От известно време насам започнах да гледам неемоционално на случаите на застреляни, убити, разчленени с моторни резачки и изнасилени жени. Просто те са толкова много, че човек няма емоционалния капацитет да се разстройва на всеки три седмици или месец, и започва някак си рационално да отчита всяко посегателство над жена и да го слага в графа „поредното“.

Като часовник – тик-так, тик-так, ще бъде пет часа, шест минути и седем секунди, ще умре още една жена.

Ще умре поредната Катя, поредната Виола, поредната Елена, поредната Дарина. И много, много други „поредни“, преминали за 24 часа през криминалните сводки под формата на инициали – някои от тях пребити с чук в някое село, други удушени в апартамент в някой краен квартал на Бургас.

И понеже човешкият мозък е устроен така, че има някакъв предел, някакво насищане на подобни емоции, след което не може повече да ги обработва, започваме да слагаме тези случаи под знаменателя на битовите драми. Под знаменателя на онези неща, които се случват „и на други места по света“, което ни позволява да не проявим по-нататъшен интерес по темата защо, по дяволите, в последната година в България 22 жени са умрели от ръката на партньора си или друг близък мъж.

За да могат всички да разберат правилно колко сбъркани са нещата, искам да си представите, че нещата бяха наопаки.

Представете си, че у нас само за една година 22 мъже са изгубили живота си – убити, удушени, изгорени, сваляни с шутове от автомобили и бити насред пътя, стреляни от упор, пребивани със стикове за голф, удряни с чук в главата и изнасилвани от собствените им жени и партньорки.

Можете ли да си го представите? Аз не.

Няма обаче да говорим за това сега, нито ще дискутираме кой кого убива повече, защото статистиките са ясни, мъртвите са погребани и когато говорим за трупове и техните убийци, няма как да кажем на черното бяло.

Сега ще говорим за омразата. За омразата към жените.

За начина, по който обществото дискутира случай, в който 26-годишен мъж нахлува в апартамента на бившата си приятелка, застрелва я, взима едногодишното дете, качва се на такси и отива в безлюдна местност, където изчаква да дойде полицията и застрелва в окото собственото си дете, но себе си... себе си не успява. Нещо самоувереността го напуска баш в най-важния момент. Живее му се, вероятно...

Отдавна следя, от чисто любителски и личен интерес, как се обсъждат подобни случаи в общественото пространство. Сред естествените гневни реакции на повечето нормални хора, недоумяващи и неразбиращи как е възможна такава жестокост и агресия, много често забелязвам мнения, които олицетворяват цяла една култура на отношение към жените в българското общество.

„Получила си го е, но жалко за детето.“

„Мъжът трябва да е на място, а не кифлата да се прави на интересна.“

Сега някои от вас ще кажат – това са тролове, не им обръщай внимание. Аз не вярвам на тезата за троловете, нито ме интересуват троловете като такива, с което не отричам съществуването им.

Интересува ме постоянството, с което твърденията, че жените си заслужават да бъдат бити, стреляни, насилвани и убивани, продължават да виреят и да се практикуват „на терен“ сред всякакви социални прослойки, във всякакви семейства и сред всякакъв тип двойки.

Социалният балон, в който много от нас живеят, понякога ни пречи да разберем каква огромна, непоносимо тежка патология съществува в отношението към жените тук. Не към всички, разбира се, но към много от тях. Повярвайте, дори не можете да си представите колко дълбоко е пуснала корени тази омраза. Но е време някой да започне да говори за нея, и ето, аз сега ще се опитам да обясня.

Сещате ли се коя е най-честата обида, която жените тук чуват на дневна база? Всекидневно?

Че са курви.

Всяка жена в България – ВСЯКА, е била курва поне един път.

Всяка жена, която не тръгне на светофара на секундата, е курва. Няма как да не е курва, щом се е добрала дотам да има книжка, да има автомобил и на всичкото отгоре, да е пред вас на светофара, нали?

И аз съм била курва. И никога няма да забравя мъжа, който ме гонеше из квартала в продължение на 15 минути, поставяйки в опасност други хора по улицата, крещеше, че ще ме убие и ще пусне кучето си, което стоеше на предната седалка до него, да ме разкъса.

Причината? Просто не тръгнах ДОСТАТЪЧНО БЪРЗО. И си го заслужих.

Тук много жени са курви, защото искат да работят и да правят нещо различно от това да стоят вкъщи и „да осигуряват домашен уют“, като че ли са някаква мебел или постелка.

Знаете ли, че имам приятелки, които, откак са омъжени или в сериозна връзка, не са ходили никъде сами, дори за една нощ?

ЗА ЕДНА НОЩ, ЗА БОГА!!!!

Не са пътували в чужбина със свои приятелки, не са ходили по работа сами в друг град. Не са били в командировка. Не че нямат такава възможност. Просто не го правят, защото мъжете им... не им дават. Мъжете им... ще се разстроят. Мъжете им... ще ги заподозрат.

Ще има скандали, разправии, тряскане по масата, заплахи за раздяла и то... накрая по-добре да не повдигаш въобще въпроса за ходене на екскурзия в Италия. Или за уикенд в Пловдив. Или за преспиване у приятелка. Или за командировка.

Защото какво наистина ще прави сама жена в командировка, освен да... нали.

Освен да си вее оная работа, нека си го кажем. Та нали всички знаем от хубавите стари социалистически, тъпи вицове, че мъжът е този, който ходи по командировки, а жена му го чака вкъщи в две вариации – или с любовник (щото е курва), или с точилка (щото е кучка, която го мачка). Други възможности според фолклора, традициите и живия живот, дето има една приказка, просто няма.

