fbpx


Да влезеш в студената вода, когато никой друг не се осмелява да скочи, не е лесно, но със сигурност се оказва заразно занимание. До този извод стига Сара Асуел – майка към 40-те, която си припомня времето, когато без страх и задръжки се е гмуркала във водата, без да се вълнува колко са градусите ѝ.

Само за едно лято тя възвръща детското си отношение към плуването, а подвизите си разказва в Scary Mommy.


През май миналата година, по време на първото ни посещение за сезона в близкото езеро, децата ми си играеха във водата, а аз седях на кърпата, напълно облечена, и се грижех всички да са нахранени и със слънцезащитен крем.

Беше нормален летен ден и се чувствах добре. Щях да гледам как децата се забавляват в продължение на няколко часа, а след това щяхме да се приберем вкъщи. По-голямата ми дъщеря, Уила, която тогава беше на 11 години, ме молеше да вляза във водата, но аз се въздържах.

Плуването означаваше да ме видят по бански. Плуването означаваше да изстина и да се намокря, а в родния ни щат Монтана това често означава наистина да ти е много студено.

Плуването означаваше още повече време за подготовка преди пътуването и още повече пясък в колата, докато се прибираме у дома. А след това и повече пране. И за финал, необходимо допълнително време за душ.

И тогава дъщеря ми каза: „Ама плуването винаги подобрява всичко“.

И нещо ми прищрака. Плуването винаги е било страшно специално удоволствие за мен като дете. В действителност някои от най-любимите ми семейни спомени са летните дни на плажа, дори когато беше студено, дори когато беше каменисто, дори когато беше ветровито.

Какво ще стане, ако през 40-те си години си възвърна детското отношение към плуването само за едно лято?

Това ми беше достатъчно. Нямах бански, но все пак скочих. Нямах кърпа за себе си, но все пак се озовах във водата. И целият следобед с децата ми беше много по-забавен.

Това беше началото. Обещах си, че през останалата част от лятото ще влизам във водата независимо от всичко!

Ето какви бяха моите правила:

  • Ако се намирах близо до чиста, безопасна и годна за плуване вода, влизам в нея.
  • Да влезеш означава да потопиш цялото си тяло под водата!
  • Няма значение дали децата ми са там и дали те също влизат.
  • Светкавиците бяха единственото основателно извинение да не вляза.
  • Лятото продължава от Memorial Day (отбелязва през последния понеделник на месец май, бел.ред.) до Деня на труда (отбелязва се в първия понеделник на септември, бел. ред.).
  • В колата си имам бански и хавлия, в случай че ми потрябват.

Последва най-забавното лято, което съм имала, откакто съм възрастен човек. И открих, че това да скочиш, кара и други хора да скочат.

Първият път, когато усетих предизвикателството след онзи първи ден, беше в една хладна събота в началото на юни, когато бяхме на лодката на мой приятел на езерото Флатхед.

Никой друг не беше дошъл с бански, защото беше в началото на сезона, но аз – въпреки че честно казано не исках – си казах „Майната му“ и се хвърлих зад борда. Водата беше невероятна, а около мен планините все още сияеха от сняг. Плувах по гръб и бях радостна и спокойна. И тогава, един по един, приятелите ми се съблякоха по бельо и също скочиха.

Обикновеният ден се превърна във вълшебен.

През цялото лято продължавах да скачам. Скачах в река Блекфут от една голяма гладка скала отново и отново с моите момичета. Намерих перфектното място за плуване в река Бул с децата си и срещнахме най-очарователното бебе змия с размера на малко пръстче.

С партньора ми плувахме с бодибордове в Атлантическия океан, докато бяхме на гости на родителите ми. Обикновено до този момент оставах на брега.

Скочих в езерото Ту Медисин след тежък, горещ ден, в който правихме преход с раница на гръб. Водата беше толкова чиста и студена, че ми спря дъха. А когато с децата ми видяхме табела за естествен горещ извор насред нищото в Айдахо, направихме обратен завой, взехме кърпите си и влязохме.

Лятото сякаш отлетя. Бях по-ангажирана с децата си. Забавлявах се много повече да изследваме щата заедно. И един по един приятелите ми все се включваха.

Скоро дойде Денят на труда, а с него и официалният край на лятот. И краят на обета ми винаги да се впускам във водно приключение.

Успях. Предизвикателството приключи.

През следващия уикенд с децата ми решихме да направим последно пътуване до националния парк „Гранд Тетън“. Беше прохладно, но слънчево, когато стигнахме до езерото Джени – великолепно изумрудено езеро, захранвано от ледник, заобиколено от назъбени върхове. Бяхме с есенни якета и във водата нямаше абсолютно никой, но Уила ме погледна с палава усмивка.

„Дали банските ни са все още в колата?“ След бързото преобличане се надпреварвахме към водата, а след това се гмурнахме. Беше толкова красиво. Чувствах се толкова добре. Изобщо не ми пукаше, че е средата на септември и аз съм единственият възрастен по бански в претъпканата туристическа зона.

Беше ясно, че лятото, в което не спрях да скачам, ще продължи и следващото лято, както и по-следващото. Прекалено е хубаво, за да спра да го правя.

С децата ми се плискахме, играехме и плувахме и знаех, че това ще бъде важен спомен. Не само за тях, но и за мен. И тогава забелязахме, че и други хора по брега на езерото – деца и възрастни – са видели как се забавляваме. И ето че и те скочиха.

Малките деца са в непрекъснато движение. Но не е за подценяване и фактът, че живеем във време, когато всеки е забил поглед в електронните устройства, затова нуждата от физическо натоварване е все по-осезаема.

Хубавото е, че има огромно разнообразие от спортове, подходящи за децата. Най-добре е спортът да е съобразен с интересите на детето и да е подходящ за възрастта му, но кой може да ви спре, ако го насочите към мятане на чук от най-ранна възраст.

Тук сме събрали някои идеи за спорт и движение спрямо възрастта на детето. И да, и бебетата могат да спортуват, представяте ли си?!

Бебета

Освен в домашна обстановка, където да правят бебешка гимнастика, те могат да бъдат водени и на плуване. Това може да стане още след първите 40 дни, но най-добре е, ако детето е поне на 3–4 месеца.

Плуването развива мускулатурата, това всеки го знае. Но с помощта на опитни треньори бебетата могат да правят различни техники във водата, които подобряват и кръвообръщението им.

Още в този период може да им предложите и разходки в планината. Вие ще се разхождате в ролята си на шерпи, а те като малки махараджи ще бъдат носени насам-натам. Важно е да подсигурите всичко необходимо: памперси, вода, шапка, допълнителни дрехи, които да слагате или да сваляте в зависимост от метеорологичните условия. Но вие това си го знаете.

Не забравяйте и козметиката против слънце, като за най-малките деца тя трябва да се избира особено прецизно. На открито експертите съветват да се приемат много течности, особено при по-висока надморска височина.

Вече има и достатъчно добър избор на раници за носене на бебе, така че и то, и вие да се чувствате комфортно. Хубаво е да предвидите достатъчно време и за спиранията за почивки, които по всяка вероятност ще са по-чести.

От 2 до 5 години

В момента, в който децата проходят и проговорят, вдигаме нивото, защото не можете да ги разнасяте където си поискате. Освен това започват да имат претенции и предпочитания какво да правят и по-важното КАК да го правят.

