Моментите, в които чувстваме по някакъв начин осъдителни погледи заради начина, по който се държат децата ни на публично място, сигурно не са рядкост. Моментите, когато не чувстваме нищо, но пък получаваме идеи и предложения как по-добре да си гледаме децата – също. 

Сложи му шапка! Завий го! Облечи го! Съблечи го! Топло му е! Студено му е! Не го кърми! Кърми го! Не го носи! Няма ли да го поносиш!?

И всичко това гарнирано с неизменното “може би”. 

“Може би е добре да му сложиш чорапки.”
“Може би иска да му смениш памперса.”
“Може би е гладно.” 

А може би пък да не се чудите какво му е на детето, освен ако нямате истинско желание да помогнете?!

Родителите нямат нужда от “може би”, а просто от едно “Супер сте, ще се справите”, смята Лондън Клайн и може би сме склонни да ѝ вярваме.

Представях си, че пазар по аутлетите в четвъртък сутрин може би няма да е лошо бягство от монотонния ми живот на жена по майчинство вкъщи. Мислех си, че поне за известно време на 8-месечното ми бебе ще му е интересно да зяпа флуоресцентните светлини и дрехите (второто по-скоро на мен ми е интересно), за да може да имам поне едни 20 минути, преди да почне да мрънка.

Доста бях надценила търпението му. Нямаше и две минути от влизането ни в магазина, и той вече надаваше вой от количката, който отекваше в целия аутлет.

СКУКА!

Схванах съобщението ясно и точно.

Шопинг екскурзията вече беше минала в друг режим, докато бродех някак между щендерите с къси панталони и потници и грабех каквито размери ми се изпречеха пред очите. 

Стоварих ги на касата и една по-възрастна жена започна да маркира покупките ми. Докато ги местеше през сензорите, реших, че е удобно време да мушна една бутилка мляко в устата на сина ми. 

Когато вече трябваше да плащам, оставих бутилката настрани и плачът му отново отекна из целия магазин.

“Ооо, може би е уморен”, каза жената, гледайки към количката.

Отворих си устата, за да обясня, че надали е уморен, тъй като току-що се е събудил от 30-минутна дрямка в колата, точно преди да влезем в магазина, но се спрях и просто промърморих “Мда” под маската.

Тази жена няма абсолютна никаква представа за режима на сина ми. Тогава защо се чувства длъжна да ми предложи мнението си?

Вече на излизане изведнъж си спомних… И аз казвах същите неща навремето.

Преди раждането на детето ми по-опитните майки ми разказваха за хората, които дават родителски “предложения” или “съвети” – кодово име за “Ти си с детето по цял ден, но аз много добре знам какво иска то”.

Този разговор изглежда горе-долу така:

Може би е гладно.

“Сука като за последно през последния един час."

Може би си иска играчката.

“Добре, но ще ти я хвърли в лицето.”

Може би иска да го разходиш с колата.

“Ще пищи през цялото време.”

Може би иска плато подбрани колбаси, докато звучи лек, приспивен Моцарт.

“…”

Казваха ми, че ще разбера за какво ми говорят, щом стана родител. Не само че вече съм в клуба, но и осъзнах колко тъпо и вероятно обидно съм звучала, преди да имам деца.

В повечето случаи хората нямат предвид да навредят с коментарите си – аз самата също, когато съм правила подобни. Но дори и най-безобидните имат потенциала да те накарат да се чувстваш все едно не си ти човекът, който се грижи за детето от първия му ден. 

При всички положения има много неща, които не знам за родителството, но спането и бебетата беше едно от първите, които овладях сравнително бързо. Знам, че синът ми има нужда от спане, дори се опитвам да му осигурявам по-дълга дрямка, когато това е възможно, тъй като е “високооктанов”, когато е буден.

Когато детето е изпаднало в истерия на публично място, не ти трябва помощ под формата на съвети или предложения. На човек просто му се иска околните да оценят колко трудно е всичко (освен ако, разбира се, предложението не е двуседмична ваканция в Барбадос, докато ви гледат детето – такова предложение ще бъде много добре прието).

Много пъти, откакто съм родител, съм търсила да открия някаква солидарност в непознатите, когато синът ми се е тръшкал на публично място или се е опитвал да се преметне през рамото ми като скачач на овчарски скок. Имам помощта на роднини и близки, но понякога, когато съм навън, някак ми се иска случаен човек на улицата да ми каже: “Съжалявам, не става много по-лесно, но ето ти малко сладолед”. 

Сега майките имат нужда от обществена валидация за усилията им повече отвсякога, защото – освен ако не каже нещо –, човекът зад маската е само един осъдителен поглед. 

