Прекрасната Маша Павлова, майка на три деца, е сред любимите ни автори със страхотни текстове като "Одрал ти е кожата!", "Три за щастие", "Ще мрънкам колкото си искам". Днес ѝ пишем още едно на сметката с великото ѝ наблюдение, че семейството и международното положение са си едно към едно. Кое не е така?
Знаете ли какво е общото между семейството и международната обстановка? – Всичко! Осъзнах го една сутрин, в която със събуждането си дадох сметка, че живея в своеобразен макет, политически симулатор.
Веднага ще обясня. Всичко започва с министерската делегация, която се прокрадва сутрин рано в спалнята с искания за сътрудничество в справянето с кризисната ситуация „Гладни сме“, за която причина е „Няма закуска.“
Аз, в ролята си на механизъм за подпомагане, точно този ден съм с изхарчени ресурси, затова се обръщам към Международната банка за сътрудничество, която спи до мен, с думите: „Хайде ти да станеш!“.
Банките, всички знаем, по принцип не са най-сговорчивите институции, но понякога дори и те склоняват. Така се случи и тази сутрин и кризата бе своевременно овладяна.
Вярвате или не, в семейството действат същите закони, които действат и на международната политическа сцена. Първо, силният има повече глас и обикновено надделява. Допускаме, че аз съм Австралия, а някое от децата – Нова Зеландия. Ако кажа, например „Хайде сега, сортирай си чорапите и ги прибери в чекмеджето, ако обичаш, на мама кивито!“, маорите, колкото и да протестират, гласът на аборигените се чува по-надалеч, все пак, и в крайна сметка ги поставя под своя зависимост. Или пък, ако да речем, Си Дзинпин казва „Измий си зъбите!“, а Тръмп отговаря с „Няма!“, рано или късно, по един или друг начин, чрез дипломация или насила, измити зъби ще има.
Като споменах дипломация, следва да спомена, че средното ни дете винаги играе ролята на упълномощен представител на Организацията на обединените детски стаи и бива използвано например в ситуации от рода „Мамо, може ли да отворим шкафа с бонбони?“ или „Искаме да гледаме още детско.“ Който си го може – може си го.
Друг закон, напълно валиден и в семейството, е „Съединението прави силата“. И ако няколко малки икономики се обединят и извикат хорово „Искаме на разходка!“, те могат да надделеят над силните на деня, които просто да свият рамене, да развеят платна и да насочат корабите си в посока парка.
Сега, допускаме, че няма кризи, всички държави си функционират, всяка си има своите собствени вътрешни проблеми за разрешаване, но на дипломатическата сцена не се случва нищо интересно.
Световната банка е изпънала крака на канапето и изчислява годишния ръст, първата икономическа сила поддържа нивото на стабилност между мръсни и чисти дрехи и тенджери, а малките държави са седнали да работят по инфраструктурите си чрез блокчета лего.
И точно тогава ще се появи някаква Микронезия, например, която е нарисувала зайчета на обратната страна на годишния отчет на Световната банка, след което го е скрила, за да не разберат Великите сили за малкото ѝ прегрешение. Но, както знаете, истината винаги излиза наяве и когато Световната банка се ядоса, от това страдат всички икономики.
Първо, естествено, се организира среща на върха, на която се установява, че въпросният доклад липсва. Тече дискусия известно време, която прераства в дебат, но в крайна сметка страните постигат консенсус и виновникът следва да бъде открит и наказан.
Интерпол и Комисията за защита на личните данни пускат едни директиви с конкретни стъпки към засегнатите страни, като естествено им се казва, че ако документът не бъде открит, субсидиите им ще бъдат спрени, а играчките – конфискувани и освен това никакво детско за седмица. Стагнация на макс!
Естествено, Микронезия мълчи като риба, надявайки се, че нещата ще се разминат от само себе си и прецаква страните от региона, но не щеш ли, докато водещата световна икономика прокарва мерки за справяне с екологичната катастрофа в къщата, злочестият доклад изплува сред острова от боклуци в холовия океан.
Следващите политически срещи не могат да бъдат описани с думи, едно е сигурно – те не се провеждат на високото дипломатическо ниво, на което е свикнало да функционира средното дете.
Каквото и да се случва, важното е да има кръгли маси. Колкото и конфликти да има между държавите членки на един семеен съюз, неравенствата и неправдите бързо биват загърбени, щом първата икономическа сила сложи един ориз по кантонски на масата и дойдат мариачите.
Има ли международни преговори и изслушвания, има и стабилност и разбирателство. Все пак, сита икономика на гладна може и да не вярва, но някак трябва да се съществуват съвместно, нали?
Елена Кметова е на гости на Майко Мила!, защото съвсем наскоро е изживяла приключението "вадене на паспорт на бебе". А това, както всички знаем, си е достойно за цирково представление (почти като циркът породени деца). Ако и на вас ви предстои такова нещо, първо прочетете разказа на Елена, за да се подготвите какво ви чака!
Няма забавление, което може да се сравни с издаването на международен паспорт на седемседмично бебе.
Явяват се, значи, в РПУ-то, гише лични документи, по азбучен ред, баща, бебе и майка и чинно се подреждат на опашката за лични документи. Докато бащата забавлява бебето, което е оцъклило поглед в небитието, майката попълва заявлението. За тази цел хвърля боб, зяпа тавана и отговаря на научно-фантастични въпроси от типа
Следва да се отбележи, че издаваният документ за самоличност ще отразява личността на Ева за бъдещите пет години. Предвид това, че недалновидно сме си забравили кристалното кълбо, срамежливо отбелязваме 54 см в графата ръст и продължаваме нататък.
Най-голямото забавление, което свиква целия състав от лелички от гишетата в РПУ-то, е заснемането на бебето. С положителност се установява, че лицето е в невъзможност самостоятелно да седне на столчето. Още повече да впери дързък и интелигентен поглед в обектива.
Налага се негов представител, майката, да кацне върху въпросния стол. И да крепи наследничката си пред апарата. Като по чудо бебето е будно. Но в крепките ми ръце се разлива в доволно количество бузи и брадички, въпреки опитите ми да я закрепя в що-годе вертикална позиция.
На всичкото отгоре върху гореописаното кубе се мъдри отпечатък от ластик на шапката, с което кубето е било предпазено от октомврийския вятър отвън. Напук на цялата орда лелички, които дрънкат с ключове, клатят дървени играчки и пляскат с ръце, бебето насочва цялото си внимание в една наглед напълно безинтересна теракотена плочка на пода. И категорично отказва да погледне към обектива.
Правят се три размазани опита за снимка, лелите охкат и ахкат. Бебето обаче продължава да съзерцава плочката, майката се превива от смях и се вика тежката артилерия – бащата. Бащата поема бебето и се позиционира върху столчето с гордо вдигната глава. Освен това демонстрира исканият дързък и отговорен поглед. Резултатът – след поредния опит за снимка, софтуерът за разпознаване на лица пренебрегва нашата щерка и на мястото за снимка в документите ѝ за самоличност цъфва дръзновения лик на баща ѝ.
В РПУ-то кимат и се съгласяват, че бебето в общи линии наистина прилича на баща си. Брадата и мустаците някак развалят общата визия и се налагат още кадри.
Понеже лицето по правилник не трябва да гледа надолу, бащата решава проблема соломоновски. Той провесва бебето за краката (докато то продължава стоически да гледа подозрителната плочка)
Това е капката, която прелива търпението на лелите в РПУ-то! Те се смиляват и избират възможно най-малко размазаната от всички направени до момента снимки. Стискат си ръцете и се поздравяват с успеха.
Връчват ни талонче с входящ номер и ни оставят да тръпнем до другия вторник. Тогава нашата дъщеря ще разполага със собствен и неприкосновен международен паспорт, па ако ще на снимката да пуска балончета, да гледа плочки и да е с отпечатък от шапка!
И утре дъщеря ми като си погледне паспорта и погледне мен с укор, без капка сарказъм искам да кажа, че не е крива системата, виновни са пощурелите ѝ родители, на които им е щукнало, че седемседмично бебе задължително трябва да се окичи с международен паспорт!