Това обаче не е най-лошото. Най-лошото е, когато с работата и изкарването на пари, у жената започва да се формират... претенции. И изисквания.

Претенции и изисквания към качеството ѝ на живот, претенции и изисквания към отношението на партньора ѝ към нея, претенции и изисквания за уважение, респект, зачитане на нуждите и стремежите ѝ.

Познавам жена – лекар, един от най-търсените специалисти в областта си, която ми сподели, че мъжът до нея не бил съгласен с нейните прибирания от болницата в ранните часове на нощта. Не му харесвало така. Не било женствено, един вид, да се прибира една жена по нощите, вместо да си седи вкъщи и да... прави каквото там се очаква от нея да прави.

Затова той ѝ отправил неустоимо предложение:

да МУ дава определена (голяма) сума пари на месец, за да не ѝ прави проблем да работи и да продължава да стои с нея.

Знаете ли как се нарича това?

Нарича се „ще си плащаш, за да ти позволя да работиш“.

Нарича се робия.

Нарича се... не знам как. Дали има виц с такъв сюжет? Мисля че не, ама чакайте да пробваме.

„Прибира се една жена лекар от нощна смяна и вкъщи я чака мъжът ѝ, който ѝ казва, че трябва да си плаща, за да работи.“

Еми... не. Извинявайте, този нещо не се получи много смешно.

Ето затова хуморът ни още е на ниво „отива един мъж в командировка и остава да спи при нея“, жените не могат да карат коли, жените са кучки, жените надуват главите на мъжете, жените са кокошки, жените са курви, „пляснах я по гъза и след три дена още се тресеше“.

И ето затова най-срамното, което може да се чуе по адрес на мъжа в един виц, е... той да е педераст.

Или да е мъж под чехъл. ДА НЕ Е ИСТИНСКИ МЪЖ, демек. Да не иска или да не може да нарече жените курви, кокошки и кучки. Да не може да ги постави на място. Да не може да им даде това, което заслужават. Да не може в една командировка да иде.

Но да оставим вицовете. Да се върнем на улицата и вкъщи. Да се върнем там, където жените „си заслужават“ да бъдат насилвани, тормозени и убивани, защото не са достатъчно мили. Защото не се държат достатъчно „женствено“. Защото не искат „да пускат“ всяка вечер. Защото искат да работят. Защото много им знае устата. Защото имат различно мнение. Защото го изразяват. Защото не желаят „да се научат“. Защото искат да живеят.

Нищо от това няма да се промени, докато не порасне поколение жени, които ЗНАЯТ от родителите си, че никой няма право да им говори по този начин. Че никой не може да им забрани да пътуват в командировка. Никой не може да им забрани да ходят на екскурзия с приятели. Че никой не може да им забрани да работят и да правят нещата, които искат. Или да ги принуди да правят нещата, които НЕ искат.

И знаят, че когато някой те изнудва да НЕ поддържаш качеството на живот, което ти искаш, когато те заплашва и те обвинява несправедливо във всякакви хипотетични провинения, то това е насилие.

Нищо от това няма да се промени, докато жените не започнат да гледат на себе си като на самостоятелен актив, способен да съществува и да е ценен независимо от оценката и мнението на човека, когото са избрали за партньор.

Докато не разберат, че са СВОБОДНИ да правят каквото и както намерят за добре.

И нищо от това няма да се промени, докато не израсне поколение мъже, които са възпитани от родителите си, че жените не са курви, защото искат да работят. Че жените не са курви, защото имат бизнес, или са лекари, или просто се връщат късно, защото са изпили по няколко питиета с приятели.

Че жените са равностоен партньор, който заслужава и изисква ПОНЕ същото уважение и респект към тялото и душата, какъвто изискват... приятелите ти в бара, например, които никога не наричаш „курви“, не ги пляскаш по задника и не им обясняваш, че трябва да си знаят мястото и да не говорят много. Не им казваш да внимават как се държат, за да не те ядосат. Не ги питаш „Кой ти гледа децата?“, когато се съберете да изпиете по едно.

И нищо от това няма да се промени, докато не израсне едно поколение от ХОРА, които знаят, че както собственото тяло е неприкосновено, така е и чуждото.

Че никой не си е заслужил смъртта, защото не се е държал както ти си очаквал да се държи.

Че никой на никого не е длъжен. Никой. На никого. Не е длъжен.

И най-вече – че никой друг не е отговорен за действията ти.

Решението да убиеш е твое и само ти си отговорен за него.

Не си под хипноза, не си невменяем. Както избираш да не бъркаш с два пръста в контакта, така може да избереш да не убиваш.

И винаги можеш да избереш да си тръгнеш, вместо да хванеш стика и да ѝ размажеш главата.

ВИНАГИ.

Имайте го предвид, когато утре часовникът удари за поредната жена и през главата ви мине „Еми... курва. Заслужила си го е. Кой знае как му е пилила на главата“.

А сега дайте да се разсеем с някой смешен виц за жени, които не могат да паркират.

Всички си обичаме домашните любимци и сме готови да направим всичко за тях - най-хубавата храна за котката, най-удобното място за спане на кучето, редовни медицински прегледи и всякакви други грижи - това е част от отговорността ни към живото същество, с което съжителстваме.

Световните тенденции в отношенията на хората с техните домашни любимци обаче се развиват и отиват още по-далеч: хората харчат много пари за специални хранителни режими за четириногите си приятели, купуват им дрехи и обувки, осигуряват им всякакви забавления, луксозни изживявания и дори - малки матраци от мемори пяна, за да спят удобно. По тази тема пише Александра Суич Бас за Economist, повдигайки въпроса за все по-бързо растящата индустрия за домашни любимци и те ли са децата на новия тип родители. 

