Отново сме на вълна почивка, но не към морето, а право към планините и хижите. Защото Черноморието може и да е презастроено, но поне пейзажът по върховете е различен.
Маршрутите са достатъчно разнообразни, а за преходите често е необходимо да се спира в хижите. Много е важно да не ги бъркате с почивни станции или хотели. Също така е от значение да се знае, че там съществуват неписани правила за планинарите, които всеки е добре да следва, независимо дали е с деца, или без.
Основното предназначение на хижата е да дава подслон в планината. До нея също така няма достъп с кола. Всъщност все още се работи по категоризацията на това какво е хижа.
С въпроса се занимават от Асоциация „Планини и хора“, БТС (Български туристически съюз), БААТ (Българска асоциация по алтернативен туризъм в България), включително Министерството на туризма, разказва Велко Мариянов от хижа „Иван Вазов“ в Рила. Като планински водач той има опит с хижарстването от 2010 г.
Хижата работи денонощно, отворена е 24/7 и там човек винаги може да намери сигурност и подслон, независимо кога отиде. Както се шегуват хижарите, „В гробище и хижа винаги ще се намери още едно място“.
Все пак е добре да се свържете със съответната хижа и да си резервирате място за желаните дати и съответно да съобщите колко души искате да пренощувате. Хубаво е това да се случва поне месец – два преди посещението особено през лятото, когато туристите са повече.
Първото, което човек трябва да прави, запътвайки се към определена хижа, е да се информира за времето и да се облече подходящо за сезона и терена. Дори да е лято, ако сте над 2000 м височина, не се разделяйте с дебелето си яке. То може да ви е нужно нощно време, дори в хижата, където понякога одеалата не стигат и е чудесно да имате резервен вариант.
Освен топла дреха, трябва да разполагате и със затворени удобни обувки.
Не е добре и да сте сам в планината, защото, знаете, всичко се случва и е чудесно, ако има поне още един човек с вас, който да бъде в помощ при необходимост.
Добре е и предварително да сте запознати с маршрута – т.е. или да сте с планински водач и/или опитен планинар, или да сте снабдени с карта/GPS.
Тук е важно да се направи уточнението, че не навсякъде в планината има обхват. Понякога самите хижари могат да ви насочат къде точно да застанете, ако ви потрябва.
Както вече казахме, хижата не е хотел или почивна станция. Всяка има различни условия и е добре се осведомите за тях предварително, за да не останете неприятно изненадани.
Ако сте се запътили просто така, каквото посрещнете – това е. Част от хижите нямат вътрешна баня и тоалетна. Повечето места за спане са в големи общи помещения с по 8–10 легла, които не са разделени за мъже и жени.
Отоплението в повечето хижи е на дърва. Пали се независимо дали е лято, или зима, особено ако има мокри туристи, за да има възможност хората да се затоплят.
Храната не е твърде разнообразна, защото не сме на ресторант. Понякога има само закуска и вечеря. Обикновено се предлага супа, боб, скара, салата.
В хижа „Иван Вазов“ например през лятото може да се намерят подобни неща в менюто, но през зимата изборът е предимно от вегетарианска храна. Затова пък там се предлага четири вида жива бира от Мадара, приготвена от монаси.
Ракията е класика, няма алтернатива за нея и впечатлява туристите, особено ако са чужденци. А 80% от гостуващите в хижа „Иван Вазов“ са тъкмо такива.
Зареждането на хижата става с коне, така че всичко е съвсем внимателно изчислено. Затова е много важно туристът да си прибере боклука, който е донесъл, и да го изхвърли, като стигне до цивилизацията.
В повечето хижи не се приемат домашни любимци. Причините са ясни – многото хора на едно място може и да не успеят да си починат, ако сред тях има няколко лаещи се кучета.
Домашните любимци от друга страна не могат да бъдат оставени да спят навън, защото има опасност да бъдат нападнати от диви животни. Високо в планината може да са вълци, чакали или лисици.
Също така трябва да имате предвид, че в националните паркове има строги правила за водене на кучета. Те трябва да са винаги на повод, за да не безпокоят дивите коне, кози и други животни.
В хижите, както казахме, има едни неписани правила на поведение. Важно е те да се спазват от всеки, за да не се навлиза в пространството на другите.
В повечето хижи човек си събува обувките, затова е добре да си носи чехли. Изрично подчертаваме – не просто вълнени чорапи, а чехли, защото често те са необходими за посещение на тоалетните.
След като сте се нахранили, посудата се измива и прибира. Не се оставя на хижаря да върши сам тази работа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Също така след 22:00 часа се пази тишина. Повечето хора си лягат рано, защото на следващия ден им предстои преход и почивката и здравият сън са много важни.
В стаите, както вече казахме, се спи с много други хора и е хубаво да не ги събуждаме, ако те са си легнали преди нас.
Много добре би било да си носим и спален чувал или чаршафи, за да спестим усилия на хижарите. Ако нямаме такива, при ставане чаршафите се събират, за да се улесни взимането и прането им, а одеалата се сгъват.
В редки случаи има нарушители, казва Велко Мариянов, като по-често става въпрос за хора, искащи да се наприказват и говорещи по-силно.
А за по-сериозни инциденти – като например поява на мотористи, на които им е забранено да са в националните паркове, или пък на бракониери, се звъни на Паркова дирекция.
Всъщност хижата е едно социално преживяване – център в планината, където се събират много различни хора. Планинарството е приключение, което зарежда. То ни помага да успокоим умовете си, учи на респект към околните и към природата.
Затова е ценно подобни разходки да се споделят и с децата. Без съмнение ще им останат силни спомени.
Много е трудно да отговорим подобаващо, когато децата избухват и “не слушат”. На теория всички сме много спокойни и можем с мили думи и равен тон да стигнем до проблема, само че реално не се получава точно така. Особено ако се случва по 50 пъти на ден.
Обаче и постоянното крещене не е добре за никого. Нито родителят се чувства добре, нито детето. На всичкото отгоре понякога колкото повече се крещи, толкова по-зле се държи детето.
Какво може да се направи в подобна ситуация? Ето няколко съвета от Parents.
При децата поведението е външната обвивка на това, което им се случва емоционално. И колкото по-малки са, толкова по-искрено е това поведение, докато се опитват да развият способността за по-ясно изразяване на емоциите си.
Налага се родителите да свършат доста детективска работа. Ако успеете да стигнете до корена на проблема и да разберете какво предизвиква конкретното поведение, ще е много по-полезно, отколкото постоянното викане, което не оправя нищо (даже май вреди).
Задавайте насочващи въпроси. Опитвайте да измъкнете повече информация и слушайте. Има си причина за всяко поведение.