В тази ранна възраст децата усвояват основни движения. Научават ляво и дясно. Все още обаче са малки за организирани спортове. Специалистите препоръчват да ги насочите към неструктурираните свободни игри като тичане, танци и плуване.

Разходките в планината също са подходящи, но имайте предвид, че децата на тази възраст се уморяват доста по-бързо. Изберете подходящ маршрут, който може да включва интересна цел като например лифт, а защо не и басейн. Разходките биха били по-интересни (а с това и по-лесни), ако са в добра компания, така че може да осигурите приятели за тези начинания.

Ако вашето 3-годишно все пак проявява страст към организираните отборни спортове, какъвто например е футболът, ще се наложи да потърсите отбори, в които приемат и по-малки спортни ентусиасти. Ние такива не сме открили, но не казваме, че няма. Ако има – да се обозначат.

От 6 до 9 години

С порастването на дневен ред идват и по-сериозните и структурирани спортни занимания. На тази възраст децата вече знаят какво искат да спортуват. Уменията им в посока концентрация и координация са по-добри. Затова и отборните спортове са изключително подходящи. Запишете ги на някой от следните спортове: плуване, бягане, футбол, гимнастика, танци, тенис, бойни изкуства, баскетбол, футбол, катерене. И като казваме „запишете ги“, имаме предвид „говорете с детето и нека то само да прецени какво иска да спортува“. Другият вариант е да го запишете на всичко и да видите кой ще грохне първи – то от преумора или вие от финансов колапс.

След десетата година

10-годишните вече имат повече опит по отношение на координация и равновесие. Способни са да развиват и сложни стратегии, като на тази възраст вече може да се включат и спортове като баскетбол, ръгби, хокей, волейбол, хандбал. Наясно са с различното значение на това какво е спортен хъс и екипна работа.

Различните видове спорт

Ако детето е започнало с някакъв спорт и в един момент реши да го смени, не трябва да се отчайвате, нито пък да пренебрегвате желанието му. Оставете го да се почувства уважавано в избора си. Може да му предложите да избира и между повече от един вид спорт и да развива уменията си.

Ето и някои от най-популярните видове спорт, които децата обичат.

  • Плуване

За него казахме, че може да се стартира още от бебешка възраст. Освен че развива мускулатурата, този спорт подобрява кръвообращението и е потенциално животоспасяващо умение.

  • Ходене

За мнозина ходенето не изглежда като спорт, а като монотонно всекидневие, но съвсем не е така. Ползите от него са огромни. Може да стане семейно занимание – вдигате се всички заедно сутрин и тръгвате към хоризонта. Все пак, за да се превърне в спорт, е добре да превключите на по-висока скорост – за час да се минават около 6–8 км. Ходенето съдейства за изразходване на калориите, стимулиране на сърдечносъдовата и дихателната дейност, укрепва мускулите и ставите.

  • Бягане

Бягането вероятно е спортът, който децата практикуват най-естествено. Малките деца не са създадени за бягане на дълги разстояния, така че ако извеждате детето си на разходка, оставете то да определя темпото. Може да се каже, че това е и един доста евтин спорт, защото ви трябва парк или пътечка.

  • Скално катерене

Този вид спорт е сред малкото „природно естествени“ като ходенето и бягането. Особено добър е и защото развива мускулатурата на цялото тяло. Грижи се за подобряване на двигателните умения. Съдейства на детето да се справя с чувството си за страх. Но не и с вашето чувство за страх като родител, да се разберем.

  • Колоездене

Всяко дете с нетърпение очаква първия си велосипед, а ние тръпнем кога то ще се спусне самостоятелно и ще завърти педалите. Карането на колело ни кара да се чувстваме независими и горди от тази независимост. Също е добър повод да научите детето на пътните знаци. Първите велосипеди (като изключим тези на три колела) може да бъдат за баланс и да се предложат на детето от съвсем ранна възраст.

Стимулиране на ученето на баланс може да стане и с карането на тротинетка. Детето е изправено и балансира с единия крак, докато движи тротинетката, подпирайки се с другия.

  • Кънки

Те са чудесно средство, което помага на децата да упражняват координацията и баланса си. Не забравяйте, ако сте се спрели с децата си на тях, да се запасите със защитна екипировка – каска, налакътници и наколенки. Впрочем, защитните артикули са необходими за всеки вид спорт на колела.

  • Тенис на корт

Тенисът е сред спортовете, развиващи чудесна координацията при движението на ръцете и очите. Детето вече има опонент и затова този спорт учи не само на стремеж към победа, но и на уважение към противника. Играта е и стратегическа, тъй като е необходимо да се предвидят ходовете на другия играч.

  • Футбол

Този екипен спорт е сред най-популярните и от доста време вече не е предпочитан само от момчета, а и от момичета. Възпитава в отборен дух, стимулира сръчността на краката и може да се започне в ранна възраст. А и има достатъчно звезди от футболния свят, които могат да служат за вдъхновение на навлизащите в спорта.

  • Ръгби

Ръгбито също е чудесен отборен спорт, който учи децата на работа в екип и дисциплина. Той също така развива силата на тялото и издръжливостта.

  • Баскетбол

Играта на баскетбол има много предимства. Освен че е отборна, детето изпълнява различни роли в отбора. Учи се на бързина, ловкост, а дриблирането развива координацията ръце – крака – очи.

  • Волейбол

Волейболът развива ловкостта. Специалистите съветват към този спорт да се ориентират деца със сколиоза, остеохондроза и заболявания, свързани с обмяната на веществата.

  • Танци

Децата може да бъдат записани и на различни танци в зависимост от желанията им. От класическия балет, до модерни танци, брейк, хип-хоп, салса, народни танци. Всички те изграждат координация, развиват мускулатура и подобряват синхрона в движението с другите танцьори.

  • Гимнастика

Също чудесен начин за развиване на силата и координацията, при който децата изпробват различни движения и усещат как се развиват възможностите на тялото с правилното практикуване.

  • Йога

Макар и мнозина да смятат, че йогата е по-скоро за порасналите, децата също може да се чувстват комфортно, изпълнявайки асаните. Със сигурност ще ги забавляват пози като гледащо надолу или нагоре куче, поза планина, дърво, триъгълник, воин, самолет, полумесец. С йогата децата се учат да дишат правилно, развиват координацията и търсят хармоничен баланс. Може и да поутихнат малко, но не разчитайте много-много.

  • Бойните изкуства

Те носят изключителни предимства за деца от най-ранна възраст. Освен изучаването на определени практики и форми, чрез тях се възпитават ценности и дисциплина. Всяко бойно изкуство носи определена философия и специфични техники, които поддържат и развиват тялото, ума и духа в пълна хармония.

Независимо какъв вид спорт изберете да практикуват вашите деца, важното е, че с него те се научават на дисциплина и организираност. Умения, които ще са им от полза за всяко начинание.

И не забравяйте, особено с по-малките деца под 6-годишна възраст – преди да ги включите към определен вид спорт, отделете им време за пробен урок и ако им допадне, тогава чак ги запишете в редовните тренировки.

Басейни, язовири, море – когато температурите отвън чукнат трийсетака, водата в открити пространства ни привлича както сладкарска витрина – дете. Преди да положим морно бедро на пясъка, да опаковаме шезлонга в балдахин и рози като магнит за лайкове, или да разпънем бивак с тонколонки като добре епилиран Беър Грилс на хип-хопа от Северозапада, е добре да се подготвим. Но не с арсенал от слънцезащитни кремове или с бидони зелев сок срещу махмурлук. А с елементарните правила, които трябва да спазваме, за да не се „набълбукаме“. 