"От кучешки сладоледи до кучешки бебефони – тази индустрия процъфтява, благодарение на хора, които се грижат за животните си като за деца", пише тя. Ето как започва нейният интерес по темата:

"Преди няколко години бях поканена на рожден ден на... френски булдог. Винаги съм обожавала животните, но бях изумена от начина, по който хората глезят домашните си любимци. Напушваше ме на смях при вида на чихуахуа, облечен в плетен пуловер, или на пудел, на който му се сервира домашно приготвено ястие.

Когато гледах как хората целуват кучетата си, се чудех какво ще случи, ако вместо това насочат цялата си доброта и парите, които харчат за тях, върху друго човешко същество. Всичко ми изглеждаше като жесток пример за световното неравенство: елитът на домашните любимци живееше по-луксозно от много хора."

Много скоро обаче недоволството на Александра е сломено от погледа на малко кученце, кръстоска между дакел и пудел. Тя също става част от нарастващия брой хора, които отделят време, пари и внимание на своите домашни любимци повече от всякога. И стига до следните прозрения от личен опит:

Преди кучетата бяха смятани за охранители, след това за приятели. Сега те се отглеждат като деца. И вече не носят инфантилни идиотски имена, а човешки.

Според редица проучвания мнозинството от американците виждат своите домашни любимци като членове на семейството. Те все повече се определят като "родители", а не като "собственици".

Именно това води до бум в индустрията за домашни любимци. В Америка хората харчат 44 млрд. долара годишно за храна и аксесоари за домашни любимци, като това число расте!

През 2016 г. те са похарчили около 400 милиона долара за костюми за Хелоуин за своите домашни любимци, а през 2017 г. - 593 млн. долара за подаръци за Свети Валентин за техните животни.

Благоденствието на домашните любимци се променя поради няколко причини. Една от тях е, че младите хора на Запад отлагат създаването на семейства и раждането на деца. Т. нар. поколение Y (или millennials) предпочита да вложи времето и емоционалната си енергия в отглеждането на коте или куче, вместо на дете.

Също така, все повече компании, които се чудят как да угодят на новото поколение служители, допускат кучетата в офиса или пък предлагат финансова подкрепа за дневна грижа за кучета.

А ето как стопаните на домашни любимци инвестират в тяхното физическо благополучие и безопасност:

"Фтинес тракерите" за животни, които помагат на собствениците да следят физическата активност на кучета, са само една от тенденциите. Към тях можем да добавим устройствата, които позволяват на хората, които са далеч от дома, да следят котките и кучетата си и да си говорят с тях. Сега можете да купите малки матраци, изработени от най-добрата пяна, така че вашите любимци да спят по-комфортно.

Притежателите на домашни любимци също така искат техните животни да се хранят по начина, по който и те го правят. Тенденции като палео диетата например навлиза и при храненето на домашни любимци. Изобщо храната, предназначена за тях, вече е с толкова високо качество, че трудно може да я различим от човешката с всичките му там бисквити във формата на сърца, звездички и десетки видове енергийни барчета.

Все повече се развива и хотелиерският бизнес, свързан с домашните любимци, както и услугите тип Airbnb - вместо да ги оставят в хотел, собствениците на кучета, котки и други симпатични създания, могат да ги настанят в домовете на други хора за известно време. Нов терминал на летище JFK в Ню Йорк ще обслужва домашни любимци и животни, пътуващи дълги разстояния. Местата за кучета и котки са особено луксозни.

Лесно е да се предвиди, че индустрията за домашни любимци ще стигне още по-далеч и че ще продължим да купуваме всяка скърцаща играчка, която знаем, че ще зарадва кучето ни. На фона на тази тенденция проучване на "Morning Consult" и "Ню Йорк Таймс" показва, че младите американци планират да имат по-малко деца от своите родители, а близо една четвърт от запитаните изобщо не планират да имат деца.

Около половината от 1 858 респонденти (мъже и жени на възраст между 20 и 45 години) вече са родители. От тези, които не са, 24% казват, че не искат да имат деца, а 34% казват, че не са сигурни.

Изданието цитира 26-годишната Джесика Бьор, която има дълъг списък с неща, които предпочита да прави, вместо да отглежда бебе: да бъде с годеника си; да пътува; да се фокусира върху работата си като медицинска сестра; да получи магистърска степен; да играе с котките си.

"Родителите ми са се оженили веднага след гимназията, бързо съм се появила аз и моите впечатления са, че те бяха нещастни", каза Джесика. "Сега обаче ние знаем, че имаме избор."

Ето част от причините, поради хората от нейното поколение не желаят да бъдат родители:

• Искат повече свободно време - 36%

• Не са намерили партньор - 34%

• Не могат да си позволят грижа за дете - 31%

• Нямат желание за деца - 30%

• Не могат да си позволят собствено жилище - 24%

• Не са сигурни, че ще бъдат добри родители - 24%

• Имат финансови затруднения - 23%

Според Джесика в момента има толкова високи очаквания към родителите, че тя не е сигурна, че може да ги посрещне и покрие:

"Как да нося отговорност за превръщането на един малък човек във функционален и продуктивен гражданин, след като самата аз не мога да бъда отговорна дори в рамките на няколко дни?!"

Като всички вас, и в Майко Мила имаме предостатъчно свободно време (шегуваме се). Все пак, опитваме се да следим световната музикална сцена, мечтаейки си и ние да се доберем до някой голям концерт, за да можем да викаме с всички сили не по деца или срещу стената, а от кеф.

И ето така попаднахме на историята на Дейв Грол – този симпатичен рок татко, бивш барабанист на Nirvana, а сега фронтмен на Foo Fighters – за музиката, с която възпитава своята 8-годишна дъщеря Харпър.