Как всъщност сте вие? Наясно сме, че идеята “да промените реакцията си” е очевидна и че ако е толкова лесно и просто, досега да сте го направили сто пъти.
Затова ви насърчаваме истински да помислите вие как сте. Как сте със стреса - и по отношение на родителските ви задължения, и като цяло? Какво друго има в живота ви, което пресушава запасите ви от търпение и енергия?
Спрете и си направете пълна самооценка. Напишете какво ви стресира, какво искате, от какво имате нужда и след това вижте дали някои от тези неща не могат да бъдат делегирани на друг. Намерете начин да си напълните чашата, да дадете една стъпка назад и да подишате.
Ясно е, че няма как да се разчита, че детето ще получи магическо прозрение и само ще промени поведението си. Вашият стрес и вашето лично добруване са основните фактори за промяна на настоящия модел.
Как обаче да си върнете контрола над ситуацията? Знаете, че крясъците не помагат и карат всички да се чувстват по-зле, затова може да се предположи, че нямате намерение да прибягвате до тях особено често.
Има два начина, по които може да подходите: да влезете надълбоко в конкретния момент или да погледнете по-голямата картинка.
Установете какво ви активира емоционално в мига, в който то се случва: може би се страхувате, че детето ви ще нарани себе си или брат си/сестра си. Спрете, натиснете пауза и дишайте дълбоко.
После, когато сте готови, използвайте спокоен, но твърд глас, за да се намесите. Ако останете спокойни, не само ще помогнете на ситуацията да деескалира, но и ще почувствате, че имате повече контрол над нея.
Когато излъчвате спокойствие, децата ви ще усетят, че те самите също владеят нещата. Използвайте дълбокото дишане и спокойния глас при всяка отежняваща се ситуация, за да натрупата увереност, че все пак можете да крещите по-малко.
Тук трябва да приоритизирате собствената си нужда от активно овладяване на стреса. Животът по време на пандемията и всичко останало, което се случва в света постоянно, увеличиха стреса ни и ни лишиха от възможности за подкрепа по такъв начин, че много от нас постоянно се чувстват извън релси.
Установете какво ви успокоява и отпуска - топла вана, малко четене на спокойствие, дълга разходка - и го сложете в списъка с неща, които трябва да свършите. И нека да фигурира поне толкова често, колкото прането.
Измислете как да поставяте нуждите си на преден план за едно определено време всеки ден. И после го направете. Ако има вътрешен (или външен) глас, който се опитва да ви накара да се чувствате виновни за това, припомнете си (или на партньора ви), че всичко е в името на децата.
Отглеждането на деца не е лесна работа. Но вие сте тяхната котва и ако не сте стабилни, и те няма как да се чувстват така.
Колкото по-стабилни сте, защото се грижите за себе си и за овладяването на стреса си, толкова по-спокойно ще може да отговорите на поведенческите бури покрай вас. И всички ще се чувстват по-добре. И по-важното - вие ще се чувствате по-добре.
Гризането на ноктите е често срещан навик в детството. И макар че може да е изнервящ за родителите, обикновено е безобиден и се израства с времето, пише Parents.
“Много деца спират да си гризат ноктите, като порастват и започват да обръщат внимание, че другите хора не го правят”, казва д-р Дейвид Хил, асоцииран асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Северна Каролина.
Но прекомерното гризане на ноктите може да се окаже проблем за здравето на децата, тъй като може да предизвика инфекции или увреждания по кожата, ноктите и кутикулите.
Между 20 и 30% от хората имат навика да си хапят ноктите, като точната причина за т.нар. онихофагия не е известна. Проучванията показват, че децата си гризат ноктите заради няколко основни причини - включително тревожност или от желание за постоянно движение.
“Тъй като това е повтарящ се навик, може да е вид самоуспокоение”, казва д-р Кимбърли Монтез, асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Уейк Форест.
“А понякога си е чисто козметично”, казва д-р Антуан Чейвис, асистент преподавател по педиатрия в Университета за медицина и наука на Орегон. “Някои деца в действителност предпочитат да имат къси нокти.” Децата си гризат ноктите и когато им е скучно или нямат какво да правят, добавя той.
Макар че не са много приятна гледка, изгризаните нокти обикновено не крият риск за децата. Въпреки това може да се превърне в такъв, ако има сериозни наранявания на кутикулата, нокътя или заобикалящата ги кожа.
“Ако кожата около нокътя е червена, болезнена или секретира, детето трябва да бъде прегледано от педиатъра му”, казва д-р Монтез.
Гризането на ноктите може да увеличи риска от паронихия - кожна инфекция около ноктите. “И ако децата доста играят в кал или в пясъчник, може да се заразят с някаква паразити, чиито яйца са там”, казва д-р Хил.
Освен това гризането на ноктите може да е знак за депресия или тревожност. “Ако детето изпитва болка или дискомфорт от хапането, но го прави въпреки това, може би това показва, че чувства някаква тревожност, която се успокоява от гризането на ноктите”, казва д-р Чейвис.
Не прибягвайте до наказания или обиди, за да ги отдалечите от този навик. “Ако обръщате прекалено внимание на дадено поведение, особено чрез наказание или някаква подигравка, вероятността този навик да се задълбочи е голяма”, казва д-р Монтез.
Ако гризането на ноктите ви притеснява, може да се опитате да обърнете навика, чрез позитивно окуражаване. Повечето хора не са наясно с навиците си, обяснява д-р Хил, затова първата стъпка може да е да покажете на детето как точно изглежда навикът му.
Може да го сложите да седне пред огледало, докато си хапе ноктите, за да му покажете как точно изглежда в този момент.
Ако детето е достатъчно голямо, може да го попите: “По-добре ли се чувстваш, когато го правиш? Или просто ти е скучно?”. “Децата могат да дадат много смислени отговори на прости въпроси”, казва д-р Чейвис.
Следващата стъпка е да насочите енергията на детето на друго място. Например вместо да си гризе ноктите, може да гушка кукла, да играе със спинър, да стиска стрес топка или да си опъва гумено ластиче.
“И всеки път, когато видите, че почва да си хапе ноктите, може да му припомните, че имат друг много по-приемлив навик”, съветва д-р Хил. С времето не толкова желаният навик се замества от по-приемливия, просто не забравяйте да го окуражавате.
“Много хубаво, че си играеш с топката, когато се поискаш да си гризеш ноктите” или “Много ми харесва колко са ти пораснали ноктите. Явно не си ги гризал известно време” са неща, които може да кажете, за да окуражите детето, смята д-р Хил.