Човек не се дави като по филмите. 

Няма възможност да маха с ръце драматично в продължение на минута и да вика за помощ на четири езика. Цялата хореография на смъртта може да се случи за по-малко от 30 секунди. И ако в периметъра на лобното ни място няма кой да се притече на помощ, шансът да си отидем тихо и безславно е огромен.

Трагедията се случва, когато ни превземат „Трите С-та“ – Страх, Слабост, Студ. „Всички животни плуват по рождение, само човека не може, защото разсъждава. Дойде ли страхът, мускулите се свиват, кислородът се изтласква и тялото става като желязо. Потъваш“, казва Наско Лечев, дългогодишен спасител на българското Черноморие. 

Теченията в нашето море не са повече от 15–20 метра. Когато се появи така нареченото „мъртво вълнение“, единственият ни полезен ход е спокойствието. „Отпускате се. Основната ви цел е да се задържите на повърхността. Течението ще ви отпрати навътре в морето, но след това ще ви „пусне“. И ще може да се върнете към брега. Минете през тази ситуация без страх“, съветва Лечев. 

„Когато срещне съпротива, в случая природна, егото се включва, тръгвате да плувате. Опитвате се да надхитрите течението, но то се движи със 7–8 км в час, а човекът – с около 5. Няма как да компенсирате разликата чисто физически. Ако има спасител наблизо, вдигнете ръка. Сигнализирайте за опасността. Ако не, насочете цялата си енергия към това да се задържите на повърхността и изчакайте водата да отпусне хватката си.“

Клише е, но е добре да си го кажем – за пияния морето не е до колене. 

Всеки втори на плажа игнорира телефона си за сметка на чашката. Ако трябва да подходим хуманно-бохемски към темата, алкохолът в умерени количества е важен self-care фактор. Особено ако се опитвате да рестартирате пълноценно в своите десет дни извън офис матрицата за цялата година. Но едно е да удариш чашка розе или бира на обяд, съвсем друго е да изсмучеш нивото на река Дунав в промили, докато си под чадъра. Край открит водоем тази разлика често може да бъде смъртоносна.  

„Както с доста неща в живота, така и във водата, алкохолът засилва желанието, но намалява възможностите“, казва Наско, който през последното десетилетие е отговорен за туристите по трасето Лозенец–Корал–Морско конче. „Бутилка край хавлията значи червен флаг. Няколко бутилки значат край на купона. Стъпи ли във водата такъв човек, веднага го изкарваме. Той не е на себе си. Може да се удави и в локва и пак няма да разбере какво се случва. 

Вадил съм пиян руснак, който залита по брега и вълните го отнасят. Друг влиза с маска и шнорхел на плиткото и докато се обърне, вълната го събаря, маската му се пълни с вода, той не знаеше как се казва, като го извадих на брега. Един, не беше пиян, но доста пълен, направо квадратен, влезе до колене в бурно море. Беше нахакан, каза „Знам какво правя“. Първата вълна го събори, втората го потопи и вече не можеше да се обърне. С морето майтап не бива. Може да си всякакъв – атлет, културист, подпийнал шампион... Във водата законите са други.“

Децата са най-опасните мишени за спасителите на плажа.  

Защото близостта с водата събужда в тях малки камикадзета. Да си сладък и смел, докато се плацикаш върху надуваемо фламинго с големината на Еверест бързо може да се превърне от забавление в ад. Същото важи и за басейните, където тригодишно дете потъва за секунди на метър от полата на баба си и при дълбочина, в която възрастните влизат само за да охладят коляно. 

Лечев е имал точно такъв случай. „Възрастните са до детето и си говорят. То си щъка, водата му е до кръста. В един момент се захлупи по очи и взе да бълбука. Всичко става за секунди“, казва спасителят. „Ако глътнеш вода, тя отива в стомаха, но ако вдишаш вода, тогава става опасно, защото тя попада в белите дробове и се развива емболия, която е скоротечна. Има случаи, в които вадим удавник, на брега е добре, но вечерта умира. След такъв инцидент дробовете трябва да са под задължително медицинско наблюдение.“

Признаци за поета вода в дробовете при деца и възрастни могат да бъдат: 

  • Кашляне, стягане в гърдите
  • Зачестено и затруднено дишане
  • Сънливост, температура
  • Загуба на памет или рязка промяна в поведението
  • Повръщане 

Деца до 10 години без придружител нямат място на плажа, но неглижирането на това правило вече граничи със спортна дисциплина. В такива случаи разчитаме на три неща: добър спасител на пост, хубаво време и елементарното чувство за самосъхранение на малкия човек. 

Цветовете на банския също са важни. 

Неоновите нюанси на жълто, зелено и оранжево се забелязват и от птичи поглед в морета и езера. За басейни фаворити са неоново розово и оранжево.  

Пояси, дюшеци, възглавници и всякакви производни, с които децата обичат да се реят по вълните, са по-скоро пречка. „Тези атрибути са опасни, могат да се спукат, да се изхлузят, да захлупят детето. А под вода без въздух то не може да издържи повече от 5–10 секунди. Нетрениран възрастен може да изкара до 20 секунди“, казва Лечев. 

За да избегнем инциденти, основните правила са:

  • Наблюдавайте децата си през цялото време – никога не ги оставяйте в компанията на приятелче и в свободен режим във водата, особено ако са слаби плувци и имат навика да забавляват останалите за сметка на собствената си сигурност. При хлапета в яслена възраст е ясно – вие сте като скачени съдове и детето е вид естествено продължение на тялото ви. Но в случай че хукне на персонална експедиция по плажа, бъдете на ръка разстояние от него. Родители на тийнейджъри, не разчитайте изцяло на спасителя. Грижата за децата ви, дори вече да си отглеждат мустак и да са минали успешно матурите, си остава приоритетно ваша. 
  • Избирайте внимателно местата за плуване – Ако сте на плаж, или край езеро, уверете се, че детето влиза в участък, в който плуването е разрешено и наблизо има спасител. Информирайте се за неравни повърхности, течения и променливо време. 
  • Изяснете основните правила за забавление – Нека са наясно, че край басейн не се тича и че трябва да поискат разрешение, преди да влязат във водата. Нямат работа край отходни канали и шахти. И не скачат във водата, преди да се проучили дълбочината и дебне ли някаква опасност по дъното.
  • Изберете отговорник за басейна – Ако правите купон с много семейства, обикновено ставате жертва на заблудата, че с толкова възрастни наоколо инцидент не може да стане и все някой ще види потенциалната опасност. Изберете един човек, който да отговаря само и единствено за безопасността на децата. Никакви разговори, питиета и танци, той е изолиран с благородната кауза да следи водата като запалянко на мач от Световното.
  • Научете детето да плува – Ако вие самите не се справяте добре във водата и не искате да давате кофти пример, запишете го на уроци. Изключително важно е детето да не се страхува от водата и да усеща с всяка своя клетка как да се справя в свят, в който техниката на дишане е по-важна от това как използваш крайниците си.

Когато са във водата, децата почти винаги са шумни. Ако утихнат, значи има проблем и трябва да реагирате мълниеносно.

