Здравейте, ние сме Красимира и Елисавета от Майко Мила и в следващите така трудни месеци ще търсим вашата подкрепа по всякакъв начин, за да довършим дома на Оле Мале. 

Ние стоим зад каузата Оле Мале – социално предприятие, създадено през 2016 г., което дава възможност на майки на деца с увреждания да работят и да печелят от труда си, за да бъдат независими и пълноценни личности. 

Инициативата ни стартира с малък коледен базар и за много кратко време се разви до десетки участия в страната и чужбина, организиране на собствени базари, присъствие на вътрешни корпоративни събития. 

Само за две години мащабите на дейността на фондацията многократно надвишиха капацитета на малкото подземно помещения, в което служителите ни работеха и складираха продуктите на майките. Наложи се да потърсим решение на проблема, въпреки че не разполагахме със средства. Разчитахме на помощта на партньорите ни през годините. 

През 2019 г. Софийска столична община и община Лозенец отпуснаха на фондацията техен имот за безвъзмездно ползване. Имота получихме в катастрофално състояние и напълно непригоден за обитаване, но бяхме много щастливи, защото това беше първата реална възможност да имаме собствено място, както и да докажем, че можем да го подобрим в името на каузата ни и на обществения интерес. 

Благодарение на партньорите ни успяхме да внесем елементарни подобрения, абсолютно необходими за съществуването и функционирането на сградата и на каузата, тъй като ние сме напълно зависими от тази сграда – чисто нов покрив, за да спрем постоянните течове, и нови прозорци, както и да ремонтираме втория етаж, който беше с напълно мухлясали стени и пропаднал от течове таван.

Сега ни предстои да оправим последния етаж, за да може сградата да функционира напълно и да се отоплява по-лесно, тъй като последната година доста се намръзнахме там през зимния сезон.

С нас на финалната права са прекрасните хора от „Един Процент Промяна“, които ще ни ударят едно рамо в нашата мисия да дадем живот на един напълно изоставен общински имот, бивш партиен клуб, за който никой никога досега не е полагал никаква грижа.

С тяхна помощ ще го превърнем в прелестно и приветливо място, което изпълнява прекрасна социална функция. Много е важно да отбележим, че всички средства, събрани чрез платформата на "Един Процент Промяна" се разпределят директно към екипа, който ще извършва ремонта.

Надяваме се на вашата помощ и подкрепа, за да възстановим отвътре сградата, така че да може тя да функционира в пълния си капацитет като складово помещение за продуктите на майките на деца с увреждания, помещения, подходящи за доброволчески труд, където всеки може да дойде и да помага на служителите на фондацията, офисна част, която да обслужва администрирането на цялата дейност, помещение за обучения и елементарни санитарни условия.

Моля, помогнете ни да превърнем тази къща в първото по рода си средище за обмяна на опит, споделяне на умения, обучения и идеи между хората, работещи в едно от малкото български социални предприятия с ефективна дейност и реална полза – както за тези, заради които е създадено, така и за реалните потребители на дейността му. Дарете средства в кампанията на „Един Процент Промяна“.

С уважение и благодарност,
Елисавета и Красимира, основатели на Фондация „Майко Мила“

Когато малкият ти син те помоли да отгледаш слънгоглед “колкото къщата”, правиш каквото можеш. Но никой не е очаквал растение като магическо бобена стъбло, което продължава да расте и расте, пише The Good News Network. 

А сега Дъглас Смит е принуден да използва стълба, за да стигне до гигантското растение, което посажда в края на март и за което полага грижи по време на цялото извънредно положение.

И накрая 4-годишният Стелън получава точно каквото иска. Градинарското упражнение се превръща в над 6-метрово чудовищно растение, което едва ли не прави двуетажната къща да изглежда като джудже.

Рекордът за най-висок слънчоглед във Великобритания се държи от Ричард Хоуп от Уигън с неговото растение високо почти 8 метра. 

На Дъглас му се налага да се катери по стълба, за да стигне до върха на слънчогледа. “Имах големи надежди, че ще продължи да расте, но съм доволен, че порасна толкова. Мисля, че му остават още няколко сантиметра, но горе-долу това ще е.”

Слънчогледът е имал всички шансове да порасне толкова висок, защото Дъглас взема семе за него от притежателя на рекорда за най-висок слънчоглед в Северна Америка, който е над 8 метра.