А относно децата, които намират истинско облекчение в този навик или са постоянно физически неспокойни, трябва да се поработи в посока изследване на стресовите фактори в живота им, които отключват това поведение, според д-р Чейвис. “Ако има неназована тревожност, ще е трудно да се справите с гризането на ноктите, без да се установят причините за стреса.”
Понякога като родители казваме на децата си неща, които ги нараняват, и го правим, без да си даваме сметка за това. Не го искаме, но се случва.
Когато сме уморени, а децата си игра ят с търпението ни. Когато сме изнервени от това, че се налага за 600-тен път да им казваме едно и също.
Може и несъзнателно да повтаряме неща, които сме чували в детството си от нашите родители, без да осъзнаваме, че това нанася реални психологически щети.
Като родители обикновено се опитваме да дадем най-доброто от себе си, но невинаги се получава. Затова HuffPost събира някои от най-често казваните от родителите неща, които може да наранят децата, разговаряйки с експерти как да реагираме, когато ни идва да кажем нещо неподходящо.
Децата често плачат или започват да се тръшкат за безумни неща. Този рев наистина може да ви изкара извън равновесие, особено ако е за нещо, с което сте сигурни, че могат да се справят. Въпреки това е добре да не отричате начина, по който се чувстват, като им казвате да се стегнат или че няма за какво да се плаче.
На вас техните “проблеми” може и да ви се струват незначителни, обаче за децата са си голяма работа. И ако пренебрегвате случващото се с някаква фраза от типа на “Еее, голяма работа”, казана дори с цел да ги успокоите, това може да отекне в тях като “Изобщо не е важно как се чувстваш” или дори “Глупаво е да си уплашен или разстроен”.
Опитайте да видите нещата от тяхната гледна точка. “Изглеждаш наистина уплашен/ изнервен/ разстроен. Искаш ли да поговорим и да видим как да се справим с това?” В края на краищата по този начин им помагате да идентифицират емоциите си и им засвидетелствате, че могат да разчитат на вас, когато не се чувстват добре.
Децата имат модели на поведение, при които повтарят едно или друго, но да казвате, че детето ви “винаги” или “никога” прави нещо, просто не е вярно. Използването на обобщаващи твърдения е червен флаг, че сте спрели да сте любопитни какво се случва в конкретния момент с вашето дете.
Останете любопитни защо детето ви има едно или друго поведение в конкретен момент. Помага, ако проявите физическа близост с него, за да не му подвиквате от другия край на жилището. Ако сте близо, ще сте сигурни, че не се разсейва с друго, когато му говорите.
Със сигурност се натоварвате, когато детето ви не слуша, но е много важно да поставите и да задържите някакви граници, без да хвърляте собствените си емоции в играта. Тези чувства са си ваши, не на детето. Освен това създавате прецедент, като му осигурявате възможност за негативно влияние над вас.
Когато детето види, че то може да определя дали да сте щастливи, тъжни или ядосани, може съвсем спокойно да реши, че иска да продължи да ви “действа” през цялото време, казват специалистите.
И дори когато порасне, подобен мироглед може да продължи да влияе негативно в бъдещите му връзки и да го кара да манипулира останалите, за да получи каквото иска.
Установете някаква граница за каквото и да е: “Не е хубаво да скачаш по дивана”. А след това дайте някакъв избор: “Не е ли по-добре да си поиграеш спокойно тук, или да отидем навън?”
Когато кажете нещо подобно, единственото, което искате да направите, е да накарате детето да се промени чрез вина или срам. Но това поставя децата в защитна позиция, което ги кара да са още по-непослушни.
Освен това подкопава увереността им. Ако им казваме “Вече трябва да ги знаеш тези работи” - а те очевидно “не ги знаят” - изпращаме следното съобщение: “Прекалено си тъп/малък, за да вземеш адекватно решение”. Нямахте предвид точно това, нали?
“Изглежда имаме ситуация. Какво да направим, за да оправим нещата?” Целта е да се фокусирате върху решенията на даден проблем, а не върху самия проблем. Така децата ще се научат да решават проблеми и да поправят сами собствените си грешки, но и да мислят как може да постъпят по-добре следващия път.
Когато бързате или чакате детето да свърши нещо, което очевидно му отнема цяла вечност, инстинктът ви обикновено ще ви подскаже да поемете нещата в свои ръце. Опитайте се да не правите така, ако е възможно.
В противен случай така казвате на детето, че то не е способно да се справи с тази задача само, което е едновременно обезкуражаващо и изнервящо за него.
Спомнете си как като малки сте били съвсем близо до това сами да си закопчаете ципа, но изведнъж някой от родителите ви се намесва и спира опитите ви.
Дайте на детето колкото време му трябва, за да свърши задачата. Или ако това не е възможно, бъдете много ясни защо бързате. “Ще ти помогна само този път, защото много закъсняваме, а после ще се упражняваме заедно”.
Едно от най-хубавите неща, които родителите могат да направят за децата си, е просто да не им дават най-различни определения. “Етикетирането” разваля връзката дете-родител, защото определенията пречат на родителите да видят, че детето се затруднява и има нужда от помощ.
Родителите започват да свързват дадено поведение на детето с конкретно определение, което са им дали, вместо да помислят по-задълбочено какво точно се случва от гледна точка на развитието му. Определенията ни отнемат възможността да състрадаваме и да сме любопитни към децата си.
Понякога определенията имат силата да се “самосбъдват”. Ако детето постоянно слуша, че е еди си какво, нищо чудно накрая да стане точно такова.
Дори определения, които звучат позитивно като “Ти си умен”, може да са вредни.
Когато казваме на децата, че са “умни” или че са “спортни натури”, едва ли не им съобщаваме: “Справи се добре на това контролно, защото си роден умен” или “Нямаше да вкараш този гол, ако не ти беше вродено”.
Нещо повече, ако детето не се справи на следващото контролно, ще е объркано и обезкуражено, подлагайки на съмнение собствените си възможности. Щом съм толкова умен, защо се провалих?
Обръщайте внимание и хвалете усилието, не изхода. И се опитвайте да бягате от определенията - било то добри или лоши.
Как изглеждат мъжете пред родилното? Ето това се пита Диляна Сакалиева малко преди да роди. То какво ли не му минава през главата на човек малко преди да роди, така че сигурно е нормално да става посред нощ и да се чуди какво ли правят мъжете, докато жените им раждат.
Какво е раждането, какви са емоциите, колко по десетобалната е болката, къде изобщо се намираме в тия часове ли, векове ли... Времето е условно, размито, часовникът е враг. Какво ли изживява тогава човешкото същество от мъжки пол, което чака пред родилното, макар да не знае къде се намира?