В интервю за списание Rolling Stone Грол разказва как по време на свое посещение в легендарния музикален магазин Amoeba Records в Холивуд решил да повлияе „нежно“ на музикалния вкус на 8-годишната си дъщеря Харпър. Тя вече свири на барабани и той искал да ѝ купи няколко записа, с които да помогне на музикалното ѝ развитие. Сред тях албум на рок бандата Imagine Dragons и класиката „Highway to Hell“ на AC/DC. „Не можеш да сбъркаш с него“, казва Грол.

За негово съжаление обаче, на място било пълно с въодушевена тълпа фенове на Лана Дел Рей, на която ѝ предстояло представяне в магазина. Заобиколен от млади момичета, които нямали никаква представа кой е той, Грол едва се промъквал през тълпата, за да се добере до албумите, които искал да купи.

В магазин, пълен с фенове на Лана Дел Рей, той бил просто един мъж с дълга коса на средна възраст, към когото една особено притеснена млада дама се обърнала като към част от екипа:

„Магазинът все още ли е отворен? Казаха ни, че ще го затворят в следващия час…“

Тогава Дейв Грол истински се раздразнил и казал: „Госпожице, просто минах да взема Imagine Dragons на дъщеря си..."

Момичето притворило очи театрално: „Трябва да ѝ купиш запис на Лана!"
Той се усмихнал и още повече паднал в очите ѝ, показвайки ѝ „Highway to Hell“.

Не можем да отречем, че Дейв Грол прави всичко възможно да възпита ново поколение рок фенове, включително като кани дъщерите си на сцената на Foo Fighters - вижте този очарователен случай тук.

Разбира се, въпросът дали трябва да възпитаваме децата си в своя музикален вкус, или да ги оставим сами да открият музиката, която ще бележи детството и тийнейджърството им, остава. Важно ли е да контролираме какво слушат децата и кой албум бихте им купили за осмия рожден ден? Споделете!

Всяко поколение е различно и има своите специфики - стана ясно, че дори има и микропоколения, сформирани от особеностите на времето, в което се раждат хората, както ви разказахме в Родените между 1977 и 1983 г. са от специалното микропоколение XZ. Днес споделяме с вас този материал на Брус Фейлър за „децата на хилядолетието“, или още познати като поколението Y и техните особености, свързани с родителството. Макар и критикувани заради непостоянството, липсата на дисциплина и нетърпението си, те пораснаха и от деца станаха родители на хилядолетието, със своите силни страни и недостатъци.

-----

Когато Ан Халсъл, на 34, се прибира с първородния си син от болницата през 2012 г., тя с нетърпение следва най-добрите съвети за кърмене. Нейният син обаче продължава да губи тегло – първо малко, после много.

„За мен това бяха черни дни“, казва тя.

След като получава противоречиви съвети от експерти, Ан Халсъл, родена в Чикаго, живееща в Сан Франциско със своя годеник, прави това, което множество притеснени нови майки правят в наши дни. Обръща се към към Google.

„Тогава осъзнах, че според интернет съм втора класа гражданин. Опитах се да изтегля приложение за кърмене, но явно всичките бяха направени от мъже и всичките бяха ужасни“.

Затова г-жа Халсал, която е инженер, прави свое собствено приложение, наречено Baby’s Day.

„Бях напрегната майка, която направи приложение за майки“, каза тя. – „По-близо до поколението Y от това - здраве му кажи“.

Силно критикуваното поколение Y – родените между около 1980 и 2000 г. – често е обвинявано, че е егоистично, разглезено, необщително или пък прекалено комуникативно, и пристрастено към събилане на "трофеи", връзки и харесвания.

Но докато останалата част от обществото е заета да мрази „децата на хилядолетието“, по-възрастните от тях са заети да растат, да се устроят и да имат деца.

Повече от 16 милиона жени от поколението Y сега са майки – брой, който нараства с повече от един милион всяка година.

Осемдесет и два процента от децата, родени всяка година, се раждат на майки от това поколение, или пет от всеки шест бебета. И техните родители – родители на хилядолетието – поставят под съмнение всички обичайни убеждения за американското (пък и не само) семейство.

Нека разгледаме техните нововъведения едно по едно.

#ХАШТАГБЕБЕ

Родителите на хилядолетието израстват потопени в технологии. В резултат на това те са „родители с висока информираност“, казва Ребека Парлакиян, програмен директор на Zero to Three, организация, която изучава новите родители от 1977 г. насам.

„Добрата новина е, че родителите знаят повече за развитието на детето от всякога“, добавя тя. „Google е новата баба, новият дядо, новият съсед, новата бавачка.“

Лошата новина е, че родителите са затрупани от обема информация, не са сигурни кой е „правилният начин“ да правят нещата и са строго съдени от приятели и роднини.

Кейт Флин, на 32, живее в Бруклин със своята 11-месечна дъщеря Исла и партньора си от колежа Майкъл. Подобно на много нови родители, тя се чувства неподготвена за отговорностите на родителството. „Чувстваме се като деца, които не са достатъчно възрастни, за да имат деца“, казва тя.

За да компенсира, тя разчита на технологиите – от чатове до приложения за детското развитие като Wonder Weeks и WebMDBaby.

„Ще се свържа по телефона с майка си и ще кажа:

„Приложението казва, че започва 9-месечно уравновесяване на съня“, казва Ан Флин. „Току-що разбрах, че Wonder Weeks е приложимо само когато детето е едно. Не знам дали това е успокояващо или плашещо.“

Много родители от поколението Y, свикнали да увековечават всяко ястие и всяко неуспешно интервю за работа, правят на децата си YouTube канал още когато се родят.

