fbpx

Години наред думи и изрази като “дете от дом”, “институционализирани деца”, “деца, лишени от родителска грижа”, “интеграция”, “деинституционализация” се премятаха в устите на разни хора. Тези хора ги даваха по телевизията и част от тях владееха предимно говорене по тези теми по телевизията. 

С времето толкова много дъвкахме всичко това, че сякаш изгубихме обществената си чувствителност по въпроса. За щастие хората, които са специализирани в действията на терен, които реално работят с такива деца и от години се борят за реформирането на социалната грижа, не претръпнаха и не се отказаха от битката. 

Благодарение на организации като "Агапедия България” много деца, лишени от родителски грижи или живеещи в проблемни семейства, успяват да получат социална, образователна, психологическа и емоционална подкрепа, за да продължат пътя си като осъзнати възрастни хора. 

Днес в Майко Мила представяме дейността на “Агапедия България”, защото след броени дни, на 29 ноември, започва тазгодишното издание на инициативата “Щедрият вторник”, в която всеки може да дари за организация и кауза, които приема като свои. 

“Щедрият вторник” е глобално движение, създадено, за да върне сърцата ни на мястото им, след като сме ги “похарчили” около Черния петък. Разказвали сме ви и преди за инициативата в интервюто ни с Елица Баракова - изпълнителен директор на фондация BCause, работеща за развитие на дарителството и социалните инвестиции и официален партньор за България на движението #GivingTuesday. 

Ще си позволим да я цитираме: "Всяко напомняне, че най-ценните неща не се купуват, е много важно, за да не загубим посоката. Това ще направим и на 29 ноември - ще си припомним кои са истински ценните неща за нас и призоваваме всички да дарят за кауза, която им е на сърце.” 

В сайта на инициативата можете да научите повече за нея, а на Платформата.бг и в сайта на Единен дарителски номер (DMS 17 777) е пълно с каузи, които можете да подкрепите. Една от тях е тази на фондация “П.У.Л.С.”, които оказват денонощна подкрепа на хора, пострадали от насилие.

"Ежегодно над 300 души, пострадали от насилие, получават безплатна помощ от фондация "П.У.Л.С.” под формата на психологически, юридически и социални консултации, настаняване в кризисен център или преходно жилище, творчески групи. За да може малки и големи да имат шанс за живот без насилие. Всичко това е възможно благодарение на подкрепата на дарители”, казва Юлия Андонова, директор "Развитие и комуникации" на фондацията. "П.У.Л.С.” са и една от организациите с активна кампания в Платформата.бг, която можете да подкрепите в рамките (и не само) на "Щедрият вторник”.

Друга такава организация е “Агапедия България”, за която днес говорим с Яна Кръстева. Яна, която е част от екипа и беше така добра да ни разкаже за работата на организацията.

Яна Кръстева

Какво е “Агапедия България”?

Нека го опиша така: семейство, сигурност, подкрепа, възпитание, дисциплина, умения, радост, уют, топлина, усмивки, сълзи, мечти, пътувания, приятелства. Това е организация, която работи от 2001 г. с деца и младежи на възраст от 7 до 20 години, лишени от родителска грижа и от проблемни семейства. В зависимост от индивидуалните интереси на децата, от техните таланти и след професионална оценка на потребностите им те се включват в различни програми за период от една до пет години, често и за по-дълго. 

От началото на дейността на фондацията в проектите на организацията са участвали над 250 деца и младежи в риск. Към настоящия момент близо 90% от тях водят самостоятелен, успешно интегриран живот, като упражняват различни професии според завършеното им средно или висше образование.

Мисията на фондация “Агапедия България” е да подобри качеството на живот на деца и младежи в неравностойно положение, което осъществяваме чрез предлаганите социални услуги “Резидентна грижа” и “Информиране и консултиране”. Да научим младите хора да ловят рибата, а не просто да ги нахраним за ден или период от време.

Какви са последствията за децата от институции?

Най-сериозното последствие за децата, които растат в институции, в крайно бедни или проблемни семейства, е, че около тях няма надежден възрастен, който да ги обгрижва търпеливо и последователно. Тези деца са лишени от възможността да изградят привилегирована емоционална връзка със значим и обичан човек. Тази връзка е необходима, за да усеща детето, че е обичано, прието, защитено, способно, важно и значимо за някого.

Ето защо грижата за децата не се осъществява единствено с професионалните задължения на ангажираните във възпитателния процес хора. В нейната основа стои човешката връзка между възрастен и дете, която неминуемо възниква в процеса на съжителство. Връзка, характеризираща се с лични емоционални инвестиции и със загриженост. 

Как изглеждаха нещата на терена на социалните услуги през 2001 г., когато започвахте?

По това време правехме първите крачки към осъществяване на реформи в социалната работа и развитието на нови и алтернативни услуги за деца и младежи от институции, деца и хора с увреждания, възрастни хора и други уязвими групи в обществото. Наш основен приоритет бе закриването на старите институции за деца и младежи, деинституционализацията, подкрепата на биологичните семейства на децата, развитието на приемната грижа и подкрепа на семействата, желаещи да осиновят деца. 

За нас е огромен успех, че повече от 15 години предлагаме алтернативна грижа за деца в неравностойно положение. Осигуряваме им уютна и сигурна среда за развитие на техния потенциал в почти семейна обстановка. Менторската ни програма също подпомага процеса на излекуване на скъсаните връзки дете-възрастен, като постоянно подкрепяме възстановяването отношенията със семействата им, където това е възможно.     

Какви са основните направления, в които работите, и кой е реалният ползвател на вашата услуга? 

Основно работим в две направления, но има много придружаващи дейности, които подпомагат осъществяване на целите ни. Социалната услуга “Резидентна грижа” представлява малка семейна къща в южен столичен квартал, в която се обгрижват и възпитават денонощно деца от 6 до 19-годишна възраст. В момента имаме два действащи центъра, в които са настанени общо 10 деца между 7 и 18 години.

За тях денонощно се грижи екип от обучени възпитатели, които осигуряват подкрепа на децата във всяко едно отношение. Заедно се грижат за чистотата, пазаруват и готвят, учат и пишат домашни, гледат телевизия, посещават театри и кина – както във всяко семейство. Децата се консултират от социален работник и психолог, които помагат за своевременното преодоляване на препятствията в личностното им израстване.