То за жената е ясно. Няма какво да я коментираме тука, ще се оправи. Ама това крехко, чупливо и ранимо като сърна същество отвъд вратата какво да го правим?
И така, някъде между осмо и девето ставане до WC между 2:00 и 2:35 през нощта, стената срещу мен (нали наляво се лежало) ми подсказа да групирам поведенческите модели на мъжете пред родилното. И ето какво "родих" преди моето раждане.
Представя си как жена му, крехката 40-килограмова някога Петя, на галено Фифи, тъне в кръв, обкована и разпната на петолъчка в коридора на родилно отделение за назидание на другите, дръзнали да раждат.
След няколко потни минути в тези мисли, Кошутата припада сковано и категорично в йога поза и те това е. Събужда се, за да запишат юнака в първи клас.
През 2 минути звъни на вратата и пита: "Какво стана? Роди ли се? Как е жената, да няма проблем?..."
На 12-то позвъняване изнервена сестра излиза и го облича в бяло, навира му калцуни, шапка, полива го с 12 литра дезинфектант, а оно си пита ли, пита...
Вкарва го при жена му и... тишина. Край с въпросите. Възедричката сестра го сгъва без грам съпротива и прибира в един гардероб, някога част от русенското обзавеждане на болничните стаи. Изваждат го за изписването.
Седи си и цъка на телефона, чете си спортните новини, звъни да запази места в заведението да черпи довечера тайфата.
Излиза докторът, Аз-съм-над-нещата става бавно, още по-бавно се придвижва към него и поема списъка с необходими неща за майката и трите бебета. Следват секундите, в които Над-нещата осъзнава, че е баща на 3 бебета.
Скоростта оттам насетне се променя толкова бързо, че маската на доктора изхвърча през прозореца на 9-ия етаж, а Над-нещата е вече по стълбите надолу и успява да я хвана на излизане. После всичко се случва на забързан каданс до следващия ден, когато се оказва, че не неговата жена е родила тризнаци.
Ами стават и грешки в бързината.
Държи ръката на жена си от самото начало, бърше нежно потта от лицето ѝ, шепне ѝ (докато ушите ѝ още не са заглъхнали от напъни) колко много я обича, колко е красива, как се гордее с нея.
Жената му набива супер бърза и силна глава, защото така да не ѝ е до романтични лиготии в момента. Грижовното мече е упоено до самия край на родилните мъки.
Акушер-гинеколозите също стават бащи, колкото и извратено да звучи. Деветте месеца от бременността на щастливката преминават основно в обучения, четене на анатомия на всичко живо от едноклетъчните насам, гледане на "Д-р Хаус", "Д-р Куин Лечителката" и "Анатомията на Грей".
При самото раждане родилката е толкова добре подготвена, че направо мре от скука. Моли само за модно списание и ако не е нахално - някакъв филм с Том Круз.
След раждането Докторът влиза при жена си и тя му дава най-подробно отчет, след което и двамата нямат ни най-малка представа какво ще го правят това отроче, понеже ни един от тях не е неонатолог.
След изписването Докторът записва паралелно: неонатология, педиатрия, детска психология и логопедия. В свободното си време обучава жена си.
Елизабет Броудбент разказва какво значи да живееш с родител нарцисист и как да го познаем. Това описание важи не само във връзката деца – родители, но и във всички други отношения. Белезите не са много различни и ако ги разпознавате, замислете се дали не сте в токсични отношения, които има опасност да ви наранят по особено тежък начин.
Родителите могат да объркат нещата по много начини. Но израстването с родител нарцисист оставя по-специфична следа. Никога не сте достатъчно добри.
Постоянно подлагате на съмнение собствената си стойност. Имате проблем да заявявате нуждите си. Добрината може и да ви обърква и да се чудите къде ще свърши всичко това. В крайна сметка добрината винаги е идвала под условие – някой иска нещо от вас. Научавате се да поставяте под въпрос всичко.
Научавате се и да се съмнявате дали наистина имате родител нарцисист. Толкова са ви оплели в мрежата си от лъжи, че дори не можете да възприемете идеята за ужасната им токсичност. Дори и да успявате да си признаете, че не са съвсем като другите родители и че вашето детство не е съвсем като детството на другите, да ги наречете нарцисисти ви се струва… невъзможно.
Отне ми години и една пандемия, за да го осъзная. Както и дълго време, за да приема, че съм расла с нарцистичен родител. Но щом разпознах поведението, се почувствах свободна – всичко придоби смисъл. Детството ми си падна на място. Спомних си разни случки, които преди ми се струваха нормални, и си казах: „Какво, по дяволите, се е случвало тогава?“.
Тези спомени ме огорчиха и все още ме нараняват от време на време. Болезнено беше да осъзная дълбочината на загубата, която съм понесла в лицето на нарцистичния ми родител. Много хора са ми споделяли, че чувстват загуба заради прекъсване на връзката с родителите си. При мен не е така.
Аз скърбя за родителя като цяло. Не скърбя конкретно за този човек, който е мой родител.
Може би никога не сте се чувствали достатъчно добри. Може би имате поразително ниско самочувствие. Може би се чувствате сякаш нещо в детството ви не е било както трябва. Може би осъзнавате, че родителят ви не е страхотен и някъде в главата ви същото нашепва и едно тъничко гласче.
Ето как да разпознаете дали имате нарцистичен родител.
Постиженията и усилията ви са считани за директно отражение на тях самите, затова по-добре да не се дъните. Много родители искат децата им да са перфектни. Но нарцистичният родител го изисква, защото той вижда представянето на детето си като продължение на самия себе си и жадува за допълнителна възхита и внимание. Това е една от ключовите черти на нарцисиста, отбелязва Medical News Today.
Когато хората хвалят детето, те хвалят и нарцистичния родител. Детето може да изпълни мечти, които нарцистичният родител никога не е успял, или пък родителят може да живее чрез детето си. И поради това те изискват да сте перфектни.
Например след тренировка може да ви се е налагало да изслушате дълъг списък от неща, които не сте направили както трябва, и как точно да ги коригирате. Родителите ви може и да са се радвали много на постиженията ви и дори да са ги преувеличавали. И ако не успеете в нещо (аз например не успях да вляза в колеж от Бръшляновата лига), започват шумни извинения пред роднини и приятели.
Нарцистичният родител е очарователен и симпатичен в обществото, а в личния си живот може да видите много черти, които не го представят в позитивна светлина. Може би майката от училищното настоятелство, която би направила всичко за всеки, в същото време има нерационални изисквания към децата си. Винаги е мила, но вкъщи крещи и мачка хората.
