fbpx

Днес при нас е Емануела Шахинян. Майка на две деца и доскорошен притежател на депресия. Иска ѝ се да сподели, защото нейният опит може да е полезен за някого. 

"Случиха ми се разни тежки неща. И тъй като съм емоционална, супер любопитна и много упорита, реших, че като няма как да променя света, ще променя себе си. От много години се занимавам с повишаване качеството на живот чрез практики за интелектуално, емоционално и духовно развитие", казва Еми и споделя какво е научила за себе си и за измъкването от тежки състояния в блога си mindful-mama.life.


Депресията е ад. Ад, и то самотен. Всеки има своите различни причини и поводи да се счупи в този живот. 

Моите бяха с натрупвания. В повече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, жестоко напрежение в офиса, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… A някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.

Два месеца след раждането на втората ми дъщеря се оказа, че трябва да се изнесем от дома си. От на потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в такъв на изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.

Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи - то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.

Сривът

Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейско-битова, съвсем регулярна, общочовешка депресия.

Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. Не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.

Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше в повече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и - мислейки си, че разсъждавам трезво - смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. Нямах сили да го дам. Дори да потърся сили. Нищо нямах. Най-вече мен ме нямаше.

Осъзнаването

Ясно помня обаче момента, в който осъзнах, че не знам кога съм спряла да бъда себе си, но ето сега избирам да бъда своята нова версия.

Припомних си стратегията и тактиката, които ме преобразиха в друга житейска криза. И със знанието, че сега е много по-страшно, тръгнах по пътя.

Най-важното е да има разбиране към процеса. Признание на факта - да, депресия. Практиките, които можете да прилагате, зависят изцяло от вас. Нищичко не отменя терапията, разбира се. Но в моя опит тренировка, медитация и съчувствие към себе си са базисните механизми за успокоение на съществото и изцелението му.

Изготвих си план.

  • Тренировки всеки ден. 
  • Пиши. Следвай си личните цели.
  • Практика на благодарността всяка вечер преди заспиване.
  • Медитация ежедневно. Откакто открих Джо Диспенза - с него, купих си курс.
  • Съчувствие към себе си.
  • Движение. Ходи. Тичай.

Промяната

Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да контролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.

Повтарях си, че това е път. Страшен, реален, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.

Изключително много ми помогна един аудио курс от любимия ми Mindfulness app. Воден от Джон Кабат-Зин и още трима водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.

Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… И се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.

Нов фокус

А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетите мислите, изключвате анализите на мозъка и включвате усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко е приятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта?

Идеята е да дадете на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през вашия хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят - преминават. Само вие имате властта да ги задържите, подхраните, увеличите. Ако ги оставите без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите…

Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусирате в тялото и не ги подхранвате със страха на анализа, прекъсвате цикъла на влошаване на ситуацията, иначе неизбежно наличен. И, хоп, те са отминали.

Казвате "Промяна", както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирате. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум да изляза и да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий.

Резултатът

Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.

И в един чуден ден - да, като в приказките е тази история - усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.

След това имах (и даже дори все още понякога имам) пристъпи. Но вече не са онези злостни, впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.

Ще стане. Ако сте болни от депресия, знайте, ще стане. Дишайте, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободете се от анализа, пуснете мозъка, тялото, дръжте усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине.

Ще се проваляте, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира вас, дефинира процеса. Изградете си план и го изпълнявайте. Ако вие свършите своята работа, съществото ви ще си свърши неговата по изцеление.

Да направиш аборт е сериозно решение, което понякога може да се вземе много бързо и лесно, просто защото стечението на обстоятелствата е такова. Надали има човек, който би искал да направи аборт, но надали има и такъв, който би искал абортът да му бъде отказан, ако такъв се наложи.

Е, оказва се, че живеем във времена, когато забраните за аборт не са екзотика или част от сюжета на “Историята на прислужницата”, а важат с пълна сила. Казваме това, знаейки, че няма нужда да гледаме чак отвъд Океана, тъй като от миналата година и Полша, която, както се казва, ей я къде е, също забрани абортите, дори когато плодът е с увреждания. 

