Не знаем при вас как е, но на нас ни се струва, че напоследък има огромна нужда от възстановяването на вярата в доброто. Накъдето и да се обърнеш, каквото и да подхванеш, с когото и да говориш – катаклизъм, мрак и тиха безнадеждност. Да, ясно, не е толкова черно всичко, ама не е и детски празник. 

И точно в един такъв момент се появява нещо, което успява да балансира цялата вселенска чернилка. В конкретния случай това е чисто новата платформа www.kauzi.bg.

Каузи БГ е дигитално пространство, където на всички ни е разрешено да сме добри - даже се държи на това. И освен това то ни дава възможността да направим с много малко много повече. Всичко това благодарение на едни смислени и енергични хора, които са седнали и са измислили модела на работа на платформата.

Инициатор е Лазар Радков, организатор на “Капачки за бъдеще” – инициатива, която от години работи като добре смазана машина, купувайки и дарявайки апаратура, а отскоро и линейки, за недоносените бебета. 

Първоначалната му идея се заражда след случката с Хелп Карма. 

За тези от вас, живели в пещера, разказваме много накратко: преди около година най-мащабната дарителска платформа беше уличена в прибиране на високи комисионни от дарения и неправомерно насочване и преразпределяне на средства за цинично големи заплати и други разходи.

Та, след тази случка, доверието в благотворителността и в организациите, които я фасилитират, отиде безкрайно несправедливо по дяволите, но освен това се отвори и една гигантска празнина. 

Тогава Лазар решава да публикува подробния отчет на “Капачки за бъдеще” и цялата банкова документация за направените от организацията дарения. След призива му това направиха и други честни каузи, за които работят безкористни и сърцати хора. 

Тази лавина от доказателства за наличието на достатъчно читави и честни хора, заставащи зад важни каузи, провокира Лазар да събере екип, с който да направят абсолютно прозрачна благотворителна платформа, където 100% от дарените средства да достигат до каузата, за която са предназначени.

Така се ражда Каузи БГ.

И след много упоритост и усилия тя вече работи с първите шест каузи, сред които е и нашата “Оле Мале”. Ето как: 

• популяризира смислените и доказалите се с времето каузи;
• позволява на всеки да подкрепи каузата, в която вярва, с месечна сума, дори и съвсем малка;
• гарантира, че 100% от дарените пари ще достигнат до каузите, без да се задържа никаква комисионна;
• предоставя пълна прозрачност и месечна отчетност;
• гарантира по 1 лв. дарение от фирми за всяка направена регистрация на потребител в платформата.

И преди да отидете спешно на www.kauzi.bg, за да се регистрирате и да започнете с правенето на добри неща, само ще ви цитираме какво казва самият Лазар Радков за платформата:

“Направихме, каквото направихме, защото вярваме, че ако искаме да променим нещо в тази държава - ние сме първите, които трябва да направим нещо. Вярваме, че ако човек иска нещо да се случва по определен начин, той е първият, който да поведе с личен пример. Вярваме, че смислените, полезни и доказали се каузи трябва да се подкрепят с всички сили и се опитваме да го правим.”

Благодарим на Лазар и на всички зад Каузи БГ. Благодарим от сърце за добрината и съпричастността на всеки, който ще се включи в платформата като благодетел или подкрепител (специална за Каузи БГ дума - браво за нея!). 

Това ще е от текстовете "обеца на ухото". С нас се свърза дама, която има нужда да разкаже историята си, за да предпази други хора от попадане в подобен капан. Благодарим ѝ за смелостта. Искрено се надяваме споделеният разказ да не остане просто в графата "Това на мен няма как да ми се случи", защото очевидно всичко е възможно.

Защо Covid-19 не беше най-лошото, което се случи за мен тази година? Е, станах жертва на измама!

Бях въвлечена в схема.

Абе, направо си изгорях с една стабилна сума така, че да има да си плащам години напред.

Накратко: аз съм голяма бяла птица!

Кой да предположи - в средата на 40-те съм, имам две момичета, достатъчно големи, за да се оправят почти с всичко сами. Те са прекрасни, възпитани, в приятелски отношения съм с тях, постоянно ме търсят и ми споделят, независимо преди и след пубертетната им възраст.

С мъжа ми се справяме добре с отглеждането на децата. Е, вярно, с него в последните години не сме така близки, което може би оказа влияние и "помогна" да се поддам на ухажването и вниманието на друг.

Подхлъзнах се и станах поредната измамена, неудовлетворена нечия съпруга. Смятам (смятах?!) себе си за средно интелигентна жена или поне такава с достатъчно разум и адекватна преценка, но не би!

Един мъж ми поиска приятелство в социалната мрежа и аз – що па да не го дам, да видим какво ще стане, а?! Почнахме да чатим, ама по едно време той много вече ме харесва, даже, едва ли не, бил влюбен в мен.

Една жена трудно остава безразлична към подобно ухажване, много е готино, чак малко прекалено, сега като се замисля, но той знае как да ме "удари". Много умело използва слабостите, които без да искам съм разкрила пред него, трябва да му се признае.