Най-вече се забелязва липса на емпатия към другите, която се маскира в публичното им представяне. Липсата на емпатия всъщност е една от ключовите черти на нарцисиста. Отдавна сте разбрали, че не можете да очаквате истинска емоционална подкрепа от родителя си, без значение колко добре се прави пред останалите. Изглежда, че не забелязва (или не му пука) как ви засяга поведението му.
Например, като дете, когато сте плакали за нещо, обикновено не ви е предлагана утеха, а когато това се е случвало, е било странно. Ако са ви тормозили в училище, този родител едва ли ви е симпатизирал, а може би често се е случвало да хвърли вината върху вас. Разочарованието ви от нещо е било пренебрегвано. Но всичко това е проличавало само насаме.
Специалистите отбелязват, че нарцисистът винаги ви напомня за задълженията ви към него. Ако ви е напомняно постоянно да благодарите за всяко нещо, което родителят ви прави за вас, може би сте отгледани от нарцисист.
Неща, които правят родителите на другите деца за тях просто така, при вас са изисквали сериозни благодарности и горко ви, ако не изразите тази благодарност подобаващо.
Нарцистичният родител вярва, че другите хора му завиждат по ред причини, но също така и той самият завижда на останалите. Например, другите хора може би искат неговата позиция, авторитет, богатство или успех и в същото време този родител говори грубо за други хора с повече авторитет, богатство и успех.
Ако родителят ви се е хвалил за авторитета, който има пред останалите, но всеки друг, постигнал повече, го е направил по нечестен или насилствен път, то е много вероятно да имате родител нарцисист.
Моите родители обожаваха да се хвалят с антиките си и гледаха с презрение на всеки, който си купува съвременнни мебели, но страдаха от жестока класова завист: богатите бяха ужасни хора.
Още не сме свършили, скрол надолу
Какво толкова може да ви направи детето ви или брат ви/сестра ви, за да не говорите повече никога с него (освен насилие)? Помислете. Нарцистичният родител отрязва хората. Ако не сте съгласни с тях или не правите това, което искат, не отговаряте на идеалите им или не се държите по начин, по който те искат, ще бъдете отрязани. Може би сте ставали свидетели как правят това постоянно – с приятели или може би с роднини.
И дори и да не ги отрежат изцяло, не пропускат възможност да ги омаловажат и се виждат с тях колкото се може по-малко. Имате ли роднини, които родителите ви презират, за които говорят лошо, и то с аргументи, които не разбирате? Ако родителят ви е оставил следа от прекъснати приятелства и връзки след себе си, замислете се защо.
Тези хора не могат да се извиняват, защото не могат да си признаят, че са сгрешили. Ако никога не сте чували от родителя си „Извинявай“, има голяма вероятност да е нарцисист. Отне ми много време да осъзная, че реалните хора в истинския свят се извиняват, когато сбъркат.
Самите вие може да имате проблем с извиненията по тази причина. Дори може да виждате извинението като проява на слабост, а споровете не като шанс за постигане на компромис, а като битка, в която единият излиза победител, а другият губи. Не това е целта на споровете. Осъзнах го чак в края на 30-те ми години.
Нещо повече, може да виждате спор дори в дискусия и да изпитвате затруднения да приемате критика, защото критиката без гняв не е нещо, на което сте свикнали.
Това е още една черта на нарцистичния родител. Каквато и да е критика се посреща с гняв – никога не е от полза и винаги, едва ли не, е лична нападка.
Може да сте израснали с нарцистичен родител. Той може да има клинично проявление на нарцисизъм – с диагноза, или не. Така или иначе това поведение вероятно ви е увредило по някакъв начин. И е добре да успеете да го окачествите по правилния начин, за да се справите с него.
Източник: Scary Mommy
О, хайде да си го кажем. Децата са абсолютно вбесяващи понякога. Да, дааа, разбира се, че ги обожаваме. Нашите прелестни, малки ангелчета. И не само собствените ни ангелчета, но даже малките приятелчета на детето ви, братовчедчета и чудните дечица на най-добрите ви приятелки.
И въпреки това, децата са едно от най-вбесяващите и дразнещи неща на света. Всъщност, убедени ли сте, че сте виждали нещо по-досадно?
Днес ще ви споделя моя топ седем на вбесяващите неща, които правят и които са оставили трайни травми, бръчки и милиони мъртви нервни клетки.
Ако сте имали дете, то това значи, че сто процента сте ставали свидетел на превръщането на въпросното дете от нормално дете в аморфна маса от желе. Вървите си вие по улицата, бързате за най-важната среща в живота ви и детето ви внезапно вижда нещо изключително вредно за ядене. Предявява претенции към него, а вие съвсем разумно му отказвате.
Внезапно по магически начин, костите на детето започват да изчезват. Аморфната желатинова болест първо удря рязко в гръбнака и детето провисва. После краката му се огъват, главата започва да се люшка и то започва отчаяно да се влачи напред, сургайки противно крака по плочките.
Някои, по-засегнати от остратата форма на желираност, падат на земята и всякакъв опит да ги изтеглиш нагоре завършва с неуспех, защото тялото им започва да прелива от ръкав в ръкав и от крачол в обувка, докато по лицето се стичат сълзи на мълчалив упрек.
Вие сте в метрото, а вашето дете скучае. Досега е ритало предната седалка, каква страхотна идея, и след като сте му казали, че ако не спре, ще го изпратите в Силистра без хляб и вода, с огромно нежелание е спряло.
Веднъж прочетох някъде, че на децата трябва да им е скучно, за да започнат да стават креативни. И това е точно така. Две минути скука в метрото и детето се сеща, че в детската градина е чуло думата „Боклук“ от малкия Стефчо, който очевидно расте в либерално семейство.
Очаровано от този спомен, то се обръща към вас и се провиква „Ти си голям син боклук!“ Тъкмо ви се иска да умрете или да го убиете, и в тоя момент забелязвате, че хората наоколо (какви идиоти) гледат детето ви развеселено. То също ги вижда и получава огромен прилив на кураж.
Докато се усетите, то вече крещи „Баба е боклук и тате е боклук, и Мария е боклук. Големи боклуци. Такива боклуци, че като тръгнат да се търкалят по планината надолу убиват един слон. Такива големи, големи, големи боклуци са баба и дядо“ . Нещата са извън контрол, вие сте извън себе си, а хората вече снимат с телефоните си.
„Искааам сам, искам сам!“ Коя майка не иска да чуе това в 8:56 сутринта? Но какво можем да направим? Всички нови книги за отглеждане и възпитание на всестранно развити гении казва, че трябва да учим детето на самостоятелност. Да ги оставяме да преборват сами трудностите, да не ги превръщаме в зависими плужеци, а в смели и независими граждани.