Сара Маускопф, 32-годишна служителка на Google от Филаделфия, която е партньорка на Ан Халсал в Winnie – родителски стартъп – дори дава името на дъщеря си, като взима предвид профила ѝ в социалните медии.

„Знаех, че искам да я нарека Брин, но когато обсъждахме презимето, имаше няколко имена с буквата „А“, които харесахме. Избрахме Брин Айвъри, защото можех да регистрирам в Twitter потребителското име @BrynAvery“, споделя тя.

Други, като Касандра Ортис – 26-годишна майка на две деца в Бруклин – са по-предпазливи. След като неин съученик я преследва онлайн и публикува нейна снимка с коментар за това, което иска да направи с нея, тя се смята за „свръхзакриляща“ децата си.

„Харесва ми да правя снимки на моите деца в гръб, така че да не им показвам лицата“, казва тя. „Страхувам се, че ако публикувам снимка в Instagram, детето ми ще стане мем“.

Сбогом, „мамо“ и „татко“, здравейте, „партниращи родители“

Брад Харингтън, изпълнителният директор на Центъра за работа и семейство в Бостънския колеж, е установил, че една трета от семействата от поколението Y следват традиционно конструираната социална роля на пола и се чувстват комфортно с решението си.

Друга една трета от тях казват, че съпрузите трябва да споделят задачите поравно и чувстват, че постигат тази цел, а последната трета се стреми към това равенство, но в действителност жената прави повече.

Гейб Уелс, 33-годишен заемодател, е роден в Айова, но се мести в Портланд, със съпругата си Кейтлин, която е била негова приятелка по това време. Когато забременява, двамата преживяват „труден период“ – споделя той, и се консултират с терапевт.

„Най-важното нещо, което научих, е че изказът ми се промени. Вече не казвам „майка“ и „баща“. Казвам „партниращ родител“. Звучи странно за хората в Средния Запад, но отразява по-точно това, което се опитваме да направим.“

Те осъзнават, че равенство 50 на 50 е непостижима мечта. „Но ако можем да постигнем 60 на 40, би било страхотно“.

Партниращото родителство има и своите недостатъци. Ребека Парлакиян от Zero to Three казва, че е започнала да открива нова тема в годишните си проучвания на родителите. Тя го нарича „ограничителен контрол“, когато по-слабо участващият родител се опитва да полага усилия, но другият родител убива желанието на партньора с думите: „Не се прави така!“ или „Защо облече бебето в това?“.

От опита си с Winnie, Ан Халсал е стигнала до заключението, че „татковците от поколението Y са различни от по-възрастните, тъй като смятат, че е положителна мъжка черта да са активно участващи в отглеждането на децата си“, казва тя.

Може ли баба да плаща наема?

Новите родители от всички възрасти често се сблъскват с финансови неволи, но при поколението Y тези предизвикателства може да са особено обострени, защото те са достигнали детеродна възраст по време на Световната рецесия, натоварени са с колективен дълг и вероятно често сменят работата си или са на свободна практика.

В резултат на това много родители от това поколение разчитат на своите родители за финансова подкрепа. Касандра Ортис е започнала допълнителен фотографски бизнес, докато съпругът ѝ, който се надява да започне да се занимава с недвижимо имущество, кара кола за Uber. За да свързват двата края, получават финансова помощ от свекърва ѝ.

„Парите винаги са били проблем, но ние правим всичко възможно и се надяваме, че Бог е насреща“, казва Касандра Ортис. „Не знам дали това е свързано с моето поколение, но харчим толкова много пари, за да се храним навън. Ще сме по-добре, ако това не е необходимо“.

Джес Леърд, на 31 години, е израснала в Ийст Вилидж в Манхатън с родители, които са „бедни актьори“ – споделя тя, затова е свикнала с паричните проблеми. Работела е на пълно работно време, когато е родила първото си дете на 29 години, но искала да прекарва повече време с дъщеря си. Оттогава тя работи по стартиращ бизнес, който фалира и сега е на свободна практика от разстояние. Тя все още изплаща студентските си заеми, а съпругът ѝ, Морган, също изплаща дълга за правното си образование.

С толкова голям финансов натиск разчитат на майка си за грижите за децата.

„Други майки, с които говоря, които са на 35 или 40 години, изглежда са по-добре финансово обезпечени“, казва тя. „Чувствам се странно, когато казвам, че мама се грижи за моето дете. Дори използвам думите „майка ми“, защото звучи по-зряло“.

Религиозни различия

Социалната роля на пола не е единственото нещо, което се оспорва от това поколение – други социални норми също изпитват сътресения. Според Pew почти четирима от 10 американци, женени от 2010 г. насам, имат съпруг, който е от различна религиозна група - двойно повече от 1960 г.

Андрю Мур, на 33, и неговата съпруга, Рейчъл, на 31 години, имат дрязги със семейството му, които си мисионери. „Майка ми просто не говори за това“, казва той – физик и баща на Харисън, който е на 2 години. „Скоро, след като споделих с баща си, че не съм религиозен, той ме попита дали ще отгледам децата си християни. Отговорих, че надали ще се случи“.

Единственото, на което го учат, е че „за някои хора религията има някаква стойност, а може и за него да е така, стига да разбере, че това, което е добро за него, може да не е чудесно за другите“.

Това чувство за лекота, за импровизация, желанието на хората да се сработят при една двойка или да се справят при друга, изглежда е ранна, обединяваща тема на родителите от поколението Y.

Може би има общо с техния несигурен икономически статус, експериментаторския им дух или просто времето, в което са израснали, но много от децата на хилядолетието изглежда не са така устойчиви, както предните поколения.