Всекидневието на децата се доближава до нормалната семейна среда. В почивните дни чистят, организират си екскурзии в планината, в парка или из града. Също така децата имат възможност да канят и посрещат приятели в дома си. По време на престоя им в къщата екипът постоянно търси най-добрите възможности за трайно настаняване в семейна среда – връщане на детето в биологичното семейство или приемно семейство. 

По-голямата част от децата остават до и малко след завършване на средното образование. Индивидуалната всекидневна работа с тях за радост дава добри плодове. Над 50% от израсналите в нашите центрове са мотивирани да продължат образованието си във висше учебно заведение. 

Какво става с децата след завършване на средно образование?

За да постигаме по-добри резултати, развихме още две програми с помощта на наши приятели и партньори. Едната е “Студенти”. Младежите, които завършат средното си образование в социалната ни услуга, са мотивирани да продължат образованието си. Ставайки студенти, те заживяват в студентско общежитие и се учат с наша подкрепа да преодоляват битови и социални препятствия. Всичко това ги изгражда в процеса на достигане на житейска зрялост. 

Докато са в програма „Студенти“, младежите са финансово подпомагани за основните нужди – наем на общежитие, студентска такса, карта за транспорт, учебници и учебни материали. Останалите си нужди покриват сами, като работят и се учат да разпределят финансите според приоритетите си. 

Другата програма е по линия на професионалното обучение. Младежите, завършили средно образование, които нямат желание на този етап да продължат в университет, са подкрепяни да реализират уменията си чрез посещение на професионални курсове. Така те усвояват професии като готвач, професионален шофьор, фризьор, масажист, спасител.

Какви съдби стоят зад тежки думи като “институционализация”, “превенция”, “реинтеграция”?

Трудно е да се опише в няколко изречения. Ще се опитам да го направя през очите на едно 7-годишно дете.

Бях на 7 години, когато майка ми реши да ме отведе в Дом за деца в село Слатино. Там беше една от многото ми сестри. Преди да ме премести, живеехме в селце и макар да нямаше условия за нормален живот, аз бях добре, бях щастлива. Майка ми пасеше крави, нищо особено, но ми харесваше да бъда с нея. Докато добитъкът пасеше, ние се излягахме под едно сенчесто дърво, а аз се сгушвах в ръцете ѝ. Майка ми често пееше народни песни, имаше много силен глас.

Един ден аз отидох при вуйна и вуйчо. Те ми казаха, че майка ми ще ме остави при сестра ми в дом. Аз естествено не им вярвах и не исках да повярвам. Минаха се няколко дни и тя ми каза, че отиваме да видя сестра ми. Само да я видя и се връщаме. Дори ме попита: „Искаш ли да останеш там, а, детето ми, а марципанчето ми?“ 

Аз ѝ отговорих, че не искам, но това нямаше значение. Нямаше, защото аз щях да остана там завинаги. Отидохме в дома, видях сестра ми. Докато тичахме из големия площад, дойде рейсът, който майка ми чакаше. Тя ми помаха с ръка и с насълзени очи се качи. Застана най-отзад, за да я виждам. Тогава си помислих, че за последен път я виждам. И така беше. Това беше последният път, в който я видях.

Никога няма да забравя този момент. Няма да забравя отдалечаващия се рейс, в който моята майка пътуваше далеч, далеч от мен. Минаха години, аз останах в дома. А така исках да живея в истинско семейство...

Съдбата на това дете, вече пораснала жена, е, че на 12 години, след закриване на дома, поради процеса на деинституционализация попада в нашата социална услуга. На16 години, след много работа и подкрепа на близките ѝ, тя бе реинтегрирана в семейството на леля си. Подкрепата ни продължи до навършване на пълнолетие, като след това продължи и докато завърши висшето си образование в НСА и полицейската академия.  

Благодарим ви за тази история и най-вече - за нейния финал, който можеше и да е по-различен, ако я нямаше вашата подкрепа. Кажете ни за финал защо инициативата “Щедрият вторник” е важна за вас и за организации като вашата?

Инициативата е важна за нашите организации и неправителствения сектор, защото така можем да разкажем повече за нашата работа, успехи, трудности и предизвикателства. Чрез представянето на конкретни съдби, казуси или нужди насочваме вниманието на обществеността не само към решаването на конкретни случай, но и към подкрепа в дискусиите на законодателни промени, подобряване на социалните услуги, подкрепа на семейството и др. Разбира се, привличането на финансов ресурс за подкрепа на дейността ни е важен аспект от инициативата.

С приключването на календарната година си правим и равносметка на постигнатото. С удовлетворение поглеждаме към успеха при връщането на едно 14-годишно момиче при баща му и баба му след дълги премеждия и усърдна работа по случая. Пожелаваме си през следващата година да успеем да помогнем на още от децата ни да сбъднат мечтата си за дом и семейство и да подобрим още качеството на предлаганата грижа. За нас няма по-добра цел от това да подкрепяме сбъдването на мечтата на всяко дете да има дом и семейство, уют и сигурност, приемане и любов, сълзи от радост и усмивки. 

На снимката горе: екип "Агапедия България"


Подкрепете "Агапедия България" в кампанията им в Платформата.бг.

Днес в Майко Мила идва Мартина Лозева-Цалова, за да заяви, че отказва да засрамва другите майки за начина, по който гледат децата си. И призовава всички останали да не го правят. Може би е време за истинската, нормална, човешка подкрепа една към друга – без осъждане и подигравки. В крайна сметка, ако не си помагаме една на друга, няма кой друг да го направи.


Която от вас не е съдила друга майка за нещо, което прави или НЕ прави, първа да напише коментар и да го хвърли във Фейсбук. Може и да не си признавате, но съм 100% сигурна, че няма такава. Даже 200%, както обичат да казват хората, които понятие си нямат какво точно е процент, но обичат да го използват, защото звучи категорично. 

Та, моите 200% отиват за това, че няма нито една от нас, майките мили, която да не е погледнала осъдително друга, да не е помислила, че еди коя си не прави както трябва или не дава всичко от себе си, вероятно защото не ѝ пука или е неинформирана, или даже не ѝ пука, за да е достатъчно информирана.