То също очевидно ги е чело тия книги и няма никакъв шанс да му нахлузите идиотските обувки и да го метнете на детска, за да хукнете на работа. Затова се облягате на вратата, призовавате всички светии и започвате ДА ЧАКАТЕ ДЕТЕТО ВИ ДА НЕ УСПЕЕ ДА СИ ВЪРЖЕ ОБУВКИТЕ, защото пак не сте имали време да го научите.
8:56… 8:59… 9:04… 9:11…
Животът бил кратък? Животът е безкрайно мъчение, което се точи пред очите ви, докато едвам се сдържате да не си разбиете главата в стената. 38 минути по-късно му връзвате връзките по негова молба и напълно изтощени и унили отивате на детска.
Висящо яке, развързани обувки, разгащена блуза, разкопчан панталон. Всички тези неща са очарователно сладки при чуждите деца, признак, че децата скачат, тичат и изживяват едно активно детство.
При вашето изглежда апокалиптично. Пред очите ви е собственият ви провал, че вече шеста година не можете да научите едно човешко същество да осъзнае колко много ви излага като ходи във вид на алкохолик бездомник.
„Облечи си нормално якето“ е изречение, което съм казвала на три деца в продължение на 14 години. И ако случайно някога се почувствате лош родител, сетете се за това. Най-нелепото на висящото яке е, че само вие го виждате и само вас ви дразни до смърт.
„Мамо, мамо, знаеш ли какво видях сега по Нинджаго? Първо там имаше огромна змия, но не такава, каквато си виждала. Не беше зелена, а много червена с осем огромни крака и държеше в устата си малка сламка за сок, който трябва да пие, за да остане истински червена, но тогава влезе Скай, който има най-якия меч на земята и тоя меч може да отреже единия крак на змията, но не и всички крака. Само единия крак.
И тогава змията с колко крака ще остане? С колко крака ще остане? С колко крака ще остане, мамооооо, с колко крака според теб ще остане червената змия, която пие от сламка. Ти не знаеш с колко крака, но аз знам, ще остане с девет крака, мамооооо. С девет крака. Аз ако имах девет крака, щях да съм футболист на националния отбор на змиите на Горната земя, където няма футбол, но аз щях да направя голямо състезание и щях да съм Скай на Горната земя, но щях да ритам футбол и Филип щеше да е там. Ти щеше ли да искаш да играеш футбол на Горната земя?...“
Сополи, хвърлена шапка настрани, рев до Господа, щипане и хапане. „АААААААААААААААААААААААААААААААА“, „Мразя теее, ти не си ми истинската майкааа“, „Ти си грозна и ще те изяде слон!“
Това, разбира се, се случва на улицата или във фоайето на скъп хотел. Хората ви гледат, целият град ви гледа как вие не се справяте с живота си.
В такива моменти в главата ти нахлува кръв и искаш да го извлачиш нанякъде, където да го унищожиш. Но после се сещаш за съветите, които психолозите дават на родители в такива моменти. „Клекнете срещу детето, така че очите ви да са на нивото на неговите очи и със спокоен глас го попитайте защо е тревожно.“
Според мен, тия психолози никога не са виждали истинско дете и това, дето го пишат, е нещо като любовен роман за родители. „Тя се наведе и прошепна на детето си: „Но какво те тревожи, слънце мое?“. „О, мамо, имах малко камъче в обувката, но сега вече съм добре и отивам да уча по астрофизика“.
В реалността, клякайки срещу детето си, забелязвате, че докато крещи с всички сили, сополът му се стича право в устата и се сещате, че нямате кърпа.
Не е ли поразително колко енергично може да е едно човешко същество в 23:17. Как го прави? Та нали до преди малко в продължение на 4 часа тичаше след един найлонов плик, после го хвърляше от дивана, после счупи телевизора, после го водихме в Пирогов да му извадят лего от гърлото, после то избяга и го гонихме по булеварда 25 минути, за да го натикаме насила в колата?
Защо в 23:17 внезапно иска 11 чаши с вода, макар че през деня никога не иска? Защо иска да чуе пак онази приказка за овцата, която казва „пръц“, защо иска да ви пита кое е по-голямо – крокодилът или хипопотамът? Защо не спи?
Ясно помните, че не сте му купували детски амфетамини, не сте му сипвали кафе и сте му спрели сладкото още следобед. С огромни сенки под очите и сълзи в тях, го молите да заспи, за да можете и вие да заспите, но то е свежо, безмилостно и неумолимо. Докато не ви довърши.
И това е само началото. Само началото, защото нищо не може да ви подготви за пубертета. Нито Беър Грилз, нито Ким Кардашиян. Но все пак, дотогава поне се научават да си връзват обувките.
Когато в длъжностната ти характеристика влезе и “родител”, човек си дава сметка колко много неща е готов да изтъргува, колко много заплахи може да отправи и колко много обещания може да пристъпи - “само мир да има”. Но, както пише, Джени Молън, не може да си само доброто ченге, ако искаш нещата с децата ти да вървят.
Милиони пъти съм заплашвала да отнема десерт, да напусна ресторант или дори да приземя пътнически самолет в опит да придумам децата ми да направят каквото искам. Понякога заплахите ми сработват. Друг път се налага да броя да три, за да започна отново отначало.
Трудно е да държиш линията и да спазиш заканите си за последствията от непослушанието, най-малкото защото никой от нас не иска да вижда децата си разстроени, но и заради това, че и ние самите не искаме да бъдем наказвани.
Адски досадно е да трябва да си тръгнеш от среща с приятели, защото голото ти дете отказва да слезе от полилея. Направо е болезнено да забраниш 30-те минути телевизия, защото това означава още един половин час, в който детето седи и те зяпа.
Но когато поемаме по пътя на най-малкото съпротивление, само за да не нарушим собственото си спокойствие, и оставяме на децата да им се размине – въпреки лошото им поведение, тогава губим контрол и състоятелност.
Преди време с децата бяхме поканени на парти в един от техните любими магазини за играчки. Петгодишният Сид говореше за това с дни, развълнувам, че ще си легне по-късно, ще яде торта и ще гледа влюбено играчки на разпродажба.
Когато дойде денят обаче, никак не беше във форма. Беше свръх уморен и тормозеше малкия си брат (на 2 години). Отправих всякакви заплахи, започвайки с обещанието, че ще изхвърля всички лакомства, останали от Хелоуин, и свършвайки с това, че ще го оставя вкъщи, а на партито ще отидем само аз и брат му. Нищо не свърши работа.
“Едно, две, две и половина…”, започнах отново.