Представя се за американец с европейски произход – германо-испански, иначе като акцент по-скоро италиански. Работи на петролна платформа в Средиземно море на договор. Познато ли ви е?

Оказа се, че в полицията им е доста познато, но го разбрах след няколко месеца и няколко десетки хиляди в борчове. След като ме увери, че много ме обича, каза, че като свърши работа на платформата, ще дойде до България. Даже иска да живее с мен.

Искам ли да живея в Щатите? Не? Добре, той ще ми купи къща тук и ще си живеем заедно. Много е щастлив, че ме е срещнал, защото, откакто преди три години жена му е починала при раждането на детето им, което също умира, той е много самотен и нещастен.

Как да не станеш съпричастен на такава трагедия? Че даже и хлътваш. Той разбира какви са ти интересите и страстите и направо ти влиза под кожата. Мъж мечта – това изчерпва всичко.

Постепенно си ставаме близки и изведнъж се оказва, че той отчаяно се нуждае от пари. Има затруднения в работата, нещо се е скапало и трябва да се купи, за да си завърши работата, иначе има неустойки и няма да си получи парите по договора.

Освен това няма близки хора, които да му заемат пари, няма достъп до банковата сметка – нали е от Щатите, пък сега е в Европа, не може да плати и онлайн...

Почна да ми иска пари с уговорката, че ще ми ги върне в момента, в който свърши работа и му платят. Ама за да му платят, трябва да завърши работата си, а дотогава имаше нужда от пари на няколко пъти по различни причини.

Не, не склоних веднага, разбира се. Поне месец вървяха преговори. Доста се постара човекът, за да му гласувам доверие. Изпрати ми снимка на лични документи, убеждаваше ме, че няма близки хора, които да му помогнат, даже се опитах да прекъсна връзката. Изтрих си приложението, чрез което комуникирахме по негово желание, но почна да ми звъни от щатски номер.

Позволих да осъществи наново контакт. На по-късен етап ми даде достъп до банковата си сметка, за да видя, че има пари, и да ме убеди, че ще ми върне парите, които иска да му изпратя.

И така постепенно затънах стабилно в дългове, убедена, че помагам (все гледам да помогна в тоя мой живот, убедена, че има смисъл в това!). Нито за миг не съм изключвала възможността, че може да е измама, но въпреки това историята звучеше доста правдоподобно. Доверих се – този човек има нужда от помощ, от моята помощ.

А пък какви любовни съобщения ми пишеше посред нощ, дори собственият ми съпруг не ми е писал подобни. През цялото време бях под напрежение – ако се окаже измама, потъвам в дългове, децата ми ще страдат, ще мизерстват, няма да мога да им осигурят елементарни неща. Как ще го приемат те и съпругът ми? Ами родителите ми?

И въпреки това си повтарях: "Ето, той ми каза това и това, не може да е лъжа, иначе няма да е така загрижен, почти всеки ден разговаряме...". Убеждавах сама себе си, че е искрен.

По едно време споделих с моя близка, че имам връзка и че съм му пращала пари. Тя се опита да ме предупреди, че всичко е измама. Знаех, че е твърде вероятно, но вече му бях изпратила доволно количество пари. Смятах, че има шанс да си ги върна.

Споделих с него за подозренията си, исках от реакцията му да разбера каква е истината. О, колко разстроен беше, че съм го нарекла измамник, Господ му е свидетел, че никога не ме е лъгал!

Манипулацията беше жестока и доста умела, но това го осъзнах след още поне два месеца. Напрежението и натискът бяха огромни, въпреки че той "не ме насилва да правя нищо", просто ако е възможно да му помогна.

Сънят ми беше по 4–5 часа на денонощие, едвам заспивах, будех се рано. Свалих 14 кг за шест месеца (не че нямах нужда, просто никога нямаше да се случи дори и след година диета – направо се стопих!). Състоянието на постоянно безпокойство и нервно напрежение се редуваше с привидно спокойствие и успешна преструвка, че всичко си е нормално за пред децата и съпруга ми. Дори бях изненадана от себе си, не знаех, че съм толкова издръжлива.

Най-трудното беше, когато окончателно и безвъзвратно осъзнах, че съм жертва и няма шанс да си върна парите, но още никой от близките ми не знаеше. Изпадах в ужас всеки един момент, в който мислех как ще им кажа, как ще реагират и какъв срам ме очаква. Същевременно се опитвах да наглася вноските по дълговете и осъзнавах, че заплатата ми няма да стига, за да ги изплащам.

Подадох жалба – полиция, прокуратура, до последно държах връзка с него, ако се свържат междувременно с мен след подаване на жалбите, за да има шанс да го проследят някак си. Напразни надежди! 

Мога да понеса много упреци – заслужавам си ги, но вече няма смисъл. Не споделях дълго време с никого, а сега вече всичко е приключило, връщане назад няма, съжалението също е излишно.

Не знам кое ме тормози повече – че ще изплащам едни пари с години заради глупостта си или че допуснах да бъда излъгана и се чувствам морално ограбена и разбита. Благодарна съм, защото човекът до мен се оказа – не знам как да го нарека – благороден, неочаквано широко скроен или може би просто ме обича?

