх докрай. Все едно загребвам с една лъжица и точно накрая, когато я пълня до ръба, нещо не ми достига. 

Междувременно близките ми, също силно разтревожени, си отдъхваха, когато ме видят:

“Много добре изглеждаш“

Вероятно не като умираща. Тези дни в карантина се редуваха моменти на отчаяние и страх с такива на приповдигнатост и веселие. Все едно този вирус ми удари най-силно психиката. Не можех да различа кое е истина и кое е плод на страха. Вирусът се хранеше от страха и ужаса ми.

Точно те го превърнаха в реален, заради тях се тествах и благодарение на тях се наричам болна. Не ме разбирайте погрешно – усещах, че нещо не е наред, но не беше познато усещане. Не е като грип, нито вирус. Всеки симптом беше нещо като нищо, докато се вгледам, за да установя има ли го, той се трансформираше в нещо друго. 

Пишейки това, все още нямам отрицателен тест, имам насрочен час за идната седмица. Днес реших ритуално да изпратя вируса с обилно количество спирт по всяка дръжка в нас и с разказа си да достигна до някого, който се нуждае от него. В последните дни аз определено имах нужда от подкрепа, яснота и някой да ми помогне да премина през това. Благодарна съм на терапевта си, на съпруга си, на родителите си и на всички хора, които ме подкрепиха, но знайте, че е трудно.

Говорим много ЗА хората, разболели се от коронавирус, но не говорим СЪС тях. Ето, ние от Майко Мила! се свързахме с един от българите в статистиката, която чуваме всеки ден. Той е с доказан положителен тест за COVID-19 и реши да ни сподели как се е заразил, как се е чувствал и какво се случва в момента с него, както и някои други мисли, докато спазва карантината си. Авторът пожела да запази анонимност и ние уважаваме това.

Отдалече планирана сватба в средиземноморска провинция, малко чудене преди заминаване в края на февруари – в доброто време преди истерията, но – нали няма да сме по големите градове?

Така си беше. В кръчмата в селото за 10 евро ни дават всичко най-вкусно, плюс две гарафи вино, щото ни се радват като на първите щъркели – дотолкова е провинция.

Красотата на южна пролет, леко вали, ярък слънчев ден за супер веселата сватба в старо имение. Незабравимо, добре че сме там! Два дни още из провинцията, самолет, терминал посред нощ, трескави погледи – половината зад маски. Безмълвен митничар без мимика, безмълвен таксиджия, дъжд за разкош, петгодишният е на пастет.

На следващия ден дамата лежи, спи. "Изморено ми е", казва. То не е за чудене – толкова добре прекарахме, че и половината тяло да ми се беше парализирало, нямаше да се впечатля. Петгодишният извършва всичко, за което е създаден. Не е на детска, защото сме разумни.

На следващия ден дамата вече функционира на 80-90%, двойно за петгодишния, аз имам нужда да спя май повече от нормалното, нещо ми се вие главата.

След ден-два обаждане от Испания: "Абе, вие как сте, защото половината сватба е светнала положителен?" Иха-а-а-а, значи и ние може да сме в играта! Решава се: в понеделник, в зависимост от ситуацията, ще видим как да се действа. Петгодишният е здрав като козел, иска да взриви бункера.

Два-три дни леко виене на свят за мен. 37.5С на моменти. Нещо като кашляне. Дамата клони към екстра, леко покашля, козелът нещо е кисел едната вечер – отбеляза 37.2С. Медикаменти не се приемат.

Понеделник, ден 7 от пристигане и изолация –

проба за мен при изключително любезните и добре организирани и от-до маскирани във ВМА. Рецепта с витамини и трахизан, попълване на формуляр с всичко, което знам за себе си.

На следващия ден, по телефона: "Вие сте положителен, много съжалявам." Аз обаче въобще не съжалявам – много тъпо щеше да е да карам нещо друго, искам от модерното. Ясно е, че всички у дома сме с вирус – целуваме се, но като свърши карантината ще се тестваме за антитела, защото само аз съм с доказан плюс.

Дамата се опитва да се разтревожи в някакъв момент, но петгодишният е вдигнал летвата и не позволява волности извън плана му. Още два-три дни ми е тъпо, спане по никое време, вдигам – свалям до 37.7С, кашляне и после - край. Тези неща обикновено ги карам работно.

В първите дни само от БДЖ не ми се обадиха да ме разходят по материала от формуляра. Справям се отлично, първо - защото аз съм го писал, второ - защото съм си го снимал. Сега всички сме екстра и очакваме края на карантината, който се отдалечава с наближаване на последната дата - точно като в Параграф 22.

Zoom вечери, приятели носят храна на 3-4 дни, оставят торбата, пазят се да не ги наплюем, смеем се. Преди пет дни полицаят, който ме кара да се показвам на прозореца, ми вика:

"Извинявай, грешка е станало, ти си бил до 23-ти."

На следващия ден дойдоха и взеха първа от две евентуални отрицателни проби, втори път не се появиха - някой от мозъците бил отменил упражнението.

След три дни от РЗИ дойдоха и подписах "Предписание за поставяне под карантина" за 14 дни, които изтичаха - познайте - на следващия ден. В момента с мен поддържа връзка изключително адекватна дама от ВМА - много ѝ благодаря!

Толкова за организацията. Ще си спазим 28 дни, каквато е истината в момента, защото чета заповедите на сайта на Министерството и знам, че РЗИ работи по стари, а и не ми се занимава с милиция и затвори.

Работно: бизнесът ни е международен шоубизнес и е пълно чао, вероятно ще издържим няколко месеца, преди да изядем първите гълъби и да се науча да дера котка.

Какво да споделя?

– Без паника - няма нужда от притеснения. Най-вероятно да не разберете нищо от вируса, особено децата.

– Трябва разум – да пазим възрастните.

– Пазете свободата си. В момента безсилието на управлението се изражда в забрана на всичко и в безумни заповеди по всякакъв повод.

– Спазвайте правилата разумно и избягвайте всеки риск да попаднете в затвора за глупост, например защото сте говорили с двама приятели на входа на парка.

– И емпатия трябва. Поставете се на мястото на възрастните хора - може би за тях разходката в парка е близко до всичко на този свят и не са ни молили да ги спасяваме с доноси и с глоби. Вероятно и за влюбените, дето сладко се целуват, това да е много по-интересно от общественото благо.

Нещо важно: засега няма формулирана цел и желан резултат - след три месеца всичко да е ок, например, или, който премине, е готов за "нормалния" живот и общество.

И да сте преминали вируса без проблем, за вас важат същите ограничения, глоби, затвор.

Тоест - така маскирани и по домовете може да я караме завинаги, защото вирус ще има винаги.

Та, поставете си ваша, собствена цел, няколко даже, и гледайте да не забравите свободата си, иначе язък за венците пред паметниците, салютите и дрънканиците.

Усмихвайте се много и се пазете от пророци, от тъжни, плашещи чиновници и от други глупости!

До скоро в кварталната градинка,
Вашият вирус.