До този момент никой не ми обръщаше внимание - нито синът ми, нито съпругът ми. Но когато Сид започна да тича към мен, размахвайки ножици, вече ми писна. Колкото и да исках да го заведа на партито, знаех, че трябва да поставя някакви граници, ако искам нещата да се променят.
Поех си дъх и обявих, че Сид няма да ходи никъде заради поведението си, освен, разбира се, в леглото.
Мъжът ми зяпна: “Ти сериозно ли?”, попита той може би малко по-шокиран от детето.
“Да”, отвърнах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
Сид чакаше някакво развитие на нещата. Когато такова не дойде, изпадна в истерия, бушувайки из стаята: “Ще припадна! Лошо ми е!”, пищеше той.
Изпълнена с вина, но също така и на ръба да не прихна в смях заради театралниченето на сина ми, тръгнах към входната врата с по-малкия. Сид ни последва в коридора на блока, бос, в последен опит да ме накара да се чувствам виновна и да ме подчини.
“Разби ми сърцето!”, изплака той, удряйки се по гърдите, докато вратата на асансьора не се затвори пред лицето му.
Погледнах към малкия, който мигаше слисан. По лицето ми се разля победоносна усмивка, докато вината ми се превръщаше в гордост.
Истината е, че беше малко тъжно, че не го взехме. Липсваше ми и ми се искаше нещата да са различни. Но трябваше да приоритизирам това, което е по-добре за него, над това, което аз искам. А в случая той имаше нужда да чуе “Не”.
По-късно вечерта, когато попитах съпруга ми как се е държал Сид, след като сме тръгнали, бях едновременно изненадана и удовлетворена да науча, че се е превърнал в абсолютен ангел. Да, бил е тъжен, но е разбрал какво и защо се е случило.
След случката Сид се замисля, преди да се развилнее и да пренебрегне заплахите ми. Всичко това беше изключително показателно припомняне, че да си доброто ченге е страхотно, но ако искаш да си силен родител, се налага от време на време да си и лошият.
„Елена е много крива днес, сигурно е в цикъл“. Тези коментари все още са често срещани и не особено полезни. Схващането, че сме толкова подвластни на хормоните си, че изобщо не умеем да контролираме поведението си и си падаме малко луди в определени дни от месеца, - отдавна служи като оправдание на хората, които подценяват жените. Науката обаче не подкрепя тази теория.
И все пак - хормоните наистина играят известна роля в поведението на жените. В интервю за британското издание The Guardian биоложката Марти Хаселтън казва: „Хормоните не ни правят луди, нито пък ирационални. Те ни дават тласък.“
Този тласък може да доведе до доста комични ситуации, както много жени признават. Bored Panda събира най-шантавите случки на "жени под влияние на хормоните", споделени в социалните мрежи:
Опитах се да приготвя омлет. Тотално го оплесках. Плаках истерично и си казах, че не мога да изям тая помия. След 5 минути я изядох. Докато хапвах, по телевизията вървеше реклама за малтретирани магарета, затова пак се разревах. Три години по-късно още финансирам отглеждането на магаре на име Фред.
Веднъж изригнах срещу служител в кол център на банка. Грешката беше тяхна, но аз прекалих. Казах на човека да си завре ипотеката отзад, разкрещях му се няколко пъти и затръшнах телефона. Ревах в продължение на 45 минути. После се обадих на служителя, извиних се и го умолявах да не заличават ипотеката ми. Накрая банката ми се извини с огромен букет цветя и писмо, което гласеше, че понеже разговорът ми със служителя е бил записан, вече го използват при обучението на нови кадри. Явно са пуснали записа по време на съвещание в централния офис в Лондон.
Мъжът ми пръдна толкова мощно, че се разплаках от страх. И понеже той се скъса от смях, аз побеснях и му казах, че искам развод и че трябва да обявим къщата за продан. После плаках, защото щях да остана бездомна. Заради една пръдня…
Бях в напреднала бременност и СЕ НУЖДАЕХ от сирене. Затова отидох в магазина, но друг успя да грабне последното парче, което исках. Хванаха ме лудите и започнах да преследвам крадеца на сирене из магазина. Накрая използвах невниманието му, за да открадна опаковката от количката му, и се засилих към касата колкото ме държаха краката.
Получих тотален нервен срив, защото бях купила грешния размер скариди. В яда си започнах да ги разхвърлям из къщата, подхлъзнах се на една и се проснах на пода. Лежах, оградена от скариди, и плачех.
Съпругът ми се върна от работа и ме завари на пода, ревяща. Бях бременна в 12-ата седмица и вегетарианка. Между хълцанията успях да изрека „Имам… нужда… от… пиле“. Накарах го да ме заведе до KFC и изядох цяла кофа пържени крилца съвсем сама, все още плачейки.
Изрязах пръстите на всички чорапи на бившия, защото ме вбеси.
Малко след като родих втория си син, свекървата се появи вкъщи, за да ме критикува, вместо да помогне. Направи коментар, който сметнах за неуместен, затова ѝ казах да се маха. Докато слизаше по стълбите, аз минах покрай шкафа със съдове за готвене. Хвърлих 3 тигана по нея, преди да се скрие зад завоя, а четвъртият се удари в стената и я последва по коридора. Междувременно я бях настигнала и я ударих по задника с тигана, преди да успее да излезе през входната врата. Това беше най-славният ми момент.
Плаках и започнах да мисля как с половинката ми да си разделим покъщнината, след като се бе държал лошо с мен… в съня ми.
През първия триместър от бременността мъжът ми ми показа смешно клипче на грозно куче. Разплаках се, защото кучето носеше моето име.
Така ме беше ударил предменструалният синдром, че след караница с тогавашния ми приятел хванах автобуса за Хийтроу и се качих на изчакващ полет за Торонто. Когато пристигнах в къщата на леля си в Торонто, разбрах каква драматизираща идиотка съм била.
Веднъж сготвих печено пиле за мъжа си (тогава ми беше само гадже). Поднесох му пилето в хола, върху табла. Дадох му прибори. И той каза, „Вчера ядохме пиле“. Вдигнах таблата и приборите и, без да обеля и дума, хвърлих всичко в кофата.
Бременният ми мозък забрави думата „хладилник“, затова използва „студен шкаф“. Гаджето ми, естествено, се скъса от смях. А аз плаках с часове с мисълта как може да е толкова безчувствен…
Получих нервен срив (и шефът ми ме изпрати у дома), защото KitKat-ът ми се заклещи в автомата.
Разплаках се на работното място, защото не можех да намеря вилица за обяда си. Даже се скарах с шефа си. Накрая седнах нацупена зад бюрото и осъзнах, че съм си поръчала супа и всъщност ми трябва лъжица.