„Мислех, че трябва да правим нещата по определен начин“, казва г-жа Флин от Бруклин, която е работела на няколко места и е имала няколко апартамента, през 20-те си години. „Да направиш кариера, да се сдобиеш с къща, зелената ливада и после детето. Но това не се случи. Животът ми имаше различен план. Да имаш дете, когато нещата са нестабилни... по този начин е като стартираща компания. Горе-долу знаеш накъде отиваш, но нямаш представа какво ще се получи.“.

В един промеждутък от 1977 до 1983 г. се раждат хората, чието детство минава в аналоговия свят и малко преди да станат зрели хора, избухва технологичната революция на ХХ век – дигитализацията. Джори Варни е едно от тези деца на прогреса и разказва коe e XZ поколението - същото, в което попадаме и ние, от Майко Мила!, както и много от читателите ни. Това сме ние, хората, родени в тази 5-годишна дупка, която обаче се оказва по-скоро мост между две ери - аналогова и дигитална. Не пропускайте и текста По какво разбираме, че сме се превърнали в баба си, в който също има доста препратки по "онова" време на нашето детство, а от спомените дори може да ви стане мило и свидно!

--------

Като човек, роден в началото на 80-те години, не съм се идентифицирала с никое поколение. Не съм израснала във времето на технологията, като поколението Y, но бях достатъчно млада, за да се адаптирам към промяната. Прекарвах часове от живота си, играейки The Oregon Trail, и все още мога да използвам iPhone, без да се ядосвам на екрана и без да изпитвам носталгия по по-простите технологии.

Моето поколение беше последното, което израсна без технологии. Бяхме първите, които се впуснаха в онлайн запознанствата, социалните медии и текстовите съобщения, когато бяхме на по 20.

Подавахме си хартиени бележки в гимназията и нямахме мобилни телефони до колежа. Когато най-накрая се сдобиехме с мобилен телефон – и то ако имахме късмет – го използвахме само в краен случай, защото обажданията бяха много скъпи.

Не знаехме какво е селфи. Когато си правехме милион крупни снимки с нашите приятели, трябваше от ръка разстояние да насочим фотоапарата към лицата си, и да се надяваме на най-доброто. Чак две седмици по-късно разбирахме, че половината от тях са размазани, а на другата половина има само чела с вежди. И като казвам един милион, имам предвид 24 кадъра, защото горе-долу толкова снимки можеше да се поберат на една лента.

Нямахме безкрайни източници за гледане на видео и развлечение – имахме телевизор и видео. Разбирахме фразата „бъди добър, превърти касетката отначало“ и гледахме всички наши любими предавания на живо, защото DVD записвачката не съществуваше.

Никога не пропускахме епизод на "Приятели" или "Спешно отделение", дори ако това означаваше да се борим с нашите братя и сестри за контрола над дистанционното.

Когато любимата ни група пускаше нова песен, ние стояхме до радиото, докато тя се появи, с надеждата, че ще натиснем бутона за записване достатъчно бързо, за да хванем интрото. И нямаше по-досадно нещо от това да седиш до радиото един час, за да чуеш накрая как някакъв си DJ дудне върху парчето през първите десет секунди.

„Технологичната революция ни застигна преди да влезем в този светъл период от живота си, в който се появиха децата и вече нямахме време да учим нещо ново“, казва Дан Уудман от университета в Мелбърн. „Тази вълна удари, докато все още можехме избирателно да възприемаме новите технологии.“

Ако сте родени между 1977 и 1983 г., вероятно сте съгласни. Макар този период да е дълъг само седем години, ние сме една кохорта, израснала между две много различни групи – поколението Х и поколението Z.

Ние сме мостът от аналоговия към цифровия свят и по тази причина доцентът по социология Уудман сега ни класифицира като XZ поколение.

„Идеята е, че има междинно, или микропоколение, между групата на поколението Х – които възприемаме като депресираните, разпасани, слушащи гръндж деца, които дойдоха след бейби бумърите – и поколението Y – които се описват като оптимистични, технически грамотни и може би малко по-сигурни и уверени в себе си, отколкото трябва“, казва Уудман.

Ако се чудите какво е XZ поколение и какви хора попадат в него, ето:

♥ Микропоколението, появило се на точката на пресичане между X и Y поколенията

♥ Родени са между 1977 и 1983 (тоест, в периода, в който излиза първата Star Wars трилогия)

♥ Имали са аналогово детство, но са стигнали зряла възраст в дигитален свят (затова помнят телефоните с 2 стотинки и първите джиесеми с размер на кутия за хляб)

♥ Притежават цинизма на X, но оптимизма и енергията на Y поколението.

Е, това е. Предполагаме, че има причина цял живот да не можем да си намеря мястото. Може би сме твърде малобройна група, за да се определим технически за поколение, но определено сме специални.

Темата за отказа на някои жени да имат деца е трудна и предизвиква много дискусии, в които неминуемо се стига до разговори дали това е етично, дали е форма на егоизъм или право на всяка жена да решава сама какво ще прави с живота и тялото си. В Майко Мила! вече сме публикували разказ по този въпрос - Когато една жена не иска да има деца, а наскоро публикувахме и текст с признанията на жени, които съжаляват, че имат деца - Съжалявам, че имам деца.

Днес обаче ще говорим за онези от нас, които решават да не раждат деца заради... климатичните промени. Да, истината е, че в екологично отношение планетата върви на зле и това кара много жени да се отказват съзнателно от това да имат деца - за да не ги обричат на живот в нездравословни и потенциално опасни условия.

************************

Промените в климата са истински, предизвикани са от човека и се влошават. През септември нивата на въглерод в атмосферата стигнаха необратими нива, за които учените ни предупреждаваха от години.