Ще ми се вместо всяко едно “може би”, което съм казвала на някоя случайна майка, преди аз самата да имам деца, да съм ѝ дала каса вино или поне да съм ѝ казала “Дай пет!”.

Сега съм наясно, че майките знаят какво правят, дори когато идея си нямат какво правят. В един момент кофеинът удря здраво и излизаме от онова полусънно състояние, в което сме, понеже обикновено не се спи достатъчно, и сме абсолютно способни да осигурим най-доброто за децата си.

Всъщност, трябваше да имам смелостта да кажа на онази жена в магазина, че синът ми допреди малко е спал. Трябваше да защитя себе си и всички останали майки, които може и да се разхождат до обед по пижама, но децата им са нахранени, облечени и наспани.

Да.

Аз съм майката на това дете и много добре знам какви са нуждите му. 

И тя щеше да ме погледне и да отговори: “Може би не е спал достатъчно дълго.”

Ясно е, че майките ни мислят най-доброто, но понякога това, което казват, няма много смисъл или пък е ужасно дразнещо. Въпреки това сме чували следващите изрази и думи стотици пъти, а вероятно част от тях сме казвали и ние.

„Може да излизаш на срещи, но не може да имаш гадже.“ Технически, ако излизате на редовни срещи с човека, който харесвате, това няма да се брои за “имане на гадже“, нали?

„И аз съм била тийнейджър.“ Сигурно, но преди около сто години и времената са били различни тогава. Тогава не е имало технологии, и смс, и социални медии...

„Защото аз така казвам.“ Любима реплика, слага край на всеки разговор, въпрос, караница.

„Не ми хвърляй такива погледи!“ Какво изобщо означава това?!

„Парите не растат по дърветата.“ На практика, парите се печатат на хартия, която се прави от дървесина. Така че, в определен смисъл може да се каже, че парите растат по дърветата.

„Наистина ли каза, каквото чух?“ Е, нали ме чу!?

„Ако всичките ти приятели скочат от някоя скала, и ти ли ще скочиш?“ НЕ! Не разбрахте ли, че не сме си загубили ума? Но така и не разбрахме защо да отида в същия университет, където ще са и повечето ми приятели, прилича на групово скачане хвърляне от скала?

„Истинският живот започва след като завършиш училище.“ А сега в измисления ли живеем?

„Нямаш представа какво означава тежък труд!“ Да учиш за тестовете в училище, за кандидат-студентски изпити, почасовото гледане на деца и работата като сервитьор лятото на морето изобщо не е труд, камо ли тежък.

„Малкият ти си брат/сестра е по-възпитан от теб!“ Еми да, ама той/тя е по-малък!

“Няма да излизаш с мокра коса! Ще се разболееш!“ Това е репликата, вдъхновила Едард Старк от „Игра на тронове“ непрекъснато да повтаря, че „Зимата идва!“ Явно по времето на майчиното детство, зимите са били изпитание за оцеляване и на най-силните, а мократа коса си е било направо еднопосочен билет.

„Така ли ще излезнеш облечен/а?“ Ами, като се има предвид, че този въпрос се изрича, когато поколението е вече с единия крак през вратата, много е вероятно да имат намерение точно така облечени да излязат. Всъщност, това е пасивно-агресивният начин майката да каже на детето да се преоблече.

„Когато аз бях на твоята възраст...“ Следва водопад от спомени от време оно, когато „хората не са се целували, не са ходили на срещи, не са носили дънки, не са спорили с родителите си, не са закъснявали вечер...“ Мдааммм, напълно достоверно звучи и веднага повярвахме.

„Винаги ще си останеш малкото ми момиченце/момченце.“ Майките избират да кажат това обикновено на публично място, малко след като с наплюнчени пръсти са оправяли прическата ви.

„Едно пиленце ми каза...“ Не знаем кое е по-лошо – да си въобразяваш, че говориш с животни или да чуваш гласове?

„На стената ли говоря?“ Случва се точно на този въпрос вниманието ни да се върне обратно към сигурно важното нещо, за което е говорела мама.

Ще завършим с любимата ни фраза:

„Когато имаш свои деца, ще разбереш.“ Никой на този свят не може да разбере какво е да имаш деца, докато действително не се сдобие с деца. Ако нямате деца, значи никога няма да разберете какво е. Може да имате някакво понятие, покрай по-малък брат или сестра, но това не може да се сравни с това да си родител. Заради това и децата не разбират. Децата казват неща като „когато имам свои деца, няма да ги карам да ядат броколи“ или „когато имам мои деца, ще им давам да си лягат, когато искат“. Да, бе, да. Родителите знаят, че единственият начин да разберете страховете, притесненията, инстинкта да защитава децата си и привързаността си към тях е ако и чак когато и вие станете родители.