Според Наско Лечев има два вида удавници. Едните са тези, които не могат да плуват, а адреналинът отключва огромна сила, с която могат да повлекат всеки необучен желаещ да им помогне към дъното. За това оказването на помощ от цивилни, които виждат давещ се, е силно рисково изпълнение. 

Вторият вид удавник е „послушният“. Успял е да надвие „Трите С-та“ и не е паникьосан. Обикновено той се изважда втори. „Спасителят не е добър заради уменията му като плувец, оборудването е 90% от успеха на всяка спасителна акция. Случвало се е хората на брега да правят жива верига, обикновено ако някой се дави през нощта. Най-близкият до удавника подава плаващ предмет, за който той да се хване.“  

Един от начините да разберете, че имате насреща си удавник, е да попитате „Всичко наред ли е?“. Ако не ви отговорят или реагират с празен поглед, може да имате по-малко от 30 секунди, за да стигнете до тях.

За да не се налага да ставаме от хавлията си и да влизаме в новините по бански, е желателно просто да внимаваме. Да си спомним, че фразата „Имам глава на раменете си и не се страхувам да я използвам“ може да е колкото спасителен пояс, толкова и воденичен камък при извънредна ситуация във водата. Защото първосигналният страх е това, което може да ни свърже с „Титаник“ завинаги. За това не ни остава нищо друго, освен да ядем, да обичаме (както повеляваше филма с Джулия Робъртс), а когато попаднем в морски капан – и да се молим, защото водата е като жената. Тя е стихия и сменя настроението си за минути. За разлика от жената обаче може и да не даде втори шанс на онези, които не уважават силата ѝ, приемат красотата ѝ за даденост и се потапят в нея с апломба на завоеватели. 

Всяко лято е белязано от инциденти в морето. Доста хора са изложени на опасност от удавяне, а някои и губят живота си. В последните дни също имаше такива фатални случаи. Това ни подтикна да споделим статия на колегите ни от Наука OFFNews, която те публикуват още през 2019 г. Оттогава цитати от този материал циркулират в социалните мрежи, но без източник и без контекст.

Тъй като материалът е изключително полезен, а и актуален, в летните месеци, когато всички сме покрай басейни, морета, реки, езера и пр., е добре да го видим в оригинал - така, както е преведен и публикуван в Наука OFFNews, за да получим пълната информация.


Един отрезвяващ факт: удавянето не изглежда така, както повечето хора си го представят. Размахване на ръце, пляскане и пръски във водата и викове за помощ - това са все неща, които може да се видят във филмите. Но така не се случва в реалния живот.

Представяме ви статията „Drowning Doesn’t Look Like Drowning” от блога на Марио Витоне.

Марио Витоне (Mario Vittone) е водещ експерт по спасяване от хипотермия, удавяне, по оцеляване и безопасност в морето. Разработил е курсове за спасителни екипи и военни по тактики за търсене, спасяване и оцеляване в океана. Получава наградата "Алекс Хейли" за журналистика през 2009 г.

Без да сваля дрехите си, капитанът - бивш спасител - скача във водата и бързо заплува, без да откъсва очи от давещия се, насочвайки се право към двойка родители, плуващи между лодката и плажа.

"Той си мисли, че се давиш", казва съпругът на жена си. Преди минута те се забавляват и се пръскат във водата, но сега стоят тихо и наблюдават капитана. "Ние сме добре, какво прави той?" - пита тя раздразнено. - „Добре сме!” - вика съпругът и маха с ръка, но капитанът продължава да плува, без да спира.

"Махнете се от пътя!", извиква той, минавайки край изненадваните родители. Точно зад тях, на разстояние не повече от три метра, едно деветгодишно момиче, дъщеря им, се дави. 

Как капитанът, отдалечен на 15 метра от давещата се вижда, че момичето се нуждае от помощ, докато баща ѝ не може да разбере това на няколко метра от нея?

Признак за удавяне не е силният вик за помощ, както мнозина може да мислят. Капитанът е преминал професионално обучение и има опит, който му помага да разпознава удавянето и да реагира бързо, докато познанията на бащата са от телевизионния екран. Хората, които прекарват много време в близост до водоеми или във водата познават признаците в поведението на хората, които показват, че ситуацията е критична.

Преди момичето да се озове в ръцете на капитана и да извика "Татко!", то не издава нито звук. Имайки опита на спасител от бреговата охрана, не бях изненадан. Знаците, че човек се дави и се нуждае от помощ, почти никога не са тези, които повечето предполагат - размахване на ръце, пръски и викове за помощ. Това се вижда във филмите и явно се очаква от човек, който се нуждае от помощ във водата, но много рядко се наблюдава в реална ситуация.

Инстинктивна реакция при удавяне

Инстинктивната реакция при удавяне, наречена така от доктора на науките Франческо А. Пиа (Francesco A. Pia), е това, което се случва, когато хората се задушават във водата. И не изглежда така, както си я представяме. Много малко плискане, никакво размахване на ръце, нито писъци или призиви за помощ. Така тихо и на пръв поглед недраматично изглежда удавянето.

Малко статистика: удавянето е втората причина за инцидентна смърт на деца до 15 години (първата причина са пътнотранспортните произшествия). От 750 деца, които ще се удавят през следващата година, около 375 ще го направят на 25 метра от своите родители или други възрастни. В 10% от случаите възрастен вижда как детето се дави и не разбира какво се случва.

Удавянето не изглежда като удавяне

Това твърди д-р Пиа в статията "На местопроизшествието" в списанието "Бреговата охрана". Той описва инстинктивната реакция на удавяне:

  1. С изключение на много редки случаи, давещите се психологически не могат да поискат помощ с викове. Дихателната система е създадена основно за дишане. Говорът е по-маловажна и следователно вторична функция. Ето защо, когато се дави, човек на първо място се опитва да диша, а не да вика за помощ.
  2. Устата на човек, който се дави, сменя позицията си оказвайки се ту над, ту под водата. Устата не е над водата достатъчно дълго, за да могат хората да издишват, вдишват и призовават за помощ. Когато устата е над водата, хората издишват и дишат много бързо, а устата им отново попада под водата.
  3. Давещите се не могат да махат с ръце. Естествената реакция ги кара да изправят ръцете си настрани, натискайки повърхността на водата. По този начин имат възможност да се отблъснат от повърхността на водата и да вдишат.
    Поради инстинктивната реакция на удавянето, хората не могат да контролират движенията си, така че им е трудно да достигнат и да се хванат за нещо (например спасителен пояс).
  4. През цялото време, когато човек се дави, тялото му е във водата във вертикално положение, без никаква опора или подкрепа. Ако не се притече на помощ спасител, давещият се може да се задържи над водата само 20-60 секунди, преди тялото му да потъне напълно.

Това не означава, че човек, който крещи и моли за помощ, извършвайки резки движения във водата, не е в опасност. Той може да е в състояние на шок. То невинаги предхожда инстинктивната реакция на удавяне и не трае дълго, но в сравнение с истинското удавянечовек може сам да си помогне. Може да хване въже, спасителен пояс и др.