А после, след като си кажеш наум или ако си по-невъздържана – се изокаш в някоя майчинска група, че ГОСПОЖА, НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА, МОЛЯ ВИ СЕ, КАКВА МАЙКА СТЕ ВИЕ!?, става ли ти по-добре? 

Аз ще ви кажа от личен опит. СТАВА ТИ. 

За миг придобиваш имагинерно превъзходство над всички останали, които хранят децата си с адаптирано мляко, докато ти си изстрадала своето кърмене и знаеш много добре, че едва 5% от жените реално НЯМАТ мляко по физиологични причини за разлика от онези 95% по коментарите в социалните мрежи, които са сигурни, че ПРОСТО не са имали мляко и затова не кърмят. 

Или обратното: присмиваш се вътрешно и се галиш по душевния косъм, че достатъчно рано си осъзнала, че това с кърменето е отвратителна хамалогия, в която ти си винаги оплюта, потна, оповръщана, с бебе закачено безпощадно на цицата ти и много добре си направила, че си го прекратила. Освен това си спряла рано с нощното хранене, а на онези с прословутото кърмене на поискване бебетата им не могат да се наспят и те само им тикат цици за успокоение, като по този начин им разширяват стомахчетата с излишно хранене.

Или какъвто и да е друг мотив по ваш избор, според който сте се почувствали много по̀ в час от някоя себеподобна майка, и това ви е накарало да си кажете „Каква майка е тази?!“.

Всички сме светици, докато не ни блъсне челно влакът на нечий детски инат, болест или друго обстоятелство, и се окаже не само че не сме светици, ами и въобще не знаем кои сме, къде сме и кой господ ни наказа с две деца с малка разлика във възрастта, които се бият с диня. Например. Но за това по-късно.

Да се върнем на съденето, че е по-лесно.

Това с осъзнаването, че съдиш, без да имаш право, става по-трудно, отколкото самото съдене, просто защото първото идва някак естествено. Ето, да вземем за пример приказките за „Хензел и Гретел“ или „Малечко Палечко“. В тях отчаяни родители изоставят децата си в гората, защото нямат с какво да ги хранят и не успяват да се грижат за тях, затова единствената им надежда е, че някой добър човек ще ги открие и прибере. 

И докато ги четете тези приказки на децата, не ви ли изскача в ума „Е, к’ви родители са тия?!“, „Толкова ли не могат да ги изхранят тия деца!“, „Каква е тази майка, дето е готова да си заведе децата в гората и да ги остави там?!“.

Искате ли да ви кажа каква? ОТЧАЯНА.

Но моята интерпретация е, че просто ѝ е писнало от тези деца. Ей така. В единия случай има близнаци на малка възраст, които със сигурност ѝ късат нервите на ужас. В другия имаме Малечко Палечко плюс още шест момченца, т.е. общо седем деца – всичките момчета. 

Извинявайте, но аз тази майка я разбирам. Това с малките деца или децата с малка възрастова разлика, или многото деца – не си е работа. Честно. Човек си мисли, че с времето става по-добре, но то не става. Не искам да ви залъгвам. 

Тъкмо единият излезе от фазата на не-знам-си-какво, с която оправдаваме и обясняваме всичко, и другият влезе в същата фаза, което провокира първия отново да си спомни, че и той някога е бил в тази фаза и тя много му липсва, и може би не е лоша идея пак да започне да се тръшка за всичко и на всичко да вика НЯМА.

Или когато решат, че е добра идея да станат в 6:30 в неделя, след като единият е болен и е бухал като магаре цяла нощ, ти си станала в 3:20 да му правиш инхалация и да го приспиваш, и после тъкмо си успяла да заспиш в 6:00, и те вече са на крак.

И не просто са на крак: големият е взел чаша с вода, олял е леглото, книгите и брат си с нея (колко вода събира една чаша, Господи!), защото не иска да е жив на този свят, тъй като майка му и баща му не му дават сладолед за закуска (!!!). 

И в този момент поради липса на близка гора една майка хваща за панталоните и за тениската едно 5-годишно с размерите на малко тюленче вдига го от мъртва тяга и с изтласкване го премахва от местопрестъплението в съседна стая. (Оказва се, че имам заложби за тежкоатлет.) 

Междувременно малкият пищи, че не иска да го разделят от батко му – нищо че преди 15 секунди е ревал с тежки, едри сълзи, че е целият във вода заради брат си и не иска да има брат никога повече. 

Всички реват и никой не е доволен. Това ще го пише на семейния ни герб. Ако имахме герб. И семейство. Защото с тази динамика на отношенията някой няма да издържи и семейството ще приключи.

И доколкото се познавам, този някой ще съм аз.

А няма да издържа, защото не е нормално да издържаш на такова свръхчовешко психическо и физическо натоварване. Децата са тежка работа – буквално. Всеки божи ден. И затова разбирам родителите на Хензел и Гретел. Според мен изобщо не е вярно, че не е имало с какво да ги изхранват. Нали си представяте какво са причинявали на клетата си майка, щом успяха да подлудят дори вещицата и да я заключат в собствената ѝ фурна!

По тази причина отказвам да съдя другите майки. Никога не знам дали повишаването на тон на публично място, грубото задърпване пред някой щанд в магазина, забраната за сладолед, предизвикваща сълзи и истерии, или даването на телефона за игра и 15 минути тишина не са следствие на много други положени усилия, изтърпени изблици и толериране на какво ли не.

Отказвам да се чудя защо една майка кърми или не кърми; защо оставя децата си сами, за да отиде до магазина; защо избира да ги лъже, че има Дядо Коледа, или защо предпочита директно да им каже, че такова животно няма; защо ги оставя да плачат или напротив - защо винаги прави всичко, за да не пролеят и сълза; защо иска да прави тестове за марихуана на тийнейджъра си или би му предложила да пафкат заедно. 

Отказвам да задавам въпроса “Каква майка сте?!” – нито в главата си, нито под нечий пост. Отказвам се от ехидни подмятания и остроумни коментари, каквито мога да направя в изобилие. И когато се появят в главата ми, ще вземам пример от децата си и няма да ги слушам. Те никога нищо не чуват. Щом те могат, значи мога и аз.