Съпругът ми реагира по възможно най-добрия начин. Трудно му беше в първите дни, но каза, че гладна няма да ме остави. Има възможност да покрива разходите в семейството без моята заплата, но отговорността и задължението да върна дълговете си е изцяло моя и той няма да ми помага за това. Обсъждаме ситуацията и търсим изход заедно. 

Благодарна съм на децата си! Имах опасения, че ще ги разочаровам прекалено много, но те продължават да ме обичат все така силно. Когато им казахме за ситуацията, попитаха дали ще останем семейство както досега – това беше най-важното за тях. Ние, разбира се, ги уверихме в това.

Благодарна съм за адекватната реакция на сестра ми – получих безрезервна подкрепа от нея, поредното доказателство, че нищо не е толкова зле, колкото изглежда. Най-тежко е положението с родителите ми и особено с майка ми, но се надявам някога да ми простят, че им причиних такива тревоги.

Знам, че съм силна и мога да се справя! Само да съм здрава, за да работя – както се казва, пари се изкарват. Та, в тая връзка, вече съм в режим на търсене на работа за уикендите – със заетостта ми в работата на пълен работен ден не мога да разчитам на друго.

Много се надявам да успея до 2–3 години с постоянна и допълнителна работа да отхвърля част от задълженията. Казват, че нищо не се случва без причина. Още не съм сигурна за причината, но се надявам да я разбера скоро.

Споделям моята история, защото съм сигурна, че има доста "изгорели" жени. Не знам колко точно, но съм убедена, че са повече, отколкото предполагам, и ако има и малка вероятност да предупредя и предпазя някоя добра душа, то значи има смисъл и от моята изповед. 

“Новото нормално” ще е постоянното живеене в промяна – така се очертава. И това не е непременно лошо. Особено ако промяната е с цел да се подобри качествено животът ни към по-добро. И когато говорим за гражданско общество, то е точно толкова силно, колкото е най-уязвимият му член. Затова няма как да сме щастливи и проспериращи в среда, в която повечето хора не са или нямат шанс да бъдат.

Сдружения като “1% промяна” се опитват да променят това, създавайки нов модел за подкрепа на каузи, и помагайки там, където е необходим дори един-единствен процент от времето, средствата и уменията на всеки, готов да подаде ръка на някой в нужда.

С Мария Желязова и Ефтим Ефтимов от сдружението си говорим точно за това – за промяната, която се трупа процент след процент добрина и смисъл.

Какво е “1% промяна” и как се роди идеята за платформата?
“1% промяна” е идея, породена от желанието за позитивна промяна, която се превърна в реалност преди повече от 5 години и се трансформира в сдружение в обществена полза. 

Стремим се да обединяваме хората в България чрез прозрачен и вдъхновяващ модел за подкрепа на разнообразни каузи всеки месец и по този начин да подпомогнем създаването на “навика” за даряване. Фокусът ни е осъществяването на каузи, които са извън обсега на големи организации и кампании и в същото време съответстват на сумите, които успяваме да съберем за месец. 

Прозрачността е в основата на всичко, което правим, като всички дарения се оползотворяват за изпълнението на каузите, които подкрепяме. Основно правило ни е да не превеждаме пари, а да купуваме или финансираме продукта или услугата, от която има нужда бенефициентът.

Какъв е екипът ви?
От основаването до момента сме Светла, Ефо, Мария и Мария, а във времето към екипа се присъединиха и Маги, Жоро, Надето и Веси, като всички се развиваме в различни професионални направления. 

Всеки от нас има своите силни качества – например, Светлето и Жоро са нашите нинджи, когато става дума за цифри и бюджети, но като цяло всички участваме и допринасяме за комуникацията, координацията, администрацията, реализацията и проследяването на каузите.  

Как се събрахте и какво ви свързва?
“1% промяна” ни събра. И именно вярата в проекта ни свързва и до днес – с всяка реализирана кауза ставаме все по-уверени, че това, което правим, си заслужава и че същинските резултати са най-големи и смислени, когато се обединим. 

Освен това, носейки близки ценности и разбирания, съвсем естествено е, че ни свързва и приятелство, и дори извън “1% промяна” обичаме да се срещаме и изкарваме време заедно. 

Какъв е моделът, който следвате и как подбирате каузите, които да участват в платформата ви? 
Няколко са основните критерии. Важно е каузите да са разнообразни. В рамките на всеки отделен календарен месец осъществяваме различна: от създаване на библиотека в някое малко населено място до закупуване на апаратура за болници или подобряване базата на домове за възрастни хора или центрове за работа с деца от рискови групи. Или както е в случая с нашата съвместна ноемврийска кауза, в която искаме да помогнем за ремонта на къщата на „Оле Мале“. 

Важно за нас е и каузите ни да са с конкретен резултат, а не част от по-голяма инициатива, както и да са измерими – всяка кауза има предварително изчислен бюджет, който се обсъжда между членовете на сдружението. 