Бъдете бдителни и се научете да разпознавате следните признаци на удавяне:

  1. Главата е под водата, а устата - на нивото на водата;
  2. Главата е отметната назад и устата е отворена;
  3. Очите гледат в една точка, човекът не може да се съсредоточи;
  4. Затворени очи;
  5. Косата закрива челото или очите;
  6. Краката не мърдат, тялото е вертикално във водата;
  7. Човекът се задушава;
  8. Опитва се да плува в някаква посока, но почти никак не се движи;
  9. Мъчи се да се преобърне;
  10. Движи се сякаш изкачва стълби, но под водата

Ако някой от компанията ви падне от лодката и всичко изглежда нормално - не е сигурно, че всичко е наред. Понякога най-честият знак, че някой се дави, може да е именно липсата на викове и зов за помощ или размахване на ръце. Може да изглежда, че човекът е спокоен и просто гледа към лодката. Има само един начин да проверите това: попитайте дали всичко е наред. Ако ви отговори, тогава всичко наистина е добре. Но ако мълчи и ви гледа със странен поглед, имате само 30 секунди, за да доплувате до него и да го спасите.

И накрая, един съвет към родителите. Децата във водата обикновено вдигат шум и се забавляват. Ако са тихи, доплувайте до тях, за да разберете какво става.

Човешките същества са способни на какво ли не. Годините еволюция са доказали, че можем да се приспособим към всякакъв начин на живот. И без храна можем, и без сън можем (здравейте, хора с малки деца!), и да преплуваме Ламанша 4 пъти можем (някои от нас)… Очевидно има и такива, които могат и под вода без кислород. Такава е австралийската състезателка по свободно гмуркане Амбър Бърк, която успява да подобри световния рекорд за жени по фридайвинг, но загуба на съзнание за миг след изплуването от водата ѝ коства рекорда. 


Преди 10 години австралийката Амбър Бърк е в началото на 20-те си години. Един ден, докато обикаля с раница Египет, открива нещо за себе си, което я изненадва. В едно малко село на Синайския полуостров Амбър попада на място, където преподават “свободно гмуркане” - гмуркане без кислороден апарат - и решава да се пробва, пише The Guardian.

“Задържах дъха си 4 минути и се гмурнах на 18 метра”, казва Бърк, която е настоящата австралийска шампионка по свободно гмуркане в басейн и в открити води. “Не съм предполагала, че тези неща са възможни.” 

Снимка: Amber Bourke/Facebook

В тийнейджърските си години Бърк е шампионка по синхронно плуване, затова е била наясно, че може да задържи дъха си няколко минути. Но с откриването на свободното гмуркане пред нея се открили и много нови възможности: “Запалих се по чувството да се гмуркаш все по-дълбоко и по-дълбоко и исках да видя на какво съм способна и колко дълбоко мога да се гмурна.”

Един несъстоял се световен рекорд

До 2018 г. Амбър Бърк вече е една от най-добрите състезателки по свободно гмуркане в света. Тогава се приготвя да счупи рекорда за жени в дисциплината “постоянно тегло без плавници” в дълбините край бреговете на Филипините.

Това се смята за една от най-трудните разновидности на спорта. Плувецът се гмурка вертикално в дълбините на един дъх, използвайки единствено собствената си сила. С всеки метър дълбочина налягането върху тялото се покачва, смалявайки капацитета на белите дробове. 

До 30 метра - дълбочината, смятана за максимална за човека в първите години на фридайвинга - налягането върху тялото вече е 4 пъти повече, отколкото на повърхността, а обемът на въздуха в дробовете се е свил до една четвърт. Когато се достигне отрицателна плаваемост, плувецът започва да се спуска надолу свободно. 

Бърк достига дълбочина от 73 метра - световен рекорд - но секунда загуба на съзнание, когато изплува на повърхността, ѝ коства рекорда. “Ако останеш под вода достатъчно дълго, винаги има шанс кислородът ти да падне до такова ниво, че мозъкът сам да реши да се изключи, за да се предпази от увреждане”, казва Бърк. “Така че, в края на краищата, това е нещо хубаво, но пък фрустриращо на финала на дълго гмуркане.”

Невъзможното възможно

Рекордът при мъжете в същата дисциплина е 102 метра, което е отнело 4 минути и 14 секунди. С плавници е 131 метра. В дисциплината “статична апнея”, когато състезателят не се гмурка, а само се потапя под водата, рекордът е 11 минути и 54 секунди без дишане. А когато се вдиша 100% кислород непосредствено преди опита, рекордът е 24 минути и 37 секунди.

Снимка: Amber Bourke/Facebook

Д-р Антъни Бейн е физиолог от Университета на Уиндзор, Канада, който изучава физиологията на продължителното спиране на дишането. Д-р Бейн е провел доста експерименти, включително с елитни състезатели по свободно гмуркане, и твърди, че белите дробове на професионалните атлети в тази дисциплина са по-големи от тези на средностатистическия човек. 

Проучванията сред народи, които традиционно се гмуркат като племето баджо от Югоизточна Азия, “също показват наличието на по-големи далаци, които теоретично биха позволили по-дълго задържане на дъха заради контракция на далака и освобождаване на червени кръвни клетки, наситени с кислород”.

Но умението да оцеляваш, докато се потапяш за по-дълго под вода, е по-скоро придобито. Според д-р Бейн проучванията показват, че елитните гмуркачи са “засилили” рефлекса си за гмуркане. Теоретично това е еволюционно приспособяване - остатък от онези времена, когато целият живот е бил воден. 

Това е рефлекс, който се задейства, когато лицето на бозайник влезе в контакт с вода. Тогава се създават редица физиологични отговори, които да помогнат за оцеляването, като например забавяне на пулса и метаболизма и преразпределяне на повече кръв към жизненоважни органи в това число и към белите дробове, за да ги подкрепят срещу покачващото се налягане. 

Макар че Бърк не е наясно дали има някакви вродени физиологични особености, защото никога не е била тествана, знае, че за десет години тренировки се е научила как да използва по-добре капацитета на белите си дробове. Дори на 70 метра дълбочина тя може да “вкарва” още кислород от дробовете си.

Не дишай!

Фридайвингът набира популярност като забавление и по цялото крайбрежие на Австралия изникват училища за свободно гмуркане. Но за да станеш елитен състезател, е необходимо търпение. 

Прогресът е бавен. Обикновено отнема няколко години, за да се спуснеш на още няколко метра дълбочина, защото тялото трябва да свикне с налягането. “Когато за първи път се спуснах до 30 метра, истински усетих налягането върху тялото ми, особено върху гърдите - имаш чувството, че те смазват”, казва Бърк. “Но сега, когато се гмуркам до 70 метра, въобще не го усещам.”

Снимка: Amber Bourke/Facebook

По-голямата адаптация обаче е психологическата - да развиеш съзнателната способност да устоиш на порива да дишаш. Според д-р Бейн нетренираният човек започва да прави “неволеви дихателни движения” след не повече от две до три минути под вода, когато тялото “едва се е освободило от кислорода”. Елитните гмуркачи имат способността да минат отвъд тази точка, като сдържат дъха си, докато “изстискат по-голямата част от кислорода в кръвта си”.

Психологически стратегии като осъзнатост например са ключови в тренировките според треньорите по свободно гмуркане като Клинтън Лоурънс от Голд Коуст, който  е и клиничен психолог. “Това е моментът, в който наблюдаваш мисълта “Трябва да дишам”, казва той. “Но само я наблюдаваш. “А, ето я пак тази мисъл. Няма проблем.” И просто продължаваш.”

Амбър Бърк казва, че влиза в медитативно състояние, като забавява дишането си, преди да влезе във водата. “После само трябва да поддържаш спокойното състояние и за мен това означава да присъствам в настоящия момент и да не мисля напред в бъдещето, защото ако мислиш колко дълго планираш да останеш под вода и колко надълбоко искаш да се гмурнеш, е много лесно да се превъзбудиш и паникьосаш.”