Снимки: SWNS

Самотните майки почти никога не говорят открито за битките, през които минават. Но непрекъснато получават поздрави от рода на "Браво, ти си толкова силна". "Не, не съм", пише Саида Шабаз за ScaryMommy, която без ретуш обяснява какво е да си сам воин в родителството.

Никога не съм планиралa да бъда самотна майка. Истината е, че повечето от нас, които отглеждат децата си сами, никога не са си представяли колко трудно може да бъде това.

Обичам сина си повече от всичко на света, но има дни, и то много, в които се чувствам най-гадната майка. И това е само една част от реалността.

Никога не си уверена, че правиш достатъчно. Никога не чувстваш, че самата ти си достатъчна за нуждите на детето си.

Винаги съм уморена. Честно казано, не мога да си спомня последния път, когато не съм била напълно изтощена. Тялото ми се научи да функционира при малко или никакъв сън. След работа цял ден, правя вечеря и когато дойде време за лягане, макар да знам, че трябва да си легна, не го правя. Защото това е (буквално) единственото време, което мога да отделя на себе си - след като синът ми най-накрая е заспал.

Разбира се, чувствам се пребита, но будуването през нощта е единственият начин да свърша още малко работа или да слушам музика, или да гледам телевизия, която не е cartoon. Тези часове, прекарани в средата на нощта, са най-тихите в живота ми. Имам нужда от тази тишина.

Да, имам късмет, че синът ми е в предучилищна занималня в част от деня, но това не е време да правия нещо отпускащо. Тези няколко часа са за работа без дете наоколо, почистване на апартамента, готвене и може би за наложителна, бърза дрямка, когато буквално не мога да държа очите си отворени. Когато сте самотна майка, няма на кого да "аутсорсвате" дейности, никой не споделя с вас част от натоварването, никой не взема детето, за да си починете.

Има сутрини, в които не мога да стана и да се изкъпя, защото отново съм работила до късно, или пък съм се опивала да накарам детето ми да заспи. Искало ми се е в тези нощи, когато той се събуди и не може да заспи, или сутрин, когато става рано, да има някой друг наоколо, за да каже: "Остани в леглото, аз ще се справя." Искало ми се е да се отпусна само веднъж, за малко, но без да мисля, че само след миг ще стане нещо, заради което ще се наложи да скоча. Никога не мога да успокоя съзнанието си, да изляза с приятели на вечеря, да посветя на себе си няколко часа от деня.

Синът ми вижда баща си няколко пъти седмично за няколко часа. Той не приема детето да остане при него през нощта, която аз използвам, за да отговоря на крайните срокове в работата ми. Знам, че съм късметлийка, че бащата дори е в цялата картинка. Но извършвайки 90% от ролите на двама родители, не мисля, че това е кой знае какъв късмет. Няколко пъти изпращах съобщение на бившия си, буквално умолявайки го да вземе детето ни за няколко часа, за да се справя с останалите си задачи...

Има една поговорка: „Не можеш да излееш нищо от празна чаша.“ А това точно е начинът, по който една самотна майка се чувства в повечето дни. Напълно изчерпана си, но въпреки това продължаваш. Все още работиш, пазаруваш, готвиш, пускаш пералня, прегръщаш детето си. Нямаш представа как правиш всичко това. Чашата ти е празна, но все още ходиш. Защото детето ти се нуждае от теб.

Колкото и да искам да кажа, че съм силна и независима, обикновено не се чувствам така. Разбира се, има моменти на радост, но когато цялата тежест е буквално на твоите рамене, е ужасно трудно да им се насладиш. Постоянно си на ръба да избухнеш в рев - единственият начин да ти олекне. Мразя това чувство.

Синът ми е наистина страхотно момче, но чувствам, че не правя достатъчно за него. Всичко, което той иска, е да играя с него. Но когато най-после седна на пода, за да строим Лего или влакови релси, не успявам да съм полезна, защото мозъкът ми продължава да препуска с милиони километри в час. Сърцето ми се къса, когато той ядосано се надвесва над лаптопа ми и ми крещи да спра да работя. Разбира се, за него няма значение, че трябва да работя, за да имаме покрив над главите си и че доходите ни зависят от това да съм на този компютър. Той просто иска майка, която съединява с него железопътни релси или си играят на гъделичкане...

Самотните майки често мълчат. И приятелите и близките ни не могат напълно да разберат какво ни е. Чуваме от тях поощрителни коментари като "Ти си толкова силна!", докато просто си мислим "Не, не съм. Животът ми се разпада...".