Справяме се така, както можем. Възпитаваме и отглеждаме според възможностите си. Позволяваме и забраняваме каквото смятаме за правилно. И ако все пак имаме какво да кажем на някоя майка по някакъв въпрос, бихме могли да го направим наистина с подкрепа и загриженост, без да я засрамваме публично, каквато възможност удобно предлагат всички Фейсбук групи. Както може би знаете, вече освен body shaming – това да засрамиш някого заради тялото му, има и mom shaming – когато една майка засрамва/осмива друга майка заради начина, по който си гледа децата. 

Просто ми писна да се подиграваме един на друг и да се съдим за щяло и нещяло. И ако ме видите да го правя, моля ви, напишете ми не „каква майка си“, а „какъв човек си“. Ще съм ви благодарна.

Като родители знаем колко е важно вниманието към детето, и то онова внимание, което го превръща в личност. То включва грижа както за физическо развитие и добруване на детето, така и за интелектуалното му израстване и психическа устойчивост. 

Радостно е, че все по-често говорим за ранното детско развитие, което излиза извън рамките на познатите тревоги дали да го захраня с тиквичка, или с картоф, кога трябва да проходи и защо бебето се обръща първо наляво. Не че това не е важно - напротив. Просто всичко е част от комплексна грижа за детето в първите 1000 дни (а и след това!), които започват още от утробата.

Днес в Майко Мила говорим със социалния педагог и специлист по ранно детско развитие Майя Грозданова, което е част от инициативата “Да пораснем заедно”, застъпваща се в подкрепа на най-уязвимите семейства с деца до 3 години в България. 

Майя ни разказва за естеството на работата си, за срещите си с деца и родители и за важността на ученето от началото на живота. Не защото някога ще се явиш на изпит, а защото животът е изпит за всеки от нас всеки ден.


В какво се изразява вашата работа, свързана с децата?

Като специалист и експерт участвам в различни инициативи за подобряване на майчиното и детско здраве, за внедряването на практики и програми, свързани с ранното детско развитие. 

Основната ми професия е социален педагог. Имам квалификационен курс по ранно детско развитие и „хранене през първите 1000“ от Медицински Университет Варна. 

Монтесори педагог съм и в тази връзка имам индивидуална практика, в която се опитвам да бъда в подкрепа на децата и семействата, като съчетавам различните си професионални умения и квалификации.

Как избрахте професията си? 

В годините, когато избирах професията си, темата за закрилата на децата и за повишаване на тяхното благосъстояние, беше много актуална. Но най-голяма мотивация получих от реалния сблъсък с децата, настанени в онзи етап в Домовете за медико-социални грижи.

Надявам се да няма повече домове, в които малките деца да се отглеждат анонимно. Виждах бебета и малки деца, които стояха сами в креватчетата си. Изглеждаха толкова самотни – когато им се пиеше вода или бяха гладни, трябваше да изчакат часа за това. 

Нямаха значим възрастен, който да обгрижва само тях, да знае само техните нужди. Неслучайно, ако сте забелязали, децата в тези домове имат едно характерно поклащане – стереотипни движения. Работата с домовете започна през 2000 г., когато те бяха единствената алтернатива за настаняване на деца в риск или такива, които се разделяха с родното семейство по различни причини – най-честата: невъзможност на майката да гледа детето си.  

В момента децата в риск се настаняват в приемни семейства. Имам привилегията да подкрепям 37 приемни семейства в област Хасково. Виждам разликата в грижата и любовта на приемния родител. Това ме радва. 

Винаги след супервизия на приемно семейство се чувствам мотивирана за работа и разбирам, че реформата, в която съм участвала за закриването на домовете за медико-социални грижи и за заместването им с мрежа от социални услуги, е била най-правилната. 

Като експерт сте част от инициативата “Да пораснем заедно”, чийто фокус е подкрепата за уязвими семейства с малки деца и образоването им в посока на това колко е важно ранното детско развитие. Докъде се простират знанията ни като общество за “ранното детско развитие”? 

В България ранното детство, така както се дефинира от Комитета за правата на детето, традиционно се разделя на два големи подпериода – същинско ранно детство, което включва възрастта от раждането до третата година, и предучилищна възраст – от 3 години до постъпването в училище.

Ранното детство е период на изключителни промени. Безпомощно и напълно зависимо от възрастните, новороденото бебе постепенно се превръща в малко дете, което активно изследва света, изпитва дълбоки чувства, преодолява предизвикателства и умело си с служи с речта, за да общува с други човешки същества. 

През тези години се изграждат основополагащите структури и процеси на почти всяка система в човешкия организъм и се овладяват базисни способности, които са основа за по-нататъшно развитие. 

В последното десетилетие в България се заговори за значението на ранното детско развитие, но все още няма единна и целенасочена политика. Създадени са стандарти за ранно детско развитие, но, за съжаление, те са разпознати в една много малка част от специалистите.

А какво практически означава “учене от началото на живота”?

Активното общуване с бебето започва от бременността. Още в утробата бебето чува и възприема звуците от заобикалящия свят. След раждането разпознава гласовете на тези, които се грижат за него, звуци и мелодии, които е чувало в утробата. У плода се наблюдават всички емоции, способността да се учи, както и много различни форми на поведение.

Една поговорка напомня на бащата, че “ако той не може да износи детето в тялото си, то той може да го носи в сърцето и в мислите си“. Всяка бъдеща майка притежава “щит” за своето дете – това е нейната любов.

Преди малките деца да се научат да говорят, връзката между тях и полагащите грижи за тях се изразява чрез прегръдка, контакт с очите, усмивка, вокализация и жестове. Тези взаимно приятни взаимодействия създават емоционална връзка, която помага на малките деца да разберат света около тях и да научат за хората, взаимоотношенията и езика. 

Децата не започват да учат при посещение на детска градина. Този механизъм се активира при зачеването. Децата се нуждаят от любящи и сигурни грижи от страна на възрастните в семейна среда, като за някои от ежедневните дейности имат нужда от насоки, а за други от взаимоотношения. 

Така се започва ранното учене – още в корема на мама и след това чрез съвместните игри, разговори и, разбира се, прегръдки.