Макар че повечето международни състезания бяха отложени заради пандемията, Бърк продължава да тренира. Прави дълги подводни плувания в басейн 4 пъти седмично и ходи на фитнес паралелно с работата ѝ като електротехник и инструктор по фридайвинг. Веднага щом се възобновят състезанията, тя ще продължи с преследването на световните рекорди. 

“Когато започнах, дори не предполагах, че това е възможно, но е наистина невероятно на какво са способни хората.”

Снимка най-горе: pexels.com/Elianne Dipp

Дебютантът на Олимпийски игри Йосиф Миладинов се класира на финал на 100 метра бътерфлай с четвърто време от 51.06 секунди, предава dnews.bg.

18-годишният пловдивчанин плува в първия полуфинал, където отстъпи само на олимпийския шампион на 200м бътерфлай Крищоф Милак, който завърши за 50.36 секунди. Това е първи финал за българското плуване от Игрите в Сеул 88'.

С първо време във финала влиза наследникът на Майкъл Фелпс Кайлъб Дресел с олимпийски рекорд от 49.71 секунди.

Финалът е в събота, 31 юли, в 4:30ч. сутринта българско време.

Снимка: БОК, Костадин Андонов, Start-

Не е ли екстремно егоистично в нито една събота да не си си вкъщи? Това е малка част от основното чудене на авторката на текста, публикуван в The Telegraph. Всъщност основният ѝ проблем не е, че съпругът ѝ го няма, а че отсъства, за да практикува екстремни спортове, което я кара да замръзва от ужас всеки път, когато той заминава нанякъде.

И тук идва принципният въпрос: трябва ли да забавим темпото след децата, или не бива да спираме с нещата, които ни правят щастливи (дори и да са малко опасни)? Невинаги отговорът е лесен.


Когато приятелките ми се оплакват от разплутите си, залепени за диваните, мъже, чувствам единствено завист. С удоволствие бих била омъжена за човек, който обича да си почива на дивана с чипс в ръка. 

Моят е по-вероятно да бъде открит в тунела на някоя вълна, яхнал сърфа си, или увиснал на някоя заледена планинска стена. Абсолютно обсебен е от екстремни спортове и всеки уикенд му махам за довиждане, чудейки се дали ще се върне жив. В кошмарите ми, ако не лежи мъртъв в някой планински проход, то е поне парализиран за цял живео, с мозъчно увреждане или в кома. 

Винаги изпитвам такова облекчение, когато се прибере невредим, че не успявам да поставя въпроса както подобава. От самото начало знаех, че е изключително спортна и дейна натура. На първата ни среща трябваше да си тръгне по-рано, защото на следващия ден щеше да участва в триатлон. 

Спортът и фитнесът са огромна част от живота му - от планинско колоездене до плуване в открити води и маратони. Когато живеехме заедно в 20-те си години, си мислех, че като поостарае ще забави темпото. Освен това самата аз бях в доста добра форма и ми харесваше да го окуражавам и да участваме с него на бяганията на дълги разстояния.

Но ако щете вярвайте, той засили темпото.

През последните няколко години е прекарал почти всяка събота някъде навън на някакво приключенско предизвикателство, а ако е на пътуване с клуба си по катерене, му е заета и половината неделя. 

Почти пропусна раждането на първия ни син, защото караше колело в планината. 

Мислех си, че при наличието на две малки деца, поне леко ще намали екстремните спортове, но нищо такова не се случва.

Работата му е доста интензивна и важна и по неговите думи това, което му помага да си запази разсъдъка, е излизането в природата и постоянното “самопредизвикване”. В много добра форма е и изглежда 10 години по-млад от мъжете на неговата възраст. Сега говори как иска да напусне напрегнатата си работа и да стане инструктор, за да се занимава с екстремни спортове през цялото време. 

Знам, че това ще го направи щастлив и не искам да попречвам на мечтите му, но това би означавало още повече време без него и още повече тревоги за мен - вместо да изпадам в ужас веднъж седмично, ще ме е страх всекидневно.

Почти всяка събота гледам децата, водя ги при нашите, за да се видят с баба и дядо и за да имам малко помощ. Винаги ми е добре, че ги виждам, но ми се иска да сме като другите семейства - да ходим на разходка или да правим нещо скучно като пазаруване заедно.  

По време на карантината беше чудесно, защото си беше вкъщи много повече. И някак си дадох сметка как би изглеждал един семеен уикенд. Но сега е изключително развълнуван, че пак може да ходи да тича и да скача.

Моите приятели го смятат за егоист, родителите ми също правят подобни саркастични коментари. Но във всяка друго отношение той е перфектен съпруг - съобразителен, мил, помага в домакинството и е чудесен баща. Не искам да съм дуднеща жена, а освен това знам колко много значат тренировките за него. А и съм наясно, че дори да го убедя да си остане вкъщи, той ще си мечтае да е някъде в планината или да кара сърф. 

Но ми се струва, че колкото повече порастват децата, толкова по-трудно ще бъде да го оправдавам. Ще им се иска да знаят защо баща им никога не е вкъщи в събота. Или по-лошо - ще пожелаят да отидат с него. Мога да се справя, ако се тревожа единствено за него. Мисълта, че ще трябва да се тревожа и за тях, е непоносима.

Питала съм го дали мисли за нас, когато се излага на опасност. Отговори ми, че никога не си позволява да си мисли, че няма да е ОК. Но така си мисли всеки алфа мъжкар, докато не спре да е ОК. 

Просто се надявам, че като остарее ще има нужда от по-малко прилив на адреналин. За доброто на всички ни.

37-годишната Сара Томас успя да направи нещо, което никое друго човешко същество не е постигнало до този момент: преплува разстоянието от Франция до Англия и обратно два пъти (общо 4 дължини), без да спре. Това по първоначални изчисления били едни 129 км, обаче течението и вълните се оказали толкова силни, че Сара плувала много повече. Всъщност, преплуваното разстояние е 209 км.

Досега Ламаншът е преплуван три пъти един след друг от четирима мъже. Сара е първият човек, който увеличава рекорда с още една дължина (и то каква!), превръщайки се едновременно в първата жена, преплувала протока, и в първия човек, направил го четири последователни пъти.

Всичко това се равнява на едни 54 часа свръхусилия на волята.

Сара Томас е професионална плувкиня с над 10-годишен опит в маратонските плувания. Открива, че ѝ се отдава да плува оттук до хоризонта, когато един ден след тренировка просто си осъзнала, че може още и въобще не е изморена. През 2017 г. е диагностицирана с рак на гърдата, а през лятото на 2018-а приключва с лечението. Година по-късно прави един от най-впечатляващите рекорди в историята на плуването, посвещавайки победата над собствените си възможности на всички хора, преминали през борбата с рака, и доказвайки, че жените могат всичко.

Ето го и нейния личен разказ:

Image may contain: ocean, sky, outdoor, water and nature

"[...] В сряда миналата седмица се срещнахме с Еди (Еди Спелинг, собственик на лодката с екипа на Сара, бел. ред.), за да получим последна информация каква е обстановката. Според него прогнозата беше за мрачно време и ни предупреди, че може и да се наложи да удължим престоя си във Великобритания. Но само няколко часа по-късно ми пусна съобщение, че нещата изглеждат добре за старт на плуването в събота вечер. 