По темата:
Всеки втори гражданин в България се изказа по казуса с Кобрата и „срещата“ му с Джени Суши – журналистката, която той целуна в ефир. И това значи само едно – че темата вълнува силно обществото ни, защото за съжаление… не е обговорена.
И няма съзнателно възприета единна обществена позиция по „инциденти“ от този вид. Затова нека погледнем на тази случка обективно, без да се вълнуваме, да веем българския флаг или да привнасяме повече, отколкото се съдържа в нея.
Има само едно просто правило – първо и последно, по което трябва да се ориентираме, когато става въпрос за подобни „недоразумения“ и следващите кратки, но практически напътствия могат да служат на мъжете и дори на жените, за да съобразят поведението си спрямо ситуацията.
„Ако нямаш разрешение – не пипаш.“ Няма значение дали това тяло е в скафандър или е чисто голо, обсипано с перли. Не пипаш, когато това тяло е застанало в неприлична поза или когато танцува предизвикателно по къса пола без бельо на дансинга. Просто не го докосваш без позволение.
Звучи елементарно, но на практика се оказва, че не е. Отношенията между хората не са прости като фасул, защото „сигналите“, които получаваме или мислим, че получаваме на дансинга или на улицата, не са толкова ясни.
Много пъти облеклото или поведението на дадено лице могат да означават точно това „Ела и ме целуни“ или „Ела и ми бръкни под полата“, но разликата между нас и животните е, че ние като същества с първа и втора сигнална система можем и трябва да се съобразяваме само с онези сигнали, които са ни присъщи – тоест, сигнали, произлизащи от способността ни да формираме волеизявления и да ги изразяваме по един уникален за живите същества начин – словото.
Недвусмислена, вербално изразена покана под формата на съгласие, защото това е, което законът счита за валидно.
И за да не се уверите, че не говоря ей така, помислете. Има ли договор, който можете да сключите, докато си въртите задника по къса пола? Или да изтеглите кредит. Или да се ожените. Не. Навсякъде се изисква пълнолетно съгласие – къде вербално, къде писмено, но конкретно.
Дори в някои случаи, в които законът изрично посочва, че дадени действия са знак за съгласие, то тези действия също са изброени, а не се тълкуват спрямо слънцестоенето, Кабала или Корана.
Затова сме светски граждани в светска държава. За да получаваме вербално съгласие за действията си върху дадено човешко същество. И то даже само в случаи, че лицето е над 14. Ако е по-малко дори това не стига.
От тази уж проста теоретична постановка произлизат два проблема, които терзаят емоционално обществото ни.
Първият е, че хората се чувстват сякаш губят някаква спонтанност. Сякаш вече не можеш да се приближиш вихрено до някоя дама, да я сграбчиш в обятията си и двамата да потънете във взаимна страст. Трябва да се пита, да се подаде молба – образец и къде, по дяволите, отива онази страстна първичност, върху която се гради добрият секс?
Е, ще ви разочаровам. Спонтанното сграбчване няма общо с добрия секс, дори с добрата целувка. Ако чак толкова искате да запазите някаква първичност в отношенията, можете да я вербализирате за по-голямо удоволствие. Приближете се към съответния обект на вашето внимание и кажете „Искам да те сграбча и да те целувам до припадък“ и ако чуете „О, Господииии, това е супер. Сграбчи ме“, сграбчете я тази жена и давайте.
Този прийом е добър и за отсрещния пол. В края на краищата и жените имат страстни, спонтанни мисли, които е добре да могат да изразят вербално и да чуят съгласие отсреща. Вербализирането на желанията ни ги удвоява, не ги убива.
Вторият проблем, обаче, се очертава като по-сериозен. Чувството, което се поражда у повечето мъже, че новите правила ги ограничават. Че поведението просто да седиш на стола и нищо да не правиш, е навлизане в личното пространство на мъжете и жертване на част от правомощията, които някога са имали.
Сякаш бонбоните на бюрото във всяка банка, които винаги са били комплимент, вече са платени. Сякаш вече трябва да искат позволение от общината, за да си изхвърлят боклука в кошчето на улицата. Сякаш не могат да легнат на тревата в парка, а са принудени да стоят прави на асфалта, докато жените се пекат по бански на 2 метра от тях.
Чувства на фрустрация, на обида и загуба. „Но как така ще питам?“; „Чак пък да питам, то не е ли ясно?“; „Та тя не си ли е сложила тази къса пола точно заради мен, за да ме предизвика, защото точно това иска?“.
И наистина изглежда така. Жената се облича предизвикателно и то е ясно, че не се облича за леля си или за най-добрата си приятелка. В голям брой от случаите иска да е секси, да е привлекателна, да е желана. И то не от кого да е, а от мъжете наоколо.
Да се оценяваме физически, да се привличаме и провокираме един друг е заложено в природата ни и е една чудесна, вълнуваща игра. Стига един от двамата да не си мисли, че притежава другия.
Тук идва най-трудното за разбиране. Разголените жени не са се съгласили априори да бъдат притежавани. Те не са се съгласили на нищо. Просто са се разголили. И това може да е вбесяващо или възторгващо, но голямото деколте не е съгласие. То може да е незададен въпрос или неизказано желание, може да е професия, манипулация, предумишлено деяние или приумица. Но не е съгласие.
Конкретни думи, изказани по ваш адрес за определени ваши действия.
Ако един мъж види жена, която танцува пред очите му по бельо на дансинга, може да се поласкае, може да я пожелае, да се умили, но това, което не може да прави, е да приема съгласието ѝ за даденост. И затова просто трябва да попита. Не е толкова страшно. В края на краищата, ако е сигурен, че всичкото това танцуване или разголване е предназначено за него, то значи няма как да се обърка, нали?
В обобщение: субективната страна на казуса Кубрат – Джени няма значение. Тя можеше да е ученичка, той можеше да е професор по латински. Тя можеше да е навлечена със сто пуловера и с акне, а той – слаб и с очила. Тя може да е користна, а той невинен. Това няма значение. Героите могат да се сменят до безкрай, но единственото правило (въпреки неговите субективни изражения) остава непокътнато: „Не пипаш без позволение“.
Не знам дали някой се е замислял, ако Кубрат беше попитал в ефир и му беше отговорено „Да“, колко по-различно в момента щяхме да разглеждаме този инцидент.
Щеше да е нещо като лейди Гага и българския Брадли Купър и щяхме да викаме „Ей, това нашето момче неустоимо, бе!“. Но не стана точно така…
Още от Елисавета Белобрадова:
