Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Никак не ни се искаше това лято да свършва. Затова решихме да го хванем за ръка и да си го затворим в рубриката “Истории от лято 2022” и да си ги четем, когато ни стегне шапката. (Което е почти през цялото време, но вие не казвайте на никого.)
Предложихте ни да ни разкажете вашите великолепни, шантави, пълни с пясък, море и други субстанции, леко изнервени летни дни. В замяна обещахме подаръци от нас, Майко Мила, и от любимата ни Неда Малчева.
И сега дойде моментът да обявим победителите. Голямата награда отива при един от вас, който ни просълзи от смях с текста си.
Неговото име…
(В случая е “нейното”, но да не разваляме съспенса.)
Елица ни разсмя от сърце и с глас с нейната история “Пътят към плажа е постлан с добри намерения”. Освен че ни разсмя, ни и припомни някои подобни епизоди от живия живот, който жив живот ни се е случвал на нас лично с пълна сила.
Елица получава книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата“, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева.
Честито, Елица! Продължавай в същия дух и ни пиши още текстове - ще четем с огромен кеф!
Това не е всичко, приятели! (Както се казваше в едно любимо детско.)
Имаме и поощрителни награди за раздаване. Бяхме обявили, че ще ги дадем на десет от вас. Но получихме десетки имейли с истории, разкази, снимки, дори стихотворения, решихме, че не можем да се лишим от удоволствие да отличим малко повече от вас в този конкурс. Затова избрахме 12 души, които да получат поощрителна награда - чаша с дизайн от Неда Малчева.
Дияна Танева – Парадоксът на една почивка
Стела Генчева – Три години почивка
Яна Палагачева – На Градина след 30
Ния Йотова – Не на 20, а на 12
Десислава Ангелова – „Почивката” и други особености при дете с хистаминова непоносимост
Деница Гроздева – Джонатан Ливингстън Чайката – българско издание
Нели Калайджиева – “Горката жена…”
Ванина Хаджиева – Почивка с малко дете (и куче) – няма
Елена Стоянова – На път с херувимче
Магдалена Трифонова – Нямам търпение лятото да свърши, за да си почина
Елена Стоянова – Хич не ги гледате тия деца…
Борис Дренков – История с един газов котлон, един морски бряг и никаква вода
Всички те ще получат чаша с дизайн от Неда Малчева. Чашата е прекрасна, защото не се вижда какво точно си сипвате в нея, освен това е достатъчно голяма, за да удържи на всякакво напрежение, ако разбирате какво имаме предвид.
Беше супер забавно и със сигурност ще го повторим догодина с ново лято и с нови награди.
Ще се свържем с всички победители, а всички текстове, участвали в конкурса, можете да прочетете в рубриката ни “Истории от лято 2022”.
Официално закриваме лятото!
ЗАКРИВАЙ!
Ако човек е това, което яде, ние всички сме сарми. Вие може да си мислите, че сте кейл, годжи бери или в краен случай тученица, но не - и вие сте сарма. И понеже сармата е изкуство и за нея се изисква майсторлък и свободна творческа енергия, ние и нашите прители от Gastronom.bg обявихме конкурс (още кОнкурс) за най-вкусна НОВОГОДИШНА сарма.
Изпратихте ни страхотни рецепти, а ние решихме да наградим две от тях, като ги сготвим (каква награда, какво признание!) и като връчим на авторките им по един ваучер за пазаруване от Gastronom.bg на стойност 100 лв.
И така, победителките са Мария Шопова и Елизабета Христова! Поздравления, вече сте короновани за Мис Вселена и Мис Свят на сармите.
Във видеото се опитваме да сготвим двете рецепти. На готвенето може и да не сме най-убедителните, но на яденето после… Добре, че бяха изключени камерите. Вие сигурно ще се справите по-добре, така че направо ги почвайте.
И не забравяйте, че за всички сарми на света, а и за каквото друго се сетите за празничната трапеза, можете да разчитате на поръчка от Gastronom.bg. Всичко идва директно на кухненския плот - само да си го сготвите и да си го изядете! Да ви е сладко!…
Задушавате праз лука, пилето и чушките, нарязани на кубчета, в малко мазнина. Добавяте ориза, подправките и малко вода. Оставяте оризът да набъбне, но да не е готов. Махате от котлона. Отделяте по-големи листа от зелето и ги почиствате от жилките. Навивате по-големи по размер сарми и ги нареждате в тенджера, в която предварително са застлани остатъците от зелето. Отгоре можете да поръсите с пушен пипер и малко мазнина, да добавите зелевия сок и малко вода. След това оставете да къкрят на бавен огън. Проверявайте, защото може да се наложи да долеете още малко вода. След час и половина трябва да са готови.
Запържете праза и ориза. Добавете каймата и подправките. Зелевите листа се подреждат в кръгла форма за кекс с дупка в средата, така че да покрият стените. Изсипва се плънката и се завива плътно с краищата на листата. Налива се чаша и половина вода и се пече за около час и половина на 170 градуса. След като се изпече, се обръща в голяма чиния и се реже на порции.
Преди време ви разказахме за конкурса за есе на тема “Дискриминацията не ти отива!”, организиран от Национална мрежа за децата съвместно с младежка мрежа “Мегафон” и УНИЦЕФ България.
И този път се доказа, че децата са много по̀ в час от голяма част от нас, възрастните, и не е лошо да им даваме повече възможност да изразяват свободно и смело мнението си.
А ето каква е равносметката: почти 130 деца от цяла България на възраст между 10 и 18 години се включиха в конкурса.
На журито трябва да е било доста трудно, тъй като, както казват инициаторите на конкурса, всички деца, пратили есета, се вълнуват от темата и имат уникален подход към поднасянето ѝ.
Кой избра тримата победители?
Мария Касимова-Моасе – писател и автор в различни издания, Мира
Баджева – телевизионен водещ, журналист и издател, Иван Радев – журналист, член на АЕЖ, Цвета Брестничка – детски писател и програмен координатор „Образование“ в Асоциация „Родители“, Белла Динкова, координатор “Детско и младежко участие” в Национална мрежа за децата.
Техният избор се спира на:
1-во място – Божидара Бойчева, 16 г.
2-ро място – Принцеса Иванова, 18 г.
3-то място – Анелия Чернева, 11 клас
Поздравления за момичетата!
А за да видите, че съвсем не сме празнословни като казваме, че децата са се справили чудесно с тази трудна тема, тук публикуваме и трите отличени есета.
Научих се да търся себе си, оглеждайки се. В огледалния свят, в който живеем, за да познаеш и откриеш себе си, трябва да се огледаш в другите. Ето, поглеждам се в огледалото, намествам немирните кичури, и виждам момичето с луничките. Усмихва ми се някак смутено, придърпва плитката, плъзнала по раменете като житен клас, събрал слънце и злато в стъблото си.
Тя се определя като мюсюлманка, а обществото я слага в графа „Етнос“. Някой ден това срамежливо момиче ще стане лекар. Ще лекува хората в нейното село, в което от години няма такъв, и затова ненавреме си отиде дядо ѝ. Луничките ѝ трепват, чертаят карта по лицето ѝ, сливат се и играят на слънчеви зайчета със светлината.
Търся се във всички огледала по пътя. Тъмна кожа – черно димящо кафе. Коси – пламтящ хвойнов храст. Красив е. За много хора е чернилката, чието място е при маймуните в Африка, но той не им се сърди. Подминава с усмивка, по-бяла от мляко, и мечтае за времето, когато ще стане научен откривател. Знае, че човек може да бъде какъвто поиска, без неговия цвят и “Расова принадлежност“ да имат значение. Защото принадлежи единствено на себе си.
В напукано от болка огледало ме гледа момчето в инвалидна количка. В очите му се чете – „Хора, аз не се нуждая от съжаление“. Боли го от закачената с кламер към него табелка „инвалид“. Това, че краката му отказват да ходят, автоматично го изпраща в графа „Инвалиди“, но той отказва да се определя като такъв. Има мечти и вярва, че за да ги сбъдне, се нуждае само от разбиране. Боли го от многото отрицание, което понася, но знае, че за да го превъзмогне, трябва да се научи и той да приема другите така, както очаква да бъде приеман. Един двустранен процес на взаимност, разбиране и толерантност.
В огледалото в ъгъла стои свит онзи самотник, който вечно страни от хората. Винаги сам на последната пейка, последния ред в киното, последния чин, почти невидим, гледащ все надолу. Записан прилежно в графа „Аутсайдер. Интроверт". Никой никога не го е питал – „Хей, човече, как я караш?“ Но ако все пак го попитат, може би ще сподели, че е такъв, откакто баща му си отива от този свят, а той остава да се грижи за болната си майка, братя и сестри. Иска да построи наново света си, но не знае как, нуждае се от подкрепа.
Ето го и момичето с богатия баща, скъпи коли, дрехи, живеещо в розов свят, поставено моментално в графа „Кифла“. Каква хубава дума. Веднъж лепната на челото, свети в неоново. И кой да предположи, че тя често плаче тайно. Пише стихове, обожава да чете, има нужда да споделя, но няма с кого. Мечтае да стане писател на детски приказки, които винаги, ама винаги, завършват щастливо.
Толкова много лица и съдби. А исках само да пооправя косите си. Виждам се. Отива ми новата фиба. Но пък как ми отива да си отивам! От онези, които нараняват и разделят. От онези, които се опитват да ме напъхат в тясно пространство.
Не искам да бъда балеринка, затворена насила в кутия. Щрак!Хлопват капака отгоре ми и ме оставят свита на кравайче в тъмното, за да чакам нечие благоволение и позволение да танцувам. Не искам да затварят танца ми в мрак, защото той е свобода, промяна, живот и светлина.
Отива ми да си отивам от тези, които ме слагат в релси. Завъртат ключето на влакчето и го пускат го по коловоза да се носи от инерцията. Които ми залепят етикети. Категоризират ме като грозна, болна, глупава. Вписват ме в графи – ром, мюсюлманин, християнин, осиновен, гей. Които делят света на мъже и жени, черни и бели, силни и слаби, богати и бедни. Сочат ме с пръст, сочат ми път, начертан от някой друг. Без да ме питат дали това е моят път. Само мой, по който да се спъвам в моите камъни, да засаждам моите цветя, да следвам моята цел.
Отива ми да казвам „Не“, да отстоявам това, което съм, без значение как ме определят, в коя колонка ме вписват и в каква рамка рамкират.
Всъщност във всички тези огледала оглеждам себе си. Взирайки се в другите, мога да се намеря и позная. Не искам да се деля на цветове, на мъж, жена, етнос, религия, партия. Не чувствам необходимост да анализирам тази до болка изтъркана дума “дискриминация“. Тя не ми пасва в речника и никак не ми отива. Не е моята дума, не я харесвам, защото сама по себе си подтиква към разделение и отрицание.
Не знам какво постигат тези, които непрестанно я прокламират и втълпяват като един от най-сериозните проблеми в човечеството.
– Всички сме равни, Бог ни е създал еднакви. Човеци сме – казва мама.
– Не знам какво е това, чедо. По мое време си живеехме задружно, не се деляхме. Тогава нямаше такива модерни работи – баба е лаконична по въпроса за дискриминацията.
Вярвам им. Колко е простичко - човеци сме. Поотделно и заедно. Живеем поотделно в собствените ни малки светове, и заедно в големия огледален свят. Всички с личните ни малки радости и големи болки. Зад всяко огледало – една съдба. И очи – сини, черни, дръпнати, слепи – разказващи история. Или приказка.
Толкова ни отива да бъдем човеци. Човеците са красиви. Слагането в рамки и разделението загрозяват, лепенето на етикети също. Има една формула – приемане плюс разбиране. Но за да бъде действаща, трябва да я приложим най-напред върху себе си. Научим ли се да разбираме себе си, ще можем да разбираме и другите.
А „другите“,които се самоопределят като различни, трябва да спрат да го правят. Тогава и светът вероятно ще спре да ги поставя в категории. Отричайки дискриминацията, ще я изолираме в ъгъла, и тя ще бъде принудена да
си отиде. Всички ще бъдем просто човеци, с равни човешки права. Въпреки че сме
обременени от наслагвани през вековете скрупули, норми, спуснати бариери и заличаване на индивидуализма. Въпреки че така сме обучени, както изпяха в „South Pacific“.
„Трябва да си обучен, да мразиш и да се страхуваш,
трябва да си старателно обучен, трябва да си научен да се страхуваш –от хора със странна форма на очите, и хора, чиято кожа е с цвят различен.
Трябва да си обучен, преди да стане твърде късно, преди да станеш на шест, или на седем“.
Светът се променя. Остарелите системи спират да работят. Стереотипите се чупят, сетивата се отварят, ценностите се пренареждат. Вътрешните ни коридори се разширяват, стават просторни и светли. И все някой ден ще осъзнаем колко е лесно без рамки и графи. И как омразата и разделението не ни отиват.
Ще продължа да се оглеждам с любопитство и вдъхновение, като Алиса в огледалния свят. Ще се търся и намирам в нечии лица. Как само ни отива добротата! Като новата ми фиба. Ще продължа да търся светлината в очи, в прегръдка, протегната ръка, усмивка. Ще я прочитам в стих, ще я чувам в мелодия. Младостта ни отива. И старостта. Най-много любовта и свободата.
В едно спокойно селце край Дунава, далеч от градския шум и задръжки, се родили
две близначета - братче и сестриче. Те били дългоочаквани от родителите си, затова кръстили едното - Принцеса, а нейното братче - Генади, на своя дядо. И както всички казват: "Всяко момиче мечтае да бъде принцеса”.
Е, той сбъднал нейната мечта, още преди самата тя да подозира и заедно с брат ѝ
растяли в една топла и уютна семейна среда. Детството на близнаците не било по-различно от това на останалите деца, освен това, че щом се прибирали от училище, започвали да подготвят своите уроци и да се изпитват един друг по материала, преподаден в клас.
През почивните дни, а и не само, те всеки следобед чели приказки на баща си, който ги слушал с интерес. Децата живеели спокойно в защитената среда на своето село, учели се и се развивали и срещали подкрепа от семейството и преподавателите си. Те винаги постигали отличен успех и някои медии започнали да правят репортажи в училището им, което се намирало в селцето с преобладаващо ромско население.
Но Долни Цибър не се откроявал само с това - то е селото с най-висок процент на завършили висше образование. Това впечатлило сценаристите на филма “Ромският Кеймбридж”, който снимали в продължение на една година в тяхното населено място и дошли при двамата вече пораснали близнаци, с молбата да бъдат едни от главните герои в техния филм, който целял да съпостави тях и желанието им за знание с останалите от тази малцинствена група.
Филмът неслучайно е с прозвището “Ромския Кеймбридж”, тъй като Северозападна България е най-бедният район в цяла Европа. Но точно там, на брега на река Дунав, 90% от жителите в село Долни Цибър са роми със сериозен, истински стремеж към образование.
Обаче документалния филм, посветен на желанието на всички от селото да се образоват, не носи само положителни реакции. Въпреки множеството награди и признания от прожекции в страни като Англия, Франция, Великобритания и Нидерландия, отношението към филма на родна земя е противоречиво, а на прожекции някои от българските граждани се обръщат към режисьора с въпросите: “Защо ни показваш изключението? Всички знаем, че те крадат. Какво ни разказваш за някакви ученолюбиви ромчета?” ...
И много други изказвания от типа: "Те се издържат на наш гръб”; “по-привилегеровани са от останалите ученици”; “и какво сега, трябва да им се възхищаваме ли?”. “Тези са единични случаи, повечето знаят единствено да крадат, да лъжат и да правят деца.” “Единствено циганин би си кръстил детето Принцеса, откъде го взе това име, от някой анимационен филм? Че за каква се мисли!”
Това беше първият ми сблъсък с дискриминацията. Разказах Ви всичко това, за да Ви покажа как много хора не съзнават с каква “дреха” се обличат. Дрехата на яростта, на омразата и на разделението. Предубежданията спрямо по-различните от нас ни карат да се превръщаме в злодеи, а това определено не ни отива.
Разделението не ни отива. Това бе причината да чуете историята на моето детство. Защото само чрез личния досег, читателят би усетил по-добре емоциите и страданията на един човек - като се постави на негово място. За едно момиче на крехка възраст с очи, пълни с мечти и по детски наивни, е много трудно да види как в коментарите на дадена известна медия я наругават. Както нея, така и нейното семейство, приятели, етнос, близки...
Много често чувам израза: “Ти си изключение, ти не си като другите”, само защото съм от ромски произход и открито го заявявам. Но кои са “другите”?! Жалко е не само това, че мислят всички от нашия етнос за крадливи и неграмотни, но и че чрез израза, който отправят към теб, смятат, че ти правят комплимент.
Една птичка пролет не правела, казват. Но какъв би бил света без птици?! Не сме ли точно ние тези, които носим промяната?! Не сме ли ние тези, които сме родени да летим? Нека да не бъдем безучастни наблюдатели на случващото се.
Нека не позволяваме сегрегацията да взема превес. Винаги съм се старала да докажа не на света, а първо на себе си, че аз мога. Дори и да са ме подценявали, аз имам способността да променя нещата. Затова винаги съм влагала сърце в това, което правя.
Така е и с писането. Все повече попадам на публикации, определящи ромската общност с названия като “мръсни”, “крадливи”, “нагли”, “отрепки”. Медийното влияние оказва огромен ефект върху вижданията на всички и техните нагласи спрямо малцинството.
Това е една от причините да се занимавам с журналистика, откакто се помня.
Именно дискриминацията ме е мотивирала да пиша статии, свързани с младежи, които са от тази малцинствена група, развиват се и оборват стереотипите чрез образование.
Много от децата нямат равен старт в сравнение с останалите ученици. Те биват записани в сегрегирани училища, тъй като не биха се чувствали приети от останалите, или родителите им изпитват страх да не бъдат поругавани и по някакъв начин да изпитват дискомфорт в училище.
Но не съществува разделение само поради етническа дискриминация. Съществува расизъм, свързан с пола, с националността, вероизповеданието, неравностойното положение и много други. Алтруизмът е отчаяно нужен на всички. На всички, които имат морални принципи. На всички, целящи положителната промяна и приемащи различията си за уникални.
Защото всеки би искал да се облече красиво, да радва очите на околните и своите собствени с дрехите на благородството. Тогава защо ги цапаме с думи и действия, каращи ни да бъдем нетолерантни, агресивни, сами? Защо не приемем, че всички хора сме равни и различията са това, което би трябвало да ни обедини? Егоизмът не ни отива, затова продължавам с въпросите.
Защо според Вас съществува разделението? Моят отговор е един - страх. Страх да не си на мястото на другия. Да не изпаднеш в ситуацията на по-слабия и да не бъдеш нападнат - затова нападаш ти.
Страхът те кара да вършиш неща, които са приемливи за останалите, но не и за теб самия. За тези, които вземат надмощие... Но това е неправилно, защото допускаме обществото да “рови” в съзнанието ни, като бъдем контролирани.
Първата стъпка към приемствеността е да приемем първо различията си - собствените и тези на другите. Да се опознаем. Да се обикнем. Да си позволим да сме щастливи - без прегради, без оковите на обществото и тези на собствения си мироглед. Ето това наричам аз цялост. И да, тя определено ни отива!
Дискриминацията не ти отива. Нито на мен, нито на теб, нито на когото и да било...
Дискриминацията (от лат. discriminatio – „правене на разлика“) се корени в погрешното схващане, че някой е по-съвършен от другите предвид своята класа, раса, етнос, религиозна принадлежност, сексуална ориентация и пр.
Това явление е ужасно, винаги, във всичките му форми и проявления: кръстоносци, чалмоносци, хитлерофашисти, хомофоби, света инквизиция, ку-клукс-клан, апартейд, антисемитизъм.....дълги и срамни страници в човешката история със зловещи статистики и ужасяващи черни легенди.
Дискриминацията поражда непоносимост, нетърпимост, ненавист, насилие... Затова е страшна.
По своя трънлив еволюционен път човечеството се отърсва от много недъзи и я заклеймява.Тя е осъдена като несъвместим анахронизъм в Хартата за правата на човека, в Международни конвенции, във всички юридически актове на отделните страни.
Живеем в свободен свят и трябва да отстояваме извоюваното право, защото и днес понякога различните са сочени с пръст или изолирани от обществото. А всеки човек е уникална Вселена.
Нека да се замислим.
Ти не си твоята възраст, нито размера на дрехите си.
Ти не си теглото си, нито цвета на кожата си.
Не си ръстът или косата си.
Ти си всяка книга, която си прочел.
И всички думи, които си изрекъл.
Ти си всяка широка усмивка и всяка изплакана сълза.
Ти си песните, които пееш толкова силно само когато знаеш, че си сам.
Ти си местата, на които си бил, и онова от тях, което наричаш свой дом. Ти си нещата, в които вярваш. И хората, които обичаш.
Ти си снимките, пълни със спомени. И бъдещето, за което мечтаеш.
Направен си от толкова красота. Ти, аз, ние..., понеже „Аз сме е по-важно от аз съм.” (Георги Господинов). Само заедно можем да продължим и да бъдем щастливи.
Никой не избира кога, къде и какъв да се роди. Никой не избира съдбата си. Затова – преди да съдиш някого, обуй неговите обувки и измини неговия път. Тогава знам, че няма да го съдиш.
Има нещо, което можем да изберем сами – да бъдем хора.
И аз избирам да бъда ЧОВЕК.
А ти?
Важна информация за всички социални предприемачи, които се опитват да открият работещо решение на проблем, свързан с децата и младежите в България.
Започна кандидатстването в шестото издание на Промяната – най-голямата социално-отговорна инициатива на Nova Broadcasting Group в партньорство с фондация Reach for change.
Като победители през 2018 г. с проекта „Оле Мале“ на фондация „Майко мила“, искаме отново да споделим с вас какви са предимствата да бъдете герои на Промяната. Освен парична награда от 30 хил. лв., получавате много ценни консултации и обучения, които ще ви помогнат да структурирате организацията си, постоянна подкрепа от страна на фондация Reach for Change и публичност на това, което правите, от страна на Nova Broadcasting Group. А най-хубавото е, че ще си създаде контакти и приятелства със създателите на много други страхотни проекти, с които ще обменяте знания за това как се оцелява като социален предприемач.
Затова ви каним да участвате с вашите мечти, работа и вяра, че можете да промените живота на децата към по-добро.
Кандидатстването е до 18 юли 2019 г. и става лесно, чрез онлайн формуляр.
Конкурсът е отворен както за юридически лица с нестопанска цел, така и за физически лица. Не се изискват допълнителни документи.
Петимата най-добри кандидати - един голям победител и четирима финалисти - ще спечелят място в Инкубатора на ПРОМЯНАТА за период между една и пет години. Големият победител ще получи безвъзмездно финансиране в размер на 30 000 лв., а още двама от финалистите, получили най-много гласове в етапа на онлайн гласуване - по 15 000 лв. И петимата финалисти ще получат микрогрант от 1000 лв., който да инвестират в популяризирането на своя проект по време на онлайн гласуването в конкурса.
Като част от процеса на селекция между 10 и 15 от най-добрите кандидати ще бъдат поканени в Акселератора на ПРОМЯНАТА – двумесечна безплатна обучителна програма, която ще им помогне да развият своето социално решение и неговия бизнес модел.
Научете повече за петимата финалисти в последното издание на ПРОМЯНАТА:
Симона и Крум, които вдъхновяват най-малките да изследват света
Екатерина и Наталия и тяхната революция в храненето
Ивайло и Михайло, които учат децата да сглобяват вятърни турбини
Как Книговище превръща четенето в забавна и смислена игра
Боян и Васил от RockSchool, които създават сцена за незрящите деца
Помните ли как през април с гордост и радост ви споделихме, че Cartoon Network ще пуска анимации, сътворени от българчета? Състезанието се провежда за трети път и е за ученици между 6 и 14-годишна възраст. До крайният срок – 31 май, децата подаваха свои анимации в три категории – за рисунка на измислен герой, за сценарно табло и за кратък филм или анимация.
Състезанието имаше за цел не само да окуражи децата да създадат свои творби, най-добрите от които ще бъдат отличени, но и да стимулира въображението им и да им даде модели, които да следват в развиването на хобито си.
Рекорден брой ученици участваха в надпреварата, която се проведе за трета поредна година. Задачата на специалното международно жури в централата на любимия на децата телевизионен канал беше трудна, защото трябваше да избират от 2000 творби в трите категории на надпреварата – за рисунка на измислен герой, за сценарно табло и за кратък филм или анимация.
Категория Герой, I място Алики Ковачевич
За най-атрактивна рисунка на анимационен герой комисията определи работата на Алики Ковачевич, която е на 9 години и учи в 139 ОУ „Захарий Круша“ в София. На второ място се нарежда Александър Карталов на 8 години от ОУ „Иван Вазов“, Смолян, а на трето – Йоана Станева на 8 години.
Категория Сториборд, I място Йоана Драганчева
Сред децата, които решиха да създадат сценарно табло, първа е Йоана Драганчева на 8 години от ОУ „Васил Априлов“, Варна. Втори е 10-годишният Димитър Миразчийски от ОУ „Захари Стоянов“, Варна, трети – Юлиян Расимов на 11. Присъжда се и още една специална награда. Тя е за Янислав Паунов на 8 години, I ОУ „Христо Ботев“, Търговище.
В най-сложната категория – тази за анимация, приза взима Виктория Христова на 12 години от СУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в Добрич. Второто място е отредено за Биляна Хараламбиева на 13 години от ОУ „Цветан Спасов“, Плевен, а третото за Стилиян Викентиев – на 13 години от 166 ССУ „Васил Левски“, София. Тук отново се присъжда специална награда и тя е за 7-годишната Катерина Микова от ОУ „Братя Миладинови“, Бургас.
Големите победители във всяка от тях получават по една технологична награда, но най-хубавото е, че ще имат уникалната възможност да видят творението си в ефира на Cartoon Network.
В периода на конкурса българският екип на Cartoon Network Студио „Въображение“ заедно с 15-годишният артист Томислав Петков (Томи) посетиха три училища, за да покажат нагледно как се правят началните стъпки в анимацията.
Шанс да се срещнат с него имаха 6-годишните ученици от 43 Детска градина „Талант“ в София, четвъртокласниците от столичното 139 ОУ „Захарий Круша“ с разширено обучение по изобразително изкуство, както и възпитаниците на Училище по изкуства и занаяти „Димитър Екимов“ за социално слаби деца в село Русаля до Велико Търново.