През следващите няколко дни приготвяхме провизии за мен и екипа, обменяхме пари, организирахме всичко така, че да можем да прекараме два дни в морето. 

Срещнахме се с Еди в 22:45 в събота на пристанището на Дувър. Не бях особено развълнувана от предстоящия среднощен старт – не мога да спя добре през деня, а знаех, че дневният сън, който успея да си набавя в събота, ще е от огромно значение за успеха ми. Опитах се, но може би успях да дремна не повече от час. А вълните никого не чакат, така че нямаше от какво да мрънкам.  

Набързо натоварихме провизиите и тръгнахме към Самфайър Хоу, намазах се и преди да се усетя, скочих от лодката.

Нещата започнаха зле. Имаше шест часа до изгрев, а на мен вече ми се гадеше. Вечерях спагети, които явно не се отразяваха добре на стомаха ми. Докато тялото ми се бореше с гаденето, започна да ме втриса и се разтреперих. Не така си представях старта на четирикратно преплуване на Ламанша. След 7 часа във водата, най-накрая повърнах спагетите и всички ликувахме. Веднага се почувствах по-добре и реших, че това ще е краят на гаденето ми.

Първата дължина продължи без други произшествия. Стигнахме нос Гринез след 11 часа и половина, точно по график. Теченията бяха силни, когато приближих към носа, затова трябваше да спринтирам около час, за да ги преодолея, но накрая се хванах за скалата. Първа обиколка – завършена.

Image may contain: 1 person, smiling, ocean, swimming, child, outdoor, water and nature

Правилата за подобни плувания казват, че като стигнеш брега, трябва да излезеш от водата. Ако брегът е скалист и изкачването не е безопасно, може просто да бутнеш скалата като знак за край на отсечката. Ако излезеш на плаж, веднага трябва да влезеш във водата, но стига пръстите ти да са потопени в нея, може да седнеш на брега и да получиш всичко, от което имаш нужда. Никой не може да те пипа или да ти помага, но може да ти хвърлят неща. Планирахме, че Илейн от моя екип винаги ще е покрай мен с ланолин и дезитин и с някакви неща за хапване.

Надявах се да изляза на плаж, за да се опъна малко, но носът е доста скалист, затова се провесих на една скала, докато теченията ме брулеха, намазах се с ланолин и хапнах малко ориз. Отредените ми 10 минути свършиха много бързо и преди да имам време да помисля, вече започвахме втората обиколка.

Имаше много медузи покрай брега и докато се отдалечавах, въпреки всички усилия, които положих, една успя да отскочи от шапката ми за плуване, да се закачи за носа ми и да се пльосне върху брадичката ми. Може би последваха някакви псувни. Обаче знам, че студената вода помага за опарвания от медуза и прецених, че имам доста време да се оправя.

След няколко часа плуване пак започна да ми се гади. Повдигаше ми се и ми се повръщаше. Накрая повърнах ориза и реших, че ще ми стане по-добре, както когато повърнах спагетите. Не.

Въпреки спиращия дъха залез, докато вечерта преминаваше в нощ, духът ми започна да пада все повече и повече. Опитвах се да превъзмогна гаденето, но ми беше студено и ме побиваха тръпки. Преди да започна второто плуване, казах на Илейн, че нощта ще е тежка, затова трябва да измисли някакъв план, който да ми помогне да се справя. Вечерта напредваше, виждах как екипът ми се подготвя за нощта. Крег ми каза, че са направили график кой кога да плува с мен, за да не се налага да оставам сама във водата дълго време. Постоянно си повтарях "Мога да я преплувам тази нощ..." Единствената ми цел беше да изкарам следващите 10 часа, докато слънцето изгрее отново. Знаех, че ще е трудно, но дори самата аз подцених страданията, които ми предстояха през тях.

Докато плувах обратно към Дувър и светлините на града се приближаваха все повече и повече, започнах да планирам второто си връщане. Не се чувствах добре, но се ободрих щом си дадох сметка, че пак сме се отправили към Самфайър Хоу и ще имам възможност да се изтегна на брега за минута, да си опъна гърба и да имам поне един дзен-момент. И понеже нямах тази възможност в края на първата отсечка, наистина нямах търпение да зърна камъчетата на Самфайър Хоу.

Image may contain: ocean, sky, cloud, outdoor, water and nature

За съжаление там имаше други плувци, които стартираха маратоните си, и ако трябваше да чакаме нашия ред, за да стигнем до плажа, щяхме много да се забавим. Оставихме теченията да ни отведат към стената на Самфайър Хоу и вместо плаж, пак трябваше да бутна скала, за да индикирам края на втората си обиколка. Две врътки, нито един плаж. Бях съсипана. Даже не съм сигурна защо бях толкова съсипана – нямах никакви плажове и скали в езерото Пауъл или в Шемплейн (местата, на които се е подготвяла в Щатите, бел. ред.), но в представите си винаги съм визуализирала, че стигам до плаж.

Илейн беше моят слънчев лъч, докато пипах стената и се опитвах да не се разплача. Казах ѝ, че нямам сили да изкарам до края и че съм почти сигурна, че виновникът за гаденето ми е ябълковият сок, който пиех с всяко хранене (както правя по принцип). Тя възприе информацията, игнорира оплакването ми и ми метна едно бананово бебешко пюре. Беше страшно вкусно. После го повърнах.

И продължих да повръщам. Няколко мига по-късно, на средата на повръщането, ни казаха, че десетте ми минути са изтекли и трябва да започна да плувам обратно. Така че някак си започнах отново да плувам към Господ знае какво... След 30 минути стана време за следващото ми хранене и още щом ми го метнаха, повърнах отново. И на следващата спирка пак. Нямах много ясна представа за времето, но ми се струваше, че са минали часове в хранене и повръщане.

В един момент Карл плуваше редом до мен, така че сигурно е било около 3 посред нощ. Повръщах и се превивах от спазми. Не си спомням как точно съм му се оплакала, но той много спокойно и обмислено ми каза да продължа да плувам. Докато мрънках, някакъв глас от лодката ми каза да продължавам да се движа. Така и направих. По-късно разбрах, че горе-долу по това време капитанът на лодката и един от наблюдателите са казали на екипа ми, че или трябва да ме накарат да спра да повръщам, или ще ме извадят от водата. Честно, ако в този момент се беше случило точно това, с голямо удоволствие щях да се кача на лодката и да благодаря на всеки един, че са ми спасили живота и са ме оттървали от това бреме. Бленувах да съм суха, на топло и заспала.

Обаче екипът ми имаше друг план. На следващото ми хранене Раян ми хвърли едно хапче Зофран, останало от лечението ми от рак; дават го и на бременни за сутрешното гадене. Знам, че някои хора го използват при плуване, така че го метнах в багажа си в последната минута, мислейки си, че може да помогне на майка ми, ако ѝ стане зле на лодката. С голямо облекчение реших, че то ще оправи всичките ми проблеми. Глътнах го и мигновено го повърнах. Отново се сринах, обърнах се и продължих да плувам, без да кажа нищо. След пет минути ме спряха и ми подадоха хапче, разтворено в малко вода. Преглътнах го твърдо решена да не повърна и само се молех да свърши работа.