И колкото и жестоко да звучи към близките ни, тяхното „Не знам как го правиш!!“ не ни кара да се чувстваме по-добре. И ние не знаем как го правим. Тези думи просто задълбочават убедеността ни, че трябва да продължим да правим всичко с всички сили, което увеличава тревогата ни.

Слагаме маската със смело лице и продължаваме. Но отвътре сме счупени.

По темата:

По повод 24 май и наближаващия край на учебната година, когато децата ще получат летния списък със задължителна литература, попитахме петима души, на чийто вкус напълно се доверяваме, кои за тях са важните детски класики и какво извън препоръчваната от МОН литература четат с децата си. В текста по-долу ще срещнете както любими свои истории, така и нови заглавия, които може би още не сте отваряли, включително за най-малките, които още не четат сами.

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ, писател, главен редактор на ИК „Сиела“, баща на две дъщери – на 3 и на 25 г.

„Когато се сетя за Том Сойер, ми замирисва на лятна ваканция.“

От "задължителните" книги препоръчвам Приключенията на Том Сойер на Марк Твен. А също и Приключенията на Хъкълбери Фин. Защото тези двамата вечни хлапаци са едновременно и забавни, и опасни, а и винаги от тях можеш да научиш нещо. Когато се сетя за Том Сойер, ми замирисва на лятна ваканция.

От "незадължителната" литература: Тими Провала на Стефан Пастис – защото е забавна серия от книги с илюстрации (за деца на 8-12 г.). Разказва необикновената история на момче, което има въображаема детективска агенция, невидим за останалите полярен мечок приятел, вечно работеща майка и разбира се враг – една зубрачка. Тими се стреми към величие, а постоянно трябва да се справя със ситуации. Авторът е и илюстратор, обикаля света, бил е в България и децата го обичат, защото книгите му ги учат, че да си различен не е провал, а понякога дори води към величие!

ДИАНА АЛЕКСИЕВА, журналист, създател на сайта interview.to, майка на момче на 8 г. и момиче на 6 г.

„Като деца с една приятелка гледахме през бинокъл съседните покриви и виждахме за секунди онзи "красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си."

Карлсон, който живее на покрива е книга за всички деца и всички времена. Препоръчвам я от сърце, защото е история за приятелството, за необикновените неща, за децата, за летенето и приземяването, за детските домашни революции, за самотата, за срещите, за забранените и позволените неща. Това го разбрах по-късно. Сигурно съм я препрочитала десетки пъти.

Спомням си, че с една приятелка (баща ѝ имаше бинокъл) стояхме на балкона и се взирахме в съседните покриви, в небето около тях. И така, почти за секунда, някоя от нас виждаше перка, летящ обект, дебело човече, с няколко думи "красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си". Астрид Линдгрен е една от най-великите писателки на всички времена, тя познава отлично детската душа, а перото и е леко и увлекателно. С две ръце гласувам за всички нейни книги.

От книгите, извън обичайните списъци, препоръчвам Приключенията на Петсън и Финдъс. Поредица за по-малките деца (6-7-8 годишни), макар че аз я открих, когато децата ми бяха по-малки и оттогава не се разделяме с нея. Това са тънки книжки с много красиви и детайлни илюстрации, които разказват историите на самотен възрастен човек, живеещ в едно норвежко село. Някой оставя пред вратата му кашон с малко коте вътре. Това е Финдъс - котарак, който може да говори. Отново книга за едно необикновено приятелство. Историите са едновременно смешни, увлекателни, понякога тъжни, често героите уж в ежедневни ситуации се забъркват в ужасно сложни неща и дори приготвянето на палачинкова торта може да се превърне в истински екшън. И макар да сме ги чели десетки пъти, когато вечер трябва да изберем книги за четене, историите за Петсън и Финдъс често са сред тях. Преди две години излезе и игрален филм по историите - също доста приятен. Препоръчвам на МОН.

БОЯН ЮРУКОВ, блогър, IT специалист, баща на дъщеря на 5 г.

"Ян Биниян кара дъщеря ми да си фантазира и да задава повече въпроси."

Дъщеря ми е още малко и ѝ четем приказки. От класиките много се радва на Ян Бибиян. Кара я да си фантазира и да задава повече въпроси за неща, които иначе не бихме седнали да ѝ обясняваме.

От новите приказки намирам Дъж и Кап на Лодката за много ценна. Четем я често. Помага да се повдигне въпроса за търпението, тъгата и емоциите като цяло. Отделно ѝ е интересно как водата помага на растенията да растат и как се върти в природата, за да стигне там, откъдето е тръгнала. Доста неща са сбити в един иначе кратък разказ.

ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА, съсобственик на кафе-книжарница FOX Book Café, майка на деца (две момичета – на 19 и 12 г. и три момчета – на 14, 10 и 3 г.)

"Дъщеря ми се казваше Прасчо като малка, а аз, разбира се, бях Пух."

Детската библиотека вкъщи има над 500 заглавия. А тъй като и работата ми е свързана с книги, всекидневно разглеждам или чета по 7-8 издания. Не мисля обаче, че количеството е това, което има значение. По-важното е какво и как четем.

Не мога да препоръчам само една детска класика и ще си позволя да предложа 3 важни книги.

Започвам с Малкият принц. Няма друга книга, за която да имам толкова ясен спомен кога съм я прочела за първи път – на 9. Дали защото се впечатлих от това, че някой възрастен толкова добре разбира децата и какво се случва в сърцата им, или защото ме накара да се замисля за приятелството и любовта – книгата успя да ме плени с първото прочитане. През годините, особено като ученичка, доста често я препрочитах, за да си припомня една или друга мисъл. А и ужасно заобичах лисицата, нейната философия за приятелството и “опитомяването”. Цялата книга е едно човекопознание, което ни дарява с много любов.

Втората класика, която бих препоръчала, е Мечо Пух. Тази история за мечето с много малко ум е отново книга за приятелството, себеприемането и приемането на другите. Това е книгата, която най-много е разсмивала децата ми от най-ранна възраст. По тази причина съм я чела сигурно около 20 пъти и самоиронията на героите продължава да ме се забавлява. Дори моята най-голяма дъщеря се казваше Прасчо като малка, а аз, разбира се, бях Пух.

Емил от Льонеберя допълва моя топ 3. Освен, че е богата на весели истории, книгата ни припомня какви трябва да бъдем като родители. Емил лично на мен и на моите деца ни е донесъл много смях и доста поводи да си говорим. Авторката Астрид Линдгрен е първата в Швеция, която се обявява срещу физическото наказание на деца. Нейното застъпничество води до коренна промяна на шведското общество в отношението към децата и до забрана на насилието над деца.

Ако трябва да препоръчам супер нова съвременна книга, това е Пакс на Сара Пенипакър - история за едно момче (Питър) и неговото лисиче (Пакс). Започва с това как войната и евакуацията принуждават момчето да изостави своя верен приятел. Докато търси начин как да преодолее 300 км, за да се върне при своето лисиче, то трябва да се научи да оцелява в дивата природа. Това е трогателна книга за любовта, емпатията и пътя един към друг, която показва, че понякога нещата, които изглеждат разделени, са всъщност свързани.

Детската литература се променя доста в последните години в няколко посоки. Все по-често темите са свързани с приемането на различните хора и възпитанието в емпатия, както и с приемането на себе си - все важна част от детството и израстването на децата ни като отговорни възрастни.

Наскоро свалихме от тавана книги, подходящи за най-малкия ми син (на 3 г.), и видях огромната разлика между днешните издания и тези отпреди 10 години. Днес книгите са с все по-качествена изработка, хубави илюстрации и графично оформление. Времето на евтината полиграфия отмина и хората се научиха да инвестират в добре изработени книги, които възпитават и художествен вкус у децата.

МАРИЯ КАСИМОВА, журналист, писателка, майка на две дъщери на 19 и 25 г.

"Преживях Алиса в страната на чудесата в 3D по време на голямото земетресение през 1977 г."

Препоръчвам Копче за сън на Валери Петров. Заради котката Мърла и момченцето Оги, което не иска да спи. Заради техните приключения, които преживявах всеки път, когато мама ми четеше.

Ръдиард Киплинг и неговата Книга за джунглата, заради оживелите животни, които приличат на хора.

Алиса в страната на чудесата на Луис Карол, защото съм я преживявала в 3D по време на голямото земетресение през 1977 г. Мама ми я четеше, когато всичко започна, и аз приех нещата спокойно, защото бях убедена, че всичко си е част от историята - клатенето на стените, лашкането на вратите, падащите предмети, майка ми, която търчи напред-назад, и ми вика "Ела тук… не, не, нееее, стой там… ела тук… а, неееее, стой там…"