Кои са най-честите въпроси, които вълнуват родителите?

Когато майката носи детето в утробата си тя има визия за него – какво ще бъде, как ще изглежда, на кого ще прилича, какво ще се случи, когато роди - как ще бъде прието от разширеното семейство. 

Когато се роди детето и има разлика между желаното и реалното дете, майките започват да си задават много въпроси, свързани с приемането на детето. Родителите най-често се вълнуват дали детето се развива в норма, естествено ли е конкретно поведение. Много от въпросите са свързани с храненето и кърменето.

Какви проблеми срещате в работата си?

Проблеми нямам. Понякога неразбирането на родителите и неприемането на даден проблем, може да се окаже пречка при работата с децата.

Ако можехте да промените едно нещо в системата, кое би било? 

Създаване на единна законодателна рамка за ранно детско развитие.

Какво означава за вас „Малките ни учат как да сме големи“?

Всички сме били деца, но пораствайки много наши черти са се видоизменили. Колкото повече порастваме, толкова повече се отдалечаваме от нашето вътрешно дете. 

Децата ни учат да сме отново деца - да се радваме на малките неща, да не се страхуваме да експериментираме, да мечтаем, да бъдем естествени, да показваме емоции и да се учим от тях на нови неща.

Днес искаме да поговорим за гнева, който изпитваме като майки. Ядосваме се ужасно и понякога не можем да спрем избухванията си. Но често не смеем да го споделим с никого, защото ни е срам, че сме лоши майки и се държим ужасно с децата си.

Ако някога сте се чувствали така, трябва да знаете, че не сте сами и за всичко това си има причини. Предлагаме ви текста на Петал Модест за Parents, който много подробно разглежда целия проблем.

А ако някога имате нужда от подкрепа или просто искате да споделите нещо, пишете ни на maikomilabg@gmail.com.


Имам тийнейджър и малко дете и двамата са целият ми свят. Имам добра кариера и хубав живот, страхотно семейство и великолепни приятели.

И въпреки всичко, когато децата ми не слушат; когато са в потенциална опасност и отказват да обърнат внимание на предупрежденията ми; когато съм чистила часове след тях и пет минути по-късно къщата отново е същият ад; когато за стотен път ги моля да спрат да се джафкат… ето тогава чувствам истинска ярост.

Невинаги я проявявам. Опитвам се да поема въздух. Да броя до 10. Понякога и до 50. Отивам в другата стая. Стискам юмруци и крещя безгласно. Крия се в банята, докато пулсът ми се успокои.

Но понякога избухвам. Моите експлозии са вербални, но при някои майки са физически. Тези избухвания нараняват и децата ни, и нас самите.

Новата психологическа драма на Netflix - The Lost Daughter (Изгубената дъщеря), насочва вниманието точно към този майчински гняв, показвайки майка, на която ѝ е толкова трудно да се справя като родител, докато търси и вътрешната си удовлетвореност, че накрая ѝ се налага да изостави малките си деца за известно време, само и само да предпази тях и себе си от гневните изблици, подхранвани от този постоянен конфликт на жената като майка и като индивидуалност.

Както отбелязва Шийла О’Майли в ревюто за филма: “Тя иска да бъде свободна, писнало ѝ е от отговорности, писнало ѝ е от всичко”. И добавя: “Филмът приема грозотата, като ѝ дава място да се изрази, позволявайки ѝ да съществува, без да се налага да я прибира бързо на сигурно място”.

И въпреки всичко е сигурно, че героинята страшно обича дъщерите си. И макар че някои хора биха осъдили действията ѝ, очаквайки да страда дълго и завинаги, без да си позволява да изпитва ярост, истината е, че можем да обичаме децата си и в същото време да се гневим колко тежко може да бъде майчинството понякога.

Казано просто, майчинският гняв е нещо съвсем истинско. И освен това е често срещано, затова е много важно да го нормализираме.

Какво е майчински гняв?

Няма клинично определение за този вид ярост, но експертите казват, че това е неконтролируемият гняв, който изпитват майките и който води до вербални и/или физически изблици.

Около 21% от жените изпитват пренатални промени в настроението и тревожност, като един от симптомите на това състояние е именно следродилната ярост.
С порастването на децата този гняв може да е начин, по който майките изразяват стрес, на който не е обърнато внимание навреме, тревога, изолация, тъга или страх.

Какво го предизвиква?

Идва отникъде и една от основните причини е бърнаутът - прегарянето. Бърнаутът в тази ситуация се дефинира като физическо и психическо изтощение вследствие на родителските задължения.

А защо толкова майки са в подобно положение? Експертите посочват няколко основни причини:

Липса на грижа за себе си

В едно проучване 78% от жените казват, че поставят здравето на семейството си пред своето собствено. Много майки не се наспиват, не се хранят добре, не спортуват, не си почиват или не се забавляват.

Всичко това е в основата на здравословния, балансиран живот - живот, който би им позволил да управляват по-добре стреса и яда, преди да се превърне в ярост.

Липса на подкрепа и нереалистични очаквания

Гневът, изпитван от майката, може да е в отговор на недостатъчната подкрепа от семейството и обществото, както и на нереалистичните очаквания, които горепосочените, имат към майките.

Статистиката показва, че обикновено майките поемат повече от родителските задължения в сравнение с бащите.

В статията си за New York Times от 2020 г., озаглавена “Гневът, за който майките не говорят”, Мина Дъбин го описва най-добре: “Предполага се, че майките трябва да са някакви търпеливи светици. Не би следвало да искаме да ударяме децата си или да си късаме косите.
Крием тези пориви, защото ни е страх, че ще ни лепнат етикет “лоша майка”.

Мислим си, че трябва да замаскираме това усещане с “Обичам детето си повече от всичко, но…”. Все едно ако майката се ядосва, това значи, че не изпитва любов. Все едно гневът не споделя обща граница с любовта.

И понеже се страхуваме да не бъдем съдени, не казваме нищо. А гневът продължава да избива, докато ние оставаме заринати в самота и изтощителен срам.”

Пандемията

Тази безмислостна, непредсказуема пандемия продължава да поставя все повече и повече изпитания пред майките. Стрес и страх, липса на подкрепа, загуба на работа, социална изолация. Всички те засилват несигурността и изтощението.

Защо трябва да говорим за това

Ако не говорим за гнева, който изпитваме, ако не го нормализираме и не признаем абсолютната му универсалност, ще блокираме в собствените си усилия да се справим с него и ще продължим да носим вината и срама.

Нещо по-лошо - ще продължим да рискуваме благоденствието на децата си, които е възможно да понесат сериозна и дълготрайна вреда като адресати на този гняв.
Той може да доведе до вербални изблици или, както го наричат учените, родителска вербална агресия. Проучванията показват, че тази агресия може да измени структурата на мозъка на детето и да създаде риск от разстройства с промяна на настроението и тревожност.

Тази родителска вербална агресия сама по себе си, без физическо наказание, допринася за по-ниско самочувствие в децата и за по-слаби резултати в училище. А тийнейджърите, към които е насочена такава агресия, по-често страдат от депресия или имат поведенчески проблеми.

Майчинският гняв може да доведе и до физическо насилие, като например шамари. А изследванията показват, че това може да има дълготрайни негативни ефекти върху детето, простиращи се във всеки аспект на живота му като възрастен - по-ниско IQ, по-трудни връзки и по-голяма вероятност за злоупотреба с различни вещества.

“Честният разговор колко гневни са понякога майките намалява срама, който често придружава изпитването на негативни емоции. И когато махнем срама, се отваря възможност да помислим как по-добре да подкрепим майките, така че да не изразяват гнева си по начин, който ще накара тях и децата им да се чувстват ужасно”, казва клиничният психолог д-р Лиса Дамур.

Изводът

Ако искаме децата ни да открият уникалната си същност и да се развиват добре в света, който ще наследят, сме длъжни - заради тях - да говорим нормално за гнева, който изпитват майките.
Да го направим видим и да установим практики - и индивидуални, но и обществени - които ще ни помагат да насочваме този гняв в по-здравословна за нас и нашите деца посока.

Последната година-година и половина е трудна за всички. Сблъскахме се с много нови предизвикателства, свикнахме на различен начин на живот, който започнахме да наричаме “новото нормално”, наложихме си друг ритъм и сякаш малко по-различни приоритети. 

В този ред на мисли дейността на фондация “Майко Мила”, обвързана основно с подпомагането на майки на деца с увреждания, като организира възможности да работят и да получават средства за труда си, изглеждаше, че ще бъде затруднена. Знаете - социална изолация, ограничения, липса на яснота какво точно ще се случва… Но когато теглихме чертата, се оказа, че всъщност отбелязваме една изключително успешна година.

Какво ново?

Първо, успяхме бързо да се адаптираме към ситуацията и майките, с които фондацията работи, започнаха да шият предпазни маски, разпространявани в търговската мрежа и на базарите, на които каузата ни “Оле Мале” участва.

Освен това, благодарение на подкрепата на Сердика Център, успяхме да отворим първия социален магазин в търговски център у нас. Изключително благодарни сме както на Сердика Център, така и на всички български марки, които се включиха със свои продукти в магазина, предоставяйки безвъзмездно средствата от продажбите им за “Оле Мале”. Това е първото подобно коопериране на социална марка, каквато е “Оле Мале”, с български брандове в името на обща кауза и сме сигурни, че няма да е последното, защото вратата вече е отворена.

За да сме гъвкави, бързи и да можем да разпространяваме продуктите, изработени от майките от “Оле Мале” по най-адекватния начин, създадохме сайт и онлайн магазин. Те нямаше да бъдат възможни без безценната подкрепа на Mastercard, които са винаги насреща, за да ни помагат в най-различни начинания.

Къщата на "Оле Мале"

През изминалите месеци усилено работим и по къщата на “Оле Мале”. За дейността на фондацията и каузата ѝ ни беше предоставен порутен общински имот в кв. Лозенец в София, нуждаещ се от пълен ремонт, който ние реновираме изцяло с дарения.

Ето така изглеждаше тя, когато я видяхме за първи път.


Отскоро къщата е завършена и за това огромна заслуга имат “Фантастико”, “Ротари”, “Инграм” и нашите приятели от дарителската платформа “1% промяна”. 

Бихме се радвали, когато това е възможно да ви поканим в нея, за да видите как тече дейността ни, а и за да дадем възможност и на други организации и каузи да работят в нея, ако имат желание. Надяваме се тя да се превърне в общо място за съмишленици и работливи хора на страната на доброто, които повече действат, отколкото всичко останало.

Кампании

Много успешна беше и тазгодишната ни коледна кампания с нашия страхотен партньор “Фантастико”. Тя успя да набере почти 150 000 лв. с дарения от 1 лев от клиентите на веригата. 

Всъщност цялата коледна кампания на “Оле Мале” беше страхотна, защото имахме десетки корпоративни и безброй единични клиенти, които избраха да си купят изделия, изработени от майките на деца с увреждания. А по този начин да направят подарят нещо с кауза.

За 8 месеца към майките, с които работим, са отчислени суми от над 150 000 лв. Междувременно успяхме да съберем средства и за Социалната чайна във Варна, за да могат да се закрепят и да продължат дейността си в трудните месеци на изолация. 

Успяхме – благодарение на всички читатели на “Майко Мила" и приятели на “Оле Мале” – да съберем средствата и за операцията на бебе Боян в Турция, който днес е добре и си е вкъщи във Велико Търново. Помогнахме благодарение на вашата щедрост и за престоя и режийните разходи на семейството на малкия Ясен, който в момента е във Франция и се бори с тумор на окото. 

Опитваме се да облекчим живота и на Катюша и дъщеря ѝ Вили, които бяха останали на улицата. Днес те вече са в общинско жилище, което се ремонтира с даренията, събрани в кампанията, организирана от фондацията. Благодарение на паричните средства, които бяха дарени, двете ще имат възможност да живеят спокойно и да преминат всякакви прегледи, както и да се осигури рехабилитация за Вили, която е почти на 34 години, страда от ДЦП и никога не е била рехабилитирана.

Съвсем скоро ще ви запознаем и с новата ни кампания, която ще бъде в помощ на “Розовата къща” и на организацията, стояща зад нея, успяваща да помогне на десетки хора със зависимости.

Защо го правим?

Междувременно се видяхме вас, страхотни хора, по всякакви базари и изложения. Закичихме ви с мартеници, тръгнахте си с коледни еленчета, купихте си нови маски, разменихме си стотици добри думи и пожелания. Заради тези срещи, заради вашата подкрепа и заради резултатите, които успяваме да отбележим благодарение на всички добри хора, стоящи зад гърба ни, има смисъл да продължаваме да работим.

Благодарим ви от сърце за доверието и подкрепата.

Много по-лесно ще ни е да не ви пишем този текст. Защото той няма да е ведър, смешен и “в нашия стил”, както обичат да казват някои наши читатели. Да, обаче животът пращи от неща, които не са лесни, от избори, пред които никога не сме си и представяли, че ще се изправим, и от решения, които толкова не искаме да вземаме, че е къде-къде по-добре да се завием през глава и да забравим за големия, лош свят навън.

Е, да, ама ставаме, бутаме, действаме, защото в противен случай сме едни мушката или в най-добрия случай щраусоподобни хора, които само се чудят къде да си заврат главите. В случая с “Розовата къща”, вярвайте, много хора търсят къде да си заврат главите само и само да не гледат в тази посока.

Какво е “Розовата къща”?

По дефиниция “Розовата къща” е нископрагов център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол, които не са взели решение за лечение. На практика “Розовата къща” е място, в което хората, обитаващи маргиналните полета на този иначе много важен и ценен живот, намират подкрепа, топла храна два пъти на ден, баня, за да се освежат, и възможност да се прeоблекат с чисти дрехи, за да се опитат да си хванат пътя обратно към центъра на този същия живот. 

Вече може би разбирате защо на никого не му се гледа в тази посока. Това са хора, влезли в спирала, от която излизането е трудно. По-голямата част от тях нямат лични документи - дали защото са изгубени и не могат да си платят глобата в районното, или са изтекли и нямат пари да си ги подновят, или просто нямат адрес и реален покрив над главата, на който да се регистрират.

Това са хора, които не фигурират по никакъв начин в социалната и здравната система. Тези хора трудно започват работа – освен някъде на черно. За тях държавата не полага грижи, не ги търси (освен ако не са направили някоя беля), не им иска нищо – защото без лична карта не можеш да отидеш никъде. Всъщност не, грешка, има къде да отидеш – в затвора, там вземат и без лични документи.

Как да помогнем?

“Розовата къща” има нужда от перманентна подкрепа за покриване на всякакви нужди - от наем през заплати на хората, работещи там, до осигуряване на различни медицински, битови материали и храна. Както може би ще се досетите, няма голяма компания, която щедро да застане зад каузата на “Розовата къща” и смело да подкрепи едни наркозависими хора, повечето от които и ХИВ-позитивни. 

Това все пак не са розовобузи бебета, които ако не друго, поне са сладки. Това са хора, които постоянно се опитват да влязат в релси, въртят се в кръг, почват отначало, стигат пак до изходна позиция и така, докато не открият верния път. И когато това се случи, то е благодарение на центрове като “Розовата къща” и хората, работещи там, които не са погледнали в другата посока.

Фондация “Майко Мила” застава зад каузата на “Розовата къща” и открива специална набирателна сметка за дарения само и единствено в полза на дейността на центъра, от която няма да бъдат удържани никакви проценти. 

Ето я и нея:

IBAN: BG54FINV91501217550235

Титуляр: фондация “Майко Мила”

Какво прави днес “Розовата къща”?

Прави чудеса от храброст е краткият отговор. По-дългият се съдържа в бързия им месечен отчет за септември:

  • 696 посещения, което са 1342 хранения (закуски и обеди)
  • 51 човека са получили дрехи
  • 35 са ползвали пералнята
  • 65 са си поискали хигиенни материали (сапун, шампоан, четки за зъби, самобръсначки и т.н.)
  • 14 са си взели медицински материали
  • проведени са 27 консултации за социални и психични проблеми
  • на 9 души са оказали съдействие за изваждане на лични карти, медицински документи, терапия за Хепатит С и ХИВ.

В допълнение към това трябва да се каже, че считано от 1 юли 2020 г. “Розовата къща” остана единственото безплатно място в България, помагащо на хора със зависимости да оцелеят. От лятото на 2020 г. Министерство на здравеопазването вече не осигурява средства за продължаване на програмите на останалите центрове в страната, затова е още по-важно да запазим “Розовата къща”.

И ако това не ви засяга – чудесно. Но ако все пак искаме да живеем в общност, в която някой мисли за нас, май е добре и ние да мислим за другия. Никога не се знае кой къде ще се озове.


На снимката най-горе: екип "Розовата къща"

В "Да оцелееш като родител" говорим с психолога Елена Кръстева за ролята на бащата по време на раждането и непосредствено след това. Как може жената да се чувства подкрепена? Какво ще се случи на мъжа, ако реши, че има желание да присъства на самото раждане? Ще се промени ли нещо в отношенията помежду им?

Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.

Гледаш отвън – заведение като заведение. Влизаш вътре и лека-полека ти става ясно, че това не е просто място, на което се сервират някакви неща и се правят някакви събития. Всъщност Социалната чайна функционира като ресторант, културен център, място за събития и защитено пространство, което дава възможност за работа и развитие на много млади хора. 

Това са младежи, навършили 18 години, които нямат родители или идват от предизвикателна семейна среда. За тях от голямо значение е възможността да започнат първа работа, да се издържат сами, след като са излезли от дома, в който са били настанени, и да получат менторска подкрепа, за да могат да развият потенциала си. 

Освен като място за по-големите, Чайната е и възможност за по-малките да получат помощ от доброволци с домашните си, да намерят средства за уроци по български и математика, да получат подкрепа за шофьорски курс или професионално образование

Сами разбирате, че Чайната е много повече от ресторант. От откриването си през 2014 г. до момента мястото е помогнало на над 70 младежи да започнат работа и на стотици деца в риск да получат навременна подкрепа. Преди почти 3 години съоснователят на Социалната чайна – Мая Донева, ни разказа как по време на доброволческата си работа е станала пряк свидетел на абсолютната безпътица, в която изпадат децата от домовете. “Много е трудно, когато няма кой да ти обясни елементарни неща – често момичетата стават жертва на трафик на хора и се забъркват с "едни много чаровни мъже", които се оказват сводници, а момчетата попадат в ареста за дребни кражби. Наблюдавайки тези случки, ставайки свидетел на тези житейски повторения, решихме, че трябва да направим нещо”, спомня си Мая в интервюто си за Майко Мила.