Минаха 30 минути без никакво повръщане. На следващото ми хранене ми дадоха само вода. На следващата спирка за хранене пробваха да ми дадат нещо за хапване, но пак започна да ми се повдига, така че продължих да плувам. Най-накрая след около час вече се чувствах достатъчно добре, за да се опитам да ям нещо. Мисля, че бяха минали 4 часа, в които не можех да задържа никакви калории.

Image may contain: sky, ocean, cloud, twilight, boat, outdoor, water and nature

На обръщането посред нощ няколко други лодки с други плувци започваха плуванията си. Повръщах и ми беше зле, но изглежда плувах с добро темпо, защото бях редом с останалите. Посред едно мрънкане екипът ми ме информира, че си плувам съвсем добре и все още държа добро темпо. Много се учудих. Как е възможно да ми е толкова лошо и въпреки това да поддържам скорост? Вече като знаех това, бях твърдо решена да си оправя стомаха и да си възстановя калориите, за да мога да продължа. С приближаването на изгрева започнах да се чувствам по-добре. Тогава някъде си поисках и малко бонбонки M&М, които бяха идеален начин да си набавя допълнителни калории бързо. Освен това бяха хрупкави. И вкусни.

Бавно, но сигурно стигнахме отново до Франция. И там някъде реших поне да се опитам да тръгна обратно, за да видя какво ще стане.

Приближавайки Франция, пак започнах да усещам как се завихрят бесните течения. Водата там е кафява и мътна - идеално скривалище за медузи. Докато плувах все по-близо към носа, борейки се с теченията и умирайки от страх да не попадна на медузи, екипът ми ми каза, че трябва да спринтирам, за да стигна до брега. Бяхме се насочили право на юг, но теченията бяха абсолютно безпощадни и не искаха да ме оставят да стигна като цивилизован човек. Вместо това след 36 часа плуване и повръщане екипът ми ме караше да направя невъзможното - СПРИНТ! Ускорих, заритах с крака и за нула време се хванах за една от скалите на носа. За щастие там имаше идеална формация от скали, на които се качих и седнах с краката ми все още във водата, както е по правилата. Илейн пак беше с мен, хранейки ме с разни съкровища и повдигайки духа ми. Треперех и бях изтощена. Мисля, че поругах малко, че се е наложило да спринтирам. И преди да се усетя, десетте ми минути вече приключваха и трябваше да се връщам в морето. Отново.

Веднага забелязах, че сме повлечени по същия път като предишния ден. Преди плуването казах на Еди, че мога да държа скорост от 2 мили в час за три обиколки и после не се знае какво ще стане. Той ме увери, че ако стигна до завъртането след третата отсечка, ще ме остави да си плавам до Англия като дънер. Така че започвайки четвъртата отсечка, си мислех, че тежката работа е свършена и всичко е въпрос на време. Поддържах постоянно темпо при предишните обиколки - между 11 и половина и 13 и половина часа на преплуване, така че предположенията ми бяха, че ще стъпим на английския бряг към 3 през нощта. Най-късно в 4 часа. С нетърпение очаквах залеза, защото ми оставаше само половин нощ плуване.

Само че пак се бях объркала. И това не го бях разбрала, докато не свърши плуването, макар че още във водата усещах, че нещо не е както трябва. Изглежда, че в някакъв момент вместо да следваме маршрута от предишния ден, сме били избутани в нещо като фуния в протока. Ако бях останала в нея, щеше да ни изхвърли към открито море. И плуването приключваше. Трябваше да ме накарат да мина през течението, за да продължим. Успяхме, но ни костваше много време. Тогава задуха и студен фронт. Беше си сиво и мрачно и без това, но като задуха студеният вятър, прогони и малкото слънце и съвсем ми обърка представите за време.

Както и да е - невероятно, но факт, най-накрая се чувствах добре. Пишках си редовно и си се чудех на ръцете, които макар и изморени, не ме боляха. Нямах никакви болежки или неразположения, освен малко протъркване, с което се справихме с допълнително ланолин. Кръстът ме болеше, но не беше кой знае какво. И продължихме да плуваме. Бях щастлива и в пълна неизвестност за проблемите с прилива, така че все още мислих, че до към 4 призори ще сме приключили.

И след това, на 47-ия час, Крег скочи във водата при мен. Каза ми, че има течение, което ни бута в грешната посока и се налага да спринтираме в следващия час, за да минем през него и да стигнем британското крайбрежие. Каза ми, че ако го направим, ще сме си вкъщи. Екипът ми започна да вика и да ме окуражава, а аз спринтирах. Отново. И след нашия Час на силата ме уведомиха, че сме успели. Ура! В този момент усетих, че това ще отнеме повече, отколкото бяхме планирали, но когато след два часа Илейн скочи, за да плува с мен, ми каза, че имаме по-малко от 10 възела до брега. Това беше по-далече, отколкото се надявах, но ако бяха само 10 възела, казах си, няма проблем - мога да се справя!

И тогава нещата започнаха пак да се объркват. Теченията ни бутаха във всички посоки. Насочвахме се в една посока, а ни мятаха в друга. И после в трета. Екипът ми казваше да натискам и аз натисках, колкото можех, но вече плувах от 50 часа! Колко повече можеха да искат от мен в този момент? По едно време сметнах, че тази отсечка вече трае повече от 15 часа и с изненада установих, че може би виждам някакво развиделяване през тъмнината. Светлината беше дезориентираща и започнах да губя представа къде сме. Има червен островърх купол до Самфайър Хоу, който ползвах за ориентир предишната нощ и през по-голямата част от тази. По едно време се падаше в далечината вдясно. После изведнъж се оказа право пред мен и си помислих, че се движим към Самфайър Хоу. И после вече бяхме някъде другаде. Представата за брега на плувците не е съвсем точна, затова в някакъв момент си казах, че спирам да гледам и продължавам да плувам.

Тогава, на 53-ия час, Карл скочи при мен за последно. Каза ми, че трябва да спринтираме, за да успеем. Усещах как водата се блъска в мен, на моменти ледено студена. Изглежда, че съм плувала на едно място за известно време и трябваше да ме накарат да се движа отново.

Така че събрах всички сили и се устремих към брега. Нямах никаква идея къде сме, мислех си, че виждам лодки, но беше стена. Като вдигнах темпото, водата започна да ми влиза в носа и да се стича по гърлото ми – нещо, което се стараех да избягвам по време на цялото плуване. Вятърът така духаше, че всеки път щом си поемех въздух, устата ми се пълнеше с вода. Толкова бях уморена, че вече не ми пукаше. Просто исках да финиширам. Знаех, че брегът е близо, но въобще не мислех, че е толкова близо. Знаех само, че трябва да натискам яко – или щяхме да бъдем изтласкани към морето, или щяхме да успеем. Почнах да се чудя какво ще стане, ако не се справим, но разтиках тази мисъл. ПЛУВАЙ!

И тогава изведнъж видях земя. Твърда, истинска земя. Бях достатъчно добре запозната с бреговете в района, за да знам, че няма да мога да се изправя, затова си махнах очилата и изпълзях на брега. Изтощена. Дезориентирана. ПРИКЛЮЧИЛА.
На брега имаше тълпа невероятни хора, събрали се там да ме поздравят. Отнякъде знаеха, че хапвам M&M, после някой ме зави с хавлия, а след това ми дадоха халат. Поднесоха ми бонбони и шампанско.

[...] Преди година не знаех дали можех да направя такова плуване. Но не се отказах от мечтата си и дадох всичко от себе си. [...]"

Снимки: Jon Washer Photography

cross