И не на последно място – да са с дългосрочен ефект, за да можем да създадем устойчива, качествена промяна в живота на бенефициентите.

Какво според вас е благотворителност и добротворчество в практическия смисъл на тези думи? Как изглежда доброто като действие?
Да можеш да помогнеш на някого в точния момент по точния начин, без да очакваш нещо в замяна. И, за да доведе до промяна, доброто като действие трябва да бъде непрекъснат акт, осигуряващ устойчивост и „заразителност“ – да мотивира повече хора да обединят усилия, време и ресурси. 

Каква е промяната, която искате да видите в обществото? Коя е промяната, за която смятате, че може да допринесете вие?
Промяната в обществото трябва да е с положителен знак. Това, за което ние искаме да допринесем, е осъзнатостта, че дарителството не е единичен акт и че ако се превърне в навик, тогава ще настъпи и позитивната промяна с дългосрочен ефект. 

Неслучайно и името ни е „1% промяна“, защото вярваме – и вече 5 години го доказваме –, че само с 1% от месечния си доход, времето или идеите си, всеки от нас може да бъде двигател на промяната. 

Чрез нашето сдружение искаме да улесним хората да бъдат добри като създадем предпоставки да даряват малка част от дохода си всеки месец за настоящата кауза, да предлагат такава и/или да се включат в самото ѝ реализиране, ако имат време и ресурс.

Имало ли е момент, в който сте били обезкуражени и сте били напът да се откажете?
Не са малко трудните моменти. Но определено тук ключовата дума за нас е „сдружение“ – през годините много хора и извън екипа ни са се включвали и помагали не само със средства, но и с труд, идеи, дарявали са ни времето си за оперативни дейности. 

Такъв е примерът с нашия сайт, който е разработен изцяло про боно от приятел на сдружението, както и графичният дизайн на нашето лого и т.н. 

Самите ние в екипа също имаме периоди, в които някой от нас е по-ангажиран с други дейности или лични или професионални ангажименти, и тогава останалите се включват, докато колегата отново успее „да се върне в редиците“. 

И, разбира се, чрез съвременните технологични възможности поддържаме активна комуникация в общи разговори, за да успяваме да реализираме стойностни каузи всеки месец. Всичко това, както и хората, които вярват в нас и нашата идея, заедно с тези, на които можем да помогнем за положителната промяна в техния живот, ни дава кураж да не спираме и да не се отказваме. 

Какво ви предстои оттук насетне и какви са плановете ви за платформата и нейното развитие?
Плановете са да продължаваме независимо от обстоятелствата и да се обграждаме и обединяваме с други единомислещи и готини хора, които по свой начин също допринасят за промяната. 

Гледаме с усмивка към предстоящия ни любим месец декември, в който традиционно от създаването на сдружението реализираме каузата „Мисия: Щастлива Коледа за възрастни хора“. След това си пожелаваме една здрава и ползотворна 2021-а с поне 12 изпълнени каузи, като всяка друга година досега.

Отворете си галерията със снимки на телефона. Какво виждате? Ако и вие сте като повечето хора с малки деца, няма нужда да ни казвате: сигурни сме, че сте пълни с покъртително голямо количество снимки на безумно сладки момченца и момиченца във всякакви ситуации. Някои (около 300-400 кадъра на половин око и една трета брадичка) даже са си ги правили сами, вероятно с цел да не би да забравим да ги снимаме…

Помислете си колко пъти на ден разглеждате снимките на децата (особено като са бебета) и се умилявате как изобщо е възможно да има толкова сладки същества и те да са ви се паднали тъкмо на вас!

Като си ги помислихте тези неща, сега е редно да хванете този времеви прозорец, в който все още се топите от сладост по малките си деца, и тези разкошни снимки, които сте им направили, и да ги оползотворите по един много приятен начин. 

Johnson & Johnson ви канят да се включите в конкурса им “Родена звезда”, в който се търсят 12 дечица, които да изгреят на календара на компанията за България. Условието е кадрите да са заснети по време на любимата им баня. Знаете, къпането на бебето е един от първите ритуали, в който се впускаме като родители. Първо с малко страх, защото как изобщо се държи такова малко човече! А после с увереност, която прераства в голямо забавление (и много измокрени и полуизкъпани възрастни).

Такива календари вече традиционно се издават в Сърбия, Словения, Хърватска, Северна Македония, Босна и Херцеговина, а от тази година и в България. Конкурсът ни дава възможност да се зарадваме всички на чудесните дечица и да покажем колко се гордеем с тях, казва Кремена Рангочева, регулаторен мениджър в Johnson & Johnson Consumer. А тя като майка на 3 деца знае какво говори и е съвсем наясно колко е голяма радостта и как искаш да споделиш на всички колко е сладко това дете, да му се не види!

Кремена е част от тричленното жури, което ще избере 3 от 12-те деца, които ще участват в календара. За останалите 9 гласува публиката на специалната платформа в сайта на Майко Мила. Така че съвсем в реда на нещата е да насърчавате приятелите и близките си да гласуват за вашата снимка.