Този текст гледа на аборта като възможност да продължиш развитието си и един ден да имаш семейството, което си представяш, и да бъдеш родителят, който искаш. Поне така е било за Даниел Кампоамор, която разказва своята история за нещастна връзка и аборт, последвани от щастливо и хармонично семейство.


Много малко неща могат да изкарат на преден план реалностите в живота ти така добре, както една непланирана бременност. Може, например, лесно да игнорираш знаците за токсична връзка или да възприемаш банковата си сметка, която се топи, като шега вместо като сериозен проблем. 

Та, когато година след завършването на колежа държах в ръце един положителен тест за бременност, докато живеех от заплата до заплата с (по всяка вероятност) алкохолизирания ми приятел, знаех много добре какво трябва да направя. Обадих се на най-добрата ми приятелка и на майка ми и след това звъннах, за да си запиша час за аборт.

Абортът като част от плана

Да приключа с нежеланата бременност беше план, който не търпеше възражения, защото имах много други житейски планове. Планирах да спра насилието, в което живея и което измъчваше семейството ми, така че нямаше как да отгледам дете с човек, каращ ме да се чувствам като смрадлива кофа за боклук. 

Планирах да стана финансово независима, а не като майка ми, която толкова разчиташе на парите на баща ми, че беше невъзможно да го напусне. Планирах да стана успял писател – план, който следвам още от дете, докато трескаво изписвах страниците на дневниците си с катинарче.

И макар че никога не съм планирала да се омъжвам, планирах да намеря някого, с когото мога да построя живота си; човек, който ме кара да се чувствам сигурна, обичана и уважаване – антипод на огромната част от мъжете в живота ми. Може би този план включваше изграждането на семейство, като в такъв случай имах намерение да бъда майката, която искам и трябва да бъда.

И тъкмо защото абортът стана част от житейския ми план, всичките ми други планове се осъществиха. Срещнах настоящия си партньор преди 8 години, докато списвах рубрика в The Seattle Times за перипетиите на ходенето по срещи. Година по-късно се появи днес вече 7-годишният ни син - с толкова сини очи, колкото са му и сега. Четири години по-късно се роди и малкият, който сега е на 2 – безстрашен щурчо, който обича да ме “прегръща най-хубаво” и да ми дава “целувки големи”. 

И дори при факта, че ми се налага да издържам работа от вкъщи, докато се справям с дистанционно обучение, приучаване към гърне, съкращения и безпокойството от нестихващата световна пандемия, мога гордо и безпогрешно да заявя, че съм майката, която исках да съм, майката, от която моите момчета имат нужда и заслужават, и майката, която никога нямаше да бъда, ако не бях направила аборт.

И не съм единствената.

По-голямата част от хората, правили аборт, са родители. Те вече са наясно какво е да изкараш пълна бременност, да минеш през болките на раждането, да издържиш безсънието и драстичната промяна в живота ти след бременността, и вече знаят как се отглеждат малки, изтощаващи те, очарователни, изнервящи хора.

Проучване от 2004 г., включило 1209 жени, правили аборт, отбелязва, че една на всеки четири свидетелства, че е приключила вече с раждането на деца, а 74% съобщават, че ако им се роди още едно дете, няма да могат да се грижат за тези, които вече имат.

Има и изследвания, които показват какво се случва с майките, когато им се отказва аборт – по-вероятно е да живеят в бедност, да нямат добра връзка с децата си, а децата, които вече имат, да срещат определени трудности в развитието в сравнение с връстниците си. 

Същите проучвания отчитат, че когато на жена ѝ се отказва достъп до такава медицинска услуга и грижа, то тя е по-вероятно да остане вързана за партньор насилник – точно както аз щях да бъда. Също така е по-малко вероятно тези жени да имат някакви амбициозни планове за следващата година – планове, които аз имах. 

В допълнение към всичко това идва и фактът, че тези жени обикновено са с по-ниско самочувствие и изпитват по-голяма тревожност – неизбежната развръзка на историята, която щеше да сполети и мен, ако бях останала в нездравословна връзка, докато отглеждам дете, което не искам и за което не мога да се грижа адекватно.

Нека да е ясно, че човек, който няма абсолютно никакво желание да ражда или да става родител, има също толкова сериозна причина да направи аборт (или аборти), както и всички останали. Това, че физически можеш да имаш дете, не означава, че непременно трябва да имаш или трябва да бъдеш принуждавана да раждаш. 

Но реалността е, че 66% от жените, които правят аборт, планират да родят, когато са по-възрастни, финансово стабилни и в подкрепяща връзка. А като се има предвид сигурността на аборта – по-безопасен е от колоноскопия, от вадене на мъдрец или сливици, 14 пъти по-безопасен от раждането и не засяга способността ви да имате деца занапред, както твърдят ревностните противници на аборта, – то той често прави така, че хората не само стават родители в бъдеще, ами и стават добри родители. Стабилни родители. Обичащи родители.

Законодателни промени

В момента 6 щата в САЩ разполагат само с една клиника за аборти. Тексас забрани подобна грижа на територията на щата, правейки всички аборти над 6 гестационна седмица (когато повечето жени не знаят още, че са бременни) незаконни. Още 7 щата планират подобни забрани на абортите, което ще направи получаването на такава услуга и медицинска грижа много трудно. 

Тези абсолютно престъпни закони са създадени и гласувани от хора, които твърдят, че ценят родителите – че уважават майките и всичко, което правим. Тези хора се крият зад високопарни приказки за “семейни ценности” и “свещеност на майчинството”. 

Но ако наистина искаха да ни помогнат да сме най-добрите родители, биха създали и гласували задължителен платен отпуск по майчинство и бащинство, достъпна детска грижа, еднакво плащане за една и съща работа, и щяха да се борят да намалят майчината смъртност. 

И щяха да направят аборта колкото се може по-достъпен.

Нямаше да съм внимателната и обичлива майка, която съм днес, ако го нямаше абортът ми, както и медицинските специалисти, които го направиха възможен. Синовете ми нямаше да имат това, което всички деца заслужават – уютен дом с храната, от която имат нужда, с играчките, от които определено нямат нужда, и с хората, които страшно много са ги искали да се появят на този свят. 

Синовете ми никога няма да се почувстват като резултат на правителствено разпореждане, като вторичен продукт на законодателство против абортите, което ги прави “последица от секс”. Вместо това ще се чувстват така, както аз копнеех да се чувствам като дете - ценени. Уважавани. Обичани. Искани.

Потръпвам само при мисълта какъв щеше да е животът ми или каква майка щях да съм, ако абортът не беше част от семейното ми планиране. Но понеже беше, имам синовете си, а те имат мен – една добра майка. 

"При евентуална тежка вълна на Covid-19 детските градини ще работят само за деца на ваксинирани родители и при положение че персоналът също е имунизиран срещу Covid-19." Това съобщиха здравните власти при представянето на план за действие при нова вълна на коронавируса, предава dariknews.bg.

"Ще представим Национален план за справяне с Covid-19 при следваща вълна. Такъв план се прави за първи път. По наше мнение такъв план трябваше да има още миналата година. Ако имаше, броят на жертвите би бил по-малък", каза на брифинг министърът на здравеопазването д-р Стойчо Кацаров.

"Планът за реакция е необходим, за да не се стига до отвратителните гледки, които наблюдавахме – умиращи хора по улиците и обикалящи по цял ден линейки, чудещи се къде да оставят болен“, аргументира се д-р Кацаров.

По думите му експертите не могат да изключат следваща вълна, затова "страната и гражданите трябва да бъдат подготвени".

"Не може да се прогнозира кога ще стане това, но ако процесът на ваксинация не бъде завършен, ще има следваща вълна", категоричен е здравният министър. 

Как работи планът:

Той обясни, че планът работи на следните принципи:
- анализ на ситуацията
- анализ рисковете
- научните ресурси на здравната системата
- механизми за намаляване на пораженията от вируса във всякакъв аспект

Д-р Кацаров заяви, че са изготвили една обща финансова сметка колко би струвало на държавата при най-лошия сценарий. "При най-песимистичния сценарий разходите за справяне с Covid-19 ще достигнат 500-600 млн. лв.", допълни той.

Рискови зони

"Регламентира се план за действие при евентуалното влизане на България в рисковите зони. Ясно ще е разписано кога какво се затваря, а при най-лошия вариант, ще бъде предвидено затваряне на всичко, без магазините за стоки от първа необходимост. 

"В зависимост от това в коя зона влиза дадена област или страната ще бъдат въведени определени ограничения. На базата на тези мерки са разработени планове за работа на Спешна помощ, извънболничната и болничната помощ, както и за лекарствения прием. При евентуална нова вълна те ще бъдат изпратени до всички министерства и институции", заяви Кацаров.

Той поясни, че зоните са разделени на база 14-дневна заболеваемост и на база на тези зони, са определили и ограничения за събирания на много хора - кръщенета, сватби и т.н.

  • Първата (зелена) зона – под 100 на 100 000 души
  • Втора (оранжева) зона – от 100 до 200 на 100 00
  • Трета (червена) зона – до 500 на 100 000
  • Четвърта (тъмно червена) – над 500 на 100 000.

"Използваме това, че страната ни се намира в зелена зона и смятаме, че е изключително важна превенцията и работата на инспекторите от Надзора на заразни болести при Националната здравна инспекция. В момента се правят изключително подробни, навременни епидемиологични проучвания с цел ограничаване на инфекцията в определени огнища и непозволяване на разпространяването ѝ", заяви зам.-министърът д-р Александър Златанов.

По думите му се правят и постоянни анализи за наличните предпазни материали.

"По отношение на тестовете – разполагаме с над 200 000 теста, които се разпределят към лечебните заведения", допълни д-р Златанов.

Снимка: БТА

Двеста пъти на ден се сещаш за приятел, на когото му предстои медицинска интервенция. Поне сто пъти си напомняш да звъннеш на друг, че днес има рожден ден. Телефонът ти седи отворен на месинджъра, в който се очаква да отговориш на някакъв елементарен въпрос зададен ти от трети. Междувременно се прескачат деца, кучета, котки. Едното трябва да спи, но реве, другото също, но си чопли носа, от него руква кръв, то почва да маже навсякъде... Звъни се на вратата - кой ш*бан досадник?! Съседката: “Забравили сте си ключа на вратата!” Благодариш засрамено и пак се хвърляш в боя. Накрая не си отговорил на съобщението, не си честитил рождения ден, не си звъннал на приятеля си да го питаш как е... И хем не си се справил много добре с родителството, хем и с приятелството не се е получило. Как да я караме с това чувство за вина чуди се и Бриан Рандал, която също не е много добър приятел.


Сигурна съм, че мнозина са изпадали в такава ситуация. Правиш си планове да излезеш с приятелка или я каниш на гости и накрая всичко се проваля. Може би си уговорила среща за игра и обстоятелства, които са извън теб, правят така, че да е невъзможно да се осъществи. Случва се. На мен ми се случва доста често. 

Има толкова много фактори, които трябва да са налице, за да се изпълни даден план, когато в картинката са намесени деца. Трябва да имаш предвид кой кога спи, кога трябва да се храни, колко време ще ти отнеме шофирането и, да, трябва да гледаш да не полудееш. И всичко това в името да направиш искрено усилие да си колкото се може по-добра майка. За съжаление, това да си добра майка, много често значи, че не си в най-звездната си форма като приятел. 

Страшно е трудно да гледаш хем да си родител с всичкия си, хем да си внимателен приятел. Понякога ми отнема дни да отговоря на съобщение и не е защото не ми пука! Просто съм заета да жонглирам със сто неща - майчинство, работа от вкъщи,  грижата на масата да има нещо прилично за ядене. 

Това не значи, че не искам или че нямам нужда от време с приятелите си. Имам въпиюща нужда да разпусна с приятели, да се помотая, да споделя, да пийна едно питие. Имам нужда да оставя детето си да играе с другите деца, докато майките просто седят и се опитват да си починат за две минути. 

Много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. 

Преди няколко дни си уговорих импровизирана среща за кафе с приятелка. Единственото удобно за нея време беше следобед - точно когато дъщеря ми трябва да спи следобедния си сън. И макар че се беше събудила в 6 сутринта, си казах “Няма проблеми, правим го!” Една пропусната дрямка няма да я убие. Обаче знаех, че това е лъжа. Защото познавам дъщеря си и знам, че като не е спала, е кисел, малък досадник. Има ли смисъл да казвам, че срещата беше съсипана от преговори, срам, игри на телефона ми и всичко приключи с моето тотално фрустриране. Сама си бях виновна. 

Понякога чувствам, че това, че поставям нуждите на дъщеря си пред своите собствени, е в противовес с модела на съвременната жена. Но сега осъзнах, че просто съм егоист. Разбира се, че имам нужда от време за себе си и че в някои ситуации ще се поставям на първо място, но си давам сметка, че трябва да го правя по начин, който няма да повлияе негативно на детето ми. 

Повече няма да се съгласявам на неща, които знам, че ще приключат катастрофално. Ако всеки път когато детето ми играе с твоето, се прибира вкъщи с ужасно настроение, което се налага да оправям цял ден, ще кажа учтиво “Не, благодаря!” Ако имаш нужда от помощта ми, ще трябва да напаснем графиците си, за да се случи. И ще се постарая да не се чувствам виновна, че веднага не съм скочила в колата и не съм дошла. Защото, да, цялата тази работа да си майка върви в комплект с доста чувство за вина. 

Да плаваш във водите на приятелството, след като имаш деца, може много лесно да заведе кораба ти към опасни, скалисти брегове. Всички правим най-доброто, на което сме способни, но понякога дори това не е достатъчно. Някой винаги ще се чувства пренебрегнат, наранен или изоставен. И като добавим към това и обществения натиск, който те кара винаги да искаш да си перфектен и да имаш най-добре държащите се деца, имаме рецепта за абсолютна неудовлетвореност. Просто си припомняй от време на време, че, ехо, и ти си човек, такива са и майките, с които искаш да се видиш - това малко сваля от товара. 

Приятелството е изключително важна част от майчинството - такава, която прави всичко по-леко и повдига духа ти - но животът се случва междувременно. Децата са кисели понякога, плановете не сработват и това е в реда на нещата. Има моменти, в които трябва да поставиш нуждите на детето си пред тези на приятелите ти или твоите собствени. И, надяваме се, тези, които те обичат, ще го разберат. 

Така че ако не отговоря на съобщението, ако планът се провали, ако не върна обаждане, обещавам, че все още съм на линия. Просто си проправям път през окопите на майчинството. 

Обещавам, че пак ще съм добър приятел, щом изляза от тях. 

Понякога (всъщност ПОЧТИ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ) на всяка майчица ѝ се струва, че в денонощието няма достатъчно часове, за да свърши всичко.

Това може да е или да не е свързано със загуба на няколко часа в интернет в търсене на идеалната рецепта за сварени яйца. Може и да е, а може и да не е свързано и с дечица, които прекъсват всяка дейност на майката, като разливат сок върху килима или вода върху лаптопа ѝ.

Доколкото виждаме, никой от БАН не работи по въпроса да увеличи денонощието с още няколко минути поне, което значи, че повечето майки трябва някак си да успеят да напъхат всичките си задачи в същите 24 часа като всеки друг човек на планетата.

Ето едно практическо предложение как да свършим всичката работа: свършете домашната работа сутрин, преди да се събудят дечурлигата! Свършете си домашната работа късно вечер, след като са си легнали!

Този съвет всъщност първоначално е бил прилаган най-вече от писателите и блогърите, които искат усамотение и тишина (което, като се замислим, се припокрива с повечето желания на майките).

„Кога пишете?“, е въпрос, който пишещите майки чуват доста често. „Ами, когато децата спят“, отговарят те и нарочно го правят да изглежда съвсем лесно и просто (а то не е!).

И ние пишем, затова знаем, че тази идея на теория е много ефективна и изпълнима, но на практика, за жалост, не сме от онези супер човеци с мега-ултра-страхотен ум, който работи най-активно при задаване на режим „Детето спи. Мозък, активирай се!“

За съжаление, ние мозъкът го викаме и го умоляваме да се събуди и да сътрудничи, но да се бориш срещу стремеж, и по-важното – ВЪЗМОЖНОСТ, за спане, е безплодно усилие.

Да приемем, че децата се будят в 6. Всяка сутрин, не само в работната седмица. Това значи, че, за да свършите каквото и да е, преди те да се събудят, трябва да станете приблизително към 4:30.

Да, че-ти-ри и тридесет сутринта.

Когато навън е мъртвило и само вампирите бродят, защото нормални хора в съзнание по улиците в 4:30 часа няма. Нарочно е толкова тъмно навън, защото тъмнината праща сигнали на мозъка и тялото ви, че по това време трябва да спите. И когато изтерзаното ви тяло го будят насила, а то се бори да спи, нещата не отиват към щастлив край.

То се бунтува под формата на зачервени, гурелясали очи с размътен поглед и абсолютна и категорична мозъчна некооперативност. Отлепяте си клепачите, завлачвате се до тоалетната и седите там, втренчени в стената в продължение на пет минути, след като сте си свършили работата, защото се опитвате да съберете сили да станете от тоалетната чиния.

Мозъкът ви се блъска като птичка в клетка, припомняйки си трилионите неща, които имате да свършите и още преди да сте започнали, вече се чувствате победени от вечния ви враг - домакинската работа. Желанието да се върнете обратно в леглото е ужасно силно и очите ви се пълнят със сълзи, което е единственото, за което тялото ви има сили сега.

Отнема ви поне час, за да се събудите от това зомбирано полусънно състояние. Докато това стане, децата вече са се събудили. Дотук с продуктивността ви.

Действаме по план Б: да си свършите работата, когато децата си легнат вечер. Може пък това да се получи, особено ако децата ви са малко по-големи и по-независими. Първо, обаче, трябва да приспите децата, а дори и само да ги следите дали си мият зъбите правилно ви изтощава.

Не знаете защо всяка вечер трябва повтаряте, че пастата за зъби не се гълта, че трябва да се сложи на четката, че се мият всички зъби, да, всички, че еднократно движение напред и назад не е миене на зъби, че трябва да се повтори, докато се измият всички, че ако четката е суха, значи зъбите не са мити... Ох.

След като по-голямото дете е в леглото, все още ви чака и едно по-малко за приспиване. В много семейства това действително значи да легнете до него. Или то да легне до вас на вашата спалня. Ако и вие обичате да спите, както обичат повечето майки, значи обичате да положите глава на любимата си възглавница, в тъмнината на тишината, и да се сгушите. Стискате палци този сценарий да не ви приспи, също както се надявате шест шота с водка да не ви напият.

Така че, докато мине времето децата да са заспали, което е около петнадесет-двадесет минути, трябва да се вдигнете насила - така и така, това не е вашето легло, а и сте още будна... Толкова сте уморена, че не можете да сглобите и едно изречение с глагол. Нямате намерение, нито сили да пускате пералня, така или иначе това са точно толкова гадни занимания, колкото останалите, заради които будувате, а пък когато сте изтощена, са гадни на квадрат.

И така, този цикъл се повтаря, и докато някой не измисли начин, по който да се събуждате с щракане на пръсти и да активизирате мозъчната си дейност, ще се наложи да продължите да опитвате да свършите нещо през деня, когато децата са си вкъщи.

Или пък просто си помрънкайте, както правим ние.

(този текст бе започнат в 5:20 сутринта и довършен в 23:40)

cross