Това са лоши новини за нас и още по-лоши за евентуалните бъдещи поколения. А те ще поемат най-тежките последствия от метеорологичните промени, не ние. Поради този факт някои жени преосмислят идеята да имат деца.

Хариет Спарк, координатор социални медии и инструктор по гмуркане в Сидни, Австралия, е една от тях. „Работя в сферата на опазване на околната среда и всекидневно чета и научавам за безбройните проблеми пред света, като масовото измиране на коралите в Големия Бариерен риф.“

Спарк се въздържа от репродукция по две причини: Не желае да бъде участник във вече съществуващото изчерпване на жизнени ресурси, като доведе още едно човешко същество на планетата и не желае да роди дете в свят, който намира за обречен. „Звучи драматично, но просто съм реалист.“, казва Спарк. „Начинът, по който живеем в момента, не може да поеме повече хора.“.

Стефани Уайс, писателка в средата на 40-те си години, базирана в Ню Йорк, също решава да не ражда от притеснение за заобикалящата я среда.

„Преди години до мен достигна едно проучване“, споделя тя пред сайта Broadly, като има предвид изследването на двама учени от Орегонския Щатски Университет от 2008 г. „9 441. Това е количеството метрични тонове въглерод, които се добавят към атмосферата с всяко дете, което имате. Не може никога да го отнемете обратно. Това ме спря.“.

Същото това проучване поставя тези 9 441 метрични тона въглеродни емисии в перспектива – ако средностатистическата американска жена реши да рециклира вестници, списания, стъкло, пластмаса, алуминий и стоманени контейнери през целия си живот, би опазила околната среда от само 17 метрични тона въглеродни емисии.

И докато концепцията за въздържане от раждане на поколение заради трагичното състояние на света ни определено не е новост, групи като Conceivable Future са.

Неправителствената организация се стреми да „осведомява относно заплахата, която климатичните промени представляват за правото на репродукция“.

„Обединяващият въпрос е: Как климатичните промени влияят на репродуктивните избори, които правят харата?“, казва Меган Калман, съоснователка на Conceivable Future. „Този въпрос вълнува много голям брой хора“.

Чрез местни групи и международна подкрепа организацията се надява да отвори дискусия за жените навсякъде. „Даваме пространство за всеки да изследва това много лично, но и политическо решение, тъй като е пряко свързано с техния собствен живот.“, казва Калман.

На събитията, които Conceivable Future организират на различни локации, публиката е разнородна. „Някои хора са убедени, че няма да имат деца, други са отдадени на това да имат, а има и такива, които още не са решили“, споделя тя. „Понякога се събират много деца, доведени от майките си, на срещите“.

Решението дали да имаш дете не е лесно за една жена. И все пак може да реагират на аргумента, че въздържанието от репрродукция е най-добрият избор за околната среда.

„Много по-вероятно е младите жени да приемат това насериозно и да видят посланието като окриляващо“, казва Травис Рийдър, изследовател в Johns Hopkins Berman Institute of Bioethics.

Младите мъже, добавя той, е много по-малко вероятно да се въздържат от това да имат поколение.

„За всички тези години преподавателска дейност, броят на мъжете, които изведнъж са променили позицията си, е изключително малък. Те открито заявяват мнението си. Мисля, че доста от мъжете съзнателно или несъзнателно допускат, че винаги ще имат възможността да създадат семейство, след като някой друг върши по-голямата част от труда“.

Тази мъжка арогантност е позната и на Уайс: „Предимно мъже в личния ми живот и онлайн ми казваха, че съм себична да взема такова решение. Бях в сериозна връзка с партньор по времето, в което взех това решение. Дори не бяхме стигнали етап, в който да обмисляме създаването на поколение, но той все пак оспорваше решението ми. Смяташе, че не съм права в етичния контекст – че съм егоист“.

Уайс смята, че взима прагматично, морално решение – светът не може да поеме повече, затова тя няма да въвежда нов живот в него. Иронията в това, че бившият ѝ приятел я нарича „егоист“ не я сломява. „Мъжът дори не се замисля за решенията, които една жена трябва да вземе за кариерата и за тялото си“, споделя тя.

Понякога, когато четем коментари под някоя статия, се случва да се заблудим, че майките вече не се избиват в интернет пространството, както и че времето, когато са воювали една срещу друга, е останало някъде назад, в епохата на онлайн клубчетата. Виждаме преобладаващите „Браво!“, „Страхотна майка сте!“ и „Аз също така правех!“, става ни едно такова приятно и спокойно и просълзено си казваме – „Божее, значи можело“!

После, обаче попадаме на коментар, под който има 74 бесни отговора и вече знаем: с кликването на стрелкичката, за да се покажат отговорите, отваряме буркан отдавна забравено вкиснало зеле.

„Нищо чудно, че детето ви е такова!“

„Като не можете да гледате деца, не ги правете!“

„С такива родители и аз бих се удряла в стената!“

„На майки като вас трябва да им отнемат децата!“

Опитваме се да не се задълбочаваме емоционално и в тези коментари. Излишно е, от опит знаем, че винаги някъде има човек, скрит зад екранче и клавиатура, който няма да се замисли преди да излее подобна жлъч. Безмислено е. Подминаваме тези хора и коментарите им, защото са отровни и от тях няма никакъв смисъл, полза или цел.

Някъде измежду многото коментари и отговори, обаче, се прокрадна една друга нишка. Тънка, но постоянна, тя е като заден фон на всяка онлайн дискусия:

Войната на различните „видове“ майки

Едните са Отраканите майки, те това са го правили, онова го знаят отдавна, другото го разбират по-добре. А срещу тях са Новите майки. Те все едно още не са извоювали титлата Майка, все едно са още в изпитателен срок.

Явно да си майка е титла и има определени изпитания, през които една родила или осиновила жена трябва да мине, за да има самочувствието на Истинска майка. До всяка подкрепяща майка, която окуражава Новата майка да е по-смела, по-уверена, по-спокойна и да знае, че не е сама и всички са минали през същото, има поне една скрита зад ъгъла Отракана майка, която смачква с лопата всеки опит за емпатия.

Не е нужно дори да покажат най-лошите си оръжия, нужно е само тук-там да пуснат коментар от позицията си на многознайка с леко назидателен тон:

„Радвай се на всяка минута и не се оплаквай! Времето минава много бързо и преди да се усетиш, са пораснали!“

„Прекарвай повече време с детето, някой ден ще съжаляваш! Времето назад не се връща!“

„Ох, на тази възраст са най-сладки! Ти после да видиш какво става, като пораснат...“

„Ако продължаваш така да правиш, ще стане еди какво си!“

„По мое време не гледахме така децата и станаха хора!“

„Когато са малки бебета, всеки ден е Божия благословия!“

Разбирате ли какво имаме предвид?

Някой трябва да каже на ТЕЗИ майки, че може и да не са прави. Не за всяка жена всеки ден с бебето е „Божия благословия“, защото системното безсъние месеци наред, телесните несгоди, усещането, че се разкъсваш на 100, за да обърнеш внимание и на другото дете, и на мъжа си, и на бебето, и да сготвиш, и да не изоставаш от живота и новините или да се видиш с приятели (защото И ти си човек!), и да знаеш кога е подходящо да дадеш на бебето жълтък и кога – риба, невинаги е това, което жените си представят като „щастие и благодат“.

Повечето от нас просто активират допълнителни супер сили, за да издържат този период, и са като бойни машини, които работят на пълен капацитет няколко години, докато другите около тях се научат да са независими.

А иначе, прави сте – времето НАИСТИНА минава бързо и това го знае всеки, дори и без да има дете. Децата растат бързо, знаем го от опит – все пак, и ние някога сме били деца, не чак толкова отдавна. Не сме останали малки и не размазваме вече бананова каша по стените.

Никой родител не обожава детето си непрекъснато. Не е възможно да харесвате детето си в АБСОЛЮТНО всеки момент – със сигурност не ви е много симпатично, когато се тръшка в магазина, когато къса любимата ви рокля или бутне телевизора в хола.

Явно сте забравили тези моменти, защото ако помнехте, никога нямаше да отправяте съвети, че люлеенето по два часа вечер, болките в гърба и пренасянето на количка през подлез са едни вълшебни и щастливи моменти, на които трябва да се наслаждаваме. Това е просто невъзможно и ето затова на никого не му е нужно назидателното поучаване как и кога да обичаме децата си или коментари от род „ТОВА Е ЧАСТ ОТ МАЙЧИНСТВОТО!“

И още нещо - отглеждането на деца ДНЕС е различно от отглеждането на деца ЕДНО ВРЕМЕ, когато родителите ни са гледали нас. Не казваме, че е по-трудно, а че е различно. Да си родител е било трудно и тежко посвоему още от зората на човечеството, с трудностите и препятствията на своето време и всяко семейство.

Дали живее в къща в центъра на града, в бащината си къща от кирпич на село, или в панелна гарсониера – всяка майка има своите трудности. Върху всяка от нас има очаквания – от нас самите, от роднините ни, обществото, децата ни. Така че определено нямаме нужда от още един човек, който да ни дебне как ще се издъним и как не правим нещата по „правилния“ начин.

По-възрастните сега ще кажат, че сме неблагодарни, арогантни, че едно време те са били по-скромни и по-възпитани. Това не е трамвай, в който младото поколение трябва да отстъпи мястото си на по-възрастното поколение.

Има обаче една причина майките, които нападат други майки, да са такива. Причината е, че розовите очила, които са сложили върху високо вирнатия нос, им пречат да погледнат назад в собствените си спомени - за началото, за времето, когато и те са били Нова майка.

Някога и те са били недоспали, уморени и несигурни дали ползите от антибиотика са повече от вредите и дали да оставят бебето да плаче или да го гушнат.

И те някога са учили детето да ходи на гърне или са влизали в магазин с врещящо бебе.

И те някога са гледали едно и също детско толкова пъти, колкото го излъчат по телевизията (или на видео касета, зависи колко отдавна са спомените ви).

И те някога са разказвали „Червената шапчица“ поне няколко милиона пъти.

И те някога са поглеждали в часовника с надежда по-скоро да стане време за лягане.

Възможно е сега да виждат някои неща, които ние още не сме преживели, но, моля, не крадете тези моменти от нас, не ни казвайте как по-късно „ще съжаляваме“ - защото това е нашето време и нашият път.

Времето не е приятел на никого. Когато загубите близък човек, научавате колко важно е било да имате поне още една минута с този човек. Не е нужно да губим близък, за да знаем колко хубаво е да прекарваме времето си с децата. Няма нужда да бъдем майки в изпитателен срок, а просто нормални майки, които със сигурност ще имат своите съжаления и постижения.

Не ни поучавайте и назидавайте как да бъдем повече, да правим повече, да постигаме повече (КАТО ВАС), защото всъщност така сочите с пръст, че не правим достатъчно, не сме майки достатъчно и не постигаме достатъчно (СПОРЕД ВАС).

Никой няма нужда да го сочат с пръст и да го поучават.

Всички обаче имаме нужда някой да ни каже да не се притесняваме и да ни окуражи, че се справяме. Ако вие не можете да го кажете, поне замълчете.

*По публикация на Мередит Етингтън за войната между майките