В журито още е и великолепната художничка Неда Малчева, която е любима на всички майки с ужасно смешните илюстрации, изобразяващи истински забавната страна на родителството. Заедно с Кремена и Неда удоволствието да се радват на всички сладки деца има и Ина Желева – още една майка на пълно работно време, която, заедно с двете си дъщери, вече 10 години отглежда и “третото си дете” – сайта Bebok.

12-те деца, които ще бъдат публикувани в календара, ще получат още и специална плюшена играчка заедно с комплект продукти: Johnson's шампоан, Johnson's олио, Johnson's Cotton Touch 2 в 1 и Cotton Touch лосион. А първите 200 участници пък ще получат плюшенa играчкa и Johnson's  Cotton Touch 2 в 1. 

Вече трябва да ви сърбят ръцете да пускате снимки. Трудна работа ще е да изберете най-добрия кадър, сигурни сме, че имате много, но така е - родителството е трудна и ужасно забавна работа. 

Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.

Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти. 

В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.

(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)

Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.

Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.

Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.

На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.

Който има желание, може да се включи да подърпа с него.

Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.

По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.

А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.

– В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”? 
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван. 

Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни. 

В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон. 

Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели. 

В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна. 

Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети. 

Еманацията на този опит беше “Кожа”. 

За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана. 

– Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве. 

Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно. 

Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса. 

Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания. 

– Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай. 

Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно. 

На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.

Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.

Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”

– Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват. 

Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам. 

– Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично. 

Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”. 

На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%. 

Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26. 

И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв. 

Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест. 

Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят. 

В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.

Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви. 

След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.  

Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени. 

– С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…

Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си. 

Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист. 

Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор. 

Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол. 

Всъщност, алкохолът е депресант. 

След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.  

На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли. 

И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни. 

Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество. 

А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма. 

– Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем. 

Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването. 

Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране. 

Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки. 

Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора. 

Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване. 

Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми. 

Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”. 

– От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност. 

Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност. 

Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си. 

Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.

Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.

– Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това. 

За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома. 

Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма. 

У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”. 

Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх. 

Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”. 

Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент. 

Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство. 

Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”. 

Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.  

Никога не е твърде рано да станеш доброволец и никога не си твърде малък, за да промениш света. Ако не вярвате, може да попитате едни второкласници от Сливен как се прави. През изминалата учебна година децата от Доброволчески клуб "Съединени" към ОУ “Иван Селимински”, гр. Сливен са осъществили 21 доброволчески мисии. Буквално няма седмица, в която да не са правили нещо добро за някой друг.

Благодарение на тях пътеката към пещера Футула е оборудвана с указателни табели. Училищният двор е почистен от отпадъци и шума, бордюрът е варосан, а в градинката са засадени нови цветя. В училище пък се е появила Къщичка за книги, изработена от родител доброволец, а второкласниците собственоръчно са изписали и поставили табелки с мили указания за ползване.

Събирали са също топли чорапи за деца бежанци. Съставяли са въпросници към детски книги за платформата Книговище. Чели са разкази за доброто на деца от детска градина и са ги научили как да засаждат семена и да се грижат за тях. А в студения януари са чели стихове по телефона на непознати самотни хора.

Тези чудесни деца бяха заслужено отличени с приз за млади доброволци в третото издание на Годишните награди ГЕРОИТЕ, организирани от най-голямата платформа за доброволчество у нас TimeHeroes. Още 12 вдъхновяващи доброволчески проекта, действащи в България, получиха награди, след труден избор от 132 номинации. И нямаме търпение да споделим с вас кои са те:

Ивана Кънчева с приз за всеотдайност

Миналата година международното движение “Приятели на деменцията” прави своите първи стъпки в България, като се опитва да отвори път за нов модел на грижа и цялостно отношение към болните от деменция хора. За да успее това начинание, се търсят няколко десетки доброволци, които да бъдат обучени как да прилагат метода и веднъж седмично да посещават възрастен човек с деменция.

С тази мисия се захваща едно младо момиче, завършило психология в Шотландия. Днес зад гърба ѝ са вече цяла поредица обучения, в които се включват над 120 студенти. Истинската суперсила на Ива е, че успява да покаже на всеки колко приятен и смислен може да бъде контактът с възрастните хора с деменция.

Павел Сидеров с приз за целеустременост

Ако преди три години сте били някъде в района на родопския рид Алабак, днес няма да го познаете. Той си е все така чудно красив, див и сякаш изваден от приказките. Разликата е, че 150 км туристически пътеки, пешеходни и веломаршрути, които с десетилетия са били изоставени и непригодни, сега са като нови - почистени и маркирани. И са обозначени на специално създадена интерактивна платформа.

Зад всичко това стои инженерът по телекомуникационни технологии и планински колоездач Павел Сидеров, който успява да върне рида Алабак обратно на картата. В началото - с ентусиазма и усилията на малки групи приятели, а после и с по-масови доброволчески акции. Сдружението има още смели планове за осъществяване - например, да спре замърсяването на река Чепинска и унищожаването на маршрути заради дърводобив.

Димитър Балджиев с приз за вдъхновение

Димитър е доброволец към фондация “Конкордия България” и личният супергерой на цяла банда хлапета от една къща от семеен тип в Божурище, която поема грижите за деца от най-изолираните общности, от улицата и гетата. Първоначално се явява като сбъднатата мечта на едно момиченце да научи английски. После се оказва, че житейските уроци му се отдават още по-добре.

Изключително изобретателен, когато става въпрос да се задържи мотивацията на децата да учат. Той е човекът, който винаги ще намери време да поправи счупените шкафчета, да седне да научи някой да си връзва обувките, да организира излет в планината или цяла неделя да прави къпани баници.

Рада и Неда Пандеви с приз за инициативност

Какво може да те накара в събота да станеш още в 7 сутринта? Особено ако си на 17, или пък на 9. Мисълта, че някой те чака и има нужда от твоята прегръдка и твоя смях. Ето защо всяка събота две усмихнати момичета рано-рано потеглят от Стамболийски и бързат в 9:30 да са в Дом за стари хора “Св. Василий Велики” в Пловдив.

Те са две от най-грижовните, отдадени и винаги пълни с идеи доброволки към фондация “Поколения заедно”. Не пропускат събота, в която да прекарат два часа в сладки приказки, песни, танци и игри с бабите от дома.

Оттам двете сестри продължават към експозицията на Музейко в Пловдив, където също имат куп доброволчески задачи, особено по-малката. По-голямата пък е активен член на Националния алианс за работа с доброволци и наред с всички събития, веднъж седмично отделя време и за малките пациенти в Детска хирургия.

Приз за смел подход получиха фондация "Ела и ти" заедно с “Пещерно спасяване” и “Планинско спасяване - Пазарджик”. Отбор от дръзки мечтатели, които за начало решават да заведат в пещера Съева дупка група хора, които рядко излизат от домовете си - защото са в инвалидни колички или с други увреждания.

Тази разходка обаче е само лека загрявка за следващото им приключение в пещера Проходна, където напълно обездвижени хора се издигат с въже на 30 метра, за да се “реят като птици”, както те са го почувствали. На 21 април, Цветница, се осъществява и най-мащабното и неопитвано досега в България екстремно преживяване за хора с увреждания. 11 смелчаци “политат” по тролей над Фотинските водопади, за да се разкрие водната каскада пред очите им от 40 м височина. В тази “невъзможна” мисия участват 80 доброволци, които се включват с транспорт, придружаване и грижа за над 40 хора с увреждания в трите акции.

Общински младежки съвет - Шумен е с приз за вдъхновяваща практика за създаденото от над 50 младежи доброволци алтернативно младежко пространство за култура в парка пред “Безистена” в град Шумен.

То носи името "Младежка сфера" и представлява огромен сферичен купол - 9 метра в диаметър, открита дървена конструкция, много светлина. Под този купол има сцена, отворена улична библиотека и едно пиано, както и куп свежи ръчно изработени и изрисувани мебели от палети.

С приз за ефективна намеса са Фондация "Дивите животни" - отряд от 260 доброволци в цялаата страна, които веднага реагират, когато някой някъде намери гларус със счупено крило, безпомощна катерица, невестулка, таралежче или друго диво животно, пострадало в големия град. Техните пациенти са около 4000 диваци годишно и за съжаление не намаляват. Сред тях са зайчета, които някой е купил за “играчка” на децата си и те наистина са си “поиграли” с тях. Птици с деформирани крака и пера, защото са се хранили с човешки боклуци. Или защитени “екзотични” видове, които всъщност не би трябвало да са домашни любимци. Спасителният отряд ги измъква от беда и прави възможно транспортирането им до ветеринарна клиника, обгрижването в специално създадени условия и освобождването им в природата.

Социалното предприятие БГАсист получи приз за приобщаващ подход. Работата на служителите, почти всички от които са със зрителни увреждания, е да предлагат най-различни хардуерни и софтуерни продукти, които улесняват ежедневието и придвижването на незрящите хора, дават им достъп до информация и, най-важното - свободата да бъдат самостоятелни. Приблизително 20% от работното време на служителите всеки ден обаче е запазено за безвъзмездна подкрепа към незрящи деца и възрастни, които нямат възможност да си позволят тези услуги и продукти.

Фондация "Гутенберг 3.0" бе наградена за оригинален подход, заради увличането в мисия, подходяща за хора на всякаква възраст, от което е място в света, по всяко време - съставянето на въпросници към детски книги за образователна интернет платформа.

Приз за младежки политики получи Международна награда на херцога на Единбург (програма, в която участниците състезават със самите себе си, като предизвикват собствените си убеждения за това на какво са способни и до къде най-далеч могат да стигнат).

Програмата за социална отговорност на една от най-големите IT компании в България VMware бе отличена в категория цялостна доброволческа политика

Наградата за медийно отразяване получи журналистката Оля Стоянова за своите прекрасни материали, свързани с доброволческата култура, в ефира на Програма Христо Ботев на БНР.

Още ГЕРОИ:

Двама от петима български тийнейджъри не умеят да разбират текста, който четат, да анализират информация и да я приложат в друг контекст. Това означава, че много деца не могат да използват наученото в училище в реални ситуации. Докато много родители се притесняват, че една от причините за този проблем е прекалената употребата на електронни устройства, Искра, Яна и Деси смятат, че смислената реакция не е да се борим с новите технологии, а да ги използваме като коз в детското развитие. И създават КНИГОВИЩЕ.

Образователната онлайн платформа се основава на характерни за електронните игри подходи, които увеличават желанието за участие и затвърждават способността на децата да осмислят прочетения текст. Чрез онлайн игра на въпроси и отговори върху прочетени книги, платформата насърчава удоволствието от четенето и създава общност. След като прочете дадена книга, детето може да влезе през профила си и да отговаря на въпроси, като всеки верен отговор му носи точки. Децата могат да се състезават с компютъра, с останалите в класа си, с други читатели на същата възраст, да се включват в различни предизвикателства и да качват нива - и така да се борят за награди чрез четене на книги.

Днес в поредицата, в която ви представяме финалистите на ПРОМЯНАТА, говорят две от създателките на проекта КНИГОВИЩЕ Яна Генова и Искра Джанабетска. Третият човек в екипа е Десислава Гаврилова, която от няколко живее във Виена, където в училището на малкия ѝ син се използва дигитална платформа за стимулиране на четенето от ранна детска възраст. Вижте какво ни разказаха създателките на българския вариант на платформата и не забравяйте, че можете да гласувате за своя фаворит в най-голямата социално-отговорна инициатива на Nova Broadcasting Group в партньорство с Фондация Reach for Change-Bulgaria до 4 февруари тук.

-- Как дойде идеята за проекта?

Както често се случва, най-добрите идеи се появяват в пикове на майчински неволи и вълнения. Деси попада на резултатите от PISA и на смущаващото заключение, че 42 % от българските деветокласници са функционално неграмотни. Същевременно синът й чете книга след книга, в училището му децата си говорят за книги, за идеите в тях и всичко това със съдействието на една платформа с въпросници върху детските книги. И така, 1 + 1 прави Книговище.

-- Как събрахте екипа?

Споменахме, че родителските неволи са извор на онези висши сили, на които са способни само майките. И докато едни деца поглъщат книгите на килограм, други в неделното почистване в детската стая изравят изпод матрака заедно със скритите бонбонени обвивки и книгите, които били (уж) изчезнали. А понякога имаш и от двата вида деца по едно в дома си.

Тогава си е направо готово експериментално поле за Книговище. Особено ако майката от 10 години се занимава с проекти в образованието или пък, в другия случай, е човекът, който от 20 години прави проучвания и управлява инициативи в полето на литературата и превода. Имахме стимула. Деси ни събра на пица. Познаваме се добре отпреди, но никога не бяхме работили заедно по нещо толкова голямо.

-- С какви препятствия сте се справили досега?

Едно от основните препятствия, е финансовият ресурс. Открихме обаче много доброволци, както и приятели, които ни направиха много отстъпки в създаването на платформата - структура, дизайн. Идеята вдъхнови неочаквано много хора с различни ценни умения, които ни помагат в съживяването на Книговище. Насочиха ни към обучението на Reach for Change за социалното предприемачество и към конкурса на Промяната.

-- Ако спечелите конкурса, как ще използвате наградата? 

Ако станем измежду първите трима, финансовите средства ще ни помогнат да произведем по-бързо повече съдържание в Книговище и да стигнем до повече хора. Ще напишем и качим в сайта въпросници към нови 1500 книги и ще представим Книговище на поне 100 учители от началния курс.

Предстои ни официално стартиране на платформата. На 21 януари пускаме демо-версията. Предстои ни представяне пред училища и широка общественост. И тук медийната подкрепа на Промяната е много важна, така че повече хора да пробват Книговище и да повярват, че умението за осмислящо четене е важно за децата им. В този процес Книговище може да им е много полезен съюзник.

-- Бъдещи идеи, свързани с проекта?

В не толкова далечно бъдеще мислим да развием Книговище и в посока на медийната грамотност, тъй като в днешния ден, когато всеки човек може да е медия, е важно децата от рано да изграждат умение за ползване на информацията.

-- Какво ви даде ПРОМЯНАТА дотук?

Промяната ни даде страхотни инструменти, през които да организираме по-осъществимо замислите си. Срещна ни с други като нас, които намират енергия да действат и да решават проблеми.

Всъщност това беше удивителен етап в развитието на идеята - бяхме подтикнати да си зададем много важни въпроси, за които да измислим решение. Има нещо много оптимистично в този подход - кара те да мислиш, че няма неразрешим проблем, а само незададен въпрос. А това е невероятно мотивиращо.

Още финалисти в ПРОМЯНАТА:

Симона и Крум, които вдъхновяват най-малките да изследват света

Екатерина и Наталия и тяхната революция в храненето

Ивайло и Михайло, които учат децата да сглобяват вятърни турбини

Драгослава Греве ни изпрати история, от която отначало ни втресе, защото си представихме как това се случва в България. Когато прочетохме, че случката се е разиграла в Цюрих, си отдъхнахме, посмяхме се от сърце и решихме да я публикуваме, за да се развеселите и вие, пък и да прочетат повече хора какво се случва, когато швейцарски влак потегли с все децата и количката, но без майката!