Днес вече няма абсолютно никакъв смисъл да си обясняваме и оправдаваме съществуването на такова място като Социалната чайна, защото то доказано работи. Проблемът е, че не се знае докога. Заради пандемията, изолацията и изострянето на икономическата криза Чайната е в изключително тежко финансово състояние вече повече от година. В същото време същите тези фактори играят основна роля и при все по-голямата необходимост от подкрепа за търсещи работа младежи.

В момента в Чайната работят над 20 души, като 13 от тях са от центрове за настаняване от семеен тип или идват от предизвикателна семейна среда. “Никога не сме имали толкова голям екип и толкова огромни финансови затруднения”, казват от Социалната чайна. “Вече 12 месеца денонощно пишем проекти, опитваме да се адаптираме към всепроменящите се мерки, да управляваме кухнята, така че да няма хвърлена храна заради неочаквано затваряне, да няма освободени хора, които току-що сме обучили, и искаме да задържим всички, но става все по-трудно.

Ако искате да подкрепите Чайната, може да го направите на специалната страница в olemale.bg - тук.

Благодарим от името на Социалната чайна на всички вас, които ще изберете своя начин да им помогнете. 

Почти една трета от децата в Германия страдат от психични проблеми, преди да е изтекла година от началото на пандемията от Covid-19, съобщи ДПА, цитирани от dariknews.bg.

Втората оценка в рамките на изследването COPSY на университетския медицински център Хамбург-Епендорф показва, че страхът и тревожността се увеличават и все по-често се наблюдават симптоми на депресия и психосоматични оплаквания.

Качеството на живота на децата в Германия, която остава вече месеци под карантина със затворени училища, се влоши много, заяви ръководителят на изследването Улрике Равенс Зиберер.

За проучването от средата на декември до средата на януари над 1000 деца и тийнейджъри са попълнили въпросници в интернет. Обхванати са деца на възраст от 7 до 17 години.

Децата от семейства в неравностойно положение или на мигранти са под особено силно психическо напрежение.

"Резултатите ни още веднъж потвърждават, че който е бил в добра форма преди пандемията и е чувствал безопасност и подкрепа в семейството, ще премине добре през нея", казва Равенс-Зибергер.

Тя призова за по-надеждни концепции за подкрепа на децата от рискови семейства, както и училищата да останат в пряк контакт с учениците, докато обучението е дистанционно.

Любимият въпрос на всяка майка със сигурност е “Какво правиш по цял ден?” с лек укор и хапливо допълнение “Няма от какво толкова да си изморена, нали си си вкъщи”… 

Всеки родител, посветен на отглеждането на децата, особено докато са съвсем мънички, ще ви каже, че това е адски несправедлив и гаден въпрос, който освен да засрами, смути и агресира една майка, няма какво друго да направи.

Затова не е хубаво да го задаваме. Джон Шнек обяснява по-подробно защо, а ние няма как да сме по-съгласни.


“И… какво толкова прави цял ден?”

Вдигнете ръка, ако са ви задавали този въпрос в качеството ви на майка, гледаща децата си вкъщи.

А сега използвайте тази ръка, за да зашлевите питащия.

Аз самият като баща, който не си стои вкъщи, съм задавал такъв въпрос.

Виновен съм.

Виновен съм, че смятах бъркотията за бездействие.
Разхвърляните играчки са признак, че детето си е играло. 

Виновен съм, че смятах мръсните чинии за бездействие.
Мръсните чинии в мивката ознават добре нахранени деца. 

Виновен съм, че смятах разхвърляното антре, пълно с учебници и якета, за бездействие.
Разхвърляното ни антре ни показва, че си имаме място, което можем да наречем “свое” – дом, който ни посреща ден след ден.

Едва два часа от началото на съботната ми сутрин и двегодишното вече се е изакало под масата, а синът ми плаче, защото го помолих да си оправи леглото. Домът ни е взривоопасна арена на писъци и ревове. 

Дадох си сметка, че това се случва на съпругата ми всеки ден. 

Човешкото общуване, пред което съм изправен, е трудно и изключително физически изтощаващо. В мига щом подредиш нещо, и трите ни деца вече са разхвърляли друго. Родителят е слугата, детето е свиреп, омазан в кисело мляко, господар.

Проблемът с майките, които гледат децата си вкъщи, е, че обикновено са оценявани по същата скала, по която и другите, които работят извън дома си.

От работата, която върша, има реални, материални резултати. Мога да покажа таблица, фиш за заплата, доклад, да преброя срещите си и да направя всичко това с гордост. Мога да кажа “Това правих днес”. Майките, оставащи вкъщи с децата, обикновено са оценявани по същата скала, макар че резултатът от тяхната работа невинаги е осезаем. Няма таблици, няма доклади и често резултатите са контраинтуитувни на схващането как изглежда един успешен ден.

Трябва да си напомням, че изграждането на характер обикновено не се вижда. Думите от прочетената приказка не се виждат. Състраданието, прегръдките, успокоението, топлината и пълните коремчета са скрити под покривало от несгънати, но все пак чисти, дрехи.

Проблемът при жените по майчинство вкъщи е, че ги оценяваме по повърхностни стандарти.

Много често бъркаме парите, предприемачеството и социалния статус за базова линия на продуктивността. Крайно време е да спрем да оценяваме майките спрямо това колко е чист домът им и да започнем да ги ценим заради себеотрицателното им посвещаване на другите.

Минимализмът ми напомня, че най-важните неща, които правим, обикновено са невидими. Най-важните неща не са “неща”. Създаването на свестни хора е най-важният завет, който можем да оставим. Иска ми се да приветствам с усмивка разхвърляните резултати от един добре прекаран ден. 

Вече няма да питам “Какво прави цял ден?” с укор, а с желание да науча наистина какъв е бил денят ѝ.

И вече наистина трябва да отида да избърша под масата.


cross