Вярно е, че съм пишман-майка. Пишман-майка на близнаци. Но да съм си забравила количката с децата във влака – не съм. По-скоро влакчето забрави да качи мен и отнесе децата, докато аз подскачах глуповато по платформата, крещейки и размахвайки ръце.

Тази история обаче не е и за изгубените във влака деца, а за онези малки детайли и непознати хора, които направиха всичко възможно да си прибера безаварийно леко шокираните наследници няколко спирки по-надолу.

Тогава близнаците нямаха още две години, Емил се представяше като Миу-миу, а Карл гордо се определяше като 'айче-байче. В кантон Цюрих, като правило, хората не се срамуват от майки с колички и хората в инвалидни столове, и за това са им създали сносни удобства за придвижване както по улиците (шок!), така и в градския транспорт (ужас!).

Въпреки старанието на общинската управа, моят малокалибрен танк изискваше определено планиране на маршрута, главно за да намеря превоз с достатъчно големи врати. Тази злополучна сутрин влакът, който пристигна, явно беше пуснат извънредно - от старите, вече извадени от употреба модели, със стъпала и малки тесни вратички. Въздъхнах и започнах да вадя оборудване – огромна чанта с всичко за всички, дете номер едно, дете номер две, междувременно успях да придумам случайно изпречил се господин да се включи в помагането да набутам кервана във влака, ако е възможно - днес. Качи той чанта; качи дете едно; качи и дете две; аз през това време успях да сгъна количката, да му я подам и в момента, в който дойде и моят ред, влакът изпуфтя, затвори врати и плавно започна да се отдалечава, оставяйки ме, както отбелязах, да подскачам глуповато, крещейки и размахвайки ръце по платформата.

Минута и микроинфаркт по-късно се озовах на гишето, където обясних на младата девойка как ей те тоя те влак, дето току-що замина към центъра, ми отнесе децата. Докато аз разработвах драматични сценарии как – край, тия деца стигнат ли Централна гара, пиши ги разфасовани за органи – младата дама много професионално проведе няколко разговора по телефона и ме уведоми, че:

а) всичко ще бъде наред;
б) транспортната полиция е уведомена и ще се качи във влака 4 спирки по-надолу;
в) в този влак няма комуникационна връзка, но шофьорът на насрещния влак е уведомен и ще сигнализира, ако види децата на някоя от спирките;
г) и всичко, все пак, ще бъде наред.

В някакъв момент на просветление се сетих, че би било добре да се обадя и на бащата на децата, което и направих, докато около мен обществеността се организираше в спасителна операция.

Една възрастна швейцарка си отвори чантата и ми предложи нещо успокоително за нервите, вероятно местния еквивалент на Диазепам; друга жена ми предложи някакви зловонни бонбонки, от които ми изтръпна езика, но пък след това се оригвах на билков чай; от някъде се появи шофьор на такси (турчин) с бутилка минерална вода и готовност да гоним влака.

Диспечерката ни прекъсна, че шофьорът на идващия влак е видял количка с деца, отговарящи на описанието, на перона две спирки по-надолу. Ако мъжът ми не се беше обадил, че ме чака на паркинга зад гарата, вероятно щях да получа и топла супа с пилешко по пекински от съседите азиатци. Късметът ми жестоко проработи, защото в подлеза под гарата се осъществи среща на тристранката - аз, мъжът ми и Човекът от влака, който ми помогна с количката. Той, горкият, запъхтян и накуцващ, ми разказа, че са свалили децата на едикоя си спирка, оставил е две жени да чакат с децата, спрял някаква кола на стоп и ето го, идва да ме води при децата. Добре, каза, че не съм тръгнала нанякъде си.

В колата, Човекът ни разправи как, след като влакът тръгнал, той намерил две жени (испанки), разбрали се криво-ляво те да пазят децата, а той хукнал от вагон на вагон към шофьора. Понеже наскоро бил опериран, не успял да се придвижи толкова бързо - отнело му цяла спирка докато стигне до локомотива и каже на шофьора какъв е идиот. Свалили децата, жените слезли и те да помагат, извадили бисквити, Човекът спрял кола на автостоп, обяснил какво е положението, колата го докарала до нашата гара и ето, сега всички, облекчени, пътуваме към децата. Те били добре, между другото, похапвали бисквити.

Сърдечно благодарих на милите хора, опазили децата ми. Често си мисля как, когато си го прибрах, Карл все още стискаше парченцето ябълка, което му бях дала на гарата, точно преди да започне приключението с влака.

Често си мисля и за всички случайни присъстващи и намесени, които можеха да отминат, да се оправдаят, да са заети. Всички, без изключение и без оглед на произход, националност и език се погрижиха за изгубените във влака дечица и за изплашената им майка. Вечно ще съм благодарна.

Ние, хората сме велика работа. Можем да сме пълни кретени, можем да сме добрата фея от приказките. Въпрос на личен избор.